Чистота

Кравеферма „Лунна светлина“

Ала миризмата беше и рай. Не на летището в Санта Круз де ла Сиера, където полъхът на тор от близките пасища се смесваше с дразнещия пушек на неефективни двигатели, забранени в Калифорния още преди Пип да се роди, нито в джипа „Ленд Круизър“, управляван със сигурна ръка от мълчаливия боливиец Педро през пелената от дизелови частици по околовръстното, нито по пътя към Кочабамба, където на всеки петстотин метра поредният брутален легнал полицай даваше възможност на Пип да усети мириса на гниещи плодове и пържено и около джипа се стълпяваха продавачи на портокали и закуски, които всъщност бяха сложили легналите полицаи, нито в жегата по прашния коларски път, по който Педро зави, след като Пип преброи четиресет и седем легнали полицаи (rompemuelles, така ги наричаше Педро, първата ѝ нова дума на испански), нито когато стигнаха до подножието на планината и се заспускаха по тесен, стръмен път, какъвто нямаше и в Сан Франциско, от вдигналото се високо слънце седалките в джипа пареха и от тапицерията се отделяха летливи вещества, а нафтата в резервната туба в багажника се изпаряваше; но след това, след като се спуснаха през смесената гора и през по-прохладния гъсталак, изсечен тук-там за кафеени плантации, и най-накрая поеха по равно покрай поток, водещ към малка долина, по-красива и от най-красивите места, които Пип си беше представяла: ето тогава навлязоха в рая. През отворения прозорец нахлуваха едновременно два аромата, отчетливо различни като слоеве по-хладка и по-топла вода в езеро: наситено ухание от някакви нацъфтели тропически дървета и дъхав аромат на трева от ливадата, по която пасяха кози. От струпаните в дъното край реката ниски постройки идваше лъх на сладък дим от изсечени плодни дървета. Самият въздух имаше приятен аромат на друг климат, нещо абсолютно различно от северноамериканския.

Мястото се наричаше Вулканите. Нямаше вулкани, но долината беше обградена от върхове от червен пясъчник, високи по повече от петстотин метра. Скалите поглъщаха водата през дъждовния сезон и я изпускаха целогодишно в река, която се виеше през сгушена тучна гора, оазис с късче от джунглата в иначе сушав район. Добре поддържани пътеки кръстосваха гората и през първите две седмици от престоя си във Вулканите, докато другите стажанти и служители на „Слънчев лъч“ вършеха потайните си дела, а на нея ѝ възлагаха само дребни задачи по поддръжката (защото Андреас Волф го нямаше, беше в Буенос Айрес и тя не беше минала първоначалното събеседване, по време на което той съобщаваше на новите стажанти какви ще са задълженията им), Пип обикаляше по пътеките всяка сутрин и надвечер. И за да не размишлява за това, което беше оставила в Калифорния, за жалните викове на майка си: „Пюрити! Пази се! Котенце!“, отекнали след нея, когато тръгна към летището, тя се потопи изцяло в миризмите.

Тропиците бяха откровение за обонянието. Пип си даде сметка, че да израснеш някъде в умерения пояс като в другата Санта Круз, нейната Санта Круз, всъщност е равносилно на това, да развалиш зрението си заради лошо осветление. В сравнение с тукашното богатство, миризмите в Калифорния бяха толкова оскъдни на брой, че не се забелязваше взаимната им свързаност. Тя си спомняше как един преподавател в колежа им беше обяснявал защо всички цветове, различими за човешкото око, може да бъдат побрани в двуизмерен спектрален кръг: защото ретината има рецептори само за три цвята. Ако ретината се беше развила и имаше и четвърти рецептор, щеше да е необходима триизмерна спектрална сфера, за да побере всички нюанси при преминаването на един цвят в друг. На Пип тогава това ѝ се беше видяло трудно за вярване, но сега миризмите във Вулканите я убедиха в правотата му. Само пръстта имаше толкова много различни ухания! Един тип почва напомняше на карамфил, друг — на риба, песъчливата лъхаше на цитрус и креда, една друга загатваше за пачули или за прясно настърган хрян. А тропическите гъби миришеха на какво ли не. Пип дълго се вря в шубраците край пътеката, за да намери гъбата с толкова силен аромат на печено кафе, че чак напомняше на шоколад, който пък напомняше на риба тон; миризмите в гората имаха какви ли не отсенки и за първи път тя се замисли за рецепторите в носа си, които ги различаваха. Рецепторът, който беше реагирал на канабис в Калифорния, в Боливия реагираше на дивия лук. В радиус от половин километър около лагера имаше пет различни цветя, чийто аромат напомняше на маргаритка, която пък беше подобна на изсъхналата на слънцето козя пикня. Докато обикаляше, Пип можеше да си представи какво е да си куче, никоя миризма да не ти се струва отблъскваща, да възприемаш света като плавно преливаща многоизмерна палитра от интересни и преплетени миризми. Не беше ли това раят? Все едно си напушен, без да си пушил. Струваше ѝ се, че ако остане във Вулканите достатъчно дълго, накрая ще усеща всички миризми така, както очите ѝ вече бяха видели всички цветове в спектралния кръг.

В продължение на седмица, тъй като никой не ѝ обръщаше внимание, Пип си позволи да се държи малко по-смахнато от обикновено. Вечер, щом изведнъж се спуснеше тропическият мрак, тя се опитваше да пробуди интерес у другите млади жени в столовата (за хакерите това беше време за закуска) към обонятелните си открития, към търсенето на ненадушвани до този момент миризми и към теорията си, че всъщност няма неприятна миризма, дори и тези, които се смятат за най-гадни — човешки изпражнения, гнилоч и смърт — са лоши само извадени от естествената си среда, и в места като Вулканите, където има такова съвършено богатство на аромати, е възможно да се зърне добрата им страна. Само че останалите девойки — които до една, навярно неслучайно, бяха умопомрачително красиви — като че ли нямаха нейния нос. Те се съгласяваха, че тук цветята и дъждът ухаят приятно, но Пип виждаше как се споглеждат и набързо си съставят мнение за нея. Все едно се беше върнала в столовата в колежа през първата седмица от учебната година.

Тя беше съвсем малко под средната възраст на присъединилите се към проекта „Слънчев лъч“. На въпроса ѝ защо са тук, изненадващо голям брой от тях отговаряха: „Да направим света по-добър“. Според нея колкото и похвален да беше стремежът им, всеобщите подигравки трябваше отдавна да са изхвърлили от употреба този израз, ала явно самоиронията не се смяташе за необходимо качество за служителите на Проекта. Ако беше на мястото на Андреас и си поставеше за цел да направи света „по-добър“, като за начало Пип щеше да започне да наема повече жени за техничарската работа. С изключение на готиния обратен швед Андерс, който имаше някакви журналистически умения и подготвяше информацията за публикуваните разкрития, в проекта „Слънчев лъч“ имаше ясно разделение на труда по пол. Мъжката част се скриваше в строго охранявана сграда без прозорци оттатък пасището на козите и там пишеше кодове, а девойките се събираха в преустроената плевня и се занимаваха с връзките с обществеността, рекламата и оптимизацията за търсачките, проверка на източниците и поддържането на отношения с други организации, страницата на Проекта и счетоводството, проучванията, социалните мрежи и писането на текстове. Всяка една от тях разполагаше с много по-впечатляваща биография от Пип. Те идваха от Дания, Великобритания, Етиопия, Италия, Чили и Манхатън и като че ли бяха прекарали годините си в колежа не в учене (още на дванайсет бяха чели и препрочитали „Одисей“ в частни училища за свръхнадарени деца), а бяха пропускали семестър-два в „Браун“ или „Станфорд“, за да творят приказни дела, да работят за Шон Комбс или Елизабет Уорън, да се борят със СПИН в Африка или да спят с напуснали колежа основатели на оценени на милиарди компании в Силициевата долина. Пип бързо се убеди, че „Слънчев лъч“ няма как да е зловеща секта, тъй като другите девойки не бяха от тези, които допускат грешки в живота си.

Нейното минало, както и очакванията ѝ бяха болезнено неприказни. Тя се опита да разбере кой друг е бил привлечен от Анагрет, само че никой не беше чувал за германката. Всички бяха дошли в Боливия по лична препоръка или бяха кандидатствали направо в Проекта. Пип се мъчеше да ги забавлява с разказите си за въпросника на Анагрет, но накрая остана с усещането, че я възприемат като мрънкало. Другите не мрънкаха. Ако си невероятно привлекателен, облагодетелстван и искаш да направиш света по-добър, не ти подобава да мрънкаш.

Поне животните бяха незначителни като нея. Тя се сприятели с кучетата на Педро и се опита да приучи козите да не се плашат от нея. Имаше яркосини пеперуди, големи колкото чинии, по-малки във всички възможни цветове и дребни безжилни пчели, от чийто кошер на верандата Педро твърдеше, че вади по килограм мед годишно. Покрай реката обикаляше и преследваше агути някакъв прекрасен бозайник с тъмна козина, напомнящ на видра, от който кучетата на Педро, макар да бяха два пъти по-едри, се страхуваха. В гората беше пълно с птички като от книгите на доктор Сюс, огромни игуани се катереха по натежали от плод дървета, тинамуви пристъпваха плахо в сенките. От скалите се спускаха ята яркозелени папагали и вдигаха страшна шумотевица с перпелящите си крила. В небето кръжаха кондори, диви кондори, не отгледани в клетки като в Калифорния. Взети заедно, животните напомняха на Пип, че и тя е животно; купищата срам, оставен в Оукланд, тук ѝ се струваха не чак толкова огромни.

Във Вулканите беше невероятно чисто. Това, което отдалеч приличаше на захвърлен боклук, отблизо се оказваше отронен бял цвят, напомнящ на хартийка, крещящо оранжева гъба във формата на пластмасова слушалка или покрита с роса паяжина, искряща като целофан. Реката, която идваше от голям ненаселен резерват на север, беше чиста и достатъчно топла за къпане. Пип се топваше в нея преди вечеря и ставаше още по-чиста, след като си вземеше душ с черпана от кладенец вода в стаята, която делеше с още три момичета. Стаята беше с бели стени, червени плочи на пода и голи греди на тавана, направени от отсечени тук дървета. Съквартирантките ѝ бяха малко разхвърляни, но не бяха мръсни.

В лагера се говореше, че Андреас е в Буенос Айрес за снимките на сцените от Източен Берлин за игралния филм, разказващ за живота му. Говореше се, че той има връзка с американската актриса Тони Филд, която играеше майка му, и че тази връзка, вече широко обсъждана във вестниците, е добра реклама за „Слънчев лъч“.

— Тя е първата му филмова звезда — обясни ѝ една вечер съквартирантката ѝ Флор. — Всичките му гаджета му остават верни, дори и след като той ги разкара, така че това ще ни отвори вратите към Холивуд.

— Което е нещо хубаво, така ли? — попита Пип.

Флор беше дребничка перуанка, учила в Америка, ако „Дисни“ някога решеше да направи анимационен филм за южноамериканския пазар, героинята щеше да изглежда точно като нея.

— Няма ръка, която да не е вдигната срещу нас — каза тя. — Това е първото, което ще чуеш от него. Не сме в положение да си подбираме приятелите.

— Колко хубаво, че той зарязва жените, а пък те му остават верни.

— Той е верен единствено на Проекта.

— Майка ми беше убедена, че ме е поканил тук само за да спи с мен.

— Не си го и помисляй — отвърна Флор. — Ще видиш, като се запознаете. За него най-важно е делото му. Не би направил нищо, което да го изложи на опасност.

— Значи, се въздържа не за друго, а за да не го разнасят по вестниците, така ли?

— Съжалявам, ако се чувстваш разочарована.

— Не съм разочарована. Макар че той пускаше доста открити намеци в писмата си.

Флор се намръщи.

— Той ти е писал?!

— Да, няколко пъти.

— Това е необичайно.

— Е, първо аз му писах. Анагрет ми даде адреса му.

— Имаш ли опит в подобна работа?

— Не, никакъв. Взеха ме от улицата, така да се каже.

— А коя е тази Анагрет?

— Май му е била гадже едно време. Аз мислех, че всички тук е трябвало да попълват нейния въпросник.

— Сигурно е от времето, преди той да се премести в Боливия.

Пип виждаше Анагрет в нова и по-тъжна светлина, като жена на средна възраст, преувеличаваща ролята си в Проекта, възползваща се от вече отминалата близост с Андреас, на когото е останала вярна, след като той я е разкарал.

— Преди Тони Филд — рече Флор — беше Арлина Ривейра. Преди нея беше Флавия Кориторе от „Ла Република“. После идва Филипа Грег, която искаше да напише книга за него, но не знам какво излезе от това. А преди Филипа беше Шейла Тейбър, преподавателката с най-много последователи в туитър в Америка. И всички те ни помагат.

На Пип ѝ се струваше, че Флор изброява известните любовници на Андреас, за да ѝ натрие носа, задето е получавала писма от него.

Освен Педро, единственият друг човек, който се държеше мило с Пип, беше Колин, която беше малко по-голяма от нея, пушеше и разполагаше със самостоятелна стая. Колин беше израснала във ферма за природосъобразно земеделие във Върмонт и разбира се, беше умопомрачително красива. Тя се водеше нещо като управител, надзираваше кухнята, Педро и другите местни служители. Тъй като беше на пряко подчинение на Андреас и тъй като в „Слънчев лъч“ положението в обществото беше функция на близостта с него, масата ѝ в столовата се запълваше първа. Колин обаче беше по-различна от останалите и Пип се чудеше каква е тайната да си различен по начин, който привлича, а не отблъсква, както беше в нейния случай.

След вечеря Колин излизаше да изпуши две цигари на задната веранда, където пък Пип слушаше нощния оркестър на жабите, бухалите и цикадите. Колин не я заговаряше, но и като че ли нямаше нищо против присъствието ѝ. След втората цигара тя се прибираше и даваше нареждания на персонала на испански, чиято гладкост изпълваше Пип със завист и униние. Тя не мечтаеше да е някоя от другите девойки, тъй като това би означавало да се лиши от иронията, но можеше да си представи да иска да бъде Колин.

Една вечер, между първата и втората цигара, Колин наруши мълчанието.

— Светът е гаден, нали?

— Не знам — отвърна Пип. — Аз тъкмо си мислех, че е прекрасен.

— Ще му се наситиш. Сетивата ти още не са свикнали.

— Не ми се вярва да му се наситя някога.

— И въпреки това си е гаден.

— Какво му е гадното?

В тъмното се чу щракване на запалка, пушаческо вдишване.

— Всичко — отвърна Колин. — Ние сме борса за гадости. Никой не се интересува от хубавите новини. Получаваме само гадости, отвсякъде ни заливат с гадости. И това те смазва.

— Нали идеята е, че слънчевите лъчи пречистват гадостите.

— Не казвам, че не бива да се прави. А че те смазва. Безкрайното многообразие на човешката поквара.

— Може би си се задържала тук прекалено дълго. Откога всъщност си тук?

— Три години вече. Почти от самото начало. Превърнала съм се в тукашния депресар, това е на практика основната ми роля. Така че останалите, като ме гледат, да могат да си мислят: „Слава богу, че не съм като нея“, и да се чувстват добре.

— Можеш да си тръгнеш.

— Да. Мога.

— А той що за човек е? — попита Пип. — Андреас?

— Мръсник.

— Наистина ли?

— Това е най-доброто описание, не влагам лично отношение. Няма как да не е мръсник. За да се занимаваш с такива неща като Проекта, задължително трябва да си мръсник.

— И въпреки това ти пак можеш да си тръгнеш.

— Води ме за носа. Давам си сметка за това. Готовността ми да се оставя да бъда водена за носа вече достига до такива размери, че мога да кандидатствам за „Гинес“. Аз съм първа сред нямащите значение за него. Имам си собствена стая. Знам дори откъде идват парите.

— Откъде?

— Станала съм най-специалната от тези, които никога няма да бъдат специални. Той наистина знае как да те накара да играеш по свирката му.

Настъпи мълчание. В мрака крякаха жаби, квак, квак.

— А теб какво те води тук? — попита Колин. — Като те гледам, май не си от тия, дето смятат, че светът се върти около тях. Поне в сравнение с останалите.

Благодарна за въпроса, Пип набързо избълва историята си, не пропусна нищо, дори и ужасната си постъпка в стаята на Стивън.

— Значи, с две думи — обобщи Колин, — нямаш представа какво правиш тук.

— Търся другия си родител.

— Това би трябвало да ти е от помощ. Да имаш нещо друго, освен копнежа за любовта и одобрението на скъпия ни вожд и учител. Ако ме питаш за съвет, не забравяй за какво си дошла.

Пип се засмя.

— Какво?

— Сетих се за Тони Филд — отвърна Пип. — Все едно, ако снимат филм за мен, аз да спя с актьора, който играе баща ми. Не ти ли се струва малко смахнато? Да спиш с жената, която играе майка ти?

— Той е смахнат тип. Но не е дадено на простосмъртни като нас да го съдим.

— Според мен е адски шантаво. Флор обаче смята, че е невероятен удар.

— Флор е ненаситен хищник, който вместо с месо се храни със слава. На нея не ѝ трябват пари, семейството ѝ притежава половината Перу. Мини и рудници. А тя се щура насам-натам и цвърчи: „Слава ли? Слава ли надушвам? Слава ли има тук? Ще я споделиш ли с мен?“. За нея свалката на Андреас с Тони Филд е почти равносилна на това, тя самата да забие Тони Филд.

Пип беше на седмото небе, че е намерила с кого да поклюкари; механизмът беше доста жалък, но тя се чувстваше специална, задето е избрана за довереничка на Колин, която пък получаваше специално отношение от Андреас, който беше в Буенос Айрес и спеше с „майка“ си. За да впечатли новата си приятелка, Пип заяви, че отива да поплува в реката.

— Сега ли? — попита Колин.

— Искаш ли да дойдеш?

— Не горя от желание видрата да ме ухапе.

— Тя винаги бяга, когато я срещна.

— Просто се опитва да те подмами във водата нощем.

— Аз отивам. — Пип стана. — Сигурна ли си, че няма да дойдеш?

— Мразя да ме предизвикват.

— Не те предизвиквам. Просто питам.

Пип зачака отговор със затаен дъх. Въпреки всичките лишения в живота си, тя разполагаше с преимуществото да е плувала често по тъмно във вировете на Сан Лоренцо в щатския резерват за секвои „Хенри Кауъл“, когато през лятото температурите не падаха под 27 градуса дори и нощем и реката още не беше пресъхнала и жабунясала. Колкото и да е странно, майка ѝ често ѝ правеше компания, навярно защото тялото ѝ не беше толкова „видимо“ нощем. Пип помнеше колко се беше смаяла, когато веднъж осъзна, че майка ѝ, която се беше отпуснала по гръб във водата в черния си цял бански, някога също е била малка като нея.

— Ох, мамка му — въздъхна Колин и се изправи. — Няма да те оставя да спечелиш.

Луната се беше вдигнала над източния хребет и изсветляваше ливадата, за сметка на това сенките под дърветата изглеждаха още по-черни. За да стигат до вира, Пип и Колин прекосиха реката по срязана с моторен трион греда, завързана с въже, за да не я отнесе придошлата вода. Докато се събличаше, Пип крадешком хвърляше погледи към Колин. Присвитите рамене и приведената стойка говореха за тяло по-скоро като нейното, отколкото на съквартирантките ѝ, които излизаха от банята бойко изпъчени и с високо вдигнати глави.

Колин топна пръстите на краката си във водата.

— Защо ли си мислех, че водата е топла?

Пип го направи както трябва: засили се, скочи и се гмурна. Помнеше очакването, че всеки миг нещо ще я сграбчи, последвано от радостта, че е невредима, появата на доверие в тъмната вода. Колин, все така изгърбена, със скръстени на гърдите и огрени от луната ръце, бавно пристъпи и коленичи във водата като ацтекска девственица, принасяща се неособено охотно в жертва на боговете.

— Прекрасно е, нали? — извика Пип, която пляскаше наоколо.

— Отвратително е. Отвратително.

— Гмурни се.

— За нищо на света.

— Това е най-прекрасното място на Земята. Чак не ми се вярва, че съм тук.

— Почакай да се появи змията.

— Хайде, гмурни се. Потопи си главата.

— Аз не съм като теб, девойко от природата.

Пип изскочи на повърхността, притеснявайки се, че месата ѝ висят, и успя да сграбчи Колин за ръката.

— Недей! — извика Колин. — Сериозно говоря.

— Добре — отвърна Пип и я пусна.

— Такава съм, така правя. Влизам до колене и не повече. Вземам най-лошото и от двата свята.

Пип отново се наметна с вода.

— Познато ми е — каза тя. — Но точно в този момент не се чувствам така.

— Не мога да разбера как не те е страх, че няма да те нападне видрата.

— Това е големият плюс на липсата на самоконтрол.

— Отивам да пуша — каза Колин и излезе от водата. — Ако ти потрябвам, надай смразяващ кръвта вик.

Пип смяташе, че Колин ще размисли, ала не позна. Останала сама сред жабешкото крякане, ромоленето на течащата вода и миризмите, о, миризмите, за миг я обзе такова щастие, каквото никога преди не беше изпитвала. Сигурно се дължеше на това, че е гола в чиста вода и далеч от всичко, в закътана долина в най-бедната страна в Южна Америка, но също така и на смелостта ѝ да е сама в реката, за разлика от невротичния страх на Колин. Усети благодарност към майка си, стана ѝ мъчно за нея, съжаляваше, че тя не е тук да плуват заедно. Любовта, гранитният блок в центъра на живота ѝ, беше и непоклатим темел; Пип се чувстваше благословена.

Продължи да се чувства благословена и през следващите вечери на задната веранда, където научи повече подробности за гадното детство на Колин. Фермата във Върмонт била някаква кръстоска между кибуц и секта, земята била собственост на баща ѝ, който се имал за нещо средно между Хенри Дейвид Торо, библейски патриарх с много жени, и психолога Вилхелм Райх. Неговото безспирно себеизграждане се проявявало в това, да остави фермата в ръцете на майката на Колин за месеци наред и да се връща от пътуванията си с по-млади жени, които му помагали да влее оргонната си енергия в каменистата земя, за да я направи по-плодородна, и за пореден път да надуе корема на майката на Колин. Колин била обучавана у дома до шестнайсетия си рожден ден, когато избягала — първо в Бостън, после в Хамбург, Германия, където работела като детегледачка. След това била приета в колежа „Уелзли“ с пълна стипендия и се дипломирала още на двайсет и две. Тя си даваше сметка за иронията на настоящото си положение, в което изпълняваше същата роля като майка си в това патриархално място. И едва ли не мазохистично ѝ се наслаждаваше.

От своя страна Пип смяташе, че най-сетне е намерила приятелка, която може да разбере странното ѝ детство. Ухаещата на цигарен дим мрачност на Колин я привличаше, а и сега Пип не трябваше да се тревожи къде ще седне в столовата, тъй като Колин ѝ пазеше място до себе си. Тя виждаше, че Колин харесва сарказма ѝ, и затова му отпусна юздите. Колин я канеше в уютната си стая с нисък таван, за да клюкарстват, да пият бира и да гледат телевизионни предавания по частната оптична линия, която Андреас беше издействал като част от сделката за повишаване на сигурността на комуникационните средства на боливийската армия. Ако Колин беше мъж, Пип с радост щеше да скочи в леглото му. Всъщност тя си лягаше след полунощ, спеше до късно, събуждаше се махмурлия и пропускаше сутрешните си разходки в гората.

Една вечер, след като се върна от толкова дълга разходка, че накрая едва различаваше къде стъпва в тъмното, Пип влезе в столовата и видя, че обичайното ѝ място до Колин е заето от Андреас Волф. Сърцето ѝ подскочи. Той слушаше съсредоточено една от жените на масата, като от време на време кимаше, и Пип веднага осъзна какво беше имал предвид приятелят на Анагрет с подмятанията си за харизматичността му. Част от привлекателността на Андреас се дължеше на по германски стегнатото му тяло на млад мъж, но определено имаше и още нещо, блясък на заредени със слава частици и някаква самоувереност, толкова непоклатима и силна, че изкривяваше пространството в столовата, привличаше всички погледи към себе си. Ясно беше защо на Колин не ѝ пукаше, че той е мръсник. Пип не можеше да откъсне очи от него.

Колин се беше отпуснала в стола с извърнато настрани лице и барабанеше с пръсти по масата, храната ѝ стоеше недокосната. Пип се засегна, че Колин не ѝ беше запазила място от другата си страна. Тя се настани на единствения свободен стол до съквартирантката си Флор. На масата се подаваше купа с телешка яхния с вездесъщата касава, картофи, лук и домати. В общи линии Пип се беше отказала от вегетарианството. Добре поне, че телешкото в Боливия беше от свободно отглеждани говеда.

— Скъпият ни вожд и учител се е върнал — подхвърли тя.

— Защо го наричаш така? — попита рязко Флор. — Не сме в Северна Корея.

— Защото Колин му вика така — обади се една от девойките, Уилоу.

Забележката ѝ подейства на Пип като шамар в лицето.

— Връщате ме в осми клас, момичета.

— Можеш да бъдеш сигурна, че Колин никога няма да го нарече „нашия вожд и учител“ в лицето — продължи Уилоу.

— Сигурна съм, че грешиш — отвърна Пип. — Обзалагам се, че той само ще се засмее. В писмата си го обиждах и както виждаш, поканата да дойда тук не беше оттеглена.

Флор злобно поклати глава и Пип си даде сметка, че е по-добре да престане да се хвали с кореспонденцията си с Андреас.

— И защо изобщо дойде, след като си толкова отрицателно настроена към всичко? — попита Уилоу.

— Щом като малко чувство за хумор се възприема като заплаха, явно тук нещо не е наред.

— Никой не го възприема като заплаха. Но е досадно. В „Рокфелер Плаза 30“ вече имаше епизод за Северна Корея. Посмяхме се достатъчно.

Тъй като не беше гледала „Рокфелер Плаза 30“, Пип остана затапена и безответна. През цялото време, докато се хранеше, идващото откъм Андреас сияние на слава и харизма топлеше врата ѝ. Тя съзнаваше, че трябва веднага да се качи в стаята си, за да си върне на Колин и да не изглежда, сякаш се нуждае от нея, но пък искаше да се запознае с Андреас и затова се мотаеше, даже изяде два крема с аромат на лимон, след като останалите си тръгнаха. Зад гърба ѝ Андреас и Колин говореха на немски. Това я накара да се почувства толкова пренебрегната и незначителна, че тя се надигна и се отправи към вратата.

— Пип Тайлър! — извика Андреас.

Тя се обърна. Колин отново гледаше настрани и барабанеше по масата, ала сините очи на Андреас бяха впити в Пип.

— Ела при нас — покани я той. — Да се запознаем.

— Аз ще съм отвън — обади се Колин и се изправи.

— Остани с нас — спря я Андреас.

— Пуши ми се.

Колин излезе, без да я поглежда. Андреас махна на Пип да се приближи.

— Ще изпиеш ли едно еспресо с мен?

— Не знаех, че тук правят еспресо.

— Питай! Тереза!

Съпругата на Педро подаде глава от кухнята и Андреас вдигна два пръста. Пип седна възможно най-далеч от него. Смелостта, с която му беше писала, се беше изпарила безследно, сега Пип дори не беше в състояние да му стисне ръката. Седеше прегърбена и чакаше.

— Колин смята, че тук ти харесва.

Тя кимна.

— Нали ти казах, че това е най-прекрасното кътче на земята?

— Да, каза ми.

— Съжалявам, че ме нямаше при пристигането ти. Не е лесно столицата на Аржентина да се направи да изглежда като Източен Берлин от седемдесетте… Трябваха им доста съвети.

— Супер е, че снимат филм за теб.

— Малко е странно, но, да, супер е. И много досадно. Стоиш и чакаш десет часа за двайсет минути снимки, а след това дори не можеш да видиш какво се е получило. Точиш врат от дъното на фургона да зърнеш екрана.

— И все пак — отвърна Пип.

— Да, все пак е изключително приятно за егото.

— Предполагам, че то е в добра форма, твоето его.

— Не се оплаквам.

Жената на Педро донесе двете кафета и Андреас ѝ каза на испански, че изглежда страхотно. Тереза, която обикновено имаше многострадален вид, грейна при комплимента и за миг Пип зърна как светът изглежда в очите на Андреас: като множество, изпълнило стадион, в което всеки издига цветен плакат в синхрон с останалите, така че да се изпише някакво послание. А посланието към Андреас винаги беше едно и също: че е велик и не е като другите. Пристъпеше ли той на стадиона, морето от разнородни тела се превръщаше в думите: „Обичаме те!“. Бодна я негодувание.

— И как е Тони Филд? — попита тя.

— Прекрасна. Талантлива.

— Тя играе майка ти, нали?

— Да.

— И майка ти ли е толкова секси като нея?

Андреас се усмихна.

— Знаех си, че ще те харесам.

Пип се мъчеше да задържи в ума си „мръсник“ и „води ме за носа“.

— В какъв смисъл?

— Задаваш хубави въпроси. Гневът ти надделява над предпазливостта.

Тя не знаеше какво да отговори.

— Уморен съм — рече Андреас. — Ще проведем първоначалното събеседване утре сутринта. — Той пресуши еспресото. — Освен ако не смяташ, че почивката ти стига, и предпочиташ да се върнеш у дома.

— Още не.

— Добре. Сутринта ще те чакам в плевнята.

След като той си тръгна, Пип излезе на верандата и седна до Колин, която се взираше в тъмната река. Нощта беше топла, квакането на безчетните жаби беше като непробиваема стена.

— Котаракът се завърна — рече Пип. — И какво сега, мишките повече няма да си играят, така ли?

Колин запали втората си цигара, без да отговори.

— Ехо, аз съм — продължи Пип. — Да не си ми сърдита нещо?

— Извинявай — отвърна Колин. — Виждала ли си някога мъж да танцува с жена в несвяст? Точно така се чувствам. Той движи ръцете ми, води ме насам-натам. Главата ми се мята като на парцалена кукла, но все пак следвам обичайните стъпки. Сякаш всичко е наред. Добрата стара Колин все още владее положението.

— Реших, че си ми ядосана.

— Не, не. Просто съм потънала в себе си.

Думите ѝ донякъде поуспокоиха Пип. Със сближаването си с мрачната Колин тя беше отблъснала сияйните девойки, само че мракът на Колин беше твърде непрогледен, за да може човек да се сближи истински с нея. За малко повече от две седмици Пип беше успяла да се озове пак в същото положение, в което се беше намирала в Оукланд.

— Мислех, че сме приятелки — каза тя.

— Не си струва да се занимаваш с мен.

— Единствено теб харесвам тук.

— В общи линии чувството е взаимно — отвърна Колин. — Но знаеш ли какво ще направя някой ден, когато най-малко го очакват? Ще се върна в Щатите, ще започна работа в голяма адвокатска кантора, ще се оженя за някой скучен тип и ще му родя деца. Това е бъдещето, което отлагам.

— Не трябва ли първо да завършиш право?

— Имам диплома от Йейл.

— Леле! Кога успя?

— Продължавам да се мотая тук с надеждата, че може да има някакъв по-интересен живот за мен. Само че няма. Въпрос на време е да замина и да се захвана с това, което правят пъзливците. И от което можеш да умреш от скука.

— Ти си смела, можеш да измислиш нещо по-хубаво.

— Не се смятам за смел човек.

— Така е с всички смели хора.

Известно време се вслушваха в жабите.

— Мога ли да продължа да седя тук с теб? — попита Пип.

— „Леле“… За първи път чувам някой да използва „леле“. — Колин вдигна ръка, поколеба се за миг и после потупа дланта на Пип. — Можеш да продължиш да седиш тук.

Сутринта, след ранна разходка в гората, Пип отиде да потърси Андреас. Сградата, в която работеха хакерите, се захранваше от разположен в шумоизолиран бункер генератор на природен газ благодарение на боливийското правителство, което беше позволило да се прокара отклонение от преминаващия по хребета газопровод. Плевнята и другите постройки се захранваха от малък ВЕЦ и слънчеви панели, разположени край пътя. С отказа си от собствен кабинет Андреас беше спечелил възхищението на останалите стажанти. За да изтъкне, че проектът „Слънчев лъч“ е общо дело, а не йерархична организация, той работеше с лаптопа си на платформа, издигната на мястото на сеновала в преустроената плевня, където имаше дивани и кухненски бокс за общо ползване. Пип мина през паноптикума на женската красота на долния етаж и се качи по стълбите, девойките щракаха настървено по клавиатурите, повечето бяха по долнища на пижами, с които обикаляха по цял ден.

Горе Андреас разговаряше с още няколко девойки по пижами.

— Десет минути — каза той на Пип. — Заповядай при нас, ако искаш.

— Не, ще почакам навън.

Във върховете на канарите се разбиваха последните остатъци сутрешни облаци и мъгла, слънцето надделяваше; тук светът всеки ден изглеждаше току-що пресътворен. Пип седна на тревата и се зазяпа в една птичка с дълга двуостра опашка, която следваше козите и ядеше кръжащите около тях мухи. Това щеше да прави цял ден, работата и мястото ѝ на този свят бяха сигурни. Педро прекоси ливадата с резачка и един от синовете си, помаха ѝ приятелски. И него като че ли нищо не тревожеше.

Андреас излезе и седна до нея. Беше облечен с хубави тесни джинси и опъната по тялото тениска, която подчертаваше плоския му корем.

— Прекрасно време — отбеляза той.

— Да — отвърна Пип. — Днес слънцето е още по-пречистващо.

— Ха-ха!

— Винаги съм мразила думата „рай“. Смятах я за глупава измислица на вярващите, за да не казват „мъртъв“. Но сега ще трябва да го преосмисля, поне малко. Онази птичка там…

— Нашата двуопашата мухоловка.

— Изглежда напълно спокойна. Започвам да си мисля, че раят не е вечно спокойствие. По-скоро в усещането за спокойствие има някаква вечност. Вечен живот няма как да има, тъй като човек не може да надбяга времето, но пък можеш да избягаш от времето, ако си в мир със себе си, защото тогава времето няма значение. Има ли някакъв смисъл това, което казвам?

— И то немалко.

— Завиждам на животните. Особено на кучетата, тъй като на тях нищо не им мирише лошо.

— Радвам се, че тук ти харесва — рече Андреас. — Колин уреди ли въпроса с автоматичния превод на парите?

— Да, благодаря. Фалитът ми се отлага.

— Да поговорим тогава какво би могла да правиш за нас.

— Освен да бъда местната кучкарка? Вече ти казах какво искам. Искам да разбера кой е баща ми или поне истинското име на майка ми.

Андреас се усмихна.

— Ясно ми е как това ще ти помогне. Но как ще помогне на Проекта?

— Да, да — кимна Пип. — Знам, че трябва да работя.

— Занимава ли ти се с разследвания? Можеш да научиш много от Уилоу. Тя е спец в проучванията.

— Уилоу не ме харесва. Всъщност никой тук не ме харесва особено, с изключение на Колин.

— Не ми се вярва да е така.

— Явно съм прекалено саркастична. Муся се на вашия „Кул Ейд“. Прекалено много говоря за миризмите.

— Никой не е против теб. Всеки от присъстващите тук е изключителен човек посвоему.

— Това е първото наистина плашещо нещо, което чувам от теб.

— Защо?

— Ако аз отговарях за твоя публичен образ, щях да наема и малко дебели и грозни служители. Нямаше да разположа лагера в най-красивата долина на света. От толкова много красота направо тръпки ме побиват. Кара ме да не те харесвам.

Андреас застина.

— Което за нищо на света не бива да допускаме.

— А може би е точно обратното. Може би мога да съм ти полезна, като не те харесвам. Сигурна съм, че не съм единственият човек, който настръхва от това тук. Нали каза, че искаш да ти помогна да разбереш как те възприема светът? Мога да бъда твоят личен омразник. Ето в тази област са моите невероятни умения.

— Странна работа — рече той. — Колкото повече не ме харесваш, аз пък толкова повече те харесвам.

— И с предишния ми шеф беше така.

— Тук няма шефове.

— О, я стига.

Андреас се засмя.

— Права си, аз съм шефът.

— И като си говорим откровено, да си призная, че никога не съм обръщала особено внимание на проекта „Слънчев лъч“. Какво мисли светът за теб, е твой проблем, не мой. Много е мило, че ме покани тук. Но основната причина да дойда е, че според Анагрет можеш да ми помогнеш да намеря отговорите на моите въпроси.

— И капчица възхищение ли не изпитваш към Проекта?

— Вероятно още не го разбирам. Сигурна съм, че е достоен за възхищение. Само че някои от нещата, които изнасяте, са ужасно дребнави, все едно сте от онези страници в интернет, дето хората качват снимки и видео, за да си отмъстят на зарязалите ги гаджета.

— Не си ли малко крайна? Преди малко обсъждахме публикуването на нови разкрития, вътрешноведомствени документи на австралийското правителство относно застрашените видове. Кенгурута, папагали и така нататък. Уж ги защитават, а всъщност налагат интересите на земевладелците, ловците и въгледобивната индустрия. Това дребнаво ли е? Но единственият начин да стигнем до тази информация, единственият начин да останем в играта е, като публикуваме по нещо всеки ден. Трябва да се занимаваме и с дреболии, за да можем да правим големите удари.

— Съгласна съм, че положението на застрашените видове в Австралия е лошо — отвърна Пип. — Но надушвам нещо гнило.

— А, прословутият ти нюх… Какво точно казва той?

Тя се замисли. Не искаше да бъде личният му омразник, ясно ѝ беше колко изтощително и отчуждаващо е това. Беше дошла в Боливия готова да изпита възхищение към Проекта, ала задушливото прекомерно възхищение на другите стажанти предизвикваше враждебността ѝ. И все пак враждебността ѝ помагаше да изпъкне. Можеше да се окаже, че тя е начинът Пип да задоволи жалкото си малко его и да накара Андреас да я хареса.

— Имаше една кравеферма — рече тя, — „Лунна светлина“, близо до нас, когато бях малка. Предполагам, че беше истинска кравеферма, тъй като беше пълно с крави, само че тя не се издържаше от продажбата на мляко. Парите идваха от продажбата на качествен тор на био-еко фермите наоколо. Всъщност беше фабрика за лайна, маскирана като фабрика за млечни продукти.

Андреас се усмихна.

— Не ми харесва накъде биеш.

— Ти каза, че един вид се занимаваш с гражданска журналистика. Разкриваш тайна информация. Но истинското ти занимание не е ли…

— Производството на тор?

— По-скоро на слава и преклонение. Продуктът си ти.

В тропическите сутрини имаше един ясно различим момент, в който слънцето преставаше да напича приятно и започваше да прежуря. Този момент обаче още не беше дошъл. Избилата на лицето на Андреас пот явно се дължеше на нещо друго.

— Анагрет беше права — каза той. — Ти наистина си човекът, който ни трябва. Притежаваш нужната смелост и почтеност.

— Обзалагам се, че го казваш на всички момичета.

— Не е вярно.

— Дори и на Колин?

— Е — Андреас кимна бавно, забил поглед в земята. — Може би за Колин си права. Така по-лесно ли ще ми повярваш?

— Не. По-скоро ми идва да си събера багажа. Колин е страшно нещастна.

— Доста се задържа тук. Време ѝ е да продължи напред.

— И сега ти трябва нова Колин? Да я експлоатираш и да я водиш за носа? Това ли е?

— Жал ми е за нея. Но не съм виновен. Тя иска нещо, което от самото начало ясно съм показал, че не мога да ѝ дам.

— Според нея не е точно така.

Той вдигна очи и я погледна.

— Защо не ме харесваш, Пип?

— Напълно основателен въпрос.

— Заради Колин ли?

— Не. — Тя усещаше как губи самообладание. — Просто напоследък съм враждебно настроена към всичко, особено към мъжете. В това отношение имам проблем. Не си ли личеше и в писмата ми?

— Трудно е да се прецени по няколко писма.

— До снощи си бях съвсем щастлива тук. А сега сякаш изведнъж се озовах обратно в лайната, от които се опитвам да се измъкна. Пак съм гневна и не мога да се владея. Сигурна съм, че твоят „Слънчев лъч“ върши чудеса за кенгурутата и папагалите. Но май ще е по-добре да отида да си събера багажа.

Тя се надигна, трябваше да се махне, преди да избухне.

— Не мога да те спра — рече Андреас. — Мога единствено да ти предложа истината. Ще ме изслушаш ли? Хайде, седни.

— Ако истината не е много дълга, предпочитам да остана права.

— Седни! — повтори той със съвсем различен тон.

Пип се подчини. Не беше свикнала да ѝ заповядват. Но колкото и да беше странно, в това имаше някакво облекчение.

— Ето ти две истини за славата — рече Андреас — Едната е, че човек е много самотен. Другата е, че околните постоянно провиждат себе си в теб. Отчасти заради това се чувстваш толкова самотен. Сякаш изобщо не съществуваш като личност. Ти си просто предмет, на който хората приписват идеализма си, гнева си и всичко останало. Само че, разбира се, не можеш да се оплакваш, дори не можеш да говориш за това, тъй като все пак си искал да бъдеш известен. А ако се опиташ да споделиш, някоя гневна млада жена от Оукланд, Калифорния, ще те обвини в самосъжаление.

— Просто казах това, което си мислех.

— Всичко се наслагва и прави известния човек още по-самотен.

Тя беше разочарована, че истината е свързана с него, не с нея.

— А Тони Филд? И с нея ли се чувстваше самотен? Нали точно заради това прочутите личности се женят помежду си? Да има с кого да си говорят за ужасното бреме на славата?

— Тони е актриса. Връзката ни с нея е начин взаимно да си качим акциите.

— Олеле! Тя знае ли какво мислиш за нея?

— И двамата знаем какви са условията на тази сделка. Те са едни и същи за всички от Анагрет насам. С Анагрет беше друго, тъй като, когато се запознахме, бях никой. Заради това ѝ имам доверие. Заради това я послушах, когато тя настоя да те вземем.

— Аз пък ѝ нямам и капчица доверие.

— Знам. Но тя е видяла нещо особено в теб. Не само талант, а нещо друго.

— Какво означава това? Колкото повече се мъчиш да обясниш тази твоя „истина“, толкова по-шантаво става.

— Просто те моля да не прибързваш. Искам да продължиш да бъдеш такава, каквато си. Не прехвърляй себе си върху мен. Опитай се да ме възприемеш като човек, който се старае да си върши работата, а не като известен по-възрастен мъж, на когото си ядосана. Възползвай се от тази възможност. Дай на Уилоу шанс да те научи да правиш разследвания.

— Тази идея с Уилоу ми е много съмнителна.

Андреас я хвана за ръцете и я погледна в очите. Тя не смееше да откликне по никакъв начин, ръцете ѝ лежаха отпуснати в неговите. Очите му бяха прекрасно сини. Дори и като се махнеше изкривяващата образа му харизма, той пак си оставаше красив мъж.

— Искаш ли още истини? — попита Андреас.

Тя отклони поглед.

— Не знам.

— Истината е, че ако ѝ наредя, Уилоу ще се държи изключително мило с теб. Няма да се преструва. Наистина ще е мила. Трябва само да натисна копчето.

— Леле, леле! — възкликна Пип и издърпа ръцете си.

— Какво искаш от мен? Да те излъжа, че не е вярно ли? Да отрека властта си над нея? Тя е убедена, че провижда себе си в мен. Нищо не мога да направя.

— Леле!

— Дошла си да търсиш истината, нали? Достатъчно си силна, за да я чуеш.

— Леле!

— Както и да е — каза той и се надигна. — Ще се видим на обяд.

Слънцето прежуряше жестоко. Пип се катурна на една страна, сякаш повалена от жегата, главата ѝ се въртеше. Имаше чувството, че черепът ѝ е бил отворен и мозъкът ѝ е бил разбъркан с дървена лъжица. Все още не беше склонна да се подчини на Андреас, не беше склонна да му се отдаде, но за миг той беше бръкнал в мозъка ѝ и ѝ беше показал как това може да стане, как Уилоу може да промени отношението си така, както октоподът сменя цвета си, само защото той ѝ е наредил, как Колин може да бъде прикована към място, което мрази, само защото желае нещо, което знае, че никога няма да получи, от човек, когото смята за мръсник. В Пип зейна нов разлом. От едната страна бяха здравият разум и скептицизмът. От другата беше някаква всеобща, сковаваща цялото ѝ тяло податливост, едно напълно чуждо за нея покорство. Дори и в разгара на увлечението си по Стивън не беше искала да бъде просто обект за желанията му, не си беше мечтала да му се отдаде, да му се подчини. А точно такова беше покорството, което Андреас, неговата известност и самоувереност бяха разкрили в нея. Сега ѝ ставаше ясно защо Анагрет се беше отнасяла с такова презрение към слабостта на Стивън.

Пип се насили да се надигне и отвори очи. Цветовете край нея бяха едновременно самите себе си и ослепително бели. Резачката ръмжеше в гората оттатък реката. Как изобщо ѝ беше минало през ума, че знае къде е попаднала? Нищо подобно! Проектът „Слънчев лъч“ беше секта, и то още по-зловеща заради това, че се мъчеше да мине за друго.

Тя стана и се върна в плевнята, присвои си първия свободен таблет, който намери, и го отнесе в сенките край реката. Откакто беше пристигнала, гледаше поне през ден да изпрати по някое бодро писмо до майка си, като използваше адреса на съседката Линда. Линда ѝ отговори няколко пъти, твърдеше, че майка ѝ е „увесила нос, но се държи“. Пип беше излъгала, че не може да се обажда по телефона от Вулканите, какъв беше смисълът да е тук, ако трябваше всеки ден да си говори с майка си, затова сега се поколеба дали да включи програмата, която в Проекта използваха вместо скайп. Да се пречупи и да се обади на майка си, беше почти равносилно да признае, че няма да издържи тук, че вече е на път да си тръгне. Само че това беше извънреден случай. Не ѝ харесваше да бъркат в мозъка ѝ с дървена лъжица.

— Коте? Какво е станало?

— Всичко е наред — отвърна Пип. — Педро трябваше да отиде до града на пазар. Обаждам се от уличен телефон там. Тоест тук, в града.

— О, колко се радвам да чуя сладкото ти гласче. Мислех, че ще минат месеци, преди да те чуя отново.

— Е, ето ме.

— Как си, миличка? Наистина ли си добре?

— Прекрасно съм. Не можеш да си представиш колко е красиво тук, сприятелих се с едно момиче, Колин, разказах ти вече за нея, тя е страшно умна и забавна, завършила е право в Йейл. Всички тук са добре образовани. И поддържат връзка с родителите си.

— Вече ясно ли е кога ще си дойдеш?

— Мамо, аз току-що пристигнах.

Настъпи мълчание, Пип си представяше как майка ѝ си припомня причината за заминаването за Боливия, нещата, които Пип беше избълвала в гнева си, преди да излети.

— Както и да е — каза тя. — Андреас се върна снощи. Андреас Волф. Най-сетне се запознахме. Той е доста симпатичен.

Майка ѝ не отговори и Пип заобяснява за филма в Буенос Айрес, за Тони Филд и другите любовници на Волф, като се надяваше по този начин да подскаже, че той не закача стажантките. Това, че се опитваше да внуши тази идея, след като причината да се обади на майка си беше опасението, че Андреас всъщност май ѝ е хвърлил око, прекрасно илюстрираше какви са отношенията помежду им.

— Та така — приключи тя.

— Пюрити — отвърна майка ѝ. — Той е престъпник. Линда ми разпечата една статия за него и ми я даде да я прочета. Вътре е с двата крака. Привържениците му това като че ли не го забелязват, смятат го за герой. Но ако и ти нарушиш закона, като работиш за него, може и да нямаш възможност да се върнеш у дома. Помисли за това.

— Не са давали по телевизията ченгетата да щракват белезници на слизащи от самолета стажанти.

— Нарушаването на федералните закони не е шега работа.

— Мамо, всички тук са богати и добре образовани. Не смятам…

— Явно родителите им могат да си позволят скъпи адвокати. Няма да мигна, докато не се прибереш в безопасност у дома.

— Е, поне най-сетне ще имаш причина за безсънието си.

Това не беше чак толкова коравосърдечно, но сега Пип си даваше сметка — макар да трябваше да го е осъзнала още преди да допусне грешката да се обади — че майка ѝ с нищо не може да ѝ помогне.

— О! — възкликна тя. — Педро ми маха, трябва да вървя.

Пип се насочи към плевнята, от която тъкмо беше изскочила Уилоу. Тя беше облечена с блуза на големи точки и изглеждаше потискащо прекрасно.

— Здрасти, Уилоу, какво става?

— Пип, трябва да поговорим.

— О, боже! Не ми казвай, че искаш да се извиниш.

Уилоу се намръщи.

— За какво?

— Ами… задето се държа гадно с мен снощи.

— Не съм се държала гадно. Бях честна.

— Да, бе!

— Не, сериозно — продължи Уилоу. — Кое не е било честно?

Пип въздъхна.

— Не помня. Както и да е, сигурно си права.

— Андреас ми каза, че иска да работим заедно. Според мен идеята е чудесна.

— Не се и съмнявам.

— Какво искаш да кажеш?

— Заповядал ти е да ме харесваш и сега ме харесваш. На всеки нормален човек би му настръхнала косата от тази работа.

— Аз и преди исках да те харесам — отвърна Уилоу. — Всички искахме. Но просто враждебността ти не се понася.

— Такава съм си. Отвътре ми идва.

— Обясни ми го тогава. Разбера ли на какво се дължи, повече няма да ме притеснява. Искаш ли да се разходим и да ми разкажеш?

— Уилоу… — Пип размаха ръка пред очите ѝ. — Ехо? Плашиш ме до смърт. Не знам на какво да вярвам. Снощи наистина се държа гадно с мен, не си го измислям. А сега искаш да бъдем приятелки. Защото така ти е наредил Андреас, нали?

Уилоу се засмя.

— Той ми каза да не забравям, че си забавна, че така работи мозъкът ти. И е прав. Наистина си забавна.

Пип ѝ обърна гръб и се отправи към плевнята. Уилоу изтича след нея и я хвана за ръката.

— Пусни ме — изръмжа Пип. — Ти си по-зле и от Анагрет.

— Няма — отвърна Уилоу. — Ще бъдем доста време заедно. Трябва да намерим начин да се харесваме.

— Никога няма да те харесвам.

— Защо?

— Не би искала да знаеш.

— Искам! Искам да бъдеш честна с мен. Само така може да стане. Хайде, ела да седнем и сподели всичко, което имаш против мен. Аз вече ти казах, че не харесвам враждебността ти.

Пип като че ли имаше само две възможности — или да си събере багажа, или да се подчини на Уилоу. Ако не се беше обадила на майка си, можеше и да се самозалъгва, че има защо да се прибере у дома. Само че тя беше дошла тук с надеждата да получи определена информация, което още не беше станало, а не само Колин, но и Андреас я смятаха за смела. Затова Пип седна до Уилоу в сянката на едно цъфнало дърво.

— Не ми харесва това, че си много по-красива от мен — започна тя. — Не ми харесва, че ти си от отличничките, а аз не съм. Не ми харесва, че си била в „Станфорд“. Не ми харесва, че не ти се налага да се тревожиш за пари. Не ми харесва, че никога няма да осъзнаеш колко си привилегирована. Не ми харесва, че обожаваш „Слънчев лъч“ и не те притеснява колко шантаво място е това. Не ми харесва, че не ти се налага да бъдеш саркастична. Не ми харесва, че не можеш да си представиш какво е да си беден и да дължиш пари, да имаш самотна депресирана майка и да си толкова странна и изпълнена с гняв, че дори да си нямаш гадже… О, не, не ме слушай. — Пип поклати глава отвратено. — Очевидно всичко това е от самосъжаление.

От обида лицето на Уилоу беше заприличало на лилаво-червена сушена слива.

— Не, не — възрази тя. — Ти просто изговаряш на глас това, което винаги съм знаела, че другите мислят за мен.

Тя стисна очи и заплака.

Пип се уплаши.

— Не съм искала да бъда красива — подсмърчаше Уилоу. — Не съм искала да бъда привилегирована.

— Знам, знам — заутешава я Пип. — Естествено.

— Как да се реванширам за това? Какво мога да направя?

— Ами… Всъщност… Случайно да имаш едни излишни сто и трийсет хиляди долара?

Уилоу се усмихна през сълзи.

— Ха-ха. Наистина си забавна.

— Явно нямаш.

— И аз страдам. Повярвай ми, страдам. — Уилоу я хвана за ръцете и потри с палци дланите ѝ. Явно всички в „Слънчев лъч“ имаха навика да сграбчват хората за ръцете. — Мога ли да бъда напълно откровена с теб?

— Така ми се пада, сама си го изпросих.

— Има и друга причина да не те харесвам. Защото той те харесва.

— Той и теб те харесва.

Уилоу поклати глава.

— Личи си по начина, по който говори за теб. Но и преди това се виждаше. На теб очевидно не ти дреме за Проекта. А когато разбрахме, че ти е писал… Няма да е лесно да работя с теб, като знам колко много те харесва.

В Пип се надигаше нееднороден страх, страх, че Андреас наистина я харесва много, страх, че заради това другите няма да я харесват, че ще трябва да се извинява за това, особено на Колин.

— Добре — въздъхна тя, — сега аз започвам да се чувствам виновна.

— Не е приятно, нали?

Уилоу се усмихна, приведе се и я прегърна сестрински. Пип изпитваше гадното усещане, че се е оставила да бъде купена с обещанието за приятелство с една отличничка, обещанието за обществено приемане. Но вече не изпитваше недоверие към Уилоу. Това като че ли беше стъпка напред.

Вечерта на верандата Пип разказа на Колин почти всичко.

— Уилоу не е от най-големите злобарки — рече Колин. — Тя каза ли ти, че един от братята ѝ е загинал преди три години?

— О, боже… Не.

— Нещастен случай със сноуборд. Тя е още на успокоителни. Разбира се, Волф го знае. Вълкът винаги избира най-уязвимото агънце в стадото.

Пип беше впечатлена, даже смаяна, че Уилоу не е изиграла коза с мъртвия си брат. Просто си беше седяла под дървото и търпеливо си беше понесла наказанието. Това подсказваше колко силно ѝ беше подействало казаното от Андреас, каквото и да беше то.

— Сега ми е малко по-ясно защо не можеш да се махнеш от тук— рече тя.

— Е… Доколкото разбирам от разказа ти, след появата ти дните ми тук са преброени.

— Колин… Знаеш, че ако трябва да избирам между теб и него, ще предпочета да съм твоя приятелка.

— Така говориш сега. Минал е само един ден от завръщането му.

— Ако теб те няма, и аз няма да остана тук.

— Наистина ли? Ако целта ти е да прекараш известно време далеч от майка си, постарай се да издържиш по-дълго от две седмици.

— Не е казано, че ще се върна в Калифорния. Може да заминем заедно, да отидем някъде.

— Нали искаше да намериш изчезналия си баща?

— Може Флор да ми даде сто и трийсет хиляди долара и тогава това няма да има никакво значение.

— Още много имаш да учиш за богаташите — отвърна Колин. — Флор няма да ти услужи дори и с конеца си за зъби, без да получи нещо в замяна.

Когато на сутринта, след ранна разходка в гората, Пип отиде в плевнята, на външен вид Уилоу си беше съвсем същата, но в същото време изглеждаше напълно различен човек, неуравновесено момиче на успокоителни, разяждано от чувство за вина, задето то е живо, а брат ѝ — не. Този път Пип разпери ръце за прегръдка. Не можеше да прецени дали е хубаво, че е преодоляла част от враждебността си, или пък е отвратително, задето вече се прегръща с някой от вътрешния кръжец, дали се издига, или пропада. Но пък едно беше сигурно: Уилоу наистина притежаваше невероятни умения за събиране на информация. Тя щракаше по клавиатурата и кликаше с мишката с такава скорост, сменяше толкова много прозорци — сайт за продажба на имоти в Австралия, австралийския търговски регистър, архиви с делови новини, държавни база данни в правителствени мрежи — че на Пип щяха да са ѝ нужни седмици, за да схване какво точно прави.

През целия ден Андреас не я спря да поговорят насаме, не я повика и на другия ден, нито пък през следващите десет дни. Той постоянно си шушукаше нещо с другите момичета, сновеше между плевнята и сградата на хакерите, провеждаше дълги разговори с Уилоу, докато Пип стоеше като начинаеща на съседния стол. Очевидно нарочно не ѝ обръщаше внимание, сякаш за да подчертае, че само тя от стажантите не допринася съществено за Проекта. Искаше да изостри апетита ѝ за личен контакт, за нови моменти на опияняваща откровеност. Само че тя не можеше да се насили нито да се изправи срещу него, нито да го намрази. Той беше бъркал в мозъка ѝ с дървена лъжица. Пип копнееше за още от това, което сега Андреас сдържаше. Не много, каза си тя. Само още веднъж, колкото да го вкуси отново, да си припомни усещането, да види дали той ще има същото въздействие над нея втори път.

И тогава една вечер Андреас отново изчезна.

— Тони Филд е в града — обясни Колин след вечеря.

— Наистина ли? В Санта Круз? Защо не е дошла направо тук?

— Той държи да има ясна граница между работата и удоволствието. А и явно Тони се нуждае от специално отношение. Прекалено силно е хлътнала по него. Не си дава сметка кой определя правилата. А тя ги е нарушила, като го е последвала в Боливия. Най-вероятно в този момент той слага край на връзката им. По възможно най-безболезнения начин, разбира се.

— Той ти го е казал, така ли?

— Андреас ми доверява много неща, сестро. Все още съм първа сред нямащите значение за него. Не го забравяй.

— Мразя те.

— О, разбиваш сърцето ми, Пип. Предупредих те най-честно за него. А сега ми говориш така.

Два дни по-късно, на връщане от сутрешната си разходка, Пип завари Педро да я чака с джипа пред сградата. Тя все още не успяваше да схване всяка негова дума, но разбра, че Инженера (така той наричаше Андреас) иска Пип веднага да отиде при него в Санта Круз.

– ¿Yo? ¿Está seguro?

— Sí, claro. Pip Tyler. Va a necesitar su pasaporte[30].

Педро даваше зор да тръгнат, но тя се примоли първо да си хвърли един душ и да се преоблече. Толкова беше превъзбудена, че без да мисли, си сипа шампоан в ръката за втори път. Дори не можеше да си зададе въпроса защо я вика. Мислите ѝ се щураха разпокъсани. Нямаше време да пита Колин дали се е случвало друг път стажанти да придружават Андреас. Нямаше време да пита Педро дали трябва да вземе още нещо освен паспорта си, нито пък как да се облече. Сведе поглед към лявата си ръка, дланта ѝ отново беше пълна с шампоан.

На връщане пътят не ѝ се стори толкова досадно дълъг, колкото на идване. Цивилизацията изникваше пред очите ѝ под формата на прашни ремонти по пътищата, musica valluna[31], гърмяща от евтини високоговорители, реклами за телефони, групички деца в училищни униформи, вплътняваше се като някакъв все по-тъмнеещ черен облак. Чак когато навлязоха в покрайнините на Санта Круз, където опасалите шосето магазини представляваха обикновени складове с избита предна стена, Пип се осмели да попита Педро защо според него Инженера я вика в града.

Педро сви рамене.

— Negocios. Él siempre tiene algún ‘negocito’ que atender[32].

Ниският хотел „Кортес“ се намираше в нетолкова неприветлив и малко по-сенчест район на града. Педро ѝ помогна да се регистрира и ѝ каза да чака в стаята си, Инженера щял да ѝ се обади. Тя се вгледа в него, мъчеше се да зърне в лицето му някаква загриженост за повереницата си, ала той само се усмихна и ѝ пожела приятно прекарване.

За първи път отсядаше в хотел. Докато минаваше през фоайето и бара с раница на гърба, беше подочула разговори на английски и май на руски. В двора се извисяваха джакаранди и голям щъркел от фибростъкло, в чийто корем се криеше телефонна будка. Стори ѝ се, че мярна Андреас на една маса край басейна, но не беше той.

Като че ли никога в живота си не беше получавала по-хубав подарък от това, да разполага със самостоятелна стая в хотел, почистена специално за нея. По седалката на тоалетната минаваше хартиена лента с надпис Desinfectado, върху чашите бяха захлупени новички хартиени опаковки, обзавеждането включваше телевизор, вграден климатик, минибар; пълен лукс. Пип помнеше разказите на съученичките си за почивки в Хавай, излиянията на приятелките си от колежа за обслужването по стаите и колко онеправдана се беше чувствала, докато ги слушаше. Дори и най-бедните понякога отсядаха в „Мотел 6“. Само че майка ѝ отказваше да пътува и за разлика от приятелите си, които през пролетните ваканции обикаляха насам-натам, Пип винаги се беше прибирала у дома във Фелтън.

Тя свали обувките си и се търкули на леглото, наслаждавайки се на чистите чаршафи. Затвори очи и си представи тропически път с rompemuelles. Очакваше телефонът да звънне всеки момент, ала той мълчеше и затова Пип известно време се излежава и слуша Арета. Опита се да погледа някакъв сериал, но испанският ѝ не беше достатъчно добър. Изпи една бира от минибара и най-сетне разтвори романа на Барбара Кингсолвър, който Уилоу ѝ беше натикала в ръцете. Светлината в прозореца гаснеше към прасковено, когато Андреас се обади.

— Добре, пристигнала си.

— Да — отвърна Пип.

Заради часовете, прекарани в хотелската стая, гласът ѝ звучеше сластно. Дори и това, че я беше накарал да се въргаля в леглото цял ден, беше част от дървената лъжица.

— Срещата ми с председателя на Комитета на отбраната се проточи.

— О, издигаш ми се в очите. За какво ме извика тук?

— Ще бъда в бара. Слез, когато можеш.

Тя затвори с трепереща ръка, и двете ѝ ръце трепереха чак от рамото. Отново я връхлетя усещането, че не знае къде се намира. Като че ли сега вече можеше да зърне онова, което майка ѝ беше видяла още у дома — нередността на интереса на Андреас. Бързината, с която беше стигнала дотук, правата линия от въпросника на Анагрет до стаята в хотел „Кортес“ сякаш внушаваха, че всичко се е случило някак от само себе си. Само че Пип беше писала на Андреас по своя воля. Имаше си свои причини да дойде в Боливия, но от друга страна, наистина не беше чак толкова невероятна и привлекателна. Дали просто не доказваше, че е най-уязвимото агънце в стадото?

Андреас седеше в ъгъла и пишеше на таблет. Пип се насочи към него, стори ѝ се, че дочу името на Тони Филд от масата на трима американски бизнесмени. Те гледаха Андреас и това още повече подсили объркването ѝ, не ѝ се вярваше, че точно нейната неизвестна персона се тупва в стола срещу него. Той пописа още малко на таблета, после го затвори и ѝ се усмихна.

— Е?

— Какво? Това наистина е смахнато.

— Искаш ли нещо за пиене?

— Ако не поръчам, ще ни изгонят ли?

— Не, разбира се.

Тя скръсти ръце, за да спре треперенето им, но така то се пренесе в челюстта ѝ. Чувстваше се ужасно.

— Изглеждаш адски уплашена — рече Андреас. — Няма от какво да се страхуваш. Знам, че сигурно ти се струва необичайно, но те доведох тук единствено по работа. Трябва да поговорим, а това е невъзможно у дома. В онзи кошер всичко се вижда.

— Освен в гората — отвърна Пип. — Май само аз ходя там.

— Довери ми се. Тук е по-добре.

— В момента за доверие и дума не може да става.

— Казах ти вече, тук сме по работа. Как вървят нещата с Уилоу?

— С Уилоу ли? — Тя хвърли поглед през рамо към американците. Един от тях продължаваше да зяпа Андреас. — Точно както обеща. Тя ме харесва. Макар че това бързо ще се промени, щом разбере, че съм била в хотел с теб. Сигурна съм, че и на Колин няма да ѝ се хареса. В общи линии самото ми идване тук ще настрои всички против мен.

Андреас погледна американците и им помаха.

— На ъгъла има хубава churrasquería[33]. По това време ще е празна. Гладна ли си?

— И да, и не.

Докато вървеше със светлоносеца по улицата с идиотската си раница на гърба, Пип се чувстваше като някоя недодялана селянка от долината на Сан Лоренцо. Над главите им се извиха ято зелено-оранжеви папагали, крясъците им заглушиха автобусите и мотопедите. Искаше ѝ се да можеше да литне с тях. В заведението, в уединено сепаре в ъгъла, Андреас поръча бутилка вино. Пип знаеше, че не бива да пие, но не можа да се сдържи.

— Честно казано — рече тя, след като чашите бяха напълнени, — не знам защо съм тук, но ми се иска да не бях идвала.

— Изборът беше твой — отвърна той. — Можеше и да не се качиш в джипа.

— Защо да е бил мой? Ти си шефът, ти плащаш вноските ми по заема. Властта е у теб. Всичко е у теб, аз нямам нищо. Но това не означава, че съм готова да бъда твоята „избраница“.

Андреас я наблюдаваше как отпива, но той самият не посегна към чашата си.

— Толкова лошо ли е да си избран?

— Гледал ли си някой детски филм напоследък?

— Изтърпях „Леденото кралство“ с една жена, с която излизах.

— Всичките са за това, да си специален, избран. „Само ти можеш да спасиш света от злото.“ И така нататък. Без значение, че да си специален не означава нищо, когато всички са специални. Като ги гледах тези филми, все си мислех за неспециалните герои в масовката. Хората, които просто полагат усилия да са част от обществото. На тях им симпатизирам. Би трябвало филмите да са за тях.

Той се усмихна.

— Трябвало е да живееш в Източна Германия.

— Може би!

— А ако няма как да бъдеш обикновен?

— Казвам ти какво можеш да направиш, за да ми помогнеш, стига да го искаш. Просто ме остави на мира. Не ме карай да седя цял следобед в хотелска стая и да те чакам. Предпочитам да съм част от кошера.

— Жалко — рече той. — Много добре те разбирам. Но и аз се нуждая от помощта ти.

Пип отново напълни чашата си.

— Така. Явно минаваме на резервния план.

— Ще ти кажа нещо, което съм споделял само с един човек. И след като го чуеш, помисли си кой всъщност държи властта. Ще ти дам властта, която смяташ, че нямаш. Искаш ли я?

— О, боже. Още истини?

— Да, още истини. — Андреас огледа празното заведение. Сервитьорът бършеше чаши, навън беше започнало да се смрачава. — Мога ли да ти се доверя?

— На никого не съм казала за вагината на майка ти.

— Онова е дреболия. Но това не е.

Той вдигна чашата с вино, задържа я за миг пред очите си и я пресуши на един дъх.

— Убих човек. Когато бях на двайсет и седем. Убих го с лопата. Бях го обмислил внимателно и го направих съвсем съзнателно.

Дървената лъжица отново бъркаше в мозъка ѝ и този път беше още по-зле, тъй като сега човъркането сякаш идваше директно от мозъка на Андреас. Лицето му се беше свъсило измъчено.

— Оттогава живея с това. И то не отминава.

Изглеждаше тъй изтерзан, тъй обикновен, не като известна личност, че Пип се пресегна през масата и стисна ръката му.

— Онзи беше пастрок на Анагрет — продължи Андреас. — Тя беше на петнайсет, той ѝ посягаше. Работеше за Щази и тя нямаше към кого да се обърне за помощ. Дойде в църквата, в която работех. Убих го, за да я защитя.

Това едва ли беше вярно, ала изведнъж Пип изгуби всякакво желание да го докосва. Тя дръпна ръката си и я спусна в скута си. Веднъж в часа им по гражданско образование в гимназията беше дошъл един излежал присъдата си убиец, за да им разкаже за условията в затворите в Калифорния. Той беше бял, от средната класа, говореше гладко, беше лежал петнайсет години, след като застрелял пастрока си в разгорещен спор. Обясни им за проблема си с жените, дали да им признае преди първата среща, че е бил в затвора за убийство, а Пип цялата беше настръхнала при мисълта, че може да излезе с него. Убиеш ли веднъж, завинаги оставаш убиец.

— Какво се замисли? — попита Андреас.

— Това е доста смущаващо.

— Знам.

— Наистина ли не си го споделял с друг?

— Да, с едно ужасно изключение.

— Не е някакъв ритуал за посвещаване, през който преминават всички стажанти?

— Не, Пип. Не е.

Тя си спомни, че след като беше настръхнала от думите на затворника, после се беше почувствала виновна и ѝ беше станало мъчно за него. Колко ли е трудно цял живот да носиш бремето на нещо, което си направил само веднъж, и то импулсивно? Нейните постъпки всичките бяха импулсивни.

— Значи, това е истинската причина да имаш доверие на Анагрет?

— Точно така. Не ти разказах всичко за нас.

— Анагрет знае какво си направил.

— Да. Тя ми помогна.

— Божичко…

Андреас ѝ наля още вино.

— Размина ни се — рече той. — От Щази имаха подозрения, но родителите ми ме измъкнаха. В крайна сметка се добрах до досиетата и случаят беше потулен. После обаче се яви един проблем. Допуснах ужасна грешка след падането на Стената. Срещнах един тип в бар и му разказах всичко. Американец… — Той покри лице. — Ужасна грешка.

— Защо си му разказал?

— Защото го харесвах. Вярвах му. А и ми беше нужна помощта му.

— И защо тогава да е грешка?

Андреас свали ръце. Гледаше строго.

— Защото ми се струва, че сега, толкова години по-късно, той възнамерява да унищожи проекта „Слънчев лъч“ с тази информация. Във всеки случай заплахите му са недвусмислени. Сега вече ясно ли ти е защо се нуждая от човек, на когото да имам доверие?

— Не ми е ясно защо този човек да съм аз.

— Мога веднага да те закарам на летището. После ще ти изпратим багажа. Ще те разбера, ако решиш да си тръгнеш и не желаеш да имаш нищо общо с мен. Искаш ли го?

Нещо определено не беше наред, но Пип не знаеше какво. Не ѝ се струваше възможно Андреас да е убил човек с лопата, но също толкова невъзможно бе и просто да си е измислил тази история. Независимо дали думите му бяха истина, или не, тя усещаше, че с тях той се мъчи да ѝ въздейства по някакъв начин. Някакъв определено нереден начин.

— А въпросникът? — попита Пип. — Не сте го използвали с никой друг. Само с мен.

Той се усмихна.

— Ти беше особен случай.

— Никой друг не е трябвало да отговаря на въпросите.

— Страшно се радвам, че все пак дойде.

— Но защо аз? Не е ли по-добре да се обърнеш към някого, който наистина вярва в Проекта?

— Категорично не. Неотдавна установихме известни странности във вътрешната ни мрежа. Разни дреболии се губят, има несъответствия в предавателните регистри. Сигурно ще ти прозвучи изключително параноично, но всъщност параноята ми е умерена. Налице са достатъчно основания да допусна, че сред нас е проникнал журналист.

— Не, това си е чиста проба параноя.

— Помисли. Ако някой иска да дойде да ни шпионира, би се престорил на убеден привърженик на Проекта. За да се промъкне сред нас. Всички тук са такива.

— А Колин?

— И тя дойде като убеден привърженик. Почти напълно ѝ вярвам. Но не абсолютно.

— Боже господи! Ти наистина си параноик.

— Разбира се. — Андреас отново се усмихна, този път по-широко. — Напълно съм изперкал. Но онзи тип, на когото се изповядах в Берлин, който ме подлъга да се разприказвам, беше журналист. И знаеш ли с какво се занимава сега? Ръководи издание за разследваща журналистика.

— Кое?

— По-добре да не знаеш, поне засега.

— Защо?

— Защото искам просто да се ослушваш. Да си държиш очите отворени, без предубеждения. Да ми кажеш какво ти нашепва шестото чувство. Вече знам, че имаш много добре развито шесто чувство.

— С две думи да бъда долен шпионин.

— Може и така да се каже. Ако държиш да използваш тази дума. Само че ще бъдеш мой шпионин. Човек, на когото мога да имам доверие. Ще го направиш ли? Пак ще можеш да се учиш от Уилоу. А ние ще продължим да се опитваме да открием баща ти.

Тя се сети за добрия стар побъркан Драйфус и неговото „Има нещо гнило в тези германци!“.

— Всъщност не си убил никого, нали?

— Напротив, Пип. Напротив.

— Не, не си.

— Не е въпрос на мнение.

— Хмм… И Анагрет ти е помогнала?

— Беше ужасно. Но, да. Помогна ми. Майка ѝ се беше омъжила за лош човек. Трябва да живея със стореното, ала част от мен не съжалява за него.

— И ако историята излезе на бял свят, край с бореца за чистотата.

— Ще унищожи Проекта, да.

— А Проектът си ти. Ти си продуктът.

— Така поне твърдиш ти.

Нещо я сряза в гърдите, гадеше ѝ се.

— Не те харесвам — избълва тя неволно.

Избликът дойде неочаквано. Пип изскочи от сепарето, посегна да си вземе раницата и хукна към вратата. Повдигаше ли ѝ се? Да. Тя се приведе до един уличен стълб и от устата ѝ блъвна тъмна струя.

Все още беше коленичила на тротоара, когато Андреас клекна до нея и сложи ръка на раменете ѝ. Мълчеше, нежно разтъркваше гърба ѝ.

— Трябва да хапнеш нещо — каза той накрая. — Ще ти олекне.

Пип кимна. Беше в ръцете му, нямаше къде другаде да отиде. А и в разтъркването на гърба ѝ несъмнено се криеше ласка. Никой мъж, достатъчно възрастен да ѝ бъде баща, не я беше докосвал така. Тя се остави да я отведе обратно в сепарето и Андреас поръча омлет и пържени картофи.

След като изяде половината от омлета, Пип отново се нахвърли на виното, нарочно се наливаше. В последвалата замаяност едва следеше думите му, още обяснения за убийството, за Анагрет, за Източна Германия, за интернет, за майка му и баща му, за това, кое е честно и кое не, за скъсването с Тони Филд, но за сметка на това ясно долавяше по-дълбокия невербален език на знаците и символите, подавани от дървената лъжица. Сегашната обработка на мозъка ѝ беше по-дълга и по-цялостна. Всеки от двата езика, вербалният и невербалният, отвличаше вниманието ѝ от другия, а и така или иначе, тя беше пияна и затова ѝ беше трудно да схване какво се казва било на единия, било на другия. Но след като пресушиха втората бутилка, Андреас плати на сервитьора и се върнаха в хотел „Кортес“, където ги чакаше Педро с джипа, Пип установи, че няма никакво значение дали харесва Андреас, или не.

— До полунощ ще си се прибрала — каза той. — Измисли си някаква история. Счупен зъб, трябвало е спешно да отидеш на зъболекар, каквото решиш. Колин пак ще ти е приятелка.

Педро отвори вратата на джипа.

— Почакай — спря го Пип. — Може ли първо да се кача в стаята да полегна? Само за час. Вие ми се свят.

Андреас погледна часовника си. Очевидно беше, че той предпочита тя да замине веднага.

— Само един час — настоя тя. — Не искам да ми стане лошо по пътя.

Той кимна неохотно.

— Един час.

Щом се озова в стаята си, пак ѝ стана лошо и повърна. След това изпи една кола от минибара и се посъвзе. Но вместо да слезе, тя седна на леглото и зачака. Струваше ѝ се, че единствената възможна форма на съпротива, единственият начин да се противопостави на лъжицата е да накара Андреас да загуби търпение. Само че дали наистина искаше да се съпротивлява? Колкото по-дълго чакаше, толкова по-еротично ѝ се струваше напрежението. Самото чакане в хотелска стая намекваше за секс, нали точно това беше смисълът на съществуването на хотелските стаи?

Когато телефонът звънна, Пип не му обърна внимание. Звъня цели петнайсет пъти, преди да спре. След минута на вратата се почука. Тя стана да отвори, боеше се, че ще е Педро, само че на прага стоеше Андреас. Пребледнял, стиснал устни, бесен.

— Мина час и половина. Не чу ли телефона?

— Влез за секунда.

Той огледа коридора в двете посоки и пристъпи вътре.

— Трябва да мога да ти вярвам — каза той и заключи вратата. — Това не е добро начало.

— Може би просто няма да можеш да ми вярваш.

— И дума да не става.

— Нямам никакъв самоконтрол. Всеизвестно е. Знаеше с какво се забъркваш.

Все така блед, все така ядосан, Андреас закрачи към нея, накара я да отстъпи в ъгъла зад телевизора. Сграбчи я за мишниците. Кожата ѝ откликна като жива на допира му, ала Пип не смееше да направи първата крачка.

— Какво си решил? — подхвърли тя. — Да ме удушиш?

Това можеше да го разсмее, но не го разсмя.

— Какво искаш? — попита той.

— Какво искат другите момичета от теб?

Това вече като че ли го развесели. Андреас я пусна и се усмихна с копнеж.

— Искат да споделят тайните си.

— Нима? Трудно ми е да си го представя, нали нямам никакви тайни.

— Ти си отворена книга, а?

— В общи линии.

Той се отдръпна и седна на леглото.

— Не е лесно да вярваш на човек без тайни.

— За мен по принцип не е лесно да вярвам на другите.

— Малко съм на тръни, задето Педро знае, че съм при теб. Но след като съм тук, няма да си тръгнем, преди да съм сигурен, че мога да ти вярвам.

— Значи, може доста да поседим.

— Искаш ли да ти кажа моята теория за тайните?

— Имам ли избор?

— Теорията ми гласи, че личността се определя от два противоречащи си императива.

— Така…

— Единият е да пазим тайните си, а другият — да ги споделяме. Как разбираш, че си личност, отделена от другите? Като пазиш някои неща за себе си. Затваряш ги вътре в теб, защото в противен случай изчезва границата между вътре и вън. Именно благодарение на тайните знаеш, че има нещо вътре в теб. Крайният ексхибиционист е човек, който е унищожил личността си. Но личността във вакуум също е безсмислена. Рано или късно, това, което е вътре, се нуждае от свидетел. Иначе си само крава, котка, камък, обикновен предмет, прикован към своята предметност. За да бъдеш личност, трябва да вярваш, че съществуват и други личности. Нуждаеш се от близост с други хора. А как се изгражда близост? Като се споделят тайни. Колин знае какво тайно в себе си си мислиш за Уилоу. Ти знаеш какво си мисли Колин за Флор. Личността ти съществува в пресечната точка на тези линии на доверие. Схващаш ли?

— Долу-горе — отвърна Пип. — Но това е доста странна теория за човек, който си е поставил за цел да изважда на показ чуждите тайни.

— Не ме ли слушаше в заведението? Насила се озовах в тази роля. Мразя интернет толкова, колкото и родината си.

— Да, това май го каза.

— И себе си ли не слушаш? Не се занимавам с това, защото продължавам да вярвам в него. Сега важното съм аз. Това е моята личност.

Жестът му показваше отвращение от самия себе си.

— Не знам какво да ти кажа — рече Пип. — Вече ти разкрих моята тайна. Казах ти истинското си име.

— Няма защо да се срамуваш от името си.

— Освен това в училище минах през обичайния етап на дребни кражби. Когато бях на десет, доста се самозадоволявах.

— С всеки е така.

— Е, значи, няма какво. Аз съм скучна и обикновена. Както вече казах, знаеше с какво се забъркваш.

Изведнъж, без да усети как е скъсил разстоянието помежду им, тя отново се озова притисната в ъгъла. Устните му докосваха ухото ѝ, ръката му беше между краката ѝ. Настъпи неловък, напрегнат миг на пренагласа. Пип не можеше да си поеме дъх, но чуваше неговото тежко дишане. След това ръката му се плъзна нагоре по корема ѝ и обратно надолу в джинсите.

— Ами това — прошепна Андреас в ухото ѝ. — Не е ли твоя тайна?

— Относително тайна — отвърна тя с разтуптяно сърце.

— Може ли това да е причината, поради която да ти имам доверие?

Пип не можеше да повярва какво се случва. Той проникна с върха на пръста си в нея, тялото ѝ като че ли нямаше нищо против.

— Не знам — прошепна тя. — Може би.

— Разрешаваш ли ми?

— Ммм…

— Кажи ми какво точно искаш.

Тя не знаеше какво да отговори, но не биваше да мълчи, тъй като той вече разкопчаваше джинсите ѝ със свободната си ръка.

— Знам, че сама си го изпросих — прошепна Пип. — Само че…

Андреас отдръпна глава. Очите му искряха жадно.

— Само че какво?

— Ами — тя потрепери — не е ли редно първо да целунеш жената, преди да пъхнеш пръст в нея?

— Това ли искаш? Целувка?

— Ами, ако трябва да избирам между двете, в този момент, да.

Той вдигна ръце и хвана лицето ѝ. Тя усещаше своя аромат, примесен с мириса на мъжко тяло, европейски мирис, не неприятен. Затвори очи в очакване на целувка. Ала когато целувката дойде, Пип не откликна. Някак си не това искаше. Отвори очи и видя, че Андреас се взира в нея.

— Повярвай ми, не за това те доведох тук — рече той.

— Сигурен ли си, че и сега го искаш?

— Съвсем честно ли? Не толкова, колкото да те целуна другаде.

— О!

— Според мен ще ти хареса. А след това ще можеш да си тръгнеш и аз ще мога да ти имам доверие.

— Винаги ли се държиш така с жените? Така ли беше и с Тони Филд?

Той поклати глава.

— Казах ти вече. В такива връзки играя роля. На теб ти показвам истинската си същност, защото искам да си вярваме.

— Добре, но извинявай, ама защо благодарение на това да можеш да ми имаш вяра?

— Ти самата го каза. Ако Колин разбере за случилото се, няма да ти прости. Никой от стажантите няма да ти прости. Искам да имаш тайна, която само аз знам.

Тя се намръщи, опитваше се да схване логиката му.

— Ще ми дадеш ли тази тайна? — Андреас отново я хвана за бузите. — Ела в леглото.

— Май е по-добре да си вървя.

— Ти пожела да се качиш в стаята. Ти ме накара да дойда при теб.

— Прав си. Така е.

— Затова ела. Истинският ми Аз, този мъж, който е скрит дълбоко вътре в мен, иска да те вкуси. Ще ми позволиш ли да го направя? Моля те.

Защо го последва в леглото? За да покаже смелост. Да се подчини на увещанието на хотелската стая. Да си отмъсти на безразличните мъже в Оукланд. Да направи точно това, от което се боеше майка ѝ. Да накаже Колин, задето мисли повече за Андреас, отколкото за нея. За да бъде момичето, което е заминало за Южна Америка и там е забило известен могъщ мъж. Разполагаше с какви ли не съмнителни причини и в началото, когато той забави темпото, целуваше я по очите и галеше косата ѝ, плъзна устни по шията, разкопчаваше блузата ѝ, помагаше ѝ да свали сутиена, галеше гърдите ѝ с поглед, а след това и с длани, с устни, нежно свали джинсите ѝ, още по-нежно измъкна гащите, тези причини ѝ се струваха основателни. Тя усещаше треперещата му ръка на ханша си, усещаше възбудата му и това не беше малко, никак не беше малко. Андреас като че ли наистина копнееше за нейната тайна. Това, повече от negocitos[34], които той опитно извършваше с устата си, доведе до светкавичния ѝ оргазъм.

Веднага след това обаче се върна усещането, че не го харесва. Чувстваше се смутена, омърсена. Той я целуваше по бузите и шията, благодареше ѝ. Пип знаеше какво изисква доброто възпитание и ненамалялата настойчивост на Андреас подсказваше, че той го очаква. Да изкръшка, би било егоистично и гадно. Само че не можеше да го превъзмогне: не беше склонна да преглътне нещо, което не харесва.

— Съжалявам — измърмори тя и нежно го избута.

— Не съжалявай. — Той не ѝ позволи да се измъкне, покатери се върху нея и вклини обутия си крак между голите ѝ бедра. — Ти си невероятна. Не съм се и надявал да…

— Не, това определено беше страхотно. Беше много приятно. Никога не съм свършвала толкова бързо, толкова… разтърсващо. Беше… „леле, како“.

— О, боже — измърмори той и затвори очи. Отново я хвана за бузите и потри издутината в джинсите си в тялото ѝ. — Боже господи, Пип.

— Само че… — Тя отново се опита да го избута. — Сега май е време да си вървя. Нали каза, че след това ще мога да си тръгна.

— С Педро се разбрахме да обясни, че е счупил полуоска. Разполагаме с часове, стига да искаш.

— Опитвам се да бъда искрена. Нали това е смисълът?

Андреас се помъчи да скрие изписалото се на лицето му изражение и то изчезна веднага, заменено от усмивка. За миг обаче тя ясно видя, че той е луд. Като в кошмар, в който изведнъж си е припомнила някаква забравена вина, през ума ѝ мина мисълта, че Андреас наистина е убил човек, че това е истина.

— Няма нищо — рече той усмихнато.

— Не че не ми хареса, но…

— Наистина, няма нищо.

Без да я целуне, без дори да я погледне, той стана и пое към вратата. Загащи ризата си, вдигна панталона.

— Моля те, не ми се сърди.

— Изобщо не съм сърдит — отвърна той, без да я гледа. — Луд съм по теб. Съвсем неочаквано се оказва, че съм луд по теб.

— Извинявай.

Щом се качи в джипа, за да спаси последните остатъци от достойнството си, тя обясни на Педро, че Инженера се е нуждаел от помощ за своята negocios. Отговорът на Педро като че ли гласеше, че работата на Инженера е много сложна и той не я разбира, но пък не било нужно да я разбира, за да си върши добре задълженията във Вулканите.

Пристигнаха след полунощ, в стаята на Колин още светеше. Пип реши, че е по-добре да пробута лъжите си пресни-пресни, вместо да ги остави да втасат, и се качи в стаята ѝ. Колин беше в леглото с учебник и молив в ръка.

— Още не спиш — рече Пип.

— Подготвям се за изпита за адвокатската колегия във Върмонт. Още миналата година си поръчах учебника. И тази вечер като че ли най-сетне му дойде времето да го отворя. Как беше в Санта Круз?

— Не бях в Санта Круз.

— О!

— Сутринта, докато закусвах, ми падна една голяма пломба. Педро ме закара на зъболекар. На връщане не успя да намали навреме пред един легнал полицай и счупи полуоска на джипа. Шест часа киснах в сервиза.

Колин внимателно си отбеляза нещо с молива.

— Не те бива да лъжеш.

— Не лъжа.

— Педро знае всички rompemuelles в радиус от двеста мили от тук.

— Той говореше с мен. Не го видя.

— Напусни стаята ми.

— Колин…

— Не е заради теб. Не теб мразя. Знаех, че все някога ще стане. Съжалявам, че се случи точно ти. Много неща в теб ми харесваха.

— И аз много те харесвам.

— Изчезвай, моля те.

— Това е лудост!

Колин най-сетне вдигна поглед от учебника.

— Наистина ли? Предпочиташ да ме лъжеш? Да удължиш това мъчение?

Очите на Пип се насълзиха.

— Извинявай.

Колин отгърна страницата и се престори, че чете. Пип постоя още миг на прага, но Колин беше права. Нямаше какво повече да каже.

Сутринта, вместо да излезе на разходка в гората, Пип отиде да закуси с останалите. Колин я нямаше, но Педро беше там. Той вече беше разказал историята за злополучното пътуване на Пип до зъболекаря. Дори и да подозираха нещо, Уилоу и другите стажанти си мълчаха. На Пип ѝ беше лошо от притеснение и от угризения към Колин, но за всички останали това явно беше най-обикновен ден в Проекта.

Два дни по-късно Колин напусна. Не посочи причина, каза само, че е време да продължи напред, и след заминаването ѝ другите девойки с откровено снизхождение обсъждаха депресията ѝ и нещастната ѝ любов към Андреас, като цяло бяха единодушни, че заминаването е необходима стъпка за възстановяване на самочувствието ѝ. В известен смисъл беше точно така. Но тайно в себе си Пип се раздираше от вярност към нея и от чувство за вина.

След завръщането си Андреас назначи за управител на мястото на Колин шведа Андерс. Но тъй като никой не вярваше, че Андерс е особено скъп на сърцето му, позицията на Колин на върха на йерархията в малкото им общество отиде при човека, когото всички знаеха, че Андреас харесва и чието присъствие във Вулканите беше напълно необяснимо. Сега в столовата Андреас седеше до Пип и нейната маса се пълнеше първа. За нейно огромно задоволство, у дребничката Флор изведнъж пламна желание да бъдат приятелки. Флор дори я помоли да я вземе със себе си на някоя разходка, за да усетела миризмите, за които Пип толкова говорела, а след като Флор излезе веднъж с нея, останалите се надпреварваха за тази привилегия.

Малко нездравото задоволство, че е в центъра на вниманието за първи път в живота си, в ума ѝ някак си се свързваше със спомена за езика на Андреас и разтърсващия отклик на тялото ѝ. Сега ѝ се струваше, че дори и чувството за омърсеност, което беше изпитала след това, в някакъв, може би извратен смисъл, ѝ беше харесало. Напълно възможно беше да постигнат някакво разбирателство, при което Пип да продължи да получава тази услуга от време на време, така че той да може да ѝ вярва, а тя да се радва на мръсната си наслада. Сам Андреас беше намекнал, че е от мъжете, падащи си по оралната любов. Със сигурност можеше да постигнат някаква удовлетворяваща и двамата уговорка.

Само че седмиците отминаваха, август свърши, започна септември и въпреки че вече ѝ възлагаха самостоятелни задачи, макар и по-простички, а свободното си време Пип запълваше с досадно ровене из всевъзможни база данни за Пенелопи Тайлър, Андреас продължаваше да избягва да остава насаме с нея, ако и постоянно да се уединяваше с Уилоу и много от другите девойки. Пип разбираше, че като негов шпионин не бива да бъдат хванати да си шушукат заговорнически. Само че шпионирането ѝ се виждаше нелепо — всички във Вулканите като че ли бяха смайващо искрени — и на нея започна да ѝ се струва, че той я наказва, че с отхвърлянето си тя го е обидила и посрамила. Все така сърдечното му и ласкаво държание не означаваше нищо, Пип много добре знаеше, че Андреас е майстор на двуличието, той почти си го беше признал в прав текст, а постоянните му призиви за доверие и честност само го доказваха. Беше убедена, че тайно в себе си той ѝ е ядосан и съжалява, че ѝ се е доверил.

И затова, малко по малко, съблазнена от мисълта за езика му и от приемането си от другите, Пип реши следващия път, щом останат сами, да му даде всичко, което той поиска. Все още можеше да се възползва от онова „изведнъж се оказва, че съм луд по теб“. Тя не беше луда по него, но беше любопитна, сексуално заинтригувана и изключително решителна. Започна да дебне възможност да го сгащи насаме. Само че винаги, когато Андреас се отправеше от плевнята към хакерите, някой го придружаваше, а когато останеше сам в столовата, Педро или Тереса бяха наблизо. Един следобед в края на септември обаче тя случайно погледна през прозореца и го видя да седи сам на ливадата с лице към гората.

Пип се втурна навън и пое забързано по тревата, подплашвайки козите. Андреас сигурно я беше чул, но не се обърна; чак когато стигна до него, тя видя, че той плаче. Изведнъж ѝ напомни за плачещия на стълбите в Оукланд Стивън.

Андреас потупа тревата до себе си.

— Седни.

— Какво е станало?

— Хайде, седни. Лоши новини.

С едно наум за тяхната „видимост“, тя седна на известно разстояние от него.

— Майка ми не е добре — каза той. — Рак на бъбрека. Току-що разбрах.

— Съжалявам — отвърна Пип. — Не знаех, че поддържате връзка.

— Не поддържаме. Но аз още я следя от разстояние.

— Да те оставя ли сам?

— Ти за какво дойде?

— Не е важно.

— Предпочитам да слушам теб, отколкото да си мисля за нея.

— Колко зле е? Ракът. В какъв стадий е?

Андреас сви рамене.

— Тя иска да дойде да ме види. Какво означава това според теб, колко е зле? Не че аз мога да отида при нея. Което е единственото хубаво нещо в случая. Спестено ми е вземането на решение.

— Иде ми да те прегърна. Но не искам да ни видят.

— Това е хубаво. Между другото, много добре се държиш.

— Благодаря. Макар че… Сърдит ли си ми?

— Нищо подобно.

Тя кимна, чудеше се дали да му повярва.

— През по-голямата част от живота си я мразех — рече той. — Миналия път ти споменах някои от причините за това. Но сега, като получих писмото ѝ, изведнъж осъзнах, че това не са истинските причини, че те не са всичко. А само половината. Другата половина е, че никога няма да престана да я обичам, въпреки всичко останало. Бях го забравил това. Но като дойде писмото…

От гърлото му се процеди сподавено хъхрене, можеше да е както смях, така и стон. Пип не посмя да го погледне, за да определи кое от двете е.

— Може би любовта е по-важна от омразата — каза тя.

— Сигурен съм, че за теб е така.

— Както и да е. Съжалявам.

— Налага ли се да поговорим насаме? Нещо важно?

— Не. Или не ставам за шпионин, или ти просто си параноик.

— Тогава какво искаше?

Тя се обърна към него, изражението ѝ недвусмислено показваше какво иска.

Зачервените му очи се ококориха.

— О! Ясно…

Пип впи поглед в земята и тихо рече:

— Гризе ме съвестта за миналия път. Мисля, че може да е по-хубаво и за двама ни. Ако те интересува…

— Абсолютно. Разбира се. Не смеех да се надявам.

— Извинявай. Попита ме какво искам, но не биваше да ти отговарям. В този момент.

— Не, няма нищо. — Той скочи, сякаш напълно беше забравил мъката си. — Другата седмица ще ходя до града, за да се видя с майка ми. При мисълта за това ме побиваха тръпки, но сега… Ще помисля как да уредя да те взема с мен. Става ли?

Пип едва намери дъх да отговори:

— Добре звучи.

Една от по-безумните странности на проекта „Слънчев лъч“ беше, че нямаше как човек да изпраща лични съобщения по мрежата. Вътрешната мрежа беше така направена, че чатовете и писмата бяха видими за всички, тъй като не беше честно да се дава неоправдано преимущество на хакерите, които бяха в състояние да проникнат навсякъде. Ако някоя от девойките си паднеше по някого (което се случваше доста често, макар че момчетата не бяха кой знае колко привлекателни на външен вид), тя или открито му изпращаше покана за среща, или направо отиваше да поговори с него. Поради тази причина на другата вечер, когато Пип излизаше от столовата, Андреас пъхна бележка в ръката ѝ.

Радвай се: дните ти на шпионин са към края си. Не мога да измисля друго правдоподобно обяснение. Идваш с мен, защото ще провеждам среща с потенциални инвеститори, а на твоята преценка имам най-голямо доверие. Помисли хубаво дали си готова останалите да те възприемат по друг начин. Оставям решението на теб. Изгори това, моля те. А.

Пип изгори листчето на верандата с една останала от Колин запалка. Колин ѝ липсваше и Пип се питаше дали и нея не я очакват три години водене за носа, ала едновременно с това се чувстваше като победителка. Беше навлязла по-дълбоко в черната река от Колин, не само до коленете, беше стигнала по-далеч от нея и с Андреас. Всичко това беше много странно и щеше да изглежда още по-странно, ако по принцип животът ѝ не беше толкова странен. За нея най-странното бе, че може някой да я смята за изключително привлекателна. Това противоречеше на всичко, в което Пип вярваше, или най-малкото на всичко, в което се мъчеше да вярва, защото дълбоко в себе си, в най-искрената си същност, навярно всеки се смята за изключително привлекателен. Може би с всички хора беше така.

— Ще ме запознаеш ли с майка ти? — попита тя Андреас седмица по-късно, докато Педро ги караше по стръмния път, излизащ от долината.

— Искаш ли? Анагрет е единствената ми любовница, която съм представял на майка ми. Майка ми беше много мила с нея, после изведнъж промени отношението си.

Думата „любовница“ сепна Пип и тя не отговори. Дали влизаше в тази графа? Май да.

— Тя умее бързо да влиза под кожата на хората — продължи той. — Сигурно ще я харесаш. Анагрет много я харесваше, после изведнъж престана.

Пип свали стъклото на прозореца, подаде лице на хладния утринен въздух и прошепна: „Твоя любовница ли съм?“. Не смяташе, че Андреас може да я чуе, но беше възможно и да я е чул.

— Ти си моя довереница — каза той. — Ще ми е интересно да разбера какво е доловило шестото ти чувство за нея.

Той сложи ръка на бедрото ѝ. През изминалата седмица Пип беше мислила само за едно. Признаците, че се влюбва, се увеличаваха, главозамайването, разтуптяването на сърцето бяха по-силни, отколкото със Стивън. Само че тези признаци не бяха еднозначни. Голяма част от тях бяха налични и у крачещия към бесилото осъден на смърт. Когато ръката на Андреас се прокрадна нагоре по бедрото ѝ, Пип изтръпна, нямаше нито смелостта, нито желанието да откликне и да сложи своята върху крака му. Сега ѝ ставаше ясно колко точен е изразът „преследвам някого“. Усещането да си плячка, стисната в челюстите на вълка, беше почти същото, като да си влюбен.

Испанският ѝ беше задобрял и тя успя да схване нарежданията, които Андреас даде на Педро. В шест сутринта на другия ден да дойде да го вземе от „Кортес“. Андреас най-вероятно щял да го чака, но ако го нямало, Педро трябвало да отиде на летището с табелка „Катя ВОЛФ“ и да доведе майка му в хотела.

Очевидно Андреас възнамеряваше да прекара целия ден и цялата нощ, а навярно и цялата сутрин на другия ден с Пип. Колко нелепо беше, че първо трябва да седят един до друг на задната седалка три часа, докато Педро набиваше спирачки пред всеки легнал полицай. Какво мъчение бяха тези rompemuelles.

Влюбена съм, реши тя. Аз съм най-некрасивата от всички във Вулканите, но съм забавна, смела, искрена и той избра мен. Не ме интересува, че може да ми разбие сърцето.

В „Кортес“ той ѝ заповяда да изчака във фоайето петнайсет минути, преди да се качи в стаята му. Пип гледаше как хора с влажни коси и утринни лица оставят ключовете от стаите си. Като че ли беше извън времето и пространството. Някакъв латиноамериканец, мотаещ се край рецепцията, зяпаше гърдите ѝ. Тя поклати глава, той се усмихна. Досаден комар в сравнение с мъжа, който я чакаше.

Завари го седнал на бюрото с отворен таблет пред себе си. На леглото имаше поднос със сандвичи и нарязани плодове.

— Хапни — подкани я той.

— Гладна ли ти изглеждам?

— Стомахът ти явно е чувствителен. Не е зле да подложиш нещо.

Тя се осмели да преглътне малко папая, която според майка ѝ успокоявала стомаха.

— Какво ти се прави днес? — попита Андреас.

— Не знам. Има ли църква или музей, които да си струват разглеждането?

— Не обичам да обикалям по обществени места. Но, да, старият център си заслужава да се види.

— Може да си сложиш слънчеви очила и шапка.

— Това ли искаш?

От папаята се оригна. Струваше ѝ се, че трябва да се измъкне от ролята на плячка, някак си да поеме инициативата. Все така нямаше желание да го докосне, но се приближи към него и се насили да сложи ръце на раменете му. Спусна ги надолу към гърдите му. Трябваше да го направи.

Той я хвана за китките, вече не можеше да му избяга.

— Нали никога не посягаш на стажантките — подхвърли Пип. — Да не си опетниш името.

— Ако ги вкарвам в леглото си една след друга, наистина ще си лепна петно на името — отвърна той. — Съвсем друго е обаче, ако се влюбя в някоя от тях.

Коленете ѝ се подкосиха.

— Правилно ли чух какво каза?

— Да, да.

Дървената лъжица, дървената лъжица.

— Добре тогава — въздъхна тя и се свлече на пода.

Той пусна китките ѝ, измъкна се от бюрото и коленичи пред нея.

— Пип. Знам, че съм стар. Сигурно съм колкото баща ти. Но сърцето ми е младо, няма кой знае какъв опит с истинската любов. Навярно колкото и ти. И за мен е нещо ново и плашещо.

Дървената лъжица. Главата ѝ беше пламнала. Тя се притисна към него уплашено, по-скоро като към баща, отколкото към любовник, баща, който можеше да ѝ вдъхне сигурност. И все пак точно заради него беше обръснала слабините си снощи. Беше ужасно объркана. Андреас я прегръщаше здраво, галеше косите ѝ.

— Харесваш ли ме изобщо?

Тя кимна, знаеше какво му се иска да чуе.

— Много? — попита той. — Или съвсем малко?

— Доста — отвърна Пип пак поради същата причина.

— И аз те харесвам.

Тя отново кимна. Но въпреки че го беше направила заради него, пак се чувстваше гузна, задето го излъга. Ако наистина беше влюбен в нея, това беше подло от нейна страна. За да се реваншира, Пип се помъчи да измисли нещо едновременно вярно и мило.

— Миналия път много ми хареса. Не ми излиза от ума. Направо ме подлудява. Искам да го направиш отново.

Тялото му се стегна. Пип се притесни, че е казала не каквото трябва, че той е прозрял опита ѝ да насочи разговора далеч от любовта и се е обидил. И затова го целуна. Настойчиво, нетърпеливо, предложи му езика си, отвори се за него и Андреас откликна. Но здравият ѝ разум все още не я беше изоставил напълно, макар и да работеше на половин обороти. И преди да успее да го възпре, от гърлото ѝ се изтръгна кикот.

— Какво? — попита той с усмивка.

— Извинявай — отвърна тя. — Просто се чудя дали и двамата не се опитваме да направим нещо, което всъщност не искаме.

Андреас се сепна.

— Какво искаш да кажеш?

— Говоря за целуването — побърза да уточни Пип. — Миналия път не ми се видя да си падаш особено по тази част. Беше искрен. И ако аз трябва да бъда искрена, нямам нищо против да я пропуснем.

Отново същото. За миг, по-малко от миг дори, преди той да успее да извърне лице, тя зърна съвсем различен, луд човек.

— Ти си невероятна жена — прошепна Андреас, без да я поглежда.

— Благодаря.

Той стана и се отдръпна.

— Сериозно говоря. За първи път в живота ми някой така ме изкарва от равновесие. Караш ме да се чувствам тъй дребен, в добрия смисъл на думата. Уж съм великият разкривач на истината, а ти не спираш да ме приземяваш. Не ми е приятно, но е страхотно. — Той се обърна към нея. — Обичам те.

Тя се изчерви.

— Благодаря.

— Само толкова ли? — извика Андреас. — „Благодаря“? Кой те е направил такава? Откъде идваш?

— От долината на Сан Лоренцо. Една общност на скромни и свободомислещи хора.

Той се приближи с широки крачки към нея и я дръпна да стане.

— Влудяваш ме!

— Е, и аз не съм съвсем с всичкия си.

— И какви сме тогава? Как ще се справим? Как ще бъдем заедно?

— Не знам.

— „Съблечи се, кукло!“ Така става ли?

— Не звучи зле.

— Добре, направи го. Бавно. Искам да те гледам. Остави гащите последни.

— Добре. Това е лесно.

Харесваше ѝ да изпълнява заповедите му. Всъщност това най-много ѝ допадаше у него. Но докато разкопчаваше блузата си, първо най-горното копче, после следващото, не беше сигурна дали ѝ харесва това, че ѝ харесва. Искаше ѝ се някак си да направи така, че да заличи думите на Стивън, изречени онази вечер в спалнята, че търси баща. С нарастващ ужас разкопча четвъртото копче, а след него и последното. Пред очите ѝ се появи картина на чувствата ѝ, която разкриваше, че Пип изпитва гняв към липсващия си баща, към всички възрастни мъже и си го изкарва на този мъж на годините на баща ѝ, провокира го, влудява го, прилъгва го да ѝ се предложи като заместител на този, който го няма в живота ѝ; тялото ѝ с готовност откликваше на това предложение, само че беше гадно да откликва по този начин. Тя пусна сутиена на пода.

— Господи, колко си хубава — въздъхна Андреас.

— Имаш предвид млада навярно.

— Не. Отвътре си още по-хубава, отколкото отвън.

— Продължавай — окуражи го тя. — Добре ми се отразява.

Когато най-сетне остана чисто гола, той падна на колене и притисна лице в слабините ѝ.

— Обръснала си се за мен — прошепна Андреас с благодарност.

— Защо мислиш, че е за теб? — попита тя с пресеклив смях.

Това, че той я харесваше, я караше и тя да се харесва, ала като се слушаше как продължава да го предизвиква, като гледаше въздействието си върху него, ужасът ѝ още повече нарастваше. Андреас я целуваше, изпиваше я с устни и Пип усещаше, че всичко ще се повтори като миналия път, ще е абсолютно същото, само че този път тя ще трябва да стигне до края и да изпълни своята част от сделката, не можеше пак да изкръшка.

Изведнъж, при мисълта как той прониква в нея, я разтърси не жадуваният оргазъм от миналия път, а едно друго проникновение. Пълната липса на съпротива от нейна страна по пътя към този миг, светкавичността и прямотата, с които Андреас беше уредил тайната им среща, лекотата, с която я беше накарал да се съблече гола в хотелската стая, съчетани с хаотично щуращите се в главата ѝ притеснения — бащина фигура, убиец, лъжицобъркач, беглец, луд — родиха една проста мисъл: не искаше да му бъде любовница.

И на строгата светлина на тази мисъл, това, което вършеха, изглеждаше нелепо.

— Ммм… — измърмори Пип и отстъпи. — Почакай малко.

Той увеси рамене.

— Какво сега?

— Не, сериозно, мечтая за този момент от месец и половина. Всяка вечер си мислех за това в леглото. Представях си, че пръстите ми са твоите пръсти. Но сега… Не знам. Май сама като го правя, ми е напълно достатъчно.

Андреас оклюма още повече. Тя грабна сутиена и си го сложи. Нахлузи джинсите направо на голо, гащите ѝ лежаха точно пред него.

— Наистина съжалявам — рече тя. — Не знам какво ми става.

— И какво ще правиш вместо това? — Гласът му беше напрегнат, издаваше усилието му да се овладее. — Ще излезеш да разгледаш стария град?

— Честно казано, единственият ми план беше да бъда с теб.

— Все още не е късно.

— Може би ако ми заповядаш… Харесва ми да ми заповядваш. Сигурно имам робска психика.

— Не мога да ти заповядам подобно нещо. Ако ти не го искаш, и аз не го искам. Каза, че го искаш.

— Знам.

Той въздъхна тежко.

— Кое наклони везните?

— Просто изведнъж не ми се струва правилно.

— Защото съм твърде стар за теб?

— О, боже, не. Харесва ми, че си по-възрастен. Даже може би повече, отколкото трябва. А и освен това, като у всички германци, на теб възрастта не ти личи. А и тези сини очи…

Андреас сведе глава.

— Значи, просто не харесваш мен.

Пип страшно съжаляваше. Коленичи до него, потупа го по гърба, целуна го по бузата.

— Всички те харесват — рече тя. — Имаш милиони почитатели.

— Те харесват една лъжа. А на теб показах истинската си същност.

— Извинявай. Страшно съжалявам.

Тя притисна главата му към гърдите си и го залюля леко. Сърцето ѝ отново омекна и Пип се зачуди дали пък няма да се стигне дотам, че да преспи с Андреас от съжаление. Никога не го беше правила, ала сега виждаше как стават тия неща. Освен това едно скрито дълбоко в нея гласче нашепваше, че в някакъв бъдещ момент сигурно ще изпитва задоволство, че е преспала с прочутия герой и беглец от закона, че това е шансът ѝ да го направи и че впоследствие ще я гризе съвестта, задето само го е подвеждала и накрая му е вързала тенекия. И то два пъти.

Лицето му беше между гърдите ѝ, дланите му обгръщаха дупето ѝ. Фактът, че на два пъти се беше отказала в последния момент, беше красноречив. Пип се сети за думите на майка си, с които тя я беше изпратила във Фелтън: „Знам, че си ми много ядосана, коте, и имаш право за това. Притеснявам се как ще се справиш в джунглата, на друг континент. Притеснявам се и за този Андреас Волф. Единственото, за което никога не съм се притеснявала, е твоят морал. Винаги си била прекрасен човек с ясни разбирания за добро и зло. Познавам те по-добре, отколкото ти сама се познаваш. И съм сигурна в това“. Пип, която нямаше очи за нищо друго, освен за кашите, с които приключваха всичките ѝ връзки, и то по нейна вина, в онзи момент беше напълно сигурна, че майка ѝ изобщо не я познава. Но да избяга от Андреас на два пъти, след като всичко нашепваше да му се отдаде — това би трябвало да означава нещо, нали? Помнеше чистосърдечната си обич към Рамон, към Драйфус дори. Това, което беше провалило живота ѝ в Оукланд, беше страстта ѝ към Стивън, гневът ѝ към по-възрастния мъж.

Тя целуна къдриците на Андреас и се дръпна от него.

— Просто няма да стане — рече Пип. — Съжалявам.

Тя си облече блузата и слезе във фоайето. Решението ѝ се струваше окончателно, то даже сякаш изобщо не беше в нейна власт; Пип беше готова да седи във фоайето цял ден и дори цяла нощ, ако се наложи. Само че Педро се появи с джипа след по-малко от час. Тя не можа да се насили да се качи отпред при него, имаше чувството, че едва ли не цялата е обрината и разнася някаква зараза. Затова полегна на задната седалка и зачака да дойдат срамът, вината и съмненията.

Те я връхлетяха с по-голяма сила, отколкото беше очаквала. Два дни не стана от леглото, не обръщаше внимание на влизанията и излизанията на съквартирантките си. Докато Андреас я харесваше, и Пип се харесваше, рееше се в небесата, а сега, след като си беше навлякла ненавистта му, се беше сгромолясала в ада на себеомразата. Макар че тя го беше отхвърлила, а не той нея, сцената в хотелската стая ѝ се струваше непоносима колкото и онази в спалнята на Стивън в Оукланд. Разиграваше се постоянно в главата ѝ, особено онзи миг, в който Пип беше гола, а Андреас стоеше на колене пред нея.

На третия ден успя да се завлече до столовата и установи, че отново е низвергната. Нахрани се с наведена глава и се върна в леглото. Вече никой не беше честен с нея. Не можеше да прецени дали е отлъчена от обществото, защото другите смятат, че е прелъстила Андреас, или защото се знаеше, че той е нещастен с нея. Така или иначе, тя беше убедена, че си го заслужава. Съчини дълго послание до Колин, пълно самопризнание, ала осъзна, че така Колин още повече ще я намрази. Затова го изтри, остави само няколко изречения.

Добре направи, че си тръгна. Той наистина е смахнат тип. Не сме правили нищо с него, само си говорихме, и това няма да се промени. Едва ли ще се задържа още дълго тук.

Андреас си дойде след три дни, държанието му към нея си беше същото, сърдечно, но дистанцирано, и това я караше да се чувства още по-виновна. Вярваше, че той ѝ е доверил тайна, която не е споделял с никой друг във Вулканите, че наистина не желае никой друг освен нея, но под усмихнатата си маска се чувства обиден и посрамен. Тъй като не можеше да преживее отново момента на своето решение, Пип започна да си мисли, че е допуснала ужасна грешка. Какво толкова щеше да стане, ако не се беше отметнала и му беше станала любовница? Ами ако се беше научила да бъде безумно щастлива с него? Сега страстта му беше затапена вътре в него и Пип не можеше да ѝ се наслаждава. Колебаеше се дали да не му се примоли за трета възможност, ала се боеше, че ще се уплаши и третия път. В продължение на седмица обикаля из лагера с буца на почти клинична депресия в гърлото. Преструваше се, че излиза да се разхожда в гората, но веднага щом се скриеше сред дърветата, сядаше на земята и се разплакваше.

Той я откри при един такъв ревлив изблик. Беше надвечер, смрачаваше се, от размазаните очертания на кълбест облак се лееше проливен дъжд. Андреас се подаде от завоя на пътеката по жълт дъждобран и гумени ботуши и я видя облегната на едно дърво, свила колене към гърдите си, мокра до кости.

— Излязох да те потърся. — Той клекна до нея. — Не знаех, че си толкова близо.

— Вече не се катеря нагоре — отвърна тя. — Идвам тук и плача.

— Съжалявам.

— Не, аз съжалявам. Провалих всичко.

— Не се обвинявай. Аз съм голям човек. Мога да се погрижа за себе си.

— Никога няма да те предам — изхълца тя. — Можеш да ми имаш доверие.

— Няма да се преструвам, че не те обичам. Наистина те обичам.

— Съжалявам — изхълца Пип.

— Стига вече. — Андреас свали дъждобрана, наметна го върху раменете ѝ и седна. — Да помислим какво ще правиш оттук насетне.

Тя обърса носа си с ръка.

— Просто ме изпрати обратно вкъщи. Даде ми невероятна възможност, а аз я пропилях.

— Уилоу ми каза, че издирването на баща ти е ударило на камък.

— Извинявай, две възможности. Пропилях и двете.

— Опасявам се, че с обещанието да ти помогнем с Анагрет може да сме те подлъгали, без да искаме. Информацията, която търсиш, е отпреди дигиталната епоха и това прави издирването много трудно. Говорих с Чен за теб. — Чен беше главният хакер. — Попитах го дали може да пуснем търсене с програма за разпознаване на изображения, като използваме някоя по-стара снимка на майка ти. Ще е необходимо да включим доста голям брой компютри, тоест ще трябва да пиратстваме, но съм готов да го направим за теб. Само че според Чен само ще си загубим времето.

На ясната сива светлина на депресията Пип видя, че отново е повторила случая с Игор от „Възобновяеми решения“, налапала е въдичката на напразните обещания на работодателя.

— Няма нищо — каза тя. — Все пак ти благодаря, че си говорил с него.

— Ще продължа да плащам вноските ти по студентския заем, докато си тук. Но трябва да помислим за следващата ти стъпка. Ти пишеш добре и според Уилоу се учиш бързо. Предишната ти работа не ти е била по сърце. Мислила ли си да се занимаваш с журналистика?

Пип успя да изтипоса вяла усмивка.

— Проектът „Слънчев лъч“ не унищожава ли полето на журналистиката?

— Журналистиката ще оцелее. А и в момента доста фондации наливат пари в нея. Стига да иска, човек с твоите способности лесно ще си намери работа. Струва ми се, че старите медии ще са по-подходящи за теб, предвид колко малко харесваш това, което правя аз.

— Исках да го харесам. Съжалявам, че не успях.

— Недей, да не говорим за това. — Той взе ръката ѝ и я целуна. — Ти си такава, каквато си. Обичам те такава, каквато си. Ще ми липсваш.

Тя отново заплака. Някъде от мъглата долетя гръмотевичен трясък, последван от приглушено тупване, от скалите се беше откъснал поредният голям къс. При някои разходки бяха падали парчета съвсем близо до нея, Пип даже беше чувала как просвистяват във въздуха.

— Можеш ли да ми заповядаш? — попита тя.

— Какво?

— Просто ми заповядай. Кажи ми, че трябва да се занимавам с журналистика. Ще го направиш ли? Все още искам да ми заповядваш… — Тя стисна очи. — Отвратителна съм.

— Не те разбирам — рече Андреас. — Но щом настояваш. Заповядвам ти.

— Благодаря — прошепна тя.

— Добре, да се захващаме тогава. Подготвил съм ти малък подарък, за да има на какво да стъпиш като за начало. Поговори с Уилоу. Тя ще ти обясни всичко.

— Много си мил.

— Не се тревожи. И аз ще спечеля нещо от това. Досещаш ли се какво?

Пип поклати глава.

— Ще видиш — каза той.

Явно Андреас отново беше говорил с Уилоу следобеда. След като десет дни се беше правила, че не я забелязва, Уилоу ѝ беше запазила място до себе си на масата за вечеря и отново беше плашещо мила. Вечерта в плевнята тя показа на Пип няколко снимки, изтрити от личен профил във фейсбук, които въпреки това хора като Чен все още можеха да измъкнат от недрата на мрежата. В един пикап насред някакъв купон в Тексас се виждаше нещо като ядрена бойна глава. Нямаше как да е истинска, но изглеждаше точно като истинските, които Пип беше разглеждала при обсъжданията в кръжока за разоръжаване в Оукланд.

През следващите седмици тя се опита да се научи как се прави журналистика. С помощта на един от хакерите се сприятели във фейсбук с мъжа, качил снимките, но това не доведе до никъде. Не знаеше как да подходи към Военновъздушните сили и оръжейния завод, за да си зададе въпросите, а дори и да рискуваше, трябваше да им се обади по скайп от Боливия, без да може да обясни коя е. Неуспехите ѝ я накараха да изпитва по-голямо уважение към истинските журналисти, но пък разочарованието беше потискащо. Пип беше на косъм да се откаже, когато Андреас я свърза с един информатор от Залива, разполагащ с данни за замърсяване на подземните води в района на сметището в Ричмънд. Въоръжена с тази информация и след множество обаждания до не толкова страшните местни власти — не се боеше да се обажда на непознати хора, беше усвоила поне едно полезно умение във „Възобновяеми решения“ — тя написа репортаж, който сякаш с махване на вълшебна пръчица се появи в онлайн изданието „Ийст Бей Експрес“, чийто редактор беше почитател на Андреас. „Експрес“ публикува и следващия ѝ материал под заглавието „Изповедта на един служител от Отдела за директен маркетинг“, за който Уилоу ѝ беше помогнала, или с други думи, Пип го беше преправяла десетки пъти, докато я накара да се залива от смях при четенето.

В началото на януари, след като в „Експрес“ бяха публикувани още две по-кратки нейни статии по възложени от редактора теми, които Пип можеше да разработи от разстояние, Андреас я придружи на една от разходките ѝ и ѝ предложи да кандидатства за стажант в онлайн изданието „Денвър Индипендънт“.

— Те специализират в разследваща журналистика — каза той. — Печелят награди.

— Защо точно в Денвър? — попита тя.

— Има причина.

— В „Ийст Бей Експрес“ уж ме харесват. Предпочитам да съм по-близо до майка ми.

— Искаш да ти заповядам ли?

Бяха изминали три месеца от онзи предобед в „Кортес“, а тя още си мечтаеше Андреас да ѝ заповяда да легне с него.

— Никога не съм ходила в Денвър — рече Пип. — Не познавам никого там. Но щом така си решил. Кажи ми какво искаш и ще го направя.

— Какво искам аз ли? — Андреас впи поглед в небето. — Искам да ме харесваш. Искам да си винаги до мен. Искам да остарея с теб.

— О!

— Извинявай. Трябваше да го кажа, преди да си тръгнеш.

Пип копнееше да му повярва. Той като че ли си вярваше. Само че недоверието ѝ извираше от мозъка на костите ѝ, от жилите ѝ.

— Както и да е — измърмори тя.

— Както и да е, не искам много. Ако те вземат в Денвър, а според мен ще те вземат, трябва да отвориш един прикачен файл, който ще ти изпратя, щом ти направят адрес на сървъра на редакцията. Главен редактор и издател е Том Аберант. От теб се иска само да отвориш прикачения файл. Но ако си държиш очите отворени и успееш да разбереш дали от „Денвър Индипендънт“ не са ми вдигнали мерника, ще съм ти благодарен и за това.

— Той е другият, който знае за онова. Журналистът.

— Да.

— Искаш да шпионирам за теб.

— Не искам да правиш нищо, което смяташ за нередно. И съвсем нищо да не направиш, здраве да е. Единствената ми молба, освен да отвориш прикачения файл, е да не казваш на никого, че си била тук. Не си напускала Калифорния. Ако споделиш с Аберант, че си била при мен, това наистина може да ми навреди. А ще навреди и на теб, естествено.

Мина ѝ една мрачна мисъл.

— Не се засягай — каза тя, — работата ми харесва. Но това ли е истинската причина да ми предложиш да се захвана с журналистика? Този човек в Денвър?

— Истинската причина? Не. Но дали е част от причината? Разбира се. Добре е за теб, добре е и за мен. Нещо против?

В онзи момент молбата му не ѝ се беше сторила кой знае какво. Пип не му беше отдала нито сърцето, нито тялото си, а много добре познаваше, благодарение на случая със Стивън, болката и страданията от това, да не получиш желаното сърце и тяло. Може и да нямаше доверие на Андреас, но ѝ беше мъчно за него, съжаляваше го даже и за параноята му, и щом с едно щракване с мишката можеше да се почувства по-малко задължена към него, по-малко виновна, че го е наранила, тя беше готова да го направи. Мислеше, че това ще им помогне окончателно да приключат въпроса за станалото между тях. И затова замина за Денвър.

След обикалянето по кръчмите с другите стажанти в „Денвър Индипендънт“ Пип се прибра в къщата на Том и Лейла късно през нощта и там завари Лейла, наметната с дебел полар, на стълбите към задната веранда; наоколо се усещаше цигарен дим.

— Хвана ме — рече Лейла.

— Пушиш?!

— По пет на година.

В бялата порцеланова купичка до нея имаше пет угарки. Лейла я захлупи с длан.

— Как е да си толкова умерен? — попита Пип.

— О, поредното нещо, което изостря комплекса ти за малоценност. — Тя се засмя горчиво, в смеха ѝ наистина се долавяше комплексарска нотка. — Интересните хора винаги са хора на крайностите.

— Може ли да поседя с теб?

— Студено е. Тъкмо се канех да се прибирам.

Пип я последва вътре, притесняваше се, че заради нея Лейла е посегнала към цигарите тази вечер. В известен смисъл тя се беше влюбила в Лейла така, както в Колин в Боливия, но откакто се беше пренесла при нея и Том, ѝ се струваше, че предизвиква напрежение между тях. Пип наистина беше хлътнала малко и по Том, можеше да си го позволи, защото не изпитваше физическо привличане към него — той беше по-възрастен и недосегаем за нея— и напоследък Лейла видимо ревнуваше, макар да не беше ясно дали Пип, или него, или пък и двамата. Пип знаеше, че просто трябва да се премести. Но ѝ беше трудно да напусне семейството, което чувстваше като свое.

В кухнята Лейла изсипа угарките и пепелта в парче фолио и го смачка на топка. Подкокоросвана от четирите изпити маргарити, Пип я попита дали може да ѝ зададе един въпрос.

— Разбира се — отвърна Лейла, вадейки кафето от хладилника.

— Искаш ли да се изнеса? Това ще помогне ли?

За миг Лейла застина. На Пип тя ѝ се струваше красива по един особен начин. Не дразнещо красива като стажантките в „Слънчев лъч“, а с някаква по-улегнала красота, даваща прекрасен модел, към който да се стремиш. Лейла се взираше в кутията с кафе в ръката си, сякаш се чудеше как е попаднала там.

— Не, разбира се — отвърна тя. — Да не би да ти се струва, че предпочитам да се изнесеш?

— Ами… Да. Малко.

— Съжалявам. — Лейла се насочи целеустремено към плота. — Сигурно пак долавяш някой от комплексите ми, но те нямат нищо общо с теб.

— Какви комплекси? За какво? Аз толкова ти се възхищавам.

Кутията с кафе тупна на пода.

— Така е, като пуша — измърмори Лейла и се наведе да я вземе.

— Защо пушиш? Защо правиш кафе в един и половина през нощта?

— Защото знам, че така или иначе, няма да заспя. И може да отметна малко работа.

— Лейла… — обади се жално Пип.

Погледът на Лейла издаваше не просто раздразнение, а ярост.

— Какво?

— Случило ли се е нещо?

— Не. Всичко е наред. — Лейла се стегна и изражението ѝ се смекчи. — Получи ли есемеса ми от Вашингтон?

— Да! Явно историята е много по-важна, отколкото смятахме.

— Това е всичко. Не съм на себе си от страх, че някой може да ни изпревари.

— Искаш ли помощ?

— Не! Лягай си. Късно е.

В коридора горе се чуваше как Том изхърква коктейлите, които беше изпил. Пип седна на ръба на леглото и написа писмо до Колин, последното от дълга поредица, която досега беше останала без отговор.

Да, пак съм аз. Сетих се за теб, защото току-що хванах Лейла да пуши отвън и това ми напомни за теб. Липсваш ми. Знам, че само предавам хората край мен. Но ми се иска да ми дадеш втори шанс.

С обич, П. Т.

Знаеше, че не бива да пише на замаяна глава, ала въпреки това натисна бутона за изпращане.

За съжаление, беше истина: Пип наистина предаваше хората край себе си. Почти веднага след като ѝ направиха адрес в сървъра на „Денвър Индипендънт“ и отвори прикачения файл от Андреас, тя съжали за стореното. Усещането за вписване, което беше липсвало в Боливия, в Денвър беше дошло едва ли не на мига. Другите стажанти в редакцията бяха обикновени младежи, а не отличнички и вундеркиндчета. Репортерите и редакторите бяха груби и саркастични, разделението на труда беше неутрално по полов признак, атмосферата беше строга и професионална, не чак толкова „готина“. Макар че Андреас обичаше да повтаря на стажантите, че „няма ръка, която да не е вдигната срещу нас“, за да подчертае, че са в позицията на по-слабите, които се нуждаят от подкрепа, проектът „Слънчев лъч“ беше твърде „готин“ и прочут, че да бъде наистина от страната на слабите. Истинските слабаци бяха журналистите. Колкото и да се превъзнасяха скромността на Андреас и възвишеността на идеалите му, ежедневните парични затруднения на журналистите, плащането на издръжка на децата и вноски по ипотеката, сандвичите им за по четири долара на обяд напомняха на Пип за майка ѝ и за бедните им съседи във Фелтън. След шест часа в „Денвър Индипендънт“ тя се бе почувствала у дома повече, отколкото след шест месеца в „Слънчев лъч“.

А и Лейла: прекрасен човек и отвътре, и отвън, с майчинско държане, което беше по-скоро сестринско, не задушаващо, журналистка, печелила „Пулицър“, чийто личен живот беше по-странен и от този на Пип. И Том: сериозен в работата, но шеговит насаме, безразличен към чуждото мнение за думите и външния си вид, сдържан и ироничен, колкото Андреас беше натрапчив и надут, отдадеността му към Лейла беше още по-подчертана от липсата на показност. Пип обичаше и двамата и когато ѝ предложиха да се премести при тях, на нея ѝ се струваше, че след цял живот лишения, грешни решения и нестигане до никъде, най-сетне е направила пробив.

Заради това беше толкова отвратително гадно, че беше вкарала шпионска програма в сървъра на „Денвър Индипендънт“, като се беше престорила, че сама е открила дадените ѝ от Андреас снимки с ядрена бойна глава, и че беше наговорила куп лъжи на Том и Лейла. Беше успяла да си признае по-дребните лъжи без кой знае какви поражения и срам, но по-големите — а навярно и шпионската програма— си оставаха. А сега Лейла се беше настроила срещу нея и изведнъж Том също беше започнал да се държи сковано, което караше Пип да се опасява, че макар да го уважаваше твърде много, за да си позволи да флиртува с него и да му изиграе номера си с непризнаването на авторитетите, той може да се е увлякъл по нея. Преди два дни я беше завел на театър и не стига, че през цялото време тя беше на тръни, задето го придружаваше едва ли не като негова любовница, ами на връщане в колата той съвсем беше скъсил дистанцията, беше ѝ задал няколко лични въпроса и изглеждаше видимо пребледнял, когато тя му пожела лека нощ, а оттогава я избягваше.

Освен това я притесняваше и пристигналото преди няколко дни писмо от Уилоу. То беше изненадващо сърдечно и пълно с новини, а към него беше прикрепена снимка, която си бяха направили пред плевнята. Отдолу спокойно можеше да пише „Отличничка и двойкаджийка“. Само че Уилоу беше участвала в изфабрикуването на журналистическия опит на Пип и със сигурност знаеше, че единственият начин някой от „Слънчев лъч“ да се свърже с нея е по криптирана връзка по телефона. Така че защо ѝ беше писала? И защо си беше направила труда да прикачва снимката? Пип се мъчеше да забрави, че беше отворила прикачената снимка у дома, когато беше свързана с интернет чрез безжичната мрежа на Том.

При това положение беше истинско постижение, че беше изпила само четири маргарити с другите стажанти тази вечер. Заради лъжите ѝ и напрежението в къщата като че ли беше само въпрос на време отново да се озове без работа и на улицата, големият ѝ пробив щеше да бъде пропилян. Знаеше какво трябва да направи. Трябваше да предаде Андреас и да разкаже всичко на Том и Лейла. Но не можеше да понесе мисълта, че ще им падне в очите.

С мълчанието си закриляше убиец, луд човек, на когото нямаше доверие. И въпреки това не искаше да сложи край на връзката си с него. Той беше бърникал из мозъка ѝ с лъжица, а Пип изпитваше нездрава наслада да му отвърне със същото, да го влудява, да не му дава мира, задето знае тайните му и е в Денвър. Тъй като сега нямаше как ежедневното му присъствие да ѝ напомня за недоверието ѝ, властта, известността и силният интерес на Андреас към нея будеха все по-настойчиви сексуални фантазии. В някои, макар и важни, любовни показатели той беше кръгла нула, но в други беше номер едно.

Пип му пишеше всяка вечер, преди да си легне, и не изключваше телефона, докато той не отговори. Вече ѝ се струваше, че да преспи с него няма да е чак толкова лошо, със сигурност щеше да е по-малко прегрешение, отколкото отварянето на изпратения прикачен файл. Защо, защо, защо не му се беше отдала, когато имаше тази възможност? Сега, след като знаеше, че опасенията му от Том са неоснователни, бягството от Боливия ѝ изглеждаше още по-глупаво. Инсталирането на шпионската програма беше един безсмислен, подъл грях, който Пип можеше да избегне, ако беше останала при Андреас и беше извършила много по-приятния плътски грях.

Няма внедрен журналист. Няма разследване.

Сигурна ли си?

Т те харесва! Даже и на Л не е казал за Берлин.

Напълно сигурна ли си?

Да. Повярвай ми.

Какво казва за Берлин?

Че те познава.

И нищо друго?

Да! Зарежи параноята.

Де да беше толкова лесно.

Едва устояваше на изкушението да му изпрати снимка на слабините си, които жадуваха за него. Тя беше поредната от дългата върволица жени, които му оставаха верни. Предизвиканата от дървената лъжица промяна в мозъка ѝ явно беше необратима.

Не беше трудно да скрие разбълникания си мозък от Том и Лейла, но именно заради промяната в него беше отлетяла от Боливия направо за Денвър, без да се отбие при майка си. Майка ѝ притежаваше плашещо добре развито шесто чувство за душевното ѝ състояние. Още с кацането си в Денвър на Пип ѝ се наложи да впрегне всички сили, за да не ѝ позволи да зърне истината.

— Пюрити — беше казала майка ѝ по телефона. — Когато ми се закле, че не си успяла да откриеш нищо за баща си в Боливия, излъга ли ме?

— Не. Никога не съм те лъгала.

— И не си открила нищо, така ли?

— Да!

— Тогава защо отиде в Денвър?

— Искам да стана журналистка.

— Но защо в Денвър? Защо точно в това издание? Защо не някъде по-близо до мен?

— Мамо, сега е времето да бъда по-самостоятелна. Когато остарееш, ще бъда до теб. Не може ли няколко години да ме няма?

— Андреас Волф ли те е накарал да отидеш там?

Пип се поколеба.

— Не — отвърна тя. — Просто тук имаше свободно място и аз кандидатствах.

— И нито едно друго издание в страната не е търсило стажанти в този момент?

— Ти си против само защото е в друг часови пояс.

— Пюрити. Ще те попитам отново: истината ли ми казваш?

— Да! Защо питаш?

— Линда ми даде да използвам нейния компютър, за да погледна този сайт. Исках сама да проверя.

— И? Чудесно издание е, нали? Сериозна, задълбочена разследваща журналистика.

— Струва ми се, че не е съвсем така. Не ми казваш всичко.

— Така е! Тоест не е така, всичко ти казвам!

Колкото и добре развито да беше обонянието на майка ѝ, нюхът ѝ за прегрешенията на Пип беше още по-чувствителен. Тя надушваше, че дъщеря ѝ върши нещо нередно в Денвър, и това подклаждаше негодуванието, което Пип изпитваше към нея. Именно заради няколкото думи, изречени от майка ѝ, Пип се беше лишила от Андреас. За да се извиси до нейния идеал, се беше държала по-достойно, отколкото трябваше, и смяташе, че заслужава похвала за това, макар майка ѝ да не знаеше за случилото се. Не беше в настроение да слуша поучения.

Но оттогава майка ѝ се цупеше. Не ѝ се обаждаше, когато Пип ѝ оставеше съобщение, а когато вдигнеше, вместо да я засипе с радостни изблици, показваше недоволството си с въздишки, мълчание и едносрични отговори на въпросите, които Пип задаваше по задължение. В крайна сметка на Пип ѝ писна и напълно спря да ѝ се обажда. Дори не ѝ беше казала, че се е пренесла при Том и Лейла. Откакто заживя в дома им, у нея все повече укрепваше убеждението, че е можела да бъде пълноценна и приспособима личност, ако имаше родители като тях. Те бяха направили толкова много, за да ѝ помогнат, че намирането на истинския ѝ баща вече не беше чак толкова важно. Само че това, че предпочиташе тях за родители, я караше да изпитва жал към майка си, която си стоеше самичка във Фелтън и се беше постарала да ѝ даде най-доброто съобразно скромните си възможности. Пип като че ли беше обречена цял живот да предава хората край себе си. А сега Том май си падаше по нея, което беше поредното предателство, този път към Лейла, независимо че Пип не го беше искала и не можеше да го предотврати. Това я правеше още по-зависима от нощните есемеси с Андреас и самозадоволяването, което следваше.

Когато тя излезе от банята, Том продължаваше да хърка. Отдолу идваше аромат на кафе и тихо пощракване на клавиатура. На Пип ѝ беше жал за Лейла. Жал ѝ беше и за Том, ако той наистина се беше увлякъл по нея. И за Андреас, разбира се, и за Колин. Явно съжалението и предателството вървяха ръка за ръка.

Тя се върна в леглото и писа на Андреас. Беше твърде късно, за да очаква отговор, трябваше да се опита да поспи, ала въпреки това тя продължи да изпраща есемеси.

Има ли начин шпионската програма да се самоунищожи?

След като очевидно Т не крие нищо.

Това ме поставя в много неудобно положение. Те са добри хора.

Опасявам се, че Т си пада по мен.

Искам да те усетя в мен. Искам да…

Пип изтриваше последното съобщение, което беше започнала само като помощно средство да разпали възбудата си, когато от Вулканите пристигна отговор.

А ти падаш ли си по него?

Тя се изненада. В Боливия беше четири сутринта.

Не! Той е на Лейла.

Аз нямам нищо против.

Само че не си падам по него.

Няма нужда да се преструваш заради мен.

Не се преструвам. Знаеш по кой по-възрастен мъж си падам.

Измъчвана от угризения, в следващите десет минути Пип напразно чака отговор на дързостта си. Знаеше, че не е редно да се мъчи да поддържа интереса на Андреас, след като на два пъти го беше отхвърлила. Но в момента сексуалният ѝ живот се изчерпваше с тези есемеси. Тя написа:

Извинявай. Не биваше. Там ли си още? Видя ли другите въпроси? Има ли начин шпионската програма да се махне?

Вече не те искам.

Съобщението ѝ подейства като юмрук в лицето. Ръцете ѝ отскочиха от телефона и той падна между краката ѝ. Нима Андреас ревнуваше заради Том? Пип трябваше бързо да изчисти недоразумението, грабна отново телефона. Проклинаше грешките, които правеше с треперещите си пръсти.

Луда съм по теб. Умирам от разкаяние.

Преодолей го. Не те желая повече.

Сърдит ли си ми?

Не съм сърдит. Просто искрен. Не ми пиши повече. Няма да ти отговоря.

Тя простена жално, свлече се на една страна и придърпа одеялото над главата си. Не можеше да разбере къде беше сгрешила, нали беше казала, че Том не я интересува? Защо Андреас я наказваше? Пип се гърчеше под одеялото, мъчейки се да си обясни думите му, докато накрая имаше чувството, че ще се задуши. Обляна в пот, тя отметна одеялото и слезе в трапезарията, където работеше Лейла.

— Още ли си будна? — попита Лейла.

Усмивката ѝ беше смутена, но неподправена. Пип седна срещу нея.

— Не мога да заспя.

— Искаш ли ативан? Запасила съм се, мога да отворя аптека.

— Ще ми разкажеш ли какво откри във Вашингтон?

— Ще ти донеса хапче.

— Недей. Ще поседя да те гледам как работиш.

Лейла се усмихна.

— Харесва ми, че винаги си искрена какво искаш и какво — не. На мен понякога още ми е трудно да си казвам.

Усмивките ѝ като че ли изцеждаха по малко жилото на грубите думи на Андреас.

— Но сега ще се опитам — продължи Лейла. — Не искам да стоиш тук, докато работя.

— О! — възкликна засегнато Пип.

— Притесняваш ме. Ако нямаш нищо против…

— Добре, тръгвам си. Но просто… — Внимание, внимание, опасност от изблик! — Защо се държиш така? Нищо не съм ти направила. Не бих направила нищо, което да те нарани.

Лейла продължаваше да се усмихва, ала в очите ѝ проблясваше нещо, което ужасно приличаше на омраза.

— Ще съм ти благодарна, ако ме оставиш да работя.

— За каква ме мислиш, за лекомислена девойка, която ще разбие семейството ти? Мислиш ли, че съм способна да ти причиня подобно нещо?

— Не смятам, че би го направила нарочно.

— Тогава защо се държиш така, след като не съм виновна?

— Знаеш ли кой е баща ти?

— Баща ми ли?

Жестът, изражението на Пип издаваха объркване и пренебрежение.

— Опитвала ли си се да го намериш?

— Какво общо има това с баща ми?

— Просто питам.

— Много ти благодаря за питането. И без това имам чувството, че цял живот ще нося на врата си табела с надпис: „Внимание, няма баща“. Това не означава, че съм готова да скоча в леглото на всеки срещнат мъж на годините на баща ми.

— Извинявай.

— Мога да си събера нещата и да се изнеса. Ще напусна също така, ако това ще помогне.

— Не искам да правиш нито едното, нито другото.

— Какво тогава? Да си сложа бурка?

— От сега нататък възнамерявам да прекарвам малко повече време с Чарлс. Ти и Том ще сте сами в къщата и ще можете да се разберете.

— Няма какво да се разбираме.

— Работата е там, че…

— Мислех ви за нормални и разумни хора. Затова ви обичам. А ти се държиш, все едно съм лабораторен плъх, който оставяш насаме в клетка на друг, за да видиш какво ще стане.

— Нищо подобно не правя.

— Определено аз така го чувствам.

— С Том имаме известни проблеми. Това е всичко. Да ти донеса ли приспивателно?

Пип изпи хапчето и когато се събуди, къщата беше празна. От прозореца се виждаше бледосиво колорадско небе, което, показваше опитът ѝ, изобщо не предвещаваше какво ще е времето следобеда, можеше и да завали, и да е необичайно топло, но така или иначе, тя беше благодарна за приглушената светлина, която беше в тон с настроението ѝ. Андреас беше скъсал с нея, ала едновременно с това я беше освободил, Пип се чувстваше хем обидена, хем някак си пречистена. След като претопли и изяде няколко гофрети, тя пое пеша към центъра на Денвър.

Навън ухаеше на пролет, заснежените Скалисти планини зад гърба ѝ като че ли ѝ напомняха още колко много неща трябва да направи в този живот и едно от тях беше да се качи в резервата Естъс и да поброди там. Можеше да се качи в планината, след като си признае на Том и преди да се прибере в Калифорния. На свежия въздух ясно се виждаше, че е дошло време за признание. Докато траеше среднощното писане на есемеси и самозадоволяването, беше имала оправдание за инсталирането на шпионската програма и за отлагането на ужасната изповед пред Том: Андреас я беше омагьосал и заробил. Сега това оправдание вече го нямаше и нямаше смисъл да се мъчи да запази живота си в Денвър, колкото и да беше приятен. Всичко беше изградено върху лъжи, а Пип искаше да е начисто.

Решителността ѝ беше непоклатима, докато Пип не стигна в редакцията на „Денвър Индипендънт“ и не си спомни колко ѝ харесва тук. Централното осветление беше изгасено, но двама журналисти бяха в залата за срещи, а от кътчето на Лейла, където лампата светеше, долиташе приятният ѝ глас. Пип се спря разколебано, чудеше се дали все пак не може да избегне признанието. Може би ако намереше начин да премахне шпионската програма? Само че това, което притесняваше Лейла, нямаше да изчезне. Ако Лейла се тревожеше, че Том си пада по Пип, едно пълно признание със сигурност щеше да охлади чувствата му. За да не мине покрай бюрото на Лейла, Пип избра по-дългия път към кабинета му.

Вратата беше отворена. Щом видя Пип, той веднага посегна към мишката.

— Извинявай — каза тя. — Зает ли си?

За миг на лицето му се изписа гузно изражение. Том отвори уста, но не каза нищо. След това се стегна, покани я да влезе и да затвори вратата.

— В боен режим сме — рече той. — Или по-скоро Лейла е в боен режим. А аз съм в обгрижващ Лейла режим. В такива моменти тя изпушва от страх, че някой може да я изпревари.

Пип затвори вратата и седна.

— Разбрах, че вчера е направила голям удар.

— Отвратителна история. По-точно за нас историята е чудесна, но по принцип е отвратителна. На нас ще ни дойде добре, стига ние да я разгласим първи. Лейла ще ти разкаже, ще ѝ е нужна помощта ти.

— Изчезнала ли е истинска бойна глава?

— И да, и не. Не е напускала „Къртланд“. Избегнали сме Армагедон, поне засега. — Том се облегна в стола, по старомодните му очила играеха отблясъци от луминесцентните лампи. — Ти едва ли си била родена, но навремето имаше часовник, който отброяваше колко остава до края на света. От Съюза на загрижените учени, ако не се лъжа. Обикновено сочеше дванайсет без четири, а след всеки кръг от преговорите за контрол над въоръжаването, стрелката се връщаше на пет минути преди дванайсет. Сега всичко това изглежда малко недодялано и смешно, като всичко останало от онези години. Кой часовник отброява наобратно?

Бърборенето му за каквото му дойде на ума явно беше опит да прикрие нещо.

— Часовникът още си стои — рече Пип.

— Наистина ли?

— Но си прав, изглежда остарял. Благодарение на рекламата сега хората имат по-високи претенции към тези неща.

Том се засмя.

— Освен това излиза, че през 1975 година няма как да е било дванайсет без пет, защото иначе вече да сме на онзи свят. По-скоро е било девет и петнайсет или някъде там.

Часовникът, отброяващ минутите до признанието на Пип, сочеше една секунда преди дванайсет.

— Както и да е, Лейла е на ръба — каза Том. — Тя изглежда кротка и повечето хора не си дават сметка колко е амбициозна.

— Аз го виждам, поне малко.

— Преди няколко години тя имаше голям аванс в скандала с изтеглянето на колите на „Тойота“, или поне така смяташе. Мислеше, че разполага с достатъчно време да изпипа материала и сама да хвърли бомбата. И изведнъж започнаха да ѝ се обаждат откъде ли не. Някой си от „Джърнъл“ бил напипал невероятна история. Хора, които до вчера хал хабер си нямаха за случилото се, вече знаеха всичко! Стана ясно, че онзи от „Джърнъл“ не е мигнал цяла нощ и е довършил материала си. Вече го бил предал на юрисконсултите да го прегледат. Можеш да си представиш какво е. Няма по-гадно нещо от това, да трябва в статията си да цитираш човек, когото допреди два дни си водил с няколко обиколки. „Вашингтон Поуст“ също е по следите на случая в „Къртланд“, Лейла вчера го е научила. Все още имаме преднина, но едва ли е голяма.

— Тя пише ли вече?

— Затова са безсънните нощи. Ако питаш мен, е по-добре да ни изпреварят, отколкото да я гледам в това състояние. Ще ми е нужна помощта ти да я удържим да не полудее.

Пип я загриза съвестта, задето се беше нахвърлила на Лейла снощи, може би Лейла беше просто преуморена.

— Но преди това — Том се приведе напред — бих искал да ти задам един личен въпрос.

— Аз всъщност дойдох да…

— Онази вечер стана дума за баща ти. И аз си мислех, че ти се справяш чудесно с разследванията и събирането на информация. Не си ли се опитвала да го откриеш?

Пип се намръщи. Защо все за баща ѝ я разпитваха? В гузното ѝ съзнание проблесна интригуващата мисъл, че Андреас е изчезналият ѝ баща. Заради това майка ѝ е толкова враждебно настроена към него. А Том и Лейла са открили шпионската програма и знаят за Пип повече от самата нея. Андреас да е баща ѝ: звучеше налудничаво, но все пак имаше известна логика, противна, гризяща съвестта логика.

— Опитвала съм се — отвърна тя. — Майка ми обаче е прикрила добре следите си. Разполагам единствено с измисленото ѝ име и приблизителната дата на раждането ми. В училище като че ли винаги бях в правилния клас, значи, съм се движила с връстниците си. Но съм сигурна, че актът ми за раждане е фалшив.

Том я гледаше с притеснително умилително изражение. Пип сведе очи.

— Всъщност — рече тя — аз не съм много добър човек.

— Какво? Защо да не си добър човек?

Пип си пое дълбоко дъх.

— Невинаги казвам истината.

— За кое? За баща ти ли?

— Не, това за баща ми е вярно.

— А тогава за какво?

„Кажи го — помисли си тя. — Кажи: бях в Боливия, не в Калифорния…“

На вратата се почука.

Том скочи.

— Влез, влез!

На прага стоеше Лейла. Гледаше Пип, а говореше на Том.

— Говорих с Джанет Флейнър. Снощи изведнъж се сетих за нещо, което тя спомена. От рода на: „Крайно време е някой да ми обърне внимание“.

— Лейла — обади се нежно Том.

— Изслушай ме. Не съм параноичка. Джанет със сигурност подхвърли нещо в този дух, затова ѝ се обадих и се оказа, че тя наистина се е свързала с друг. Преди да отида при нея. Още докато снимките на Коуди са били във фейсбук, е писала на „онзи известен борец за истината, слънчевото момче“. Така го нарече, „слънчевото момче“. На когото всички изпращат сведенията си.

Пип я връхлетя двойна вълна от изчервявания, при първата, по-леката, лицето ѝ поаленя, а при втората като че ли пламна цялото ѝ тяло.

— И какво? — попита нежно Том.

— Ами той не отговорил на госпожа Флейнър. Нищо не последвало.

— Чудесно. Щастлив край. Няма как да ни направи мръсно от Боливия. За да разследваш както трябва един такъв случай, се нуждаеш от хора на терен.

— Да, само че Волф така и не качил снимките. Той публикува десетки глупости на ден, не подбира. Но по някаква причина не е качил снимките.

— Това изобщо не ме притеснява.

— Мен обаче ме кара да се потя от страх.

— Лейла. Той е разполагал с тази информация почти година. Какво може да го накара да я пусне през следващите пет дни?

— Всеки голям скандал си има точка на кипене. Изведнъж, в рамките само на няколко часа, всички започват да говорят за него. Ако Волф се докопа до още някоя трошичка, може да реши да разгласи цялата история. Не стига, че от „Поуст“ може да ме изпреварят, но при мисълта той да…

— Когато не си се наспал, светът изглежда страшен. Слонът е в твоите ръце. Само ти можеш да свържеш точките от Амарило до Албъкърки.

— Има достатъчно случаи на кражби на слонове. Няма да е за първи път.

— Ако държиш да се тревожиш, тревожи се за „Поуст“.

Лейла се засмя дрезгаво.

— Мисълта за „Поуст“ направо ме парализира. Сигурно ме водят с поне няколко дни в разследването на скандала с наркотиците в „Къртланд“. Може и седмици. Не мога едновременно да пиша текста за него и да търся потвърждение от няколко източника за репортажа за ядрената бойна глава.

— Едното върви с другото. Нищо лошо няма да стане, ако от „Поуст“ разполагат с повече подробности за наркотиците, важното е ние първи да пуснем новината. Ще ги оставим те да се занимават с дреболиите и да наливат масло в огъня. В най-лошия случай, ако те излязат първи с материал за наркотиците, ние ще ги последваме с репортажа за Армагедон.

— Сигурен ли си, че не искаш да работим съвместно с тях?

— Да си сътруднича с издание на Джеф Безос? Никога!

— В такъв случай приеми, че през следващите няколко дни няма да съм на себе си.

Лейла излезе, Том я изпрати с поглед.

— Мразя да я гледам в такова състояние — рече той. — Все едно ще свърши светът, ако някой я изпревари.

Пип се чудеше дали не е сгрешила. Ясно беше, че за Том не съществува друга жена освен Лейла.

— В теб ли е телефонът ти? — попита той.

— Телефонът ми?

— Искам да се обадя в „Поуст“. Ще набера няколко номера да видя кой е там в събота. Ако най-важните хора ги няма, тя може да се поуспокои малко.

Въпреки че беше дошла с намерението за пълно самопризнание, Пип се изкушаваше да отговори, че телефонът не е в нея, тъй като от есемесите вътре се носеше смъртоносна радиация. Само че беше глупаво — а и никой нямаше да ѝ повярва — да излъже, че телефонът не е в нея. Подаде го на Том с усещането, че му връчва бомба, която може да избухне всеки момент, и остана отпред в коридора с надеждата, че близостта ѝ ще му попречи да прочете съобщенията.

Ясно беше, че е загубила кураж и този ден поне няма да се стигне до признание. Ако, както подозираше сега, грешеше за увлечението на Том по нея, може би положението ѝ не беше чак толкова безнадеждно и премахването на програмата на Андреас щеше да реши проблема. Когато Том излезе от кабинета си широко усмихнат и ѝ върна телефона, Пип веднага се скри в тоалетната и се заключи в една кабинка.

Сигурно ще решиш, че ти въртя номера, защото вече не ме искаш. Може и да е така. Но трябва да ми кажеш дали можеш да премахнеш шпионската програма. Ако можеш, направи го. Постави ме в ужасно положение. По-добре изобщо да не те бях срещала. Искам да изтрия всичко онова и да остане само животът ми тук. Ако наистина ти пука за мен, отговори ми. Ако не се обадиш, ще кажа всичко на Т. Да, това е заплаха.

Тя изпрати съобщението и се отправи към бюрото на Лейла, която отново говореше по телефона. Пип се спря отстрани с наведена глава, опитваше се да си докара разкаян вид.

— Извинявай, че те притеснявам — каза тя, когато Лейла затвори. — Надявам се, че не си чак толкова не на себе си и ще ми позволиш да ти помогна.

Лейла като че ли се канеше да я отреже, но явно размисли.

— Няма да говорим за това — отвърна тя. — Тази седмица от теб се иска да бъдеш истински журналист. Не стажант, нито пък гост в дома ни. Смяташ ли, че можеш да работиш с мен?

— Обичам да работя с теб.

Първата ѝ задача беше да събере повече информация за хладнокръвното показно убийство на двете жени от Тенеси. Фактите съответстваха на тъжната история, която ѝ беше разказала Лейла. Двете сестри, по баща Кенили, бяха отвлечени по едно и също време в различни градове, по телата им нямаше следи от сексуално насилие и официално полицията не разполагаше с никаква версия за убийството. Докато се мъчеше да научи нещо повече за престоя в болницата и изчезването на брат им Ричард, Пип си мислеше, че заплахите ѝ да напусне са били детински лигавщини. Живеенето с Том и Лейла несъмнено беше грешка, но работата в „Денвър Индипендънт“ със сигурност не беше.

На няколко пъти се затваря в тоалетната, за да провери за нови съобщения в телефона, ала отговорът на Андреас пристигна чак по обичайното време, след като с Том се бяха прибрали за късна вечеря и тя си легна.

Ще видя какво може да направи Чен.

Пип изключи телефона, без да отговори. Беше принудила Андреас да наруши заканата си да не ѝ пише повече и това я радваше. Чувстваше се не като дете, а като възрастен, който разполага с някаква власт. Е, не като възрастен със строги морални принципи, но пък моралният абсолютизъм също беше детински. В момента Лейла се потеше на бюрото си, беше останала сама в редакцията по нощите, за да подготви материала си, защото беше възрастен човек. Нейната упоритост караше Пип да види Андреас в нова светлина, той беше дете мъж, вманиачен в разбулването на тайни. Споменът за неговите пръсти, галещи слабините ѝ, я накара да настръхне неприязнено. Сега осъзнаваше — поне така ѝ се струваше— че възрастните стискат зъби и пазят тайните си. Майка ѝ, макар в много отношения също да беше дете с прошарена коса, поне в едно беше възрастен човек. Пазеше тайните си и си плащаше цената за това. Пип си представяше как ще продължи да работи за „Денвър Индипендънт“, въпреки всичко, което знаеше, въпреки всичко, което беше направила, без никакви признания, точно както Лейла беше казала: „Няма да говорим за това“.

Усещането, че най-сетне е пораснала и е навлязла в света на възрастните, се запази и през следващите дни, през които Лейла отскочи до Вашингтон да изтръгне потвърждение на сведенията си от още няколко източника, от там се върна победоносно, но още по-разтревожена (един от събеседниците ѝ беше подхвърлил: „Не само ти разпитваш за това“) и остана на бюрото още една нощ, за да довърши материала. В четвъртък сутринта юрисконсултът се залови с него. Пип също беше изкарала няколко почти безсънни нощи и щеше да бъде възнаградена с вписване на името ѝ в карето „по темата работиха още“. Не разполагаше със свободен миг да мисли за Андреас или дали шпионската програма още функционира, проверяваше факти като луда. Царящото в редакцията напрежение беше хем смешно, хем вълнуващо. Беше смешно, защото това беше просто игра, нямаше нищо общо с ползата за обществото (какво значение имаше дали ще изпреварят „Вашингтон Поуст“ с няколко часа или ден?), но в същото време всички се вълнуваха така, както сигурно се бяха вълнували участниците в „Проекта Манхатън“: от месеци сглобяваха информационната си бомба и сега нямаха търпение да видят резултата от избухването ѝ.

Пип все още сверяваше по-второстепенни подробности, когато новината излезе в петък сутринта.

КРАЖБА НА ТЕРМОЯДРЕНА БОЙНА ГЛАВА В НЮ МЕКСИКО ПРЕДОТВРАТЕНА ПО СЛУЧАЙНОСТ

ИЗЧЕЗНАЛИЯТ ИЗВЪРШИТЕЛ Е СВЪРЗАН С МЕКСИКАНСКИ КАРТЕЛ И Е ДОСТАВЯЛ НАРКОТИЦИ В БАЗА „КЪРТЛАНД“, РАЗПЛИТАНЕТО НА СЛУЧАЯ Е ЗАПОЧНАЛО ОТ ОРЪЖЕЙНИЯ ЗАВОД В ТЕКСАС

Лейла беше вдигнала температура и се беше прибрала да подремне, за да се посъвземе преди уговорените интервюта за общественото радио и кабелните телевизии. Екипът, отговарящ за следенето на социалните мрежи, вече беше по местата си и като че ли звъняха повече телефони от обичайното, но иначе редакцията не изглеждаше засегната от избухването на информационната бомба. Другите репортери си работеха по своите задачи, а Том се беше затворил в кабинета си повече от час. Взривната вълна и радиацията се усещаха най-вече в киберпространството.

Пип говореше по телефона с управителя на „Соник“, мъчеше се да го убеди да я свърже с Филиша Бабкок, на чиито сексуални изпълнения върху атомната бомба беше отделен един немалък абзац в статията, когато до бюрото ѝ се спря Кен Уормболд, системният администратор. Той я изчака да си запише смените на Филиша и след това ѝ каза, че Том я вика. Тя неохотно се надигна. Правенето на сверки някак си беше паснало на манията ѝ по чистота. Отвътре я човъркаше, че не бива да остави и най-дребните подробности непроверени.

Том седеше на бюрото, подпрял брадичка на преплетените си длани. Кокалчетата на пръстите му бяха побелели от стискане.

— Затвори вратата — заповяда той.

Тя се подчини и седна.

— Кой те изпрати тук?

— Сега ли?

— Не. В Денвър. Знам отговора, така че не ме лъжи.

Пип отвори уста, после я затвори. Толкова се беше унесла в работата си, че не ѝ беше минало през ума да се запита защо Том се е затворил със системния администратор.

— Ясно е, че съм разтревожен — продължи той, без да я поглежда. — Но съм готов да приема възможността, че не само ти си виновна. Слушам те, говори.

Тя се опита да проговори. Преглътна. Опита отново.

— Исках да си призная. В събота. Съжалявам, че не го направих.

— Кажи го сега тогава.

— Не искам.

— Защо?

— Ще ме намразиш. Лейла ще ме намрази.

Том подхвърли към нея няколко страници, закачени с кламер.

— Това е докладът на Кен за мрежата в редакцията. Разполагаме с изключително добра защита. Улавя всички известни шпионски програми. Но очевидно има и такива, които на нас не са ни известни. Кодът на тази е напълно непознат. Отне ни малко време да я открием, ала в крайна сметка Кен успя.

Очите на Пип не я слушаха. Думите в доклада се размиваха.

— Знаеше ли за това? — попита Том.

— Не бях сигурна. Но се притеснявах от подобно нещо. Отворих един прикачен файл, който не биваше да отварям.

Той ѝ подхвърли още някакъв документ.

— А за това? Това е докладът от домашния ми компютър. Отваряла ли си подозрителни прикачени файлове у дома?

— Веднъж…

Том стовари юмрук върху бюрото.

— Кажи името му!

— Не искам — прошепна тя.

— Разполагал е с две седмици да рови на воля в домашния ми компютър. От третия ти ден тук е имал пълен достъп до мрежата на редакцията. На кого дължим днешния си голям удар? Кой ни донесе снимките от фейсбук? За кого знаем, че е разполагал с тях още миналото лято?

— Не знам.

— Кажи го!

Тя се разплака.

— Съжалявам. Толкова ме е срам…

Том побутна кутия с кърпички към нея и зачака със скръстени ръце да се посъвземе.

— Излъгах — подсмърчаше Пип. — Бях в Боливия шест месеца. Проекта „Слънчев лъч“. От там взех снимките от фейсбук. От него. Излъгах ви. Излъгах ви и ужасно съжалявам. Давам си сметка, че това е ужасно.

— Наистина ли си даваш сметка?

— Да! Всички тайни източници, всичките ни сведения, всичко. Съзнавам го. Съжалявам много.

Погледът на Том беше прикован в някакво невидимо присъствие, не в нея.

— Запознах се с една германка в Оукланд — продължи тя. — Тя ми предложи да отида в Боливия. Каза ми, че от проекта „Слънчев лъч“ може да ми помогнат да открия баща ми. И затова отидох там и той…

— Произнеси името му.

— Не мога. Той ме хареса и ми довери нещо. Сигурно се досещаш какво.

— Какво?

— Че е убил човек. Че с никого не го бил споделял освен с теб. След това се отказах от издирването на баща ми и исках да си тръгна, и той ми каза да дойда тук. Страхуваше се, че искаш да го изобличиш. Изпрати ми писмо с прикачен файл. Знаех какво има в него, но въпреки това го отворих. Няма нищо друго, заклевам се.

Том разтърка чело.

— И защо го направи?

— Не знам! Чувствах се виновна, той беше хлътнал по мен. Мислех, че трябва да откликна. И откликнах. Не е правилно, знам. Но той е толкова известен, не можах да устоя. Само че не го харесвах и той се засегна, и не знам, смятах, че му дължа нещо. А след това тук бях толкова щастлива, че всичко започна да ми се струва като някакъв ужасен извратен кошмар.

— Извратен?

— Не съм спала с него. Не съм!

— Мислиш ли, че ме интересува с кого спиш?

Телефонът звънна. Том го изключи, но погледът му остана впит в екрана.

— Както и да е — каза тя. — Знам, че съм съучастничка. Може да ме предадеш на полицията, ако искаш.

— И това с каква цел?

— Да си получа наказанието.

— Признавам, че не търпя лъжци край себе си. Според мен е най-добре да напуснеш и да се върнеш при майка ти. Но не желая да те наказвам.

Пип никога не беше попадала в полицейски участък, не я бяха изпращали в кабинета на директора, не знаеше какво е да ти се скара баща ти. Един-два пъти беше сгазвала лука, но не чак толкова, че да не може да се измъкне с мили очички, разкаян вид и оправдания, че е имала добри намерения. Винаги беше успявала да избегне мъмренето, а сега си получаваше заслуженото. Въпреки това ѝ се струваше прекомерно жестоко, че се е изложила точно пред Том. За нищо на света не би искала да му падне в очите. Негова зрялост и мъжественост, обръснатите му бузи, плешивото теме, вързаната накриво вратовръзка, предизвикателно старомодните очила — всичко у него като че ли говореше за пълна нетърпимост към детинщините. Страшно тъжно ѝ беше, че точно него е предала и разочаровала.

Той разлистваше един от докладите.

— Проникването в редакцията не ме безпокои особено. Целият му Проект се крепи на идеята за защита на източниците. Смятам, че ще защити и моите. В най-лошия случай ще се опита да ги привлече на своя страна. Притеснява ме домашният компютър.

— Съжалявам — рече Пип. — Постъпих глупаво. Едно от момичетата от Проекта ми изпрати писмо с прикачена снимка. Не биваше да я отварям.

— След това прониквала ли си в домашния ми компютър?

— Аз? Не! Как бих могла? Няма ли пароли?

— Програмата ги запомня.

— Не знам нищо за нея. Дори не знаех, че я има. Притеснявах се, но не бях сигурна.

— И той не ти е изпращал никакви пароли?

— Не е.

— Не си виждала нищо от съдържанието на твърдия диск на моя компютър? Не си получавала никакви файлове от него?

— Не! С него скъсахме!

— Защо да ти вярвам? Досега само си ни лъгала.

— Ти и Лейла сте моите кумири! За нищо на света не бих ви шпионирала. Не желая да чета чужди работи. Аз ви се възхищавам.

— А ако той ти изпрати някакви файлове сега? Какво ще направиш?

— Ако знам, че са твои — отвърна тя, — няма да ги прочета.

Том въздъхна дълбоко и при излизането на въздуха, който беше сдържал досега, раменете му провиснаха. Отново се взираше в някакво невидимо присъствие. Пип се чудеше какъв ли е този опасен документ, който Том толкова се притеснява да не попадне пред очите ѝ. Трудно ѝ беше да си представи, че точно той има нещо за криене.