Частен детектив

6.

Разговарях още десетина минути с госпожа Грейвсенд в оръжейната, след което тя позвъни на иконома да дойде за мен. Той ме поведе по мраморен коридор и нагоре по едно стълбище до вратата на детската стая на Клеър. Натисна дръжката, за да ми покаже, че е заключена.

— Почистихме я веднъж, след като Клеър си тръгна през декември — каза старецът. Преди да отговори на позвъняването, той явно бе работил нещо отвън, тъй като беше облечен с палто, по което имаше дъждовни капки. — А след като пристигна първото писмо, госпожа Грейвсенд я заключи.

— Защо? — попитах аз. — Да не би да си е помислила, че Клеър няма да се върне?

— Не каза такова нещо.

Но като че ли си е помислила, че е възможно. Може би е имала някакви други мотиви, но така или иначе, беше предприела мерки да запази евентуални улики. Постъпката й не беше продиктуван от вина акт, но все пак ми се стори странна. Явно в писмата на Клеър — или по-скоро между редовете им — е имало нещо, което е задействало аларма.

— Познавахте ли Клеър?

— От съвсем мъничка.

— Изненадахте ли се от случилото се?

— Разбира се, сър.

— Защо?

— Не мисля, че подобни неща се случват с хора като Грейвсенд, нали?

— А на кого трябва да се случват?

— На никого, сър. Но определено не бихте ги очаквали тук.

— Определено.

Той извади връзка ключове, прегледа ги един по един и отключи вратата. Отвори я, но не влезе вътре.

— Какво мислите? — попитах аз. — Клеър в беда ли е била?

— През декември не бих си помислил подобно нещо — каза старецът. — Но като се има предвид какво знам сега — че е избягала, че е скочила от високо — би трябвало да се досетя. Определено е била в беда.

— Но нямате представа каква?

— Не, сър.

— Прочетохте ли писмата?

— Не, сър.

Влязох в спалнята и запалих лампата. Икономът затвори вратата зад мен.

Спрях пред три и половина метров гардероб, завъртях малкото месингово ключе, оставено в ключалката, и отворих вратите. Беше почти празен — Клеър явно беше взела всичките си любими дрехи в Бостън. Както и всичко друго, което е имало някакво значение за нея. Дневници и писма. Подаръци от хора, които са я обичали и които не е искала да забрави. Отново огледах стаята. Над леглото висеше подписана картина на Климпт във великолепна рамка. Съмнявах се, че е репродукция. На рафта над писалището бяха подредени романи, които сигурно е чела за часовете по литература в гимназията. Толстой, Остин, Гарсия Маркес. Имаше и обемиста колекция книги с неясни картини по обложките и позлатени заглавия. Това определено беше тийнейджърска стая. Но след изнасянето си от къщата Клеър се е превърнала в млада жена. Може би в различен човек. Помислих си, че би било интересно да се поровя в Бостън.

Все пак се върнах отново при отворения гардероб. В него имаше няколко ученически униформи — бели ризи, плисирани поли, тъмносини сака. Прерових сгънатите в долните шкафчета дрехи, но не намерих нищо. Спортни чорапи, сортирани на чифтове и навити на топки, памучни гащета, няколко тениски.

На тоалетката в същия стил като гардероба намерих половин дузина червила в тесния спектър от коралово розово до кървавочервено. Имаше почти празно шишенце парфюм „Дед Секси“ с череп и кръстосани кости на етикета. Две чекмеджета съдържаха колекция моливи за вежди и различни позлатени инструменти за разкрасяване. Нокторезачки, пинсети, ножици. Имаше четка за коса и когато я вдигнах към светлината, видях един рус косъм между зъбите. Излязъл заедно с корена и всичко. Можеше да се окаже полезен. Извадих някаква касова бележка от портфейла си, увих я около косъма и го прибрах зад една кредитна карта с надхвърлен лимит. Ако ми потрябваше, щеше да е у мен.

Иначе в стаята нямаше нищо и колкото по-малко намирах, толкова по-упорито търсех. Вдигнах матрака и погледнах отдолу; отворих чекмеджетата и проверих под тях. Дръпнах завесите и погледнах през прозореца, но през него нямаше къде да се отиде — освен надолу към океана.

Ако Клеър е искала да скочи през прозорец, за да се самоубие, не е било нужно да ходи в „Рефюджио Апартмънтс“ в сърцето на Тендърлойн. Можела е просто да дойде тук.

— Сър?

Обърнах гръб на прозореца. Икономът стоеше на прага и поглеждаше към обърнатия матрак и чекмеджетата на пода.

— Ако сте приключили тук, шофьорът на господин Гарднър ще ви откара обратно в града.

Напълно бях забравил за шофьора. Погледнах часовника си и видях, че е почти полунощ.

— Госпожа Грейвсенд каза, че имало писма от Клеър.

— Те са в колата на господин Гарднър.

— Копия или оригиналите?

— Оригиналите, сър.

— Кога мога да видя къщата в Бостън?

— Трябва да попитате госпожа Грейвсенд, сър.

— Ще го направя — казах аз. Минах покрай него и излязох в коридора. — Тя още ли е в оръжейната?

— Не, сър — отвърна икономът. — Боя се, че напусна къщата.

— Да урежда погребението ли?

Икономът беше забил поглед в обувките си, докато отговаряше.

— Мисля, че отиде в мисията „Кармел“.

— Ясно — казах аз и тръгнах към стълбите. Когато старецът ме последва, му махнах с ръка. — Недейте, мога и сам да намеря изхода.

— Не се съмнявам — отвърна той. И ме изпрати до вратата.

Върнах се на задната седалка на джипа, включих лампата и отворих пакета, който ми беше оставила Оливия. Имаше плик с ключовете за къщата в Бостън. Адресът на Бийкън Стрийт беше написан на гърба му. Приех това като знак, че мога да ида там по всяко време. Освен това бяха приложени шестте кратки писма от Клеър. Тя беше използвала обикновени листове и като че ли една и съща химикалка. Напълно възможно беше да ги е написала всичките наведнъж и после да ги е пускала в продължение на шест месеца. Твърдеше се, че почеркът е неин, но това не доказваше, че писмата са написани доброволно. Клеър може да е писала под диктовка с пистолет, опрян между плешките й.

Така или иначе, първото писмо беше точно такова, каквото го беше описала Оливия.

Следващите пет писма бяха вариации на същата тема. Не се безпокой, майко, всичко е под контрол. Трябва да го направя и после ще продължа учението си. А в последното писмо отпреди седмица тя намекваше, че почти е приключила. Била на път да намери онова, което търсела. Още два дни, пишеше. Най-много три.

Писмата бяха като болкоуспокояващи. В тях нямаше страх. Не съдържаха почти никаква информация. Ако ги беше написала през 50-те, щях да приема, че е забременяла и се е скрила в дом за бъдещи самотни майки и ще се върне след девет или десет месеца. Това беше възможност. Клеър имаше проблеми, непознати за повечето млади жени в наше време. Майка й можеше да й отреже сто и осемдесетте милиона долара по какви ли не причини.

Но аз бях видял Клеър. Може и да не съм последният човек, който я е видял жива, но може би бях последният, който я е докоснал, докато беше все още топла. Тя не беше бременна в шестия месец. И като стана дума за това, не е било нужно да губи цял семестър, за да направи аборт.

За каквото и да е трябвало да се погрижи, едва ли е било непредвидена бременност. Все пак можеше да е нещо в тази област. Проблематичен приятел. Бърз брак и див меден месец. Беше ми трудно обаче да си представя как някой от тези сценарии може да достигне до кулминацията наследница на богата фамилия да скочи от покрива на жилищна сграда в Тендърлойн. Единственото, което подхождаше на стила на живот на Клеър, беше ролс-ройсът, а доколкото можех да кажа, присъствието му там беше просто едно смахнато съвпадение.

Заспах някъде северно от Салинас и не се събудих, докато шофьорът не спря плавно и не натисна леко клаксона. Погледнах през прозореца и видях стълбите, водещи към офиса ми. Помислих си дали да не сваля преградата и да го помоля да ме откара до апартамента ми в Китайския квартал, но човекът вече беше изкарал дълга нощ. И утре трябваше да става рано, за да закара Джим до съда. Затова слязох и прекрачих клошаря, който спеше на долното стъпало. И двете му ръце бяха бинтовани, сякаш единственото, което му беше останало да продава, беше собствената му кръв. Гледката ме накара да си помисля отново за Клеър и колко отвисоко бе паднала. Поне този тип на стълбите ми все още беше над земята.