Чистота

Четвъртък

Автогарата в Оукланд се намираше на около два километра от апартамента на Саманта, а Пип беше решила да върви пеша. Когато пристигна, нарамила раницата и с кутия от ролери в ръце— беше я взела от Саманта, за да пренесе вегетарианската торта с къпиномалини, която беше приготвила сутринта — се насочи направо към тоалетната. Вратата обаче беше препречена от момиче на нейната възраст с навита на рогца коса, наркоманка, проститутка или просто луда, която отривисто поклати глава, когато Пип понечи да мине покрай нея.

— Само набързо да се изпишкам, не може ли?

— Ще почакаш.

— Колко ще чакам?

— Колкото трябва.

— Колкото трябва за какво? Виж, изобщо няма да поглеждам какво става вътре. Само ще се изпишкам.

— Какво има в кутията? — попита онази. — Ролкови кънки ли?

Пип се качи на автобуса за Санта Круз с пълен мехур. Естествено, тоалетната в дъното не работеше. Не стига, че животът ѝ се беше преобърнал с главата надолу, ами и през целия път до Сан Хосе, ако не и до Санта Круз, Пип трябваше да се стиска.

Контролирай пишкането, помисли си тя. Контрол П! Като малка, когато живееше във Фелтън и ходеше на училище в Санта Круз, всичките ѝ приятели имаха компютри Apple, а на нея майка ѝ беше купила най-обикновен евтин лаптоп от „Офис Макс“ и когато имаше нужда да разпечата нещо, Пип задаваше командата control P. В общи линии излизаше, че също като пикаенето, разпечатването е някаква „нужда“. Колегите ѝ във „Възобновяеми решения“ точно така казваха, когато трябваше да разпечатат нещо: имам нужда от еди-колко си копия. И сега Пип също имаше „нужда“, „малка нужда“, и трябваше да зададе команда control P, контролирай пишкането… Аналогията ѝ хареса, Пип се гордееше, че я спохождат подобни хрумки, ала все пак тази мисъл с нищо не ѝ помагаше, въртеше се в кръг. В крайна сметка (друг паразитен израз във „Възобновяеми решения“) пак ѝ се пикаеше.

След като лъкатушещият път се издигна над индустриалната низина на източния бряг на Залива, ясно се видяха натрупаните над върховете отсреща изпарения. Довечера в планината щеше да падне мъгла и Пип се надяваше, че ако не издържи и се подмокри, ще може да разчита на милостивото ѝ прикритие. За да прогони пикочния мехур от ума си, тя си пусна Арета Франклин — вече можеше да престане да се насилва да харесва думкащия момчешки рок на Стивън — и препрочете последните писма, разменени с Андреас Волф.

Предишната вечер, докато Пип лежеше на дивана на Саманта, унесена от даденото ѝ от приятелката ѝ хапче „Ативан“, той ѝ беше изпратил следния отговор:

Тайната за името ти е на сигурно място при мен. Но както знаеш, публичните личности трябва да бъдат изключително предпазливи. Можеш да си представиш сред каква липса на доверие живея. Ако разкрия нещо срамно пред някого, рискувам да бъда изобличен, порицан, подложен на присмех. Преди да поеме по пътя към славата, човек трябва да си даде сметка, че от този момент насетне няма да изпитва доверие към никого. Че ще бъде като прокълнат не само защото не може да има вяра на никого, но и защото винаги трябва да си дава сметка колко е важен, колко са важни новините, свързани с него, а това те отделя от същината ти и отравя душата. Ужасно е да бъдеш известен, Пип. И въпреки това всички искат да бъдат известни, с това се изчерпва днешният свят: желанието да бъдеш известен.

Ако ти кажа, че когато бях на седем, майка ми ми показа гениталиите си, какво ще направиш с тази информация?

Тя прочете писмото на сутринта и в първия момент изобщо не повярва, че Волф ѝ е поверил истинска тайна, пусна в търсачката „Андреас Волф майка гениталии седем години“ и излязоха седем резултата, които обаче нямаха нищо общо с търсенето. Един от тях беше „Седемдесет и два интересни факта за Адолф Хитлер“. Пип му написа:

Бих казала: „Ега си!“, и не бих я споделила с никого. Струва ми се, че малко преигравате с това самосъжаление „ах, колко е тежко да си известен“. Явно сте забравили колко е гадно никой да не се интересува от теб и да нямаш никаква власт. Ако вие разкриете моята тайна, хората ще ви повярват. Но ако аз разглася вашата, ще си помислят, че съм си го измислила поради някаква смахната причина, защото съм жена. Твърди се, че ние, жените, притежаваме, ако не друго, то поне някаква прословута сексуална власт, само че моят опит напоследък показва, че това е лъжа, повтаряна от мъжете, за да не се чувстват виновни, задето държат ЦЯЛАТА власт в ръцете си.

Явно Волф преглеждаше пощата си по следобедно време в Боливия, тъй като отговорът му пристигна за броени секунди, въпреки преминаването, в името на сигурността, през n на брой сървъри.

Извинявай за самосъжалението, опитвах се да звуча трагично!

Вярно е, че съм мъж и притежавам известна власт, но не аз съм си избрал да се родя мъж. Струва ми се, че да се родиш мъж е като да се родиш хищник, а ако някой хищник изпитва състрадание към по-слабите животни и не приема, че е роден, за да ги убива, може би единствената правилна постъпка е да измени на природата си и да умре от глад. Не, по-скоро е като да си роден с повече пари от останалите. И в такъв случай как е правилно да постъпиш се превръща в доста по-интересен социологически въпрос.

Надявам се, че ще се присъединиш към нас и ще дойдеш тук. И току-виж установиш, че притежаваш някакви способности, макар и не такива, каквито си представяш.

Отговорът му я обезкуражи. Приятната свалка набързо се беше хлъзнала към немски абстракции. Докато блатовете на тортата се печаха, тя отговори:

Уважаеми господине с тъй удачно избраното име Волф!

Несъмнено благодарение на психиката ми, за чието кашесто състояние могат да свидетелстват мнозина, аз се чувствам по-скоро като дребно животно, което приема природата си и просто чака да бъде разкъсано. Представям си хората, които работят при вас, като уравновесени личности, които с песен на уста разгръщат невероятните си заложби. Освен ако нямате едни излишни 130 000 долара, за да платя студентския си заем, и не се навиете да пишете на моята (самотна, необщителна и депресирана) майка да я убедите, че може да изкара без мен неопределено дълго време, боя се, че няма да имам шанса да открия тези невероятни свои способности, за които вие говорите.

Искрено ваша Пип

От писмото ѝ лъхаше на самосъжаление, но въпреки това тя го изпрати и след това, докато мажеше блатовете с подобен на маджун вегетариански крем и събираше багажа си за пътуването до Фелтън, за пореден път разиграваше наум последните случаи, в които някой мъж я беше отхвърлил.

Заради натовареното движение автобусът спря за съвсем кратко в Сан Хосе и Пип не успя да отскочи до тоалетната. Болката от препълнения ѝ мехур продължи да прорязва слабините ѝ, докато се катереха в планината над Санта Круз. Жадуваната мъгла се появи някъде в Скот Вали и изведнъж се озоваха в друг сезон, в неясен час. Повечето юнски вечери Тихият океан протягаше голяма пухкава бяла лапа към Санта Круз, през заспалия Сан Лоренцо, нагоре по широките улици, където живееха сърфистите, чак до секвоите по хълмовете. Призори дъхът на океана се втечняваше в толкова обилна роса, че се стичаше на ручейчета в канавките. И това призрачно, сиво, късно разбуждащо се градче беше една съвсем друга Санта Круз. Когато на сутринта океанът вдишаше отново, се разкриваше различна Санта Круз, ведра, слънчева, ала дори и през деня голямата лапа се спотайваше недалеч от брега. По залез, като следваща след еуфория депресия, тя отново се появяваше и заглушаваше човешките звуци, скриваше гледката, ограничаваше кръгозора и като че ли усилваше лая на морските лъвове под кея. Тяхното джафкане се чуваше на километри, повик към събратята им, които все още се гмуркаха в мъглата.

Когато автобусът зави от Първа улица в автогарата, заблудените от номерата на атмосферата улични лампи вече светеха. Пип докуцука до тоалетната, влезе в една свободна кабинка, хвърли раницата на мръсния под, сложи кутията с тортата отгоре и свали джинсите си. Докато най-различни мускули се отпускаха, телефонът ѝ изпиука, беше пристигнало ново писмо.

Стажът е тримесечен с възможност за удължаване. Стипендията би трябвало да е достатъчна да покрива вноските по студентския заем. А на майка ти навярно ще ѝ се отрази добре да поживее без теб известно време.

Съжалявам, че се чувстваш потисната и безсилна. В такива случаи смяната на обстановката обикновено се отразява добре.

Често съм се чудил какво изпитва уловената жертва. Често пъти тя застива неподвижно в челюстите на хищника, сякаш не изпитва никаква болка. Сякаш накрая природата проявява милост към нея.

Тя четеше последния абзац и се мъчеше да прецени дали в него се съдържа прикрита заплаха, или обещание, когато откъм купчината с багажа се чу нещо като суха въздишка и раницата се свлече под тежестта на тортата. И преди Пип да успее да затвори кранчето на пикочния си мехур и да се надигне, кутията падна на пода и тортата се пльосна на влажните от мъглата плочки, покрити с цигарена пепел и навнесената от обувките на улични музиканти и просяци мръсотия. Няколко къпиномалини се изтъркулиха настрани.

— Прекрасно! — извика Пип към размазаната торта. — Много мило!

Разплакана от яд, тя прехвърли неизцапаните части от тортата обратно в кутията и след това толкова дълго обира крема от пода с тоалетна хартия — все едно бършеше миризливо бяло лайно, като че ли на някой друг, освен на нея, ѝ пукаше за чистотата — че едва не изпусна автобуса за Фелтън.

Една от спътничките ѝ, мърлява девойка с руси плитчици, се обърна към нея и попита:

— И ти ли си за Пико?

— Аз съм за последната спирка — отвърна Пип.

— Не бях стъпвала там допреди три месеца — продължи момичето. — Няма такова място! Познавам две момчета, дето нямат нищо против да спя при тях, стига да им пускам чат-пат. На мен не ми пречи. В Пико всичко е различно. Ходила ли си някога там?

В интерес на истината, Пип беше загубила девствеността си в Ломпико. Може би наистина нямаше друго място като него.

— Добре си се подредила — рече тя любезно.

— Пико е върхът — съгласи се непознатата. — Карат им вода с водоноска заради голямата височина. Не им се налага да общуват с боклуците от предградията, което е прекрасно. Дават ми храна и така нататък. Няма такова място!

Момичето изглеждаше абсолютно доволно от живота си, а на Пип ѝ се струваше, че в автобуса се сипе пепел. Тя се насили да се усмихне и пъхна слушалките в ушите си.

Фелтън все още не беше паднал в лапите на мъглата, на автобусната спирка ухаеше на напечени от слънцето секвои, но самото слънце вече се беше спуснало зад хълма и птичките, дребните кафяви и пъстри американски врабчета, приятели на Пип от ученическите години, подскачаха по потъналата в сянка алея. В мига, в който бунгалото се показа пред нея, вратата му се отвори и майка ѝ се втурна навън с възторжени възгласи: „О! О!“. Обичта ѝ изглеждаше тъй непресторена и гола, че на Пип ѝ се стори чак неприлична. И въпреки това, както винаги, тя не можа да се сдържи и прегърна майка си. Макар че майка ѝ не понасяше тялото си, за Пип то беше нещо мило. Пип харесваше неговата топлина, мекотата, тленността му. Кожата му имаше лек, но отчетлив мирис, който я връщаше десетилетия назад, когато двете спяха в едно легло. Искаше ѝ се да се сгуши в майчините обятия и да намери утеха, ала както обикновено, заварваше майка си насред някаква мисъл, която напираше да бъде изречена.

— Със Соня Доусън си говорихме за теб в магазина — занарежда майка ѝ. — Тя ми припомни колко беше мила с по-малките, когато беше в трети клас. Помниш ли? Соня каза, че още пази коледните картички, които си подарила на близнаците ѝ. Съвсем бях забравила, че ти направи картички за всички деца в градината. Соня каза, че след това, когато ги питали какво обичат най-много на света, близнаците цяла година отговаряли: „Пип!“. Кой е любимият им десерт — Пип! Кой е любимият им цвят — Пип! За всяко нещо ти си им била любимата! Толкова мило момиче, толкова добро към по-малките. Помниш ли близнаците на Соня?

— Смътно — отвърна Пип и пое към бунгалото.

— Те те обожаваха. Боготворяха те. Цялата детска градина те обожаваше. Почувствах се страшно горда, когато Соня ми го припомни.

— Жалко, че не съм останала на осем години.

— Всички казваха, че си изключителна — продължи майка ѝ, догонвайки я. — Учителите. Родителите. От теб струеше невероятна обичливост и доброта. Толкова се радвам, че си го припомних.

Щом влязоха в бунгалото, Пип свали раницата и заплака.

— Котенце? — извика разтревожено майка ѝ.

— Смачках ти тортата — отвърна Пип, хлипайки, все едно беше на осем.

— О, не се коси. — Майка ѝ я прегърна, притисна лицето ѝ към гърдите си и я залюля. — Толкова се радвам, че дойде.

— Цял ден я правих — хълцаше Пип — и накрая я изтървах на мръсния под в автогарата. Падна на пода, мамо. Извинявай. Омърсявам всичко, до което се докосна. Извинявай, извинявай.

Майка ѝ я приласка, целуна я по главата, държа я в прегръдките си, докато Пип не изкара мъката си под формата на сълзи и сополи; след като се попречисти така, ѝ мина през ума, че е възможно с изблика си да е спечелила важно преимущество. Тя се откопчи от майчините си обятия и отиде в банята да се измие.

По рафтовете бяха подредени избелелите памучни чаршафи, на които беше спала като малка. На закачалката висеше изтънялата хавлия, която майка ѝ използваше от двайсет години. Циментеният под на малката душ кабина отдавна беше изгубил цвета си от търкане. Пип видя, че майка ѝ е сложила две запалени свещи над мивката, все едно като за романтична среща или за някакъв религиозен ритуал, и едва не се разплака отново.

— Взех леща и от любимата ти салата от къдраво зеле — обади се майка ѝ от прага. — Забравих да те питам дали още ядеш месо и затова пропуснах пържолите.

— Няма как да живееш в комуна и да не ядеш месо — отвърна Пип. — Макар че вече не живея в комуна.

Докато майка ѝ подреждаше масата за пиршеството, осигурено благодарение на полагащата се за служители на магазина отстъпка, Пип отвори бутилката с вино, която беше донесла единствено за себе си, и поднесе една, в общи линии, съшита с бели конци история за причините за изнасянето си от къщата на Трийсет и трета улица. Майка ѝ обаче като че ли повярва на всяка нейна дума. Пип продължи с пресушаването на бутилката, докато майка ѝ разказваше за клепача си (в момента не провисвал, но ѝ се струвало, че може всеки миг отново да започне да провисва), последните набези над личното ѝ пространство в работата, оскърбленията, нанесени върху чувствителната ѝ натура от клиентите на „Нов лист“, и моралната дилема относно кукуригащия в три сутринта петел на съседите. Пип си беше мислила, че може да се скрие в бунгалото за седмица, докато се посъвземе и реши какво ще прави оттук насетне, ала въпреки че уж беше средоточието на майчиния си живот, на нея ѝ се струваше, че майчината ѝ миниатюрна вселена на дребни лудости и оплаквания е напълно самодостатъчна. Сега в нейния живот като че ли нямаше място за Пип.

— Освен това напуснах — обяви тя, след като приключиха с вечерята и от виното бяха останали само няколко глътки.

— Браво — отвърна майка ѝ. — Тази работа беше под нивото на твоите способности.

— Мамо, аз нямам никакви способности. Притежавам единствено напълно безполезна интелигентност. Нямам пари. А сега няма и къде да живея.

— Винаги можеш да живееш при мен.

— Хайде да бъдем реалисти.

— Може да спиш на остъклената веранда. Там ти харесва, нали?

Пип си наля остатъка от виното. Моралният риск ѝ позволяваше в определени моменти да не обръща внимание на думите на майка си.

— Ще ти кажа какво измислих — рече тя. — Има две възможности. Едната е да ми помогнеш да открия баща ми, така че да се опитам да измъкна малко пари от него. Другата е да замина за Южна Америка за известно време. Ако искаш да остана тук, трябва да ми помогнеш да намеря другия си родител.

Благодарение на Стремлението стойката на майка ѝ беше точно толкова красиво изправена, колкото на Пип беше отпусната и прегърбена. Отнесеното ѝ изражение разкриваше едно по-различно, по-младо лице. Лицето на жената, помисли си Пип, която е била преди, преди да роди.

Впила поглед в спусналия се зад стъклото на прозореца мрак, майка ѝ отвърна:

— Дори и заради теб не бих го направила.

— В такъв случай явно трябва да замина за Южна Америка.

— Южна Америка…

— Не искам да ходя там, мамо. Искам да бъда по-близо до теб. Но ми е нужна помощта ти.

— Виждаш ли! — извика майка ѝ все така унесено, сякаш освен отражението си, виждаше още нещо в прозореца. — Той продължава да ме преследва! Опитва се да те отведе! Но аз няма да го позволя!

— Това са глупости, мамо. Аз съм на двайсет и три години. Ако беше видяла къде живея, щеше да знаеш, че мога сама да се грижа за себе си.

Майка ѝ най-сетне се обърна към нея.

— И какво има в Южна Америка?

— Един проект — отвърна Пип с известна неохота, сякаш признаваше греховна мисъл или постъпка. — Доста интересен. Името му е „Слънчев лъч“. Предлагат платен стаж и възможност да усвоиш разни умения.

Майка ѝ се намръщи.

— Онези с незаконните разкрития?

— Ти пък какво разбираш от тези неща?

— Чета вестника, коте. Това е организацията на онзи изнасилвач.

— Не, не е — възрази Пип. — Виждаш ли? Ти се сещаш за „Уикилийкс“. Не знаеш нищо за „Слънчев лъч“. Живееш в планината и нищо не знаеш.

За миг в майка ѝ като че ли се прокраднаха съмнения. След това тя натърти:

— Не беше Асанж. Друг беше. Андреас.

— Добре, извинявай. Явно все пак знаеш нещо.

— Но той е същият като другия, ако не е и още по-лош.

— Не, мамо, не е така. Двамата нямат нищо общо.

В отговор майка ѝ още повече изправи гръб, затвори очи и се вглъби в дишането си. Така правеше винаги когато нещо я притеснеше и поставяше Пип в патова ситуация, тъй като тя не искаше да я прекъсне, но и не ѝ се стоеше един час да я чака да изплува от унеса си.

— Добре, знам, че това те успокоява — обади се Пип. — Но аз още съм до теб и би било хубаво да си говорим.

Майка ѝ дишаше.

— Не искаш ли поне да ми кажеш какво се е случило с баща ми?

— Казах ти вече — прошепна майка ѝ със затворени очи.

— Наговори ми куп лъжи. Ако искаш да знаеш, Андреас Волф може да ми помогне да го намеря.

Клепачите на майка ѝ отскочиха рязко нагоре.

— Така че, ако не ми кажеш истината — продължи Пип, — ще отида в Южна Америка и сама ще разбера.

— Пюрити, чуй ме. Знам, че съм труден човек, ала те моля да ми повярваш: това ще ме убие.

— Защо? Много хора на моята възраст пътуват по света. Защо не можеш да ми повярваш, че ще се върна? Не виждаш ли колко те обичам?

Майка ѝ поклати глава.

— Това е най-черният ми кошмар. А отгоре на всичко и Андреас Волф. Кошмар, кошмар!

— Ти пък какво знаеш за Андреас?

— Знам, че не е добър човек.

— Откъде? Откъде го знаеш? Проучвах го цял ден и мога да те уверя, че изобщо не е лош човек. И освен това ми писа! Мога да ти покажа.

— Боже господи — въздъхна майка ѝ и поклати глава.

— Какво? Какво „боже господи“?

— Не се ли замисляш защо един такъв човек ще седне да ти пише?

— Имат платена стажантска програма. Попълваш въпросник и аз го преминах успешно. Правят страхотни неща и наистина ме искат. Лично той ми пише, макар че е невероятно зает и известен.

— Може да ти пише някоя секретарка. С електронната поща е така, нали? Няма как да знаеш кой седи отсреща.

— Не, със сигурност е той.

— Помисли малко, Пюрити. Защо си им притрябвала?

— Нали ти двайсет години ми повтаряш, че съм невероятна?

— Защо един престъпник без морал би платил на красива млада жена да отиде в Южна Америка?

— Майко, не съм красива. И не съм глупава. Точно затова посъбрах сведения за него и му писах.

— Коте, в района на Залива е пълно с хора, които също те искат. Порядъчни хора. Добри.

— Досега не съм срещнала нито един от тях.

Майка ѝ я хвана за ръцете и впи поглед в лицето ѝ.

— Случило ли се е нещо? Кажи ми какво е станало.

Ръцете на майка ѝ изведнъж ѝ се видяха като ноктести лапи на хищник, за миг тя ѝ се стори напълно чужд човек. Пип се дръпна рязко.

— Нищо не се е случило!

— Кажи ми, миличка.

— Не бих ти казала дори и да беше последният човек на земята! Ти нищо не ми казваш!

— Напротив, всичко ти казвам.

— Не и това, което е важно.

Майка ѝ се отпусна в стола и отново погледна празния прозорец.

— Да, права си — рече тя. — Но за това си имам основания.

— Тогава ме остави на мира. Нямаш правото да предявяваш претенции към мен.

— Ала имам правото да те обичам повече от всичко на света.

— Не, нямаш! — извика Пип. — Нямаш! Нямаш!