Чистота

Убиеца

Радиостанцията изпиука и изригналият от нея гърлен глас изтръгна Андреас от сън, който сякаш си даваше сметка, че е продължил твърде дълго и се мъчеше сам да си сложи край.

— Hay un señor en la puerta que dice que es su amigo. Se llama Tom Aberant[42].

На масата до леглото имаше нахапан и оставен сандвич. Андреас не знаеше кой ден от седмицата е. Режимът, който го беше поставил под домашен арест, беше в главата му. Името Том Аберант не предизвика никакъв отклик. Андреас смътно съзнаваше, че в продължение на месеци, може би дори години, е бил вманиачен по Том Аберант и е хвърлил много усилия в обсесията си, ала споменът за това беше блед и изветрял. Вече не мразеше Том и не се боеше от него, от нищо не го беше страх и никого не мразеше. Изпитваше единствено непоносима, задушаваща тревожност. Тревожност и някак си размито усещане за жестокостта на това, да му се натресе някакъв журналист, който и да бил той. Вече не отговаряше на основното изискване да бъде добър събеседник, а именно сам да си се харесва.

— Hacelo pasar[43] — заповяда той на Педро.

Преди да престане да дава интервюта през есента, Андреас беше започнал да подхвърля думата „тоталитарен“ във всеки разговор с журналисти. Младите репортери, за които тя означаваше всеобщо следене, тотален контрол над мисълта и безлични войници на парад с бойни установки, смятаха, че той е твърде несправедлив към интернет. А всъщност Андреас имаше предвид система, от която е невъзможно да се изключиш. Старата република беше ненадмината по отношение на следенето и парадите, но същината на нейния тоталитаризъм беше по-ежедневна и неуловима. Можеш да сътрудничи на системата или да ѝ се противопоставяш, ала независимо дали се радваш на сигурен и приятен живот, или си в затвора, няма как да не си свързан с нея. Отговорът на всеки въпрос, от най-маловажния до най-значимия, беше социализмът. И ако сега човек поставеше „социалните мрежи“ на мястото на социализма, се получаваше интернет. Това, което обединяваше неговите съревноваващи се платформи, беше стремежът да определят съществуването на индивида във всеки един аспект. В началото, когато тепърва започваше да се шуми около името му, Андреас си беше дал сметка, че известността като явление се е преместила в интернет, чийто строеж улесняваше враговете му да наложат своята истина за него. Също както в старата република, той можеше или да не обръща внимание на омразниците и да понесе последствията от това, или да приеме условията на системата, колкото и детински да му се струваха, и да увеличи мощта и всеобхватността ѝ със своето участие. Андреас беше избрал втората възможност, но конкретният избор нямаше значение. И едното, и другото би го поставило в определена зависимост от Революцията.

Опитът му показваше, че много малко неща си приличат толкова, колкото революциите. Андреас обаче беше преживял само онзи тип, който гръмогласно се провъзгласява за революция. А това, което отличава истинската революция — научната например— е, че тя не се перчи с революционността си, просто се случва. Перчат се само слабаците и страхливците, позьорите. Детството му — изживяно под властта на толкова слаб и страхлив режим, че беше издигнал затворническа стена около хората, които уж беше освободил — беше минало под лозунга, че Републиката е в авангарда на историята. Ако началникът ти е идиот и съпругът ти доносничи за теб, това не е по вина на режима, защото режимът служи на Революцията, а Революцията е хем исторически неизбежна, хем под постоянната угроза на обградилите я врагове. Това абсурдно противоречие също беше присъщо на перчещите се революции. Никое престъпление или непредвидено последствие не беше толкова лошо, че да не може да бъде оправдано от система, на която ѝ е писано да се появи, но лесно може да се провали.

Апаратчиците също бяха нещо неизменно. Тонът на новите, в техните TED Talks, при „презентациите“ на новите им продукти, в изявленията пред парламенти и на конгреси, в книги с утопични заглавия, беше същият лепкав блудкаж от вяра в правотата на партийната линия и пълно покорство, който Андреас много добре помнеше от Републиката. Като ги слушаше, всеки път се сещаше за онова парче на „Стийли Дан“, в което се пееше: „Грабваш нещо и си мислиш, че ще е за дълго“. (Радиото в американския сектор нарочно въртеше песента за младите уши оттатък границата.) В Републиката привилегиите бяха смехотворни, телефон, апартамент с високи тавани и големи прозорци, бленуваното разрешение за излизане в чужбина, но те едва ли бяха по-смехотворни от това, да имаш Х на брой последователи в туитър, харесван профил във фейсбук и редовни гостувания за по четири минути в Си Ен Би Си. Истинската привлекателност на присламчването към апарата се криеше в сигурността, която носеше това, да си част от системата. Навън въздухът вонеше на сяра, храната беше отвратителна, икономиката креташе на ръба на срива, цинизмът избуяваше, а вътре победата над класовия враг беше неминуема. Вътре преподавателят в университета и инженерът бяха в нозете на германския работник. Навън средната класа се топеше по-бързо от ледниците, ксенофобите печелеха избори или трупаха оръжие, враждуващи групи се избиваха ден след ден, а вътре радикалните нови технологии изместваха традиционната политика. Вътре децентрализирани, създадени ad hoc общности пренаписваха правилата за творчество и Революцията възнаграждаваше рискуващите, осъзнали силата на социалните мрежи. Новият режим дори беше извадил за повторна употреба лозунгите на старата Република: колективизация, сътрудничество. И двете приемаха като аксиома появата на ново човечество. За това всевъзможните апаратчици бяха единодушни. Тях като че ли изобщо не ги притесняваше, че управляващите елити се състоят от стискащи здраво властта бездушни представители на старото човечество.

Ленин е бил от рискуващите. Също и Троцки, преди Сталин да го превърне в Бил Гейтс на Съветския съюз, отхвърления криптореакционер. На самия Сталин не се е налагало да поема толкова много рискове, тъй като терорът е давал по-добри резултати. Макар че всички нови революционери, от първия до последния, твърдяха, че се прекланят пред риска — един доста относителен израз, тъй като въпросният риск беше да загубят парите на инвестиралите в тях капиталисти или в най-лошия случай да прахосат няколко години, в които са били издържани от родителите си, вместо, да речем, да поемат риска да бъдат разстреляни или обесени — най-успелите сред тях бяха последвали примера на Сталин. Също като старото политбюро, новото политбюро се представяше за враг на елитите и приятел на народа, преследващ една-единствена цел, да даде на потребителите това, което желаят, но на Андреас (който, трябва да му се признае, така и не се научи да ламти за вещи) му се струваше, че в интернет по-скоро властва страхът, страхът да не бъдеш нехаресван и не в крак с модата, страхът да не пропуснеш нещо, страхът да не бъдеш оплют или забравен. В Републиката хората се бяха страхували от държавата, в новия режим се страхуваха от природния ред: ако не убиеш, ще те убият, ако не изядеш, ще те изядат. И в двата случая страхът беше съвсем рационален, той беше продукт на разума. Пълното име на идеологията на Републиката беше „научен социализъм“ и то сочеше назад към Терора (якобинците с прекрасната си ефективна гилотина може и да бяха палачи, само че те се бяха представяли за палачи на просвещенската рационалност) и напред към ужасите на технокрация, която се стреми да освободи човечеството от неговата човещина чрез ефективността на пазарите и рационалността на машините. Това беше същинската неизменна черта на ерзац революциите: те не търпят ирационалността и се стремят да си разчистят сметките с нея веднъж и завинаги.

Андреас имаше дарбата, и това може би беше най-голямата му дарба, да си намира своя ниша в тоталитарните режими. До появата на интернет Щази беше най-добрият му приятел. Той беше намерил начин да се възползва и от Щази, и от интернет, като в същото време стои настрани от тях. Сравнението, което Пип Тайлър беше направила с кравефермата „Лунна светлина“, го беше засегнало, тъй като му напомняше колко си прилича с майка си, ала все пак Пип беше права: колкото и добри дела да вършеше „Слънчев лъч“, Проектът функционираше главно като продължение на неговото его. Фабрика за слава, предрешена като фабрика за тайни. Андреас позволяваше на Новия режим да го издига като вдъхновяващ пример за своята откритост, а в замяна, когато нямаше друг избор, той предпазваше режима от злословия по негов адрес.

В Новия режим имаше достатъчно кандидат-сноудъновци, служители с достъп до алгоритмите, с които фейсбук печели от продажбата на информация за потребителите и с които туитър манипулира мемите, които уж сами се разпространяват. Само че умните хора се страхуваха много повече от Новия режим, отколкото от плашилата АНС и ЦРУ, които режимът размахваше под носовете на нетолкова умните — взет директно от тоталитарните учебници похват да се отречеш от своите методи за терор, като ги припишеш на враговете си и се представиш за единствената защита от тях — и повечето от кандидат-сноудъновците си държаха устите здраво затворени. На два пъти обаче такива служители се бяха обръщали към Андреас (за отбелязване е, че и двамата работеха за „Гугъл“) с предложение да му предоставят вътрешна кореспонденция и програми, показващи как компанията събира лични данни и активно преглежда информацията, която уж само пасивно предава. И в двата случая, от страх от отмъщението на „Гугъл“, Андреас отказа да публикува документите. За да запази самоуважението си, поне беше искрен с информаторите: „Не мога да го направя. Искам „Гугъл“ да е на моя страна“.

Единствено в това отношение той се смяташе за апаратчик. Иначе в интервюта избягваше революционната реторика и тайно стискаше зъби, когато стажантите в проекта „Слънчев лъч“ обясняваха, че ще направят света по-добър. Примерът с Асанж му беше показал колко е глупаво да отправя месиански твърдения за своята мисия и макар да се забавляваше на иронията, че е прочут с чистотата си, Андреас не си правеше илюзии за реалната възможност да бъде чист. Животът с Анагрет го беше излекувал от тази заблуда.

Три дни след като Том Аберант му беше помогнал да заровят костите и прогнилите дрехи на пастрока на Анагрет в долината на Одер, Андреас замина за Лайпциг да я търси. Искаше да потегли по-рано, но беше зает да дава интервюта на западни журналисти. Благодарение на публикуваните преди години във „Ваймарер Бетреге“ закачливи стихотворения, както и на факта, че беше живял в мазето на църква и беше изскочил от централата на Щази в точния момент, за нула време се беше окичил с лаврите на „изтъкнат източногермански дисидент“. Вече се беше надигнал ропот от старите лекета на „Зигфелдщрасе“, които мърмореха, че той само е гледал да вкара подопечните си девойки в леглото, докато другите са рискували да бъдат наказани. Но нито един от тях нямаше баща в Централния комитет, нито един не можеше да се похвали с толкова бляскав епизод в биографията си като историята с акростиха, и като даде десетина интервюта едно след друго, в които неизменно беше титулуван „изтъкнат дисидент“ (като винаги си правеше труда да спомене смелостта на другарите си от „Зигфелдщрасе“), Андреас се утвърди като много по-истински противник на режима от другите лекета и те нямаха друг избор, освен да приемат медийната версия за нещата. Не след дълго славата му промени и спомените им за него.

Оказа се, че Анагрет не живее при сестра си, която го насочи към една чайна, сборище на феминистки, които до неотдавна бяха стояли по-долу и от природозащитниците в общественото съзнание; даже и замърсеното небе над Лайпциг не беше толкова сиво, колкото ръководството на Републиката, съставено предимно от мъже. Той отвори скърцащата врата на чайната в два следобед. Анагрет излезе от кухнята, бършейки ръце в пешкир.

„Усмихни се“, призова я наум Андреас.

Тя не се усмихна. Огледа помещението, което беше празно. По стените висяха портрет на Роза Люксембург, плакат на работнички в тежката промишленост и малко по-дръзки изображения на западни музикантки и активистки. Всичко беше забулено и помрачено от тъга, която навремето той беше бъркал със смехотворност. Тихо звучеше песен на Джоан Бейз.

— Може да поговорим после — рече Андреас. — Просто исках да знаеш, че съм тук.

— Сега е добре — отвърна тя, без да го поглежда. — Едва ли има какво толкова да си кажем.

— Аз имам какво да кажа.

Анагрет се подсмихна.

— Носиш добри новини.

— Да, нося добри новини. Да се върна по-късно?

— Не. — Тя седна на една маса. — Направо ми кажи добрите новини. Макар че май вече ги знам. Видях те по телевизията.

— Да. — Той се настани срещу нея. — Превърнах се в сензация. А ти не ми повярва, когато ти казах, че съм най-важният човек в страната. Помниш ли?

— Помня. — Анагрет продължаваше да избягва погледа му. — Всичко помня. А ти?

— И аз.

— Тогава защо си тук?

— Защото сега сме в безопасност. В безопасност сме и аз те обичам.

Тя се взираше в покривката. Кимна.

— Не искаш ли да знаеш защо сме в безопасност?

— Не.

— Досиетата са в мен, освен това преместих каквото трябваше.

Тя отново кимна.

— Не се ли радваш?

— Не.

— Защо?

— Заради това, което направихме.

— Анагрет… Погледни ме, моля те.

Тя поклати глава и Андреас осъзна, че проблемът никога не е бил дали са в безопасност, или не. Проблемът беше, че той ѝ напомняше за това, което я беше накарал да преживее.

— По-добре си върви — каза Анагрет.

— Не мога. Не мога да си представя да живея без теб.

Преди тя да отговори, вратата изскърца и влязоха две жени, разговаряха за „Нов форум“. Анагрет скочи и се скри в кухнята. Не след дълго пристигнаха още няколко от редовните посетителки. Макар да не изглеждаха войнствено враждебни, Андреас се чувстваше като чуждо тяло, което организмът тихомълком се мъчи да изхвърли. Мушица в сълзящо око.

Появи се и една девойка, която му беше позната, беше я видял с Анагрет в Берлин преди два месеца, сега двете заедно обслужваха посетителките. Приятелката го попита иска ли нещо.

— Не, благодаря.

— Не се засягай — рече тя, — но е по-добре да си вървиш.

— Ясно.

— Нищо лично. Просто мястото е такова.

Облекчението на изхвърлената мушица беше също толкова голямо, колкото и на отървалото се от нея око. Навън, в студения дъждец, Андреас се поколеба дали да не се качи на следващия влак за Берлин, да поеме отново ролята си на „изтъкнат източногермански дисидент“ и да остави на Анагрет малко време да помисли. Можеше и да го направи, ако Том Аберант не беше изчезнал тъй внезапно. Наличието на един истински приятел, който знае тайната му и доброволно му е помогнал да я погребат завинаги, навярно щеше да отнеме поне част от натиска на неотложността да има Анагрет. Само че Том не се беше появил на уговорката им за вечеря. Андреас напразно го чака няколко часа. На следващия ден, след като се прибра от поредното интервю, разпита всички в църквата дали не е идвал да го търси един американец. Не беше останал с впечатлението, че Том се мъчи да го прелъсти, за да се възползва после от него като журналист. Но дори и да беше така, нямаше никакъв смисъл американецът да му обърне гръб, преди Андреас да го е вкарал в архива на Щази. Следователно обяснението беше, че Том се е прибрал при жена си, явно той предпочиташе пред него жената, която уж му беше втръснала до смърт. Жегването от това отхвърляне показваше колко бързо и колко дълбоко беше хлътнал Андреас по него. И сега да бъде отхвърлен по същия начин и от Анагрет беше просто недопустимо.

Той се върна на гарата в Лайпциг и изрови от кошчетата за боклук няколко вестника, да види името си в тях, укрепваше самочувствието му. Кой може да устои на изкушението да повярва на вестника? Вечерта се върна в чайната и зачака отвън, докато лампите не угаснаха и Анагрет и приятелката ѝ спуснаха щората на витрината.

— Махай се! — извика към него приятелката. — Тя не желае да говори с теб.

— Това вече звучи лично — отвърна той.

— Да, сега е лично.

— След малко потеглям за Берлин. Там се случват важни неща и аз искам да участвам. Казвам се Андреас, между другото.

— Знам кой си. Видяхме те по телевизията.

— Анагрет — рече Андреас. — Тръгвам си. Не искаш ли поне да ме изпратиш?

— Не иска — обади се приятелката.

— Или поне малко да повървиш с мен — продължи той. — Трябва да обсъдим един въпрос, свързан със семейството ти. После може пак да се съберем тримата.

— Добре — рече изведнъж Анагрет и се дръпна от приятелката си.

— Анагрет…

— Той не е като другите. И е прав, наистина има нещо, за което трябва да поговорим.

Андреас забеляза, не за първи път, че тя умее да лъже. Щом останаха сами и тръгнаха един до друг с чадъри в ръка, Анагрет се извини за поведението на приятелката си.

— Бригите просто се опитва да ме предпази.

— Май ѝ се удава да отблъсква мъжете.

— С това и аз се справям. Но постоянното досаждане тежи. Добре е да имаш кой да ти помага.

— Постоянно ли ти досаждат?

— Отвратително е. В Лайпциг даже е още по-зле. Вчера един тип спря до мен с мотора и ми предложи да се омъжа за него.

Макар че Андреас с радост би разбил носа на онзи, нямаше как да не изпита гордост от това доказателство за красотата на Анагрет.

— Не ти е леко — рече той. — Не бих искал да съм на твое място.

— Той дори не ме познаваше.

Повървяха в мълчание.

— Онова тогава — каза тя. — Направих го заради теб.

Не му стана приятно от думите ѝ, но в същото време не му стана и неприятно. (Той съжаляваше, че е така, но в същото време и не съжаляваше.)

— Не бях на себе си — продължи Анагрет. — Бях луда по теб. То разруши живота ми и сега единствено за него си мисля, когато те видя. За това, което направих заради теб.

— И аз го направих заради теб. Готов съм и сега да го направя. Готов съм на всичко, за да те защитя.

— Хм…

— Ела с мен в Берлин. Лайпциг е кенеф.

— Няма да ме оставиш на мира, нали?

— Няма друг начин. Писано ни е да сме заедно.

Тя спря. На тротоара нямаше никой друг, Андреас вече беше загубил представа къде се намират.

— И знаеш ли кое е най-ужасното? — попита Анагрет. — Това, че си убиец, ми харесва.

— Не съм само убиец.

— Но поради тази причина ще тръгна с теб, ако изобщо го направя. Не е ли ужасно?

Наистина звучеше ужасно, тъй като чак сега, когато тя го нарече убиец, в него изведнъж пламна страст. Едва се сдържа да не я сграбчи в прегръдките си.

— Трябва да се поправим — рече тя. — Да вършим добри дела.

— Да.

— Множество, множество добри дела. И двамата.

— И аз го искам. Да бъда добър заедно с теб.

— О, боже… — Анагрет изхлипа. — Моля те, върни се в Берлин. Моля те, Ан…

Не успя да изрече името му. Той осъзна, че до този момент не беше чувал името си от нея.

— Можеш ли да изречеш името ми? — попита Андреас, следвайки някакво шесто чувство.

Тя поклати глава.

— Погледни ме и произнеси името ми. И тогава ще се върна в Берлин. Ще те чакам, ще ти дам колкото време ти е нужно.

Анагрет побягна. Изведнъж, с всички сили, държеше чадъра настрани. Той изгуби няколко секунди в колебание дали да хукне след нея, а тя беше толкова млада и бързонога, неговата малка джудистка, че нямаше да успее да я настигне, ако не я беше хванал червен светофар и не беше завила рязко на ъгъла. Там дъждецът явно се беше заледил. Краката ѝ се плъзнаха и Анагрет политна, сърцето му се сви.

Когато стигна до нея, тя все още беше на земята, държеше се за хълбока.

— Добре ли си?

— Не. Всъщност, да. Добре съм. — И ето я усмивката, за която той толкова копнееше. — Веднъж ми каза да не драматизирам. Помниш ли?

— Да.

— Аз помня всичко. Всяка дума.

Той клекна, хвана студените ѝ ръце и ѝ позволи да надникне в очите му. Видя, че може да я има. Но вместо очаквания благодарствен химн на радостта, в главата му се разнесе тънкото гласче на съмнението: „Сигурен ли си, че я обичаш? Миг след като се смъмри да не драматизира, се кълне, че помни всяка твоя дума! Очевидно няма и чувство за хумор, а това е доста потискащо, нали?“. Той се помъчи да го прогони. Все пак тя беше несравнимо красива. Преди две години, когато беше изброил пред нея различните възможности, беше избрала убийството. Анагрет беше добро момиче, но също така и развратница и лъжкиня. Интересът на другите мъже я отвращаваше, неговият обаче я привличаше. Тя знаеше, че той е вършил и лоши неща, и въпреки това го желаеше, предлагаше му по-добър живот.

— Да вървим у вас да си събереш нещата — рече Андреас.

— Бригите ще ме намрази.

— Мен ще намрази повече.

През следващите две-три години беше щастлив с нея. Тя беше много млада и не знаеше нищо, най-вече как се живее с мъж, а въпреки че и Андреас никога не бе живял с жена, все пак беше по-голям и Анагрет смяташе, че той знае всичко. Взираше се сериозно в очите му, когато той беше върху нея, в нея, завладяваше я изцяло, и само споменът за погледа ѝ беше достатъчен да го възбуди, макар и да не му беше ясно защо е така. Докато идеалистичният ѝ плам беше жив, Андреас я оставяше да купува всевъзможни дрънкулки, чаршафи, глинени чаши, абажури, които знаеше, че са грозни. Хвалеше блудкавите ѝ индийски манджи, които тя сама се беше научила да приготвя. Приятно му беше да я гледа как си намира място в Берлин, завързва нови приятелства и възстановява стари, присъединява се към най-различни общности, започва работа в център за подкрепа на жени. Когато излизаха заедно, се чувстваше горд, не потиснат, че Анагрет го държи под ръка и не поглежда към друг мъж. У дома тя беше сърцераздирателно горяща от желание да задоволи желанията му. За нея като че ли честият секс беше потвърждение, че им е писано да са заедно и че не е извършила нищо лошо, като се е отдала на убиеца на пастрока си. През първите две-три години Андреас с радост се възползваше от тази нейна представа за секса почти всяка нощ.

Само че проблемът със секса като представа беше в това, че представите лесно се променят. Постепенно Анагрет достигна до друга, много по-отегчителна представа за пълна искреност в леглото с тежък уклон към говоренето. Първоначално Андреас ѝ угаждаше, опитваше се да бъде добър мъж, мъчеше се да вдъхне живот на идеалния образ, който и той имаше за себе си, но накрая вече не можеше да го отрече: безкрайните разговори с лишена от чувство за хумор двайсет и три годишна девойка му бяха досадни. Денем, когато бяха далеч един от друг, все още си представяше сериозния ѝ поглед, ала щом се прибереше у дома, откриваше човек, който по нищо не приличаше на обекта на желанията му. Тя беше уморена, в мензис, нямаше време, трябваше да утешава някоя посестрима в работата, да организира протест за поредната си безплодна кауза. Или, още по-зле, държеше да обсъдят как се чувства. Или, и това беше най-лошият вариант, настояваше да обсъдят как се чувства той.

За да избяга от домашната скука, Андреас пътуваше по конференции в чужбина, в Сидни, Сао Паоло и Сънивейл. Успоредно с работата си в комисията на Гаук, разглеждаща архивите на Щази, консултираше проекти в областта на въздаването на справедливост в страните в преход от Източния блок, седеше в ярко осветени зали, напълно еднакви във всяко отношение с изключение на етикетите по бутилките с минерална вода пред непомирилите се противници. Тъй като журналистите и камерите го обичаха, започнаха да го търсят информатори от корпорации и държавни учреждения в обединена Германия, а тъй като работата в комисиите не отговаряше на натюрела му (той беше единак, не си падаше по колективизма), Андреас обмисляше да създаде нещо свое, да се превърне в борса за тайни, като прескочи комисиите и работи директно с медиите. Само че домашният му проблем, несъответствието между нощния обект на желанието и дневната действителност на Анагрет го следваха навсякъде. Дори когато беше сам в хотелска стая в Сидни, възбуден от спомена за сериозния ѝ поглед, беше достатъчно да ѝ се обади и щом чуеше гласа ѝ, пак се изпълваше с досада. Отегчението идваше мигновено и беше смазващо. За каквото и да говореха, то беше безумно, непоносимо несъответстващо на това, което той желаеше.

Андреас осъзна, че е в капан. Беше свил гнездо не толкова с жена, колкото с илюзорната представа за себе си, че е мъж, който може да живее до края на дните си с една жена. А сега тази представа му беше дотегнала. Макар че никога не повишаваше тон на Анагрет, започна да се цупи и да се засяга от неща, които не бяха за засягане. Подхвърляше подигравателни намеци за работата ѝ и не беше справедлив към приятелките ѝ, които смяташе за отрепки, и ги ненавиждаше, задето се възползват от слабото му място Анагрет, за да се къпят в известността му. Измисляше скалъпени оправдания да ги избягва и когато нямаше как да пропусне някое излизане, или се цупеше и мълчеше, или ги обиждаше. Държеше се като гадняр и плащаше за това със самоуважението си, но продължаваше да го прави с надеждата, че тя най-сетне ще го разчете като общоизвестен знак за проблеми в отношенията и по този начин може би в крайна сметка той ще успее да се измъкне от капана.

Анагрет обаче си оставаше безмилостно добра към него. Дори и да се ядосаше, бързо ѝ минаваше. Макар иначе да беше заклета феминистка, заобиколена от жени, невярващи на мъжете, тя продължаваше да му намира оправдания. Гледаше сериозно на работата му и се мъчеше да му помага със съвети. Събираше мръсните дрехи и чиниите, които той беше започнал да зарязва навсякъде след себе си в апартамента. И колкото по-мила ставаше тя, толкова по-здраво впримчен се чувстваше той. Впримчен от благодарността си за високото ѝ мнение за него и от страха си да не го загуби, от първоначалните си обещания и клетви, горивото, с което беше разпалил нейния (и за известно време и своя) идеализъм. И тъй като много малко жени можеха да бият нейното съчетание от красота и младост, и пред всички тях Андреас трябваше да крие факта, че е убиец, и тъй като, така или иначе, вече беше достатъчно известен и клюката за една евентуална негова връзка бързо щеше да достигне до Анагрет и да унищожи идеалната ѝ представа за него, другите жени му се виждаха недостъпни.

И за да е пълно впримчването, Анагрет се беше сближала с майка му. През 1990 година, когато заживяха в Берлин и все още привикваха да се появяват на публични места заедно, мъчейки се да преодолеят стария си страх да не се издадат сами, Андреас заведе Анагрет да се запознае с родителите му. Пое риска майка му да изревнува и да се държи лошо с нея заради баща си, към когото изпитваше благодарност и чието одобрение ценеше. Катя обаче беше очарователна. Тя прие с радост красотата ѝ, която правеше Анагрет подходящо бижу за един мъж от семейство Волф, и младежката ѝ податливост, на чийто фон враждебността на Андреас изглеждаше прекомерна. Катя настоя Анагрет да се запише да учи и след като Анагрет отказа, предпочитала да запретне ръкави и да помага на другите, майка му намигна и отвърна: „Срещу това не мога да възразя. Но ми обещай поне да идваш в моя университет. Ще учиш с мен в свободното си време, ще оправим английския ти и всичко ще ти бъде интересно. След толкова години преподаване много добре знам кое е скучно и как да го избягвам“. И ѝ намигна отново.

След като се прибраха, Андреас, у когото това предложение беше пробудило инстинктивна тревога, разказа на Анагрет най-ужасните си истории за Катя, които досега беше пазил в тайна от страх, че ще разкрият наследствената болест в семейството му. Анагрет го изслуша сериозно и заяви, че въпреки това харесва Катя. Харесвала я, защото го била родила. Харесвала я — независимо какво щял да ѝ наговори — защото майка му очевидно го обичала не по-малко от нея. И тъй като Андреас все още не беше привикнал с чудото да притежава тялото ѝ, чудото да се чувства способен да обича, той отстъпи. Успя да се убеди, че може да реши проблема с Катя, като го прехвърли на Анагрет.

Майката на Анагрет обаче беше бедствие. Вярна на думата си, тя продължи да настоява за ново разследване за изчезването на съпруга си, но тъй като беше осъдена крадла и наркоманка, току-що излязла от затвора, никой не я вземаше на сериозно. Полицаите искрено обясняваха, че досието е загубено и не могат да направят нищо, освен да разпространят снимка на съпруга ѝ. Тя се опита да привлече към каузата си и овдовялата си свекърва и така разбра, че преди две години от Щази са ѝ съобщили, че синът ѝ е избягал на Запад, и тя все още го чака да се обади. Не след дълго започна отново да взема наркотици. Идваше при Анагрет и Андреас и ги врънкаше за пари. Анагрет студено ѝ предложи да спре дрогата и да си намери работа в чужбина, където имаше недостиг на медицински сестри. Омразата ѝ беше хем искрена, хем полезна, тъй като я предпазваше от вината, че е убила съпруга ѝ. Майката продължи да им досажда, появяваше се на прага им и опяваше за неблагодарността на Анагрет, докато накрая не успя да изтъргува хубостта си за дрога и заживя с един дърводелец от Полша, който също беше наркоман.

В сравнение с нея, Катя беше като ангел за Анагрет. След смъртта на бащата на Андреас през 1993 година тя продължи да живее в стария апартамент на „Карл Маркс Алее“. Беше напуснала университета и изтърпя поносим двугодишен период на рехабилитация, след което се върна на работа като хоноруван преподавател и публикува дълга монография, направо нова дисертация, върху Айрис Мърдок, която беше посрещната с възторжени отзиви. Извървяваше по осем километра всяка сутрин и често пътуваше до Лондон с кучето си Лесинг, порода „Лхаса апсо“. Анагрет я посещаваше поне веднъж в седмицата, когато Катя беше в Берлин. Подредбата, която Андреас си беше представял — Анагрет да се нагърби с неприятната задача да поддържа семейната фасада — напълно оправда очакванията му, като се изключеше едно-единствено нещо: той започна безумно да ревнува близостта между двете жени.

Това изобщо не го беше предвидил. Добросъвестността на Анагрет му беше най-непоносима, тяхната несъвместимост като двойка най-силно се набиваше на очи във вечерите, в които Анагрет беше при Катя. Той я винеше не само задето харесва майка му, но и задето майка му я харесва. И не разполагаше с никакъв начин да изпусне парата на ревнивия си бяс. Дори когато се караха, гласът му си оставаше сух и благоразумен. Тя ненавиждаше този сух глас, но на фона на несвързаните ѝ оправдания, изричани с поаленяло лице, той недвусмислено сочеше, че Андреас е добър човек, който умее да владее нрава си и всичко останало. Но ако Анагрет се забавеше при Катя дори и половин час, бесът на ревността оцъкляше очите и ускоряваше ритъма на сърцето му и в това състояние Андреас не беше способен да прави нищо друго, освен да седи с прибрани към тялото ръце и да впряга всички сили да не избухне. Реакцията му беше толкова невъздържана, че той започна да подозира, че вътре в него има нещо, някаква друга същност, която винаги е била там, но у другите хора я няма. Едно много необичайно, неприятно и само негово нещо.

Това нещо, което той започна да нарича Убиеца, беше като неутрино или като загадъчния бозон, за които човек може да съди само по пътя на дедукцията. Чрез добросъвестно наблюдаване на субатомната си същност, чрез изследване на дълбинната структура на своето нещастие, чрез отбелязване на някои свои странни и мимолетни фантазии Андреас постепенно формулира цялостна теория за Убиеца и парадоксалните тъждества и изкривявания във времето, които го описваха. Отегчението и ревнивият бяс например бяха тъждествени. И двете бяха свързани с недоволството на Убиеца, че не е получил желаното. Убиеца се гневеше на Катя, задето го лишава от обекта на желанията му, и също толкова се гневеше и на самата Анагрет. А какъв беше този обект? Според теорията на Андреас той беше петнайсетгодишното момиче, заради което беше извършил убийство. Беше вярвал, че е привлечен от нейната добрина, от способността ѝ да го спаси, но за Убиеца Анагрет също беше убийца, лъжкиня и прелъстителка. Сериозният ѝ поглед го възбуждаше, защото го връщаше в онази нощ зад вилата на родителите му, към трупа на мъжа, когото тя беше прелъстила, лъгала и убила заедно с него. Колкото повече Анагрет се превръщаше в самостоятелна личност, в приятелка на майка му и на много други жени, толкова по-трудно му беше да види в нея онова петнайсетгодишно момиче.

И тъй като задоволяването на това желание му беше отказано, той беше податлив на идващи от Убиеца фантазии, някои от които бяха толкова пагубни за представата му за себе си (например фантазията как посяга на спящата Анагрет), че даже за да ги регистрира, преди да ги потисне набързо, беше необходима невероятна мобилизация на стремежа му към честно, обективно самонаблюдение. Всички фантазии до една включваха нощна тъмнина, тъмнината във вилата на родителите му, тъмнината в коридора, по който завинаги щеше да крачи към една стая. В неговата субатомна същност хронологията не беше особено стабилна. Обектът, който той желаеше, предхождаше безопасните игли в ушите, окълцаната коса, индийските рокли, които Анагрет беше започнала да носи, и то не защото Андреас „несъзнателно“ предпочиташе петнайсетгодишни (дори и някога да беше така, беше го израснал), а защото невръстната социалистическа джудистка беше тази, която му беше помогнала да извърши убийство. Беше го накарала да убие, беше олицетворение на убийството. По-голямата Анагрет, чиято добрина достигаше до абсурд в опитите ѝ да изкупи стореното, изобщо не отговаряше на целите на Убиеца и затова в своите фантазии той връщаше времето и отново я правеше петнайсетгодишна. И не беше само това, когато Андреас разучаваше внимателно фантазиите си, понякога се оказваше, че не той, а пастрокът върви по тъмния коридор към стаята на спящата Анагрет. Той беше едновременно убитият и убиецът и тъй като в паметта му имаше и друг тъмен коридор, тъмния коридор между детската му стая и спалнята на майка му, хронологията се изкривяваше още повече, майка му раждаше чудовището, пастрока на Анагрет, той беше това чудовище и го беше убил, за да стане едно с него. В здрачния свят на Убиеца никой не оставаше мъртъв завинаги.

Андреас бе готов на всичко, за да не вярва в тази теория, да я затрупа с алабализмите на съвременната физика и да я отхвърли, но това, което най-много обичаше в себе си, беше отказът от самозалъгване и независимо колко беше зает и колко пътуваше, все някоя вечер се озоваваше сам у дома, обхванат от убийствен бяс, който не можеше да обясни по друг начин.

Една такава вечер Анагрет се върна от майка му с особено сериозно изражение. Той седеше на дивана, без дори да се преструва, че чете. Едва се сдържаше да не стовари юмрук в стената, толкова му беше накипяло.

— Мислех, че ще се прибереш в девет — процеди той.

— Заговорихме се — отвърна Анагрет. — Попитах я как е било през петдесетте, какво е било в страната. Тя ми разказа много интересни неща. И после… Адски странно. И е важно. Имаш ли малко време да поговорим?

Андреас усещаше погледа ѝ върху себе си и накара устните си да се извият нагоре в усмивка.

— Да, разбира се.

— Вечерял ли си?

— Не съм гладен.

— После ще направя спагети. — Тя седна на дивана до него. — Майка ти ми разказваше за баща ти, колко умен бил, колко натоварен. И изведнъж изтърси: „Имах любовник“.

Гневът му беше титаничен. Как да не избухне? Какво облекчение носеше избухването. Колко прекрасно трябва да е било да разбиеш нечий череп с лопата! Само ако можеше да си припомни, да преживее отново облекчението от онзи момент! Ала не можеше. Мисълта за това обаче леко го поуспокои, даде му сламка, за която да се хване.

— Интересно — измърмори той.

— Аха. Не вярвах на ушите си. Според теб Катя винаги е отричала. Страх ме беше да я притисна, а и тя не каза нищо повече. Само: „Имах любовник“. И смени темата. Но ме гледаше така, сякаш искаше да се увери, че съм я чула.

— Хмм.

— Андреас… Знам, че не можем да споделим с никого нашата тайна. Знам го. Но с нея се виждаме толкова често, тя е на седемдесет, майка ти е. Отвътре ми идва да ѝ кажа и усещам, че така е правилно. Тя ще си мълчи, сигурна съм. Мислиш ли, че мога да ѝ кажа?

Не мислеше, нищо подобно не мислеше. Как изобщо можеше да ѝ хрумне да каже на Катя? В ума му изплуваха образи за неподозирани до този момент висини на женска близост. Катя се мъчеше отново да му нахлузи юздите с помощта на податливата Анагрет. Доверчивата, добросъвестна, готова да го предаде Анагрет. Прибираше се у дома в десет и половина, след като беше обещала да си дойде в девет, толкова много часове с Катя. Дъра-бъра, дъра-бъра, дъра-бъра. Кучки, кучки, кучки. Беше обезумял.

— Ти луда ли?!

— Не, не съм — отвърна тя, веднага застана нащрек. — И тя също не е. Даже ми се струва, че е по-добре. Знам, че не ти е било лесно с нея като малък, но това е било отдавна.

Знаела била? Не му е било лесно? Нищо не знаеше. Никой не можеше да знае какво е да имаш майка като Катя. Какво е да бъдеш психически изнасилван ден след ден и не само да си твърде малък, за да се противопоставиш, но дори да не си в състояние да се разгневиш, тъй като тя те е съблазнила и те е приучила да копнееш за това. Анагрет си го беше просила от пастрока си седмица или две, най-много месец. Андреас беше копнял за това през цялото си детство. Но дори и в това отношение той пак беше в капан, защото за разлика от Анагрет, не беше физически изнасилен. Трябваше да живее с възможността Катя изобщо да не е била чудовище. Нищо не можеше да пробие нейната действителност, особено на стари години, сега младежките ѝ забежки бяха забравени или омаловажени, омаломощени до пълна безвредност от приятни думи с френски привкус като „любовник“. Тя винаги беше твърдяла, че неизправността е у него, не в нея, че обвиненията му — че не е била добра и грижовна майка — са извратени. И може би наистина беше така, не друг, а той се беше гърчил в лапите на ревнивия си бяс часове наред, докато жените се бяха наслаждавали на приятния си разговор.

— Признанието носи облекчение — продължи Анагрет. — Ти понякога като че ли забравяш, че си признал пред баща ти. А аз няма на кого.

ИДЕШЕ МУ ДА Я УБИЕ С ГОЛИ РЪЦЕ.

— Почнеш ли с признанията… — рече той сухо.

— Какво?

— Къде ще му излезе краят?

— Предлагам да кажем на един човек. На майка ти. Не искаш ли? Баща ти е проявил разбиране и ти си се почувствал по-добре. Сигурна съм, че майка ти ще бъде още по-отзивчива, тъй като тя знае какво е да грешиш.

Изведнъж температурата в главата му рязко се смени, често се случваше. Сега Андреас беше в състояние по-хладнокръвно да си представи какво би станало, ако майка му узнае за стореното от тях. Катя наистина беше последният човек на света, пред когото би могъл да изпитва срам, за него тя беше въплъщение на злото, ала въпреки това той пак щеше да се срамува пред нея, задето е убиец. Щеше да се срамува от всичко, от всяка частица от себе си. Дали не беше по-добре да удуши своята малка джудистка, за да ѝ затвори устата? Каква беше неизправността му, какво не му беше наред?

Без да я поглежда в очите, той се завъртя към нея и захлупи лице в гърдите ѝ. Преметна краката си в скута на Анагрет и провеси ръце около врата ѝ. Изглеждаше като онази глупава снимка на Джон Ленън в обятията на Йоко, но не му пукаше. Искаше да се сгуши в нея. Анагрет беше нещо повече от добра, тъй като невинаги е била добра. Познаваше злото и беше избрала доброто.

— Съжалявам — прошепна тя, милваше го по главата и го прегръщаше, все едно беше дете. — Не исках да те разстроя.

— Шшшт.

— Добре ли си?

— Шшшт, шшшт.

— Какво?

— Не можем да ѝ кажем.

— Защо? Можем. И би трябвало.

— Недей, моля те. Не можем.

Той заплака. Убиеца се размърда, надушил възможност в сълзите, във вдетиняването му. Убиеца харесваше връщането назад във времето. Харесваше му, когато Андреас беше на четири, а Анагрет на петнайсет. Слепешком, със стиснати очи, той потърси устните ѝ. В първия момент те го приеха, отвориха се за неговите, но след това, сякаш беше жертва, инстинктивно усетила спотайващ се убиец, тя извърна глава.

— Трябва да довършим разговора си.

Разговора, разговора, разговора. Дъра-бъра, дъра-бъра, дъра-бъра. Мразеше я. Нуждаеше се от нея, мразеше я, нуждаеше се от нея, мразеше я. Той отново се опита да я целуне, без да отваря очи.

— Сериозно говоря — каза Анагрет и се размърда. — Стани от мен.

Андреас се надигна и отвори очи.

— Иди при свещеник — рече той.

— Какво?

— Щом искаш да се изповядаш. Намери някоя католическа църква, влез в изповедалнята и говори колкото си искаш. Ще ти олекне.

— Не съм католичка.

— Не мога да ти забраня да се виждате, но не го одобрявам.

— Тя те боготвори! Ти си нейният Христос.

— Тя боготвори това, което вижда в огледалото. За нея сме просто нещо полезно. Колкото повече ѝ доверяваш, толкова повече ще може да ни използва.

— Извинявай, но според мен грешиш.

— Добре. Греша. Само че не мога да продължа да живея с теб, ако ѝ кажеш.

Лицето ѝ поаленя.

— Тогава може би е по-добре да престанем да живеем заедно!

— Може би. Може вместо това да отидеш да живееш с нея.

— Опитвам се да поддържам близки отношения с майка ти, защото ти не можеш. Правя ти голяма услуга, а на всичкото отгоре ревнуваш!

— Не ревнувам.

— Напротив.

— Не е вярно. Не е вярно!

Всяка нейна дума беше истина, а всяка негова — лъжа. И все пак той беше добре платен консултант в областта на въздаването на справедливост в страните в преход и където и да отидеше, хората го приемаха с отворени обятия. Възхваляваха искреността и откритостта му, смееха се на пиперливите му шеги, снимаха го така, че да изглежда добре. Беше впримчен от всички страни.

Междувременно продължаваха да постъпват нови сигнали за нередности, пристигаха в обикновени кафяви пликове и пакети без адрес на подателя. Като германец, при това източногерманец, Андреас беше консервативен по отношение на технологиите и все още смяташе, че документите трябва да са „на хартия“, най-много на компютърни дискети. Чак до края на 2000 година двамата с Анагрет използваха един домашен компютър с общ адрес за електронна поща. Покрай организирането на своите групи и утопични каузи, тя беше в крак с технологията. Все по-често той я заварваше да щрака по клавиатурата, застинала в нелепа дървена поза с подпряна на вдигнатите колене брадичка и пресягащи се покрай тях ръце, с чаша чай до мишката, и си мислеше: „Боже господи, цял живот ли ще е така?“. Убиеца смяташе, че с интернет тя се мъчи да избяга от истинската същност на мъжа, с когото живее. Не можеше да я откопчи от компютъра.

И тогава Анагрет му направи една едва ли не животоспасяваща услуга. Накара го да си купи мощен компютър и да се научи да го използва пълноценно. Което той и направи. Нощем събираше недоволни бунтари и хакери и създаваше проекта „Слънчев лъч“, а денем, докато Анагрет утешаваше посестримите си в своя център, Андреас гледаше порно. Всъщност то, а не мрежата от бунтари и хакери, го зариби по интернет и неговия потенциал да промени света. Внезапната широка достъпност на порното, анонимността, незначителността на авторското право, бързината на удовлетворението, размерът на виртуалния свят в реалния, плъзналите по целия свят общности за споделяне на файлове, усещането за власт, което носеше щракането с мишката: интернет щеше да е от огромно значение, особено за светлоносците.

Едва впоследствие, когато за него интернет беше станал синоним на смърт, той осъзна, че е зървал смъртта в порното. Всяка обсесия, в това число и гледането на дигитални изображения на съвкупления, което бързо се превърна в изяждащо целия му ден обсесивно занимание, лъха на смърт поради предпоставеното от нея късо съединение в мозъка, окастрянето на личността до затворения кръг стимул — реакция. Но още по времето на протоколите за пренос на файлове и свободните форуми се усещаше неизмеримата необятност, присъща на зрелия интернет и последвалите социални мрежи; в качените снимки на нечия съпруга, седнала гола на тоалетната, се виждаше присъщото заличаване на границата между лично и публично; в умопомрачителния брой снимки на съпруги, седнали голи върху тоалетната — в Манхайм, в Любек, в Ротердам, в Тампа — се долавяше намек за разтварянето на индивида в масата. Машината беше свела мозъка до реагираща, подаваща обратна връзка част от системата, личната индивидуалност беше сведена до публична безличност: човек все едно вече беше мъртъв.

А смъртта, естествено, беше опиат за Убиеца. Образите на екрана на компютъра отвличаха вниманието му от мислите за тъмни коридори и потайни попълзновения и за известно време на Андреас му се струваше, че е намерил начин да направи живота с Анагрет поносим. Можеше да запази своята идеализирана представа за себе си, като не отрича мъжката експлоатация на жените, на която ставаше свидетел на екрана, и я заклеймява дори когато тя го възбужда, а след това, след като удовлетвореше нагона си, можеше да запази идеализирания си образ в очите на Анагрет. Ако перифразираше Франк Запа, тя си мислеше, че иска мъж, а всъщност искаше кексче. Дали като наказание, задето ѝ беше забранил да изповяда престъплението им пред Катя, или пък като опит за прокарване на някаква полова политика, а може и да беше съвсем в реда на нещата, но така или иначе, Анагрет беше изгубила всякакъв интерес към секса. Тя държеше — изрично го изискваше със своя уклон към гръмките фрази — на „съкровеността“ и „заедността“. Те се постигаха чрез гушкане, а Андреас, вече задоволил нуждите си другаде, нямаше нищо против гушкането. Благодарение на интернет и на двамата им беше лесно да се държат като деца.

Отне му половин година, за да осъзнае, че не се е измъкнал от капана, а е впримчен още по-здраво в него. Беше убеден, че ако не изкара до края на живота си с красивата Анагрет, венчан за нея чрез тяхната тайна и старата си надежда за изкупление, никога повече няма да събере достатъчно надежда, за да се опита да живее с друга. Ако напуснеше Анагрет, щеше да признае, че от самото начало му е имало нещо. Само че като че ли наистина му имаше нещо. Сега мастурбираше повече, отколкото като юноша. Обективно погледнато, безкрайното повторение беше досадно, но не можеше да се спре. Призивите да мисли с главата си, които известно време вършеха работа, добросъвестните му усилия да си представи реалистични обстоятелства, при които едно момиче би позволило на трима здрави руснаци да се изпразнят върху лицето ѝ пред камерата, и да изпита състрадание към нея, вече не даваха резултат. Случващото се във виртуалния свят, където красотата съществуваше, за да бъде мразена и омърсявана, беше по-завладяващо от случващото се в реалността, където красотата като че ли нямаше никакъв смисъл. Андреас започна да се страхува от докосванията на Анагрет. Предусетеше ли да се задава милувка, той си поемаше дълбоко дъх и се стягаше. „Съкровеността“ и „заедността“ бяха станали непоносими за него и затова беше още по-важно тя да не узнае истината и да го напусне отвратена. Без нейната идеализираща представа за него нямаше никаква надежда. Андреас започна да се чуди дали всъщност Убиеца не желае самоубийството му, собствената си смърт.

Макар да знаеше, че Убиеца му е враг, той така и не успяваше да се насили да го намрази. Опиташе ли се да си каже, че го мрази, умът му правеше крачка назад и виждаше, че това е лъжа: той най-чистосърдечно не желаеше да е друг, желаеше да е такъв, какъвто е. Знак за това беше и липсата на вина за убийството на Хорст Клайнхолц. Андреас не беше в състояние да изпита съжаление за стореното. Всъщност, когато беше напълно искрен пред себе си, той изключително много се радваше, че го е направил. Същото важеше и за следобедите, които прекарваше в самозадоволяване пред мощния си компютър. В съответствие с убежденията си заклеймяваше действията си, но те не пробуждаха у него омерзение. Омерзение изпитваше към Анагрет, към моралните си принципи, към другите си отговорности, които се изпречваха на пътя на обсесията му. И все пак не беше толкова просто, тъй като, когато зоркият му Аз отстъпеше крачка от компютъра, над който Андреас се беше навел със смъкнат панталон, гледката, която се разкриваше пред очите му, определено му беше омразна. Андреас не беше в състояние да мрази себе си субективно, но наистина мразеше обекта, който представляваше на този свят. Срамния, позорен обект, в който нещо не беше наред. Започваше да си мисли, че Анагрет и майка му щяха да са по-добре без този обект, че е трябвало да скочи от по-висок мост като юноша.

В състояние, близко до депресия, той написа писмо на Том Аберант. Двамата все още поддържаха връзка чрез пощенски картички. От картичките на Том все така се долавяше шеговитият американски тон, който Андреас беше харесал у него, но в тях липсваше изповедната задушевност, която го беше предизвикала да направи своето признание. В писмото си той се опита да я съживи. Писа, че сега разбира какво е станало с брака на Том, спомена — надяваше се, че Том ще долови самоиронията — че в известен смисъл е станал роб на порното в интернет, излъга, че скоро работата му може да го отведе в Ню Йорк. Не би трябвало да е трудно Том да прочете между редовете молбата му за помощ. Но картичката, с която той му отговори, беше шеговита и резервирана и не съдържаше покана за гостуване в Ню Йорк.

В крайна сметка Андреас беше спасен не от друг, а от майка си. В един дъждовен септемврийски петък четири дни преди големия удар на „Ал Кайда“, той се отзова на поканата ѝ за обяд в апартамента. Закъсня малко, защото преди да тръгне, беше сметнал за необходимо да си бие още една чекия, тъй че съвсем да удари дъното. Депресията беше като наркотик, замъгляваше порива да спори с Катя и да ѝ противоречи. Колкото по-малко говореше с нея, толкова по-добре. Най-добре щеше да е изобщо да не трябваше да ходи при нея, но тя му беше казала, че трябва да обсъдят насаме бъдещето на Анагрет. Освен това беше намекнала, че подготвя завещанието си.

Естествено, това се оказа лъжа. В апартамента, докато майка му поднасяше купената от „Галерия“ готова храна, Андреас унесено я попита докъде е стигнала със завещанието.

— Не те поканих да обсъждаме завещанието ми — отвърна тя. — Това си е моя работа.

Той въздъхна.

— Попитах те само защото го спомена, когато ми се обади.

— Двете нямат нищо общо. Съжалявам, че си се подвел.

Наркотикът действаше. Андреас не възрази.

— Изглеждаш ужасно уморен — отбеляза Катя.

— Животът в компютърната епоха.

Седнаха на масата и кучето притича при нея. Тя се усмихна на Андреас.

— Всеки път се повтаря една и съща игра.

— Каква игра?

— Дисциплиниране чрез награда.

— Много добре я помня.

— Лесинг — обърна се тя към кучето. — Не ти подобава да просиш.

Кучето изджафка и вдигна лапички върху скритото под памучен панталон бедро.

— Ужасно. Той като че ли ме има за свой домашен любимец. — Катя даде на кучето парченце печен картоф. — Толкова ти стига. Нищо повече няма да получиш.

— Не съм много гладен — обади се Андреас. — И ме чака доста работа.

— А, да. Как можах да си помисля, че си готов да прекараш няколко часа с единствения си родител.

— И без това предпочиташ да четеш за мен, отколкото да си говорим. Защо да се преструваме?

Кучето отново беше опряло лапи на бедрото ѝ. Тя му даде още едно парче картоф.

— Ще бъда пряма — рече Катя. — Тревожа се за Анагрет.

Колкото и да беше замаян, колкото и да усещаше, че в слабините му не е останала неизразходвана и капчица, на него му мина през ума, че ако обядът приключи бързо, ще има няколко свободни часа с компютъра, преди Анагрет да се прибере. В истинския свят, който обитаваше, определено нищо не го привличаше.

— Андреас — продължи майка му, — мисля си, че може би трябва да се разделите.

— Моля?

— Знаеш колко съм привързана към нея, имах я за родна дъщеря. В известен смисъл тя наистина ми беше като дъщеря. Няма друга майка.

— И какво излиза? Че спя със сестра си?

— Типично в твой стил е да ти мине такава мисъл и да я изречеш на глас. Знаеш, че не това имам предвид. Имам предвид, че двете бяхме много близки.

— Забелязах.

— Освен това никой не те познава по-добре от мен.

— Поне ти така твърдиш.

— Никога не съм се тревожила какво ще стане с теб. Ти си доминираща личност, роден си да се налагаш и всички го усещат. Каквото и да правиш, светът ще те обича. Още в деня на раждането си беше изключителен.

Андреас си представи как преди няма и час тази изключителна, доминираща личност седеше пред компютъра със смъкнат панталон.

— Поне ти така твърдиш — повтори той.

— Само че Анагрет не е като теб. Тя е умна, но не е гений. Възхищава ти се, ала не е като теб. Опасявам се, че тя е решила — това е само мое предположение — че мястото ѝ не е при толкова гениален и доминантен човек. Няма друго обяснение. И тя… — Лицето на Катя стана строго. — Не ми е приятно да го кажа. Но според мен тя е права.

— Така…

— Този разговор трябва да си остане между нас.

— Разбира се.

— Лесинг… — Тя даде цяла пържола на кучето, което я отнесе нанякъде и Катя извика след него: — Сега доволен ли си?

— Вече ми става ясно защо си толкова слаба — отбеляза Андреас.

— Анагрет ми призна нещо.

Зави му се свят.

— Обещах ѝ, че няма да ти кажа. Нарушавам обещанието си, но няма да се извиня за това. „На всички жадни за наслада / такваз награда им се пада“[44] — изрецитира Катя. — Освен това според мен тя знае, че ще ти кажа. Твърдеше, че ѝ тежало на съвестта, но защо го довери точно на мен? Много добре знае, че съм ти майка.

Той се намръщи.

— Тя не е за теб, Андреас. Не вярвах, че някога ще започна да говоря така, но… Тя не е за теб и аз съм ѝ много ядосана. В известен смисъл това е предателство и спрямо мен.

— За какво всъщност става дума?

— Не смятам, че всичко между вас е по мед и масло. Няма как двама души да живеят десет години заедно, без да се появят някакви търкания. Но виж се само! — Тя го огледа с фанатичен блясък в очите. — Как би могла да обича някой друг, освен теб?!

Майка му като че ли разполагаше с безкраен запас от начини да го засрамва. Той все си мислеше, че е видял всичко, че тя най-сетне се е изчерпала. Но Катя винаги намираше нещо ново.

— Анагрет има по-високо мнение за мен, отколкото заслужавам — рече той тихо. — Аз не съм най-уравновесеният човек на земята.

— Не знам къде ѝ е бил умът, но тя явно има връзка с някаква жена в своя център. Нямам представа докъде са стигнали отношенията им, очевидно доста далеч, щом Анагрет е сметнала за необходимо да се изповяда, и то пред мен. Не знаех какво да ѝ отговоря. Попитах я дали е лесбийка. Не била, поне така смятала. Обясненията ѝ не бяха много логични, ала доколкото схванах, онази жена е по-голяма от нея и между тях имало приятелство, което е „повече от приятелство“. На няколко пъти повтори „особена близост“, каквото и да означава това. Искаше аз — аз! — да ѝ кажа какво означава.

Андреас се сещаше за кого става въпрос.

— Гизела ли е жената?

— Андреас, цял живот съм преподавала литература. Поназнайвам нещо за човешката психология. Ясно е, че Анагрет не е за теб, и тя го съзнава. Но не аз трябва да ѝ го кажа. Всъщност най-добре ще е повече да не ми се мярка пред очите.

Ако на Катя можеше да се вярва (което беше едно голямо „ако“), Анагрет му беше поднесла невероятен подарък, deus ex machina, чрез който да се измъкне от капана. И въпреки това Андреас беше изпълнен с подозрения. Излизаше, че Анагрет го познава по-добре, отколкото си беше давал сметка, че тя изпитва отвращение към него и съзнателно е потърсила у друг това, което Андреас не може да ѝ даде. Но дали угризенията на съвестта ѝ щяха да са достатъчни да я накарат да си държи устата затворена, след като се освободи от него?

— Всеки е имал увлечения в един или друг момент — каза той. — И ти си имала авантюри и си останала женена. Не е кой знае какво.

— Ако беше ти — отвърна Катя, — наистина нямаше да е кой знае какво. Ти имаш душа на артист, отвъд доброто и злото. Но Анагрет е твърде дребна за теб. И го знае. Сама ми го каза, оплака се колко ѝ е трудно да живее в сянката ти.

— Нямам такива впечатления.

— Пред теб не би го признала. На мен обаче ми го каза. Потърсила е утеха у онази „повече от приятелка“ и ми разказа и за това. Ти си добър по математика, можеш да събереш две плюс две.

— Това е отвратително. Нашият разговор.

— Съжалявам. Знам какви са чувствата ти към нея. И въпреки това смятам, че е най-добре повече да не я виждам. Аз съм на твоя страна, не на страната на човека, който смята за редно да те предаде.

Той се изправи и се отдалечи от масата. Ако на Катя можеше да се вярва, Анагрет виждаше вината в себе си и все още го идеализираше. Вратата към спасението беше широко отворена. Само че изведнъж на Андреас му стана ужасно мъчно за Анагрет. Тя все още го обожаваше и се смяташе за недостойна за него, чувстваше се толкова самотна, че беше припълзяла в обятията на Гизела, и това за миг го върна към сладкото състрадание, което беше изпитал в църквата на „Зигфелдщрасе“ и от там към всички надежди, които беше влагал в Анагрет, преди да се сгромоляса обратно в мръсотията и съмненията, към наивните си копнежи да бъде по-добър човек. Неговата мила безпомощна джудистка.

— Андреас — обади се нежно майка му.

Той се обърна към нея, едва се сдържаше да не се разплаче.

— Не биваше да ми казваш.

— Каквото човек прави от любов, е отвъд доброто и злото.

— Не е! Не е!

Андреас хукна навън, профуча покрай асансьора и се спусна по стълбите, където можеше да поплаче, без да се страхува, че майка му ще го види. Бяха минали години, откакто за последно беше в състояние да извади що-годе приемливо доказателство, че е щастлив с Анагрет. Всяко нещо в жалкото му съществувание, чак до протрития зачервен пенис в гащите, говореше против оставането им заедно. Без нея нямаше да бъде по-нещастен, отколкото беше сега, а тя щеше да е по-щастлива без него. Но всичко това не намаляваше мъката му. Не беше изпитвал такава мъка досега. Явно все пак наистина я обичаше.

Мъката обаче отмина. Още преди Андреас да стигне до къщи, бъдещето му се проясни. Никога повече нямаше да допусне грешката да се опитва да живее с жена. По някаква причина (навярно скрита в детството му) той не ставаше за това и като силна личност трябваше да го приеме. Компютърът го беше превърнал в слабак. Андреас не беше забравил смътния срамен спомен как се беше сгушил в скута на Анагрет като малко дете, нейно дете! Слабак! Слабак! Но сега Катя със своята намеса му беше дала нужния претекст да се освободи както от майка си, така и от Анагрет. Двойно проявление на deus ex machina — късметът на човек, на когото му е писано да доминира. Разбира се, в това, че именно Катя му беше отворила очите за слабостта му и му беше върнала силата, имаше немалко ирония. Ирония имаше и в това, че макар тя да беше лъжкиня, той беше съзрял истината в думите ѝ за него. Ирония имаше и в това, че щеше да дължи свободата си на нея. Но това не правеше намесата ѝ по-малко отвратителна. Катя беше проиграла напълно шансовете си за някакво бъдеще с него.

Щом се прибра у дома, Андреас прочисти компютъра от свалената от интернет мръсотия. Новопоявилото се усещане за цел и за изтрезняване като че ли си струваше обсесивното оливане, на цената на което го беше постигнал. Той изми чиниите в мивката и ги подсуши. Ясно виждаше как не след дълго ще води други жени в новото си жилище, ще ги води една след друга в дълга върволица, както подобава на един силен мъж, и че то трябва да е чисто и подредено, да оставя впечатление за самоконтрол.

Андреас седеше с изправен гръб пред компютъра и закаляваше самоконтрола си с разчистване на натрупалите се писма в пощенската кутия, когато Анагрет се прибра с пазарска мрежа увехнали „био“ зеленчуци.

— Дойдох само да се преоблека — каза тя. — Отивам на митинг в подкрепа на протестиращите за наемите.

— Добре — отвърна той. — Но първо седни за малко.

Анагрет влезе във всекидневната, кацна на ръба на фотьойла и сведе поглед към пода. На него му се струваше, че тя излъчва вина. Странно, че не го беше забелязал по-рано. Беше обмислил внимателно какво ще ѝ каже, но сега, когато беше дошло време да го изрече, се поколеба. Мъката не се беше разнесла напълно и той се чудеше дали вместо това да не пробва нещо съвсем различно с прясно възроденото си чувство за власт: „Стига глупости, край на гушкането. Съблечи се веднага! От сега нататък ще е друго“. Възможно беше тя да откликне радушно и навярно това щеше да ги спаси. Но по-вероятно беше Анагрет да откаже, което щеше да го засегне и посрами, а и имаше много други жени, на които можеше да говори по този начин. За разлика от преди, сега Андреас можеше да види тяхната привлекателност.

— Не сме щастливи заедно — рече той.

Анагрет наведе глава и се размърда смутено.

— Да, знам, напоследък нещата не вървят. Не сме много близки. Давам си сметка за това. Но…

— Знам за теб и Гизела.

Тя се изчерви силно и него отново го връхлетя състрадание, но и също, за първи път, гняв. Беше го предала, Катя беше права. До този момент изобщо не беше изпитвал гняв.

— Върви при нея — рече той студено. — Или я покани да се премести тук. Аз ще се изнеса.

Анагрет наведе още повече глава.

— Не е това, което си мислиш…

— Не ме интересува какво е. Така или иначе, то е само симптом. Не сме един за друг.

— Кой ти каза?

— Носят ми всякакви мръсотии. Това ми е работата.

— Катя ли?

— Катя? Не. Няма значение как съм разбрал. Кажи, честно, приятно ли ти е с мен?

Тя не отговори веднага.

— Преди беше по-хубаво, когато бяхме по-близки… Ти си добър човек… Чудесен човек… Просто…

— Какво?

— Понякога се чудя защо изобщо ме искаше.

При тези думи Убиеца застана нащрек.

— Ти каза, че трябва да бъдем заедно — продължи Анагрет. — Аз знаех, със сърцето си усещах, че не е редно. Мислех, че има начин да не се чувстваме толкова виновни, ако останем разделени, но съберем ли се, угризенията няма да ни дадат мира.

— Обичах те. И затова сгреших.

— И аз те обичах. Но не беше правилно, нали?

— Да.

Тя заплака.

— И сега никога няма да преодолеем това, което направихме.

— Няма как да стане, докато сме заедно.

— Уморих се да живея така. Съжалявам, че отново постъпих лошо, но то дори не е каквото си мислиш. Струваше ми се, че щом и без това съм виновна, няма никакво значение как ще постъпя.

— Правилно си постъпила. На мен нямаше да ми стигне смелостта.

Той се зачуди дали да не направи още една крачка и да се изповяда за компютъра, да си признае простъпките и да ѝ осигури носеща утеха компания в чувството за вина. Но Убиеца го спря. Сега той имаше една цел: да не допусне Анагрет да се почувства свободна да го предаде, да го издаде за убийството. Макар че го болеше да я гледа как плаче и се извинява, това го успокояваше. Тя все още страдаше от чувство за малоценност, задето беше желала Хорст, задето беше насилвана, и Андреас едновременно я съжаляваше и се наслаждаваше на очертаващата се пред него свобода. Сладката свобода да се отърве от всичко, свързано с Анагрет, да не трябва да вижда размъкнатите ѝ добросъвестни приятелки, да не се налага никога повече да води разговори с нея.

— Можеше да прекараме десет години в затвора — рече той. — Вместо това прекарахме десет години заедно. Може би това е бил нашият затвор. И сме си излежали присъдата. Ти си само на двайсет и осем, бъдещето е пред теб.

— Прав си. Наистина имах чувство, че съм в затвор. И това… О, толкова съжалявам!

— Излезеш ли от килията, ще се почувстваш по-добре.

— Съжалявам!

— Недей. Просто върви. Върви на протеста.

Когато тя излезе, мъката се завърна. Андреас я прие с отворени обятия, едва ли не с наслада, защото тя беше истинско чувство, неопетнено от съмнения за скрити мотиви. Наред със състраданието, от което се пораждаше, тя подсказваше, че все пак навярно не е чак толкова увреден. Може би, ако внимаваше и никога повече не допуснеше жена до себе си, щеше да успее да се вживее в представата, която другите имаха за него. Може би Убиеца беше просто измислица, проекция на неговия посмачкан, но все още жив морал, резултат от лошия късмет любовта на живота му да е същевременно и съучастничка в извършеното от него убийство. Да, със сигурност беше лош късмет. Но може би той беше достатъчен да обясни злостта, беса, ревността, гризящото съмнение, извратените наклонности. Може би благодарение на самоконтрола Андреас щеше да успее да остави всичко това зад гърба си.

След като самолетите удариха Ню Йорк и Вашингтон, Анагрет дотича у дома да се увери, че той е добре. Това беше налудничаво, но не беше необичайно за онзи ден, в който имаше някакво усещане, че подобни на разиграващите се в Америка безумия може да се случат навсякъде, на всеки. Само че двамата се бяха раздалечавали толкова дълго време, че когато нишката на заедността се скъса, те отскочиха още по-далеч един от друг, озоваха се без никакви общи приятели и интереси. На Андреас му се струваше, че всъщност се е разделил не с друго, а със сантименталното, от време на време пораждащо тъга убеждение, че тя е любовта на живота му.

Прекратяването на отношенията с Катя не беше толкова лесно. Той изтриваше съобщенията ѝ на телефонния секретар, без да ги прослуша, а когато тя се появи на прага на апартамента им, Андреас затръшна вратата в лицето ѝ и шумно спусна резето; седмица след това той се пренесе в ново, по-добре охранявано жилище в „Кройцберг“. За никого обаче не представляваше трудност да се сдобие с телефонния му номер и през есента, след като вестниците раздухаха скандала за продажбата на компютри от Германия за Садам Хюсеин, едно от първите му големи разкрития, излезли в интернет, някакъв непознат мъж му се обади и заяви, че разполага с документ, който щял да го заинтригува.

— Ако е на хартия, пратете го по пощата — отвърна Андреас. — Ако е на електронен носител, пуснете го на мейла.

Мъжът говореше с берлински акцент и звучеше така, сякаш гласните му струни са се отпуснали от старост.

— Предпочитам да го донеса лично.

— Няма как да стане. Наясно сте, предполагам, че напоследък имам основания да се притеснявам за безопасността си.

— Не нося бомба. Просто документ. За теб.

— Пратете го по пощата.

— Не, май не ме разбра. Разкритията в този документ се отнасят лично до теб.

Андреас нямаше представа кой, освен Том Аберант, би могъл да извади на бял свят старото му престъпление. Капитан Вахтлер, който му беше донесъл досиетата в централата на Щази, отдавна беше мъртъв, Андреас се беше възползвал от работата си в комисията на Гаук, за да проследи бързото влошаване на здравословното състояние на Вахтлер, но в Службите беше имало безчет функционери на по-високи или по-ниски длъжности от него. Всички те щяха да са възрастни мъже с берлински акцент. Може би говореше с някого от тях.

— Какво точно искате? — попита той, като се постара гласът му да звучи спокойно.

— Искам да ми помогнете да публикувам този документ.

— Въпреки че се отнася до мен?

— Да.

Андреас се съгласи да се срещнат в Американската библиотека, където мерките за сигурност бяха строги. Мъжът, който го очакваше там следобеда на другия ден, имаше симпатично, но повяхнало, гладко обръснато лице на пияница. Изглеждаше да е към края на шейсетте и беше облечен с вехти битнически дрехи, червено поло и джинсово сако с кожени кръпки по лактите. Определено не беше бивш служител на Щази. На масата пред него беше оставено куфарче.

— Е, срещаме се отново — рече той усмихнато, след като Андреас се настани срещу него.

— Познаваме ли се?

— Бях по-млад. Имах брада. Една седмица бях спал под моста.

Андреас за нищо на света не би го познал.

— Как си, сине? — попита баща му.

— Допреди миг бях добре.

— Внимателно следя постиженията ти. Надявам се, нямаш нищо против, че си позволих да изпитвам известна гордост. Както и малко злорадство, предвид че при предишната ни среща не прояви никакъв интерес към възможността да научиш някои тайни. Как се променят нещата, а? Сега точно с това си изкарваш хляба.

— Долавям иронията. Какво искате от мен?

— Най-малкото да поддържаме връзка.

Как да обясни отвращението, което изпита? Не беше само заради червеното поло и кожените кръпки. Беше верен на другия си баща.

— Не, благодаря — рече Андреас.

Усмивката на баща му трепна, сега изглеждаше насилена.

— Какъв надменен негодник си станал. Защо ли се изненадвам, израснал си с привилегии, всички са ти угаждали. Как би могло да е иначе?

— В общи линии беше точно така.

— Все още поддържаш връзка с майка ти, предполагам?

— Силно казано.

— Изобщо не е мръднала, направо не е за вярване.

— Видяхте ли се?

— За миг, след това ми затръшна вратата в лицето.

— Какво искате?

Баща му отвори куфарчето и извади дебел три пръста ръкопис.

— Не проявяваш любопитство към мен — рече той. — Но както се досещаш, на мен не ми угаждаха. Изпратиха ме отново в затвора. След като излязох, карах такси, докато Щази не изчезна. Ожених се, тя беше мила, но си падаше по чашката. И аз станах пияница. Сега не пия, благодаря за загрижеността. Имам син, още един, с тежки увреждания. Съпругата ми се грижеше за него, само че преди две години тя почина. Сега момчето е в заведение, не е много добро, но по-добро не мога да му осигуря. След промяната успях да си намеря работа, преподавах английски в едно училище. Благодарение на това получавам малка пенсия, като цяло обаче живея на помощи.

— Тежък живот — рече Андреас развълнувано. — Съжалявам.

— Не си виновен. Не съм дошъл да те обвинявам. Сигурен съм, че и на теб не ти е било лесно с майка като Катя. Тя ме съсипа само за шест години. Не, не съм справедлив към нея. Бях луд по майка ти. Тя беше невероятна в… Но съм сигурен, че не би показала тази си страна на едно дете.

— Струва ми се, че съм я зървал, поне отчасти.

— Катя беше нещо върховно. Но освен това тя ме опропасти.

— И защо тогава сте тук?

С трепереща ръка баща му побутна ръкописа по масата.

— След като се пенсионирах, седнах да пиша. Това са моите мемоари. Прегледай ги.

„Престъпна любов“. Петер Кронбург. На Андреас му се искаше да не беше узнавал името на баща си. Без име съществуването му беше някак си безплътно и това напълно устройваше Андреас.

— Прочети ги — продължи Петер Кронбург. — Едва ли ще ти е толкова неприятно, аз умея да пиша добре. Поне така казваше майка ти.

— Не се и съмнявам. И навярно вътре има подробно описани любовни сцени с нея? Поне заглавието намеква за това.

Петер Кронбург се изчерви леко.

— Само доколкото беше необходимо за разработването на темата за личния живот на другарите от Централния комитет.

— Майка ми не е била в Централния комитет.

— Но съпругът ѝ беше. Описанията са изцяло в рамките на добрия тон, а и този период обхваща само половината от книгата. Останалото е за затвора и за социалистическото „правосъдие“.

— И за мен. Казахте, че се отнася и до мен.

Петер Кронбург поаленя още повече.

— В края разказвам за първата ни среща. Не отричам, че съм споменавал този аспект пред издателите. Казаха ми, че е важно да наблегна на възможностите за реклама и да предложа маркетингова стратегия, когато изпращам ръкописа.

— „Срамната тайна за извънбрачния произход на Андреас Волф.“ И искате да ви помогна?

— Ако маркетинговата стратегия се съсредоточи около твоето име, книгата ще се продава по-добре. Трябва да се погрижа за умствено изостаналия си син. Какво ще стане с него, когато мен вече няма да ме има? Идеята е да се възползвам от „осталгията“, като едновременно с това вътре в текста си я критикувам. Сега е идеалният момент книгата да излезе на пазара.

— Цяло чудо е, че издателите не наддават за нея.

Петер Кронбург поклати глава.

— Отвсякъде получавам един и същи отговор. Издателите са затрупани с мемоари на източногерманци. Само от едно издателство поискаха да им изпратя ръкописа и някаква девойка, съвсем малка, доколкото можах да преценя, ми го върна с думите, че вътре не се говори достатъчно за теб.

На Андреас му стана жал за баща му. Заради незначителността му в сравнение със значимостта на незаконородения си син. Заради стремежа му да превъзмогне второстепенността на отредената си роля и да сграбчи шанса, заради обясненията му за „маркетинговата стратегия“ и „пазара“. Сърцераздирателно беше да гледаш как стари осита се мъчат да подражават на мисленето на веситата, да докарат езика на капиталистическото самоизтъкване.

— „Видях сина си за втори и последен път в Американската библиотека“ — рече Андреас. — Ето така може да свършва книгата.

Петер Кронбург отново поклати глава.

— Целта ми не е да те посрамя. Не изпитвам гняв към теб. Към майка ти, към баща ти, към Щази — да. Но към теб — не. Освен ако не държиш да защитиш Катя, книгата по никакъв начин няма да ти навреди. Даже напротив.

— Защо?

— Доколкото схващам, твоята маркетингова стратегия се върти около символиката на слънчевия лъч. Ако подкрепиш книгата, ако ми помогнеш да я представя на издателите — на редакторите горе, не на изплашени момичета на по двайсетина години — ще покажеш, че не би се спрял пред нищо и си готов да „осветиш“ всяка тайна. Ще станеш още по-известен. Ще се превърнеш в легенда.

„И ти заедно с мен“, помисли си Андреас. Може би баща му не беше чак толкова загубен, колкото изглеждаше. Не беше чак толкова различен от него. Може би изобщо не беше различен, просто не беше извадил същия късмет.

— А ако не помогна? — попита той. — Ще отидете в „Щерн“ и ще разкриете пред целия свят какъв лицемер съм?

— Захванах се с тази книга заради сина ми, другия ми син, и в името на справедливостта. Не съм сигурен доколко справедливостта има някакво значение сега. За никого не е новина, че Щази и хората като родителите ти са престъпници. Но в новия живот, който дойде след тях, парите са много по-важни.

— Не мога да ви предложа пари.

— Предполагам, че не след дълго ще можеш.

Андреас прелисти отпечатаните на мастиленоструен принтер страници. Погледът му се спря на изречението „Тя беше като разгонена дива котка“. Нямаше нужда да чете повече. Само че беше и любопитен, поне малко, към мъжа с червеното поло. От самото начало ли се беше опитвал да се възползва от Катя? Дали не беше решил, че може да се хване за шлифера ѝ и като неин любовник да се издигне в социалистическата йерархия? Да те изпратят в затвора за противодържавна дейност, не беше несправедливо, ако наистина си работил против държавата. Несправедливо би било да се присъединиш към апарата и да не получиш обещаната награда.

— Няма да ви дам пари — каза той. — И не желая да ви виждам повече. Погребах баща си и нямам нужда от друг. Но ще прочета мемоарите ви и ще направя каквото мога.

Петер Кронбург развълнувано протегна треперещата си ръка над масата. Андреас я стисна като прощален подарък за него. След това взе ръкописа и си тръгна, без да се сбогува.

Преди десет години той внимателно беше прочел досието си от Щази. В по-голямата си част то му се беше сторило ужасно досадно, тъй като в нито един момент службите не го бяха разработвали в отделна операция, но вътре имаше и няколко изненади. Най-малко две от петдесет и трите момичета, с които беше преспал като възпитател, се оказаха нещатни сътруднички и опровергаваха теорията му, че Щази рядко вербува жени и не се занимава с непълнолетни. Една от доносничките беше докладвала, че Андреас разказва уронващи престижа на държавата вицове, подбужда у питомниците си неуважение към научния социализъм и се възползва от поста си, за да ги вкара в леглото; след като се опитала да спечели доверието му и се съгласила да легне с него, тя разбрала, че той има „неестествени сексуални наклонности“ (явно имаше предвид, че Андреас предпочиташе да обхожда с език нейните законоподривни долни устни, отколкото да целува законопослушната ѝ уста), после изразила престорен интерес към активистите, защитаващи околната среда, а той се изсмял и отговорил, че „единственото зелено нещо, което харесва, са киселите краставички“. Въпросната доносничка се оказа двайсет и две годишна, Андреас си спомняше името ѝ, но не и как изглежда. Другата, която помнеше по-добре, беше на седемнайсет. Тя докладваше, че той „не общува с другите противообществени елементи в църквата“, „не окуражава поставянето под въпрос на ръководните принципи на марксизма-ленинизма“ и „се сочи като лош пример за последствията от лекомислени контрареволюционни прояви“. Съвсем естествено, тя нямаше оплаквания и от секса с него.

Другата малка изненада в досието беше, че до септември 1989 година всеки първи петък на месеца офицер от Щази беше посещавал майка му да провери дали синът ѝ не е правил опит да се свърже с нея. Докладите от тези посещения, които надхвърляха сто, бяха кратки и в същината си напълно еднакви, като се изключеше, че през първите три години към тях беше дописвано с друга пишеща машина потвърждение, че „записите на телефонните разговори в кабинета на К. В. не показват да е общувала с А. В.“. В първия доклад без такава бележка отстрани беше добавено: „подслушването на телефона на К. В. е преустановено по молба на председателя В.“.

Напук на себе си, Андреас се беше развълнувал, когато осъзна колко строго е била следена Катя. Той никога не беше успявал напълно да си затвори очите за факта, че в много отношения тя също беше жертва — на психическата си неуравновесеност, на майка си и баща си, които я бяха взели със себе си в Републиката, вместо да я оставят в Англия, на службите, изпратили в заточение и навярно убили родителите ѝ, на съпруга си, когото не обичаше, но на когото беше длъжна да се подчинява, на системата, която потискаше вродената ѝ интелигентност, на любовника си, който се беше върнал в Берлин да настрои сина ѝ срещу нея, и накрая дори и на сина си. Андреас със сигурност я мразеше, но в него продължаваше да се спотайва и възможността за състрадание. Състрадание към смазаното, изгубено, превърнато в жертва момиче. Понякога дори се питаше дали в петнайсетгодишната Анагрет не е видял младата Катя, дали всъщност това не е истинският образ зад представата му за Анагрет.

Докато вървеше с ръкописа на Петер Кронбург към дома си, съчувствието му отново се размърда. За Андреас беше ясно, че Кронбург е прав, публикуването на „Престъпна любов“ можеше да му се отрази благотворно, но също толкова ясно му беше, че няма да прочете текста. Малкото останали приятели на Катя бяха англичани и възрастни весита — тя не искаше да има нищо общо с оситата — и най-вероятно те щяха да ѝ обърнат гръб, ако книгата попаднеше в ръцете им. Дори и в епохата на прошката, сътрудничеството с властите и изпращането на невинен мъж в затвора за десет години нямаше как, след като се припомнеше, да бъде лесно простено. Гордата майка на светлоносеца щеше да се превърне в неговата обругавана майка.

И затова, макар да се беше заклел, че кракът му повече няма да стъпи там, той се отправи към апартамента на „Карл Маркс Алее“. Тя го посрещна нацупено, задето я беше избягвал в продължение на три месеца, а след като Андреас ѝ обясни за какво е дошъл, цупенето прерасна в гняв.

— Защото аз отказах да се видя с него — заяви тя. — Затова е решил да ми отмъсти и само така може да го направи.

— Доколкото разбирам, неговият мотив всъщност са парите.

— Той и тогава ме преследваше по същия начин.

— Каквото повикало… — отбеляза Андреас.

— Нямам намерение да обсъждам това с теб. Като си помисля, че ще прочетеш неговата версия, лошо ми става.

— Истината е гадно нещо, а?

— Той развиваше противодържавна дейност в полза на Запада. Беше луд по Америка, най-вече по музиката. Ако твърди, че е имало други причини за тежката му присъда, значи, лъже.

— Ох, майко…

— Какво?

— Чуваш ли се какви ги говориш? Заслужавал е десет години, защото е харесвал Елвис?

Катя отметна глава.

— Времената бяха страшни, а той беше предател. Искаше да напуснем страната и след това, след като построиха Стената, беше готов на всичко. Опита се да ме унищожи. Да унищожи нас, баща ти и мен. Предполагам, че това не си го прочел в неговата версия.

За пореден път нейната неискреност разяждаше състраданието му като киселина. Беше дошъл най-добронамерено, с желанието да я предпази от срама. Ако се беше държала непресторено поне за миг, ако беше признала, че е направила грешка и че съжалява за стореното на Петер Кронбург, Андреас щеше да я защити.

— Но явно си го обичала достатъчно, за да задържиш детето му — подхвърли той.

— Ти беше мое дете, не негово.

— Ха! Ако можех да се откажа от тази чест, на мига щях да го направя.

— Ти си на върха. Справяш се блестящо. Колко лошо да е било детството ти?

— Добър аргумент. Издигнал съм се благодарение на твоите майчински умения. Но ако не му помогна да издаде мемоарите си, той ще ме изкара лицемер. Това ще ти хареса ли?

Катя поклати глава.

— Само заплашва. Нищо няма да направи. Изгори ръкописа и не му обръщай внимание. Хората вече не се интересуват от тези мръсотии. Ще мине и замине.

— Възможно е. Но ето ти една задача с повишена трудност: кое предпочиташ, аз ли да изглеждам зле, или ти? Помисли внимателно, преди да отговориш.

Тя се взираше право напред със стиснати устни.

— Трудна задача, нали?

Майка му се облегна, невиждащият ѝ поглед беше съсредоточен в някаква точка в празното пространство. Въпросът му сякаш беше предизвикал късо съединение в неуравновесения ѝ мозък. Андреас си представяше фугата в главата ѝ: „Една любяща майка винаги поставя на първо място добруването на сина си, а да си любяща майка, е нещо хубаво, но в този случай, ако поставя на първо място добруването на сина ми, това ще доведе до моето злепоставяне, а най-важното за мен е да не изглеждам зле в очите на хората, само че за да не се изложа, би трябвало да не поставя на първо място добруването на сина ми, а любящата майка винаги поставя на първо място добруването на сина си…“. И така нататък въртене в кръг.

— Липсата на отговор също е отговор — въздъхна той и се надигна. — Тръгвам си.

Катя не го спря, не каза абсолютно нищо. Изглеждаше толкова покрусена, че той нямаше да се изненада, ако тя се беше хвърлила през прозореца. Но разликата между него и нея беше способността ѝ да се самозалъгва. Майка му не се самоуби. Вместо това, след като Андреас впрегна връзките си и намери издател за „Престъпна любов“, която се задържа дванайсет седмици в класацията на най-продавани книги в „Шпигел“ и той пожъна всеобщи възхвали за подкрепата си за книгата, Катя замина за Лондон и си нае апартамент близо до дома на овдовялата си сестра. Там тя публикува — и то не къде да е, а в „Лондон Ривю ъв Букс“ — дълго, пълно с оправдания и смайващо неискрено есе за недостоверността на паметта на източногерманците. Продължи да живее, да живее.

Андреас — също. Имаше предостатъчно жени, които наистина харесваха секса и искаха да спят с него, а и тепърва трябваше да покори света. И едното, и другото бяха обсесия, но не патологична. За един дълъг период — през който талантливи младежи от различни държави се стичаха в проекта „Слънчев лъч“, и благодарение на познанията си по математика и логика Андреас се превърна в специалист по разбиване на компютърни защити и в доста добър програмист, а въодушевлението от публикуването на секретна информация нарастваше лавинообразно с разпространението на интернет, така че в крайна сметка той се сдоби с телохранител, който да го пази от лудите, и с екип от работещи pro bono адвокати да го защитават от правителствата и корпорациите, които си беше поставил за цел да дразни — десетте години затвор с Анагрет и Убиеца му се струваха като кошмар, от който се е събудил. Нито веднъж не се срещна с майка си, но в славното първо десетилетие на века, докато се наслаждаваше на спокойствието на серийната моногамност и на радостта от постоянните си успехи в преследването на славата, понякога се сещаше за реторичния ѝ въпрос колко лошо да е било детството му. Дори когато се наложи да избяга от Германия, а после се изплъзна от екстрадиране в Дания и намери неособено сигурно убежище в Белиз, късметът го следваше навсякъде.

И изведнъж един ден в Белиз Убиеца се върна. Вероятно той никога не го беше напускал, но Андреас го усети едва когато си тръгваше от крайбрежното имение на Тад Миликен след вкусен обяд. Тад Миликен беше създател на няколко рискови фонда в Силициевата долина, който се беше оттеглил в Белиз, за да избегне „неудобствата“ около повдигнатото срещу него обвинение в изнасилване в Калифорния. Той беше доказано луд, имаше жълта книжка, кълнеше се в Айн Ранд и се смяташе за свръхчовек и „аватар на сингулярността“[45], но иначе беше изненадващо приятен събеседник, стига да успееш да задържиш разговора около тениса и риболова. Миликен причисляваше Андреас към свръхчовеците и го броеше за втората — след себе си — световна знаменитост в Белиз, поради което държеше да са приятели, само че това не беше толкова просто. Андреас беше закъсал за пари и се надяваше да получи финансиране от Миликен, който все още разполагаше с немалко защитници в интернет, които си го спомняха умилено като „баща на Революцията“ и твърдяха, че жълтата му книжка му осигурява непробиваема защита по обвинението в изнасилване, само че той наскоро отново се беше появил в новините, тъй като беше застрелял папагала на съседите с инкрустирания със сребро колт 45-и калибър, с който не се разделяше, и Андреас не можеше да си позволи да бъде видян на публично място с него. Подобни мръсотии бяха опетнили завинаги репутацията на Асанж. Андреас се боеше, че ако хората напишат в Гугъл името „Тад Миликен“ и мярнат сред резултатите на първа страница „Андреас Волф“ и „изнасилване“, ще смесят русата му коса и заниманията му със злощастното съвпадение на първите букви в „Андреас“ и „Асанж“ и подсъзнателно ще останат с впечатлението, че си пада по петнайсетгодишни. А това отдавна не беше така. Затова той правеше всевъзможни салтоморталета в общуването си с Тад, за да скрие от него желанието си да се срещат само в имението му или на рибарската му лодка. Усилията му се подпомагаха от факта, че всеки път Тад му изпращаше шофьор с кадилак ескалейд с тъмни стъкла.

Тад беше от хората, които се самодокументират. В бейзболната му шапка с логото на „Янки“, която никога не сваляше, имаше самоактивираща се камера, а на верижка около врата му висеше още една. По време на обяда, поднесен край басейна от босонога красавица, Каролина, която поне на външен вид можеше да мине за шестнайсетгодишна, Андреас му беше предложил поне за малко да изключи камерите. Тад, който беше по хавайка, нарочно разкопчана, за да се вижда плоският му като на морска костенурка корем със загорели и стегнати от коремни преси мускули, се засмя и отвърна:

— Да нямаш нещо за криене?

— Просто се чудя къде отива всичката тази информация.

— Нека слънцето да огрее и теб, братле. Това е „Скрита камера“! — извика той и се засмя отново.

— Не че не ти вярвам. Но ако нещо стане с теб…

— Имаш предвид, ако умра? Никога няма да умра! Нали затова си записвам живота.

— Аха.

— Всичко отива в облака, а облакът постоянно се самовъзпроизвежда. В сравнение с възпроизводството на ДНК, вероятността за грешка е пет пъти по-малка! Всичко ще е там, абсолютно запазено, когато ме заредят отново. Искам да си спомням този обяд. Искам да помня малките пръстчета на краката на Каролина.

— Ясно, разбрах. Но ако се поставиш на мое място…

— Ти не си падаш по облака.

— Не особено.

— Е, идеята все още не е съвсем доразработена, факт. Но като те заредят отново, ще ти хареса.

— Едва ли, по цял ден вадя пълни мрежи с гадости от твоя облак.

— Като каза „пълни мрежи“…

Каролина се беше появила с поднос с печена риба, подредена върху бананови листа. Тя премести сребърния пистолет на Тад да сложи подноса, а той я дръпна в скута си и я млясна по шията. Усмивката ѝ изглеждаше малко насилена. Тад дръпна дълбокото деколте на роклята ѝ и завъртя камерата да надникне вътре.

— И тези тук искам да запомня — каза той. — Тях най-вече!

Каролина блъсна камерата и без да каже нищо, се измъкна от хватката му.

— Все още ми е сърдита заради папагала — рече Тад, изпращайки я с поглед.

— И вестниците продължават да те разнасят заради него.

— Макар че и тя не го харесваше. Тая гадина така врещеше, все едно живеехме до стругарска работилница. Каролина обаче смята, че е трябвало да му видя сметката по друг начин, не с пистолет. Това не ти ли звучи като суеверие? „По папагали не се стреля с пистолет.“ Не обърна никакво внимание на обясненията ми, че с пистолет е много по-спортсменско.

Андреас си взе от рибата.

— Дай да поговорим за Боливия.

— Страната няма излаз на море — рече Тад. Може би най-противната му черта беше колко придирчиво забожда всяка хапка и я пъха в устата си, сякаш досегът с нея е необходимо зло. — Преди e имала, но Чили е завладяло цялото крайбрежие. Както и да е, аз там не мога да живея. Трябва ми море. В планината обаче има едно местенце, Вулканите. Беше на един германец, геолог. Бях го наел, когато подготвях онзи удар с лития. Та той ми каза, че случайно бил прелетял над това райско кътче с малък самолет и направо му останали очите. Купил го за трийсет и пет хиляди американски долара, представяш ли си? Отделих един ден да отида да го видя и се оказа, че е напълно прав. Местенцето е неземно. Предложих му един милион и накрая си стиснахме ръцете на милион и половина. Има неща, дето, като ги видиш, и си готов на всичко за тях.

— Електричество? Интернет?

— Нищо няма. Само че президент на Боливия е един тип, с когото човек лесно може да се разбере. Бил е начело на сдружението на производителите на кока, преди да го изберат. И след това напуснал ли е сдружението? Не! Ето на това му се вика стил! Президент на Боливия и председател на сдружението на производителите на кока. Той ми извъртя номер за лития, но на негово място и аз бих постъпил по същия начин. И сега ми е длъжник. Ще ви запозная. Мога да ти дам Вулканите под наем срещу долар годишно. И да хвърля десет милиона за инфраструктурата и за режийни разходи, ще прокараме оптична линия.

— И защо би го направил?

— Трябва ти сигурна база. А на мен малка застраховка за непредвидени случаи. Засега в Белиз ми е добре, с тукашната полиция се разбираме чудесно, но до сингулярността има още време. Ако аз и ти, и другите като нас наистина се захванем да пресътворим наново този свят, ще ни трябва местенце, където да изкараме вълненията на прехода. Не вярвам Гренландия да се разтопи преди сингулярността, но ако се стигне дотам, може и атомните бомби да влязат в употреба. Вече не сме в състояние да предизвикаме ядрена зима, но пак може да се стигне до ядрена есен, някакъв ядрен ноември, и тогава ще е най-добре човек да е на екватора. Изолирана долина в центъра на континент, по който никой няма да стреля. Задачата ти ще е да набавиш достатъчно готини мацки, резервни части, кози и кокошки. Да го направиш годно за живеене. Нямам особено желание да дойда там, но може и да се наложи.

Тад млъкна, забучи парче от рибата и задъвка с недоверчиви, резки движения на челюстта. След това бутна чинията настрани, сякаш се разграничаваше от нещо срамно.

— Не съм сигурен как да се изразя — рече Андреас, — нито пък защо не си мълча, след като твоите камери изпращат разговора ни в облака. Но ще карам направо: за мен е важно никой да не знае откъде идват парите.

Тад се намръщи.

— С други думи, аз те злепоставям, така ли?

— Не, не, естествено. С теб се разбираме. Но аз съм си изградил определен образ пред света и… Как да го кажа? Твоите проблеми със съда няма да ми се отразят добре.

— Моите проблеми със съда са дребна работа в сравнение с твоите, приятелю.

— Мен ме търсят за нарушения на германския закон за държавна тайна и на американското законодателство против хакери. На това се гледа с добро око дори и от повечето медии. Съвсем друго е да бъдеш обвинен в изнасилване.

— Старите медии нарочно ме маскарят. Аз съм Първичният рушител и те го знаят.

— И мен ми лепят какви ли не етикети. И точно заради това…

— От всички предоблачни системи, правосъдната е най-обидна за интелекта. „Един аршин за всички.“ Боже господи! По-тъпо е и от пазаруването в „истински“ магазин. След като разполагаме с изчислителната мощ да пригаждаме всичко спрямо нуждите на отделния човек, защо, за бога, хората все още смятат, че законът трябва да се прилага еднакво към всички? Не всички петнайсетгодишни девойки са еднакви, повярвай ми. А и аз същият ли съм като всички останали мъже на шейсет и четири?

— Основателен въпрос.

— И техните правила за допустимост на доказателствата… Това не е търсене на истината, а обида към нея. Истината е в ръцете ми, записал съм я. А адвокатите си запушват ушите, буквално си ги запушват и ми обясняват, че не желаят да ме слушат. Може ли да има по-безумна система? Броя дните до момента, когато „процесът“ ще се състои от едно-единствено нещо: да седнем да изгледаме дигиталната истина.

— Но междувременно…

— Добре, добре — прекъсна го Тад ядосано. — Не държа да ме споменаваш. Вулканите се водят собственост на боливийска компания. Принудих се да я създам, за да заобиколя глупавите им забрани чужденците да притежават земя. И не е свързана директно с мен, минава през още три фирми. Боливийската компания може да отпусне парите.

— Наистина ли нямаш нищо против?

— И двамата разкриваме истината, но аз съм по-краен от теб. Имам смелостта да те погледна в очите и да ти кажа, че твоят начин за разкриване на истината стои по-долу от моя. Теб обаче повече те харесват. Можеш да бъдеш симпатичният публичен образ на разкривателите на истината.

— Нямам нищо против — кимна Андреас.

Неприятният инцидент се случи, след като двамата стигнаха до портала на имението. Тъй като кадилака го нямаше, Тад се обади на шофьора, който обясни, че е отишъл да зареди и сега се връща от бензиностанцията. След няколко минути портата се отвори, за да пропусне колата, и в този миг един мъж с бръсната глава, очевидно не местен, с фотоапарат на врата и с елек с множество джобове, изскочи иззад една палма от другата страна на улицата. Той изщрака поне десет кадъра с двамата пред къщата, преди Андреас да успее да се скрие зад кадилака.

Как можеше да направи такава глупост да застане на видно място? А на всичкото отгоре нещата вървяха от зле към по-зле. Тад извади пистолета си и се прицели във фотографа, чийто апарат продължаваше да щрака.

— Хвърли апарата, негоднико! — извика Тад. — Да не мислиш, че няма да те гръмна? Мислиш ли, че ме е страх?

Андреас изненадано отбеляза, че пистолетът трепери. Шофьорът на Тад изскочи от кадилака, изглеждаше объркан. От улицата се чуха стъпки. Тад свали пистолета, изтича към наредените край стената клетки и пусна два ротвайлера.

„Тъй отминава добрият късмет“, помисли си Андреас.

Той и шофьорът последваха Тад през портала, кучетата препускаха по улицата след фотографа. И в този момент се появи Убиеца. Фотографът се затутка пред един миниван, кучетата го настигнаха и му се нахвърлиха, едното го захапа за ръката, а другото за крака. Андреас си даде сметка, че се надява ротвайлерите да го разкъсат.

Тад вървеше забързано към схватката с пистолет в ръка.

Андреас скочи в кадилака и заповяда на шофьора да потегли. Когато излязоха през портата, кучетата скимтяха и се олюляваха— явно фотографът ги беше напръскал със спрей — и миниванът се носеше право към Тад, който като че ли вече беше загубил желание да се разправя с натрапника. Тад се дръпна от пътя, пистолетът висеше клюмнал в ръката му. Шофьорът завъртя рязко волана на кадилака, за да избегне сблъсък с минивана.

— Обърни и го последвай — заповяда Андреас.

Шофьорът кимна, но не изглеждаше доволен и не бързаше особено. Докато обърне, от минивана нямаше и следа.

— Няма го — рече той, сякаш това решаваше въпроса.

Явно нищо не се беше променило. Убиеца не си беше тръгнал. Андреас се чувстваше като човек, който след десетилетие блажен сън се е събудил в още по-отвратителна реалност. Вместо любов, имаше слава. Вместо съпруга, деца и истински приятели, какъвто можеше да бъде Том Аберант, имаше Тад Миликен. Беше сам с Убиеца.

Той нареди на шофьора да го закара до най-близката болница. Миниванът беше отпред. Капки прясна кръв по асфалта водеха до червено петно върху линолеума вътре. В чакалнята седяха две белизки и четири болни деца.

— Трябва да видя приятеля си — каза Андреас на жената на регистратурата. — Нахапания от кучета.

Тъй като бяха в Белиз, направо го пуснаха в стаята за прегледи, където млад лекар почистваше разръфана рана, една от няколкото по ръката на фотографа.

— Изчакайте навън, моля — заповяда лекарят, без да вдига поглед.

Отпуснатият по гръб фотограф завъртя глава към Андреас. И се ококори.

— Аз съм ти приятел — рече Андреас. — Дойдох да оправим нещата.

— Другият ти приятел се опита да ме убие.

— Извинявай. Той е луд.

— Ха, добро утро.

— Изчакайте навън, моля — повтори лекарят.

Фотоапаратът беше оставен на един стол. Андреас лесно можеше да го грабне и да си тръгне с него, само че снимките бяха само част от проблема. Най-вероятно известна сума пари щеше да реши останалото, само че той беше известен с безсребърничеството си. Беше прочут с простичкия си гандиевски живот — куфарът с дрехи и лаптопът бяха единственото, което притежаваше на този свят. Като цяло това беше в негов плюс, но в момента беше минус.

Андреас излезе на паркинга и под палещите лъчи на слънцето се обади на Клаудия, едно старо гадже, в чиято къща на брега на морето от известно време се разполагаше проектът „Слънчев лъч“. Търпението на родителите ѝ беше на прага на изчерпването, задето нямаха достъп до ваканционната си вила и плащаха сметките на Проекта, но Клаудия все още му беше непоклатимо вярна и не му костваше нищо, освен че беше принуден да понася задявките ѝ. В Берлин беше полунощ. Тя беше в някакъв клуб на брега на Шпрее, когато Андреас се свърза с нея с молба да плати сметката на фотографа в болницата.

— Ще ти изпратя данните в есемес — каза той.

Клаудия се засмя.

— А не искаш ли след това да хвана самолета да ти донеса кафе?

— Безкофеиново с нискомаслено мляко.

— Ей сега зарязвам приятелите си и тръгвам.

Андреас беше наясно, че единственото, което беше в състояние да я издигне още повече в очите на приятелите ѝ след получаването на обаждане от него посред нощ, беше тя да ги зареже, за да свърши нещо важно по негова молба. Те знаеха, че тя му е била любовница в продължение на шест месеца в средата на сладкото десетилетие, което сега беше към края си, десетилетието, през което славата беше само радост и никаква тъга. От Клаудия беше получил интересни преживявания в леглото и други отплати на стойност най-малко двеста хиляди евро, и въпреки това тя му беше благодарна, защото той е прочутият герой, преследван от закона. Беше прекрасно, ала всяко нещо си имаше край.

Фотографът, който се казваше Дан Тиърни, излезе от болницата след около час. Обръснатата глава го състаряваше, навярно беше доста по-млад. Превръзките по ръката и крака не изглеждаха много сериозни.

— Някой в Берлин се е погрижил за сметката ми — каза той.

— Една моя приятелка — отвърна Андреас. — Как си?

— Моята единица мярка е да те ужили скорпион по клепача. Ако го приемем за десет по десетобалната скала, сегашното е някъде към четири.

— Да те черпя едно?

— Не ща. Ще се прибера в хотела и ще изпия няколко кодеина.

— Кодеинът върви чудесно с ром.

— Какво сега, на приятел ли ще ми се правиш? А къде беше, когато лудият се целеше в мен?

— Криех се зад кадилака.

— Нека оставим рома за някой друг път. Съжалявам.

— Нещо против да попитам за кого работиш?

Тиърни закуцука към минивана.

— Зависи. „Таймс“ ще пуснат нов материал за Миликен. Историята с папагала и местната полиция. Най-големият хахавелник в света на технологиите и така нататък. Не ми се вярва снимката как се цели в мен да промени мнението на някого за него.

— Има ли начин да успея да те убедя да изтриеш снимките с мен и да не казваш на никого, че си ме видял там?

— И защо да го правя?

— За да помогнеш на „Слънчев лъч“.

Тиърни се разсмя.

— Искаш да не хвърля светлина върху истината, че с лудия сте приятели. Това ирония ли е, лицемерие ли, или противоречие? Не съм сигурен кое от трите е по-удачно в случая.

— Използвай и трите, ако искаш — отвърна Андреас.

— Безочие също. Съвсем намясто.

— Само че с Тад не сме приятели. Ако публикуваш снимките, ще хвърлиш лъжлива светлина.

— Нима? Не знаех, че има такова нещо.

— Огряла е целия интернет.

— Не очаквах да чуя такова нещо точно от теб. — Тиърни отключи колата и влезе вътре. — И в същото време не съм съвсем изненадан. Не че не ми допада това, което правите в твоя Проект. Като цяло попаденията ви са по правилните хора. Но не мога да отрека, че някак си винаги съм те смятал за мръсник.

При тези думи Убиеца отново се размърда. Щом Тиърни го смяташе за мръсник, много вероятно беше и други хора да са на това мнение. Изведнъж го завладя примесен с тревожност подтик на мига да намери компютър и да открие кои са те и какво точно говорят по негов адрес.

— Не мога да ти предложа нищо — рече той — освен истината. Да те черпя едно и да ти кажа каква е истината?

Това беше най-добрият му номер, номерът, който му беше носил безброй успехи в свалките през изминалото десетилетие. Използваше го дори и когато не се налагаше, защото даже и жената да показваше, че е готова да тръгне с него, Андреас обичаше да се наслаждава на въздействието на думите си. Всички искаха да чуят истината от него. Той гледаше как Тиърни мисли.

— И през ум не ми е минавало, че някой ден може да се озовем лице в лице — рече накрая фотографът. — В хотела има бар.

В бара Андреас подхвана обичайната си реч за проекта „Слънчев лъч“, списъка с правителства, чиито тайни е извадил на бял свят, и още по-дългия списък с корпорации и злоупотребяващи с властта личности. Последните ги мина набързо, тъй като Тиърни видимо губеше търпение.

— Така че истината се състои от две части — рече в заключение той. — Първата е, че Проектът може да се закрепи или да умре в зависимост от това, как обществото гледа на мен, лично на мен. Причината ние да растем, докато „Уикилийкс“ затъва, е, че хората смятат Асанж за аутист, мегаломан и извратеняк. Неговите технологични способности са си същите. Промяната е другаде. Тези, които разполагат с някоя мръсотия за публикуване, не биха се обърнали към омърсен човек. Хората, които вадят кирливите ризи на бял свят, го правят, защото жадуват за чистота. Ако не ми помогнеш да се измъкна от тази каша, има голяма опасност да последваме съдбата на „Уикилийкс“.

— О, я стига — отвърна Тиърни. — Някаква си снимка на двама от титаните на интернет в оградено имение. Освен ако това не е само върхът на айсберга…

— Това е втората част от истината. За нея наистина трябва да ми повярваш. Няма айсберг. Животът ми е чист. На двайсет щурях достатъчно, но тогава живеех в скапана държава и бях млад. Като знаем колко са се ровили в миналото ми, мислиш ли, че ако някой разполагаше с някаква мръсотия, тя вече нямаше да се разнася в интернет?

— Според мен дори и да е имало нещо такова, твоите хакери са се погрижили да го погребат.

— Сигурен ли си?

— Добре, значи, си чист. Така да е. Само че това подкрепя моята позиция. Една снимка не е кой знае какво.

— Ако ме видят с Миликен, това ще е катастрофа за Проекта. Все едно да пуснеш един червен чорап в пералнята с бельото. Един червен чорап и вече нищо няма да е бяло.

Тиърни се размърда в стола.

— Сигурно си го знаеш, ама ти си адски странен тип. Кого го интересува дали чаршафите ти розовеят? На никого чаршафите му не са снежнобели. Хората продължават да ходят да гледат филми с Хю Грант. Още повече харесват Бил Клинтън.

— Но тяхната работа не е да бъдат чисти. А моята е.

— Всъщност какво изобщо правеше при Миликен?

— Просех пари.

— В такъв случай сам си си виновен.

— Прав си, така е. Бях отчаян и изкарах кофти късмет. И затова съм изцяло в ръцете ти.

— Сега е моментът да ми предложиш пари, нали така?

— Ако имах пари, нямаше да бъда при Миликен. И не съм толкова голям лицемер, за какъвто ме смяташ. Дори и да имах пари, не бих ти предложил. Това би било предателство спрямо принципите на Проекта.

Тиърни поклати глава, сякаш не можеше да го проумее.

— От снимката с вас двамата бих могъл да изкарам най-много няколко хилядарки. Но да не забравяме ротвайлерите.

— Ако става дума просто за обезщетение, а не да ти плащам да си мълчиш, моята приятелка в Берлин може да ти прати малко пари.

— Хубаво е да имаш такава приятелка.

— Тя вярва в Проекта.

— С две думи, ти искаш да не постъпя с теб така, както ти постъпваш с другите.

— Да.

— Значи, все пак си мръсник.

— Естествено. Но не съм Тад Миликен. Не притежавам нищо. Живея с един куфар. Потисническите правителства ме мразят. Бих могъл да отида в най-много десет държави на света, без да рискувам да ме арестуват.

Това се получи добре, прозвуча добре и фотографът въздъхна.

— Искам пет хиляди долара — каза той. — Бих дал твоя приятел Тад под съд, но не ми се вярва да мога да спечеля дело в Белиз. Въпреки това ще напиша жалба в полицията. Сигурно ще ме питат кой друг е бил там. Искаш ли да излъжа?

— Да, моля.

— Не се и съмнявам.

Тиърни включи фотоапарата и пред очите му изтри една по една снимките с него. Андреас се сети за онзи ден, в друго десетилетие, в друг живот, в който беше изчистил порното от компютъра си, както и за любимите си реплики на Мефистофел: „Край! Тъпа дума — край! Отде покълна? / О, край — и Нищото! Еднаквост пълна! / „Внезапно край!“ И размишлявам зло. / Нима то никога не е било?“[46].

Само че не беше все едно не е било. Достатъчно беше Тиърни да спомене за случилото се в интернет, и то завинаги щеше да остане в облака. В седмиците след инцидента, докато Андреас се подготвяше да напусне къщата на брега и обменяше криптирани писма с Тад Миликен, параноята му пусна корени и избуя. При всяко пускане на името си с определени ключови думи в различните търсачки, вече не се задоволяваше да прегледа първите една-две страници от резултатите. Човъркаше го да види какво има на следващата непрочетена страница, а след нея установяваше, че го очаква още една. И така до безкрай. Като че ли нищо не беше в състояние да го успокои. Толкова дълбоко беше потънал в интернет, така се беше оплел в тоталитаризма на мрежата, че съществуването му там започна да му се струва по-истинско от материалното му съществуване. В материалния свят мнението на света, даже мнението на последователите му, нямаше никакво значение. Кой изобщо се интересуваше какво си мисли някой си за него? Мислите не бяха достъпни, лесни за разпространение и анализ като данните. И тъй като няма как да съществуваш на две места едновременно, колкото повече Андреас съществуваше в персоната си в интернет, толкова по-малко съществуваше като човек от кръв и плът. За него интернет означаваше смърт и за разлика от Тад Миликен, той не намираше утеха в надеждата за отвъден живот в облака.

Целта на интернет и свързаните с него технологии беше да „освободят“ човечеството от тегобата на труда — да се произвежда, да се учи, да се помни — който преди беше придавал смисъл на живота и в съвкупността на различните си дейности съставляваше самия живот. Сега единствената трудова дейност, която като че ли имаше някакъв смисъл, беше оптимизирането на търсачките. След като проектът „Слънчев лъч“ се установи в Боливия, Андреас създаде малък екип от надъхани хакери и стажантки, които се грижеха за оптимизация на търсачките както с почтени, така и с непочтени средства. Мечтата на Тад за луксозно прераждане може и да беше нереалистична в техническо отношение, но тя беше метафора за нещо реално съществуващо: притежаването на достатъчно пари и/или технически умения беше единственото — и задължително — условие да можеш да контролираш персоната си в интернет, а по този начин съдбата си и виртуалния си отвъден живот. Оптимизирай или умри. Убий или ще бъдеш убит.

В продължение на година Андреас пускаше в търсачките „Тиърни + Андреас + Миликен“ по два-три пъти на ден. Също толкова вманиачено следеше и появите на фотографа във фейсбук и туитър. Явно параноята му беше фиксирано количество. Ако я потиснеше на едно място, тя изскачаше на друго. Постепенно той се поуспокои за Тиърни — ако онзи имаше намерение да се раздрънка, вече щеше да го е направил и щеше да се е разчуло — но тревожността му не намаля. Безпокоеше се, едно след друго, за стари гаджета, недоволни бивши служители, все още живи агенти на Щази и накрая стигна до корена на всичките си тревоги: Том Аберант.

Дълго време, двайсет години, беше смятал, че тайната за миналото му на убиец не е застрашена от Том. Като му беше помогнал да преместят трупа, Том беше извършил сериозно престъпление, а в писмото, което му беше изпратил няколко месеца по-късно от Ню Йорк, се извиняваше, задето му е „вързал тенекия“, уверяваше го, че нищо от казаното в Берлин няма да се появи на бял свят, нито в „Харпърс“, нито където и да е било другаде, и изразяваше надежда, че „малкото им приключение“ ще позволи на Андреас да постигне мечтания живот със своята любима. Макар да се беше засегнал от хладния тон на Том в последвалите пощенски картички, особено в онази в отговор на изповедното му писмо, Андреас не се беше притеснявал за тайната си. Дори когато направи последен опит да съживи приятелството им през 2005 година и се обади на Том в Денвър с предложение да му даде да публикува важни разкрития в „Денвър Индипендънт“, а получи отказ, той пак не се разтревожи. Подобно нещо можеше да се очаква от закърнялото им приятелство.

Но след това, една сутрин в плевнята във Вулканите, докато преглеждаше ежедневната новинарска сводка в търсене на името си, той попадна на интервю на журналистката от „Денвър Индипендънт“ Лейла Хелу, публикувано в „Калъмбия Джърнализъм Ривю“.

Тези платформи, които публикуват изтекли отнякъде документи, просто изплюват нещо. Нужен е журналист, за да подбере важното, да намери връзките и да му даде контекст. Може невинаги да сме движени от най-възвишени мотиви, но поне сме в крак с цивилизацията. Ние сме възрастни хора, които се опитват да общуват с други възрастни хора. А онези са по-скоро диваци. Нямам предвид първичните информатори, Сноудън или Манинг, те са всъщност най-обикновени, макар и доста прехвалени, източници, каквито използва всеки журналист. Говоря за платформи като „Уикилийкс“ и проекта „Слънчев лъч“. В тях го има този манталитет на дивака, те са като дете, което смята възрастните за лицемери, задето пресяват това, което излиза от устата им. Да пресяваш думите си, не е равносилно на лъжа, това е цивилизацията. Джулиан Асанж е сляп за основни принципи на държанието в обществото, той се храни с ръце. Андреас Волф е толкова затънал в мръсните си тайни, че за него на света няма нищо друго, освен мръсни тайни. Те са като четиригодишни деца, които хвърлят кал по стената и се радват, ако нещо залепне по нея.

Мръсни тайни? Вцепенен от страх, Андреас прочете отново обидния абзац. Коя, по дяволите, беше Лейла Хелу? Той пусна името ѝ в търсачката и веднага изскочиха нейни снимки с Том Аберант на разни светски събития, както и злобни подмятания в клюкарските блогове, че откакто е успяла да се пъхне в леглото на собственика на „Денвър Индипендънт“, талантът ѝ е разцъфтял. Лейла Хелу беше любовница на Том.

Мръсни тайни? Деца, хвърлящи кал? Къде беше пресяването тук?

Андреас си припомни обаждането си в Денвър през 2005 година. Към онзи момент измъкнатите от „Халибъртън“ документи представляваха най-значимото изтичане на информация в световен мащаб. Можеше да ги занесе направо в „Ню Йорк Таймс“, само че току-що беше научил за създаденото от Том ново интернет издание и беше сигурен, че Том веднага ще грабне възможността изведнъж да изгрее на небосклона. Мотивите му не бяха съвсем чисти — определено изпитваше наслада при мисълта, че сега Том се нуждае от нещо от приятеля, на когото беше обърнал гръб, приятеля, който беше станал по-известен и по-могъщ от него — но в тях немалка роля играеше и старият му копнеж двамата да бъдат приятели. Андреас си представяше, че „Денвър Индипендънт“ може да бъде рупорът на „Слънчев лъч“ в Америка, че двамата с Том най-сетне ще могат да работят заедно, макар и от отделни континенти. И по телефона Том звучеше заинтригуван. Даже едва ли не разнежен, от петнайсет години не се бяха чували. Той помоли Андреас да му даде един час, искал да обсъди предложението с „доверен съветник“.

На Андреас това му се беше сторило обикновена формалност. Но когато Том му се обади след час и петнайсет минути, тонът му беше много по-различен. „Андреас — каза той, — много ти благодаря за предложението. Наистина го оценявам и ми беше много трудно да взема решение. И все пак си мисля, че е по-добре да се придържам към същинската мисия на нашето издание, а именно развитието на разследващата журналистика. Журналистика „на терен“. Не казвам, че няма място за това, което ти правиш. Но се боя, че това място не е тук.“

След като затвори, Андреас се закле, че никога повече няма да позволи Том да го нарани отново. Но едва сега, осем години по-късно, когато прочете интервюто с Хелу, той си даде сметка, че Том не просто е равнодушен към него. Том представляваше смъртоносна заплаха. Проясни му се за миг: Том беше зърнал Убиеца. На светлината на зората в долината на Одер. Магарешкият токмак, издул гащите му в прегръдката на Том, не беше, както Андреас беше предположил, естествен изблик на либидото, потискано от нощта на убийството. Нито пък беше реакция на мъж с хомосексуални наклонности, изобщо не говореше за това. И все пак беше породен от Том. Беше щръкнал по същата причина, поради която живваше само при мисълта за петнайсетгодишната Анагрет: защото Том беше станал част от убийството. Мъж, жена— Убиеца не обръщаше внимание на тези разграничения. И какво беше направил тогава? Андреас не помнеше ясно, струваше му се като сън. Но дори и да беше сън, то той беше съвсем ярък. Разкрачен над гроба с токмака в ръка — наистина ли се беше случило? Сигурно се беше случило, защото как иначе да си обясни защо след това Том му беше обърнал гръб? Том беше станал свидетел на това, което Убиеца беше накарал Андреас да направи. Том беше обещал да вечерят заедно, а вместо това беше избягал в Ню Йорк да търси спасение при жена си. А Андреас беше продължил да го преследва с нехарактерна липса на достойнство, изпращаше му картички, изповяда му се в писмо и накрая дори му се обади по телефона не защото беше писано двамата да станат приятели, а защото Убиеца никога не забравяше това, което е пожелал. За любов и дума не можеше да става.

Кой друг би могъл да бъде „довереният съветник“, споменат от Том по телефона, ако не Лейла Хелу? Той се беше допитал до новата си жена какво да прави с документите от „Халибъртън“ и тя беше турила кръст на всичко, и чак сега, осем години по-късно, ставаше ясно защо го е направила: защото Том ѝ беше разказал за убийството на Хорст Клайнхолц. За какво иначе можеше да се отнася намекът ѝ за „мръсни тайни“? На практика тя беше обвинила Андреас в хладнокръвно убийство.

Когато прочете отново думите ѝ, Убиеца пристъпи от сенките под формата на неудържим подтик да разбие черепа на Том с нещо тежко. Ако имаше начин да премине през проверките на летището, Андреас щеше да замине за Денвър и да убие Том. Задето беше зърнал Убиеца. Задето беше вирнал нос пред най-искреното предложение за приятелство, което Андреас беше правил някога. Задето го беше отхвърлил и продължаваше да го отхвърля, заради срама от това. И заради покорството му пред жена му и послушанието пред любовницата. Задето го беше прелъстил и след това го беше предал пред любовницата си, задето не държеше затворена красивата си уста. Но най-вече заради американското си лицемерие: „Не казвам, че няма място за долните, престъпни, славолюбиви, хвърлящи кал, гробоосквернителни неща, които вършиш. Но се боя, че в чистия ми дом няма място за тях“. В общи линии точно това беше заявил по телефона.

— Не е истина какво ми причиняваш — прошепна Андреас. — Не е истина…

Все пак той разсъждаваше достатъчно трезво, за да си даде сметка, че не е много вероятно Том да се злепостави, като изобличи престъплението му. Но мисълта, че Том е зърнал Убиеца в него, подклаждаше параноята му. Тя беше като пъхнат в мозъка му електрод. Андреас не можеше да престане да натиска копчето и протичащите по електрода страх и омраза всеки път неизменно го разтърсваха.

Той се оправда пред стажантите, че е болен, затвори се в стаята си и затърси някаква мръсотия за Том и Хелу. Блоговете и социалните мрежи вече преливаха от възмущение срещу интервюто ѝ в „Калъмбия Джърнализъм Ривю“. В света на така наречените възрастни Хелу беше уважаван журналист, но в света на интернет я освиркваха със същия жар, с който защитаваха Андреас. Само че, вместо да го успокои, това го накара да намрази още повече ядрото Аберант — Хелу. Те нарочно бяха разбунили блогърите и пишещите в туитър, които той се мъчеше да умиротвори с цената на все повече часове от живота си. Отново набиващото се на очи лицемерие, отново същото послание: „Ти никога няма да станеш като нас. Ние презираме не само теб, но и виртуалния свят, в който ти все повече съществуваш. Ние сме способни на любовта, която ти не беше способен да изпитваш към Анагрет…“.

Според Гугъл Хелу беше женена за инвалид, писател, на когото тя очевидно изневеряваше. Но щом тя се появяваше на публични места с Том, явно не им пукаше какво ще кажат хората. По-обещаващ беше въпросът какво е станало с жената на Том. След 1991 година нямаше абсолютно нищо за нея. За миг в Андреас пламна надежда, че Том я е убил и някак си е успял да се измъкне. Това му се струваше абсолютно невероятно, но едновременно с това и напълно възможно. Все пак Том беше заявил, че не може да живее нито с Леърд, нито без нея. А и беше помогнал на Андреас да погребат трупа.

Следвайки инстинкта си, Андреас насочи вниманието си към Леърд и установи, че баща ѝ е създал тръст на нейно име, в „Уичита Ийгъл“ беше публикувана статия за платените данъци. Освен това имаше доказателства, че Том е основал „Денвър Индипендънт“ с пари от тъста си. Те обаче не бяха много. Ако беше жива, Анабел би трябвало да наследи много повече. Дали беше жива? Или, в по-добрия случай, гниеше някъде? Инстинктът нашепваше на Андреас, че жива или мъртва, тя може да му даде възможност да преобърне живота на Том, да го изпълни с хаос и страдание.

Той отиде при главния си хакер Чен и го попита могат ли да откраднат малко компютърна мощност.

— Колко? — попита Чен.

— Имам две сносни снимки на двайсет и четири годишна жена, която сега трябва да е в края на петдесетте. Искам да пуснем проверка за съответствие във всяка база данни, до която имаме достъп.

— По целия свят?

— Нека започнем със САЩ.

— Много е. Ако бързаме, ще ни хванат. В повечето ферми може да ползваме само по няколко минути на ден. Разполагаме с доста добри ферми и не бива да ги губим.

— А ако не бързаме?

— Ще ни отнеме няколко седмици, може и повече. И то само за САЩ.

— Виж какво можеш да направиш. Без да привличаш внимание.

Тяхната програма за разпознаване на лица беше почти на нивото на програмата на АНС, но въпреки това не работеше много добре. (И тази на АНС също не работеше добре.) В продължение на няколко седмици Чен всекидневно препращаше на Андреас снимки на жени в края на средната възраст, които не приличаха много на Анабел Леърд. Но разглеждането на снимките поне му даваше някакво занимание, както и усещането, че има някакъв напредък, облекчаваше най-силните пристъпи на параноя. И тогава, нито за първи, нито за последен път в живота си, той извади късмет.

Винаги беше смятал късмета си за право, което му се полага по рождение, дори и майка му го беше казала: светът щеше да приеме всичко, което Андреас направеше, но лошият късмет с Дан Тиърни беше поразклатил вярата му. Снимката на прошарена служителка в супермаркет във Фелтън, Калифорния, беше с твърде ниска резолюция, за да се види белегът на челото, различим в по-старите снимки на Леърд, а тъй като жената не се усмихваше, нямаше как да се сравни цепката между предните зъби. Но щом зърна името ѝ, Пенелопи Тайлър, той веднага го свърза с колежа за изкуства „Тайлър“, където беше учила жената на Том, и усети, че късметът му се е върнал. Андреас излезе от сградата на хакерите и вдигна поглед към боливийското слънце, разпери ръце и застина така, попивайки горещата му светлина.

Пенелопи Тайлър със сигурност беше човек, който се е опитал да изчезне безследно. Снимката ѝ в магазина беше единствената, която Андреас успя да намери, а в интернет нямаше почти нищо друго за нея. На него му трябваше почти час, за да разбере, че Тайлър има дъщеря. Момичето, на име Пюрити, беше сравнително добре документирано, имаше профили във фейсбук и в линкедин, както и доста просрочени и неплатени сметки. Той огледа внимателно нейните снимки и скорошните снимки на Том, сравни веждите ѝ с веждите на Том, устата ѝ с устата на Том и стигна до извода, че тя е негова дъщеря. Само че нищо не показваше двамата да поддържат връзка, нямаше нищо нито в социалните мрежи, нито в архивите на колежа и в здравния ѝ картон, абсолютно никъде. И тъй като Пюрити беше родена малко след изчезването на Леърд, единствената възможност бе, че Том не знае за нея. Защо иначе майката би сменила самоличността си?

Момичето щеше да наследи огромно богатство, някъде към милиард, а почти сигурно беше, че не знае за това. Изплащаше вноски по студентски заем, живееше в разнебитена — доколкото можеше да се прецени по изгледа в Street View — къща и работеше като „служител за директна връзка с клиентите“ в новоизлюпена компания за зелена енергия. Парите интересуваха Андреас само доколкото можеха да улеснят живота му, ако успееше да сложи ръка на част от тях. Само че не заради тях той не спираше да щрака върху наличните в интернет снимки на Пюрити Тайлър. И не заради външния ѝ вид у него се породи убийствена страст към момичето. Важното беше, че тя е на Том.

Андреас се обади на Анагрет по криптирана линия. През годините той полагаше усилия да не изгубят напълно връзка. Не забравяше рождения ѝ ден и от време на време ѝ изпращаше линкове, свързани с някоя от многобройните ѝ каузи. Като се имаше предвид колко старания беше вложила в името на „близостта“ и „заедността“, направо си беше забележително колко далечна я чувстваше той. В колко малко отношения — като се изключеше красотата ѝ — беше имал нещо общо с нея. Анагрет не само че нямаше големи амбиции, но и изглеждаше напълно доволна от своята незначителност. Беше напуснала Берлин и се беше преместила в Дюселдорф. Писмата ѝ обаче си оставаха все така сърдечни и изпълнени с възхищение, с множество удивителни.

След като се увери, че тя е сама, той ѝ обясни какво иска от нея.

— Приеми го като безплатна ваканция в Америка.

— Не харесвам Америка — отвърна Анагрет. — Мислех, че Обама ще донесе промяна, но пак са само оръжия, безпилотки и Гуантанамо.

— Гуантанамо е нещо лошо, съгласен съм. Само че аз не искам от теб да харесваш страната. Моля те само да отидеш там. Ако можех, аз сам щях да го направя.

— Не съм сигурна, че и аз мога — каза тя. — Знам, че ме мислиш за добра лъжкиня, но вече не ми е приятно да лъжа.

— Това не означава, че не се справяш добре.

— А и… Ами… Наистина ли ще е толкова ужасно, ако той разгласи пред целия свят какво направихме? Все още мисля за това почти всеки ден. Не мога да гледам филми с кървища. Минаха двайсет и пет години, а още ме връхлита паника.

— Разбирам те и ти съчувствам. Аберант обаче може да провали всичко, което съм постигнал.

— Да, знам. Проектът е много важен. И винаги съм искала да ти се реванширам за това, което ти причиних. Само че… Дори и да успея да доведа дъщеря му в Боливия, това как ще ти помогне?

— Този въпрос го остави на мен.

Възцари се мълчание. Тревожно.

— Андреас — рече тя накрая. — Изпитваш ли угризения?

— Разбира се.

— Добре. Не знам защо те питам. Може би защото се сетих за времето, в което бяхме заедно. Понякога се чувствам ужасно. Знам, че те разочаровах. Но не затова се чувствам ужасно. Има и нещо друго, не мога да го обясня.

Въпреки тревогата си, той попита спокойно:

— Какво друго?

— Не знам. Като гледам живота ти сега, всичките ти любовници… Понякога се питам защо нямаше любовници, когато беше с мен. Дори и да си имал, няма да ти се разсърдя. Вече можеш да ми кажеш.

— Нямах. Опитвах се да бъда добър с теб.

— О, ти винаги си бил добър човек. Виж колко добри неща си направил с Проекта. Понякога чак не ми се вярва, че съм живяла с теб. И все пак… Наистина ли се чувстваш виновен за онова?

— Да!

— Добре. Не знам каква муха ми е влязла в главата.

Андреас въздъхна. Бяха минали толкова години, а пак трябваше да разнищват всичко до изнемога.

— Чоглаво ми е заради секса — изтърси изведнъж тя. — Съжалявам, но е така.

— В какъв смисъл? — насили се да попита той.

— Ами… Сега имам повече опит, мога да сравнявам. И като чуя гласа ти… Не знам. Напомня ми за нещо, за което не желая да мисля. Пробужда някакво ужасно неприятно усещане, което не мога да опиша. Плаши ме малко. Даже и сега. Разтрепервам се.

— Всичко е примесено с онова, което направихме. Може би заради това не можехме да останем заедно.

Тя си пое дълбоко дъх.

— Андреас, а това момиче… Защо искаш да я доведа при теб?

— За да я накарам да повярва в Проекта. Това е най-добрата ни защита. Ако тя е на наша страна, баща ѝ ще си мълчи.

— Ясно.

— Анагрет, това е всичко, няма друго.

— Добре. Добре. Може ли поне да взема и Мартин?

— Кой е Мартин?

— Един мъж, с когото сме близки. С него се чувствам сигурна.

— Разбира се. Още по-добре. Само, разбира се — той се засмя дрезгаво, — не му казвай нищо.

„Сигурна“: думата натисна копчето, свързано с електрода в мозъка му. Беше минало толкова време, а той все още се чудеше дали да не я убие. Кой знае каква част от субатомния си живот беше разкрил несъзнателно през десетте години с нея! Имаше късмет, че тя беше твърде малка, за да си даде сметка какво вижда. Но беше живяла с това и впоследствие то ѝ беше станало ясно. Мисълта за настоящото ѝ знание, за ужасното си разголване пред очите на друг, на чужд човек, беше почти толкова непоносима, колкото и мисълта за това, което беше зърнал Том.

Докато чакаше Анагрет да му се обади от Оукланд, Андреас се вгледа честно в себе си и видя колко много е отстъпил в битката с Убиеца. Колко смехотворна дреболия му изглеждаше сега предишната обсесия по порното; колко трогателно, оневинено от добрите му намерения беше решението му да убие Хорст. Сега вътрешният му живот почти напълно се изчерпваше с манията по персоната му в интернет, който за него означаваше смърт, с омразата към Том и плановете за отмъщение. С това темпо не след дълго той целият щеше да е Убиеца. А когато Убиеца изземеше напълно властта, Андреас щеше да е мъртъв, в буквалния смисъл на думата. Убиеца всъщност целеше да убие именно него.

Затова той изпита едва ли не облекчение, когато Анагрет му докладва, че е прецакала вербуването на Пип Тайлър и я е отблъснала. С усещането, че изпълнението на смъртната му присъда е отложено, Андреас се хвърли в една идея по-малко налудничавата подготовка на филма, който американският режисьор Джей Котър снимаше за живота му и чийто сценарий в общи линии стъпваше върху „Престъпна любов“. За две седмици се затвори в „Кортес“ с Котър и художника на декорите, водеше дълги разговори по телефона с Тони Филд, за да я приучи как се държи Катя. Когато се върна във Вулканите, друг, също толкова скъп на сърцето му, проект най-сетне беше на етап да даде плодове — „Слънчев лъч“ се канеше да направи страхотен удар с разкриването на писма и тайни споразумения между руския петролен гигант „Газпром“ и администрацията на Путин. Макар че като цяло проектът вече се движеше на автопилот, Андреас лично беше преговарял с източника в „Газпром“ и беше определил условията за публикуването на материалите в „Гардиън“ и „Таймс“. За да се защити източникът, трябваше внимателно да се „изпере“ пътят на информацията, като се остави непроследим лабиринт от фалшиви електронни следи. Андреас ненавиждаше Владимир Путин заради сътрудничеството му с Щази на младини и беше твърдо решен да го злепостави колкото се може повече, тъй като неговото правителство беше приютило Едуард Сноудън, за чиито „чисти мотиви“ твърде много се беше изписало в интернет. В дванайсетминутното си обръщение, което записа ден преди „Гардиън“ и „Таймс“ да пуснат материалите, той беше във върховна форма, майсторски жегваше Путин и мимоходом смъмряше тези, които бяха позволили на тридневното чудо Сноудън да засенчи за миг трупаните в продължение на двайсет и пет години постижения на Андреас. Доказателствата, че все още е способен да се справя с големи предизвикателства, съчетани с перспективата да бъде герой в среднобюджетен филм, разпространяван по цял свят, отвличаха мислите му от проблема с Том Аберант.

Писмото, което Пип Тайлър му изпрати изневиделица, подсили усещането му за отлагане на смъртната присъда. В действителност тя нямаше нищо общо с образа, който си беше изградил в мечтите си за отмъщение. Пип звучеше млада, интелигентна и забавно безразсъдна. Чувството за хумор и враждебността ѝ бяха като балсам за опънатите му нерви. Откакто се беше поддал на параноята, не можеше да понася угодничеството. Колко ободрително беше да му наврат в очите собствената му нечестност! Писмата ѝ го разтапяха и той даже започна да си въобразява, че може да има път за бягство, който Убиеца не е предвидил, предоставена от провидението отворена вратичка: ами ако разкриеше пред някоя жена, късче по късче, цялостната картина на своята увреденост? И въпреки това тя го харесаше?

За зла беда, по време на снимките на филма в Буенос Айрес Тони Филд си изгуби ума по него. Чак сега Андреас си даде сметка за нелеката задача на мъжете в порнофилмите и оцени полезността на виаграта. Не стига, че на години Тони беше почти колкото него и играеше майка му, а на всичкото отгоре той не можеше да спре мислено да я сравнява с Пип Тайлър. Все пак, по стратегически причини, най-малкото да не разваля отношенията си със звездата на продукцията, беше важно да изглежда доволен от връзката им. По време на престоя си в Аржентина и още повече, след като се върна в Боливия и се запозна на живо с Пип, Андреас беше принуден да се занимава с доста изтощителното укротяване на Тони. Ако не му беше причинило толкова главоболия, щеше да е забавно колко беше заприличала Тони на майка му, преди той да успее да се отърве от нея.

Беше влюбен в Пип. Не можеше да го опише по друг начин. Първоначално мотивите му бяха далеч от чисти и тъмната част от мозъка му безспирно жужеше от подмолни кроежи, ала истинската любов не може да бъде породена насила. Да, Андреас впрегна манипулаторските си способности и направи всичко по силите си да спечели доверието ѝ, призна ѝ за убийството, убеди я да стане негов шпионин. Но когато в „Кортес“, за негово смайване и върховна радост, тя му позволи да я съблече, той не мислеше за баща ѝ, а изпитваше единствено благодарност, че има пред себе си едно толкова мило и добро момиче. Беше благодарен, че Пип го беше примамила в стаята си въпреки признанието му за убийството; беше благодарен, че тя не се отврати, когато ѝ каза какво иска от нея. Разбира се, след като тя целомъдрено избяга, преди да стигнат до края, имаше един миг, в който му се искаше да я удуши. Но това беше само за миг.

Започна да си мисли, че Пип е жената, която цял живот е чакал. Надеждата, която тя му вдъхваше, беше по-сладка от надеждата, която Анагрет му беше вдъхвала навремето, тъй като той вече беше показал пред Пип по-голяма част от истинската си същност, отколкото беше разкрил на Анагрет през целия им съвместен живот, и защото, преди двайсет и пет години, когато се беше надявал, че Анагрет може да го спаси, дори не си беше давал сметка за Убиеца, от когото трябваше да бъде спасен. Сега знаеше какъв е залогът. Той нямаше нищо общо с Том Аберант. Залогът беше възможността Андреас никога повече да не остава сам с Убиеца. Най-сетне да получи това, което нереалистично беше търсил у Анагрет. Живот с млада, умна, добросърдечна жена с чувство за хумор, която го приема такъв, какъвто е, и изобщо не е като майка му. Възможно ли беше сега, когато вече беше превалил петдесетте, да свие гнездо с една жена, без да му доскучае? Късметът, който го преследваше още от раждането му, беше нищо в сравнение с щастието спонтанно да заобича точно тази, с която беше възнамерявал да злоупотреби поради увредеността си. Мечтаеше си как ще се оженят в някое слънчево утро на ливадата сред козите.

И точно тогава провидението захлопна вратичката под носа му. Почти веднага, след като Пип показа, че си пада по него, няма и седмица, след като го беше гледала с пламенен поглед, Андреас се озова в стая в „Кортес“, където от самото начало като че ли нищо не беше както трябва. Не можеше да разбере защо Пип е като на тръни, но очевидно беше така. Той опита едно, после друго. По-грубо, чувствено. Нищо не даде резултат. Тя не го харесваше. Не го искаше. На него обаче му се струваше, че всъщност Убиеца не я харесва и не я иска, че именно Убиеца го е накарал да направи грешката да я привика твърде рано в хотелската стая, преди тя да се е влюбила истински, защото Убиеца го е страх от нея.

След като остана сам, на колене на пода, той не заплака заради отхвърлената си любов. Изобщо не заплака. Трите месеца любов се изпариха за миг. Беше се мъчил да се изкатери от бездна по спуснато от Пип въже, но щом беше стигнал достатъчно високо тя да зърне лицето му, Пип се беше дръпнала отвратена и беше хвърлила въжето. Чувството, което един мъж изпитва към такава жена, не е любов.

Андреас изпотроши хотелската стая. В продължение на няколко минути, много минути, той беше едновременно Убиеца и човекът, ядосан на Убиеца, задето му е отнел любовта. Мяташе плодове по стената, изпочупи чиниите, издърпа завивките и чаршафите от леглото, обърна дюшека, удря стола по пода, докато не строши крачето. Докато Пип не затръшна вратата, у него все още беше имало спотаена надежда. Едва тогава той осъзна, че тя е същата като баща си — твърде чиста за такива като Андреас Волф. Малка дребнава лицемерка. Беше се развилнял не за друго, а за да изкара гнева, породен от големите си надежди за нея. Надеждата беше измамникът, който не му беше позволил да заповяда на Пип да легне с него (тя щеше да го направи, беше си го признала!), докато все още имаше тази възможност. Беше рискувал всичко и не беше получил нищо.

Това, че до края на деня и през нощта не посегна на живота си — размина му се само с драскотини по кокалчетата от ударите в стената — се дължеше на една идея, която му хрумна, след като гневът поотшумя. Мина му през ума, че все още единствен той притежава известна информация, благодарение на която може да си отмъсти едновременно на Пип и на Том. Не беше успял да вкара момичето в леглото си, но пък Том можеше да го направи. Възможността наистина беше малка, но затова пък още по-сладка. Нека след това Том да се опита да го поучава. Нека след това Пип да обяснява, че не съжалява, задето го е отхвърлила.

Прекратяването на съпротивата пред Убиеца и отстъпването пред злото в тази идея му донесе невероятно облекчение, нещо повече, Андреас изпита такава възбуда, че отиде там, където Пип беше стояла гола, взе захвърлените ѝ гащи и се изпразни в тях, а след това още два пъти, докато не изхвърли всичкото, което иначе трябваше да отиде у нея, така изкара дългата нощ. Рано сутринта обиколи няколко банкомата и изтегли достатъчно пари от сметката на „Слънчев лъч“, за да плати за щетите в стаята. Изкъпа се, обръсна се и вече беше слязъл във фоайето, когато Педро дойде да го вземе. Самолетът на Катя пристигна петнайсет минути по-рано от обявеното. Тя излезе с костюм на „Шанел“ — или поне имаше вид на „Шанел“ — в едната ръка държеше едновремешно дипломатическо куфарче, а с другата дърпаше куфар на цветя, вървеше по-сковано от преди, определено беше поостаряла, но перуката ѝ беше във все същия прекрасен червен цвят и отдалеч все още изглеждаше чудесно. Андреас си проби път през тълпата към нея. Прегърна я и тя облегна глава на гърдите му. Първите му думи бяха:

— Обичам те.

— Винаги си ме обичал — отвърна майка му.

Би трябвало да му е приятно да походи, да отиде да посрещне Том Аберант, да размърда мускулите си, схванати от седмица бездействие. В другия край на ливадата, недалеч от мокрите камъни в бързеите, голям кълвач почукваше по кухо дърво. Една агуя се спусна покрай отвесното чело на червен зъбер. Топъл предобеден полъх поклащаше дърветата край пътя и създаваше тъй изящна и непредсказуемо играеща картина от светлина и сенки, че никой компютър на света не би могъл да я моделира. И в най-скромните си мащаби природата правеше за смях компютърните технологии. Дори и подсилен с технологиите, човешкият мозък беше дребен, незначителен в сравнение с Вселената. И въпреки това би трябвало да е приятно да имаш мозък и да се разхождаш на слънце в късната боливийска сутрин. Дърветата бяха непонятно сложни, но не го съзнаваха. Материята беше информация, информацията— материя, и единствено в мозъка материята се подреждаше така, че да има съзнание за себе си, единствено в мозъка информацията, от която се състоеше светът, можеше да се обработи. Човешкият мозък беше нещо много специално. Андреас би трябвало да е благодарен за привилегията, че има мозък, че е изиграл своята малка роля в самопознанието на битието. Само че нещо не беше наред с неговия мозък. Сега той като че ли беше способен да улавя единствено пустотата и безсмислието на съществуването.

От седмица насам шпионската програма в Денвър не функционираше. След като Пип го помоли, Андреас можеше да заповяда на Чен да премахне програмата и ако се беше задействал веднага, тя навярно нямаше да бъде засечена, ала последният есемес на Пип го беше хвърлил в такава тревога, че той не беше в състояние да си поеме дъх, камо ли да се обади на Чен. „Искам да изтрия всичко онова и да остане само животът ми тук“: някъде вътре в него любовта и надеждата му бяха устояли, макар и на парчета, докато не прочете тези думи. Сега изпитваше единствено болка и страх. Не го интересуваше дали ще види Пип отново, не го интересуваше какво мисли тя — или пък който и да е било друг — за него. Каквото и да правеше някой, където и да е било по света, вече нямаше никакво значение.

Или почти никакво. В Лондон майка му беше преживяла операцията и химиотерапията и се възстановяваше добре. Ако беше намерил сили за нещо, докато лежеше в стаята си, то щеше да е да я помоли да дойде отново. Тя винаги го беше харесвала такъв, какъвто е. Тя, най-отвратителната майка на света, беше най-добрата майка за него. Андреас беше готов да приеме любовта и грижите ѝ каквито и условия да му поставеше. Всъщност точно това като че ли описваше най-добре състоянието му.

Той вече наближаваше бетонния мост над реката, вървеше в коловоза от гумите на джипа, за да не затъне в калта от снощния дъжд, когато иззад завоя се чу пристъргване от превключване на по-ниска предавка. Единственото хубаво нещо на състоянието му беше, че приближаването на джипа изобщо не го притесни. Усещането за тревожност и без това беше стигнало върхови стойности. Какво толкова можеше да стане, най-много Том да го убие.

Тази мисъл, възможността Том да го убие, беше като обещание за дъжд в пустиня. Сама по себе си не носеше спасение, но го караше да продължи напред. Смъртта със сигурност щеше да сложи край на задушаващия го страх от нея, точното средство би трябвало да няма значение. Да убиеш и да бъдеш убит, навярно беше най-задушевната форма на човешка близост. В някакъв смисъл Андреас беше станал по-близък с Хорст Клайнхолц, отколкото с всеки друг, откакто беше излязъл от майчината си утроба. И да умре със знанието, че и Том е способен на убийство — да напусне този свят с чувството, че все пак не е бил толкова сам — също му се струваше някаква близост.

Струваше си да поразсъждава над това. Той ускори ход, вдигна глава и изправи гръб. С всяка негова крачка отминаваше частица време. Мисълта, че оставащите крачки са преброимо малко, правеше болката от вървенето поносима. Джипът се показа от завоя, Андреас зърна стария си приятел и се усмихна.

— Том — рече той сърдечно и протегна ръка през прозореца.

Том изгледа намръщено десницата му, като че ли беше по-скоро изненадан, отколкото разгневен. Беше облечен с памучна риза на журналист от чужбина. Андреас беше виждал скорошни негови снимки, но на живо промяната във външния му вид, наедрялостта, плешивостта, го караше да осъзнае колко много години са минали.

— Хайде, стига. Стисни я!

Том я стисна, без да го поглежда.

— Слез да повървим. Педро ще закара багажа ти.

Том слезе от джипа и сложи слънчеви очила.

— Радвам се да те видя — рече Андреас. — Благодаря, че дойде.

— Не го направих заради теб.

— Не се и съмнявам. И все пак… Да вървим?

Тръгнаха и той реши направо да скочи в дълбокото. Болката му беше поутихнала и това му беше донесло усещане за свобода, все едно беше в последните минути на добавеното време и изоставаше в резултата, сега беше моментът да хвърли всички сили напред, абсолютно всичко.

— Поздравления на патерица — подхвърли той — за дъщеря ти.

Том продължаваше да не го поглежда.

— Знам за нея повече от година — продължи Андреас. — Сигурно щеше да е по-почтено веднага да ти кажа.

— А Брут, ний знаем, е почтен човек[47].

— Е, така или иначе, извинявай. Тя е невероятна в много отношения.

— Как я откри?

— Разпознаване по снимка. Програмата е примитивна и не би трябвало да върши работа. Но както знаеш, при мен нещата се получават.

— Убийството ти се размина.

— Точно така! — Андреас беше необичайно приповдигнат, струваше му се, че се рее във въздуха. Том наистина беше единственият човек на света, от когото нямаше тайни. — И ти се справяш добре. Материалът за изчезналата ядрена бойна глава е страхотен удар. Пуснахте ли го вече?

— Върви цяла седмица.

— Подарявам ти го. Трябваше от самото начало да си сътрудничим.

Той удари игриво Том по рамото. Поведе го през ливадата, без да спира да говори, гордо обясняваше как е уредено всичко във Вулканите. Баща му, съпругът на Катя, не беше доживял да види какво беше постигнал благодарение на свободата, която му беше подарил, но ако беше жив и беше дошъл във Вулканите, Андреас сигурно щеше да е също толкова главозамаян, също толкова словоизлиятелен, щеше да се хвали с успехите си, макар да знаеше, че нищо не е в състояние да промени ниското му мнение за него.

На верандата Тереса им донесе бира. Наоколо летяха няколко от безжилните пчели. Том беше потънал в бащинско мълчание.

— И какво те води в Боливия? — попита Андреас.

— Освен дето се ровиш в компютъра ми? — Гласът на Том звучеше задавен от усилието да запази самообладание. — И си играеш с една млада жена, която е и моя дъщеря?

— Мрачна картинка, не отричам. Позволи ми обаче да изтъкна, че нищо лошо не е произтекло нито от едното, нито от другото, както и че освен това ти пръв започна.

Том смаяно се завъртя към него.

— Аз ли?

— Имахме уговорка за вечеря. Помниш ли? В Берлин. И ти ми върза тенекия.

— И заради това сега си отмъщаваш?

— Мислех, че сме приятели.

— Ако се чуеш как говориш, едва ли ще ме виниш, че не желая да бъдем приятели.

— Както и да е, сега сме наравно. Готов съм да започнем начисто, да обърнем нова страница. Сигурен съм, че разполагаме с немалко информация, която би те заинтригувала.

— Не за това съм дошъл.

— Така и предполагах.

— Дойдох тук — продължи Том, без да го поглежда, — за да те заплаша. Ще публикувам материал за теб. Сам ще го напиша. И ще заведа полицията до гроба.

Грубостта в гласа му беше понятна, ала при все това тя нараняваше Андреас. Като че ли на Том не му достигаше въображение да схване това, което Андреас беше признал между редовете: че той го беше харесвал повече, отколкото Том него, и че психически не е съвсем наред.

— Добре — рече той. — Дошъл си да ме заплашиш. Предполагам, че сега идва редът на втората част, онази с „освен ако“.

— Съвсем просто е — отвърна Том. — Две простички неща. Първо, никога повече да не общуваш с дъщеря ми, никога, при никакви обстоятелства. И второ, да унищожиш всичко, което си взел от компютрите ми. Без да пазиш копия и без да споменаваш пред никого какво си прочел там. Ако го направиш, ще си мълча.

Андреас кимна. Онзи Том, когото помнеше от Берлин, беше по-отстъпчив, по-милостив, по-майчински. Сегашната му строгост караше Андреас да се чувства като невръстен пакостник.

— Ще направя това, което искаш — каза той.

— Добре. Това беше.

— Ако е само това, можеше просто да ми се обадиш.

— Според мен си заслужаваше виждането.

Андреас се зачуди какво ли беше това, което Том толкова държеше да бъде унищожено. Той не беше прегледал внимателно копираните от шпионската програма документи. Беше изгубил интерес към тях веднага щом установи, че Лейла Хелу не си е поставила за цел да го разобличи, а през изминалите няколко седмици беше твърде скован от страх и болка, че да изпитва любопитство към мръсотията в компютъра на Том.

— Не ме интересува какво знаеш за мен — обади се Том, сякаш беше прочел мислите му. — За мен е важно какво знае Пип. Ако тя разбере нещо от теб, ще те смачкам.

— С други думи, не си ѝ казал, че е твоя дъщеря?

— Предпочитам да не знае. Предпочитам да не знае и за парите.

— Не искаш дъщеря ти да знае, че за нея са заделени един милиард долара?

— Сигурен съм, че това не е по-силите ти да го разбереш.

— Тя е разумно момиче. Не ми се вярва парите да я опропастят.

— Нямам намерение да се бъркам в решенията на Анабел. И ти също не бива да го правиш.

— Значи, теб те интересува повече бившата ти жена, отколкото дъщеря ти? Защо ли се изненадвам. Същият беше и в Берлин.

— Такъв съм, какъвто съм.

— А какво ще стане с приятелката ти? Ако ми позволиш да попитам.

— Лейла няма нищо общо.

— Предполагам, че си ѝ казал за Пип?

— Да.

— Сигурно ѝ е дошло като удар с мокър парцал по главата.

Том се обърна към него и устните му се извиха в усмивка. На Андреас му трябваше миг, за да долови жестокостта в нея.

— Ако искаш да знаеш — рече Том, — дойде ни добре. Твоят слънчев лъч. Дойде ни добре на мен и на Лейла.

Андреас затвори очи. Колко лесно беше да привикаш мрака. Той потъна в него, копнееше за още по-непрогледна тъма.

— Аха — измърмори той.

— Ти ни изпрати Пип.

— Ясно.

— На Лейла ѝ беше доста трудно. Накрая трябваше да ѝ разкажа всичко, включително и за онова, което направихме с теб в Берлин.

— Не ѝ ли беше казал преди?

— Не. Чак след като узнах за твоята намеса.

— Но все пак си ѝ казал.

— Не се тревожи. Тайната ти е в безопасност, стига да оставиш Пип на мира. Лейла и аз ще си мълчим. Само че, ако искаш да знаеш, така ни направи услуга.

— Помогнал съм ви…

— С нея бяхме зациклили малко. Не беше чак толкова зле. Но трябваше някой да ни побутне.

— Помогнал съм ви…

— Не се заблуждавай, това, което направи с Пип, е непростимо. Не съм дошъл тук да ти благодаря. Но на черното не мога да кажа бяло.

Мракът, в който пропадаше, беше толкова безформен, че на Андреас му се струваше, че се премята и се върти, а от въртенето главата му се замайваше. Не само че не беше успял да разруши живота на Том, а и неволно беше допринесъл за щастието му…

Той отвори очи и се надигна.

— Имам малко спешна работа. Ти обядвай, после си полегни. Щом се поразхлади, ще излезем да се разходим. Към четири, да речем.

— Не, благодаря — отвърна Том. — Казах, каквото имам да казвам.

— Остани да преспиш поне. Дъщеря ти обичаше да обикаля тук.

Том погледна часовника си. Очевидно пресмяташе колко бързо може да се измъкне от Андреас и да се върне при жена си. За двайсет и пет години нищо не се беше променило.

— И без това няма да хванеш следобедния полет — продължи Андреас. — Тук поне има какво да се види. В града няма нищо.

— Ще ми трябва превоз рано сутринта.

— Разбира се. Ще го уредим.

Андреас се качи в стаята си и отвори копието от твърдия диск на компютъра на Том. Пусна търсене на „Андреас“ и „Анабел“, но в излезлите няколко файла нямаше нищо интересно. Защитата на Том беше под всякаква критика, паролата му за компютъра беше leonard1980, без главни букви, без символи, а работният плот беше отблъскващо подреден, папка след папка с чужди документи, скучни снимки и делови писма, на които дори не си беше направил труда да сложи парола. В основната папка с документи обаче имаше една, наречена Х. Тя съдържаше само един документ, река_от_кръв. doc, който беше защитен с парола. Андреас написа leonard1980, но достъпът му беше отказан.

Документът не беше малък, почти половин мегабайт. Той пробва различни варианти на leonard1980 и след това прегледа записа на шпионската програма, който беше съвсем кратък и това беше хем плюс (по-малко страници за преглеждане), хем сериозен минус, тъй като Том можеше и да не е използвал всичките си пароли от активирането ѝ. Там откри leonarD1980 и leonard198019801980. Нито едната, нито другата отвориха река_от_кръв. doc. Андреас отново прегледа записа, като този път плъзна бегло поглед по страницата, в опит да хване някакъв модел, ако имаше такъв, и този път забеляза le1°9n8a0rd, последван от числа, което подсказваше за интернет банкиране. Тази малко по-читава парола отвори документа.

„Река от кръв“ явно беше някакъв роман или пък мемоари. Той потърси името си и го откри към края. Всичко сочеше, че това са мемоари, опит за искрено и точно отразяване на случилото се, само че когато Андреас стигна до момента, в който Том описваше любовта си към него, не повярва и на думичка от написаното. Разказът отново стана истинен чак след като действащото лице се настрои против него. Тогава всичко си дойде на мястото. И стана така, както е било винаги: никой, който познаваше Андреас, не можеше да го обича. И те бяха прави, също както и той беше прав. Нещо в него не беше наред.

Андреас разтърка лице. Времето летеше. Той имаше чувството, че се е взирал в екрана на компютъра най-много милисекунда, а всъщност беше изминал поне половин час, тъй като краят му беше известен и документът беше затворен. Той превключи на пощата си, щракна върху иконката за ново писмо и като тема написа le1°9n8a0rd. След това избра andtylertoo@cruzio.com от указателя и прикачи река_от_кръв. doc. Причината да не усети хода на времето беше, че умът му препускаше по-бързо от всякога, препускаше без него, оставяше го зад себе си. Той натисна „изпрати“.

Том го чакаше на верандата. Андреас не можеше да го гледа, но от устата му се лееха приятелски думи, обяснения на колко хектара се разполага Вулканите, за защитената зона на природния парк на север. Спуснаха се към реката, прекосиха дървеното мостче и поеха нагоре към един от по-ниските зъбери. Не след дълго пътеката стана стръмна и Том започна да се задъхва.

Андреас знаеше, че е редно да забави крачка и да го изчака, само че нещо го подтикваше да стигне до върха колкото се може по-бързо. Струваше му се, че има среща с жена, която може да си тръгне. Носеше ѝ посвещение. Важно беше тя да не си тръгне. Да не умре, точно така. Можеше тя да умре, преди той да стигне до върха. Тя не беше там, но можеше да умре, преди той да стигне до върха. Макар че така и не я беше помолил, Андреас я мразеше, задето не беше дошла. Мразеше я и имаше нужда от нея, мразеше я и имаше нужда от нея. Сега всичко беше резултат, нямаше причина. Смътно си спомняше, че някога е бил късметлия. И сега пак беше извадил късмет, тя беше преживяла операцията и химиотерапията. Все още можеше да получи неговото посвещение, стига той да стигне до върха навреме.

Горе имаше грубо скована пейка. Отсрещните зъбери пламтяха на залязващото слънце, но от тази страна долината вече беше в сянка. Билото не беше съвсем полегато, човек лесно можеше да се сурне по ситните камъчета. Отвъд ръба се спускаше дълбока няколкостотин метра пропаст, отвесна гола скала с няколко издръжливи епифити, впили корени в нея.

Том се зададе с пъшкане по пътеката, лицето му беше зачервено, по ризата му бяха избили петна от пот.

— В по-добра форма си от мен — въздъхна той и се стовари върху пейката.

— Гледката си заслужава, нали?

Том послушно вдигна глава да се огледа. Долината се огласяше от врещенето на папагалите. Но красотата на червените скали, зелените клони и синьото небе беше само представа. Светът, битието, всеки атом в него беше ужас.

След като Том се посъвзе от изкачването, Андреас се обърна към него и отвори уста. Искаше му се да каже: За мен всичко е ужас. Няма ли как отново да бъдем приятели? Вместо това рече:

— Между другото… видях дъщеря ти гола.

Очите на Том се присвиха.

Искаше му се да каже: Едва ли ще ми повярваш, но аз я обичах.

— Заповядах ѝ да се съблече и тя се съблече пред мен. Тялото ѝ е страхотно.

— Млъкни! — извика Том.

Почти не я познавах, но я обичах. Обичах и теб.

— Вкарах си езика в нея. Беше много хубаво. Страшно lecker[48], да използвам точната дума на немски. И на нея ѝ хареса.

Том скочи.

— Млъкни, по дяволите! Какво ти има?

Ще ми помогнеш ли, моля те?

— Тя просто направи това, което и на теб ти се искаше. Единствената разлика е, че тя го направи.

— Какво ти има?

Моля ви, помогнете ми. Майко, помогни ми.

— Мен ли си ме представяше, когато чукаше Анабел отзад?

Том сграбчи яката на ризата му. Като че ли се канеше да го удари.

— Реших, че тази сцена със сигурност ще допадне на Пип. Затова ѝ изпратих твоето писание. Сега, докато си почиваше. Пуснах ѝ и паролата.

Том стисна още по-здраво яката му. Някой хвана китките му.

— Не ме души. Има по-добър начин. Така че да ти се размине.

Том го пусна.

— Какво правиш?

Някой пристъпи към ръба.

— Можеш да ме бутнеш.

Том се взираше в него.

Всичко това е толкова тъжно, не издържам повече.

— Омърсих дъщеря ти. Само защото е твоя дъщеря, за да се позабавлявам. Тя каза, че е било страхотно. Не си го измислям. Това е самата истина, тя ще си признае, ако я попиташ. А след това ѝ изпратих твоето писание, за да съм сигурен, че тя ще осъзнае каква мръсница е. Нали обеща да ме смачкаш, ако го направя? Ако бях на твое място, щях да убия мен.

Том изглеждаше не ядосан, а уплашен.

Моля те, помогни ми. Никой никога не ми е помагал.

— Седни на земята, за да не паднеш. И след това ме ритни силно. Става ли? А аз… Ето. — Някой извади химикалка от джоба му. — Ще напиша бележка, която те освобождава от отговорност. Ще я напиша на ръката си. Виж. Пиша на ръката си.

Писането върху влажната от пот кожа с пречкащи се косъмчета вървеше бавно, но ръката му не трепваше. Текстът беше готов в главата му, без да го е обмислял.

Знаете, че съм честен човек. Никоя заплаха не е в състояние да ме накара да напиша неистина. Признавам, че аз убих Хорст Вернер Клайнхолц през ноември 1987 година. Никой друг не е отговорен за днешното ми решение. Андреас Волф.

Някой показа думите на Том, който беше седнал на пейката с наведена глава.

— Това ще свърши работа, нали? Признанието дава мотива. Ако е необходимо, ще го потвърдиш. Но не ми се вярва да се усъмнят. — Някой протегна ръка към Том. — Ще го направиш ли?

— Не.

— Моля те като приятел. На колене ли искаш да ти падна?

Том поклати глава.

— И теб ли искаш да повлека?

— Не.

— Не ме лъжи, Том. Знаеш какво е да искаш да убиеш някого.

— Само че аз не го направих.

— А сега можеш. И искаш. Поне си го признай.

— Не, не искам. Ти си луд и не можеш да го схванеш, защото си луд. Трябва да…

Звукът от гласа на Том изчезна. Изведнъж, без причина. Устните на Том продължаваха да мърдат, далечното бучене на реката и крясъците на папагалите си бяха тук. Единствено човешката реч беше престанала да се чува. Това беше много странно и явно беше дело на Убиеца. Някой беше Убиеца. Дали Убиеца винаги е бил глух за човешката реч?

В необяснимата подбираща тишина Андреас направи няколко крачки и се спря на ръба на скалата. Чу стъпки по камъчетата, обърна се и видя Том да се надига, да ръкомаха, като че ли крещеше. После се завъртя отново към ръба и сведе поглед към короните на тропическите дървета, големите късове отронени скали, разбиващите се в тях зелени вълни на тревата и шубраците. Те започнаха бавно да се приближават, после изведнъж по-бързо и още по-бързо, а той се взираше в тях с широко отворени очи, защото беше честен пред себе си. В мига преди края и нищото чу всички човешки гласове на света.