Чистота

Република на пошлостта

Църквата на „Зигфелдщрасе“ беше отворена за всички, които позоряха Републиката, а Андреас Волф беше такъв позор за нея, че даже живееше там, в мазето, само че за разлика от останалите лекета върху светлия ѝ лик — вярващите християни, приятелите на Земята, неприспособенците, които защитаваха човешките права и не желаеха да се сражават в трета световна война — и той самият се смяташе за позорно разочарование.

За Андреас най-завършената тоталитарна черта на Републиката беше нейната смехотворност. Вярно, убийствата на опиталите се да прекосят граничната бразда не будеха смях, но за него линията на смъртта беше нещо по-скоро като геометрично изкривяване, несъответствие между плоския Изток и триизмерния Запад, което човек трябва да допусне в изчисленията си, за да излезе сметката. Стига да стоиш далеч от границата, най-лошото, което можеше да те сполети, беше да те следят, да те задържат, да те разпитват, да те пратят в затвора и да ти съсипят живота. Колкото и неприятно да беше това за отделната личност, то биваше смекчено от смехотворността на бюрократичния апарат, нелепите приказки за „класови врагове“ и „контрареволюционни елементи“, абсурдното показно спазване на реда. Властта не се задоволяваше да диктува самопризнания и разкаяния, а след това да те принуди да ги подпишеш или да ти подправи подписа. Държеше да има снимки и записи, подробни досиета, позовавания на демократично приети закони. В стремежа си да действа последователно и да прави всичко по установения ред, Републиката беше сърцераздирателно немска по дух. Напомняше на най-усърдното от братята си хлапе, което се мъчи да смае и надмине съветския си баща. Отказваше дори да подменя изборните резултати. И като цяло от страх, но и от известно съжаление към това малко момче, което вярваше в социализма така, както децата на Запад вярват в летящия Младенец, който запалва свещите на елхата и носи подаръците, народът ходеше до урните и гласуваше за партията. В началото на 80-те години вече за всички беше ясно, че на Запад животът е по-хубав, че там има по-хубави коли, по-хубави телевизори, по-добри възможности, но границата беше затворена и хората отстъпваха пред илюзиите на малкия хлапак, който като че ли пробуждаше, и то не без известно умиление, спомена за собствените им заблуди от първите години на Републиката. Даже и дисидентите говореха не за събаряне на режима, а за реформи. Ежедневният живот беше ограничен в рамките на правилата, ала не беше трагично ужасен (за „Берлинер Цайтунг“ най-голямото бедствие беше бронзов медал на олимпиадата). И затова Андреас, който се причисляваше към останалите лекета само в мегаломанското отрицание на една диктатура, твърде смехотворна, че да си заслужава мегаломанията, се държеше настрани от другите неприспособенци, криещи се под полите на Църквата. Те го огорчаваха естетически, накърняваха усещането му, че е изключителен, единствен по рода си, а и без друго не биха му имали доверие. Той преживяваше в усамотение своите зигфелдщрасенски иронии.

Наред с по-широката ирония един атеист да зависи от благоволението на Църквата, идваше и по-тънката подигравка, че изкарва прехраната си като възпитател на безпризорни младежи. Дали в цяла Източна Германия можеше да се намери и едно дете, което да е било по-привилегировано и по-облагодетелствано от него? Въпреки това сега Андреас беше тук, в мазето на църквата, провеждаше групови и самостоятелни срещи, напътстваше юношите как да се справят с половата разхайтеност, зависимостта от алкохола и семейните проблеми и да дадат своя принос за общество, което лично той презираше. И се справяше добре, успяваше да върне младежите в училище, да им намери работа на черно, да ги свърже със служители от детските педагогически стаи, на които имаше доверие, и по този начин — и това беше иронията на ирониите — също се превръщаше в приносен член на обществото.

Това, че той самият беше изпаднал от привилегированата върхушка, вдъхваше доверие у неговите подопечни. В повечето случаи техният проблем беше, че се вземаха прекалено на сериозно (саморазрушителното поведение винаги е проява на голямо самомнение) и посланието му към тях неизменно гласеше: „Виж ме мен. Баща ми е в Централния комитет, а аз живея в мазето на църква. Някога да си ме виждал сериозен?“. Думите му даваха резултат, макар че не би трябвало, тъй като, в интерес на истината, ако и да живееше в мазето на църквата, Андреас продължаваше да се ползва с предишните привилегии. Не поддържаше връзка с родителите си, но в замяна на това те го закриляха. Никога не го бяха арестували, а ако подопечните му направеха някоя от глупостите, които той беше вършил на техните години, веднага щяха да бъдат задържани. Въпреки това те нямаше как да не го харесат и да се поддадат на обаянието му, тъй като говореше истината, а те бяха тъй зажаднели за нея, че не им пукаше благодарение на какви привилегии може да си позволи да я проповядва на всеослушание. Андреас представляваше риск, който държавата като че ли беше склонна да поеме, лъжовен маяк на честност за обърканите и тревожни юноши, за които силата на привлекателността му на свой ред се превръщаше в риск, макар и от друго естество. Момичетата само дето не се редяха на опашка пред вратата му и щом влезеха вътре, сами сваляха дрехите си, и ако на вид имаха поне шестнайсет години, той на драго сърце им помагаше с копчетата. Разбира се, в това също имаше някаква ирония. Андреас предоставяше ценна услуга на държавата, придумваше противообществени елементи да се завърнат в стадото, говореше истината, като същевременно ги призоваваше те самите да не го правят, и в замяна получаваше неограничен достъп до момичешки слабини.

Мълчаливото разбирателство с държавата беше в сила от толкова отдавна — повече от шест години — че според Андреас вече нищо не го заплашваше. Въпреки това той продължаваше да взема предпазни мерки и избягваше да завързва приятелства с мъже. Ако не друго, за него беше ясно, че останалите мъже в църквата завиждат на успеха му сред младежите и не гледат на него с добро око. Страненето от мъжете беше логично и от статистическа гледна точка, тъй като девет десети от доносниците на Щази бяха мъже. (Статистиката подкрепяше и предпочитанието му към ученички, тъй като вербовчиците бяха сексисти и не възлагаха големи надежди на момичетата.) Но най-големият недостатък на мъжете беше, че с тях не може да прави секс, не можеше по този начин да подпечата съучастничеството.

Макар че апетитът му за момичешки слабини изглеждаше неутолим, Андреас се гордееше, че поне доколкото знаеше, никога не е спал с малолетна, нито пък с жертва на сексуално насилие. Умееше да разпознава жертвите, понякога по гнусните мръснишки изрази, които използваха по свой адрес, друг път по характерното им особено кискане, и през годините инстинктите му бяха довели до няколко успешни разследвания и присъди. Когато към него се обърнеше някое малтретирано момиче, той не просто ѝ затръшваше вратата под носа, а на мига си плюеше на петите, тъй като беше развил истинска фобия да не бъде вкаран в ролята на насилник. Това, което правеха насилниците — да опипват жертвите си в тълпата, да се спотайват край детските площадки, да посягат на племеннички, да прилъгват малки момичета с десертчета или дрънкулки — разпалваше у него убийствен гняв. Андреас допускаше в стаята си единствено момичета, които, общо взето, бяха в състояние да разсъждават трезво и доброволно прекрачваха прага.

Доколкото в скрупулите му все пак се забелязваше някаква видима утайка от извратеност — той се притесняваше какво ли означава фактът, че не може да устои на желанието си да повтаря едно и също с момиче след момиче и не само, че никога не му омръзва, а и като че ли още по-силно закопнява за него, както и че предпочита да целува слабините, а не устата им — Андреас го отдаваше на извратеността на страната, в която живееше. Той беше рожба на Републиката и все още беше изцяло свързан с нея, а очевидно една от ролите, които тя му налагаше, бе тази на Assibräuteaufreißer[4]. И не той беше виновен, че не може да има вяра на нито един мъж или жена над двайсет години. Освен това Андреас идваше от света на облагодетелстваните, беше прокуденият в изгнание русокос принц от „Карл Маркс Алее“. Живееше в мазе, хранеше се с гадни консерви и смяташе, че има право да се порадва на единствения малък разкош, който му осигуряваха закърнелите му привилегии. Нямаше банкова сметка, но наум си водеше списък със завоеванията си в специално тефтерче и редовно го преглеждаше, за да се увери, че помни не само първото и последното име, а и точната последователност на всяка бройка.

В края на зимата на 1987 година бройката в тефтерчето беше достигнала петдесет и две и тогава Андреас допусна грешка. Проблемът беше, че номер петдесет и три, дребната червенокоса Петра, която живееше с безработния си баща в апартамент без топла вода в „Пренцлауер Берг“, също като баща си беше изключително религиозна. За отбелязване беше, че това изобщо не намаляваше страстта ѝ към Андреас (нито пък неговата към нея), но пък за нея правенето на секс в църква беше светотатство. Той се опита да ѝ избие от главата това суеверие, ала така само я разтревожи за състоянието на душата си, а на него му беше ясно, че ако не успее да задържи душата си в играта, рискува да изгуби Петра напълно. Само че щом вземеше решение, че трябва да стигне до края с някоя от подопечните си, Андреас не можеше да мисли за нищо друго и тъй като нямаше близък приятел, в чийто апартамент да я заведе, нито пък пари за хотел, а онази вечер температурите бяха минусови, единственият начин, по който можеше да стигне до свалянето на гащите ѝ (което сега му се струваше по-наложително, отколкото при всички предишни случаи, макар че Петра беше малко смахната и неособено умна), беше да се качат на градската железница и да отидат в семейната вила край Мюгелзее. Родителите му рядко я използваха през зимата и никога не ходеха там в работни дни.

По право Андреас трябваше да прекара детството си в Хесенвинкел или във Вандлиц, където се намираха вилите на високопоставените партийци, само че майка му беше настояла да живеят по-близо до центъра, на „Карл Маркс Алее“, в апартамент с големи прозорци и балкон. Той подозираше, че истинските ѝ възражения срещу предградията са в същината си аргументи на буржоазна интелектуалка — за нея обзавеждането и разговорите там бяха непоносимо spießig, остарели, еснафски — но тя не беше в състояние да изрече на глас дори и тази истина и вместо това твърдеше, че ѝ става лошо при пътуването с кола и няма как да стига до важната си работа в университета. И тъй като бащата на Андреас беше незаменим за Републиката, никой не се възпротиви на желанието му да живее в града, като съпругата му, отново с оправданията за прилошаването в колата, беше избрала да построят вилата си край Мюгелзее, за да има къде да ходят през почивните дни в топлите месеци. Според Андреас майка му беше като атентатор самоубиец, от нея винаги се долавяше заплаха, че всеки момент може да прещрака и да направи някоя лудост, и заради това баща му отстъпваше пред капризите ѝ, а в замяна изискваше от нея единствено да му помага в поддържането на необходимата лъжлива фасада. Което за нея не беше проблем.

Вилата, до която се стигаше пеша от гарата, беше разположена в голям, обрасъл с борове парцел, който плавно се спускаше към брега на езерото. Опипом, в тъмното, Андреас намери ключа, закачен на обичайната греда на стряхата. Щом влязоха, той светна и за миг застина объркан на прага на всекидневната, в която бяха подредени познатите му от детството в апартамента мебели, некачествена имитация на датска холна гарнитура. Не беше стъпвал във вилата от края на бездомническия си период преди шест години. Явно междувременно майка му беше преобзавела апартамента.

— На кого е тази къща? — попита Петра с видимо възхищение.

— Няма значение.

Нямаше никаква опасност тя да попадне на негова снимка. (По-скоро можеше да намери портрет на Троцки.) Андреас измъкна две бутилки от накамарените в ъгъла каси с бира и пъхна едната в ръката на Петра. Последният брой на „Нойес Дойчланд“ в приготвения за изхвърляне куп вестници беше от неделята преди повече от три седмици. За миг той си представи родителите си в зимната неделя, сами, бездетни, нарядко подхвърлящи си по някоя приглушена дума, и усети как в сърцето му трепва опасно състрадание. Не съжаляваше, че е обрекъл на пустота последните им години — за това те можеха да винят само себе си — но толкова ги беше обичал като малък, че беше достатъчно да зърне старите им мебели, за да се натъжи. Все пак и те бяха хора, остаряваха.

Андреас включи отоплението и поведе Петра към стаята, която едно време беше негова. Бързо щеше да се отърси от носталгията, щом пъхнеше лице между краката ѝ; във влака вече я беше опипал през панталона. Тя обаче заяви, че първо иска да се изкъпе.

— Не е нужно да се къпеш заради мен.

— От четири дни не съм се къпала.

Мократа хавлия беше допълнителна разправия, трябваше да я подсуши и сгъне, преди да си тръгнат. Но все пак беше важно да прояви уважение към момичето и желанията му.

— Няма проблем — увери я той мило. — Изкъпи се.

Андреас се настани на детското си легло и докато отпиваше от бирата, чу как ключалката на вратата на банята щракна. През следващите седмици от семенцето на това щракване покълна необуздана параноя: защо Петра беше заключила вратата, след като бяха сами в къщата? Твърде невероятно беше да е знаела какво ще последва или да е била замесена. Но защо иначе да се заключва, освен ако не е искала да се предпази?

От друга страна, може би просто обичайният му лош късмет беше довел до това, че тя се беше оказала заключена в банята — шуртенето и плискането на водата бяха заглушили шума от приближаването на колата и стъпките — когато на входната врата се потропа силно и се чу вик:

— Volkspolizei![5]

Водата изведнъж спря. Андреас се поколеба дали да не побегне, само че нямаше как да остави Петра във ваната. Той неохотно се надигна от леглото и отиде да отвори. На прага стояха двама милиционери, осветени от фаровете на патрулката.

— Да?

— Документите, моля.

— Случило ли се е нещо?

— Документите, ако обичате.

Ако милиционерите имаха опашки, те нямаше да се размятат доволно; ако имаха щръкнали уши, те щяха да са присвити назад. Старшият огледа намръщено синия паспорт на Андреас и го подаде на колегата си, който го отнесе към патрулката.

— Имате ли разрешение да бъдете тук?

— В известен смисъл.

— Сам ли сте?

— Както виждате. — Андреас отстъпи любезно. — Ще влезете ли?

— Трябва да се обадя по телефона.

— Заповядайте.

Милиционерът пристъпи предпазливо. Андреас подозираше, че милиционерът се страхува повече от собствениците на вилата, отколкото от възможността вътре да се спотайват въоръжени престъпници.

— Вилата е на родителите ми — обясни той.

— Познаваме председателя на Комитета. Но не и вас. Никой няма разрешение да бъде тук тази вечер.

— Пристигнах преди петнайсет минути. Похвална бдителност.

— Видяхме светлината.

— Наистина похвална бдителност.

От банята се чу гъргорене на изтичаща в канала вода; впоследствие Андреас си даде сметка колко е странно, че милиционерът не беше проявил никакъв интерес към банята. Той прелисти оръфано черно тефтерче, намери някакъв номер и го набра на телефона на председателя на Комитета. В онзи момент единственото, което имаше значение за Андреас, беше милиционерите да си тръгнат и да го оставят да пирува с малката Петра. Всичко останало беше толкова неприятно, че не му се мислеше за него.

— Другарю председател? — Милиционерът се представи и сковано докладва, че са заловили нарушител, който твърди, че е роднина. След това няколко пъти повтори: — Да, да.

— Дайте ми да поговоря с него — обади се Андреас.

Милиционерът му махна да замълчи.

— Искам да говоря с него.

— Слушам, веднага — рече милиционерът на председателя на Комитета.

Андреас се опита да дръпне слушалката. Милиционерът го блъсна в гърдите и го събори на пода.

— Не, опита се да вземе телефона… Точно така… Да, разбира се. Ще му предам… Слушам. — Милиционерът затвори и погледна Андреас. — Обирай си крушите и да не си стъпил повече тук.

— Ясно.

— Ако пак се появиш, няма да ти се размине толкова лесно. Председателят ясно го подчерта.

— Всъщност той не ми е истински баща — рече Андреас. — Просто случайно съвпадение на имената.

— Аз лично се надявам — отвърна милиционерът, — че някой ден ще се домъкнеш отново и аз пак ще съм дежурен тогава.

По-младият му колега се върна и му връчи паспорта на Андреас, старшият го прегледа с присвити устни и след това го хвърли в лицето на Андреас.

— На тръгване заключи вратата. Хаймана!

След като милицията си замина, той почука на вратата на банята и нареди на Петра да изгаси и да го чака вътре, без да мърда. После угаси другите лампи, излезе и се отправи в тъмното към гарата. Патрулката беше спряла с угасени фарове още на първия завой, Андреас помаха на милиционерите вътре. На следващия завой се шмугна зад няколко бора и изчака патрулката да мине. Тазвечерното приключение му беше нанесло немалки щети и той нямаше намерение да остане на сухо. Но когато най-сетне успя да се прокрадне обратно във вилата и завари Петра свита от страх на детското му легло, Андреас беше толкова ядосан от понесеното унижение, че изобщо не го интересуваше дали тя е в настроение, или не. Заповяда ѝ какво да направи в тъмното, а после Петра се разплака и заяви, че го мрази; чувството беше взаимно. Никога повече не я видя.

Три седмици по-късно получи покана за конференция, организирана от Германската християнска младеж в Западен Берлин. Предполагаше (макар че нямаше как да бъде сигурен, винаги това беше уловката), че на събитието ще е пълно с хора на бащиния му братовчед, ръководителя на разузнаването Маркус Волф, тъй като поканата беше препратена от Външното министерство с бележка да мине да си вземе изходната виза, която вече му била разрешена. Ясно беше, че премине ли границата, няма да му позволят да се върне в страната. Също толкова ясно бе, че поканата е предупреждение от баща му, наказание за неблагоразумното посещение във вилата.

Всички в страната копнееха за открит лист за пътуване повече, отколкото за кола. Примамката да бъдеш изпратен на досадна тридневна търговска конференция в Копенхаген беше достатъчна, за да накара обикновения гражданин да пише доноси за колегите, роднините и приятелите си. Андреас се смяташе за изключителен във всяко едно отношение и най-вече по отношение на презрението си към излизането в чужбина. Колко силно желаеха отровителят на датския крал и невярната кралица синът им да напусне замъка! Той се имаше за цвета на кралството, за негова рожба и негова гротескна противоположност и най-голямата му отговорност беше да не отстъпва от Берлин. Държеше самозваните му родители да знаят, че все още е на „Зигфелдщрасе“, да знаят, че знае за тях.

Само че да си изключителен означаваше да си самотен, а самотата пораждаше параноя и не след дълго Андреас започна да подозира, че Петра го е вкарала в капана, че глупостите ѝ за светотатството и къпането са били само начин да го прилъже да наруши мълчаливото споразумение с родителите си. И сега всеки път когато на прага на стаята му застанеше някое момиче с познатия пламък в очите, той си спомняше колко нехарактерно егоистично беше постъпил с Петра и колко унижен се беше почувствал от отношението на милиционерите и вместо да откликне на желанията на девойката, я засипваше с подигравки и я прогонваше. Чудеше се дали през цялото време не се е самозалъгвал за интереса си към момичетата, дали ненавистта, която изпитваше към номер петдесет и три, не само не е напълно истинска, а и не се отнася за всички останали от номер едно до номер петдесет и две. Дали, вместо да се наслаждава на ирониите си за сметка на държавата, не е бил съблазнен от същата тази държава с това, на което не е можел да устои.

Прекара пролетта и лятото в депресия и поради това сексът придоби още по-първостепенно значение в мислите му, ала тъй като Андреас изведнъж се беше изпълнил с недоверие както към себе си, така и към жените като цяло, той отказваше да потърси облекчението на плътските наслади. Избягваше да провежда разговори с подопечните си насаме и престана да обикаля младежките клубове на лов за безпризорни. Макар да рискуваше най-хубавата работа, която някой източногерманец в неговото положение можеше да се надява да намери, по цял ден се търкаляше в леглото и четеше английски романи, както криминалета, така и от забранените. (Тъй като майка му насила му беше натъпкала в главата Стайнбек, Драйзер и Дос Пасос, той не проявяваше интерес към американската литература. Дори и най-добрите американци бяха дразнещо наивни. Животът в Англия беше по-гаден и в този смисъл по-приятен.) Накрая реши, че това, което е отключило депресията му, са детското легло във вилата край Мюгелзее и усещането, че така и не е успял да скъса с него, че колкото повече се бунтува срещу родителите си и превръща живота си в укор към техния, толкова по-дълбоко затъва в детинското си отношение към тях. Само че едно беше да осъзнае причината за депресията, а съвсем друго да я преодолее.

Един следобед през октомври, седмия месец на въздържанието му, младият пастор в църквата на „Зигфелдщрасе“ дойде да поговорят за едно от момичетата, посещаващи църквата. Пасторът се беше издокарал с всички реквизити на общоприетата представа за бунтарски вид: брада, износено джинсово сако, модерен пиринчен кръст на врата, но проявяваше смирена отстъпчивост пред по-богатия житейски опит на Андреас и това определено беше от полза.

— За първи път ми направи впечатление преди две седмици — рече той, като седна на пода. Явно някъде беше чел, че седенето на пода допринася за взаимното разбирателство и издава християнско смирение. — Понякога остава около час, друг път чак до полунощ. Не се моли, само си пише домашните. Попитах я дали можем да ѝ помогнем с нещо. Тя като че ли се постресна, извини се, смятала, че е позволено да идва тук. Отговорих ѝ, че църквата е отворена за всеки в беда. Исках да я накарам да се разприказва, но нея я интересуваше единствено да се увери, че не нарушава някакви правила.

— И?

— Ти си възпитателят.

— Църквата не е точно по моята част.

— Разбираемо е, че си преуморен. От известно време не си толкова активен, както преди, но ние не те съдим.

— Оценявам го.

— Само че това момиче ме безпокои. Вчера отново говорих с нея, попитах я дали е в беда, тъй като ми се струва, че може да е била малтретирана. Тя говори толкова тихо, че трудно ѝ се разбира, но доколкото схванах, съответните органи вече били уведомени и нищо повече не можело да се направи. Очевидно идва тук, защото просто няма къде другаде да отиде.

— Това важи за всички ни, нали?

— С теб може да е по-словоохотлива.

— На колко години е?

— Малка е. Петнайсет-шестнайсет. И изключително красива.

Непълнолетна, малтретирана и красива. Андреас въздъхна.

— Няма как цял живот да се криеш в стаята си — отбеляза пасторът.

Когато Андреас се качи в църквата и видя момичето, седнало на предпоследната пейка, красотата ѝ го порази като нежелано усложнение, като нещо отличително, отвличащо вниманието му от онази универсална част на женското тяло, която толкова дълго го беше запленявала. Девойчето беше тъмнокосо и тъмнооко, с обикновени, не бунтарски дрехи и седеше по комсомолски изправено с отворен учебник в скута. Имаше вид на добро момиче, от онези, които никога не биха слезли с него в стаята в мазето. Не вдигна глава при приближаването му.

— Искаш ли да поговорим? — попита той.

Тя поклати глава.

— Вече си говорила с пастора.

— Съвсем малко — прошепна тя.

— Добре. Какво ще кажеш да седна зад теб, така че да не ме виждаш. И ако…

— Не го правете, моля ви!

— Добре. Ще остана тук, пред очите ти. — Той седна на пейката пред нея. — Аз съм Андреас. Работя като възпитател тук. Ще ми кажеш ли как се казваш?

Тя поклати глава.

— Да се молиш ли идваш тук?

Тя се поусмихна.

— Има ли Бог?

— Не, разбира се. Какви са тези глупости?

— Щом някой е построил тази църква…

— Този някой се е самозалъгвал. За мен това е лудост.

Тя вдигна глава, като че ли беше привлякъл вниманието ѝ.

— Не ви ли е страх, че може да си навлечете неприятности?

— С кого? С пастора ли? За него „Бог“ е само дума, която той използва срещу властта. В тази страна не съществува нищо, което да не е обусловено от властта.

— Не бива да говорите така.

— Аз просто повтарям това, на което ни учи властта.

Андреас плъзна поглед към краката ѝ, които бяха в тон с всичко останало.

— Теб страх ли те е да не си навлечеш неприятности? — попита той.

Тя поклати глава.

— Значи, те е страх някой друг да не загази. Така ли е?

— Идвам тук, защото тук все едно съм никъде. Приятно е да си никъде за малко.

— Никъде не е по-никъде от тук, съгласен съм.

Тя се усмихна леко.

— Какво виждаш, когато се погледнеш в огледалото? — попита той. — Красиво момиче?

— Не се гледам в огледала.

— Ако го правеше, какво щеше да видиш?

— Нищо хубаво.

— Лош човек? Нараняващ околните?

Тя вдигна рамене.

— Защо не ми позволи да седна зад теб?

— Искам да виждам с кого говоря.

— Значи, все пак разговаряме! Само се преструваше, че няма да говориш с мен. Правиш се, играеш игрички.

Внезапната атака беше един от най-полезните ходове в торбата му с изпитани номера. Беше му писнало от тях, но това не означаваше, че те не вършат работа.

— Знам, че съм лоша — отвърна момичето. — Няма нужда да ми го натяквате.

— Но сигурно ти е трудно да приемеш, че хората не си дават сметка колко си лоша. Те просто не вярват, че едно толкова красиво момиче може да е лошо. И затова имаш ниско мнение за околните.

— Имам приятели.

— И аз имах, като бях колкото теб. Но това не помага, нали? Всъщност е още по-тежко, когато хората те харесват. Мислят те за забавен, за привлекателен. Единствено ти си знаеш колко лош си всъщност. А аз съм изключително лош и изключително важен. Аз съм най-важният човек в страната!

Детският ѝ смях го поокуражи.

— Не сте важен.

— Напротив, напротив. Ти просто не го виждаш. Но знаеш какво означава да си важен, нали? Ти самата си много важна. Всички ти обръщат внимание, искат да са край теб, защото си красива, а ти ги нараняваш. Ходиш да се криеш в църквата, да си никъде, за да може светът да си почине от теб.

— Ще ме оставите ли на мира?

— Кого нараняваш? Кажи ми.

Момичето сведе глава.

— Хайде, кажи ми — настоя той. — И аз съм наранявал много хора.

Тя потрепери и преплете пръсти в скута си. Отвън се чу ръмжене на камион и стържене на развалена скоростна кутия, за миг шумът изпълни църквата и увисна в ухаещия на изгорели свещи и лъснат месинг въздух. Дървеното разпятие на стената зад амвона приличаше на Андреас на вълшебен предмет, изгубил силата си от прекомерна употреба в името на държавата и против нея, принизен до нивото на безчестно примирение и досадно непокорство. Олтарът беше най-неуместната част от църквата, на Андреас му беше жал за него.

— Майка ми — прошепна момичето.

Омразата в гласа ѝ изобщо не се връзваше с тревогата, че действията ѝ може да наранят въпросната майка. Андреас обаче имаше опит с малтретирани деца и бързо се досети какво означава това.

— Къде е баща ти? — попита той нежно.

— Умря.

— И майка ти се е омъжила отново.

Тя кимна.

— Не се задържа много у дома, нали така?

— Работи като нощна сестра в болницата.

Андреас потръпна, картинката беше ясна.

— Тук си в безопасност — рече той. — Това място наистина е никъде. Тук никой нищо не може да ти направи. Спокойно можеш да ми кажеш как се казваш. Името няма значение.

— Анагрет — отвърна момичето.

По лекота и прямота първият им разговор напомняше на свалките на Андреас, ала по дух беше пълната им противоположност. Красотата на Анагрет беше толкова зашеметяваща, толкова надхвърляща обичайното ниво, че можеше да се възприеме като шамар в лицето на Републиката на пошлостта. Съществуването ѝ беше загадка, противоречеше на познатите закони, преобръщаше подредената вселена, в чийто център той винаги се беше поставял, плашеше го. Андреас беше на двайсет и седем години и (ако не се броеше майка му, когато беше малък) никога не беше обичал, защото все още не беше срещнал — дори беше престанал да се мъчи да си го представи — момиче, което да си заслужава да обича. Но сега то беше пред него.

Поговориха си и през следващите три вечери и постепенно Анагрет изостави официалното „вие“. Гризеше го мисълта, че очаква срещите им с нетърпение само защото тя е невероятно красива, ала това беше по-силно от него. Втората вечер, за да подсили доверието ѝ, Андреас си призна, че е преспал с десетки момичета в църквата.

— Бях като пристрастен — рече той, — но въпреки това си слагах ясни ограничения. Повярвай ми, ти си извън тях.

Това беше вярно, ала едновременно с това, в същината си, беше пълна лъжа и Анагрет го усети.

— Всеки си мисли, че има ясни ограничения — рече тя, — докато не ги прекрачи.

— Позволи ми да ти докажа, че някои ограничения не може да бъдат прекрачени.

— Хората говорят, че тук се събират морално разложени типове. Трудно ми беше да го повярвам, нали все пак е църква. А сега ти потвърждаваш, че наистина е така.

— Съжалявам, че те разочаровам.

— Има нещо не наред в тази страна.

— Абсолютно съм съгласен с теб.

— В клуба по джудо беше доста зле. Но щом и в църквата е така…

Анагрет имаше по-голяма сестра, Таня, която в гимназията беше проявила данни за добра джудистка. Благодарение на високия си успех и на класовия си произход, двете сестри можеха да продължат образованието си в университет, само че Таня се беше увлякла по разни момчета и беше прекалила с тренировките, и след като си взе матурата, започна работа като секретарка, като в свободното си време ходеше по дискотеки и тренираше и преподаваше в спортната зала. Анагрет беше седем години по-малка и не беше чак толкова запалена по спорта, но за да продължи семейната традиция, на дванайсет се записа в местния клуб по джудо.

Един от редовните посетители в залата беше красивият, доста по-възрастен от нея Хорст, който притежаваше голям мотор. Той беше към трийсетте и очевидно беше женен за мотора си. Хорст идваше в залата главно да поддържа напомпаното си внушително тяло — първоначално на Анагрет ѝ се струваше, че долавя някаква суета в усмивката му — но освен това играеше хандбал и обичаше да гледа двубоите на напредналите джудисти, благодарение на което в крайна сметка Таня успя да си уреди среща с него и мотора му. Стигна се до втора среща, после до трета и тогава се случи бедата: Хорст се запозна с майка им. След това, вместо да изведе някъде Таня с мотора, той настояваше да се видят у тях, в малкия мизерен апартамент, където бяха Анагрет и майка ѝ.

Вътрешно майка им беше смачкана и разочарована от живота жена, вдовица на автомонтьор, починал от мозъчен тумор, но на външен вид беше трийсет и осем годишна красавица, не само по-хубава от Таня, но и по-близо до възрастта на Хорст. Откакто Таня излъга надеждите ѝ и не влезе в университета, двете се караха за абсолютно всичко, включително и за Хорст, когото майката смяташе за твърде възрастен за Таня. Когато стана ясно, че Хорст предпочита майката пред дъщерята, тя не смяташе, че има някаква вина за това. За щастие, Анагрет не беше у дома в съдбоносния следобед, когато Таня стана и каза, че иска да излезе да я подуха малко вятърът, и помоли Хорст да я повози с мотора. Той обаче отговори, че тримата трябва да обсъдят един болезнен въпрос. Разбира се, Хорст можеше да отиграе положението далеч по-добре, ала все пак едва ли имаше добър начин да поднесе новината. Таня изхвърча навън и три дни не се върна. После при първата изскочила възможност се премести в Лайпциг.

След като Хорст и майка ѝ се ожениха, тримата се пренесоха в невероятно просторен апартамент, където Анагрет си имаше своя стая. Тя съчувстваше на Таня и беше сърдита на майка си, но въпреки това харесваше пастрока си. Работата му — Хорст беше ръководител на профсъюза в най-голямата електроцентрала в града — беше добра, но не чак толкова, че да обясни лекотата, с която той успяваше да си осигури всичко, което пожелаеше: мощния мотор, просторния апартамент, портокалите, бразилските орехи и касетите с Майкъл Джексън, които носеше у дома. От описанието ѝ Андреас остана с впечатлението, че Хорст е от онези хора, чиято самовлюбеност е неопетнена от срам и поради това е заразна за околните. На Анагрет определено ѝ беше приятно с него. Той я возеше с мотора до спортната зала. Учеше я да кара на паркинга. В замяна тя се опита да му предаде няколко уроци по джудо, само че торсът му беше толкова непропорционално развит спрямо останалата част от тялото, че Хорст не можеше да пада както трябва. Вечер, след като майка ѝ отидеше на работа, Анагрет му разказваше за извънкласните занимания, с които изпълваше свободното си време с надеждата да я приемат в Erweiterte Oberschule[6], беше изненадана от схватливостта му и дори му каза, че е трябвало и той да завърши такова училище. Не след дълго тя започна да брои Хорст за един от най-добрите си приятели. На всичкото отгоре това се харесваше на майка ѝ, която мразеше работата си в болницата и изглеждаше все по-уморена от нея, и се радваше, че новият ѝ съпруг и дъщеря ѝ се спогаждат добре. Беше отписала Таня, ала Анагрет беше добро момиче, майчината надежда за бъдещето на семейството.

И тогава една вечер, докато Анагрет се приготвяше да си ляга, Хорст почука на вратата на стаята ѝ в невероятно просторния апартамент.

— Не си гола, нали? — попита той шеговито.

— По пижама съм — отвърна тя.

Той влезе и придърпа стол до леглото ѝ. Хорст имаше голяма глава и както Анагрет се опита да обясни на Андреас, на нея ѝ се струваше, че сякаш именно заради големината на главата му всичко става така, както той реши. Все едно всеки си казва: „О, главата му е толкова прекрасна, нека му дадем каквото иска“. Нещо такова. Онази вечер голямата му глава беше замаяна от бирата.

— Извинявай, че воня на бира — рече той.

— Ако и аз пийна малко, няма да усещам нищо.

— О, откъде се извъди специалист!

— Просто така казват всички.

— Ако спреш да тренираш, може и да ти дам да изпиеш една бира, но тъй като няма да спреш, няма и да пиеш.

На нея ѝ допадаше как се шегуват един с друг.

— Ама ти тренираш и пак пиеш бира.

— Тази вечер пих, защото имам да ти казвам нещо важно.

Тя се взря в голямата му глава и видя, че тази вечер лицето му наистина изглежда различно. В очите му се таеше мъка. А и ръцете му трепереха.

— Какво се е случило? — попита Анагрет разтревожено.

— Можеш ли да пазиш тайна?

— Не знам.

— Трябва да си сигурна, защото само на теб мога да го кажа и ако не го запазиш в тайна, всички ще пострадаме.

Тя се замисли.

— А защо трябва да ми го кажеш?

— Защото те засяга. Става дума за майка ти. Ще си мълчиш ли?

— Ще се опитам.

Хорст си пое дълбоко дъх, който след миг излезе с лъх на бира.

— Майка ти е наркоманка — рече той. — Оженил съм се за наркоманка. Краде наркотици от болницата и се друса и там, и вкъщи. Знаеше ли?

— Не.

Не ѝ беше трудно обаче да му повярва. Напоследък майка ѝ изглеждаше страшно завеяна.

— Много е внимателна — продължи Хорст. — Никой в болницата не подозира нищо.

— Трябва да поговорим с нея и да я накараме да престане.

— Наркоманите не могат да престанат да вземат наркотици без лечение. А ако тя помоли за лечение, в милицията ще разберат за кражбите.

— Но ще са доволни, че си признава честно и се опитва да се поправи, нали?

— За съжаление, има още нещо. И то е още по-голяма тайна. Дори и майка ти не я знае. Мога ли да ти имам доверие?

Той беше един от най-добрите ѝ приятели, така че след известно колебание тя кимна.

— Заклел съм се на никого да не казвам — рече Хорст. — И сега нарушавам клетвата си. От няколко години работя за Държавна сигурност. Като секретен сътрудник. От време на време се срещам с моя водещ офицер. Докладвам му за работниците и най-вече за ръководството на предприятието. Това е необходимо, тъй като електроцентралата е от огромно значение за сигурността на страната. Имам късмет, че съм в добри отношения с Държавна сигурност. Ти и майка ти също имате голям късмет. Разбираш ли какво означава това?

— Не.

— Дължим облагодетелстваното си положение на службите. Според теб как ще реагира моят офицер, ако научи, че жена ми е крадла и наркоманка? Ще реши, че не може да ми има доверие. Може да ни вземат апартамента, да ме уволнят.

— А ако ти сам му кажеш за мама? Не ти си виновен.

— Ако му кажа, майка ти ще остане без работа. И сигурно ще я пратят в затвора. Това ли искаш?

— Не, разбира се.

— Затова трябва да пазиш всичко в тайна.

— О, по-добре да не ми беше казвал! Защо трябваше да ми казваш?

— Защото трябва да ми помогнеш да запазя тайната. Като нарушава закона, майка ти извършва предателство спрямо нас. Сега ти и аз сме семейството. Тя е заплаха за нас. Не бива да допуснем да ни разруши.

— Трябва да се опитаме да ѝ помогнем.

— Сега ти си по-важна за мен. Ти си жената в живота ми. Виж. — Той положи длан върху корема ѝ и разпери пръсти. — Вече си жена.

Ръката върху корема ѝ я сепна, ала много повече я плашеха думите му.

— Много красива жена — добави Хорст дрезгаво.

— Гъдел ме е.

Той затвори очи, но не свали ръката си.

— Всичко трябва да е тайна — рече той. — Мога да те предпазя само ако ми имаш доверие.

— Не може ли просто да кажем и на мама?

— Не. Изтърве ли се пред някого, отива в затвора. Ще сме в по-голяма безопасност, ако тя продължи да краде и да се друса, майка ти няма да допусне да я хванат.

— Но ако ѝ кажеш, че работиш за службите, тя ще разбере защо трябва да престане.

— Нямам ѝ вяра. Тя вече ни предаде. Сега трябва да вярвам на теб.

Доплака ѝ се, едва си поемаше дъх.

— Махни си ръката — рече тя. — Не е редно.

— Да, може би е малко нередно, предвид разликата във възрастта ни. — Хорст кимна с голямата си глава. — Но виж как ти се доверявам. Може да направим нещо, което не е съвсем редно, защото съм сигурен, че на никого няма да кажеш.

— А ако кажа?

— Не бива. Така ще издадеш нашата тайна.

— По-добре нищо да не ми беше казвал!

— Само че ти го казах. Трябваше да го направя. И сега имаме една тайна. Аз и ти. Мога ли да ти вярвам?

Очите ѝ се бяха насълзили.

— Не знам.

— Кажи ми някаква твоя тайна. За да съм сигурен, че мога да ти вярвам.

— Нямам никакви тайни.

— Тогава ми покажи нещо тайно. Кое е най-тайното нещо, което можеш да ми покажеш?

Ръката върху корема ѝ се прокрадна надолу, сърцето на Анагрет затуптя.

— Това тук? — попита той. — Това ли е най-тайното нещо?

— Не знам — изскимтя тя уплашено.

— Не се притеснявай. Не е нужно да ми го показваш. Достатъчно е да ми позволиш да го пипна. — По ръката му Анагрет усети как цялото му тяло се отпуска. — Сега вече ти имам доверие.

За Анагрет най-ужасното беше, че това, което последва, ѝ харесваше, поне в началото. То беше просто като по-близко приятелство. Двамата пак се шегуваха един с друг, тя пак му разказваше за училище, пак обикаляха с мотора и тренираха в спортната зала. Най-обикновен живот, но също и голяма тайна, тайна за големи, чийто ред идваше, след като Анагрет се приготвеше за лягане и си облечеше пижамата. Докато я опипваше, Хорст ѝ повтаряше колко е хубава, каква невероятна красавица е. И тъй като в началото той само я докосваше, на нея ѝ се струваше, че единствено себе си може да вини, сякаш всичко е по нейна идея, сякаш го е предизвикала с красотата си и единственият начин да сложи край на това е да се поддаде на ласките и да изпита наслада. Мразеше тялото си заради желанието му за наслада повече, отколкото заради предполагаемата му красота, но омразата ѝ някак си още повече разгаряше копнежа за наслада. Жадуваше Хорст да я целуне. Искаше той да се нуждае от нея. Беше много лоша. И може би това беше съвсем естествено, тъй като все пак беше дъщеря на наркоманка. Веднъж, между другото, попита майка си дали някога се е изкушавала да пробва хапчетата, които дават на пациентите. Понякога, отговори спокойно майка ѝ, ако от някое лекарство останело малко, тя или другите сестри го вземали, за да си успокоят нервите, но това не означавало, че са пристрастени. Анагрет изобщо не беше споменала думата „пристрастен“.

За Андреас най-ужасното беше, че обсесията на пастрока по влажната мекота на момичешките слабини му напомняше за него самия. Почувства се една идея по-непричастен, когато Анагрет продължи с разказа си и сподели, че седмиците опипване били само прелюдия към това, Хорст да започне да си сваля панталона. Това беше неизбежно, ала все пак то беше развалило магията, в тяхната тайна се беше намесил трети. А на Ангрет този трети не ѝ харесваше. Тя знаеше, че той я е следил през цялото време, изчаквал е своя миг, манипулирал я е така, както водещият офицер манипулира агента си. Анагрет не искаше да го вижда, не искаше да е край нея и когато той се опита да наложи властта си, тя започна да се страхува да остава у дома вечер. Но какво можеше да направи? Той знаеше тайните ѝ. Знаеше, че макар и само в началото, тя беше очаквала с нетърпение погалванията на Хорст. Без да го осъзнава напълно, тя беше станала негов неофициален сътрудник, беше дала клетва да му се подчинява. Започна да се чуди дали майка ѝ не взема наркотици, за да не се пита чие тяло всъщност иска пишката на Хорст. Пишката знаеше за кражбите на майка ѝ, разполагаше с властта на службите и затова Анагрет не можеше да се обърне към милицията. Милиционерите щяха да пратят майка ѝ в затвора и да оставят Анагрет сама с пишката. Същото щеше да стане и ако кажеше на майка си, тъй като майка ѝ щеше да обвини съпруга си и пишката щеше да я прати в затвора. Макар че може би майка ѝ заслужаваше да бъде в затвора, но не биваше да се стига дотам, тъй като това означаваше Анагрет да остане у дома и да продължи да я наранява.

Това беше последната глава от недовършената ѝ история и тя излезе на бял свят в четвъртата вечер, откакто Андреас беше встъпил в ролята си на възпитател. След като приключи с изповедта си в ледената църква, Анагрет се разплака. Като гледаше как това красиво момиче плаче, как по детски търка с юмручета очи, Андреас изведнъж изпита някакво странно усещане в тялото си. Той беше такъв подигравчия, любител на иронията и майстор на присмеха, че дори не можеше да осъзнае какво се случва с него: и той се беше разридал. Но поне си даваше сметка за причината за това. Плачеше за себе си, за това, което му се беше случило като малък. Беше се наслушал на разкази за сексуално насилие в детството, ала за първи път познатата история му се поднасяше от толкова добро момиче, момиче със съвършена коса, кожа и костна структура. Красотата на Анагрет беше пробила бронята му. Струваше му се, че той е същият като нея. Плачеше също така и защото я обичаше, и защото не можеше да я има.

— Можеш ли да ми помогнеш? — попита шепнешком тя.

— Не знам.

— Защо ме накара да ти разкажа, ако не можеш да ми помогнеш? Защо не спираше да ми задаваш въпроси? Държеше се така, сякаш можеш да направиш нещо!

Той поклати глава и си замълча. Анагрет сложи ръка на рамото му, едва-едва го докосна, ала и най-лекото съприкосновение с нея беше непоносимо. Андреас се сви и се разтресе от ридания.

— Толкова ми е жал за теб.

— Сега вече ти е ясно какво имах предвид. Наистина наранявам хората.

— Не, не е така.

— Може просто да му стана любовница. Да го накарам да се разведе с майка ми и да заживея с него.

— Не! — Той се стегна, отри лице. — Недей, той е извратен негодник. Знам го, защото и аз самият съм малко извратен. И мога да си го представя.

— Да постъпиш по същия начин?

— Никога. Заклевам се. Аз съм като теб, не съм като него.

— Но ако си малко извратен и в същото време си като мен, това означава, че и аз трябва да съм малко извратена.

— Не това исках да кажа.

— И все пак си прав. В такъв случай ще се прибера и ще му стана любовница. Щом съм извратена. Благодаря за помощта, другарю възпитател!

Андреас я хвана за раменете и я завъртя към себе си. Сега в очите ѝ се четеше единствено недоверие.

— Искам да ти бъда приятел — рече той.

— Знаем докъде води приятелството.

— Не си права. Остани и нека да помислим. Нека бъдем приятели.

Тя се дръпна и скръсти ръце на гърдите си.

— Може да се обърнем направо към Щази — предложи Андреас. — Той е нарушил клетвата си. Заподозрат ли, че може да ги злепостави, те ще го изхвърлят като мръсен парцал. За тях той е само някакъв дребен сътрудник, пълна нула.

— Не — възрази тя. — Ще решат, че лъжа. Не ти разказах всичко, срам ме е. Нарочно се опитвах да привлека вниманието му.

— Няма значение. Ти си на петнайсет. Според закона не носиш отговорност. Освен ако не е пълен глупак, сега той би трябвало да е обезумял от страх. Ножът е в теб.

— Дори и да ми повярват, това ще провали живота на всички, включително и моя. Няма да имам дом, няма да мога да отида в университета. Дори и сестра ми ще ме намрази. По-добре да му давам това, което иска, докато не стана достатъчно голяма да се изнеса.

— Това ли искаш?

Тя поклати глава.

— Нямаше да съм тук, ако го исках. Но сега виждам, че никой не може да ми помогне.

Андреас не знаеше какво да отговори. Той искаше тя да дойде да живее с него в мазето на църквата. Можеше да я закриля, да я образова, да упражнява английския си с нея, да я обучава като възпитател и да ѝ бъде приятел, да живее с нея така, както крал Лир си представя живота с Корделия, да следят вестите от дворците и да се смеят кой пропада и кой се издига[7]. След време може би щяха да станат семейство, семейството от мазето, и да си живеят в усамотение.

— Може да ти намерим стая тук — рече той.

Анагрет отново поклати глава.

— Той и без това вече мърмори, че се прибирам късно. Мисли, че излизам с момчета. Ако изобщо не се прибера, ще издаде майка ми.

— Той ли ти го каза?

— Той е лош човек. Дълго време мислех, че е добър, ала не е така. Сега само ме заплашва. Няма да спре, докато не получи всичко, което иска.

Друго странно усещане, този път не плач, а вълна на омраза бликна в Андреас.

— Може да го убия — каза той.

— Не това имах предвид, когато те помолих за помощ.

— Все нечий живот ще бъде провален — продължи той, следвайки логиката на омразата си. — Защо да не са неговият и моят? Аз и без това съм почти като в затвор. Храната там едва ли ще е по-лоша. Ще си чета книги на разноски на държавата. А ти ще можеш да учиш и да помогнеш на майка си да преодолее зависимостта си.

Тя изсумтя подигравателно.

— Чуден план. Да се опиташ да убиеш културист.

— Ясно е, че няма да го предизвикам в открит двубой.

Погледът ѝ показваше, че не ѝ се вярва той да говори сериозно. И това щеше да е вярно за всеки един миг в живота му досега. Насмешливостта беше негова втора природа. Само че когато ставаше дума за Анагрет, на Андреас му беше трудно да види смехотворната страна на нехайното унищожаване на живота на хората в Републиката. На път беше да се влюби в нея и не можеше да обуздае чувствата си, а нямаше как да ги превъплъти в действие, нямаше как да я накара да повярва, че може да му има доверие. Тя явно беше зърнала част от това изписано на лицето му, тъй като изражението ѝ се промени.

— Не бива да го правиш — рече тя тихо. — Той просто е извратен. Всички в семейството ми са извратени, всеки, до когото се докосна, е извратен, и аз съм извратена. Просто ми трябва помощ.

— Няма кой да ти помогне в тази страна.

— Не може да е така.

— Но е така.

Анагрет се взираше мълчаливо в пейките пред тях, в жалкото мъждиво осветено разпятие над олтара. Дишането ѝ беше накъсано и учестено.

— Няма да ми е мъчно за него, ако умре — каза накрая тя. — Но би трябвало да го направя аз, а аз не бих го сторила. Никога. Предпочитам да му стана любовница.

Като се замислеше, Андреас също не гореше от желание да убие Хорст. Можеше да си представи да оцелее в затвора, но етикетът „убиец“ не пасваше на образа, който си беше изградил за себе си. А този етикет щеше да го следва до края на живота му и Андреас нямаше да може да се харесва толкова, колкото се харесваше сега, а и другите също нямаше да го харесват. Нямаше нищо против да бъде Assibräuteaufreißer, сваляч на морално разложени девойки, този етикет беше смехотворен. Но не беше убиец.

— Е — рече Анагрет и се надигна. — Все пак ти благодаря за предложението. И за това, че ме изслуша, без да се задавиш от отвращение.

— Почакай — спря я той.

Беше му дошла друга идея: ако тя му помогнеше, можеше да не го хванат веднага, а дори и да го хванеха, красотата ѝ и любовта му щяха да бъдат част от стореното. Той нямаше да е обикновен убиец, а мъжът, разправил се с насилника на това невероятно момиче.

— Вярваш ли ми? — попита Андреас.

— Приятно ми е да си говоря с теб. Не мисля, че ще издадеш тайните ми.

Не това искаше да чуе. Думите ѝ го накараха да се срамува от мечтите си да я обучава в мазето.

— Не искам да ти бъда любовница — добави тя, — ако това ме питаш. Не искам на никого да бъда любовница.

— Ти си на петнайсет, аз съм на двайсет и седем. Не за това говоря.

— Сигурна съм, че си имаш своя история и тя е много интересна.

— Искаш ли да я чуеш?

— Не. Искам просто отново да бъда нормална.

— Това няма как да стане.

Изражението ѝ помръкна. Би било съвсем нормално да я прегърне и да я утеши, ала положението, в което се намираше Анагрет, беше всичко друго, но не и нормално. Той се чувстваше абсолютно безсилен, поредното ново усещане, което изобщо не му допадаше. Предполагаше, че сега тя ще си тръгне и никога повече няма да се върне. Но вместо това Анагрет си пое крепко дъх и без да го поглежда, попита:

— Как ще го направиш?

С тих, монотонен глас, все едно беше изпаднал в унес, той ѝ обясни плана си. Тя трябвало да престане да идва в църквата, да се прибере у дома и да излъже Хорст. Да му каже, че е ходила в църквата да остане насаме със себе си, да се помоли и да потърси Божието напътствие, и сега умът ѝ се бил прояснил. Вече била готова изцяло да му се отдаде, но не можела да го направи у дома, тъй като не било редно спрямо майка ѝ. Знаела по-хубаво, романтично място, безопасно място, където приятелите ѝ ходели през почивните дни да пият бира и да се натискат. Ако наистина я уважавал, щял да я заведе там.

— И ти знаеш някакво такова място, така ли?

— Да — кимна Андреас.

— И ще го направиш заради мен?

— За кого друг? Ти заслужаваш по-добър живот. Готов съм да рискувам, за да го получиш.

— Не просто рискуваш. Съвсем сигурно е, че ще те хванат.

— А ако за миг допуснем, че няма да ме хванат, би ли ми позволила да го направя?

— Мен трябва да убиеш, не него. Постъпвам ужасно спрямо сестра ми и майка ми.

Той въздъхна.

— Харесвам те, Анагрет, много даже. Но преиграването и излишното драматизиране не са ми по вкуса.

Думите му попаднаха право в целта, веднага го видя. Очите ѝ заблестяха, не лумна чак пламък, но определено просветнаха искрици. При тази гледка нещо в слабините му трепна и за миг Андреас ги възненавидя, не искаше от това да излезе поредното прелъстяване. Искаше Анагрет да е пътят, който ще го изведе от пустошта на лъстта.

— Никога не бих могла да го направя — каза тя и се извърна настрани.

— Естествено. Просто си говорим.

— И ти преиграваш. Каза, че си най-важният човек в страната.

Можеше да изтъкне, че е изрекъл това смехотворно твърдение иронично, ала си даде сметка, че това е само наполовина вярно. Иронията беше хлъзгава, искреността на Анагрет беше непоклатима.

— Права си — каза той с благодарност. — И аз преигравам. Още нещо, по което си приличаме.

Тя раздразнено сви рамене.

— И тъй като само си говорим, можеш ли наистина да караш мотора?

— Искам само отново да бъда нормална. Не искам да бъда като теб.

— Добре. Ще се опитаме да те направим отново нормална. Но ако можеш да караш мотора, ще ни е от полза. Аз лично никога не съм се качвал на мотор.

— Като джудото е — отвърна Анагрет. — Стараеш се да го следваш, не да му се противопоставяш.

Сладката малка джудистка. Тя продължи по същия начин, затръшваше вратата в лицето му и после я открехваше, отхвърляше всяко предложение, а след това отстъпваше и приемаше, докато не стана късно и дойде време да си върви. Разбраха се, че няма смисъл да се връща в църквата, освен ако не е готова да осъществят замисъла му или да се премести да живее в мазето. Това бяха единствените два варианта, за които се сетиха.

След като Анагрет престана да идва в църквата, Андреас нямаше как да се свърже с нея. Шест дни подред всеки следобед той сядаше на пейките пред олтара и чакаше, докато не станеше време за вечеря. Беше почти сигурен, че никога повече няма да я види. Тя беше малка, ученичка, не го харесваше, или най-малкото не го харесваше достатъчно, а и омразата ѝ към пастрока беше по-слаба от неговата. Нямаше да издържи и или щеше да отиде сама в Щази, или щеше да приеме да бъде насилвана. Тази мисъл носеше известно облекчение на Андреас в точещите се часове на отминаващите следобеди. От гледна точка на личния опит, сериозното обмисляне на убийство почти се равняваше на извършването му, като освен това притежаваше допълнителното преимущество, че не носеше никакъв риск. Измежду това, да бъдеш в затвора или да не бъдеш в затвора, второто очевидно беше за предпочитане. Но страхът, че никога повече няма да види Анагрет, не спираше да го гризе. Представяше си я как старателно и послушно упражнява хватките си в клуба по джудо и потъваше в самосъжаление. Отказваше да си представя какво се случва в дома ѝ вечер.

Тя се появи на седмия ден, изглеждаше бледа и отслабнала, беше облечена с грозно шушляково яке, каквото носеха половината юноши в Републиката. Над „Зигфелдщрасе“ се сипеше отвратителен студен дъждец. Анагрет седна на последния ред, сведе глава и замачка меките си повехнали ръце. Като я видя след седмица, в която само си я беше представял, Андреас смаяно си даде сметка за разликата между любовта и похотта. Любовта се оказваше сковаваща душата, свиваща стомаха, замайваща главата, непонятно клаустрофобична: усещане за безкрайност, натъпкана вътре в него, безкрайна тежест, безкрайни възможности, само с един малък отдушник в лицето на треперещо бледо момиче с грозно яке. И през ум не му минаваше да я докосне. Идеше му да се хвърли в краката ѝ.

Той седна немного близо до нея. Доста дълго, поне няколко минути, мълчаха. Любовта преобразяваше начина, по който Андреас възприемаше накъсаното ѝ дишане през устата и треперещите ръце, изваждаше на показ несъответствието между извънмерното значение, което Анагрет имаше за него, и обикновеността на шумното дишане, всекидневността на ученическите ѝ пръсти. Мина му странната мисъл, че е нередно, нередно в смисъл на грешно, да убие човек, който, колкото и да е извратен, също я обича, по-скоро би трябвало да изпитва състрадание към него.

— Трябва да отида на тренировка — каза тя накрая. — Нямам много време.

— Радвам се да те видя — рече той.

Имаше чувството — и това чувство също беше породено от любовта — че по-истинно твърдение не е изричал никога в живота си.

— Кажи ми направо какво трябва да направя.

— Сега май не е най-подходящият момент. По-добре ела някой друг път.

Анагрет поклати глава, косата ѝ падна върху лицето. Тя не я прибра.

— Кажи ми какво трябва да направя.

— По дяволите! — изруга той искрено. — И мен ме е страх.

— Не вярвам.

— Защо просто не избягаш? Ела да живееш тук. Ще ти намерим стая.

Тя затрепери още по-силно.

— Ако не искаш да ми помогнеш, сама ще го направя. Мислиш се за лош, но не си, аз съм лошата.

— Недей така. — Андреас хвана треперещите ѝ ръце. Те бяха ледени и тъй обикновени, тъй обикновени; обичаше ги. — Ти си добър човек. Просто си попаднала в кошмар.

Анагрет завъртя лице към него и той зърна през косата пламъка в очите ѝ, този път истински пламък.

— Ще ми помогнеш ли да се измъкна от него?

— Искаш ли го?

— Обеща, че ще ми помогнеш.

Струваше ли си да го направи, имаше ли и един човек на този свят, заради когото да си струва? Той все още продължаваше да си задава този въпрос, ала въпреки това пусна ръцете ѝ и извади от джоба на сакото листче с нарисувана карта.

— Къщата е ето тук. Добре е предварително да отидеш с градската железница да огледаш мястото, за да се ориентираш после по-лесно. Иди по тъмно и внимавай, може да има милиция. Накарай го да угаси фаровете преди последния завой и след това избутайте мотора зад къщата. Има пътека, може да се мине. И не забравяй да си свалиш каската. За коя вечер сте се разбрали?

— Четвъртък.

— Кога започва смяната на майка ти?

— В десет.

— Не се прибирай за вечеря. Кажи му, че ще го чакаш при мотора в девет и половина. Не бива никой да те види да излизаш от блока с него.

— Добре. Ти къде ще си?

— Не се тревожи за това. Минете през задната врата. Всичко останало ще е така, както го говорихме.

Тя потрепери спазматично, сякаш щеше да повърне, но се овладя и прибра картата в джоба на якето.

— Нещо друго?

— Предложила си му, нали? Да се видите там.

Анагрет кимна отсечено.

— Извинявай — рече той.

— Друго?

— Само едно. Погледни ме.

Тя остана свита като виновно куче, направило беля, но извърна глава към него.

— Кажи ми честно. Защо го правиш, защото аз го искам или защото ти го искаш?

— Има ли значение?

— Голямо. Всичко зависи от това.

Анагрет отново сведе поглед към скута си.

— Просто искам да се свърши. По един или друг начин.

— Знаеш, че каквото и да стане, дълго време няма да може да се виждаме. Няма да можем да поддържаме никаква връзка.

— И така май е по-добре.

— Помисли си хубаво. Ако вместо това дойдеш тук, ще можем да се виждаме всеки ден.

— Не мисля, че това е по-добрият вариант.

Андреас вдигна поглед към пожълтелия таван на църквата, каква невероятна подигравка беше това: след като сърцето му най-сетне се беше спряло на някого, той не само че не можеше да го има, но дори и не му беше дадено да го вижда. И въпреки това се чувстваше добре. В безсилието имаше сладост. Кой би предположил? В ума му се въртяха всевъзможни клишета за любовта, глупави мъдрости и стихчета от песни.

— Закъснявам за тренировка — каза Анагрет. — Трябва да тръгвам.

Той затвори очи, за да не я гледа как излиза.

Лесно е да се хвърли вината върху майката. Животът е злощастен парадокс: желанието е неутолимо, а ресурсите са ограничени, раждането е само път към смъртта, така че защо да не обвиниш човека, който те е обрекъл на живот? Да, навярно е несправедливо. Но майка ти винаги може да вини своята майка, която да вини своята и така нататък чак до Райската градина. Хората открай време хвърлят вината върху майките, макар че повечето, в това Андреас беше сигурен, го заслужаваха далеч по-малко от неговата.

Всичко е предрешено, и то в ущърб на детето, поради някаква случайност в мозъчното развитие: майката разполага с три-четири години да бърника из главата ти, преди твоят хипокампус да започне да задържа дълготрайни спомени. Говориш ѝ, откакто си на една годинка, а още по-дълго си я слушал, но не помниш и една своя или нейна дума, отпреди хипокампусът да се задейства. И когато съзнанието ти отвори малките си очички за първи път, набързо установява, че вече си влюбен до уши в майка си. И като изключително умно и схватливо момче, ти вярваш в историческата неизбежност на социалистическата работническа държава. Тайно в себе си майка ти може и да не вярва, но ти вярваш. Превърнал си се в личност още преди да се сдобиеш със съзнателно Аз. Телцето ти е било много по-навътре в майчината утроба, отколкото някога е стигал пенисът на баща ти, промушил си цялата си глава измежду краката ѝ и след това дълго си бозал от цицките ѝ всеки път когато ти се е приисквало, само че колкото и да се напъваш, нищо от това не можеш да си спомниш. И така от самото начало се оказваш отчужден от себе си.

Бащата на Андреас беше един от най-младите членове на Централния комитет и имаше най-творческата работа в Републиката. Като главен икономист на държавата, той беше отговорен за цялостното подправяне на данните, за показването на ръст в производителността там, където го нямаше, за балансирането на бюджета, който с всяка година все повече се отдалечаваше от действителността, за нагласяването на официалните обменни курсове така, че да се усети ползотворното въздействие от тази твърда валута, която Републиката успее да прилапа или измоли отнякъде, за разкрасяването на малкото реални успехи на икономиката и за измислянето на оптимистични оправдания за множеството ѝ провали. Висшето партийно ръководство можеше да си позволи да гледа недоумяващо или цинично на неговите числа, но той самият трябваше да вярва във версията, която разказваше. Това изискваше политическа непоклатимост, известно самозалъгване и най-вече самосъжаление.

Един от повтарящите се рефрени в детството на Андреас бяха постоянните оплаквания на баща му от несправедливостта, с която е принудена да се бори държавата на германските работници. Нацистите преследвали комунистите и едва не унищожили Съветския съюз, затова Москва имала пълни основания да изисква репарации, а в същото време Америка заделяла огромни суми от и без това оскъдните средства на своята потискана работническа класа и ги изпращала на Западна Германия, за да създаде илюзорна представа за благоденствие, като така прилъгвала слабите и лековерни източногерманци да пресичат границата. „В цялата човешка история няма друга държава, която да е възникнала при толкова неблагоприятни обстоятелства — обичаше да казва той. — Започнахме да градим от пепелища, нямаше ръка, която да не е вдигната срещу нас, а успяхме да нахраним и облечем нашите граждани, да им осигурим жилища и да ги изучим, да им обезпечим сигурността, на която се радват само най-богатите на Запад.“ Изразът „нямаше ръка, която да не е вдигната срещу нас“ винаги трогваше Андреас. За него баща му беше най-великият мъж на света, мъдрият и добросърдечен защитник на презрения и обграден от зложелатели германски пролетариат. Нима някой можеше да заслужава по-голямо съчувствие от страдащия онеправдан народ, който се беше съхранил и извоюваше победа след победа единствено благодарение на вярата в себе си? Въпреки че „няма ръка, която да не е вдигната срещу нас“?

Баща му обаче беше изключително натоварен и често пътуваше до Москва и до другите държави от Варшавския договор. Истинската любов на Андреас беше майка му Катя, която беше също толкова невероятна и много по-често беше на разположение. Тя беше красива, разкрепостена и остроумна, единствено в политическите си възгледи беше закостеняла. Късо подстриганата ѝ по момчешки коса беше с неподражаем червен цвят, искряща, но естествена на вид червенина, получавана с помощта на една произвеждана на Запад боя, до която имаха достъп само най-привилегированите. Катя беше перлата в короната на Републиката, жена със смайващо телесно и интелектуално очарование, която, за разлика от повечето хора като нея, беше избрала да остане в родината. Никой не следваше партийната линия с по-пъргава стъпка от нея. Андреас беше ходил на нейни лекции и беше виждал как тя запленява студентите, как ги омагьосва с червената си коса и гладката си реч, която се лееше свободно без помощта на предварително приготвени записки. Катя знаеше големи откъси от Шекспир наизуст, можеше да цитира всеки стих, който се окажеше нужен на потока на мисълта ѝ, и след това да го преведе на немски за по-несхватливите, без да кривне и на косъм от правата линия: датската трагедия беше притча за лъжливото класово съзнание и неговото падение, Полоний беше пародиен образ на буржоазната интелигенция, русият принц беше пророк и предтеча на Маркс, Хорацио беше неговият Енгелс, а Фортинбрас, същински Ленин, агент и гарант на революционното съзнание, пристигнал на датския еквивалент на Финландската гара. Ако някой се възмутеше от високото самомнение на Катя, ако някой се притеснеше от нейната пламенност (безопасността беше в сивотата), тя набързо приспиваше подозренията срещу себе си, като изтъкваше, че е партиен секретар на факултета.

Освен това Катя произхождаше от славен род. През 1933 година, след подпалването на Райхстага и забраната на комунистическата партия, по-умните и по-големите късметлии от партийното ръководство бяха избягали в Съветския съюз, където бяха преминали обучение в НКВД, а останалите се бяха разпилели из Европа. Майката на Катя имаше британски паспорт и беше успяла да емигрира в Ливърпул заедно със съпруга си и двете си дъщери. Мъжът ѝ си беше намерил работа на пристанището и се беше доказал като достатъчно полезен съветски агент, за да не изпадне в немилост; Катя твърдеше, че си спомня как Ким Филби е гостувал у тях. След избухването на войната английските власти любезно, но твърдо бяха преместили семейството в провинцията в Уелс и там то беше изчакало края на бойните действия. Без по-голямата сестра на Катя, омъжила се за музикант от оркестър, свирещ суинг, родителите се върнаха в Източен Берлин, участваха в празничната манифестация, получиха публични похвали за съпротивата си срещу фашизма и след това тихомълком бяха изпратени в изгнание в Росток от обученото от НКВД държавно ръководство, което Съветският съюз беше сложил на власт. Единствено на Катя позволиха да остане в Берлин, тъй като беше студентка. Баща ѝ се обеси в Росток през 1948 година, а майка ѝ се срина психически и беше затворена в лудница, където и почина. По-късно Андреас започна да подозира, че е възможно тайните служби да имат пръст в самоубийството на дядо му и лудостта на баба му, но тази утеха беше политически неприемлива за Катя. Нейната звезда изгря със залеза на родителите ѝ, които сега без никаква опасност можеше да бъдат почитани като герои. Катя беше назначена за професор в университета и се омъжи за свой колега, който беше прекарал военните години в Съветския съюз при роднините си от семейство Волф и там беше учил икономика.

Благодарение на майка му детството на Андреас беше необикновено. Тя му позволяваше всичко и в замяна изискваше единствено той да е винаги до нея и да ѝ се възхищава. Възхищението му идваше естествено. В университета Катя преподаваше Anglistik и от самото начало говореше на сина си на немски и на английски, като често смесваше двата езика в едно изречение. Това беше страшно забавно. Du hast ein bloody awful mess gemacht! The Vereinigten Staaten are rotten! Is that a fart oder eine Ausfahrt I smell? Willst du ein otheres Stück creamcake? What goeth in thy little head on?[8] Тя отказваше да го даде на детска градина, искаше го само за себе си и беше достатъчно привилегирована това да ѝ се размине безнаказано. Той започна да чете толкова малък, че не си спомняше някой да го е учил. Помнеше обаче как спеше на спалнята при майка си, когато баща му го нямаше; помнеше и хъркането на баща си, когато се опита да се промъкне при тях една нощ, помнеше как се уплаши от хъркането, а тя стана, отнесе го в стаята му и остана да спи при него. Каквото и да направеше, получаваше похвала от нея. Когато се тръшкаше и хленчеше на инат, майка му сядаше на пода и започваше да плаче заедно с него и ако това го ядосаше и го накараше да увеличи децибелите, тя също се разреваваше по-силно, докато накрая смешната ѝ преструвка отвлечеше вниманието му от собственото му страдание. Той се разсмиваше и Катя се засмиваше заедно с него.

Веднъж Андреас толкова ѝ се ядоса, че я ритна в пищяла и тя закуцука из всекидневната, правеше се, че ужасно я боли, и крещеше на английски: „Докоснат! Няма спор!“[9]. Беше толкова смешно и едновременно с това дразнещо, че той изтича и я ритна отново, по-силно. Сега обаче майка му се свлече на пода и застина неподвижно. Андреас се засмя и се зачуди дали да я ритне за трети път, това беше страхотна игра. Но тъй като тя не помръдваше, той се разтревожи и коленичи до главата ѝ. Катя дишаше, не беше мъртва, но погледът ѝ беше отнесен.

— Мамо?

— На теб приятно ли ти е да те ритат? — прошепна тя безизразно.

— Не.

Катя не каза нищо повече, но той беше изключително преждевременно развит и веднага се засрами от постъпката си. Нямаше нужда майка му да му обяснява кое е редно и кое — не, и тя никога не го правеше. Андреас започна да я побутва и подръпва, опита се да я вдигне, нареждаше: „Мамо, мамо, извинявай, че те ритнах, стани, моля те“. И тогава тя заплака, не престорено, а с истински сълзи. Той престана да я побутва, не знаеше какво да прави. Изтича в стаята си и също заплака, като се надяваше, че тя ще го чуе. Съдра се от рев, ала майка му така и не дойде. Той избърса сълзите си и се върна във всекидневната. Тя лежеше на пода в същото положение, очите ѝ бяха отворени.

— Мамо?

— Нищо лошо не си направил — прошепна тя.

— Не те нараних, нали?

— Ти си съвършен. Светът не е.

Майка му не помръдваше. Единственото, което му дойде на ума, беше да се върне в стаята си и да легне неподвижно като нея. Но това бързо му омръзна и той взе една книга. Още четеше, когато чу баща си да се прибира. „Катя? Катя!“ Стъпките на баща му отекваха строго, ядосано. След това се разнесе плесница. След миг втора. После отново стъпките на баща му, после и на майка му, после тракане на тенджери и тигани. Андреас отиде в кухнята, майка му го посрещна с нежна усмивка, познатата нежна усмивка, и го попита какво чете. Докато вечеряха, родителите му си говореха както обикновено, щом баща му споменеше някого, майка му подхвърляше нещо забавно и леко язвително по негов адрес, на което той отговаряше: „От всеки според способностите“, или с някоя друга подобна партийна мъдрост, а тя се обръщаше към Андреас и му намигваше. Колко я обичаше! Обичаше ги и двамата! Случилото се по-рано беше сън, лош сън.

Много от първите му спомени бяха от заседания в университета, на които тя го беше водила. Майка му го настаняваше да седне в ъгъла, встрани от заседателната маса, и той, като истински вундеркинд, четеше илюстровани издания, на немски Вернер Шмол, „Nackt unter Wölfen“, „Kleine Shakespeare — Fabeln für junge Leser“[10], на английски „Робин Худ“ и Стайнбек, докато събралите се преподаватели се надпреварваха да предлагат нови начини да съчетаят програмата по английски с класовата борба в помощ на немските работници. Никъде другаде в университета не се провеждаха толкова потискащо доктринерски заседания, а причината за това беше, че Катедрата по английски се смяташе за маловажна и постоянно биваше подлагана на критики. Андреас разви едва ли не телепатична връзка с майка си, знаеше кога да вдигне поглед от книгата, за да улови нейното намигване, което му казваше, че заедно трябва да изтърпят това мъчение и че те двамата са по-умни от всички останали. На колегите ѝ навярно не им беше приятно в стаята да има малко дете, но Андреас отрано можеше сам да си се занимава с нещо и беше толкова свързан с майка си, че усещаше какво би я изложило и никога не го правеше. Само в крайни случаи ставаше и я дръпваше за ръкава да го заведе до тоалетната.

При едно от по-дългите заседания — така разказваше Катя, Андреас не помнеше този случай — той заклюмал над книгата и отпуснал глава на облегалката на стола. Един от колегите на Катя, в опит навярно да прояви тактичност и без да знае за езиковите му умения, предложил на английски момчето да отиде да „залегне“ в кабинета ѝ. Щом го чул, Андреас веднага скочил и извикал на английски: „Който казва „заляга“ вместо „поляга“, сам се излага!“. Вярно, той от малък беше усвоил разликата между „залягам“ и „полягам“ и имаше високо мнение за своите способности, ала въпреки това не му се вярваше на шест години да е бил чак толкова умен. Катя настояваше, че е било точно така. Това беше една от многото ѝ истории за преждевременното му развитие: как английският на шестгодишния ѝ син бил по-добър от този на колегата ѝ в университета. Постоянното ѝ разказване не смущаваше кой знае колко Андреас, макар че той по-късно стигна до извода, че е трябвало. От малък се беше научил да не обръща внимание на майчината си гордост, смяташе я за подразбираща се и не се замисляше за нея.

Щом пое по пътя на дисциплинирането и индоктринирането в началното училище, той започна да прекарва по-малко време с майка си, ала дотогава вече беше напълно убеден, че е случил на най-добрите родители на света. Все още му беше приятно да се прибере у дома и да кръстоса словесни шпаги с майка си на немски и на английски, сега беше в състояние да вникне по-задълбочено в любимите ѝ пиеси и романи и да бъде такъв, какъвто не беше баща му: читател и почитател на художествената литература; и макар че едновременно с това беше в състояние да види по-ясно, че майка му не е съвсем уравновесена (имаше и други психически сривове, на пода в кабинета, в банята, чести необясними отсъствия, последвани от невероятни оправдания), Андреас се отнасяше към приятелите и съучениците си със своего рода noblesse oblige[11], приемаше за даденост, че техните майки далеч не са толкова невероятни като неговата. Това убеждение устоя до пубертета.

На теория в Републиката на пошлостта нямаше нужда от психолози, тъй като неврозите бяха буржоазно заболяване, патологичен израз на противоречия, които по дефиниция нямаше как да съществуват в идеалната работническа държава. Въпреки това психолози се намираха, макар и малко, и когато Андреас беше на петнайсет, баща му го изпрати при един от тях. Андреас беше обвинен, че се е опитал да се самоубие, но видимият симптом беше прекомерно онаниране. Според него преценката кое е прекомерно беше крайно субективна, а и майка му смяташе, че това е съвсем нормален етап от пубертета, ала въпреки това той беше склонен да приеме, че баща му може и да е прав. Откакто беше открил извеждащия го от самоотчуждението таен проход под формата на възможността сам да си доставя наслада — едновременно беше хем доставчик, хем получател на удоволствието — Андреас все повече загърбваше всяка друга дейност, която му пречеше.

Най-времеемката от тези дейности беше футболът. Източногерманската интелигенция гледаше отвисоко на този спорт, само че на десет години Андреас вече беше попил майчиното си презрение към домораслата интелигенция. В споровете с баща си той изтъкваше, че Републиката е държава на работниците, а футболът е спортът на работническите маси, но това беше циничен аргумент, достоен за майка му. Всъщност харесваше футбола, защото той го отделяше от съучениците му, чието високо самочувствие беше без покритие. Андреас принуди най-добрия си приятел Йоахим, за когото беше мерилото за вкус и за обноски[12], да се запише заедно с него в юношеската школа. Ходеха да тренират на един стадион доволно далеч от „Карл Маркс Алее“ и с разговорите си за Бекенбауер и „Байерн Мюнхен“ успешно се „цепеха“ от съучениците си. Впоследствие, след като видя призрака, Андреас се хвърли презглава в спорта, тренираше с другите на стадиона и сам във „Вебервиезе“[13], тъй като се смяташе за невероятен голмайстор, а и това отвличаше мислите му от призрака.

Само че от него нямаше как да излезе голмайстор, а леснотата на самозадоволяването още повече изостряше недоволството му от защитниците, които постоянно проваляха опитите му да вкара. Сам, в стаята си, можеше да вкарва на воля. Там изпитваше недоволство единствено от това, че след като вкараше прекалено много пъти и не можеше да го направи отново, му ставаше скучно и се потискаше.

Като помощно средство да разпалва възбудата си, Андреас започна да скицира с молив голи женски тела. Първите му рисунки бяха изключително нескопосани, но той установи, че има някакъв талант, особено когато работеше по модели от списание, които разсъбличаше, докато ги прерисуваше; освен това откри, че ако, докато рисува с една ръка, другата е в гащите му, може да удължи приятната тръпка с часове. Върху по-несполучливите рисунки се изпразваше, смачкваше ги на топка и ги изхвърляше. По-хубавите ги пазеше и ги доизкусуряваше, отлагаше до последно изписването на балончета с мръснишки подкани и въздишки като в комиксите, тъй като, макар идеализираните лица и тела да си оставаха прекрасни, после се срамуваше от думите, които ги беше накарал да изговорят.

В крайна сметка Андреас съобщи на родителите си, че се отказва от футбола. Майка му одобряваше ipso facto[14] всяко нещо, което той направеше, ала този път баща му заяви, че в такъв случай трябва да си намери друго здравословно и също толкова времеемко занимание; затова, на път за вкъщи от тренировките една вечер, Андреас се хвърли от моста на „Райнщрасе“ в рехавите храсталаци, където, съвсем случайно, за последно беше видял призрака. Счупи си глезена и обясни на родителите си, че е скочил от глупост, да се докаже пред приятелите си.

Единственото, с което всички в Републиката разполагаха в изобилие, беше време. Каквото не успееш да свършиш днес, спокойно се отлагаше за утре. Всичко друго не достигаше, ала времето се точеше безкрайно, особено ако си със счупен глезен и си изключително умен. Домашните бяха фасулска работа за момче, което четеше от тригодишно и от петгодишно знаеше таблицата за умножение; да се фука пред съучениците с интелигентността си, бързо омръзваше; момичетата не го интересуваха, а откакто беше видял призрака, вече не му беше приятно да разговаря с майка си. Тя си беше все така интересна, по време на вечеря размахваше интересността си под носа му като парче сочен плод, ала той беше загубил апетит за нея. Живееше в безбрежна пролетарска пустиня на безкрайно време и отегчение и затова не виждаше нищо нередно, нито пък прекомерно в това, да отделя голяма част от деня си, за да твори красота: да преобразява празния лист в красиви женски лица, които дължаха съществуването си на него, и едновременно с това да преобразява свития мек плужек в гащите си в як, здрав токмак. До такава степен престана да се срамува от творенията си, че започна да рисува на дивана във всекидневната и понякога толкова се вглъбяваше в творчеството си, че забравяше да се самозадоволи.

— Кой е това? — попита един ден майка му, надничайки иззад рамото му.

Тонът ѝ беше игрив.

— Никой — отвърна той. — Просто лице.

— Това лице все трябва да принадлежи на някого. Някоя съученичка?

— Не.

— Доста си добър. С това ли се занимаваш, като се затвориш в стаята си?

— Да.

— Имаш ли и други рисунки? Искам да ги видя.

— Не.

— Личи си, че имаш талант. Покажи ми и другите рисунки.

— Изхвърлям ги, след като ги завърша.

— И няма нито една?

— Точно така.

Майка му се намръщи.

— Нарочно ли го правиш? За да ме нараниш?

— Мисълта за теб изобщо не ми е минавала през ума, честна дума. Ако беше така, това щеше да е обезпокоително, нали?

— Мога да ти помогна — рече тя, — но трябва да говориш с мен.

— Не искам да говоря с теб.

— На тази възраст е нормално да се възбуждаш от рисувани изображения. Да изпитваш влечение, е съвършено здравословно. Мен ме интересува единствено чие е това лице.

— Това е измислено лице, майко.

— В рисунката обаче се долавя нещо лично. Сякаш много добре знаеш на кого трябва да е това лице.

Андреас не отговори, прибра листа в една папка и се скри в стаята си, като затръшна вратата. Когато отвори папката, нарисуваното лице му се видя грозно. Отвратително, отвратително. Той скъса листа. Майка му почука на вратата и надникна.

— Защо скочи от моста? — попита тя.

— Казах ти. Предизвикаха ме.

— Искаше ли да се нараниш? Кажи ми истината, важно е. Ако направиш това, което баща ми ми причини, няма да го преживея.

— Казах ти вече, Йоахим ме провокира.

— Твърде умен си, че да направиш такава глупост само за да се покажеш.

— Уф, хубаво. Исках да си счупя крака, за да имам повече време да си бия чекии.

— Не се прави на шут.

— Моля те, махни се, че да си бия една чекия. — Думите сами изскочиха от устата му, но шокът от произнасянето им на глас като че ли изключи задръжките му. Той скочи, закуцука към нея и разтреперан, ухилен до уши, заповтаря: — Моля те, махни се, че да си бия една чекия! Моля те, махни се, че да…

— Престани!

— Аз не съм като баща ти. Аз съм като теб. Но поне не засягам никой друг. Вредя единствено на себе си.

Попадението му я накара да се изчерви.

— Говориш глупости.

— Естествено. Аз съм лудият. Не мога да различа дори сокол от сойка![15]

— Стига си се правил на Хамлет.

— Премного сродник, твърде малко син!

— Влязла ти е в ума някаква съвсем погрешна представа — рече тя. — И то почерпана от книга, не от действителността. Тези намеци страшно ме дразнят. Започвам да мисля, че баща ти е прав, не биваше да ти позволявам да четеш книги, които не са за възрастта ти. Все още мога да те предпазя, но трябва да ми се довериш. Да разкриеш какво мислиш наистина.

— Нищо не мисля.

— Андреас…

— Моля те, махни се, че да си бия чекия!

Той я предпазваше, не тя него, и когато баща му се прибра от поредната си обиколка по заводи и предприятия и го уведоми, че има насрочен час за психолог, Андреас реши, че при срещите си със специалиста задачата му ще е да продължи да закриля майка си. Баща му не би го поверил на психолог, който да не е идеологически подкован и одобрен от Щази. Само че колкото и да ненавиждаше майка си, Андреас за нищо на света не би споделил с психолога за срещата си с призрака.

Столицата на Републиката беше плоска не само в духовно отношение, а и като релеф. Малкото хълмчета бяха направени от отломките от разрушените през войната сгради и именно на едно такова възвишение, чието обрасло с трева подножие започваше от оградата на игрището, Андреас беше видял призрака за първи път. Нататък имаше неизползвани железопътни релси и изоставена тясна ивица земя в твърде неправилна форма, че да бъде включена за усвояване в някой от досегашните петилетни планове. Призракът навярно беше дошъл по линията, когато онзи следобед, след няколко обиколки на стадиона, Андреас се подпря на мрежата, за да си поеме дъх. На двайсетина метра от оградата, горе на хълмчето, стоеше изпит и брадясал мъж в овехтял кожух и се взираше в него. Неприкритото зяпане се стори на Андреас нахално и обидно и той му обърна гръб. Когато отново се захвана със спринтовете и погледна към хълма, призрака го нямаше.

На другия ден, по свечеряване, призракът се появи отново и пак гледаше право в Андреас, отделяше го от останалите. Този път и няколко от другите момчета го видяха и се развикаха: „Извратеняк! Смрадливец! Върви да се шибаш!“, с необремененото от угризения на съвестта презрение, което допуснатите в някое общество изпитват към всички извън неговите рамки. Малко вероятно беше да си навлекат неприятности заради подигравките си към някой скитник, даже напротив. Един от играчите изтича към оградата, крещейки обиди. Като го видя да се приближава, призракът се спусна от другата страна на възвишението и изчезна.

След това се появяваше по тъмно, спотайваше се в подножието, докъдето обаче стигаше светлината от лампите на игрището, и току се мяркаха очертанията на главата и раменете му. От време на време Андреас проверяваше дали призракът е още там. Понякога беше, понякога го нямаше; на два пъти той като че ли кимна на Андреас да отиде при него. Но когато свирката сложеше края на тренировките, него винаги го нямаше.

Играта на криеница продължи цяла седмица и една вечер, докато останалите се точеха към съблекалните, Андреас дръпна Йоахим настрани.

— Онзи тип на хълма — рече той. — Все мен гледа.

— О, значи, на теб е хвърлил око.

— Като че ли иска да ми каже нещо.

— Джентълмените предпочитат блондинки, копеле. Най-добре да се обадим в милицията да дойдат да го приберат.

— Мисля да прескоча оттатък. Да разбера какво иска.

— Не прави глупости.

— Има нещо странно в начина, по който ме гледа. Все едно ме познава.

— По-скоро иска да те опознае. Заради русите ти къдрици е, уверявам те.

Йоахим сигурно беше прав, ала Андреас беше израснал с майка, която одобряваше всяка негова постъпка, и на четиринайсет години вече беше свикнал да изпълнява прищевките си и да получава каквото иска, стига то да не е в открит сблъсък с властта. Накрая нещата винаги се подреждаха добре, вместо да го накажат, го хвалеха за инициативността и изобретателността му. Сега му се искаше да поговори с призрака с кожуха и да чуе какво има да му казва, сигурно щеше да е много по-интересно от всичко, което Андреас беше чул тази седмица, така че той сви рамене, приближи се към мрежата и стъпи върху телта.

— Недей, копеле — обади се Йоахим.

— Ако не се върна до двайсет минути, обади се в милицията.

— Майната ти. Идвам с теб.

Точно това беше искал Андреас и както винаги, го получаваше.

От билото потъналата в сенки железопътна линия почти не се виждаше. Ръждясала каросерия от камион, градски треволяци, ниски, обречени дървета, някакви по-светли очертания, навярно останки от стени, смалените сенки на двете момчета — това беше всичко. В далечината се издигаха десететажни панелни жилищни блокове.

— Хей! — извика в мрака Йоахим. — Неблагонадеждният! Тук ли си?

— Млъкни!

Мярнаха движение долу край релсите. Заспускаха се натам, напредваха бавно в сумрака, тръните дращеха голите им глезени. Докато слязат до линията, призракът беше чак до моста на „Райнщрасе“. Не се виждаше ясно, но като че ли ги гледаше.

— Хей! — извика Йоахим. — Искаме да поговорим с теб!

Призракът отново тръгна.

— Върви да се изкъпеш — каза Андреас. — Плашиш го.

— Не прави глупости.

— Ще отида само до моста. Ще те чакам там.

Йоахим се поколеба, но в крайна сметка той почти винаги се подчиняваше на приятеля си. Щом остана сам, Андреас пое по линията, ободрен от малкото си приключение. Вече не виждаше призрака, но само по себе си да излезе от коловоза, в тъмното, беше интересно преживяване. Той беше умен и познаваше правилата, с присъствието си тук не ги нарушаваше. Смяташе, че това му се полага, също както му се полагаше непознатият да зяпа него, а не другите момчета. Не го беше страх, чувстваше се неприкосновен. И въпреки това се радваше на усещането за сигурност, което вдъхваха уличните лампи на моста. Спря в началото му и надникна в сенките.

— Ехо?

В сенките скръцна нещо, някой беше стъпил върху счупено стъкло.

— Ехо?

— Ела долу — обади се глас.

— Ти излез тук.

— Не, ела долу. Нищо няма да ти направя.

Гласът беше възпитан и кротък, което някак си изобщо не изненада Андреас. Не би било редно някой неинтелигентен човек да го зяпа и да му маха. Той се спусна под моста и различи силует край една от колоните.

— Кой си ти? — попита той.

— Никой — отвърна призракът. — Едно недоразумение.

— Какво искаш? Познавам ли те?

— Не.

— Тогава какво искаш от мен?

— Не мога да остана тук, но исках да те видя, преди да се върна.

— Къде?

— В Ерфурт.

— Е, ето ме. Виждаш ме. Нещо против да попитам защо ме следиш?

Мостът над тях потрепери и забумтя от тежестта на преминаващ камион.

— Какво ще кажеш — попита призракът, — ако разбереш, че аз съм ти баща?

— Че си луд.

— Майка ти е Катя Волф, моминското ѝ име е Еберсвалд. Бях неин студент и колега в Хумболтовия университет от 1957 до февруари 1963 година, когато ме арестуваха и осъдиха на десет години затвор за противодържавна дейност.

Андреас неволно отстъпи. Страхът му от политически неблагонадеждни елементи беше инстинктивен. Общуването с тях не можеше да донесе нищо добро.

— Едва ли е нужно да пояснявам — добави призракът, — че не съм вършил никаква противодържавна дейност.

— Очевидно народът е бил на друго мнение.

— Не, интересното е, че никой не беше на друго мнение. Пратиха ме в затвора, защото имах връзка с майка ти, преди да се омъжи, а и след това. Ето това беше престъплението ми, най-вече, че продължихме връзката си след сватбата ѝ.

Ужасно чувство завладя Андреас, отчасти омраза, отчасти обида, отчасти гняв.

— Чуй ме, отрепко такава — рече той, — не те знам кой си, но не можеш да говориш така за майка ми. Ясно ли ти е? Ако те видя отново край игрището, ще се обадя в милицията. Ясно ли ти е?

Той се обърна и се заклатушка към светлината.

— Андреас! — извика след него отрепката. — Държах те в ръцете си, когато беше бебе.

— Върви на майната си, който и да си!

— Аз съм баща ти.

— Върви на майната си! Долен мръсник!

— Само едно искам от теб — рече мръсникът. — Прибери се и попитай съпруга на майка ти къде е бил през октомври и ноември 1959 година. Само това. Попитай го и виж какво ще ти отговори.

Погледът на Андреас се спря върху една захвърлена дебела летва. Можеше да строши черепа на мръсника, никой не би пролял сълзи за един враг на народа, на никого нямаше да му пука. Дори и да го хванеха, можеше да каже, че е било при самоотбрана, и щяха да му повярват. При тази мисъл членът му започна да набъбва. В него дремеше убиец.

— Не се тревожи — продължи мръсникът. — Няма да ме видиш повече. Забранено ми е да идвам в Берлин. Почти съм сигурен, че пак ще ме пратят в затвора само защото съм напуснал Ерфурт.

— Мислиш ли, че ми дреме?

— Не. Защо да ти дреме? Никакъв не съм ти.

— Как се казваш?

— По-добре е да не знаеш, за теб е по-добре.

— Тогава какво търсиш тук? Защо си дошъл?

— Защото десет години в затвора си го представях. И после още една, след като ме пуснаха. А ако човек дълго време си представя нещо, не може да не го направи, няма избор. Някой ден може и ти да имаш син. И тогава ще разбереш.

— На мръсните лъжци мястото им е в затвора.

— Не е лъжа. Казах ти какво трябва да го попиташ.

— Ако си посегнал на майка ми, заслужил си си да те пратят в затвора.

— И съпругът ѝ така смяташе. Но ти може и да разбереш защо за мен нещата стоят другояче.

В последното изречение се долавяше горчивина, ала Андреас вече беше сигурен — и впоследствие това му се струваше очевидно— че този мръсник е виновен. Може би не за престъплението, заради което е бил пратен в затвора, а заради това, че някога се е възползвал от неуравновесеността на майка му и сега се е върнал в Берлин да всява смут, заради това, че мислеше повече как да си разчисти сметките с бившата си любовница, отколкото за четиринайсетгодишния им син. Той беше мръсник, отрепка, завършил английска филология. През следващите години на Андреас изобщо не му мина през ума да го потърси и да се опита да се сближи с него.

Но сега той му каза само:

— Скапа ми деня. Много благодаря!

— Трябваше да те видя поне веднъж.

— Аха. А сега върви на майната си в Ерфурт!

Повтаряйки последните думи под нос, Андреас устремено изскочи изпод моста и се качи на „Райнщрасе“. Йоахим го нямаше и Андреас направо пое към къщи, по пътя се наложи на два пъти да хлътне в сенчести входове на жилищни сгради да понамести щръкналия токмак, издул гащетата му. Нямаше намерение да задава на баща си подсказания от призрака въпрос, но изведнъж се замисли за някои случки от последните две-три години, които навремето му се бяха сторили толкова абсурдни, че набързо ги беше изхвърлил от ума си.

Един петък следобед беше отишъл на вилата и там беше намерил майка си седнала чисто гола сред розите, неспособна или нежелаеща да изрече и дума; тя не мръдна от там, докато баща му не си дойде, вече по тъмно, и я зашлеви силно. Това със сигурност беше смахнато, нали? Един друг път, бяха го освободили от часовете, тъй като имаше температура, той се прибра вкъщи и установи, че вратата на спалнята е заключена, а малко след това от там излязоха, едва ли не на бегом, двама работници в сини комбинезони. А когато веднъж беше отишъл да потърси майка си в университета, за да му подпише бележката за предстоящата екскурзия, вратата на кабинета ѝ също беше заключена и след няколко минути от там изскочи студент с полепнала от пот коса, Андреас се опита да влезе, но майка му затръшна вратата и отново заключи.

И обясненията ѝ, очарователното изящество на оправданията ѝ:

„Просто се наслаждавах на аромата на розите, времето беше прекрасно и се бях съблякла, за да се почувствам по-близо до природата, а когато те видях, толкова се смутих, че не можех и думичка да обеля.“

„Оправяха лампата и ме накараха да стоя до ключа да светвам и угасвам, бяха ужасно досадни, дори не ми позволиха да отворя вратата. Все едно им бях затворник!“

„Имахме страшно неприятно дисциплинарно заседание, горкото момче го изключиха — сигурно си го чул как плачеше — и трябваше да си запиша някои неща за протокола, докато не съм ги забравила.“

Той си спомни решителния натиск от другата страна на вратата на кабинета ѝ, неустоимата сила, с която го беше избутала навън. Спомни си как сред розите в градината си беше спомнил, че не за първи път вижда слабините ѝ, че онова, което смяташе за кошмарен сън от ранното си детство, всъщност не е било сън, тя му беше показала слабините си в отговор на някакъв изпреварил времето си негов въпрос. Спомни си, че макар да лежеше с висока температура на дивана във всекидневната, двамата работници с комбинезони не го бяха поздравили, дори не го бяха погледнали, а забързано се изсулиха навън.

Когато се прибра, завари Катя излегната на дивана — колкото и долнопробни да бяха мебелите им от изкуствена кожа, имитация на датска холна гарнитура, те бяха поне няколко нива над обичайното за Републиката обзавеждане — преглеждаше „Нойес Дойчланд“ с обичайната чаша вино след работа. Като че ли съзнателно позираше за реклама на живота в Източен Берлин. В прозореца зад нея се виждаха красивите светлини на модерната сграда отсреща.

— Още си по шорти — отбеляза тя.

Андреас мина зад фотьойла, за да прикрие издутината в гащетата си.

— Да, реших да потичам до тук.

— И си оставил дрехите си в съблекалнята?

— Утре ще си ги прибера.

— Йоахим те търси по телефона.

— Ще му звънна.

— Случило ли се е нещо?

Искаше му се да повярва в образа, който тя се мъчеше да представи, тъй като този образ несъмнено имаше голямо значение за нея: идеалната работничка, майка и съпруга, почиваща си след ползотворен ден на труд в строй, който осигурява по-голяма сигурност от капитализма и освен това е, в много отношения, по-значим. Способността на майка му да изчете от първа до последна страница отегчителния „Нойес Дойчланд“ с видим интерес беше смайваща. Истинските дълбини на любовта му се проявяваха чак сега, когато, щом я видеше, изпитваше отвращение.

— Всичко е тип-топ — отвърна той.

Андреас се скри в банята, извади напиращия токмак и с тъга отбеляза колко незначителен изглежда в сравнение с усещането, което беше имал на улицата. Така или иначе, това имаше подръка и той продължи с ръкоделието си и вечерта, и следващата вечер, и по-следващата, докато не успя да прогони напълно мисълта да попита родителите си къде е бил баща му през есента на 1959 година. Може и да бяха постъпили несправедливо с призрака от Ерфурт, но с Андреас не бяха, най-малкото не го бяха направили съзнателно. Вместо да създава излишни неприятности, вместо да причинява тревога на родителите си, той прие това, което знаеше и подозираше за майка си, и с него оправдаваше своя самотен порок. След като тя имаше право да се забавлява с двама кирливи техници в спалнята си във вторник следобед, защо Андреас да няма право да влага мръснишки подкани в устите на рисуваните от него жени и да разпилява семето си върху тях?

Психологът, доктор Гнел, се ширеше в просторен кабинет на първия етаж в „Шаритè“ и носеше вдъхваща уважение бяла лекарска манта. Андреас, който седеше срещу него, имаше чувството, че е на лекарски преглед или на събеседване за работа. Доктор Гнел го попита дали знае защо баща му го е изпратил тук.

— Постъпката му е разумна и показва предпазливост — отвърна Андреас. — Ако се окажа сексуален престъпник, ще има доказателства, че се е опитал да направи нещо.

— Значи, според теб няма никакви причини да си тук?

— Предпочитам да съм у дома и да мастурбирам.

Доктор Гнел кимна и записа нещо в бележника си.

— Пошегувах се — обади се Андреас.

— Понякога шегите са доста показателни.

Андреас въздъхна.

— Хайде още отсега да се разберем, че съм много по-умен от вас, може ли? Шегата ми не беше показателна. Шегата беше в това, че вие ще я приемете за показателна.

— Но това само по себе си е показателно, нали?

— Само защото аз съм решил така.

Доктор Гнел остави бележника и химикалката.

— Май изобщо не ти е минавало през ума, че може да съм имал и други умни пациенти. Разликата между мен и тях е, че аз съм психолог, а те не са. Не е нужно да съм умен колкото теб, за да ти помогна. Достатъчно е да притежавам повече познания в една определена област.

На Андреас изведнъж му стана жал за психолога. Колко ли е тежко да си даваш сметка, че притежаваш ограничена интелигентност? Колко ли е срамно да признаеш ограниченията си пред пациентите? Андреас съзнаваше, че е много по-умен от съучениците си, но никой от тях не би си го признал тъй спокойно и с будещо презрение примирение като доктор Гнел. Той реши, че харесва психолога и ще го вземе под крилото си.

В замяна доктор Гнел постанови, че Андреас не е склонен към самоубийство. След като Андреас обясни защо е скочил от моста, лекарят го поздрави за изобретателността му.

— Искал си нещо, не ти е било ясно как да го постигнеш и въпреки това си намерил начин.

— Благодаря — отвърна Андреас.

Само че лекарят имаше още въпроси. Изпитвал ли е влечение към някое момиче в училище? Имало ли такива, които му се искало да целуне, да ги опипа, да прави секс с тях? Андреас искрено отговори, че всичките му съученички са глупави и отблъскващи.

— Всички? До една?

— Все едно ги виждам през някакво стъкло, което изкривява образа им. Те нямат нищо общо с момичетата, които рисувам.

— А ти искаш да правиш секс с момичетата, които рисуваш?

— О, да! И много ме е яд, че не мога.

— Сигурен ли си, че не рисуваш автопортрети?

— Не са автопортрети, разбира се — отвърна обидено Андреас. — Това са си жени отвсякъде.

— Нямам нищо против рисунките ти. За мен те са поредният пример за твоята изобретателност. Не те съдя, просто се опитвам да те разбера. Казваш, че рисуваш това, което вижда въображението ти, неща, които съществуват само в главата ти, това не ти ли звучи малко като автопортрет?

— Може би в най-тесния и буквален смисъл.

— А момчетата в училище? Изпитваш ли влечение към някое от тях?

— Тц.

— Толкова безизразно отричаш, сякаш изобщо не се замисляш над въпроса.

— Това, че харесвам приятелите си, не означава, че бих искал да правя секс с тях.

— Добре. Вярвам ти.

— Казвате го така, сякаш изобщо не ми вярвате.

Доктор Гнел се усмихна.

— Разкажи ми нещо повече за това стъкло, което разкривява образите на момичетата. Как изглеждат съученичките ти през него?

— Отегчителни. Глупави. Социалистически.

— Майка ти също е социалистка. Тя отегчителна ли е? Или глупава?

— Ни най-малко.

— Разбирам.

— Не искам да правя секс с майка ми, ако това намеквате.

— Нищо подобно не намеквам. Просто разсъждавам за секса. За повечето хора е вълнуващо да го правят с истински човек от плът и кръв. Дори този човек да е отегчителен, дори да ти се струва глупав. Опитвам се да разбера защо при теб не е така.

— Не мога да го обясня.

— Да не би да се боиш, че желанията ти са толкова мръснишки, че никое момиче няма да се съгласи да легне с теб?

Лекарят може и да притежаваше познания само в една област, но Андреас трябваше да признае, че в тясната си специалност докторът явно е по-умен от него. Той самият се чувстваше объркан, тъй като разполагаше с доказателства, че майка му има мръснишки желания и дори ги е осъществявала, което би трябвало да подскаже, че и други жени навярно имат подобни желания и биха искали да ги осъществят с него, ала някак си имаше чувството, че е точно обратното. Сякаш обичаше майка си толкова много, дори и сега, че вземаше това, което го притесняваше у нея, и го приписваше на другите жени, за да ги направи плашещи, така че да предпочита самозадоволяването и да позволи майка му да си остане съвършена. Това не беше много логично, но беше така.

— Дори не ме интересува какво би искало някое момиче — рече той.

— Същото, което искаш и ти навярно. Любов, секс.

— Явно в мен има нещо сбъркано. Аз искам единствено да мастурбирам.

— Ти си само на петнайсет. На тази възраст още е рано за секс. Не твърдя, че трябва да започнеш да спиш с момичета. Просто ми се струва интересно, че нито една твоя съученичка — или съученик— не ти привлича вниманието.

Години по-късно Андреас не можеше да определи дали срещите с доктор Гнел са му били от огромна полза, или страшно са му навредили. Непосредственият им резултат обаче беше, че той се насили да прояви интерес към съученичките си. Най-голямото му желание беше да няма нищо сбъркано в него. Още преди да престане да посещава психолога, Андреас впрегна ума си в задачата да се държи по-нормално и се оказа, че доктор Гнел е прав: истинското упражнение беше по-вълнуващо, по-предизвикателно от рисуването, по-постижимо от мечтата да стане голмайстор. Благодарение на майка си той разполагаше с могъщото оръжие на чувствителността, с убеждението, че всичко му се полага по право, и с привличаща момичетата надменност. Тъй като времето за приказки беше безкрайно, а интересните теми за разговор бяха малко, всички в училище знаеха колко са важни родителите му. Поради това момичетата му имаха доверие и следваха примера му. Те не се плашеха, а усещаха приятна тръпка на възбуда от шегите му по адрес на Свободната германска младеж, изкуфелите старци в Съветското политбюро, солидарността на Републиката с бунтовниците в Ангола, евгеничните тела на състезателите в олимпийския отбор по плуване, жалкия дребнобуржоазен вкус на сънародниците им. Той не изпитваше нищо към социализма, нито симпатия, нито антипатия. Целта на шегите му беше да внуши на слушателките му, че е готов да палува и да прецени доколко те са склонни да палуват с него. В последната година в гимназията Андреас можеше да се похвали с немалко завоевания. Но въпреки това, всеки път в сюблимния момент той се сблъскваше със строгия им пролетарски морал. За тях съществуваше непристъпна линия между това, да „ходят“ и да „спят“ с него, също както и между това, да се подиграват на братските отношения между Германия и Ангола и да обявят социалистическата държава на трудещите се за провал и лъжа. Той намери само две момичета, които бяха готови да прекосят тази линия, като и двете имаха смайващо романтични представи за бъдещето си с него.

Търсенето на по-разкрепостени девойки го отведе в средите на берлинската бохема, в „Мозаик“ и „Фенглер“, по поетични четения. По това време Андреас вече следваше математика и логика в университета, „трудни“ науки, отговарящи на изискванията на баща му и в същото време достатъчно абстрактни, че да му спестят досадните идеологически поучения. Беше отличник на курса, занимаваше се задълбочено с Бъртранд Ръсел (беше обърнал гръб на майка си, но не и на нейната англофилия) и пак разполагаше с предостатъчно свободно време. За съжаление, не беше единственият, на когото му беше дошло на ума да сваля мацки в бохемските среди, и макар да имаше на своя страна преимуществото на младостта и красотата, отдалеч си личеше, че е от висшата номенклатура. Не че някой би допуснал в Щази да са толкова загубени, че да вербуват човек от неговия сой, ала където и да отидеше, той долавяше негодувание срещу привилегиите си, както и известно подозрение, че волно или неволно, може да донесе неприятности на тези, които общуват с него. За да постигне някакъв напредък с девойките от артистичните среди, се нуждаеше от доказателства за инакомислието си. Първата, която си хареса, Урсула, поетеса от битническото русло, беше я слушал на две поетични четения, имаше невероятно дупе. Докато си бъбреха след второто четене, му хрумна гениалната идея да заяви, че и той пише стихове. Това беше пълна лъжа, но му осигури среща с нея.

Когато се видяха, Урсула беше видимо разтревожена. Донякъде за себе си, но най-вече, оказа се, за него.

— Мислил ли си за самоубийство? — попита го тя направо.

— Ха! Само при север-северозападен вятър.

— Какво?!

— Цитат от Шекспир. Не, не съм.

— В гимназията имах един приятел, който се самоуби. Страшно ми напомняш на него.

— Веднъж наистина скочих от един мост. Но височината беше само осем метра.

— Значи, си по-скоро от тези, които действат безразсъдно.

— Направих го нарочно и го бях обмислил, не беше безразсъдно. И беше преди години.

— Не, говоря за сега — рече Урсула. — Надушвам нещо. Същото долавях и у онзи мой приятел. Търсиш си белята и като че ли не си даваш сметка какво означава това в тази страна.

В лицето не беше кой знае каква красавица, но това нямаше значение.

— Търся друг начин за съществуване — отговори той сериозно. — Не ме интересува какъв, стига да е различен.

— В какъв смисъл различен?

— Честен. Баща ми е професионален лъжец, майка ми е талантлива аматьорка. Щом те са на върха, какво говори това за тази държава? Слушала ли си „Have You Seen Your Mother, Baby“ на „Ролинг Стоунс“?

— Да, от албума „In the Shadows“.

— Първия път, когато я чух, бяха я пуснали по РИАС[16], усетих направо в червата си, че всичко, което са ме учили за Запада, е лъжа. Разбрах го само по звука, няма как общество, което е способно да роди такава музика, да е толкова онеправдано, колкото твърдят тук. Да, може да има лишения, да има известно незачитане на правата на работниците. Но въпреки незачитането и лишенията хората там са щастливи. А ако нашата държава иска да забрани тази музика, какво показва това за нея?

Говореше така колкото да се намира на приказка, надяваше се по този начин да спечели доверието на Урсула, ала още докато изричаше думите, осъзна, че вярва в тях. Сблъска се със същата ирония и когато се прибра в апартамента (все още живееше с родителите си), и седна да съчини нещо, което пред Урсула можеше да мине за истинска поезия: подтикът беше лъжлив, но това, което Андреас изразяваше на белия лист, се оказаха истински копнежи и страдания.

И така той стана, за кратко, поет. Не стигна до никъде с Урсула, но откри, че притежава талант за поетичния слог, подобен навярно на таланта си да рисува голи женски тела; само след няколко месеца едно от официозните списания прие да публикува първото му стихотворение и Андреас дебютира на сцената на поетичните четения. Мъжете от бохемските среди продължаваха да се отнасят към него с недоверие, но не и жените. Настъпи един щастлив период, в който той едва ли не всяка сутрин се събуждаше в леглото на различна жена из целия град, в квартали, за които дори не беше чувал, в апартаменти без баня и тоалетна, в абсурдно тесни стаички край Стената, в жилищни комплекси на двайсет минути пеша от най-близката автобусна спирка. Има ли по-сладка тръпка от това, в три сутринта да вървиш из забутаните улички на път към леглото на някоя жена? Нехайно да махнеш с ръка на съня? Неловко да се разминаваш с нечия майка с ролки и по пеньоар пред сърцераздирателно отвратителната баня? Андреас превръщаше преживяванията си в стихотворения, изящно римувани вариации на неповторима субективност в страна, чиято низост можеше да бъде понесена единствено благодарение на тръпката на сексуалното завоевание, и нито едно от произведенията му не му навлече неприятности. Хватката на властта върху литературата напоследък беше поотхлабена и позволяваше подобна субективност, ако не навсякъде, то поне в поезията.

Това, което го вкара в беля, беше цикълът от главоблъсканици, с които се забавляваше, когато беше твърде уморен, за да се бори с математиката. Хубавото на този тип поезия беше, че тя ограничаваше избора от думи. Сякаш след хаоса на детството с майка си Андреас копнееше за дисциплината на правилата на стихосложението и другите формални ограничения. На едно литературно четене за прохождащи поети, на което му бяха отпуснали само седем минути на сцената, той прочете няколко от своите главоблъсканици, тъй като те бяха кратки и не издаваха тайните си на слушателя, а само на читателя. След четенето една редакторка от „Ваймарер Бетреге“ го отрупа с хвалебствия и подхвърли, че може да намери място за някое негово стихотворение в новия брой. А Андреас защо се съгласи? Може би в него наистина имаше някакъв порив към самоубийство. Или пък беше заради надвисналата сянка на казармата, вече беше предизвикал скандал с отлагането ѝ заради високия пост на баща си. Дори и да го уредяха да служи в разузнаването или като радист, както беше най-вероятно, той пак не можеше да си представи да оцелее в казармата. (Поетичната дисциплина беше едно, военната дисциплина — съвсем друго.) Или пък просто защото редакторката на списанието беше колкото майка му и му напомняше за нея, беше заслепена от високото си самочувствие и облагодетелстваното си положение и не си даваше сметка, че е само маша в ръцете на висшестоящите. Сигурно се имаше за чувствителен поддръжник на младежкия субективизъм, за жена, която наистина разбира днешните млади хора; навярно за нея и нейните началници беше немислимо един млад мъж, още по-привилегирован и от тях, да се опита да ги злепостави, тъй като никой не забеляза това, което лъсна пред очите на всички още първия ден, след като списанието се появи по будките и книжарниците.

Майчин език

Прикривах

обичта

си,

все

едно

ще

атрофира

в

абсолютен

мрак

на

анормална

сласт.

Отричах

цинично

и

адски

лукаво

изпепеляващата

страст.

Тя

изпълняваше

честно,

ежедневно,

с

кураж

и

яд

своите

тежки

родителски

обязаности.

Йезуитски

позволяваше

обичта,

близостта.

Елегантно

доукрасяваше

истината

тъй

естествено,

напомняше

ангел.

Чудо

ли

е

наистина

аскетичната

майчина

обич?

Йес.

Йерархията

обуздава

мечтата

атавистична

на

единствената

любов.

Чуй

Ада

на

Едип,

там

изпълняват

драми

едновремешни,

безвременни.

Отпървом

показва

Йокаста

обсесията,

ревността,

трагичната

си

ярост.

И

купува

с

егоизъм

чистота.

Изпуска

тя

сетне

илюзорен

лъжовен

аромат

и

ценна

остава

само

амброзията

на

майката.

Абсурдна

вяра.

А

щом

е

вечер,

сънувам

отново

пустота.

Последвалата дандания беше радост за душата. Списанието беше иззето и изпратено за претопяване, редакторката беше уволнена, началникът ѝ — понижен, а Андреас мигновено изхвърча от университета. Той излезе от кабинета на декана толкова широко ухилен, че чак сухожилията по шията му го боляха. Разни непознати се извръщаха след него, състудентите му се правеха, че не го забелязват, явно вече целият университет беше научил за случилото се. И това беше съвсем естествено, всички в Републиката, освен може би баща му, нямаха какво друго да правят по цял ден, освен да клюкарстват[17].

Когато излезе на „Унтер ден Линден“, Андреас забеляза черна лада, спряла до паркираните коли срещу главния вход на университета. В ладата седяха двама мъже и го наблюдаваха, не отвърнаха на помахването му. Не му се вярваше, че ще го арестуват, предвид кои бяха родителите му, но и не би имал нищо против. Ако не друго, ако го задържеха, нямаше да му се наложи публично да се отрече от стихотворенията си. Нали обожаваше секса? Обичаше да се изпразва? Ако човек се придържаше към буквалния смисъл на думите му, нима можеше да окаже по-висока почит на социалистическия строй от това, да му посвети ПОБЕДИТЕ НА ЧЛЕНА си? Дори и непокорният токмак в гащите заставаше мирно и отдаваше чест!

Ладата го следва през целия път до „Александерплац“, а когато Андреас излезе от метрото на „Щраусбергерплац“, на улицата го чакаше друга кола, също черна. Предишните две вечери беше спал във вилата край Мюгелзее, но след официалното си изключване вече нямаше смисъл да продължи да се крие от родителите си. Времето беше необичайно топло и слънчево за февруари, незамърсеният с въглищен дим въздух едва ли не сладнеше, не нагарчаше в гърлото, Андреас беше в толкова приповдигнато настроение, че му идеше да отиде до черната кола и ведро да обясни на хората в нея, че те дори и не могат да си мечтаят да станат толкова важни, колкото него. Чувстваше се като пълен с хелий балон, който се напъва да отскубне тънката си връвчица и да излети в небето. Надяваше се, че никога повече в живота му няма да му се налага да бъде сериозен.

Колата го последва до книжарница „Карл Маркс“, където той влезе и попита лъхащия на пот продавач дали имат последния брой на „Ваймарер Бетреге“. Продавачът, който го познаваше само по физиономия, отговори, че списанието още не е пристигнало.

— Така ли? — направи се на учуден Андреас. — Нали излиза в петък?

— Изтървали са нещо. Ще пуснат нов брой.

— Какво са изтървали? Публикували са нещо нередно, така ли?

— Не сте ли чули?

— Не, не съм.

Продавачът явно реши, че вероятността за това е толкова малка, че чак е подозрително. Той присви очи.

— Трябва да питате някой друг.

— Все последен научавам всичко…

— Някакъв незрял глупак е направил голяма поразия, струваща сума ти пари.

Защо продавачите в книжарниците винаги миришеха толкова неприятно?

— И какво, ще го обесят ли? — подхвърли Андреас.

— Не знам — отвърна продавачът. — Лошото е, че е повлякъл след себе си и невинни хора. За мен това си е чист егоизъм. Социопатия!

Думата се стовари в стомаха на Андреас като юмрук. Той излезе от книжарницата помръкнал и разяждан от съмнения. Наистина ли беше социопат? В това ли го бяха превърнали родителите му? Ако беше така, нищо не можеше да направи. Ала все пак Андреас изпитваше ужас от поставящите диагноза етикети, които намекваха, че нещо в него не е наред. Докато вървеше към апартамента— сега и слънцето му се струваше помръкнало — той разсъждаваше какво е причинил на редакторката в списанието, опитваше се да се убеди, че тя просто си е получила заслуженото, че е наказана за собствената си глупост да не забележи бодящия очите акростих, че последствията за него самия са много по-тежки, но не можеше да отрече, че изобщо не се беше замислил какво ще стане с нея, като ѝ даде стихотворенията си. Все едно беше решил да се самоубие, като забие колата си в автобус, пълен с деца.

Напъна се да изрови от паметта си поне един случай, в който да е възприемал някой човек не само като средство за постигане на целите си. Не можеше да брои родителите си, цялото му детство беше опълчваща се на здравия разум безсмислица. А доктор Гнел? Нима Андреас не беше изпитал състрадание към психолога и не се беше опитал да го вземе под крилото си? Уви, етикетът „социопат“ правеше на пух и прах примера с доктор Гнел. Беше прикоткал лекаря, който трябваше да определи дали е психопат. Мотивите му за това бяха най-малкото съмнителни. Замисли се за жените, с които беше преспал покрай поетичните купони, и колко благодарен беше на всяка една от тях, признателността му говореше в негова полза, нали? Може би. Само че вече не помнеше имената и на половината от тях, а усилията, които беше положил, за да им достави наслада, сега му се струваха просто средство да подсили своята. Смаяно осъзна, че няма никакви доказателства да ги е възприемал като човешки същества.

Колко странно, обичаше си се такъв, какъвто е, харесваше се, наслаждаваше се на способностите и лекомислието си, а беше достатъчна една случайно подхвърлена дума от един продавач, за да се погледне обективно и да види нещо отвратително. Спомни си скока от моста, първоначалното прекрасно усещане, че лети във въздуха, после безжалостното ускорение, надигащата се към него земя като пестник, готвещ се за удар, неконтролируемата инерция, тупване, болка. Гравитацията беше нещо обективно. И кой го беше накарал да скочи? Лесно беше да обвини майка си. Андреас беше нейното средство, инструментът на нейната психопатия. В това, което му беше причинила, имаше, макар и стаена, убийствена агресия, но тъй като представата на майка му за самата себе си не допускаше възможността за убийство, за да ѝ помогне, той беше скочил от моста и беше публикувал стихотворенията си.

Черната кола го следва до техния блок и спря отпред, когато Андреас влезе във входа. В апартамента на последния етаж се усещаше необичайна миризма на цигарен дим, на масичката до дивана беше оставен препълнен пепелник. Потърси Катя в спалнята, в кабинета, в собствената си стая и накрая надникна в банята. Тя лежеше свита на пода като след аборт, впила очи в тоалетната чиния.

Сякаш нещо го прободе в гърдите. Отново беше на четири и смаяно, невярващо гледаше как любимата му червенокоса майка страда. За миг всичко се върна, особено любовта. Но това, че всичко се върна, го ядоса.

— А, ето къде си била — рече той. — Какво, цигарите ли ти замаяха главата?

Тя не помръдна, не отговори.

— Човек не бива да прекалява, когато реши да се върне към навик отпреди двайсет години.

Никакъв отговор. Андреас приседна на ръба на ваната.

— Съвсем като едно време — продължи той приветливо. — Ти на пода в безпаметно състояние, аз не зная какво да правя. Иначе като за ненормална се справяш чудесно с работата и всичко останало, чак не е за вярване. Единствено аз те виждам на пода.

Катя размърда немощно устни и излезлият от тях дъх изкара няколко едва чути шипящи съгласни, които обаче така и не се сляха в ясна дума.

— Извинявай, не разбрах какво каза — обади се Андреас.

Следващото ѝ дихание като че ли образува думите: „Какво ти има?“.

— Какво ми има на мен ли? Не аз лежа на пода в безпаметно състояние.

Никакъв отговор.

— Сигурно съжаляваш, че не си направила аборт, когато си била бременна с мен. Много по-болезнено е аз да свърша тази работа двайсет години по-късно.

Тя дори не мигна.

— Ако ти потрябвам, в стаята си съм — рече той и се изправи. — Може да ти е приятно да дойдеш да ме гледаш как си бия чекия, като сме тръгнали да се връщаме към стари навици.

В интерес на истината, Андреас не беше в настроение за чекии и не беше сигурен дали изобщо някога ще му се прииска отново да си посегне. Не беше уморен, нито потиснат, не му се спеше. Досега не беше изпадал в такова състояние: нямаше какво да прави. Нямаше смисъл да учи по математика и логика, нямаше смисъл да пише стихове, не му се четеше, нямаше сили да беснее, нямаше задължения, нищо нямаше. Поколеба се дали да не си събере багажа, но не се сети за нито една вещ, която би искал да вземе със себе си, където и да отидеше. Боеше се, че ако се върне в банята, ще започне да рита майка си, и макар че баща му обикновено я изтръгваше от вцепенението ѝ с няколко плесници, Андреас се съмняваше, че неговите удари ще имат същия ефект. Седна на перваза на прозореца и се загледа в черната кола на улицата. Мъжът до шофьора четеше вестник. Безсмислено занимание, което в случая беше съвсем на място.

След няколко часа звънна телефонът. Андреас предположи, че се обажда баща му и че не търси него. Така му отърваше, всъщност го беше страх да говори с баща си. И може би все пак не беше пълен социопат, тъй като при мисълта за гнева, срама и разочарованието, които баща му изпитваше, се просълзи. Баща му беше сериозното малко момче, вярващо в социализма. Работеше усърдно, грижеше се за неуравновесената си съпруга и отглеждаше с обич дете, което не само че не беше негово, но дори и по дух не се беше метнало на него. Освен че го съжаляваше, на Андреас му се струваше, че може да се постави на негово място заради споделеното бреме в лицето на Катя.

Телефонът звъня дълго. В крайна сметка изигра ролята на плесница, но толкова отслабена от разстоянието, че Андреас преброи повече от петдесет позвънявания, преди да чуе как Катя се размърда. Нестабилно пошляпване на боси нозе. Звъненето спря, тя прошепна нещо и затвори. След това чу шумолене от обличане на дрехи. Когато майка му се насочи към стаята му, стъпките ѝ бяха пъргави, беше надянала маската си.

— Не можеш да останеш тук — каза тя от прага.

В едната ръка държеше запалена цигара, а в другата изпразнения пепелник.

— Така ли?

— Засега няма да те арестуват благодарение на баща ти. Разбира се, това може да се промени във всеки един момент в зависимост от поведението ти.

— Предай му, че съм му благодарен. Наистина.

— Не го прави заради теб.

— Въпреки това. И за мен е от полза. Той беше добър пастрок.

Вместо примамката, Катя захапа цигарата и дръпна силно, без да го поглежда.

— Как ти се струват след толкова години?

— Не би било много трудно да отидеш в казармата. Няма да ти е лесно, ще те пратят на най-отвратителното място и ще те държат изкъсо. Но ако заминеш доброволно, ще го приема като голяма услуга лично към мен, и без това отлагането струва много на баща ти. Както сигурно си спомняш, тогава аз се застъпих за теб.

— Кога не си се застъпвала за мен? Всичко, включително това, което съм сега, дължа изцяло на теб. Майко.

— Постави и мен, и него в ужасно положение. Мен особено, тъй като аз те защитавах. Така че сега е най-добре да приемеш великодушното ми предложение.

— Леви-десни, леви-десни… Луда ли си? — Той се засмя и се перна по главата. — Извинявай, въпросът беше нетактичен.

— Приемаш ли?

— Държиш ли на това? Достатъчно силно ли го искаш, че да се съгласиш на един честен разговор?

Тя всмука дълбоко дима с лекотата на бивш пушач.

— Винаги съм била честна с теб.

— Ето за това говоря. Явно няма да е толкова лесно. Но ако ми кажеш истината, поне веднъж, ще отида в казармата заради теб.

Майка му отново дръпна от цигарата.

— Това няма да ти донесе нищо, ако отказваш да я приемеш.

— Повярвай ми, ще я позная, щом я чуя.

— Другата възможност е да прекратиш напълно отношенията с нас и сам да се оправяш.

Това, че тя беше способна да изрече подобни думи, и то съвсем спокойно, беше изненадващо болезнен удар за него. Андреас осъзна, че макар и по своя си начин, майка му наистина е честна с него: в дома на председателя на Комитета Волф имаше място само за един ненормалник. Баща му имаше достатъчно грижи да я прикрива, да оправя поразиите ѝ, да я придумва да излезе от розите. Беше уредил да вкарат в затвора най-малко един от любовниците ѝ, кой знае колко още случаи беше потулил, а Катя не беше толкова луда, че да не си дава сметка за ползата от съпруга си. Андреас ласкаеше самочувствието ѝ, когато беше преждевременно развитото дете чудо, когато я обичаше, когато беше нейният красив принц. Но щом беше видяла рисунките му, тя го беше издала на баща му и го беше изпратила на психолог, сега той не ѝ вършеше никаква работа. Беше дошъл моментът да го изрита от гнездото.

Очите му отново се насълзиха, тъй като, колкото и да я беше намразил, той и сега се мъчеше да привлече вниманието ѝ и да си изпроси похвали от нея, носеше ѝ своите курсови работи за Бъртранд Ръсел като ласкаещо майката доказателство за извънмерния си интелект, пишеше стихове. В някакъв смисъл дори беше вярвал, че хитроумността на „Майчин език“ ще ѝ допадне. Беше на двайсет години, а продължаваше да се самозалъгва. И не искаше да я напусне. Това беше най-тъжното, най-извратеното. Все още беше копнеещото за нея четиригодишно момченце, все така предавано от гадостите, случили се в мозъка му, преди да се превърне в помнеща личност.

Гледаше как красивите ѝ пръсти мачкат цигарата в пепелника. Болката от раздялата с нея беше мерило за дълбочината на пристрастяването му.

— Спала си с твой студент в продължение на шест години — рече той. — Спала си с него толкова дълго, че той ти е станал колега в Катедрата.

— Не — отвърна тя спокойно, едва ли не отегчено, — никога не бих направила подобно нещо.

— Била си сама у дома цялата есен, когато съм бил заченат.

— Баща ти никога не е отсъствал толкова дълго.

— А след това, след раждането ми, си продължила да мърсуваш с онзи.

— В това няма нищо вярно — рече Катя. — Но едва ли има някакво значение, тъй като ти очевидно не си склонен да ми повярваш. Бих те помолила обаче да не ми държиш такъв тон.

Този укор, макар и лек, беше навярно първият по рода си. Цялата ѝ система на майчинско възпитание се крепеше на това, да не му налага ограничения.

— Защо тогава един добре образован мъж, когото никога не съм виждал — рече Андреас, — ще си прави труда да ме причаква край футболното игрище и ще ми разправя такива работи?

Лицето ѝ застина.

— Майко? Защо би го направил?

Тя премига и се съвзе.

— Не знам. Има всякакви ненормалници. Ако това е, което те е притеснявало…

Тя се намръщи.

— Да?

— Хрумна ми, че има и трета възможност. Може да постъпиш в психиатрията.

Андреас се разсмя.

— Шегуваш се, нали? Това ли е третата възможност?

— Може би твърде дълго не сме обръщали внимание на признаците, че се нуждаеш от помощ. Но сега вече не можем да си затваряме очите и още не е твърде късно да ти бъде помогнато. Да, точно така, да ти осигурим помощта, от която имаш нужда, може би е най-добрата от трите възможности.

— Твърдиш, че съм душевноболен, така ли?

— Не, нищо подобно. Не си душевноболен. Но си подложен на изключително емоционално напрежение. Преживял си някаква травма на футболното игрище, за която не си ни казал. А подобна травма може да забере и да гнояса.

— Да видиш ти.

Погледът ѝ се плъзна настрани към коридора.

— Помисли си, Андреас — рече тя. — В рода ни има подобни случаи. Опасявам се, че нещо може да се е предало и на теб.

— Като е прескочило едно поколение, разбира се.

— Това, което причини на мен и на баща ти, разбираемо ме изкара от равновесие. Смятам, че имам правото да полежа на пода в банята.

— Когато пак отидеш да си легнеш там, вземи си възглавница. Да не ти убива подът.

— Признавам, че и преди съм имала подобни пристъпи. Но това са просто пристъпи. Съжалявам, ако ти е било толкова трудно да живееш с тях. Не мисля, че те са в състояние да обяснят това, което ти ни причини.

— Значи, аз си имам мое, уникално душевно заболяване.

— Както и да е. — Катя се обърна, тръгваше си. — Моля те, помисли си хубаво. Според мен е добре, че проведохме този честен разговор.

Андреас едва се насили да потуши подтика си да хукне след нея и да разбие главата ѝ с първото, което му попадне подръка, и това определено не говореше добре за психическото му състояние. В крайна сметка той все пак успя да се овладее, което вече беше добър знак. Следващият му подтик — да изтича навън и да намери някое момиче, с което да скочи в кревата — беше не само напълно естествен и издаващ здрава психика, но и лесно осъществим. Вече разполагаше с непоклатимо доказателство за принадлежността си към берлинската бохема. Той натъпка малко дрехи и книги в един сак. През следващите седем години видя майка си само два пъти, случайно, отдалеч.

През цялата седмица не спря да вали, ту отслабваше, ту се изливаше порой и три нощи подред Андреас не успя да се наспи като хората, притесняваше се как ще се отрази дъждът на плановете им. Задремеше ли за няколко минути, сънуваше сънища, които в друг момент щяха да му се сторят смехотворно ясни в посланията си — необяснимо изчезващ труп и появата на подаващи се изпод леглото крака в мига, в който някакви хора влизат в стаята му — но предвид обстоятелствата те бяха истински кошмари, от онези, от които би се събудил с облекчение. Сега будуването беше по-тежко от кошмарите. Той постоянно обмисляше плюсовете и минусите на дъжда. Плюс: нямаше да има луна. Минус: дълбоки отпечатъци и следи от гуми. Плюс: лесно за копаене и хлъзгави стълби. Минус: хлъзгави стълби. Плюс: чистенето. Минус: кал… Притеснението беше като някакво животинче, не спираше да го гризе. Единственото, което му носеше известна утеха, беше мисълта, че Анагрет със сигурност страда повече и от него. Утехата да се чувства свързан с нея. Утехата на любовта, на смайващото откритие, че изживява страданието ѝ по-силно от своето, че се тревожи повече за нея, отколкото за себе си. Докато успяваше да задържи тази мисъл и да съществува в нея, можеше да продължи да диша.

„Има висше същество, което доизработва замислите хорски…“[18]

В три и половина следобед в сряда раницата му беше готова, в нея беше пъхнал комат хляб, ръкавици, кълбо здрава тънка тел и панталони за преобуване. Струваше му се, че през нощта изобщо не е мигнал, но навярно беше подремнал поне малко. Излезе от мазето на църквата през задното стълбище, навън леко ръмеше. Групичка от лекетата пушеха цигари в салона на първия етаж, вече бяха светнали лампите.

Във влака Андреас седна до прозореца, придърпа качулката на непромокаемото яке над лицето си и се престори на заспал. Слезе на „Рансдорф“ и тръгна по тротоара със сведен към земята поглед, вървеше по-бавно от прибиращите се по домовете си хора, които явно бяха избягали по-рано от работа, и ги изчака да се разпръснат. Небето беше притъмняло. Щом остана сам, той закрачи по-оживено, сякаш е излязъл да поспортува. Край него профучаха две коли, не бяха патрулки. В дъжда можеше да мине за всеки. Когато стигна до последния завой преди къщата и не видя никого на шосето, се затича. Тук почвата беше песъчлива и не задържаше вода. Поне нямаше да остави кални следи по чакъла на алеята.

Колкото и да беше премислил всичко, пак не му беше съвсем ясно как ще стане цялата работа, как хем да остане скрит, хем да е достатъчно близо да нанесе удара. Отчаяно желаеше да не забърква Анагрет, да опази добрината ѝ неопетнена, но се боеше, че това е невъзможно. Опасението, че може да се стигне до някакво ужасно боричкане между тримата, което би унищожило вярата ѝ в него, цяла нощ не му беше давало мира.

Андреас опъна телта над второто от дървените стъпала към задната веранда и я завърза за подпорите на навеса. Прокара я ниско, така че да не си личи твърде много, когато Анагрет я прескочи, а при затягането ожули малко от боята на гредите, но за това нищо не можеше да направи. В първата си вечер на тревоги беше станал посред нощ, за да направи експеримент с падане от стълбите към мазето на църквата. Изненада се колко тежко политна, макар да знаеше, че ще се спъне, едва не си изкълчи китката. Само че не беше толкова як като пастрока, не беше културист…

Мина от предната страна на вилата и събу обувките си. Чудеше се дали двамата милиционери, които беше срещнал тук миналата зима, не патрулират отново наоколо. Спомни си как старшият беше изразил надежда да се срещнат отново. „Ще видим“, рече той на глас. Прозвуча малко по-спокойно, тревогата му беше поспаднала. Много по-добре беше да вършиш нещо, отколкото само да си мислиш какво как ще направиш. Андреас влезе в къщата и взе ключа за бараката от куката, на която го закачаха, откакто се помнеше.

Излезе отново, обу се и внимателно заобиколи към задния двор, като се стараеше да не оставя следи. Щом се скри в бараката, която нямаше прозорци, заопипва рафтовете и откри фенера на обичайната лавица. Светна, за да провери дали разполага с всичко необходимо. Ръчна количка — да. Лопата — да. Погледна часовника си и се стресна, беше станало почти шест. Угаси фенера и излезе в дъжда с него и с лопатата.

Мястото, на което се беше спрял, беше зад бараката, където баща му изхвърляше окосената трева и опадалите листа. Зад купчината се издигаха рехави борове, окапалите иглички образуваха дебел слой върху набраздената от сковаващия през зимата лед земя. Тук цареше почти непрогледен мрак, само през няколко сивеещи пролуки между дърветата, разкриващи по-ясното небе на запад, проникваше някаква светлина. Мозъкът му работеше толкова добре, че Андреас се сети да свали часовника си и да го прибере в джоба, за да не го одраска при копаенето. Включи фенера, сложи го на земята и разчисти игличките, като задели най-горния пласт настрани в отделна купчина. След това угаси фенера и започна да копае.

Най-много го измъчиха коренищата, съсичането им беше уморително и шумно. Съседните вили обаче тъмнееха, а и през няколко минути той спираше работа да се ослуша. Чуваше се само ромоленето на дъжда и отекващите над езерото обичайни звуци от човешка дейност в далечината. Андреас отново отбеляза със задоволство песъчливостта на почвата. Не след дълго стигна до по-каменист слой, сега лопатата като че ли вдигаше повече шум, но пък не беше толкова хлъзгаво. Той работеше усърдно, сечеше корени, изваждаше по-големите камъни, докато изведнъж не го връхлетя паника, ненадейно се беше сетил, че вътрешният му часовник не е съвсем наред. Изпълзя навън и включи фенера. Дупката беше повече от половин метър дълбока. Не беше достатъчно, но за начало беше добре.

Заповяда си да хване отново лопатата, ала сега тревогата му се върна, постоянно се питаше колко е часът, колко е часът. Не биваше да се поддава, трябваше да продължи да копае, без да мисли, колкото издържи, но не след дълго от притеснение вече нямаше сили да забие лопатата в земята. А още нямаше девет и половина, Анагрет още не беше отишла на срещата с пастрока си в града; Андреас се изкатери от дупката и се насили да хапне малко хляб. Отхапи, сдъвчи, глътни, отхапи, сдъвчи, глътни. Само че беше жаден, а не беше взел вода.

Напълно неспособен да разсъждава трезво, той хвърли хляба на земята и се върна до бараката заедно с лопатата. Почти не помнеше къде е и какво прави тук. Захвана се да избърше ръкавиците си в мократа трева, ала беше толкова замаян, че се надигна и тръгна, без да доизчисти калта от ръцете си. Пое през двора, стъпи не където трябва и остави дълбок отпечатък в цветната леха, клекна и набързо заличи следата, но междувременно успя да остави още няколко. Вече беше твърдо убеден, че минутите отлитат като секунди, без да си дава сметка за това. Виждаше, макар и сякаш някак много отдалеч, колко безумно се държи. Представяше си как цяла нощ ще оставя следи, докато си бърше ръцете, изкаляни при заличаването на следи, които е оставил, докато си бърше ръцете, но едновременно с това усещаше и опасността, която го грози, ако даде воля на въображението си. Съзнанието му си играеше с него, погаждаше му номера, сякаш това беше някакво инфантилно средство за отвличане на вниманието му от притеснението. Ако позволеше руменият цвят на мъжеството да посърне[19], по-добре да хвърли лопатата, да се върне в града и да се изсмее на идеята, че става за убиец. Да бъде предишният Андреас, а не мъжът, който искаше да бъде сега. Точно така стоеше въпросът според него. Трябваше да убие настоящата си личност, като убие някой друг.

— Майната му — измърмори той, като реши да остави дълбокия отпечатък незагладен.

Не знаеше колко дълго е клечал в тревата, унесен в разсейващи, губещи ценни минути мисли, но се боеше, че е минало повече време, отколкото му се е сторило. И отново сякаш от голямо разстояние видя, че разсъждава налудничаво. Може би това беше лудостта: авариен клапан, който изпуска напрежението на непоносимата тревожност.

Интересна идея, но сега не ѝ беше времето. Сега трябваше да си припомни десетките предстоящи дребни задачи, и то в тяхната правилна последователност, само че те отказваха да изплуват в ума му. Озова се отново на предната веранда, без да помни как е стигнал до там. Това не предвещаваше нищо добро. Андреас свали калните обувки и чорапите — с тях се хлъзгаше — и влезе вътре. Какво друго, какво друго, какво друго? Беше оставил ръкавиците и лопатата на предната веранда. Върна се да ги вземе и пак влезе. Какво друго? Затворѝ вратата и я заключи. Отключи задната врата. Пробвай да я отвориш.

Разсейваща неприятна мисъл: дали отпечатъците на пръстите на краката са уникални като тези на ръцете? Дали по тях можеха да стигнат до него?

Още по-неприятна мисъл: ами ако онзи мръсник се сетеше да вземе фенерче или пък винаги си носеше фенерче в багажника на мотора?

И още по-неприятна мисъл: най-вероятно мръсникът със сигурност имаше фенерче в багажника на мотора, как иначе да поправи нещо, ако се развали през нощта?

Можеше да стигне и до една още по-неприятна мисъл, а именно, че Анагрет ще е с онзи и може да използва тялото си, може да се престори, че гори от желание и няма търпение, и така да предотврати изваждането на фенерчето, ала Андреас беше твърдо решен да загърби тази мисъл, да не прибягва към нея дори и в името на облекчението от ужасната тревога, тъй като това щеше да доведе до осъзнаването на един очевиден факт: Анагрет вече трябваше да е използвала тялото си, вече трябваше да се е престорила, че гори от желание, за да прилъже онзи мерзавец тук. Единственият начин Андреас да понесе представата за убийство беше, като не намесва Анагрет. Ако допуснеше тя да се появи в тази картинка, ако си позволеше да признае, че тя използва тялото си, за да се стигне до убийството, щеше да му се иска да убие не пастрока ѝ, а себе си. Задето я е подложил на такова нещо, задето я е омърсил в угода на замисъла си. След като възнамеряваше да убие пастрока ѝ, задето я е омърсил, логично беше за същото провинение да убие и себе си. Затова той предпочете да насочи мислите си към друга възможност: дори и да имаше фенерче, пастрокът можеше и да не забележи опънатата тел.

Някой му беше казал, най-вероятно доктор Гнел, че всяко самоубийство е всъщност заместител на убийство, че със самоубийството си човек извършва символично убийство и в този смисъл самоубийството е отклонило се от целта убийство. Андреас беше готов да изпитва благодарност към Анагрет за всичко, но в момента ѝ беше благодарен най-вече за това, че му водеше човек, който заслужава да бъде убит. Представяше си се след това пречистен и смирен, най-сетне отървал се от мръсотията, от потискащото си минало, от което вилата край езерото беше част. Дори и накрая той да се озовеше в затвора, Анагрет щеше в буквалния смисъл да е спасила живота му.

Но къде беше фенерчето?

Нямаше го в джобовете. Кой знае къде го беше оставил, дано не го беше изтървал някъде навън. Без него не можеше да види часовника, а без да види часовника, не можеше да прецени дали има време да се обуе и да се върне в задния двор да потърси фенерчето, и да установи дали всъщност е имал време да го търси. Вселената, нейната логика изведнъж му се стори смазваща.

Над печката в кухнята обаче имаше лампичка. Да я включи ли за миг да си погледне часовника? Разсъждаваше твърде всеобхватно, не ставаше за убиец, въображението му беше прекалено развинтено. Не виждаше кой знае какъв риск в светването на лампичката над печката, но да разсъждаваш всеобхватно означаваше и да осъзнаваш ограниченията на ума си, да си даваш сметка, че той не може да предвиди всичко. Глупостта погрешно се има за интелигентност, а интелигентността познава собствената си глупост. Интересен парадокс. Но не даваше отговор на въпроса дали да светне, или не.

А защо беше толкова наложително да погледне часовника? Не се сещаше. Това потвърждаваше мисълта му за интелигентността и нейните ограничения. Той подпря лопатата на задната врата и седна по турски на калния килим. Изведнъж се уплаши, че лопатата може да падне. Посегна да я хване, но ръката му така трепереше, че я бутна. Трясъкът беше катастрофален. Андреас скочи и светна лампичката над печката, за да погледне часовника. Разполагаше с най-малко трийсет минути, по-вероятно четиресет и пет.

Седна отново на килима, оборен от унес, сякаш имаше висока температура, само дето ясно съзнаваше, че всъщност е заспал. Все едно беше мъртъв, но без облекчението от изчезването на страданията. Навярно онази мъдрост беше напълно погрешна, по-скоро убийството беше отклонило се от целта си самоубийство, понеже наред със състраданието към изтерзаната си личност Андреас изпитваше чувството, че трябва да извърши убийството, за да сложи край на мъките си. Не той щеше да умре, но щеше да е, все едно е мъртъв, защото облекчението, което щеше да настъпи след убийството, щеше да е дълбоко и окончателно като смъртта.

Изведнъж, като че ли без някаква конкретна причина, Андреас се изтръгна от унеса и в съзнанието му отново се възцари хладна яснота. Дали не беше чул нещо? Не, само капките и барабаненето на дъжда. Струваше му се, че е минало страшно много време. Надигна се и стисна дръжката на лопатата. Хрумна му нова неприятна мисъл, въпреки внимателното планиране, въпреки всичките си тревоги, изобщо не му беше минало през ума какво ще прави, ако Анагрет и пастрокът ѝ не се появят, толкова се беше увлякъл в подготовката, че не беше забелязал тази слаба брънка, и сега, тъй като наближаваха почивните дни и можеше родителите му да решат да дойдат във вилата, трябваше да запълни напразно изкопаната дупка, и в този момент през прозореца на кухнята долетя приглушен глас.

Женски глас. Анагрет.

Къде беше моторът? Възможно ли беше да не чуе мотора? Или го бяха бутали до тук? Моторът беше от голямо значение.

Мъжки глас, по-силен. Заобикаляха къщата. Твърде бързо ставаше всичко. Андреас трепереше, едва си стоеше на краката. Не смееше да докосне дръжката на вратата, за да не го чуят.

— Ключът е закачен ей там — рече Анагрет.

Стъпките ѝ по стъпалата. А след това разтърсващ пода трясък, силно пъшкане.

Андреас сграбчи дръжката, завъртя я в грешната посока, после се поправи. Изскочи навън с мисълта, че е забравил лопатата, но не беше. Тя беше в ръцете му и той я стовари с острото надолу върху надигащия се отпреде му тъмен силует. Тялото се свлече на стъпалата. Андреас вече беше убиец.

Спря се за миг, за да се увери къде е главата, вдигна високо лопатата и замахна силно, черепът изхрущя. Засега всичко вървеше точно по план. Анагрет беше някъде вляво от него и издаваше най-ужасния звук, който беше чувал някога, нещо между стон, ридание, повръщане и хъхрене. Без да поглежда към нея, той се спусна покрай тялото, хвърли лопатата, хвана трупа за краката и го издърпа надолу по стъпалата. Главата беше обърната на една страна. Андреас взе лопатата и я стовари върху слепоочието с все сила. При второто изхрущяване на черепа Анагрет изкрещя ужасено.

— Това беше — изпъшка той. — Няма повече.

Силуетът ѝ се раздвижи на верандата, приближи се към парапета. До Андреас достигнаха изненадващо детински, умиляващи звуци от повръщане. На него не му се повдигаше. По-скоро се чувстваше като след оргазъм, невероятно изтощен и още по-невероятно тъжен. Нямаше да повърне, но се разплака, включи се в хора на детинските звуци. Хвърли лопатата, отпусна се на колене и захлипа. Съзнанието му беше пусто, само тъга.

Ръмеше съвсем ситен дъждец, по-скоро капчици мъгла. След като Андреас се наплака, го връхлетя такава умора, че първата му мисъл беше да отидат да се предадат в милицията. Не можеше да си представи как ще свърши това, което го очакваше. Убийството не беше донесло никакво облекчение, как изобщо му беше минало това през ума? Облекчение щеше да е да се предаде в участъка.

Докато той плачеше, Анагрет стоеше неподвижно, после слезе от верандата и клекна до него. Докосна го по рамото и той отново захлипа.

— Шшт, шшт — зауспокоява го тя.

Долепи лице до мократа му буза. Досегът до кожата ѝ, благодатта на топлата ѝ близост: умората му се изпари.

— Сигурно мириша на повръщано — каза тя.

— Не, не.

— Мъртъв ли е?

— Би трябвало.

— Това е истинският кошмар. Това сега. Преди не беше чак толкова зле. Това е още по-зле.

— Знам.

Тя заплака безгласно, намусено и той я прегърна. Усещаше как чрез тръпките, разтърсващи тялото ѝ, се отлива част от насъбралото се в нея напрежение. Явно то беше огромно, колосално, а въпреки състраданието си Андреас не можеше да направи нищо, освен да я прегръща, докато треперенето не стихне. Когато това най-сетне стана, Анагрет обърса с ръкав носа си и притисна лице към неговото. Разтвори леко притиснатите към бузата му устни, нещо като целувка. Бяха съучастници и щеше да е съвсем естествено да влязат в къщата да подпечатат съучастничеството си в леглото, но Андреас се дръпна и се изправи, и по това се увери, че любовта му е чиста.

— Не ме ли харесваш? — прошепна тя.

— Обичам те.

— Искам да идвам да те виждам. Не ме интересува дали ще ни хванат.

— И аз искам да се виждаме. Но не бива. Опасно е. Дълго ще е така.

Анагрет като че ли се спихна в тъмното в нозете му.

— Значи, оставам съвсем сама.

— Представяй си как си мисля за теб, защото, дори и ти изобщо да не се сещаш за мен, аз постоянно ще си мисля за теб.

Тя изсумтя тихо, навярно от задоволство.

— Познавам те съвсем бегло.

— Уверявам те, че нямам навика да убивам хора.

— Ужасно е — въздъхна Анагрет, — но сигурно би трябвало да ти благодаря. Благодаря ти, че го уби. — От нея отново се чу онзи звук, издаващ навярно задоволство. — Как говоря само… Това още повече подсилва убеждението ми, че злото е в мен. Аз го накарах да ме желае, а после накарах и теб да го убиеш.

Андреас си даваше сметка, че времето лети.

— Къде е моторът?

Тя не отговори.

— Моторът тук ли е?

— Не. — Тя си пое дълбоко дъх. — Разхвърлял го е след вечеря. Когато отидох на срещата ни, не го беше сглобил, трябвало да купи някаква част. Предложи да излезем някоя друга вечер.

Явно не е горял от страст, помисли си Андреас.

— Уплаших се, че е заподозрял нещо — продължи Анагрет. — Не знаех как да реагирам, но все пак настоях да го направим тази вечер.

Той отново прогони мисълта как Анагрет е убедила пастрока си.

— И затова дойдохме с влака — рече тя.

— Лошо.

— Съжалявам!

— Не си виновна, постъпила си правилно, просто това усложнява нещата.

— Не седяхме заедно. Казах му, че така е по-безопасно.

Не след дълго другите пътници щяха да видят снимка на изчезналия мъж във вестниците, навярно и по телевизията. Целият план се крепеше на мотора. Все пак, за да я ободри, Андреас каза:

— Умница! Постъпила си правилно. Притеснява ме само това, че дори и с първия влак няма да успееш да се прибереш навреме.

— Майка веднага си ляга, като си дойде от работа. Оставих вратата на стаята ми затворена.

— И за това си помислила.

— За всеки случай.

— Ти си много, много умна.

— Но не достатъчно. Ще ни хванат. Сигурна съм. Не биваше да идваме с влака, мразя влакове, хората ме зяпат, ще ме запомнят. Но не знаех какво да направя.

— Добре си направила. Най-трудното е зад гърба ни.

Тя го хвана за ръцете и се изправи.

— Целуни ме, моля те. Само веднъж, да има какво да помня.

Той я целуна по челото.

— Не, истински — настоя Анагрет. — Ще гнием в затвора до края на живота си. Искам поне да съм те целунала. Само за това си мислех. Това ме крепеше да издържа тази седмица.

Андреас се притесняваше, че няма да могат да спрат след целувката — времето продължаваше да лети — но тревогата му се оказа излишна. Устните на Анагрет си останаха целомъдрено стиснати. Явно и тя беше търсила същото като него. По-чист път, бягство от мръсотията. Нощният мрак беше дар от небето за Андреас, ако беше видял ясно очите ѝ, едва ли щеше да успее да се откъсне от нея.

Докато тя чакаше на алеята, далеч от трупа, той влезе във вилата. В кухнята сякаш се усещаше някакво зло, злото на спотайването му там в засада и злото на разликата между света, в който Хорст беше жив, и света, в който беше мъртъв; Андреас се насили да сведе глава под чешмата и се нагълта с вода. След това излезе на предната веранда и обу чорапите и обувките си. Намери фенера в едната обувка.

Когато той се подаде иззад ъгъла, Анагрет изтича към него и го целуна жадно, с отворена уста, зарови пръсти в косата му. Тя беше трогателно малка, само на петнайсет години, Андреас не знаеше какво да прави. Искаше да ѝ даде това, което тя искаше— той също го желаеше — но си даваше сметка, че погледнато в по-общ план, всъщност Анагрет би трябвало да иска друго, да се измъкне по-бързо от тук. Колко мъчително беше да си по-голям и по-разумен, още по-мъчително беше да наложиш волята си. Андреас хвана лицето ѝ с две ръце и каза:

— Обичам те, но не бива.

Тя потрепери и се сгуши в него.

— Нека прекараме една нощ заедно, преди да ни хванат. Не издържам повече.

— Нека по-добре да не се оставяме да ни хванат, а после да прекараме много нощи заедно.

— Той не беше чак толкова лош човек, просто се нуждаеше от помощ.

— Сега аз се нуждая от помощ. Само за една минута, след това може да полегнеш да дремнеш.

— Не мога, не мога да го погледна.

— Само ще придържаш количката. Може и със затворени очи. Готова ли си?

Стори му се, че тя кимна в тъмното. Остави я и се върна в бараката. Щеше да е много по-лесно, ако Анагрет му помогнеше да натоварят трупа в количката, ала се оказа, че той няма търпение сам да сграбчи тялото. Предпазваше я от пряк досег, стараеше се да я закриля и искаше тя да си даде сметка за това.

Онзи беше по работен комбинезон от електростанцията, подходящ за ровичкане в мотоциклета, но не и за любовна среща извън града. Андреас трудно можеше да отхвърли налагащия се извод, че мръсникът наистина не е имал намерение да дойде тук тази вечер, ала въпреки всичко се опита да прогони тази мисъл от главата си. Завъртя тялото по гръб. То беше тежко, с налети от тренировките мускули. Андреас намери портфейла и го пъхна в джоба си, след това се опита да вдигне трупа за комбинезона, само че платът се раздра. Трябваше да прегърне трупа мечешката, за да набута главата и торса в количката.

Количката се прекатури. Нито той, нито Анагрет казаха нещо. Мълчаливо подхванаха тялото отново.

Зад бараката последва ново боричкане. Наложи се Анагрет да бута отзад количката, докато Андреас дърпаше отпред. Положението със следите явно щеше да е трагично. Когато най-сетне стигнаха до гроба, двамата се изправиха да си поемат дъх. От боровите иглички се стичаха капки, ароматът на смола се смесваше с острия, напомнящ на какао дъх на току-що разкопана земя.

— Не беше чак толкова зле — рече тя.

— Съжалявам, че се наложи да помагаш.

— Просто… Чудя се…

— Какво?

— Сигурни ли сме, че няма Бог?

— Идеята за Бог е твърде невероятна, нали?

— Струва ми се, даже съм убедена, че той все още е жив някъде.

— Къде? Как би могло да е възможно?

— Просто така ми се струва.

— Той ти е бил приятел. На теб ти е много по-трудно, отколкото на мен.

— Страдал ли е според теб? Страхувал ли се е?

— Не, честна дума. Стана много бързо. А сега е мъртъв, няма как да помни болката. Все едно изобщо не го е имало.

Искаше му се тя да му повярва, макар да не беше сигурен, че той самият вярва в това. Ако времето беше безкрайно, то тогава и три секунди, и три години бяха нищожно малка частица от него. Така че, ако причиняването на три години страх и страдания беше нещо лошо, за което нямаше спор, то и причиняването на три секунди страдания беше също толкова лошо. В тези сметки, в нищожната продължителност на живота за миг като че ли му се мярна Бог. И най-бързата смърт не можеше да оправдае причиняването на болка. Способен ли си да направиш тези сметки, няма как да не съществува, някъде скрит, морал.

— Е — рече Анагрет с поукрепнал глас, — ако има Бог, моят човек сигурно вече е на път за ада, задето ме изнасили. Макар че аз бих се радвала повече, ако е в рая. Стига ми да го заровя в гроба. Но нали Бог играе по по-строги правила.

— Кой ти го е казал?

— Баща ми, преди да умре. Все се питаше за какво толкова го наказва Бог.

Досега не беше отваряла дума за баща си. Ако времето не летеше, Андреас на драго сърце щеше да я изслуша, да узнае всичко за нея. Това, че беше непоследователна, му харесваше; в известен смисъл тя може би и не беше напълно честна с него. За първи път споменаваше, че е била изнасилена, освен това явно не беше чак толкова скарана с религията, колкото се беше преструвала в църквата. Желанието му да я разгадае беше не по-малко силно от желанието му да я обладае, двете желания едва ли не бяха едно и също. Само че времето летеше. И въпреки че всяко мускулче в тялото го болеше, Андреас скочи в дупката и се залови за работа, трябваше да направи гроба още малко по-дълбок.

— Аз би трябвало да свърша тази работа.

— Иди в бараката и полегни. Помъчи се да поспиш.

— Съжалявам, че не те познавам както трябва.

— Аз също. Хайде, върви да поспиш.

Известно време, поне половин час, тя го гледа мълчаливо как копае. Беше го завладяло объркващо двойствено усещане, че я чувства хем близка, хем напълно чужда. Заедно бяха убили човек, а Анагрет си имаше свои мисли, свои мотиви, беше толкова близо и в същото време тъй отчуждена от него. И той отново изпита благодарност към нея, защото тя беше не просто умна по неговия мъжки начин, но и притежаваше женски познания, които за него бяха недостижими. Веднага беше осъзнала колко е важно да бъдат заедно — какво безкрайно мъчение щеше да е за него да се разделят след това, което бяха сторили — а той чак сега си даваше сметка за това. Тя беше само на петнайсет, но умът ѝ сечеше като бръснач, докато неговият сякаш беше притъпен.

Чак след като Анагрет отиде да си легне, мислите му се върнаха към това, което трябваше да свърши. Копа до три сутринта и след това, без да спре да си почине, довлече и изтъркули трупа в ямата, а после скочи вътре да го обърне по гръб. Не искаше да си спомня лицето и затова го поръси с пръст. Включи фенера и претърси тялото. Намери масивен часовник, доста скъп, и евтино златно синджирче на врата. Часовника свали лесно, но се наложи да опре ръка в калното чело и да дръпне рязко, за да скъса синджирчето. За щастие, всичко отминаваше бързо и нищо не беше истинско. След нищожно малко време щеше да настъпи вечността на собствената му смърт и да направи всичко това недействително.

За два часа зарови дупката и накрая хубаво отъпка пръстта. Върна се в бараката и там лъчът на фенера откри Анагрет свита в ъгъла, тя трепереше. Не можеше да каже кое е по-непоносимо за очите му, красотата или страданието ѝ. Той угаси фенера.

— Поспа ли?

— Да. Събудих се вкочанена.

— Случайно да си обърнала внимание кога е първият влак?

— Пет трийсет и осем.

— Невероятна си.

— Той провери, не аз.

— Искаш ли да преговорим показанията ти?

— Не, всичко съм обмислила. Знам какво да кажа.

Сега между тях се беше спуснала вяла хладина. За първи път на Андреас му мина през ума, че може и да нямат бъдеще заедно, бяха извършили нещо ужасно и поради това щяха да се намразят. Любов, потъпкана от престъпление. Сякаш беше минало много, много време от онзи миг преди няколко часа, когато Анагрет изтича към него и го целуна. Може би тя беше права, може би трябваше да прекарат една нощ заедно и след това да се предадат.

— Ако до една година не стане нищо — рече той — и ако си сигурна, че не те следят, може да се видим отново.

— Една година или сто, все тая — отвърна тя горчиво.

— Ще си мисля за теб през цялото време. Всеки ден. Всеки час.

Чу я да се изправя.

— Отивам на гарата.

— Почакай двайсетина минути. Не бива да те забележат да се мотаеш там.

— Трябва да се стопля. Ще потичам малко и след това ще отида на гарата.

— Съжалявам.

— Аз съжалявам повече.

— Ядосана ли си ми? И да си ми ядосана, няма да ти се разсърдя. Приемам всичко, стига да ти идва отвътре.

— Просто се чувствам отвратително. Още при първия им въпрос всичко ще лъсне. Толкова отвратително се чувствам, че нямам сили да се преструвам.

— Прибрала си се в девет и половина, него го е нямало. Легнала си си, тъй като не ти е било добре…

— Казах ти вече, не е нужно да го преговаряме.

— Извинявай.

Тя пристъпи към вратата, като пътьом се бръсна в него, и излезе. После спря в тъмното.

— Значи, най-вероятно ще се видим след сто години…

— Анагрет…

Чуваше жвакането на стъпките ѝ в калта, виждаше отдалечаващия се черен силует. Никога досега не се беше чувствал толкова уморен. Но беше по-поносимо да довърши работата си, отколкото да мисли за нея. Като пестеше фенера и го включваше от време на време, той покри гроба с иглички, като отгоре разпиля от по-новите, постара се да заличи следите от стъпките и от колелото на количката и тук-там посипа от опадалата шума и окосената трева. Нямаше как да почисти обувките и ръкавите на якето от калта, ала беше твърде изтощен, за да се тревожи за това. Поне можеше да обуе чист панталон.

Дъждецът беше отстъпил място на по-топла мъгла, заради която изгревът на зората дойде някак ненадейно. Мъглата беше като по поръчка. Андреас огледа задния двор за следи от стъпки и от колелото на количката. Когато се върна до задното стълбище да махне телта, вече съвсем се беше съмнало. Кръвта по стъпалата беше повече, отколкото беше очаквал, но пък храстите край парапета не бяха чак толкова оповръщани. Сега сякаш виждаше всичко като през дълга тръба. На няколко пъти напълни лейката от чешмата навън, за да отмие кръвта.

Накрая надникна в кухнята, за да провери дали всичко си е на мястото. Единствената следа от престоя му тук беше мократа мивка, защото беше пил вода направо от чешмата. До вечерта щеше да изсъхне. Андреас заключи предната врата и се отправи пеша към „Рансдорф“. В осем и половина беше в стаята си в мазето на църквата. Докато сваляше якето си, установи, че портфейлът, часовникът и синджирчето на мъртвеца още са в джоба му, но в този момент да излезе отново, за да се отърве от тях, му се струваше също толкова непостижимо, колкото и да стигне Луната, едва намери сили да развърже калните си обувки. Просна се на леглото и зачака да дойде милицията.

Тя обаче не дойде. Нито през деня, нито до края на седмицата, нито до края на годината, изобщо не дойде.

Защо я нямаше? Една от по-малко вероятните хипотези на Андреас беше, че с Анагрет са извършили идеалното престъпление. Напълно възможно беше родителите му да не са забелязали в какво е превърнал задния двор на вилата, само седмица по-късно беше паднал първият голям сняг. Но никой да не обърне внимание на ослепително красивото момиче във влака? Никой от съседите да не е видял как тя и Хорст вървят към гарата? Никой да не провери къде е ходила Анагрет седмици наред преди убийството? Да не си направят труда да я подложат на строг разпит и да я пречупят? Та тя беше на ръба, когато с Андреас се бяха разделили, и с перце да я бяха погалили, пак щяха да я пречупят.

Не толкова невероятно беше Щази да са разследвали майката и да са открили кражбите и зависимостта ѝ от наркотиците. Съвсем естествено беше от Държавна сигурност да проявят интерес към изчезналия си сътрудник. Ако майката беше попаднала в лапите на Щази, въпросът не беше дали ще си признае за убийството (или че е помогнала на Хорст да избяга на Запад, ако от Щази предпочетяха да отиграят ситуацията по този начин). Единственият въпрос беше на какви мъчения щяха да я подложат, докато тя подпише „самопризнанията си“.

Възможно беше и подозренията на Щази да паднат върху заварената дъщеря в Лайпциг. Или пък върху колегите на Хорст в електроцентралата, за които той беше писал доноси. Може би някой от тях вече беше в затвора заради изчезването му. Седмици наред след убийството Андреас всекидневно преглеждаше вестниците от първа до последна страница. Ако случаят беше поверен на милицията, във вестниците със сигурност щеше да излезе снимка на изчезналия. Такава снимка обаче не се беше появила. Единственото логично обяснение за това беше, че Щази не са допуснали милицията да поеме случая.

Ако беше така, следващата хипотеза на Андреас гласеше, че от Щази бързо са пречупили Анагрет, тя ги е завела във вилата и е станало ясно на кого е имотът. За да избегнат публичен скандал с председателя на Комитета, в Щази са приели сексуалното посегателство на Хорст за смекчаващо вината обстоятелство и само са наплашили Анагрет, за да си мълчи. А Андреас са оставили на мира, за да се измъчва от съмнения и да превърнат живота му в ад от тревоги и свръхпредпазливост.

Тази хипотеза не му беше по вкуса, но за съжаление, тя звучеше най-логично. Не му беше по вкуса, тъй като можеше лесно да я подложи на проверка: достатъчно беше да попита Анагрет. И без това не минаваше и час, без да му се прииска да отиде при нея, ала ако хипотезата му беше грешна и ако Анагрет все още беше под подозрение и я следяха, срещата им щеше да има непоправими последствия. Единствено Анагрет щеше да знае кога са в безопасност.

Той се върна към възпитаването на застрашени от риск младежи, ала сега в същността му се беше загнездил известен фалш, който никога повече не изчезна. Андреас вече не учеше юношите на лекомислие. Сега и той самият беше застрашен от риск, рискът да се разплаче, докато слуша тъжните им разкази. Сякаш тъгата беше химически елемент, от който беше изградено всичко, до което Андреас се докоснеше. Той тъгуваше най-вече за Анагрет, но и за предишния си безгрижен, страстен Аз. Би трябвало основното му чувство да е тревога, трескав страх от разкритие и арест, ала поради някаква извратена причина Републиката като че ли възнамеряваше да го пощади и той вече не можеше да си спомни защо се беше присмивал на нейната пошлост. Сега възприемаше родината си по-скоро като Република на безкрайната тъга. Пред стаята му продължаваха да се редят момичета, чийто интерес като че ли още повече се подсилваше от долавящата се от него тъга, но вместо за слабините им, Андреас си мислеше за младите им души. Всяко едно от тях беше въплъщение на Анагрет, душата ѝ беше във всички тях.

Междувременно в Русия дойде перестройката, дойде Горби. Невръстната, все още пазеща старата си вяра Република се чувстваше предадена от съветския си баща и още по-яростно тъпчеше инакомислещите. Милицията беше нахлула в една побратимена църква, църквата „Цион“ в Берлин, и нивото на самомнението и самочувствието на събиращите се на „Зигфелдщрасе“ достигна нови висоти. В залата за срещи цареше военновременна атмосфера. Както винаги, Андреас се уединяваше в мазето, тъгата не го беше излекувала от мегаломанския му солипсизъм, който беше станал даже още по-краен. Имаше чувството, че страданията му са се пренесли върху цялата страна. Сякаш извършеното от него престъпление беше заседнало в гърлото на държавата и тя, неспособна или нежелаеща да арестува виновника, се стремеше да предаде страданието си на всички останали. Другите лекета бяха изненадани и навярно тайно разочаровани, че милицията така и не нахлу в тяхната църква. Но Андреас не беше. Държавата го избягваше като прокажен.

В края на пролетта на 1989 година тревожността му се завърна. В началото той едва дето не я приветства, сякаш тя беше неизменен спътник на самоволно зачезналото му либидо, пробудено от топлите вечери и нацъфтелите дървета. Усещаше как нещо го влече към телевизора в залата за срещи, където вечер гледаше нецензурираните новини по Зе Де Еф. Събратята му по позор ликуваха и предричаха, че до една година режимът ще падне, и сега именно тази възможност подклаждаше тревогата му. Отчасти притеснението му беше напълно разбираемо за всеки престъпник: Андреас подозираше, че не друго, а Щази възпира разследването на криминалната милиция, че докато режимът е на власт, той ще е в безопасност и няма да бъде изправен пред съда, че Щази (и това беше най-голямата ирония) е единственият му приятел. Само че имаше и друга, по-всеобхватна, разрастваща се като задушлив хлорен облак тревога. Докато „Солидарност“ печелеше позиции в Полша, докато прибалтийските републики обявяваха една след друга независимост, докато Горбачов публично си измиваше ръцете от завареничетата си от Източния блок, в Андреас все повече нарастваше усещането, че го очаква неизбежна смърт. Без Републиката, която да му придава смисъл, той беше нищо. Незаменимите му родители щяха да бъдат сведени до кръгла нула, а той щеше да представлява нещо по-малко и от тях, жалка опетнена останка от дискредитирана система; единственият свят, в който имаше значение, щеше да свърши.

През лятото положението се влоши още повече. Андреас вече нямаше сили да гледа новините, но дори и когато се заключеше в стаята си, пак чуваше в коридора да обсъждат последните събития, масовото бягство през Унгария, митингите в Лайпциг, слуховете за предстоящ преврат, тъй като всички само за това говореха. Хората все още ги беше страх от Хонекер и Милке, ала за него беше ясно, усещаше го в мозъка на костите си, че краят е дошъл. А и дори да оставеше настрани притесненията си и да си затвореше очите за факта, че изобщо не се е замислял какво ще прави, ако режимът падне, на него му беше мъчно за сериозното малко германско социалистче, изоставено от Съветския съюз. Той самият не беше социалист, но спокойно можеше да бъде това малко германче.

Една октомврийска сутрин, вторник, ден след най-голямата демонстрация в Лайпциг, младият пастор почука на вратата му. Не изглеждаше радостен, личеше си, че нещо го яде отвътре. Не седна по турски на пода, а закрачи напред-назад из стаята.

— Сигурно си чул вече — рече пасторът. — Стотици хиляди хора са по улиците и изобщо не се опитват да ги спрат.

— Да викаме тогава „ура“, а? — подхвърли Андреас.

Пасторът се спря нерешително.

— Дошъл съм да ти призная нещо — рече той. — Отдавна трябваше да ти го кажа, но… Сега виждам, че съм постъпил като страхливец. Надявам се да ми простиш.

Това встъпление можеше да води само към едно, ала на Андреас му беше трудно да си представи пастора като доносник.

— Не, не става дума за това — побърза да отрече пасторът, все едно беше прочел мислите му. — Преди две години при мен дойдоха хора от Щази. Двама мъже, можеш да си ги представиш. Разпитваха за теб. Намекнаха, че ще ме арестуват, ако разбереш за тях.

— Но сега се оказва, че вместо с куршуми, оръжията им са заредени със семенца маргаритки.

— Казаха, че е извършено криминално престъпление, не поясниха какво. Показаха ми снимка на онова красиво момиче, което идваше тук. Питаха дали си се виждал с нея. Отвърнах, че може и да си се виждал, тъй като това ти е работата като възпитател. Нищо конкретно не им казах. Освен това ме питаха дали вечерта на определена дата си бил тук. Отговорих, че по принцип си стоиш в стаята и няма как да знам кога излизаш и се прибираш. Бях сигурен, че през цялото време ти беше долу, но те не желаеха да говорят с теб. И никога повече не се върнаха.

— Това ли е всичко?

— Нямаше никакви последствия за теб, нито за нас и аз реших, че всичко е наред. Но се чувствах виновен, задето разговарях с тях и не ти казах. Исках да си призная.

— Започне ли да се топи ледът, труповете изплуват на повърхността.

Пасторът се наежи.

— От нас не си видял нищо лошо. Държахме се добре с теб. Да, сигурно е трябвало по-рано да те предупредя. Но истината е, че винаги ме е било малко страх от теб.

— Благодаря. Благодарен съм за всичко и съжалявам за проблемите.

— Ако искаш да поговорим… Нещо лошо ли се е случило с онова момиче?

Андреас поклати глава и пасторът го остави сам с тревогата му. Щом като от Щази бяха идвали в църквата, значи, Анагрет е била разпитвана и е проговорила. Това означаваше, че в Щази знаеха най-малкото част от истината, а може би и цялата истина. Само че сега стотици хиляди хора се събираха безпрепятствено по улиците на Лайпциг и дните на Щази бяха преброени. Не след дълго милицията щеше да поеме случая, разследването щеше да премине в ръцете на опитни криминални следователи…

Той скочи от леглото и грабна якето си. Ако не друго, сега поне знаеше, че няма да загуби нищо, ако се види с Анагрет. За съжаление, не се сещаше къде другаде да я потърси освен в най-близката квартална гимназия във „Фридрихсхайн“. Не му се вярваше да е отишла да учи там, но пък какво друго би могла да прави? Андреас изскочи от църквата, пое забързано по улиците, чиято обичайна потискаща сивота му вдъхваше известна утеха, и не след дълго зае позиция срещу главния вход на училището. През големите прозорци виждаше учениците, които продължаваха да изучават марксистка биология и марксистка математика. След края на часовете внимателно заоглежда рукналия от вратите поток от юноши. Взира се в тях, докато буйната река от лица не се сви до едва пъплещо ручейче и накрая съвсем пресъхна. Андреас беше разочарован, но не и изненадан.

На следващата сутрин отново се върна пред училището и отново нямаше късмет. Отби се в кабинета на една позната от социалните служби, на която имаше доверие, и изчака тя да провери в централния регистър, ала и от там си тръгна с празни ръце. През следващата седмица всеки следобед обхождаше клубовете по джудо, спортните зали и автобусните спирки в стария квартал на Анагрет. В края на октомври вече беше изгубил надежда, че ще я намери, но продължи да обикаля по улиците. Мотаеше се в покрайнините на спонтанните и организирани демонстрации, слушаше обикновените граждани, които с риск да бъдат хвърлени в затвора, настояваха за честни избори, свободно пътуване в чужбина и разпускане на Щази. Хонекер вече го нямаше, новото правителство не успяваше да поеме юздите и с всеки изминал ден без репресии намаляваше вероятността протестите да бъдат потъпкани като на „Тянанмън“. Унгария вече беше свободна, другите със сигурност щяха да я последват. Промяната идваше и Андреас не можеше да направи нищо, освен да чака да бъде пометен от нея. Струваше му се, че вместо обичайния берлински въздух вдишва хлороводород.

И изведнъж, на четвърти ноември, чудо! Половината град се беше осмелил да излезе по улиците. Андреас решително си проправяше път през множеството, оглеждаше лицата, усмихваше се на гърмящия от мегафона глас на разума, отхвърлящ обединението и призоваващ за реформи. На „Александерплац“, в по-рехавите задни редици на протестиращите, сред колебаещите се и клаустрофобичните, сърцето му ненадейно подскочи още преди мозъкът му да регистрира какво виждат очите. Едно момиче. Момиче с щръкнала във всички посоки коса и груба обеца във формата на безопасна игла, ала въпреки всичко това момиче беше Анагрет. Тя държеше под ръка друго момиче с подобна прическа. И двете гледаха безизразно, с намахано отегчение. Анагрет вече не беше доброто момиче.

ТРЯБВА ДА НАМЕРИМ СВОЯ ПЪТ, ТРЯБВА ДА ВЗЕМЕМ НАЙ-ДОБРОТО ОТ НАШАТА НЕСЪВЪРШЕНА СИСТЕМА И НАЙ-ДОБРОТО ОТ СИСТЕМАТА, НА КОЯТО СЕ ПРОТИВОПОСТАВЯХМЕ…

Сякаш в търсене на спасение от досадата на гърмящия от мегафона глас Анагрет плъзна поглед из тълпата и зърна Андреас. Ококори се. Той се беше ухилил до уши. Тя не му се усмихна, но прошепна нещо на другото момиче и си запробива път към него. Докато Анагрет се приближаваше, Андреас още по-ясно видя колко се е променила, осъзна колко малко вероятно е все още да го обича. Тя се спря рязко на известно разстояние, непозволяващо прегръдка.

— Имам само минута да поговорим — каза тя.

— Няма какво да говорим. Кажи ми къде мога да те намеря.

Анагрет поклати глава. Бунтарската ѝ прическа и безопасната игла в ухото бяха безсилни срещу красотата ѝ, но нещастието не беше. Чертите ѝ бяха същите като преди две години, ала светлината в очите я нямаше.

— Вече нищо не ни заплашва — каза той. — Кълна се.

— Сега съм в Лайпциг. Дойдохме само за митинга.

— Това сестра ти ли е?

— Не, една приятелка. Искаше да участва.

— Ще дойда да те видя в Лайпциг. Ще поговорим.

Тя поклати глава.

— Не искаш да ме виждаш повече — рече Андреас.

Анагрет предпазливо хвърли поглед през рамо, после през другото.

— Не знам. Не съм мислила за това. Но съм сигурна, че не сме в безопасност. Само за това си мисля.

— Докато Държавна сигурност още я има, нищо не ни заплашва.

— Трябва да се връщам при приятелката ми.

— Анагрет… Знам, че си говорила с хората от Министерството. Идвали са в църквата и са разпитвали за мен. Но нищо повече, мен не са ме викали. В безопасност сме. Постъпила си правилно.

Той пристъпи към нея. Тя потрепери и се дръпна.

— Не сме в безопасност. Те знаят много. Просто изчакват.

— Щом като знаят толкова много, няма значение дали ще ни видят заедно. Чакали са две години. Сега вече нищо няма да ни направят.

Анагрет отново се озърна през рамо.

— Ще тръгвам.

— Трябва да те видя — каза той не за друго, а за да бъде честен. — Ужасно е да сме разделени.

Тя като че ли изобщо не го слушаше, беше потънала в унеса на нещастието си.

— Прибраха майка ми. Все нещо трябваше да им кажа. Вкараха я в психиатрия заради пристрастеността ѝ към наркотиците, а после в затвора.

— Съжалявам.

— Но тя не спира да пише писма до кого ли не. Настоява да разследват изчезването. През февруари ще я пуснат.

— Теб разпитваха ли те от милицията?

— Не бива да се виждаме — каза Анагрет, впила очи в земята. — Ти направи много за мен, но не бих могла да го понеса.

— Анагрет! Теб разпитваха ли те?

Тя поклати глава.

— Значи, все още може да оправим нещата. Нека поне се опитам.

— Когато те видях, изпитах ужасяващо чувство. Желание, смърт и онова… Пълна каша, ужасна каша. Не искам отново да искам такива неща.

— Остави на мен, аз ще се погрижа да не е така.

— Винаги ще е така.

— Нека се опитам.

Тя прошепна нещо, което той не чу добре. Като че ли беше: „Не искам да го искам“. След това изтича при приятелката си и двете поеха забързано нанякъде, без да се обръщат.

Но все пак надежда имаше, реши Андреас. Окрилен от нея, той хукна и не спря да тича през целия път до площада, носещ имената на Маркс и Енгелс. Сега хората по улиците му се струваха само пречка, която трябва да преодолее. Единственото, което го интересуваше, беше да види отново Анагрет. Трябваше да намери начин да потули разследването на убийството, за да бъде с Анагрет.

Майка ѝ, на която, даваше си сметка сега, не беше обърнал достатъчно внимание, беше сериозен проблем. Тя едва ли щеше да спре да настоява за истинско разследване, а скоро щеше и да излезе от затвора. И щеше да настоява, да настоява… След закриването на Щази полицията можеше да изземе досието на случая и да започне свое разследване. Дори и Андреас да я изпревареше, дори и да преместеше трупа, след падането на режима досието неминуемо щеше да изплува. А какво имаше в него? Той осъзна, че е трябвало да попита Анагрет какво точно е казала на агентите на Щази. Дали знаеха за вилата? Или бяха преустановили разследването веднага след като са стигнали до него?

Андреас се върна на „Александерплац“, надяваше се, че ще я намери отново. Напразно кръстосва из тълпата чак докато се стъмни. Двоумеше се дали да не замине за Лайпциг, нямаше да е трудно да намери апартамента на сестра ѝ, най-вероятно Анагрет живееше при нея, само че се боеше, че може да я изгуби напълно, завинаги, ако я преследва с въпроси.

Така се започнаха два месеца на безсилие и страх. През нощта, в която падна Стената, на него му се струваше, че е единственият трезв човек в целия град, пълен с въргалящи се по улиците пияници. Преди щеше да се надсмива на нелепия свършек на продължилото двайсет и осем години затваряне на страната, цялата система беше рухнала в резултат на едно неподготвено изказване на уморения Шабовски[20], но когато в жилището на пастора се разнесоха радостни викове, а след миг и самият пастор дотича по стълбите да му съобщи благата вест, Андреас се почувства като космонавт, който току-що е чул как металният корпус на спасителната му капсула се пропуква от удара на свободно реещ се в Космоса скален къс. Въздухът излита навън, нахлува празнотата. Църквата също се опразни, всички хукнаха към най-близкия пропускателен пункт, за да се убедят с очите си, а той остана свит в леглото си с вдигнати към брадичката колене.

Андреас не изпитваше и ей тонинко желание да прекоси границата. Можеше да отиде в Лайпциг и да намери Анагрет, двамата можеха да се прехвърлят в Западна Германия и никога да не се завърнат, можеха да намерят начин да заминат за Мексико или пък за Тайланд. Но дори и тя да беше готова да приеме живота на бегълка, какъв беше смисълът? Животът му имаше смисъл единствено в родината. Нямаше значение, че я мрази, пак не можеше да я напусне. Струваше му се, че може да се спаси само ако се яви пред Анагрет като мъжа, който ѝ е осигурил безопасност, така че и двамата да могат да вървят по улицата с вдигнати глави. В хаоса, последвал събарянето на Стената, Андреас все повече виждаше в Анагрет единствената си надежда.

Започна да ходи с метрото до „Норманенщрасе“, обикаляше сред протестиращите пред сградата на Щази, надаваше ухо какво говорят хората. Някои казваха, че в момента върви с пълна пара унищожаването на архивите на Щази. Други твърдяха, че досиетата се изпращат с камиони в Москва и в Румъния. Той се опита да си представи как неговото досие бива изгорено или изнесено в чужбина, само че служителите на Щази несъмнено бяха по германски методични и спазваха реда, първо се занимаваха с документите, засягащи собствените им офицери и доносници, а тези документи със сигурност бяха достатъчни, за да запълнят пещите и камионите месеци наред.

Когато времето беше хубаво, отпред се събираха повече загрижени граждани. В мрачните следобеди се явяваше само твърдото ядро протестиращи, едни и същи лица, мъже и жени, лежали неоснователно в затвора, изпълнени с ненавист към Министерството. Андреас най-много харесваше един мъж долу-горе на своята възраст, който като юноша е бил задържан на улицата, задето е защитил своя съученичка от посегателствата на сина на високопоставен офицер в Щази. Преди това го били предупредили веднъж, но той не обърнал внимание на предупреждението. И заради това беше прекарал шест години в два затвора. Той разказваше историята си на всеки, който се хванеше да го слуша, и тя винаги трогваше Андреас. Чудеше се какво е станало с момичето.

Една вечер в началото на декември, когато се прибра в мазето на пастора и отвори вратата на стаята си, видя майка си, тя беше седнала на леглото му и спокойно четеше „Берлинер Цайтунг“.

Дъхът му секна. Андреас стоеше на прага, не можеше да отдели очи от нея. Майка му беше ужасно слаба, но спретнато облечена и като цяло изглеждаше добре. Тя сгъна вестника и се изправи.

— Гризеше ме любопитството да видя къде живееш.

Все още беше кошмарно прекрасна. Косата ѝ беше в същия невероятен червен цвят. Скулите ѝ като че ли бяха по-изпъкнали, но кожата не беше сбръчкана.

— С удоволствие бих заела някои от книгите ти — каза Катя и пристъпи към библиотечката. — Радвам се, че много от тях са на английски. — Тя дръпна едно томче от лавицата. — И ти ли харесваш Айрис Мърдок?

Той най-сетне успя да си поеме дъх и попита:

— Какво те води насам?

— Какво ли? Желанието да видя единственото си дете след девет години раздяла, да речем? Странно ли ти се струва?

— По-добре си върви.

— Не говори така.

— По-добре си върви.

— Недей, не говори така — повтори тя и прибра книгата на мястото ѝ. — Нека седнем да си поприказваме. Вече не може да ни се случи нищо лошо. Би трябвало да го знаеш.

Майка му беше нахлула в стаята му, нахлуваше в него самия, ала въпреки това някаква предателска жилка в Андреас примираше от радост, че я вижда. Девет години беше жадувал за нея. Беше я търсил в петдесет и три момичета и не я беше намерил. Ужасно беше колко много я обичаше.

— Ела, седни и ми разкажи как си. Изглеждаш прекрасно. — Катя се усмихна ласкаво и погледът ѝ се плъзна нагоре-надолу по него. — Моят красив, силен син.

— Не съм твой син.

— Престани с тези глупости. Преживяхме няколко трудни години, но всичко това вече е зад гърба ни. — Усмивката ѝ помръкна. — Четиресет години живяхме под ръководството на онази гад, подтикнала баща ми към самоубийство, ала и това свърши. Четиресет години умилкване на най-глупавите, най-отегчителните, най-подлите, най-грозните, най-отвратителните, най-страхливите и най-самодоволните еснафи на света. И всичко това вече го няма. Пук!

Потокът от отрицателни определения навярно целеше да мине за проява на дълго сдържана искреност, само че беше породен от все същия егоизъм и поради това само вгорчи неприязънта на Андреас. Преди майка му беше атакувала със същата злоба американското правителство. Той си помисли, че може би трябва да я удуши, за да секне излъчваният от нея убийствен егоизъм, за да спаси живота си. Второто убийство винаги е по-лесно от първото.

— Така че ела да седнем и да си поприказваме — рече тя.

— Не искам.

— Андреас — заувещава го Катя. — Лошото свърши. На баща ти му е невероятно трудно, както можеш да се досетиш. Единственият умен и честен човек в цялата страна. Единственият, който се опитваше да служи не на себе си, а на родината. Той е съкрушен. Добре ще е да дойдеш да го видиш.

— Няма да стане.

— Не можеш ли да го разбереш и да му простиш? Ти го постави в ужасно положение. Сега ни се вижда като някаква глупост, но тогава не беше. Той можеше или да служи на страната, или да бъде баща на опитващ се да свали властта поет.

— Неособено труден избор, предвид че дори не съм негов син.

Майка му въздъхна.

— Не е ли време да престанеш с това?

Той осъзна, че тя е права, това нямаше значение. Вече не го интересуваше кой е баща му, не беше останало нищо от младежкия му Аз, за който това беше толкова важно. Дали защото Андреас беше строшил човешки череп с лопата, или поради някаква друга причина, предишния гняв го нямаше. Бяха останали само по-първичните чувства на любов и омраза.

— Ще се справим някак — продължи Катя. — Дори и баща ти. Просто за него това е много труден период. Той знаеше най-малко от пет години, че краят идва, обаче да гледа как се случва пред очите му… Това го смазва. Новото правителство иска да го задържи, но той възнамерява да се оттегли в края на годината. Ще се справим, баща ти е невероятно умен, достатъчно е млад, за да преподава.

— Добрият край оправя всичко, а?

— Той не е направил нищо лошо. Режимът се крепеше на убийци и крадци, но той не е от тях.

— Само дето ги е поддържал четиресет години.

Тя изправи гръб.

— Аз все още вярвам в социализма, на практика неговите идеи са осъществени във Франция и в Швеция. Ако държиш да сочиш с пръст някого, по-добре обвини онази свиня, наложена от Москва. С баща ти направихме всичко по силите си. И няма да се извинявам за това.

Политика, колективна вина, сътрудничество — всичко това му се струваше по-досадно и отпреди.

— Както и да е — рече Катя. — Мислех си, че може да решиш да се върнеш у дома. Детската ти стая в апартамента със сигурност е по-хубава от тази. Предполагам, че сега ще искаш да довършиш образованието си в университета, ако живееш с нас, няма да плащаш наем. Може да започнем начисто като семейство.

— Мислиш ли, че това е добра идея?

— Да, честно казано. Ако предпочиташ, може да живееш във вилата, но ще трябва да пътуваш всеки ден. А и може и да я продадем.

— Какво?!

— Да, колкото и да не е за вярване, из града вече са плъзнали западни строителни предприемачи. Един от тях е ходил до Мюгелзее, разговарял е със съседите, предлагал им е твърда валута.

— Ще продадете вилата… — рече той замаяно.

— Тя и без това е грозна. Баща ти е на друго мнение, разбира се, но той е сантиментален. Предприемачът е споменал, че възнамерява да събори къщите и да направи игрище за голф край езерото. Западняците не са толкова сантиментални.

Отвъд сковаващия страх от събарянето и разкопаването на целия терен, Андреас се чувстваше предаден от Републиката. Всичко, до което тя се докоснеше, се разпадаше. Не можеше да се защити дори и от западните спекуланти. Той винаги беше знаел колко смехотворно нелепа е тя, но сега нелепостта ѝ не будеше у него смях.

— Какво ще кажеш? — попита игриво Катя.

Андреас нямаше избор. Той пристъпи в стаята и затвори вратата.

— Искаш да се прибера у дома, нали така?

— Това би означавало много за мен. Време е отново да тръгнеш нагоре, да се издигнеш. С твоите способности можеш да направиш докторантура за три години.

— Съгласен съм, хубаво би било да се издигна. Но първо трябва да направите нещо за мен.

Тя сви нацупено устни.

— Не ми е много приятно да се пазариш с мен.

— Не се притеснявай. Не ме интересува какво си правила. Наистина. За съвсем друго говоря.

Той гледаше как лицето ѝ се преобрази, едва доловима налудничава промяна в изражението, излязла наяве вътрешна борба, заблудата ѝ, че е любяща майка, недоволство от усилието, което се изисква от нея. Почти му стана жал за нея. Тя искаше всичко да става лесно и когато това не се случеше, нямаше нито силата, нито търпението да отстоява позицията си.

— Ще се прибера у дома — продължи Андреас, — но първо трябва да измъкнете моето досие от Държавна сигурност. Искам всичко, което имат за мен. Всички папки. Искам ги в ръцете си.

Катя се намръщи.

— Какво имат за теб?

— Компромати вероятно. Които няма да ми позволят да се издигна. И които ще хвърлят кал и по теб.

— Какво си направил? Нещо нередно ли си направил?

Въпросът ѝ му донесе невероятно облекчение. Очевидно Щази бяха преустановили разследването си, без да уведомят родителите му.

— По-добре да не знаеш — отговори той. — Просто ми набавете досието. Аз ще се погрижа за останалото.

— Сега всички искат досиетата си. Сътрудниците на службите в цялата страна треперят от страх и в Щази си дават сметка за това. Досиетата са тяхната застраховка.

— Да, но членовете на Централния комитет едва ли ги е страх толкова. В настоящия момент една молба да предадат досието ми сигурно ще е нещо съвсем нормално.

Тя се взря в лицето му уплашено.

— Какво си направил?

— Сигурен съм, че ти би се гордяла с мен, ако го узнаеше. Но за другите може и да не изглежда така.

— Може да помоля баща ти — въздъхна Катя. — Той едва се съвзе след предишното ти провинение. Сега може би не е най-подходящият момент да му сервирам ново.

— Не ме ли обичаш, майко?

Хваната натясно от въпроса, тя се съгласи да му помогне. На раздяла и на двамата им се стори необходимо да се прегърнат, колко странна беше прегръдката им, какво отвратително извращение. Майка му, която не беше способна на истинска любов, се преструваше, че го обича, а Андреас, който наистина я обичаше, се възползваше от престорената ѝ любов. Той намери спасение в онова кътче в ума си, където беше скрита чистата му любов към Анагрет.

Мина седмица, след това втора. Коледа дойде и отмина, а майка му така и не се обади. Възможно ли беше да е получила досието му и да го е прочела? Дали не се беше отказала от желанието си да се съберат отново? Веднъж вече беше решила, че може да живее без него.

В предпоследния ден от годината Андреас я потърси по телефона.

— Днес е последният работен ден на баща ти — каза тя.

— Да, и това малко ме притеснява — отвърна той. — Като обикновен гражданин няма да има кой знае какви лостове за влияние.

Катя не отговори.

— Майко? Има ли от какво да се притеснявам?

— Имам чувството, че ме изнудваш, Андреас. Че се възползваш от желанието ми да се помирим.

— Помоли ли го, или не си?

— Чакам подходящия момент. Той е ужасно потиснат. Може би е по-добре ти сам да поговориш с него.

— След като вече няма за кога?

— Ще ми кажеш ли какво има в досието ти? Едва ли е чак толкова лошо.

— Не си си мръднала пръста три седмици!

— Не ми крещи, моля те. Не забравяй, че имаш и други роднини.

— Маркус няма нищо общо с операциите вътре в страната.

— Но името му носи тежест. Семейството ти все още разполага с голямо влияние в тази кочина. А и баща ти все още е в Централния комитет.

— В такъв случай поговори с него, моля те.

— Първо искам да разбера какво криеш.

Ако беше сигурен, че това ще му помогне, той с радост щеше да ѝ разкаже всичко, но шестото му чувство му подсказваше да си замълчи и най-вече за нищо на света да не споменава за Анагрет. Затова Андреас отговори:

— Някой ден ще се прочуя, майко. — Това не му беше хрумвало до този момент, но той веднага осъзна истината в думите си, имаше всички дадености да стане известен. — Ще се издигна и ще се прославя, и ти ще се радваш, че си ми майка. Но ако не ми осигуриш досието, ще се прочуя с друго. Което на теб няма да ти хареса.

Последваха още две седмици чакане. Сега дори и в мрачните дни на „Норманенщрасе“ се събираше голяма тълпа и след това ненадейно в един потискащ студен следобед тя стана огромна. Недалеч от главния портал Андреас стъпи на задната броня на една кола, за да се огледа. Докъдето стигаше погледът му, беше пълно с хора. Хиляди хора. Размахваха плакати и знамена, скандираха, край тях се щураха телевизионни екипи.

Stasi RAUS! Stasi RAUS! Stasi RAUS![21]

Протестиращите блъскаха желязната порта, катереха се по нея, като стъпваха по пречките и по пантите, крещяха на пазачите вътре. И изведнъж, неясно как, за ужас на Андреас, двете крила на портата се люшнаха навътре.

Той все още стоеше на бронята на колата, много редове човешки тела от портала. Скочи и се вклини в напиращата напред тълпа, като държеше една ръка разстояние от коженото яке пред себе си в случай на внезапен натиск отзад.

Млада жена вляво от него му извика закачливо:

— Ей!

Лицето ѝ беше симпатично, но съвсем смътно познато, даже може би изобщо не му беше познато.

— Здрасти — каза той.

— Боже господи! — възкликна тя. — Ти дори не ме помниш!

— Как да не те помня!

— Да бе — усмихна се тя, но криво. — Как да не ме помниш…

Андреас позабави крачка, така че друго напъващо тяло да я избута и да застане до него. Гласовете на хората бяха приглушени, може би от страхопочитание, поради стария навик за подчинение, но след като се промуши през портала и влезе в двора, той чу груби крясъци от сградата. Когато успя да влезе вътре, подът вече беше посипан със стъкла, стените бяха издраскани със спрей. Посоката на тълпата беше по централното стълбище към горните етажи, където трябваше да са кабинетите на Мелке и останалите ръководители на службата. Отгоре летяха документи, отделните листове се рееха лениво във въздуха, папките тупваха тежко долу. Когато стигна до стълбището, Андреас се обърна и се взря в прииждащите лица, тъй живи, сякаш ги гледаше в забавен каданс, зачервени или посинели от студ, с изражения на почуда, триумф, любопитство. Няколко униформени пазачи край вратата наблюдаваха множеството с каменно безразличие. Той се откъсна от потока и се приближи към един от тях.

— Къде са архивите?

Пазачът разпери ръце.

— Стига! — възкликна Андреас. — Да не мислиш, че след това тук нещата ще се върнат постарому?

Пазачът отново повтори жеста си, който явно използваше вместо свиване на рамене.

Андреас излезе в двора, през който, докато той размишляваше, не спираше да се точи върволица от граждани, подредени като на опашка за причастие. За да умиротвори тълпата, някой беше решил да отвори главната административна сграда, която вероятно вече беше прочистена от всичко компрометиращо. Цялото действие беше символично, ритуално, може би дори следваше някакъв сценарий. В комплекса имаше още десетина сгради, а никой не се опитваше да проникне в тях.

— Архивите! — извика той. — Да намерим архивите!

Няколко глави в тълпата се извърнаха към него, но после всички пак продължиха напред, решени да извършат символичното пристъпване в светая светих. Под прожекторите на телевизионните камери и блясъка на светкавиците на фотоапаратите, от прозорците с изпочупени стъкла летяха документи. Андреас се отдръпна към южния край на двора и впи поглед в най-голямата, най-заплашителната от останалите сгради. Дори и да успееше да поведе хората да щурмуват архивите, шансът му да попадне на своето досие клонеше към нула. То беше тук някъде, само че отварянето на портала с нищо не беше помогнало на Андреас. Само още повече беше отслабило единствения му приятел, Щази.

Двайсет минути по-късно той натисна звънеца на домофона в блока на родителите си. Сред силно пращене се разнесе гласът на баща му.

— Аз съм — рече Андреас. — Синът ти.

Когато стигна до последния етаж, той видя на прага на апартамента на родителите си непознат старец с жилетка. Андреас беше смаян от промяната. Баща му сякаш се беше смалил и прегърбил, изглеждаше отслабнал, бузите му бяха хлътнали. Той протегна ръка, но Андреас не я пое, а направо го прегърна. След миг баща му също обви ръце около него.

— Майка ти има лекции тази вечер — каза той, докато влизаха. — Тъкмо вечерях, стоплих си кървавица. Ако си гладен, мога да стопля и на теб.

— Не съм. Чаша вода ми стига.

Новите мебели бяха от кожа и метал, осветлението беше прекалено силно, като за възрастни хора. В самотна чиния лоясваше кафеникаво парче кървавица. С треперещи ръце баща му напълни чаша от бутилка с минерална вода и му я подаде.

— Яж, да не изстине — подкани го Андреас и седна.

Баща му отмести чинията настрани.

— Ако огладнея, после пак ще я претопля.

— Как си?

— Здравословно съм добре. Поостарял, както виждаш.

— Изглеждаш чудесно.

Баща му се настани в стола, без да отговори. Не беше от хората, които гледат събеседниците си в очите.

— Не си пуснал новините — отбеляза Андреас.

— От няколко месеца насам изгубих всякакъв интерес към новините.

— В момента щурмуват централата на Щази. Хиляди хора. Вече са в главната сграда.

В отговор баща му само кимна, сякаш потвърждаваше думите му.

— Ти си добър човек — каза Андреас. — Съжалявам, че ти създавах главоболия. Проблемът ми не беше с теб.

— Всяко общество си има правила — отвърна баща му. — Човек или се придържа към тях, или…

— Уважавам решението ти да се придържаш към правилата. Не съм тук да те обвинявам. Дошъл съм да те помоля за услуга.

Баща му кимна отново. Долу на „Карл Маркс Алее“ бибиткаха коли, хората празнуваха.

— Майка каза ли ти, че имам нужда от помощ?

Лицето на баща му помръкна.

— Досието на майка ти е доста дебело.

Тези думи, изречени някак ни в клин, ни в ръкав, сепнаха Андреас, той не знаеше какво да отговори.

— Тя често постъпваше необмислено — продължи баща му. — Никога не е изменяла на социалистическите си убеждения и на страната, но има няколко неловки случая… Всъщност доста на брой. Подозирам, че си в течение на това.

— Хубаво е, че го чувам от теб.

Баща му размърда пръсти, сякаш отхвърляше казаното от него.

— В един период имахме известни трудности с контрола и управлението на Министерството на държавната сигурност. Благодарение на братовчед ми, както и на това, че отговарях за бюджета, аз никога не съм имал проблеми в отношенията си с Министерството. То се радваше на значителна автономия, а за да поддържаш добри отношения, трябва не само да получаваш, а и да даваш. Много пъти съм молил за услуги, но сега не мога да предложа кой знае какво в замяна. Опасявам се, че с искането си да ми предадат досието на майка ти, напълно изчерпах благоразположението, на което се радвах. Тя все още има много години професионален живот пред себе си и за нея беше важно да не излязат на бял свят доказателства за предишното ѝ поведение.

Колкото и голяма да беше омразата на Андреас към Катя, сега тя пламна два пъти по-силно.

— Момент — обади се той. — Значи, знаеш защо съм дошъл, така ли?

— Тя ми спомена — отвърна баща му, без да го поглежда в очите.

— Но на нея не ѝ е пукало за мен. Интересувала се е единствено да предпази себе си.

— Тя се застъпи и за теб, след като получи своето досие.

— Като първо се е погрижила за себе си!

— Тя е моя жена. Разбираемо е.

— А аз не съм ти истински син.

Баща му се размърда смутено.

— Строго погледнато, е така.

— Значи, съм прецакан. Тя ме е прецакала!

— Ти сам избра да не спазваш правилата на обществото и като че ли не съжаляваш за това. Когато майка ти дойде на себе си, тя се разкайва за стореното в безпаметно състояние.

— С други думи, нищо не можеш да направиш за мен.

— Не виждам смисъл да си правя труда да ходя до кладенец, който вече е пресъхнал.

— Знаеш ли защо това е от такова значение за мен?

Баща му сви рамене.

— Мога само да предполагам, предвид досегашното ти поведение. Но конкретната причина не я знам.

— Тогава ще ти я кажа — рече Андреас.

Яд го беше, че е чакал пет седмици майка му да го спаси, доверчивото четиригодишно момченце никога ли нямаше да порасне? Сега му оставаха само две възможности, или да напусне страната, или да се довери на мъжа, който не му беше истински баща, затова той му разказа всичко. Разказа го с много преувеличения и извъртания, внимателно поднесе историята си като приказка за спазвалата правилата добра джудистка и социалистка, която въпреки това е била изнасилена от закриляния от Щази чер злодей. Подчерта своя катарзис, похвали се с успехите си с безпризорните младежи, с постиженията си в служба на обществото, с отказа си да общува с дисиденти, с други думи, обясни как в мазето на църквата се е опитал да се превърне в достоен син на баща си. Приписа бунтовните си стихотворения на тъжното обстоятелство, че майка му е психичноболна. Заяви, че сега дълбоко се разкайва за стореното.

След като Андреас приключи, баща му дълго мълча. От време на време от улицата отново долиташе бибиткане, изстиналата кървавица чернееше.

— И къде е станало… това? — попита баща му.

— Няма значение. На безопасно място извън града. По-добре да не знаеш.

— Трябвало е да се обърнеш към Щази. Те щяха да накажат строго виновника.

— Тя отказа. Цял живот беше следвала правилата. Искаше единствено добър живот в това общество, без да го променя. И аз се опитах точно това да ѝ осигуря.

Баща му отиде до бюфета и се върна с две чаши и бутилка „Балантайнс“.

— Майка ти е моя съпруга — рече той, докато наливаше. — Тя винаги ще е на първо място.

— Естествено.

— Но историята ти е доста въздействаща. Хвърля нова светлина върху нещата. Кара ме да се усъмня в представата си за теб. Мога ли да имам вяра на думите ти?

— Изпуснал съм само някои подробности, за да те предпазя.

— Разказал ли си на майка ти?

— Не.

— Правилно. Това само би я разтревожило излишно.

— Аз приличам повече на теб, отколкото на нея — рече Андреас. — Не го ли виждаш? И двамата трябва да се оправяме с една и съща неуравновесена жена.

Баща му пресуши чашата си на един дъх.

— Времената са трудни.

— Можеш ли да ми помогнеш?

Баща му наля още уиски.

— Мога да помоля да ми предадат досието. Боя се, че отговорът ще е отрицателен.

— Това, че ще помолиш…

— Не ми благодари. Правя го заради майка ти, не заради теб. Законът си е закон, не можем сами да раздаваме правосъдие. Дори и да успея да ти осигуря досието, трябва да отидеш в милицията и да направиш пълни самопризнания. Постъпката ти ще е още по-достойна, след като вече няма да имаш основания да се боиш от разкриване. Ако фактите наистина са такива, каквито ми ги представи, ще можеш да разчиташ на значително съчувствие, особено в сегашната атмосфера. За майка ти ще е трудно, но това е правилната постъпка.

Андреас си помисли, но не го изрече на глас, че всъщност прилича повече на майка си, не на баща си, тъй като изобщо не беше склонен да постъпи правилно, ако, като постъпеше неправилно, щеше да си спести публичния срам и лежането в затвора. Имаше чувството, че животът му е дълга битка между две страни в него, болната страна, която беше наследил от майка си, и съвестната страна, която беше наследил от небиологичния си баща. Ала се боеше, че в същината си е изцяло като Катя.

Сбогува се с баща си и си тръгна, но докато чакаше асансьора, вратата на апартамента се отвори.

— Андреас — повика го баща му.

Той се върна.

— Кажи ми името на онзи човек. Дойде ми на ума, че сигурно ще е добре да поискам и неговото досие.

Андреас се вгледа в лицето му. Дали баща му не се канеше да го издаде? Не успя да намери отговор на този въпрос, но въпреки това каза двете имена на мъжа, когото беше убил.

Късно следобеда на другия ден пасторът дойде в стаята му, търсели го по телефона.

— Струва ми се, че успях — рече баща му. — Но нищо не е сигурно, докато не отидеш в архива. Няма да извадят досиетата от там и е възможно и да не ти позволят да ги вземеш със себе си. Но поне ще ти ги покажат. Поне така ми обещаха.

— Не знам как да ти благодаря.

— Най-голямата благодарност ще е никога повече да не говорим за това.

В осем сутринта, следвайки указанията на баща си, Андреас отново беше на „Норманенщрасе“ и се представи на пазача на портала. Телевизионен екип дъвчеха гевреци край един микробус. Андреас обясни, че идва при капитан Ойген Вахтлер, остави се да бъде претърсен и не възрази, когато пазачите му взеха раницата, в която се бе надявал да отнесе досиетата.

Капитан Вахтлер дойде на портала след двайсет минути. Той беше плешив, с предраково пепелява кожа и с унесения вид на човек, който страда от хронични болки. На яката на куртката му имаше малко петно.

— Андреас Волф?

— Да.

Капитанът му даде пропуск, закачен за дълга връвчица.

— Сложи си го на врата и ела с мен.

Без повече разговори те прекосиха двора, минаха през една отключена врата, а след това и през друга, която Вахтлер отключи и след това заключи. На входа на централната сграда с архивите ги очакваха още заключени врати, за едната Вахтлер имаше ключ, а другата се отваряше от пазач, който надничаше иззад гише с дебело стъкло. Андреас последва капитана до втория етаж и после по коридор със затворени врати.

— Размирни времена — осмели се да подхвърли Андреас.

Вахтлер не отговори. Щом стигнаха в края на коридора, той отключи поредната врата и въведе Андреас в малка стая с маса и два стола. На масата бяха сложени, внимателно подравнени, четири папки.

— Ще се върна след час — рече Вахтлер. — Не излизай от стаята и не изнасяй нищо от нея. Страниците са номерирани. Преди да си тръгнеш, ще ги прегледам дали не липсва нещо.

— Разбрано.

Капитанът излезе и Андреас отвори най-горната папка. В нея имаше само десет страници, свързани с изчезването на нещатен сътрудник Хорст Вернер Клайнхолц. Втората папка също съдържаше десет страници, копия, направени под индиго, на тези от първата. Щом ги зърна, той осъзна, че има надежда. Капитанът му беше казал да не изнася нищо, само че беше напълно безсмислено да изваждат от архива и копията, ако очакваха Андреас да следва разпорежданията. Копията бяха ясен знак, че това е всичко, с което разполагат, и са готови да му го предоставят. Изпълни го обич, гордост и благодарност. В продължение на четиресет години баща му беше работил за системата, беше спазвал правилата, за да сбъдне този миг. Все още имаше влияние и от Щази бяха изпълнили молбата му.

Андреас извади найлоновата пазарска торбичка, която беше натъпкал в ботуша си, и пъхна в нея двете копия на досието с разследването. Другите две папки бяха по-дебели. Те съдържаха неговото досие, страниците бяха номерирани от първата до последната. Той прибра и тях в торбичката.

Сърцето му туптеше от възбуда, която бързо слезе и към слабините му, тъй като останалото беше детска игра. Правилата на играта бяха, че Андреас трябва да наруши правилата, да открадне без знанието и съгласието на Щази досиетата, които уж само щеше да прегледа, без да ги взема със себе си. Ако те изчезнеха, вината нямаше да е на Щази.

За миг се уплаши, че капитанът може да го е заключил, но вратата беше отключена, всичко беше според правилата на играта. Андреас излезе в коридора. Сградата беше зловещо притихнала, не се чуваше нищо, освен обичайното приглушено учрежденско жужене. Той пое към стълбите и слезе на партера. От фоайето се разнасяха гласове и стъпки, още служители пристигаха на работа. Андреас смело се отправи към тях. Влизащите служители го изгледаха равнодушно, без любопитство.

Той почука на гишето, зад което стоеше пазачът.

— Ще ме пуснете ли навън?

Пазачът се понадигна да прочете какво пише на пропуска на врата му.

— Трябва да изчакате придружителя си.

— Лошо ми е. Ще повърна.

— Тоалетната е в дъното на коридора, вляво.

Андреас отиде в тоалетната и се заключи в една кабинка. Ако играта наистина беше такава, каквато той си мислеше, трябваше да има някакъв начин да се измъкне. Токмакът в гащите му напираше, Андреас едва се сдържаше да не си бие една чекия, да посвети поредната победа на члена си, в тоалетната на Щази. От три години не беше изпитвал толкова силна възбуда, но си каза, изрече го на глас: „Почакай. Още малко. Не сега. Още малко“.

На връщане към фоайето мярна открехната врата, от процепа идваше светлина, явно там имаше прозорец, от който можеше да се изскочи навън. Андреас смело надникна. Оказа се заседателна зала, която гледаше към двора. Прозорците имаха дебели решетки, но две от тях бяха отворени, сякаш уж да пускат повече светлина. Той пристъпи вътре, но изведнъж се разнесе строг женски глас:

— Кого търсите?

Набита жена на средна възраст подреждаше бисквити на стъклен поднос.

— Извинявайте, объркал съм се — измърмори той и се дръпна.

Продължаваха да прииждат още служители, разпръсваха се по стълбища и коридори. Андреас се спря в края на главния коридор, държеше под око заседателната зала, чакаше жената да излезе. Все още чакаше, когато в другия край на коридора, край входа, настъпи суматоха. Той се отправи натам с найлоновата торба в ръка.

В сградата влизаха девет-десет души, мъже и жени, видимо не от Щази. Вътре ги чакаха по-малка група офицери от Щази, издокарани с костюми. Андреас разпозна някои от посетителите, това беше създаденият ad hoc Граждански комитет от „Норманенщрасе“, допуснат за първи път да инспектира архивите. Членовете на Комитета стояха самодоволно изпъчени, но в позата им се долавяше и известно вълнение. Докато двама от тях се здрависваха с офицерите от Щази, Андреас се промуши край тях и мина през вътрешната врата.

— Стой! — обади се пазачът иззад гишето.

Един от служителите на Щази беше останал да заключи външната врата. Андреас го бутна настрани, натисна дръжката и изскочи навън. Хукна през двора с торбата. Зад него се разнесоха викове.

Вратата в оградата беше заключена, но по оградата нямаше бодлива тел, нито навита на руло мрежа отгоре. Той се изкатери, скочи от другата страна и хукна към портала. Профуча покрай пазачите и се озова на улицата.

И там имаше телевизионни камери. Три, насочени към него.

В будката на пазачите звънеше телефон.

— Да, тук е — рече единият от пазачите.

Андреас хвърли поглед през рамо, двама пазачи се насочваха към него. Той пусна торбата, вдигна ръце и се обърна към камерите.

— Снимате ли?

Единият телевизионен екип още се суетеше. Жена от другия вдигна палец. Андреас се завъртя към нейната камера и заговори:

— Казвам се Адреас Волф. Гражданин съм на Германската демократична република и съм тук да наблюдавам работата на Гражданския комитет от „Норманенщрасе“. Току-що бях в архива на Щази и подозирам, че там се извършва огромна чистка. Не съм тук като длъжностно лице. Не съм тук да сътруднича на службите, а да работя за тяхното разграждане. Цялата ни страна е покрита с гнойта на мръсни тайни и отровни лъжи. Само най-ярката слънчева светлина може да я пречисти!

— Спри! — извика един от суетящия се екип. — Повтори пак.

Той повтори. Импровизираше, но колкото повече говореше и го записваха, толкова по-малка ставаше опасността пазачите зад него да го сграбчат. Това беше първият му миг медийна слава, първият от многото последвали. Целият предобед прекара на „Норманенщрасе“, даваше интервюта и говореше пред събралите се зяпачи, настояваше да пуснат слънцето да огрее гноясалата рана на Щази. Когато членовете на Гражданския комитет излязоха от сградата, нямаха друг избор, освен да го приветстват като поддръжник на своята кауза, тъй като Андреас вече им беше откраднал вниманието на медиите.

Найлоновата торбичка с досиетата беше уловена в хиляди кадри този ден. Тя беше затъкната здраво под мишницата му, когато късно следобеда той тичешком се прибра в мазето на църквата. Беше почти свободен. Единствената му тревога сега беше заровеният на неподходящо място труп, беше на косъм от спечелването на Анагрет, либидото му се беше върнало. Дори не погледна папките, направо ги пъхна под дюшека и отново изскочи навън. В състояние на налудничава възбуда и приповдигнатост прекоси старата граница на „Фридрихщрасе“ и се отправи към „Курфюрстендам“, където срещна добрия американец Том Аберант.