Чистота

Иде дъжд

Мъглата се лееше от хълмовете на Сан Франциско като течност, каквато почти си беше. В по-добрите дни тя се разпиляваше и оттатък залива и завладяваше Оукланд улица по улица, виждаше се как приижда, случваща се пред очите ти промяна, време в движение. Където срещнеше секвои, преваляваше „на места“. Където намереше открито пространство, безтегловното ѝ белезникаво преминаване изглеждаше хем безкрайно, хем като окончателен край на всичко. Тя беше преходна тъга, още по-прелестна, задето е тъжна, още по-мила, задето е преходна. Бавна минорна песен, прогонвана от рокендрола на слънцето.

Докато Пип изкачваше нанагорнището на път за работа, ѝ се струваше, че нейната тъга далеч не е толкова преходна. Колите, които на слънцето щяха да са просто паркирани, в мъглата стояха като изоставени. Отнякъде, не много близо, грачеше гарван. Мъглата смълчаваше другите птици, но предразполагаше гарваните да се разговорят.

В „Пийтс“ Пип завари заместник-управителя Нави да подрежда закуски във витрината. Нави имаше дървени колелца с големината на чипове за покер в ушите и не беше кой знае колко по-голям от нея, но като че ли нямаше нищо против корпорациите и търговията. Днес беше първият ѝ работен ден след обучението и той я наглеждаше, докато тя включваше касовия апарат и пълнеше машините, вниманието му беше съвсем делово и без намек за снизхождение. Пип беше на косъм да се разплаче от благодарност, че има шеф, който просто се държи като шеф и иначе не я закача.

Когато отключи входната врата, трима клиенти вече чакаха в мъглата. След като ги обслужи, настъпи затишие и в него се появи една позната физиономия. Новодошлият беше Джейсън, младежът, когото се беше опитала — неуспешно — да вкара в леглото си преди година и половина, младежът, чиито есемеси беше прочела. Джейсън Уитакър с неделния брой на „Таймс“. Беше се сетила за него и за техните неделни сутрини, когато кандидатства за работата в „Пийтс“. Но беше решила, че той вече ще си е намерил друго заведение, по което да се възторгва.

Пип стоеше, както я бяха обучили, докато той оставяше вестника на любимата си маса и след това се приближи към витрината. За себе си тя вече не беше човекът, който го беше зарязал в стаята си и след това го беше обсипал с обиди, но Джейсън нямаше как да го знае, защото, разбира се, Пип все още беше и същият този човек. Когато застана пред касата и я видя, той се изчерви.

Тя му помаха с лека ирония.

— Здрасти.

— О! Работиш тук.

— Първи ден.

— В първия момент не те познах. Косата ти е по-къса.

— Да.

— Добре ти стои. Изглеждаш страхотно.

— Благодаря.

— Та така…

Той хвърли поглед през рамо. Зад него нямаше никой. И неговата коса беше по-къса, тялото му все още беше кльощаво, но не чак толкова. Пип си спомни защо си го беше харесала.

— Какво да бъде? — попита тя.

— Сигурно помниш. „Мечешка лапа“ и средно капучино, кафето и млякото две към едно.

Тя с облекчение му обърна гръб и се захвана да приготви поръчката. Отзад Нави се бореше с голям пластмасов бидон.

— Почасово ли работиш тук? — попита Джейсън. — Още ли си в онази компания за зелена енергия?

— Не. — Пип хвана с щипците една „Мечешка лапа“ от витрината. — Нямаше ме известно време. Тъкмо се върнах.

— Къде беше?

— В Боливия, после в Денвър.

— Боливия? Наистина ли? И какво прави там?

За да избегне отговора, тя завъртя кранчето за парата и млякото засъска.

— Този път е от мен — каза Пип, когато поднесе капучиното. — Черпя те.

— Не, не, стига!

Той побутна банкнота от десет долара към нея. Тя я бутна обратно. Парите лежаха на тезгяха. Впила поглед в тях, Пип каза:

— Така и не ти се извиних. А трябваше.

— Не, не, нямаше нужда. Аз трябваше да ти се извиня.

— Ти ми се извини. Получих есемесите ти. Но толкова ме беше срам, че не ти отговорих.

— Съжалявам.

— Подозирам, че аз съжалявам повече.

— Просто беше скапан ден.

— Аха.

— Онзи пич, с когото си пишех… Вече не сме приятели.

— Не ти беше виновен, Джейсън, сериозно.

Той остави парите на тезгяха и се отправи към масата. Пип маркира плащането и пусна рестото в буркана с бакшишите. Преди година и половина сигурно щеше да се засегне, че Джейсън държи да се прави на кавалер и да си плати, ала вече беше друг човек. Беше изгубила способността си да се засяга, както и враждебността си, а покрай това, до известна степен, и умението да бъде забавна. Загубата не беше малка, ала Пип не можеше да направи нищо, освен да тъгува. В общи линии беше сигурна, че промяната беше настъпила, преди да стане ясно, че майка ѝ е милиардерка.

Заточи се несекваща върволица от клиенти. На няколко пъти се наложи Нави да я спасява, образуваха се локвички от разлято кафе и мляко. По време на следващото затишие Джейсън се приближи към касата.

— Потеглям — рече той.

— Радвам се, че те видях. Като изключим, че ми идваше да потъна в земята от срам.

— Аз продължавам да идвам тук всяка неделя. Но сега ще можеш да си мислиш: „О, това е просто Джейсън“. А аз ще си мисля: „О, това е просто Пип“.

— Звучи ми, сякаш аз съм го казала.

— Да, ти го каза. Ще се видим ли другата неделя?

— Вероятно. Никой не се натиска за тази смяна.

Той понечи да тръгне, после се спря и се обърна.

— Извинявай. Това прозвуча малко… Да те питам дали ще си тук другата седмица…

— Прозвуча приятелски.

— А, хубаво. Защото… В момента съм обвързан. Не бих искал да останеш с погрешни впечатления.

Пип усети леко бодване, но не беше изненадана.

— Останах с приятелско впечатление, не друго.

Той отново пое към вратата и без да иска, тя прихна зад гърба му. Джейсън се обърна.

— Какво?

— Нищо. Извинявай. За друго се сетих.

След като той излезе, Пип продължи да се смее. Заради един смотан презерватив! Презервативът — най-смешното нещо на света! Ако не беше оставила Джейсън и не беше слязла да вземе несесера си преди година и половина, можеше изобщо да не попълни въпросника на Анагрет и нищо от случилото се след това нямаше да се случи. Ако имаше приятел, нямаше да иска да замине. Нямаше да научи за другите презервативи, за онази смешка. Смешката, довела до нейното съществуване. Нави я смъмри с поглед, но Пип продължи да се подхилва.

Следобеда, след края на смяната, тя пое обратно надолу по хълма. Небето беше ясно, сякаш изобщо не беше имало мъгла сутринта. На теория сега Пип трябваше да се захване с поръчаната ѝ от „Експрес“ статия, разказ от първо лице за живота си като стажант в „Слънчев лъч“. Но колкото и добър, и дълъг да беше материалът, тя щеше да получи за него само няколкостотин долара, а все още имаше да изплаща студентския си заем; затова ѝ се беше наложило да започне работа в „Пийтс“. Освен това тя не знаеше какво да напише за Андреас. Можеше да мине година, даже десет, преди да си изясни какво означава за нея смъртта му, а вече се бяха натрупали толкова много въпроси за изясняване, такава планина от неясноти, че след часовете в „Пийтс“ Пип нямаше сили за нищо друго, освен да бомбардира вратата на гаража на Драйфус със стари топки за тенис.

Драйфус се беше излегнал на дивана във всекидневната и гледаше мач на „Атлетите“. Той се възстановяваше след дълго лечение на някакъв чревен паразит, за който навярно беше виновно авантаджийството на съквартирантите му Гарт и Ерик, чиито „политически убеждения“ не им позволяваха да ядат нищо друго освен намерената по кофите за боклук изхвърлена храна. В момента те двамата бяха в ареста в Аламеда. Преди три дни бяха „нападнали“ служител на агенция за недвижими имоти, който се беше опитал да покаже къщата на Драйфус на кандидат-купувач, а приятелите им анархисти още не бяха събрали — те използваха платформа за набиране на средства в интернет — нужната сума да платят гаранцията.

— Мирише ми на кафе — рече Драйфус.

— Нося ти кифлички — отвърна Пип и отвори раницата. — Искаш ли мляко? Взех и мляко.

— Без него предизвикателството на вчерашни кифлички в комбинация с постоянната сухота в устата може и да е непреодолимо.

Драйфус сложи книжната кесия с кифлички върху своето поспаднало, но все още добре оформено шкембе, и бръкна в нея. Пип остави бутилката на масичката.

— Срокът на годност е изтекъл вчера, просто да знаеш. Някакви новини от банката?

— Дори и „Неуморният стремеж“ почива в неделния ден.

— Не се притеснявай. Не могат да направят нищо, преди да мине делото.

— Поразучих малко съдия Коста и ми се струва, че няма никакви основания за оптимизъм. Той има вид на човек, учил само до осми клас и боготворящ корпорациите. Окастрих изложението си до най-важното, но пак останаха сто двайсет и две отделни структурни единици. Подозирам, че съдията ще загуби интерес след първите три-четири.

Пип вече не се страхуваше толкова от Драйфус, а за съжаление, това се отнасяше и за банката му. Тя потупа месестата му ръка, по която само тук-там стърчеше по някой косъм. Не очакваше никакъв отговор и не получи такъв.

Пип се качи в предишната си стая и се преоблече по тениска и шорти. Половината пространство беше заето с вещи на Стивън и измъкнати от кофите боклуци, които тя беше пренаредила в по-вертикални форми, за да направи място за матрака и куфара си. Преди две седмици, след като изплува от унеса, в който я беше хвърлил даденият ѝ от приятелката ѝ Саманта ативан, Пип се беше обадила на Драйфус да го чуе как е и да му каже, че е бил прав за германците. Драйфус ѝ съобщи, че Стивън е заминал на обиколка из Централна Америка с двайсетгодишна девойка с богати родители. В момента Гарт и Ерик били единствените му съквартиранти и ако искала да се върне в предишната си стая, била добре дошла. Мъжката мръсотия в къщата надхвърляше и най-отвратителните ѝ очаквания, но ако не друго, чистенето ѝ беше осигурило занимание за известно време.

От купчината боклуци на Стивън беше изскочила и една стара тенис ракета „Про Кенекс“. Вратата на гаража беше увиснала на пантите и дъските бяха поизгнили. Дори и най-силно ударените топки едва-едва отскачаха с незлобливостта на пале. Зад гаража се издигаше жив плет от вечнозелени храсти с широки листа, които играеха ролята на предпазна мрежа. Прелетелите над нея топки Пип можеше лесно да замени с едно отскачане до „Мосуд Парк“ и бързо претърсване на шубраците край тенис корта. Колкото по-стара беше топката, толкова по-добре, тъй като целта на Пип беше да влага във всеки удар колкото се може по-голяма сила, за да се изтощи. Струваше ѝ се, че през целия ѝ живот нищо друго не ѝ е носило такова удовлетворение.

От няколкото седмици тенис в часовете по физическо в гимназията беше запомнила, че не бива да изпуска от очи топката и че трябва да я удря странично. Бекхенда ѝ още никакъв го нямаше, но форхендът, о, форхендът! Пип като че ли по рождение знаеше как да удари топката, че да ѝ придаде въртеливо движение и да я запрати рязко нагоре. Беше в състояние да пердаши топката с една ръка в продължение на петнайсет минути, да се мята да хване отскочилите от вратата на гаража, да се стрелка като котка, играеща си с топче от компютърна мишка, без да се задъха. Всяко тупване беше поредният залък от твърде дългата надвечер.

Пип все още беше в Денвър, където беше пренощувала при бившите си съквартирантки в Лейкуд, когато в електронната ѝ поща пристигна писмо с тема le1°9n8a0rd. Тя веднага се беше досетила, че прикаченият документ е от компютъра на Том, на когото беше обещала, че никога не би посегнала към неговите неща. Но малко по-късно същия ден, след отвратително пътуване с автобус до летището в Денвър, дойдоха две кратки писма и от самия Том.

Андреас е мъртъв. Самоубийство. Аз съм в шок, но реших, че е добре да ти кажа.

ПП. Аз съм в Боливия, стана пред очите ми. Ако ти е изпратил нещо, моля те, изтрий го, без да го четеш. Той не беше добре.

Това, което я прободе чак в стомаха и за миг напълно я замая, беше по-силно от шок, не беше нито ужас, нито мъка, а чувство за вина. И това беше странно, за какво можеше да се чувства виновна? Пип обаче беше сигурна, че не греши. Замайващото усещане определено беше вина. Тъй като вече бяха обявили полета ѝ, тя механично се нареди на опашката за „Фронтиър Еърлайнс“ за Сан Франциско. В самолета беше пълно с войници. Бяха ги качили по-рано, мястото ѝ беше до един от тях.

„Той не беше добре.“ Пип хем го знаеше, хем — не. Беше го зърнала, но също така беше направила точно това, което Андреас я беше помолил да не прави: беше провиждала себе си в него. Беше провиждала своето здравомислие в него. Ако той наистина беше мъртъв, това означаваше, че тя е можела да го спаси. Тази мисъл определено беше самооблащение, само че когато Пип се вгледа в спомените си за миговете, които бяха прекарали сами, на нея ѝ се стори, че той я беше молил да го спаси. Тогава тя беше сметнала, че постъпва правилно, като го отхвърля, но ако всъщност това е било грешка? Непроявяване на милосърдие? Пип се сви в тясната седалка в самолета и заплака, като се мъчеше да не привлича вниманието, стискаше очи, сякаш това можеше да я направи невидима за войника в униформа до нея.

Докато стигне до апартамента на Саманта, Пип си беше дала сметка за конфликта на лоялности, пред който беше изправена. От една страна, беше обещанието ѝ да зачита личния живот на Том, подсилено от острото му предупреждение, че Андреас е бил психически недобре; Том като че ли намекваше, че даже получаването на някакъв документ от Андреас е нещо само по себе си отвратително. От друга страна, изпращането на писмото до нея явно беше едно от последните действия на Андреас на този свят. Само няколко часа деляха неговото писмо от това на Том. Колкото и да е бил недобре, той си е мислел за нея. Изводът, че това има значение, беше поредна проява на самооблащение, неспособност да прояви милосърдие към склонен към самоубийство човек, неспособност да приеме колко маловажно е било за него всичко друго, освен страданието му. От трета страна, това, че Андреас ѝ беше изпратил писмото, нямаше как да не означава нещо. Пип се опасяваше, че то означава не друго, а че тя е сред причините, довели до самоубийството му. Ако някак си беше отговорна за смъртта му, най-малкото, което можеше да направи, за да приеме вината си, беше да прочете онова, което той си беше направил труда да ѝ изпрати. Тя смяташе, че може да прегледа документа и в същото време да зачете обещанието си към Том, като никога не му каже за това. Струваше ѝ се, че е длъжна пред Андреас да го направи.

Само че документът беше като кутия, която Пип не можеше да затвори отново, като тайната на ядрения разпад, така наречената кутия на Пандора. Когато стигна до мястото, където Том описваше белега на челото и изкуствените предни зъби на съпругата си, я побиха ужасяващи тръпки. Тръпките бяха свързани с Андреас и се дължаха на необяснима благодарност и удвоено чувство за вина, в последните часове от живота си той ѝ беше дал това, за което тя толкова копнееше, отговора на въпроса ѝ. Но сега, след като разполагаше с него, Пип не го искаше. Осъзнаваше, че е постъпила лошо както спрямо майка си, така и спрямо Том. И двамата бяха знаели и не бяха искали тя да разбере.

Пип не продължи нататък, вместо това се излегна на походното легло на Саманта. Искаше ѝ се Андреас да дойде да ѝ каже какво да прави. И най-налудничавата заповед беше за предпочитане пред липсата на заповед. Зачуди се дали Том не греши за смъртта му. Мисълта за смъртта на Андреас ѝ се струваше непоносима, той ѝ липсваше ужасно. Пип надникна в телефона си и видя, че „Денвър Индипендънт“, които рядко публикуваха новини от последния час, са поместили на първа страница репортаж от мястото на събитието.

„…скочил от триста метра височина…“

Тя изключи телефона и плака, докато нарастващото безпокойство не надви скръбта, и Пип се принуди да събуди Саманта и да я помоли за ативан. Каза ѝ, че Андреас се е самоубил. Саманта, на която по принцип ѝ беше трудно да вникне в каквото и да е било, ако не се отнася до нея, отвърна, че имала приятел в гимназията, който се обесил, и че тя не е могла да го преодолее, докато не осъзнала, че самоубийството е най-голямата загадка на този свят.

— Не е никаква загадка — отвърна Пип.

— Напротив — възрази Саманта. — Как ли не се мъчих да го осмисля. Тормозех се, че съм можела да го предотвратя, че е можело да го спася…

— Аз можех да го спася.

— И аз така смятах, но грешах. Впоследствие осъзнах, че изобщо не е било свързано с мен. Не е трябвало да се чувствам виновна за нещо, което не е било свързано с мен. И това ме ядоса. Всъщност аз не съм имала никакво значение за него. Не е можело да го спася, тъй като за него не съм представлявала нищо. Дадох си сметка, че е много по-здравословно да се ядосваш и…

Саманта не спря да бълва безкраен поток от декларативни изречения за себе си, докато хапчето не подейства и Пип се върна в леглото. На сутринта, щом остана сама в апартамента, тя бавно дочете написаното от Том. Искаше да извлече само основното, но се наложи доста да препуска напред-назад из текста, за да схване най-важното, без да навлиза твърде навътре в сексуалния живот на родителите си. Пип не се срамуваше от секса, по-скоро смахнатото отношение на родителите ѝ към него ѝ се струваше адски чуждо, някак си остаряло, непоносимо тъжно.

В документа имаше още много притеснителни неща, но щом стигна до края, на нея ѝ стана ясно, че най-големият проблем са парите. Не че не се изкушаваше да си представи Том и Лейла като втори родители. Само че нямаше как да се обади на Том и да му каже: „Здрасти, тате!“, без да признае, че е нарушила обещанието си, прочела е изпратеното от Андреас и отново го е предала. Трезво погледнато, освен ако майка ѝ изведнъж не решеше да разкрие кой е баща ѝ, нямаше как Том и Лейла да се появят в живота ѝ. Пип беше склонна да приеме подобно развитие, поне засега. Въпросът с единия милиард долара обаче беше съвсем друга работа. Колко пъти майка ѝ беше повтаряла, че я обича най-много от всичко друго на света? Щом никой, нищо друго не беше толкова важно за нея, как можеше да притежава толкова пари и в същото време да оставя Пип да се мъчи да изплаща студентския си заем и да страда заради ограничените си възможности? Документът на Том беше свидетелство за неговото недоволство срещу майка ѝ и на Пип ѝ се струваше, че е прихванала от това недоволство. Сега виждаше защо майка ѝ се бои, че Том може да вземе дъщеря ѝ и да я настрои против нея. Даже вече усещаше как се настройва против нея.

Тя изпи още един ативан и написа поредното писмо до Колин. Този път, след по-малко от час и след осем месеца мълчание, получи отговор.

Пак ме изигра. Мислех, че вече няма как да ме нарани.

Отговорът беше дошъл от телефон, чийто номер Пип веднага набра. Оказа се, че Колин живее в Калифорния, от другата страна на залива, в Купертино, и работи като главен юрисконсулт на нова компания в сферата на високите технологии. Тя не затвори на Пип, а направо продължи мрънкането си колко е гаден светът от там, където беше прекъснала преди осем месеца.

— Любовниците му са завихрили истинска буря в туитър — каза тя. — Тони Филд написа, че той е бил най-честният човек на земята, с други думи: „Аз спах с него, нӚ, нӚ, нӚ“. Шейла Тейбър отговори, че в него е бил жив Хегеловият дух на историята, тоест: „Аз спах с него преди Тони и бяхме гаджета по-дълго“. Може и ти да се включиш. Да предявиш претенции към миропомазания герой.

— Аз не съм спала с него.

— Извинявай, забравих. Беше си счупила зъба.

— Не се дръж гадно. Наистина не съм на себе си. Трябва да поговоря с някой, който ме разбира.

— Боя се, че в момента и аз самата съм огнено кълбо от обида и гняв.

— Защо не престанеш да следиш какво пишат в туитър?

— Утре летя за Шънджън, това би трябвало да ми помогне да се откъсна. Слава богу, китайците така и не разбраха за какво е цялата олелия покрай него.

— Може ли да се видим, като се върнеш?

— Струва ми се, че храниш някаква погрешна представа за мен. Което е малко обидно, но е и мило. Щом искаш, може да се видим.

Пип знаеше, че трябва да се обади на майка си да ѝ каже, че се е върнала в Оукланд. Сега ѝ ставаше ясно защо майка ѝ беше приела толкова подозрително заминаването ѝ за Денвър, достатъчно беше да отвори страницата на „Денвър Индипендънт“ на компютъра на съседката Линда, за да види снимката на бившия си съпруг и седмичния му коментар най-отгоре. Кой знае колко мъчително е било да си представя Пип с него. Това обясняваше мълчанието и цупенето ѝ, тя смяташе, че Пип е открила баща си и я лъже. Ако не друго, Пип искаше да я успокои, че поне за това не я е лъгала. Но не виждаше как ще успее да го направи, без да разкрие какво— и как — е научила междувременно. Майка ѝ щеше да умре от срам, наистина можеше да умре, задето е станала твърде „видима“, ако разбереше какво е прочела за нея дъщеря ѝ. Пип можеше да продължи да лъже, разбира се, да продължи да се преструва, че работата в Денвър е била просто работа. Но мисълта да лъже до края на живота си и никога да не повдигне въпроса за парите, да се лиши от Том и Лейла и като цяло да отстъпи пред страховете и ирационалните забрани, подклаждаше гнева ѝ. Макар че Андреас категорично не беше най-честният човек на земята, майка ѝ сигурно беше най-трудният. Пип не знаеше какво да прави с нея и затова, за известно време, се тъпчеше с ативан.

Пердашенето на топката беше нейният сиромашки ативан. Неделното слънце беше паднало зад надлеза във все още немъгливото небе. Калифорния беше в извънредно положение заради сушата от месеци, но чак сега, след лятното слънцестоене (Пип беше изпратила на майка си картичка за нерождения ден, в която беше написала само: „С обич, винаги, Пип“), времето наистина се усещаше сушаво. Ако мъглата се беше върнала, Пип можеше и да реши, че е безопасно да престане да гони топката и да се прибере, само че мъглата я нямаше. Тя се опита да поупражнява бекхенда си, запрати две топки над живия плет в съседния двор и се върна към форхенда. Имаше ли по-прекрасно човешко творение от топката за тенис? Мъхеста и кръгла, скоклива и мека при натиск, разделена от шевовете на два еднакви езика, а при съприкосновение проговаряше с едно „туп“ в най-приятния регистър. Кучетата знаеха кое е хубаво, те обичаха топките за тенис също като нея.

Когато най-сетне се прибра, мокра от пот, Пип завари Гарт и Ерик на масата в кухнята с две големи бири, които някой добър самарянин им беше купил след плащането на гаранцията, за да се подкрепят за дългото вървене пеша от ареста до къщи.

— Набирането на пари в интернет е супер! — извика Гарт.

— Особено след като то всъщност представлява заем — додаде Ерик.

— Оттеглили ли са обвиненията? — попита Пип.

— Засега не — отвърна Гарт. — Ако Драйфус спечели делото, агентът става нарушител, когото законно сме прогонили.

— Не ми се вярва да го спечели. — Пип протегна ръка към едната начената бутилка. — Може ли?

Гарт и Ерик се поколебаха за миг, преди да кимнат, и тя остави бутилката.

— Ще отида да купя.

— Би било чудесно — каза Ерик.

— Ще взема няколко.

— Още по-добре.

На път към магазина Пип се отби при Драйфус и го намери седнал на леглото и обронил глава в огромните си ръце. От правна гледна точка положението му беше доста тежко. Той беше успял да съживи старата си ипотека, но причиненият от бума на интернет компаниите натиск над пазара беше увеличил стойността на къщата с най-малко трийсет процента през годината, в която Пип беше отсъствала. Това беше довело до нови машинации с вноските му. Бяха му предложили различни възможности за плащане и Драйфус естествено беше избрал най-ниската от посочените му от служителката, която впоследствие беше изчезнала и за която банката твърдеше, че никога не е работила там, макар той да беше записал името и длъжността ѝ. Само че без заплатата на Мари и инвалидната пенсия на Рамон той не беше в състояние да плаща и най-ниската вноска. Единственото, което можеше да му помогне в съда, беше изготвеният от него подробен списък с извършените от банката нередности и нарушения. Пип се беше опитала да изслуша защитната му реч, но тя беше дълга почти сто страници.

— Виж. — Тя клекна в краката му. — Имам приятелка, която работи като юрисконсулт за високотехнологична компания. Може да знае някоя адвокатска кантора, където вземат случаи pro bono. Искаш ли да я попитам?

— Оценявам загрижеността ти — отвърна Драйфус. — Но съм бил свидетел на ефекта, който моят случай има върху работещите без пари адвокати. В началото подхождат съвсем добронамерено, „О, каква несправедливост, със сигурност ще оправим нещата, защо не се обърна към нас по-рано“. А седмица по-късно са се лепнали за прозорците и крещят: „Пуснете ме! Искам да се махна от тук!“. Предполагам, че… както и да е, няма значение.

— Какво?

— Мина ми през ума, че ако успеем да намерим някой психично болен адвокат, адвокат, който вече е на хапчета… Но това е глупаво. Забрави.

— Всъщност не е лоша идея.

— Не, не. По-добре се моли до другия вторник съдия Коста да падне по стълбите. Вярваш ли в силата на молитвата, Пип?

— Не.

— Помъчи се да повярваш — рече Драйфус.

В неделя Джейсън беше сред чакащите отвън, когато тя отключи вратата на „Пийтс“. Пип знаеше, че той има приятелка, и се опита да не придава прекомерно значение на ранната му поява, но той като че ли наистина се надяваше да поговорят. Поспря се на касата, осведоми я за напредъка на учебника си по статистика и представянията му пред професори, които отказвали да повярват, че може да съществува толкова прост и лесен за разбиране метод.

— Казват ми: „Добре, в този конкретен случай се получава“. Давам им други примери. Моля ги да измислят свои, невероятно сложни примери. Методът винаги работи, а те пак не щат да повярват. Все едно цялата им кариера зависи от това, статистиката да е невъзможно труден предмет.

— Така твърдяха всички в колежа — отбеляза Пип. — „За нищо на света не записвай този курс!“

— А ти? Така и не ми каза какво си правила в Боливия.

— Ох. Бях на стаж в проекта „Слънчев лъч“. Андреас Волф, сещаш ли се?

Джейсън се ококори и нея пак я напуши смях. Обожествяването на Андреас вече беше набрало ход, провеждаха се възпоменания със свещи в Берлин и Остин, в Прага и Мелбърн, в интернет се трупаха терабайти от благодарствени и скръбни излияния, нещо като в случая с Арон Шварц, само че умножено по сто.

— Да не ме занасяш? — попита подозрително Джейсън.

— Ммм, не. Там бях. Не когато умря, върнах се в края на януари.

— Не е истина!

— Да, знам. Шантава работа, нали?

— Него виждаше ли го?

— Разбира се. Всички там общуваха с него. Той винаги беше наоколо.

— Не е истина!

— Престани да го повтаряш, че ще се сдухам.

— Не това имах предвид. Знам, че си умна. Просто не знаех, че се интересуваш от такива неща, интернет и…

— Да, не се интересувах. После се. После пак не се.

Макар че това щеше да я разочарова, тъй като щеше да е знак, че подобно на всички останали Джейсън също припада пред знаменитостите, тя очакваше той да продължи да я разпитва. Само че Джейсън смени темата. Попита я какво възнамерява да прави сега. Пип призна, че най-дългосрочните ѝ планове стигат до това, да се прибере у дома след работа и да попердаши топката за тенис. Той каза, че от известно време също се бил запалил по тениса. И преди да се оттегли към любимата си маса с неделния брой на „Таймс“, подхвърли, че може някой път да поиграят заедно, само че поканата му беше мъглява и кънтеше на кухо, тъй като и двамата знаеха, че си има приятелка.

Между тях все още имаше някакво привличане, което се усещаше най-малкото в съжалението, че така и не са стигнали до края. Пип си даде сметка, с още по-голямо съжаление, че навярно той беше най-свестният добре изглеждащ младеж, който някога е проявявал силен интерес към нея. Яд я беше, че не го беше оценила, когато това можеше да има някакво значение. Надяваше се, че и Джейсън изпитва някакво съжаление сега, след като беше разбрал, че Андреас Волф е имал високо мнение за нея.

След дълго прекъсване тя отново се беше появила във фейсбук. Така можеше да уведоми старите си приятели, че се е върнала в града, без да се налага да се вижда с тях, но като цяло основната ѝ цел беше да подсили защитата си. Сред приятелите ѝ във фейсбук беше и съседката Линда, която я успокои, че животът на майка ѝ си продължава постарому, и която беше готова да предаде дежурните ѝ поздрави. Пип се надяваше Линда да покаже страницата ѝ във фейсбук на майка ѝ или поне да ѝ докладва какво има там, а именно, нищо ново. Пип живее в предишното си жилище в Оукланд и работи в „Пийтс“, точка. Тя искаше да спести на майка си мъчението да си представя, че дъщеря ѝ е още в Денвър при баща си. Линда си падаше малко клюкарка и в това отношение човек можеше да разчита на нея.

След края на смяната Пип попердаши малко топката, изкъпа се и се отправи към спирката, където, докато чакаше, не устоя на изкушението и надникна в страницата на Джейсън във фейсбук. И тук веднага се набиваше на очи способността му да се възторгва от всичко. Само че, разбира се, нея я интересуваше най-вече колко красива е приятелката му. Резултатът не беше категоричен. Приятелката изглеждаше страхотно, имаше плашещо гъзарски вид и още по-плашещото френско име, Сандрин, но като че ли беше поне две педи по-ниска от Джейсън, двамата определено не си подхождаха. Отвратена и от себе си, и от фейсбук, Пип изключи телефона.

Беше тръгнала към някакъв изключително неудобен за нея перуански ресторант в Бърнал Хайтс, тъй като Колин явно беше развила чревоугоднически интереси и искаше да го пробва. И това, след като Колин на два пъти беше отменяла уговорките им в последния момент, оправдавайки се с много работа. Ако намерението ѝ беше да натрие носа на Пип и да я накара да се чувства незначителна, то стратегията ѝ определено постигаше целите си.

В Бърнал Хайтс беше настъпил сивият сезон. Ресторантът беше пълен с крещящи програмисти на по двайсет години. Колин седеше на малка маса, забутана край шублера; беше оставила за Пип стола, край който постоянно сновяха сервитьорите. Пип се изненада от ненужния ѝ грим и от набиващите се на очи скъпи бижута и модно копринено сако. Спомняше си как Колин ѝ беше казала, че иска скучен и спокоен живот.

— Извинявай, че закъснях — рече Пип. — Бая път си е от Оукланд.

— Поръчах разни предястия — отвърна Колин. — После пак трябва да се върна в офиса.

На Пип вече ѝ беше станало ясно, че Колин ѝ е другарче от лятото, не истинска приятелка, и че не е трябвало да ѝ пише с такова настървение. Само че нямаше с кого друг да си поговори за Андреас и затова тя поръча сангрия и отвори уста. Започна с основните факти — че той е убил човек в Германия и я е поканил във Вулканите в налудничав опит да не допусне престъплението му да бъде разкрито — за да подскаже на Колин, че случилото се в хотел „Кортес“ не е било насочено срещу нея.

— Според мен той наистина беше болен — рече накрая Пип. — По-болен, отколкото всички смятаха.

— Това не ме кара да се почувствам по-добре за трите години, в които умирах за него.

— И аз го желаех. Но онази страна, която ми показа, беше твърде плашеща.

— Наистина ли смяташ, че е убил някого?

— Така ми каза. И аз му повярвах.

— Може и да прекалявам, не, определено прекалявам с четенето на материали за него в интернет, това си е чист мазохизъм. Но не съм срещнала и намек за убийство.

— Дори и да е оставил признание, със сигурност са го прикрили. Не мога да си представя Уилоу или Флор да не защитят Проекта.

— Трябва да го разобличиш — рече Колин. — Само за да натриеш носа на проклетата Тони Филд и всички останали. „Вашият миропомазан герой е психопат.“ Ще ми направиш ли тази услуга?

Пип поклати глава.

— Дори и да исках, кой ще ми повярва? А и сега си имам други проблеми. Той ми каза коя е майка ми.

— Освен че ти е майка?

— Тя е милиардерка, Колин. На нейно име е оставен попечителски фонд на стойност един милиард долара. Майка ми се явява нещо като наследничката беглец. И представа си нямам какво да правя.

Колин се намръщи.

— Един милиард долара? Ти ми каза, че тя е бедна.

— Сменила си е самоличността. Избягала е. Баща ѝ е бил председател на борда на „Маккаскил“, компанията за храни.

— И тя ти е майка? — Колин присви очи, сякаш виждаше пред себе си не Пип, а купчина пари и се опитваше да пресметне стойността им. — Казал ти го е скъпият ни вожд и учител, така ли?

— В общи линии.

— Ааа, сега ми става ясно защо те харесваше толкова.

— Много ти благодаря! Него парите не го интересуваха.

— Няма човек, който да не се интересува от един милиард долара.

— Е, майка ми не се е интересувала. Работата обаче е там, че дори не съм сигурна дали тези пари още си стоят.

— Опитай се да разбереш.

— Иска ми се всичко това просто да изчезне.

— Определено трябва да разбереш. — Колин се пресегна през масата и докосна ръката ѝ. — Нали?

Докато се прибере у дома, беше станало към полунощ и там Пип установи, че междувременно в пощата ѝ е пристигнало дълго писмо от Колин. Това определено беше странно, макар и не заради съдържанието му. Колин се извиняваше, че я е накарала да дойде чак в Бърнал Хайтс, следващия път, надявала се да е скоро, щяла тя да отскочи до Оукланд, много се радвала, че се били видели, страшно ѝ била харесала новата прическа на Пип… Следваха няколко абзаца с „Избрано“ от обичайното ѝ мрънкане, колко е гадна професията на юриста, колко е гадно в Китай, какъв гадняр е програмистът, с когото излизала два месеца, преди да открие, че интересът му е бил най-вече към начините за избягване на данъци. Странното на писмото беше в момента на написването му. Пип беше чакала няколко мили думи от Колин осем месеца. И ги получаваше чак сега, два часа след като беше споменала думата „милиардерка“.

Дали Колин осъзнаваше колко прозрачни са мотивите ѝ? Едва ли. Но пък може би Пип беше параноична. Спомни си какво беше казал Андреас за славата, за самотата, невъзможността да повярваш, че хората харесват прочутия човек заради самия него. Подозираше, че да си милиардер, ще е още по-самотно.

На следващия ден, понеделник, Колин ѝ прати още едно дълго писмо, както и два мили есемеса. Във вторник беше делото на Драйфус, съдия Коста му даде десет минути да представи случая си и след това оповести присъдата, Драйфус имаше петнайсет дни да освободи къщата. В сряда Джейсън писа на Пип във фейсбук дали иска да поиграят тенис. Мъж със сериозна приятелка не би изпратил подобно съобщение до момиче, с което преди е излизал. Пип можеше и да му се зарадва или поне да се почувства поласкана, ако Колин изведнъж не беше започнала да се държи толкова приятелски с нея. Сега не можеше да се отърве от мисълта, че Джейсън проявява интерес към нея заради връзката ѝ с Андреас Волф. Така ли щеше да бъде от сега нататък? И преди не ѝ беше лесно да се доверява на хората, а от сега нататък като че ли цял живот щяха да я глождят съмнения. Тя отговори на Джейсън: „Ще го обсъдим в „Пийтс“. След това порови в интернет и проведе няколко телефонни разговора. Рано сутринта на другия ден, четвъртък, отлетя за Уичита.

От задната седалка на таксито, което Пип беше взела на летището, името „Маккаскил“ се виждаше навсякъде, по ученически игрища за бейзбол, пред голяма постройка в центъра, върху детски градини и пункт за раздаване на храна в бедняшките източни райони на града, върху рекламни пана, които твърдяха: „Маккаскил“ се грижи за вас“. По обяд тук беше горещо почти колкото в Боливия. Тревата беше изгоряла и направо белееше, а листата на дърветата като че ли се канеха да окапят три месеца преждевременно.

Благодарение на климатиците в кантората на „Джеймс Навар и Ко“ цареше студ. Пип едва беше отворила уста да се представи и секретарката я заведе в голям кабинет с дървена ламперия по стените, където господин Навар я чакаше на прага. Той беше нисък, белокос и явно беше от хората, които се чувстват удобно само в смачкани дрехи.

— Боже господи! — възкликна той, впил очи в Пип. — Наистина сте нейна дъщеря.

Тя стисна ръката му и го последва вътре. Секретарката ѝ донесе бутилка студена вода и излезе. Господин Навар продължаваше да зяпа Пип.

— Благодаря, че ме приехте — каза тя.

— Аз ви благодаря, че дойдохте.

— Имам снимки на майка ми, ако искате да погледнете.

— Разбира се, че искам. Освен това съм длъжен да го направя.

Пип му подаде телефона си. Беше подбрала нощни снимки, правени вътре в бунгалото, за да не става ясно къде се намира майка ѝ. Господин Навар ги разгледа и като че ли с лека почуда поклати глава. По едната стена на кабинета висяха снимки, характерни за Средния запад физиономии в странни неелегантни дрехи и сред още по-странни обстановки, някаква съвсем чужда представа за Америка. Пип позна Дейвид Леърд, дядо си, за когото също беше направила проучване, в количка за голф с по-млад, но със също толкова намачкани дрехи двойник на господин Навар.

Той върна телефона ѝ.

— И тя е жива, така ли?

— Да, да.

— Къде е?

— Не мога да ви кажа. Не знае, че съм тук, но ако разбере, няма да е доволна. Желанието ѝ е да я оставите на мира.

— Отдавна прекратихме издирването — рече господин Навар. — През деветдесетте баща ѝ на няколко пъти се опита да я намери. След като той почина, бях длъжен да пробвам отново. Той смяташе, че тя е жива. Аз не бях толкова сигурен. Всеки ден умират хора. Но ми беше забранено да пипам попечителския фонд, докато не се установи категорично, че тя не е жива и няма наследници.

— Значи, все още го има? Фонда?

— Абсолютно. Управлението му ме направи богат човек. Прощавайте, но ще настоя да ми кажете къде е майка ви. От нея се иска единствено да подпише обратната разписка на препоръчаното писмо, което ще ѝ изпратя. Може да продължи да не прави нищо, но трябва да е официално уведомена за наследството.

— Няма да стане. Съжалявам.

— Сандрин…

— Това не е истинското ми име.

Господин Навар кимна.

— Ясно.

— Най-добре е нещата да останат такива, каквито са сега. Аз всъщност дойдох да ви помоля за една услуга.

— А! Ще рискувам с предположение. Трябват ви пари.

— Тц. Не, наистина ми трябват пари, но не затова съм дошла. Да ви обясня ли?

— Цял съм в слух.

— Живея в Оукланд, Калифорния. Има една къща, чиято ипотека е обявена за просрочена и собственикът трябва да я освободи след по-малко от две седмици. Той е добър човек, а банката се опитва да му отмъкне собствеността. И аз си мислех, в този попечителски фонд има толкова много пари, а вие решавате къде да ги инвестирате… Доколкото схващам, от вас не се иска нищо друго, освен да си пишете тлъсти чекове на свое име.

— Е, не е точно така…

— Повечето от парите са в акции на „Маккаскил“. Тях не можете да ги пипате. Така че не се претрепвате от работа. А получавате колко, по милион годишно?

— Откъде знаете?

— Знам го.

— Свързали сте се с бившия съпруг на майка ви. И той ви е казал.

— Възможно е.

— Сандрин. Чуйте ме…

— Аз съм му внучка. На Дейвид. И това ме прави част от фамилия Леърд. Моля ви за дребна услуга, която лично на вас не ви коства нищо. Сумата е незначителна в сравнение с парите във фонда. Искам да купите къщата на моя приятел, веднага, и след това да му вземате някакъв наем, който той да може да си позволи. Няма да е голям, така че инвестицията не е кой знае каква. Но пък вие можете да инвестирате парите както решите, нали?

Господин Навар долепи върховете на пръстите си в пирамидка.

— Като попечител съм длъжен да инвестирам парите благоразумно. Ще ми трябва най-малкото писмено позволение от майка ви. Признавам, че едва ли е много вероятно някой ден тя да оспори решенията ми, но трябва да се подсигуря, всичко се случва.

— В документите за учредяване на фонда пише ли, че и аз съм наследник?

— Да, има клауза за наследници.

— Тогава нека аз да подпиша.

— Не мога да ви позволя да подпишете под фалшиво име. Дори и да бях склонен да направя тази инвестиция.

Пип се намръщи. Уж беше премислила всичко по време на двата полета, с които беше стигнала до Уичита, но за това не се беше сетила.

— Ако ви кажа истинското си име, вие ще го използвате да откриете майка ми дори и изрично да ви помоля да не го правите.

— Нека поуспокоим топката — рече господин Навар. — Поставете се на мое място. Вярвам, че Анабел е жива и вие сте нейна дъщеря. Това е изключително необичайно, но съм убеден, че ми казвате истината. И все пак, ако след месец се появите отново и поискате да вложа част от парите в нещо друго, поради някаква друга причина… Къде ще му излезе краят?

— Няма да го направя.

— Така твърдите сега. Но ако се окаже, че е достатъчно само да поискате?

— Тогава отново ще водим този разговор. Само че няма да се стигне дотам. Този случай няма да се повтори.

Пирамидката от дланите на господин Навар стана по-стръмна.

— Не знам какво се е случило в това семейство. Вашето семейство. Не разбирам нито майка ви, нито баща ѝ. Решението му как да раздели дела си в „Маккаскил“ предизвика страшна неразбория. Предвид данъците, които трябваше да плати, за да прехвърли още приживе на майка ви четвърт от състоянието си, той беше принуден да отдели една немалка част от останалото за благотворителност. Знам, че според вас получавам сумати пари даром, само че ликвидирането на достатъчно акции, за да се покрият данъците, си е нелека работа. А в същото време братята на Анабел получиха само по осемдесет милиона, и то в акции. Останалото е в попечителски фонд, който те управляват, но не вземат кой знае какви дивиденти от него. И всичко това, за да може дъщерята, която мразеше Дейвид, да получи парите си накуп. Не го проумявам и това е слабо казано. А сега вие даже не искате да ми позволите да ѝ съобщя за парите!

„Точно така — помисли си Пип. — Всички трябва да участват в заговора, за да защитят майка ми от действителността.“

— Аз ще се заема с това — каза тя. — Но държа аз да ѝ го съобщя. Не желая да получи някакво писмо с обратна разписка от вас. Ако се съглася да ви помогна, ще купите ли къщата в Оукланд?

— Защо да го правя?

— Защото аз съм нейната наследница и ви моля за това!

— Значи, и вие сте луда.

— Не съм.

— Може да поговорите с майка си и да станете милиардерка, но вместо това ме молите да купя запорирана къща заради някой друг. Да не би да става дума за приятеля ви?

— Не. Собственикът на къщата е шизофреник, на четиресет години и на доста силни лекарства.

Господин Навар поклати глава.

— Не искате да се борите с маларията. Да изпращате бедни деца в колеж. Да летите в Космоса. Да минете на кокаин.

— Всички Леърд и Маккаскил са малко смахнати заради богатството си, нали?

— Не всички, но половината със сигурност.

— Един от чичовците ми се е опитал да купи баскетболен отбор.

— Не е точно така. Всъщност той искаше благотворителният фонд на името на дядо ви да купи отбора.

— Значи, моята странност е в обичайните норми.

— Вижте. — Господин Навар изправи гръб и впи поглед в Пип. — Едва ли ще ми се наложи да работя с вас. По-възрастен съм от майка ви и обичам тлъсто месо. Предлагам ви следното, и то не защото ви дължа някаква услуга. Ще ми кажете истинското си име и ще подпишете съгласие за инвестицията. Преди да си заминете, ще се отбиете през семейния лекар на фамилия Леърд и ще оставите кръвна проба. След шест месеца, считано от днес, ако не се свържете с мен, ще наема детектив да открие майка ви. В замяна фондът ще купи къщата на вашия приятел. Аз ви давам къщата, вие ми давате майка си.

— Но трябва да я купите незабавно. Още днес или утре. Най-късно в понеделник.

— Приемате ли условията? Ще имате шест месеца да се разберете с майка си.

Пип се мъчеше да претегли желанието си да помогне на Драйфус и нежеланието „да се разбере“ с майка си. Ако си замълчеше, майка ѝ нямаше как да бъде сигурна, че Пип е виновна господин Навар да я открие. Можеше да реши, че е виновен Том или пък Андреас. Можеше да изгори препоръчаното писмо, без да го прочете и да продължи да отрича действителността.

— По документи името ми е Пюрити Тайлър.

Стана четири и половина, докато подпише съгласието си за инвестицията, да ѝ вземат кръв в лекарския кабинет и да хване такси до летището. Самолетите на пистата трептяха в маранята от изгорели газове под неотслабващото слънце, но в небето нещо се случваше, забелязваше се някакъв намек, че не след дълго бездънното синьо ще бъде заменено от нетолкова ослепително сиво. Връзката ѝ с Денвър закъсняваше с четиресет и пет минути. Пип беше на смяна чак утре следобед и ѝ мина през ума, че може да остане да пренощува в Денвър и на следващия ден да хване някой ранен полет. Беше поискала, доста дръзко, господин Навар да възстанови направените от нея разходи за самолети и таксита, така че до този момент пътуването не ѝ беше струвало нищо.

Нямаше как да се види с Том, без да признае, че е прочела мемоарите му, и макар да копнееше за прошката на Лейла, Пип се притесняваше, че Лейла все още я смята за заплаха и няма да ѝ се зарадва. Затова потърси в интернет Синтия Аберант и я откри в Катедрата по социология в университета. Единственият безукорен и добър човек в мемоарите на Том беше сестра му. Пип набра служебния ѝ телефон и се свърза с нея.

— Обажда се Пип Тайлър — рече тя. — Знаете ли коя съм?

— Моля? Бихте ли повторили името си?

— Пип Тайлър. Пюрити Тайлър.

Последва гробно телефонно мълчание. След това Синтия каза:

— Дъщерята на брат ми.

— Да. Надявах се, че можем да поговорим.

— Трябва да говориш с Том, не с мен.

— В момента пътувам към Денвър. Ако довечера имаш един час… Само с теб мога да говоря.

След още едно кратко мълчание Синтия се съгласи.

Полетът с малкия, мъчещ се да избяга от трещящите наоколо светкавици, самолет изби от главата на Пип всякакво желание за летене в близко бъдеще. През цялото време тя очакваше смъртта. Странно обаче колко бързо, още докато пътуваше с такси към дома на Синтия, Пип забрави за това, също като куче, за което смъртта е невъобразима. Кучетата отново бяха прави. Не се измъчваха със загадки, които не можеше да бъдат разгадани.

Къщата на Синтия беше в квартала, в който живееше и съпругът на Лейла. Синтия ѝ отвори с чаша червено вино в ръка. Тя беше закръглена жена с дълга сиво-руса коса и приятно лице.

— Имах нужда от едно, преди да дойдеш — каза Синтия, повдигайки чашата. — Пиеш ли?

Всекидневната беше академично копие на всекидневната на Драйфус, картините, книгите, даже и мебелите издаваха левичарски уклон. Пип седна до един бюфет с изрисувани с ярки цветове латиноамерикански селяни. Синтия се настани във фотьойл, чиито възглавници носеха отпечатъка на пищното ѝ тяло.

— Значи, ти си моята племенница.

— А ти си ми леля.

— И защо си тук, а не при брат ми?

Отпивайки често-често от виното, Пип ѝ разказа историята си. След това Синтия отново напълни чашата ѝ и рече:

— Винаги съм смятала, че Том крие роман в главата си.

— Той също го казва — отвърна Пип. — Искал е да стане писател, но майка ми не му е позволила.

Изражението на леля ѝ стана по-строго.

— В това тя беше царица, да не позволява.

— Ти не я ли харесваше?

— Не, не, харесвах я, поне в началото. Исках да бъдем близки. Само че тя беше някак си непристъпна.

— Същата е и сега. Страшно е стеснителна.

— Не харесвах как се държеше с мащехата ми. Но и Клелия беше човек с категорични схващания и затова отпуснах малко аванс на майка ти. А след това… сигурно го има в мемоарите…

— Заплюването?

— Бях там, видях го. Том после ми обясни всичко и на мен в общи линии ми стана ясно, и аз не питая топли чувства към големите хранителни компании и безскрупулните капиталисти. Но въпреки това не спирах да си мисля, че Том е направил грешка. Тази жена определено беше луда. След това с него се виждахме много рядко, а тя изобщо не се появяваше, тогава гледах сама дъщеря си. И макар че не поддържахме връзка, имах чувството, че работите между тях не вървят. Той ѝ беше страшно верен, докато бяха заедно, нищичко не успявах да измъкна от него. А дори и след това не каза и една лоша дума за нея. На мен ми се струваше, че би следвало да ѝ е много по-ядосан. Но в крайна сметка нещата се подредиха. Том постига блестящи успехи с изданието си, а Лейла… Знаеш каква е. Всички обичат Лейла. Отдавна трябваше да се ожени за нея.

— Аха. Отвсякъде си личи, че е по-прекрасна от майка ми.

— Тя е страхотна. Не ми е ясно защо говориш с мен, а не с нея.

— Тя като че ли се бои да не ѝ отмъкна Том.

— Не бих се тревожила за това. Напоследък двамата още повече изглеждат като едно цяло. — Синтия допълни чашата си. — Както и да е, дошла си при мен. И защо точно?

— Защото не знам какво да правя.

— Искаш съвет.

— Да, моля.

— Може и да не ти хареса.

— Нищо, казвай.

— Според мен трябва да си ядосана, ама много ядосана.

Пип кимна.

— Не е лесно. Имам чувството, че предадох Том, като прочетох мемоарите му, а сега извърших предателство и към майка ми с ходенето в Уичита и с това, че продължавам да си мълча какво знам за нея.

— Извинявай, но това са глупости.

— Защо да са глупости?

— Аз страшно се вбесих на Том, когато разбрах за теб. Живяла си в дома му седмици наред, той е знаел, че си му дъщеря, и не ти е казал. Нямаш ли право да го знаеш?

— Предполагам, че е искал да прояви уважение към личния живот на майка ми.

— Нима? Това са пълни глупости! За какво е трябвало да прояви уважение? Защо да скланя глава пред бившата си съпруга за твоя сметка? Тя е забременяла, без той да знае. Изобщо не му е казала за теб. Използвала го е — а сега използва и теб — за да продължи безкрайната си война с него. Той е можел да има дъщеря, ти си можела да имаш баща, но тя не му е позволила, царицата на непозволяването. Откъде накъде да ѝ дължи нещо?

— Хм, може и да си права.

— И откъде накъде ти да ѝ дължиш нещо? Доколкото разбрах от Том, детството ти е минало под линията на бедността. Майка ти те е създала заради своите егоистични цели…

— Не, това е прекалено — прекъсна я Пип. — Нали и ти си била самотна майка?

— Но не по свой избор. Бащата на Гретхен знае за нея и тя знае за него. Сега двамата поддържат връзка. И аз направих всичко, на което съм способна, заради Гретхен. Отказах се от профсъюзите, върнах се в университета, така че тя да не страда заради моите избори. Майка ти кога е жертвала нещо заради теб?

От очите на Пип закапаха сълзи.

— Тя ме обича.

— Не се и съмнявам. Сигурна съм, че те обича. Но както ти твърдиш, в живота ѝ няма никой друг. Създала те е, за да бъдеш това, което никой друг не е можел да бъде. Ето този егоизъм ме ядосва. Ядосва ме това, че тя е от онези „феминистки“, благодарение на които на феминизма е излязло лошо име. Иде ми да се дигна и да отида да зашия два шамара на Том. Задето ѝ е уйдисвал на фантасмагориите. Тя наистина беше талантлива, такова прахосничество. Така че не разбирам защо ти не си извън кожата си от бяс.

— Не мога да го обясня. Тя наистина е един много объркан човек.

— Добре, хубаво. Не мога да те накарам насила да се разгневиш. Но заради мен поне се опитай да си набиеш в главата едно: нищо не им дължиш. Те са ти длъжници, и то големи. Сега е дошло времето те да играят по свирката ти. И ако се дърпат, имаш пълно право да им разкажеш играта.

Пип кимна, но си мислеше колко ужасен е този свят, каква вечна битка за власт се води в него. Тайните бяха власт. Парите бяха власт. Да се нуждаят от теб, беше власт. Власт, власт, власт: как беше възможно светът да се върти около нещо толкова самотно и потискащо?

Синтия приготви набързо вечеря, отвори втора бутилка и заговори за това, как тя вижда света: съсредоточаването на капитала в ръцете на едно нищожно малцинство, съзнателното подриване на доверието в правителството, повсеместното отхвърляне на отговорността за климатичните промени, разочарованието от Обама. Мяташе се от гняв към отчаяние, а Пип хем споделяше гнева ѝ, хем — не. Със сигурност беше несправедливо да ти тропосат на главата един гаден свят, създаден от родителите ти. Нейните родители я бяха поставили в невъзможно положение в лично отношение и принадлежаха на поколението, което не беше направило нищо за атомните оръжия и по-малко от нищо за глобалното затопляне; поне за това не беше виновна. И въпреки това Пип намираше някакво необяснимо успокоение във факта, че даже да можеше да прецени какво е правилно от етична гледна точка да стори с един милиард долара и да го направеше, пак нямаше да е в състояние да промени гадния курс на света. Сети се за духовното Стремление на майка си, за усилието ѝ просто да бъде съзнателен човек. За добро или за зло, Пип беше дъщеря на майка си.

Тя продължи да разсъждава за майка си и след като си легна в стаята на Гретхен. Синтия не знаеше как Пип караше майка си да се усмихва. Чистата, спонтанна обич в тази усмивка всеки път когато я зърнеше. И свенливостта в нея, видимото безпокойство, че Пип не я обича толкова. Сърцето на майка ѝ беше сърце на дете. Заради прочетеното в мемоарите Пип подозираше, че майка ѝ още не е престанала да обича Том. Онази сърцераздирателна сцена с плюшения бик: Пип много добре познаваше смахнатия, детински, изпълнен с надежда вид на майка си в този момент. И на нейното легло като малка имаше плюшени играчки, цяла зоологическа градина, и тя и майка ѝ си бяха играли с тях часове наред, преправяха си гласовете, измисляха си морални кризи и ги разрешаваха. Малкото дете и голямото дете, онова с прошарената коса, чиито срамежливи, крадешком хвърлени погледи малкото долавяше понякога. Майка ѝ беше имала нужда да дарява обич и да я получава. Заради това беше заченала Пип. Толкова чудовищно ли беше това? Не беше ли по-скоро прекрасно и изобретателно?

В неделя Джейсън отново чакаше отвън, когато тя отключи вратата на „Пийтс“. Той се помота край касата, без да обръща внимание на намръщените погледи на Нави, докато Пип се освободи.

— Знам, че не е моя работа, и ако искаш, не ми отговаряй — рече тя. — И все пак, мога ли да те попитам защо не си с приятелката си в неделя сутринта?

— Тя става късно — отвърна той. — Чак следобеда. Кисне в интернет до четири сутринта.

— Заедно ли живеете?

— Не, не сме стигнали чак дотам.

— Но сте стигнали дотам, да можеш да играеш тенис с момиче, с което си излизал?

— Абсолютно. Позволено ми е да имам приятели.

— Джейсън. Слушай. — Пип снижи глас. — Дори и приятелката ти да няма нищо против да сме приятели, това не е добра идея.

Той изглеждаше искрено озадачен.

— Не искаш ли да играеш с мен? Знам, че съм адски зле. Но се уча.

— Ако нямаше приятелка, с радост бих играла с теб. Обаче ти имаш, така че…

— Искаш да кажеш, че трябва да скъсам с нея, за да играя с теб? Доста значима първоначална инвестиция за една игра на тенис.

— Наоколо е пълно с хора, с които можеш да играеш, без никаква инвестиция. Откъде се взе този внезапен интерес към мен? Как така изведнъж престанах да бъда онази хахавелница, дето те плаши?

Джейсън се изчерви.

— Може би защото от две седмици седя и те наблюдавам как работиш?

— Хмм…

— Добре, права си, права си — рече той и вдигна ръце. — Не биваше да ти предлагам.

Почувства се гадно, докато го гледаше как се отдалечава, скритият в думите му комплимент кънтеше в ушите ѝ. Но ако извършеше още едно предателство, щеше да се чувства още по-гадно.

След работа Пип се прибра у дома под безмилостно ясното небе и установи, че няма никакво желание да пердаши топката по вратата на гаража. Това беше като спагетите с патладжан в мемоарите на Том: удоволствието изведнъж беше изчезнало. Хем ѝ се искаше да поиграе с истински човек, мил човек, с Джейсън, хем изпитваше облекчение, че не може. От мемоарите на Том си беше извлякла поуката, че трябва да се забрани всякакъв контакт между момчета и момичета, докато не навършат трийсет.

Телевизорът във всекидневната работеше, но Драйфус пишеше съсредоточено нещо на компютъра.

— Подготвям жалба срещу съдията — обясни той. — В решенията на съдия Коста може да се установи ясен модел на пристрастно отношение. Прегледах над триста подобни дела и според мен доказателствата спокойно може да бъдат определени като категорични.

— Драйфус — рече нежно Пип. — Няма смисъл.

— От вторник насам съм събрал огромно количество нова информация за Коста. Не бих искал да използвам думата „конспирация“, ала все пак…

— Изобщо не си и помисляй да я използваш. От твоите уста звучи доста плашещо.

— Някои конспирации наистина съществуват, Пип. Изпитала си го на свой гръб.

Тя придърпа един стол към него.

— Трябваше да ти го кажа по-рано — рече тя. — Ще купят къщата. Мои познати. И ще ни позволят да живеем тук.

По лицето на Драйфус като че ли пробяга някакво чувство, тревога или пък тъга.

— Къщата е моя — каза той, — имам право на нея. Купих я с парите на покойната ми майка. Няма да се откажа от нея.

— Банката я е взела още преди пазарът да се възстанови. Ти си я загубил и няма как да си я върнеш. Това беше единственото, за което се сетих.

Драйфус присви очи.

— Значи, ти имаш пари, така ли?

— Не. Но някой ден ще имам. И тогава ще ти върна къщата, ще ти я подаря. Можеш ли да ми се довериш? Всичко ще бъде наред, ако ми се довериш. Кълна се.

Той се скри вътре в себе си, в по-познатата липса на чувства.

— Горчивият опит ме е научил да не вярвам на никого. На теб например. Ти ми се струваш отговорен и великодушен човек, но кой може да каже какво се крие в главата ти? Още повече какво ще се крие в главата ти догодина?

— Повярвай ми, знам колко е трудно.

Драйфус се обърна отново към компютъра.

— Ще подам жалбата.

— Драйфус… Нямаш друг избор, освен да ми се довериш. В противен случай ще се озовеш на улицата.

— Мога да внеса иск да обявят продажбата за нищожна.

— Добре, но междувременно нека видим какъв наем сме в състояние да плащаме.

— А, не, тогава ще имат основание да отхвърлят иска ми — отвърна Драйфус, без да спира да пише. — Ако плащам наем, това е доказателство, че приемам законността на продажбата.

— Тогава ще ми даваш парите на мен. Аз ще пиша чека. Ти няма да признаваш нищо. Можеш да…

Тя замълча. По бузата на Драйфус се беше търкулнала сълза.

По върховете на дърветата в Мосуд Парк все още играеха отблясъци от последните слънчеви лъчи, когато Пип скочи от колелото пред тенис корта. До Джейсън стоеше кафяво куче с абсурдни пропорции, ниско, с голяма глава и изключително дълго. То се усмихваше, сякаш гордо от купчината опърпани топки за тенис в краката си. Джейсън видя Пип и излишно, нелепо ѝ помаха. Кучето размаха косматата си тежка опашка.

— Твое ли е?

— От миналата седмица — отвърна Джейсън. — Наследих го от сестра ми. Тя замина за Япония за две години.

— Как се казва?

— Шоко. Заради цвета, нали е шоколадов.

Кучето поднесе на Пип олигавена топка за тенис и навря главата си между голите ѝ колене. От край до край Шоко беше безкраен.

— Не бях сигурен, че ще мога да се оправям с куче — продължи Джейсън, — само че той обича да дъвче лимони. Обикаля насам-натам с леко нахапан лимон в устата и навсякъде текат лиги. Все едно се е ухилил с огромна идиотска жълта усмивка. На практическо, разсъдъчно ниво бях против, но сърцето ми се сломи.

— Киселото едва ли е полезно за зъбите му.

— Зад апартамента на сестра ми имаше лимоново дърво. Сега съм го сложил на диета, никакви цитруси. Както виждаш, зъбите му са си наред.

— Прекрасно куче.

— Шампион в намирането на тенис топки.

— Като няма лимони…

— Нали?

Преди четири дни, вечерта, Джейсън ѝ беше написал съобщение от един ред във фейсбук: „Погледни профила ми“. Тя веднага го направи и се паникьоса. За нищо на света не искаше да носи отговорност за разпадането на нечия връзка. Освен всичко останало, това я задължаваше да докаже, че скъсването си е струвало, да бъде на линия. Само че, разбира се, Пип точно това беше поискала. Имаше толкова много други начини да отклони поканата за игра на тенис, а тя беше избрала да изтъкне като аргумент приятелката на Джейсън. Не стига, че на никой друг не можеше да има доверие, ами и на самата себе си не можеше да вярва! Беше си измислила за оправдание някакви етични съображения, а всъщност истинският ѝ мотив беше да отмъкне Джейсън от Сандрин. И да го вкара в леглото си? Със сигурност беше крайно време да вкара някого в леглото си, от сумати време не го беше правила. Само че Пип харесваше Джейсън твърде много, за да преспи ей така с него. Ами ако започнеше да го харесва още повече? Напълно възможно беше от това да произтекат само обичайните страдания и ужасии. Затова тя му беше отговорила:

Очевидно го казвам твърде късно, но… В момента съм затънала в един куп проблеми и не мога да обещая нищо друго, освен да се опитвам да ловя подадените от теб топки. Трябваше много по-ясно да го подчертая онзи път. Извинявам се (и пак, и пак). Моля те, не се чувствай длъжен да играеш с мен.

На което Джейсън беше отвърнал почти веднага: „Споко, тенисът ми стига“.

Щом излязоха на корта, Пип установи, че той наистина е доста зле, беше по-зле и от нея. Джейсън се опитваше да забие всяка топка, понякога изобщо не я улучваше, в повечето случаи я запращаше в мрежата или високо над главата на Пип, а добрите му удари просвистяваха като куршум, нямаха отиграване. След десетина минути тя поиска почивка. Шоко, когото бяха завързали за оградата отвън, се надигна с надежда.

— Не съм спец — каза тя, — но според мен замахваш прекалено силно.

— Усещането е невероятно! Стига да уцелиш топката.

— Да, знам. Но нали се стремим да играем заедно.

Лицето му помръкна.

— Не ме бива, нали?

— Затова се упражняваме.

Джейсън започна да влага по-малко сила и в общи линии нещата тръгнаха по-добре, но въпреки това най-дългото им разиграване през следващия час беше от шест удара.

— Според мен виновна е стената — каза той на излизане от корта. — Сега си давам сметка, че е трябвало да сложа една черта докъде е мрежата. И може би една по-горе, която да представлява краят на игрището.

— Аз си ги представям — отвърна Пип.

— Случайно да искаш да ти обясня как можем да пресметнем вероятността за разиграване от шест удара при средно ниво на грешките от петнайсет процента? Или, малко по-интересно, как да пресметнем общото ниво на допуснати грешки при емпирична честота от размяна на четири удара?

— Някога може и да поискам — отговори тя. — Но сега по-добре да се прибирам.

— Толкова ли съм зле, че да не поискаш никога повече да играеш с мен?

— Не, не. Имаше няколко забавни разигравания.

— Трябваше да те предупредя колко съм зле.

— Това, което не си ми казал, е нищо в сравнение с това, което аз не съм ти казала.

Джейсън се наведе да отвърже повода на Шоко. От късокракото тяло на кучето, от клюмналата му тежка глава лъхаха скромност и търпение. Усмивката му беше нелепа, но може би и леко лукава, подсказваше, че той съзнава по-общата нелепост на кучешкото съществуване.

— Извинявай, ако съм те изплашил — обади се Джейсън. — Със скъсването. Отдавна беше тръгнало натам. Но не исках да ме мислиш за човек, който… излиза с две момичета едновременно.

— Разбирам те — отвърна Пип. — Лоялността е хубаво нещо.

— И освен това не искам да си мислиш, че е било само заради теб.

— Добре. Няма да си го мисля.

— Макар че ти определено си една от причините.

— Ясно.

Повече не говориха за това нито следващия път, когато се видяха да поиграят три дни по-късно, нито през многото си срещи на тенис корта през август и септември. Джейсън беше луд по пердашенето на топката не по-малко от Пип и дълго време напрегнатото вторачване един в друг на корта беше удачен заместител на хвърлящото искри напрежение, което се усещаше между тях извън корта и което тя все още се правеше, че не забелязва, а Джейсън, въпреки нетърпеливия си характер, беше достатъчно чувствителен да не я притиска. Така или иначе, Пип го харесваше, и то много, и обожаваше Шоко. Каквото и да станеше, искаше да има куче в живота си. След като от мемоарите на Том беше разбрала за дълбоката загриженост, която майка ѝ беше изпитвала към животните, ѝ се струваше странно, че тя си няма домашен любимец. Може би обяснението се криеше в нейната странна животинска космология, проста троица, съставена от птиците (чиито оцъклени очи я плашеха), котките (които представляваха женското начало, но към които беше напълно алергична) и кучетата (които въплъщаваха мъжкото начало и затова, колкото и да бяха чаровни, не можеше да им се позволи да нарушат спокойствието в нейното бунгало със своите налагащи се мъжки енергии). Във всеки случай Пип беше толкова закопняла за куче, че сигурно щеше да се влюби и в някое не толкова прекрасно като Шоко. Шоко беше шантаво куче, много ненатрапчиво, своего рода куче будист, изцяло посветено на лимоните си и на дяволитото признание на нелепостта на кучешкото съществуване.

Благодарение на редовните срещи два-три пъти в седмицата двамата с Джейсън задобряха, даже станаха толкова добри, че започнаха да се потискат и ядосват, когато се случеше нивото им отново да падне. Не играеха истински, само си подаваха топката, мъчеха се да поддържат размяната. Седмица след седмица светлината се променяше, сенките им по очертанията на корта се удължаваха, ухаещият на есен мрак пристигаше все по-рано. Това беше най-сухият и най-немъгливият годишен сезон в Оукланд, но сега Пип нямаше нищо против това, щом им осигуряваше добри условия за игра. Из целия щат резервоарите и кладенците пресъхваха, водата в чешмата влошаваше вкуса и бистротата си, земеделците страдаха, в Северна Калифорния пестяха, докато в същото време в Ориндж Каунти се достигаха нови върхове в месечното потребление, но тези неща нямаха никакво значение в онзи час и половина, в който тя беше на корта с Джейсън.

Накрая дойде един ясен, син неделен следобед, ден след смяната на лятното време, когато се срещнаха в три в парка и играха толкова дълго, че започна да мръква. Форхендът на Пип беше в отлична форма, Джейсън се мяташе насам-натам и бележеше рекорд след рекорд по най-малко допуснати грешки и макар че лакътят вече я наболяваше, на нея не ѝ се искаше да спре. Подаваха си топката невъзможно дълго, напред-назад, туп-туп, толкова дълго, че накрая при всеки удар Пип избухваше в щастлив смях. Слънцето залезе, стана приятно хладно, а те продължаваха. Топката се издигаше в ниска дъга, Пип не отделяше очи от нея, важното беше да я види, просто да я види, нямаше нужда да мисли, тялото ѝ правеше останалото, без да се налага да му казва каквото и да е било. Мигът на съприкосновението, задоволството от обръщането на инерцията на топката, сладостта на сладкото място[49]. От първите дни на престоя си във Вулканите Пип не беше изпитвала такова абсолютно спокойствие. Да, това беше някакво блаженство: дълги разигравания в есенна привечер, проява на умения във все още позволяващия да размахват ракетите здрач, съдбовното тупване на топка за тенис. Това ѝ стигаше.

След това, в сумрака от другата страна на оградата, Пип прегърна Джейсън и отпусна глава на гърдите му. Шоко стоеше търпеливо с отворена уста, усмихнат.

— Добре — прошепна тя. — Добре.

— Време беше — отвърна Джейсън.

— Но първо трябва да ти кажа някои неща.

Дъждът дойде три седмици по-късно. Нищо друго не пробуждаше у Пип такава носталгия по долината на Сан Лоренцо както това, което минаваше за дъжд по източното крайбрежие на залива. Дъждът в Оукланд беше средна работа, рядко биваше силен и винаги отстъпваше на синьо небе, приклещено между хаотичните пипала на идващите от Тихия океан буреносни облаци. Единствено по високото на улавящите облаците планини на Санта Круз дъждът можеше да вали дни наред, без да спира, във всеки един момент умерено силен и нерядко изсипващ се като из ведро, по цяла нощ, по цял ден, реките се вдигаха и миеха отдолу мостовете, пътищата се покриваха с наноси от кал и паднали клони, навсякъде имаше скъсани електрически жици, фаровете на аварийните автомобили на енергото прорязваха царящия посред бял ден дъждовен сумрак. Ето това беше истински дъжд. Преди да настъпи сушата, всяка зима беше валяло по двеста литра на квадратен метър.

— Май ще трябва да се прибера във Фелтън за малко — каза Пип на Джейсън една вечер.

Двамата се спускаха с чадъри по хълма, връщаха се от дома „Света Агнес“. Пип ходеше при Рамон всеки месец, макар че нещата между тях вече не бяха същите. Сега той беше повереник изцяло на Мари, не искаше и да чуе за Стивън. Имаше нови приятели, включително „гадже“ и гледаше много сериозно на простичките си задължения на портиер, които се беше научил да изпълнява. Пип искаше Джейсън да се запознае с него, преди тя да изчезне напълно от живота му.

— Колко малко? — попита Джейсън.

— Не знам. Няколко седмици може би. Повече, отколкото имам право на отпуск. Подозирам, че няма да се оправя лесно с мама. Ще е най-добре да напусна.

— Мога ли да идвам там?

— Не, аз ще се връщам от време на време. Бунгалото е петдесет квадрата. Освен това ме е страх, че ако видиш майка ми, ще си плюеш на петите. Ще решиш, че съм същата като нея и само се преструвам.

— Всеки го е срам от родителите му.

— Но аз имам основателни причини за това.

Пип беше най-новото увлечение на Джейсън, но за щастие, не беше единственото, тя можеше да го отклони от темата за достойнствата ѝ, като отвори дума за математика, тенис, телевизионни предавания, видео игри, книги. Неговият живот беше много по-богат от нейния и тя се радваше на свободното пространство, което това ѝ даваше. Ако пожелаеше отново пълното му внимание, беше достатъчно да придърпа ръцете му към тялото си, в това отношение той беше като кучетата. Ако пожелаеше нещо друго, например да я придружи на посещение на Рамон, Джейсън се съгласяваше възторжено. Той умееше да превърне това, което правеха, в нещото, което най-силно желае. Веднъж беше погълнал пред нея четири най-обикновени ванилови сладки, след което с почуда вдигна петата към очите си, огледа я и възкликна: „Страхотни са!“.

Ако станеше богата — а Пип вече усещаше как става, усещаше изкривяващата мисленето тежест на думата „наследство“ — Джейсън щеше да е последният мъж, който я е харесвал, когато все още е била никой. Той беше признал, че стажът при Андреас Волф е „потвърдил“ оценката му за нейната интелигентност, но се кълнеше, че не това е причината да скъса с предишната си приятелка. „Беше просто ти — каза той. — Ти зад касата в „Пийтс“.“ Тя му вярваше по начин, който можеше да се окаже единствен по рода си, но не желаеше Джейсън да го знае. Даваше си сметка колко лесно може да проиграе късмета си с него и още по-ясно съзнаваше благодарение на мемоарите на Том опасностите на любовта. Искаше ѝ се изцяло да му се отдаде, да излее доверието си в него, макар да разполагаше с доказателства, че себеотдаването и неразумно голямото доверие могат да доведат до извращения. Затова си позволяваше да захвърли задръжките единствено в леглото. Това навярно също криеше опасности, но беше по-силно от нея.

Щом се прибраха в апартамента на Джейсън, веднага скочиха в леглото. Да започнеш да се влюбваш в някого, придаваше по-голям смисъл на секса, вдъхваше му едва ли не метафизически измерения; сега ѝ ставаше ясно едно стихотворение на Джон Дън, което бяха учили в колежа и което тогава не беше оценила: „зареяни в екстаз, проникваме в любов незрима“[50]. Но щом екстазът отмина, тревожността отново я завладя.

— Трябва да се обадя на мама — каза тя. — Не мога да отлагам повече.

— Обади ѝ се.

— Ще останеш ли така до мен, докато говоря с нея? Без да мърдаш ръката си от тук? Дръж ме здраво, иначе тя може да ме всмуче по телефона.

— Представям си как налягането изсмуква човек през дупка в самолета — отвърна Джейсън. — Чувал съм, че в такива случаи е изненадващо трудно да задържиш човека до себе си. А може би не е толкова изненадващо, като се има предвид налягането, което крепи един стотонен самолет във въздуха.

— Постарай се — отвърна тя и взе телефона.

Сега, след като Джейсън харесваше тялото ѝ, на нея то също ѝ харесваше. Пип стискаше ръката му, когато майка ѝ вдигна.

— Здрасти, мамо — рече тя и се приготви за обичайното „Котенце!“.

— Да? — отвърна майка ѝ.

— Ъъъ, съжалявам, че отдавна не съм се обаждала, но си мисля да мина да те видя.

— Добре.

— Мамо?

— Ти идваш и си отиваш, както ти скимне. Щом искаш, ела. Няма да те спра. И няма къде другаде да бъда, ще си бъда вкъщи.

— Мамо, наистина съжалявам…

Нещо щракна, линията прекъсна.

— Да му се не види! — възкликна Пип. — Затвори ми!

— Охо!

Не ѝ беше минало през ума, че майка ѝ може да ѝ е ядосана, че дори и техният доведен до крайност случай на морален риск може да има граници. Но като се замислеше, цялата история на майка ѝ в мемоарите на Том представляваше поредица от изоставяния и предателства, последвани от жестоки морални присъди. До този момент Пип не беше изпитвала на гърба си последствията от тези присъди, но подозираше, доколкото можеше да съди по това, че Том като че ли все още се боеше от тях, въпреки изминалите двайсет и пет години, че те са нещо ужасно. Сега и тя се страхуваше от тях и се чувстваше по-близка с Том.

На следващия ден Пип предупреди в „Пийтс“, че напуска, и се обади на господин Навар, за да го уведоми, че възнамерява „да се разбере“ с майка си, и да му поиска пет хиляди долара. Господин Навар нито я подкачи за парите, нито я порица, очевидно беше впечатлен, че е чакала четири и половина месеца, за да поиска нещо. На нея ѝ стана приятно, имаше чувството, че е издържала някакво изпитание, надхвърлила е средното ниво.

Микроклиматите на Сан Лоренцо: тротоарът пред автогарата на Санта Круз беше почти сух, но само две мили по-нататък, докато се изкачваха към Греъм Хил, шофьорът трябваше да включи чистачките. Беше се спуснала зимна вечер. Алеята към бунгалото на майка ѝ беше зарината в иглички, съборени и подгизнали от дъжда, чиито неравноделни ритми заглушаваха всичко останало: на фона на монотонното ромолене стичащите се от клоните капки отекваха силно като някакво пресекливо клокочене. Идващият от долината мирис на влага, биещ на плесен и подгизнали дървета, пробуди сетивната памет и разнежи Пип.

В бунгалото не светеше. Вътре я чакаше звукът от детството ѝ, барабаненето на дъжда по покрива от талашитени плоскости, подлепени с мушама, без изолация и таван. Пип свързваше този звук с майчината обич, която беше тъй неизменна, както и дъждът по това време на годината. Нощем се будеше и чуваше как дъждът продължава да потропва така, както и преди тя да заспи, слушаше го нощ след нощ и това ѝ беше вдъхвало усещането, че е обичана, сякаш дъждът и обичта бяха едно. Дъждът потропваше, докато вечеряха. Дъждът потропваше, докато Пип си пишеше домашните. Дъждът потропваше, докато майка ѝ плетеше. Дъждът потропваше на Коледите с тъжните малки елхички, които раздаваха безплатно на Бъдни вечер. Дъждът потропваше, докато тя отваряше подаръците, за които майка ѝ беше заделяла пари цяла есен.

Пип седна на масата в тъмната и студена кухня и известно време се вслушваше разнежено в дъжда. След това светна, отвори бутилка вино и запали печката. Дъждът не спираше.

Човекът, който беше едновременно майка ѝ и Анабел Леърд, се прибра в девет и петнайсет с платнена торба с покупки. Спря се на прага и се вгледа в Пип мълчаливо. Под дъждобрана носеше стара рокля, която Пип харесваше, даже може да се каже, че ѝ беше хвърлила око. Мека, избледняла кафява памучна рокля с дълги ръкави и много копчета, рокля като на съветска работничка. Преди майка ѝ сигурно щеше да ѝ я даде, ако Пип я помолеше, но тя притежаваше толкова малко хващащи окото неща, че беше немислимо да я лиши дори и от едно от тях.

— Прибрах се — каза Пип.

— Виждам.

— Знам, че не пиеш, но тази вечер може да направиш изключение.

— Не, благодаря.

Човекът, който беше едновременно майка ѝ и Анабел, остави дъждобрана и торбата до вратата и се шмугна в коридора. Пип чу как вратата на банята се затвори. Чак след десетина минути тя си даде сметка, че майка ѝ се е скрила в банята и няма намерение да излезе.

Пип отиде и почука на тънката талашитена плоскост, обрамчена с летви.

— Мамо?

Не получи отговор, но кукичката, с която вратата се затваряше отвътре, не беше сложена. Пип бутна вратата и влезе. Майка ѝ седеше на цимента под душа, подпряла брадичка на коленете, и се взираше унесено в точка.

— Недей да седиш тук — обади се Пип.

Тя се наведе и я докосна по рамото. Майка ѝ блъсна ръката ѝ.

— Ако искаш да знаеш — поде Пип, — и аз съм ти бясна. Така че не си мисли, че като ми се правиш на ядосана, ще ти се размине.

Майка ѝ дишаше тежко през устата, продължаваше да се взира невиждащо.

— Не съм ти ядосана. Просто… — Тя поклати глава. — Знаех, че ще се стигне дотук. Знаех, че колкото и да внимавам, някой ден това ще стане.

— Кое? Че ще се прибера и ще поискам да поговорим, да бъда искрена, отново да бъда част от нас двете? Затова съм тук, не за друго.

— Бях сигурна в това така, както човек е сигурен в името си.

— И как всъщност е името ти? Защо да не започнем от там? Хайде, ела да отидем в кухнята.

Майка ѝ отново поклати глава.

— Свикнах да бъда сама. Бях забравила колко е трудно. Много е трудно, а сега е още по-трудно, ти ми донесе такава радост. Но не е невъзможно да се откажеш от желанията си. Отново го научавам. И малко по малко напредвам.

— Какво искаш да кажеш, че трябва да си замина ли? Това ли искаш?

— Ти вече замина.

— Да, но се върнах, нали?

— От чувство за дълг — отвърна майка ѝ. — Или от съжаление. Или защото си ядосана. Не те виня, Пюрити. Уверявам те, че и без теб ще съм добре. Всичко, което ни е дадено на този свят, е преходно, радостта, страданията, всичко. Дълго ти се радвах. Достатъчно беше. Нямам право да искам повече.

— Мамо! Престани да говориш така. Аз имам нужда от теб. За мен ти си най-важният човек на света. Престани да се правиш на будистка и ела да поговорим като възрастни хора.

— Иначе какво? — Майка ѝ се усмихна вяло. — Отново ще си тръгнеш?

— Иначе… Не знам, ще те оскубя, ще те издера.

Майка ѝ не се засмя, но липсата на чувство за хумор не беше нещо ново.

— Вече не ме е страх толкова, че ще заминеш — каза тя. — Дълго време си мислех, че ако го направиш, ще умра. Но заминаването ти не е равносилно на смъртта. В някакъв момент да се мъча да те задържа стана истинската смърт.

Пип въздъхна.

— Добре, ако трябва да бъда честна, това, дето ме наричаш „котенце“, това, че не мога да сложа край на разговорите ни по телефона… Бих се радвала всичко това да отиде в историята. Вече съм голям човек. Няма да повярваш колко съм съзряла. Не искаш ли да знаеш каква съм сега? Не искаш ли да видиш в какъв човек съм се превърнала? Пак съм си старата аз, но и не съм. Не съм ли ти интересна? На мен ти още си ми интересна.

Майка ѝ завъртя глава и я погледна с празен поглед.

— И каква си сега?

— Ами… Имам истински приятел например. Може да се каже, че съм влюбена в него.

— Това е хубаво.

— Има и друго. Важно е. Знам истинското ти име.

— Не се и съмнявам.

— Ще ми го кажеш ли?

— Не. Никога!

— Трябва да го кажеш. Трябва да ми разкажеш всичко, защото съм твоя дъщеря и не мога да стоя в една стая с теб, ако само се лъжем.

Майка ѝ се надигна елегантно, благодарение на Стремлението тялото ѝ все още беше гъвкаво, но удари с глава закачената на стената поставка и събори един шампоан на пода. Тя ядосано се измъкна изпод душа, заобиколи Пип и изскочи от банята.

— Мамо! — извика Пип и хукна след нея.

— Не искам да имам нищо общо с тази ти страна.

— Коя страна?

Майка ѝ се завъртя рязко. Лицето ѝ беше разкривено от неподправено страдание.

— Махай се! Махай се! Остави ме на мира! И двамата ме оставете на мира! За бога, оставете ме на мира!

Под ужасения поглед на Пип Анабел — сега човекът пред нея като че ли беше изцяло Анабел — се просна на леглото, зави се през глава и ревна с цяло гърло. Пип не беше очаквала разговорът им да мине лесно, но това вече беше прекалено. Тя отиде в кухнята и изгълта чаша с вино. След това се върна в спалнята, дръпна завивката, легна до майка си и я прегърна. Зарови лице в гъстата ѝ коса и вдъхна аромата, нейния аромат, аромата, който с нищо не можеше да се сравни. Памукът на кафявата рокля беше омекнал от стотиците пранета. Постепенно плачът на майка ѝ утихна в хлипане. Дъждът потропваше по покрива.

— Извинявай — прошепна Пип. — Извинявай, но не мога ей така да си тръгна, знам колко ти е трудно. Ти си ме родила и сега трябва да се оправяш с мен. Затова съм на този свят. Аз съм твоята действителност.

Майка ѝ не отговори.

„И двамата“?

Пип снижи глас и прошепна:

— Още ли го обичаш?

Усети как майка ѝ застина.

— Според мен той още те обича.

Майка ѝ си пое рязко дъх и не издиша.

— Така че може да има начин да продължим напред — продължи Пип. — Трябва да има начин да простиш и да продължиш. Няма да те оставя, докато не го направиш.

На сутринта Пип измъкна цялата история от майка си, като я подлъга, че Том ѝ е разказал своята версия; правилно беше предположила, че за нея това ще е нетърпимо. Майка ѝ пропусна подробностите около зачеването, каза само, че е станало последния път, когато с Том са се видели, но отговори изненадващо спокойно и ясно на останалите въпроси. Рожденият ден на Пип се оказа 24 февруари, а не 11 юли. Раждането е било естествено, с акушерка, в приют в Ривърсайд, Калифорния. До втората ѝ година майка ѝ живяла в Бейкърсфилд и работела като чистачка в хотел. Но тогава извадила невероятно лош късмет (тъй като Бейкърсфийлд наистина бил насред нищото), срещнала съученичка, която започнала да я разпитва какво прави там. Новата приятелка от женския приют знаела за някакво бунгало, което се давало под наем в Санта Круз, и те се преместили.

— В приютите и защитените домове се наслушах на ужасяващи истории. За жени, превърнати в боксови круши. За мъже, които в името на любовта преследват и нападат бившите си съпруги. Сигурно трябваше да се чувствам виновна, че представям превратно моя случай, но съвестта ми беше чиста. Емоционалната жестокост на мъжете е не по-малко болезнена от физическото насилие. Баща ми беше жесток към мен, съпругът ми още повече.

— Нима?

— Да, категорично. Казах му, че ако някога приеме пари от баща ми, това ще ме убие, и той го направи. Направи го нарочно, за да ме нарани. Преспа с най-добрата ми приятелка. Благодарение на моите съвети и на подкрепата ми той се издигна, а след това, когато при мен работите не вървяха, ме изостави. Човек е млад само веднъж и аз му отдадох младостта си, защото вярвах на обета му, а след това, когато вече не бях млада, той го наруши. И аз го знаех през цялото време. Знаех, че ще ме предаде. Повтарях му го, но той не спираше да ми се кълне и аз му вярвах, защото бях слаба. Наистина бях като другите жени в приютите.

Пип кръстоса ръце прокурорски.

— И затова си решила, че можеш да родиш негово дете, без да му кажеш. Сметнала си, че това е правилно.

— Той знаеше, че искам дете.

— И защо точно от него? Защо не от някой случаен донор?

— Защото аз спазвам обета си. Заклех се, че ще бъда негова завинаги. Той наруши обета си, но аз за нищо на света не бих го направила. Трябваше да имаме дете, и имахме. А след това, на мига, ти означаваше всичко за мен. Повярвай ми, вече изобщо не ме интересуваше кой е бащата.

— Не ти вярвам. Говориш ми за някакво морално състезание. Кой е по-добър в спазването на обета.

— Накрая между нас имаше само насилие и мръсотия. Исках от това да произлезе нещо чисто и хубаво. И то се появи. Ти се появи.

— Аз не съм чак толкова чиста.

— Никой не е съвършен. Но за мен ти си.

На Пип това ѝ се стори подходящ момент да отвори дума за парите, за да демонстрира своето несъвършенство. Разказа за пътуването до Уичита и обясни, че майка ѝ трябва да се свърже с господин Навар. В отговор майка ѝ поклати глава не толкова непреклонно, колкото озадачено.

— За какво са ми един милиард долара? — попита тя.

— Като за начало може да накараш Сони да изпомпа септичната яма. Колко нощи не съм можела да заспя от чудене какво ли се е насъбрало там. Изобщо някога чистена ли е?

— Според мен тя не е истинска септична яма. Мисля, че собственикът просто е циментирал една дупка в земята.

— Много ме успокои.

— За мен парите нямат никакво значение, Пюрити. До такава степен нямат значение, че даже не виждам смисъл да ги откажа. Те са просто… за мен са нищо.

— Студентският ми заем не е нищо. А ти ми повтаряше да не се тревожа за парите.

— Добре тогава. Може да поискаш от адвоката да изплати заема ти. Няма да те спра.

— Но парите не са мои. Трябва ти да го направиш.

— Не мога. Не ги искам, никога не съм ги искала. Това са мръсни пари. Те унищожиха семейството ми. Убиха майка ми, превърнаха баща ми в чудовище. Защо да привнасям всичко това в живота си?

— Защото това е действителността.

— Действителността е илюзия.

— Аз не съм илюзия.

Майка ѝ кимна.

— Вярно е. Ти си нещо истинско за мен.

— Така че ето от какво имам нужда. — Пип заотброява исканията си на пръстите на ръката. — Студентският заем да се изплати напълно. Още четири хиляди да си зануля кредитната карта. Осемстотин хиляди да купя къщата на Драйфус и да му я върна. Също така, ако държиш да останеш тук, няма да е зле да купим бунгалото и да го постегнем. Таксите за университета, ако реша да уча. Месечна издръжка за теб, ако напуснеш магазина. И накрая, може би още около петдесет хиляди джобни, докато започна работа. Всичко това прави по-малко от три милиона. Около пет процента от дивидента за една година.

— Само че от „Маккаскил“. „Маккаскил“!

— Те не се занимават само с животни. Не може да няма едни три милиона, които можеш да вземеш с чиста съвест.

Майка ѝ започваше да нервничи.

— Защо направо не ги вземеш ти? Всичките! Вземи ги и ме остави на мира!

— Защото не мога. Не са на мое име. Докато си жива, за мен остават само големите надежди. — Пип се засмя. — Защо всъщност започна да ми викаш Пип? И това ли си го „знаела“ през цялото време?

— Не, не, не бях аз — оживи се майка ѝ, детството на Пип беше любимата ѝ тема. — Стана в детската градина. Сигурно госпожа Щайнхауер го е измислила. На малките им беше трудно да произнасят името ти. И тя навярно е решила, че „Пип“ ти отива. В името има нещо щастливо, а ти беше щастливо дете. А може и да те е питала и ти сама да си го избрала.

— Не помня такова нещо.

— Дори не знаех, че така ти викат, докато не отидох на една родителска среща.

— Както и да е. Някой ден теб няма да те има и проблемът ще е мой. Но сега парите са твои.

Майка ѝ я погледна като дете, търсещо напътствие.

— Не мога ли просто да ги даря някъде?

— Не. Главницата принадлежи на попечителския фонд, не на теб. Можеш да даряваш дивидента. Ще намерим някакви организации за грижа за животните, за отговорно земеделие, неща, в които вярваш.

— Да, добре звучи. Както искаш.

— Мамо, няма значение какво искам аз. Това е твой проблем.

— О, не ме интересува, не ме интересува! — изви жално майка ѝ. — Искам просто да ми се махне от главата!

Пип си даваше сметка, че връщането на майка ѝ към реалността ще е времеемка и може би безнадеждна задача. При все това ѝ се струваше, че има напредък, дори и само по отношение на това, че майка ѝ беше готова да приема нареждания от нея.

Дъждът отмина, върна се и после пак отмина. Когато останеше сама в бунгалото, Пип четеше книги, пишеше си с Джейсън и разговаряше с него по телефона. Беше ѝ приятно да седи на масата в кухнята и да гледа двойка кафяви американски врабчета в градината, които търсеха храна сред мократа шума под дърветата или кацаха на оградата, сякаш за да се перчат колко са красиви. За Пип американските кафяви врабчета бяха най-прекрасните птички на света, по своя си пернат начин те бяха съвършени като Шоко. С идеален среден ръст, по-едри от сипките, по-дребни от сойките. Не бяха нито прекалено срамежливи, нито твърде нахални. Обичаха да са край хора, но се скриваха в храсталаците, ако ги обезпокоиш. Не плашеха никого, освен дребните мушици и майка ѝ. Рядко летяха, предпочитаха да подскачат. Къпеха се дълго и със страст. Като се изключеха долната страна на опашката, където перата бяха прасковени, и сивите ивички покрай човката, на цвят оперението им беше подобно на избелялата кафява рокля на майка ѝ. Красотата им беше от онази, която се забелязва при втори поглед, която се разкрива в близостта. Пип ги беше чувала единствено да чирикат. Но за сметка на това те чирикаха постоянно. Чирикането им беше пронизително и бодро, като скърцане на кецове по баскетболно игрище. Нямаше как да е по-просто и въпреки това като че ли изразяваше не само всичко, което едно врабче би имало нужда да каже, но и всичко, което всъщност си струваше да се каже. „Чирик!“ Според интернет кафявите американски врабчета се срещаха рядко извън Калифорния и се отличаваха с това, че са моногамни и имат един партньор през целия си живот. Мъжкият и женският (това Пип никога не го беше виждала) пеели по-сложна песен през брачния сезон, дует, който оповестявал на останалите врабчета, че са сгодени. И наистина, мернеше ли се едно врабче, не след дълго се появяваше и второ. Те оставаха заедно на едно място целогодишно, бяха калифорнийци. Според Пип имаше много по-лоши начини на съществуване, към които да се стреми човек.

С времето действителността на парите започна да се усеща, на Пип ѝ се струваше, че на моменти зърва в майка си младата жена, която беше видяла в мемоарите на Том, богаташкото момиче, чиято закърняла надменност сега отново се проявяваше. Една вечер я завари да оглежда намръщено износените рокли в малкия гардероб в спалнята.

— Едва ли ще ми стане нещо, ако си купя нови дрехи — рече майка ѝ. — Нали каза, че не всички пари са в акции на „Маккаскил“?

И една сутрин, до прозореца в кухнята, взряна мрачно в кокошарника на съседа.

— Ха! И през ум не му минава, че мога да купя не само петела му, а и цялата му къща!

И една друга вечер, след като се върна от работа.

— Мислят, че не мога да си позволя да напусна. Но ако хвана Серена още един път да ми се пули така, като нищо ще го направя. Коя е тя, че да ми се пули? Не се е къпала цяла седмица!

Но след това, докато вечеряха, тя каза замислено на Пип:

— Колко пари е взел Том от баща ми? Знаеш ли? Това трябва да е прагът. Дори и заради теб не бих взела и цент повече от него.

— Мисля, че са били към двайсет милиона.

— Хм. Сега ми идва друго на ума. Може би все пак изобщо не бива да ги пипаме, котенце. Дори и един долар е прекалено много. Един долар, двайсет милиона — едно и също е от морална гледна точка.

— Мамо, нали го обсъдихме вече.

— Може адвокатът да плати заема ти. Той определено е забогатял от този фонд.

— Ако не друго, поне трябва да купиш къщата на Драйфус. Това, дето направи банката му, също е морално престъпление. И по-тежко според мен.

— Не знам. Не знам. Няма задгробен живот, сигурна съм. И въпреки това баща ми… Мисълта, че той може някак си да разбере… Трябва да помисля още малко.

— Не, не трябва. Трябва просто да правиш това, което ти кажа.

Майка ѝ я погледна нерешително.

— Ти винаги си имала здраво чувство за добро и зло.

— Наследила съм го от теб — отвърна Пип. — Така че му се довери.

Джейсън я умоляваше да му позволи да дойде, само че Пип не искаше нищо да ѝ пречи да се радва на планинския дъжд и на свързаната с него наслада от новите, по-искрени отношения с майка ѝ. Към любовта, която винаги я беше имало, сега се добавяше ново и неочаквано харесване. Анабел беше харесвана, най-малкото от Том, поне в началото, и сега, когато на майката на Пип ѝ беше позволено отново да бъде Анабел, да признае предишните си привилегии и да топне пръстче в новите, да се сдобие с малко шик, Пип можеше да си представи как двете стават истински приятелки.

Освен това все още ѝ предстоеше една задача, която толкова я плашеше, че нито един момент не ѝ се струваше подходящ да се захване с нея. Трябваха ѝ две седмици, за да си признае, че всъщност нито един час на деня не е удобен да се обади на Том. В крайна сметка се спря на понеделник в пет часа денвърско време.

— Пип! — рече Том. — Боях се, че никога няма да ми се обадиш.

— Нима? Защо?

— С Лейла постоянно си говорим за теб. Липсваш ни.

— Липсвам на Лейла? Наистина ли? И не е проблем, че съм ти дъщеря?

— Извинявай, задръж така. Да затворя вратата.

Шумолене, блъскане, суетене, тупване.

— Извинявай, Пип. Та какво беше тръгнала да казваш?

— Че знам всичко.

— Уф. Добре.

— Не е това, което си мислиш. Не съм прочела документа.

— А, добре. Добре. Прекрасно.

Облекчението на Том бе доловимо.

— Изтрих го — продължи тя. — Но Андреас ми каза за теб, преди да умре. Това улесни издирването ми, а след това майка ми разказа останалото.

— Боже господи… Тя ти е разказала. Истинско чудо е, че изобщо ми говориш.

— Ти си ми баща.

— Само като си представя какво ти е наговорила…

— По-добре е, отколкото да си мълчи като теб.

— Тук си права. Надявам се, че някой ден ще имам възможност да ти разкажа и как изглеждат нещата от моята камбанария.

— Ти вече проигра тази възможност.

— Да, така е. Имах основания да постъпя по този начин, но да, права си. Предполагам, че заради това ми се обаждаш. Да ми кажеш, че проиграх шанса си с теб?

— Не. Обаждам се, защото искам да дойдеш да се видиш с майка ми.

Том се изсмя.

— По-скоро ще замина да отразявам гражданската война в Конго.

— Но явно все още ти пука достатъчно за нея, за да опазиш тайната ѝ.

— Може би… В известен смисъл…

— Очевидно тя все още ти е важна.

— Пип, виж, ужасно съжалявам, че не ти казах. Лейла откога ме тормози да ти се обадя. Трябваше да я послушам.

— Е, сега ти давам възможност да ми се реваншираш. Вземи самолета и ела.

— Но защо? Защо да го правя?

— Защото, ако не го направиш, не искам да имам нищо общо с теб.

— Това би било, поне за нас, голяма загуба.

— А и не искаш ли да видиш майка ми? Само веднъж, след толкова години? Това, за което те моля, е да си простите. Искам да мога да поддържам връзка и с двама ви, но няма как да стане, ако ме преследва чувството, че предавам единия, като се виждам с другия.

— Няма нужда да се чувстваш така с мен. Аз нямам никакви претенции към теб.

— Аз обаче имам към теб. А и досега не ти се е налагало да правиш нищо за мен. Това е единственото, за което те моля.

Тежката въздишка на Том отекна през часовите зони.

— Не ми се вярва в дома на майка ти да има алкохол?

— Ще се погрижа да заредя.

— И за кога става дума? Другия месец?

— Не. Тази седмица. В петък, да речем. Колкото по-дълго размишлявате, толкова по-тежко ще ви е.

Том отново въздъхна.

— Мога да дойда в четвъртък. Петъчните вечери прекарвам с Лейла.

Пип се вкисна, изкушаваше се да настои за петък. Но пътят към приятелството с Лейла и без това изглеждаше достатъчно дълъг.

— И още нещо — каза тя.

— Да?

— Преглеждам „Денвър Индипендънт“ всяка седмица. И все още чакам да пуснете голям материал за Андреас.

— Той не беше добре, Пип. Бях с него тогава, видях го как се хвърли от скалата. И ми е страшно мъчно. Лейла се дразни от посмъртните хвалебствия, но на мен ми е трудно да му завиждам. Той беше най-забележителният човек, когото познавам.

— От „Експрес“ ми поръчаха статия за него. Но и аз изпитвам същото като теб, мъчно ми е за него. Все пак ми се струва, че някой трябва да разкаже истинската история.

— За убийството ли? Ти решаваш. Но това си има цена. Момичето, което му е помогнало. Все още може да има последствия за нея.

— Не се бях замисляла за това.

— Той остави пълно самопризнание, което неговите хора скриха. Със сигурност ще стане добър материал, ако се разровиш.

Дали Том се тревожеше да не излезе на бял свят и неговото участие в убийството? Едва ли, ако той вярваше, че Пип не е прочела мемоарите му.

— Добре — отвърна тя. — Благодаря ти.

Когато майка ѝ се върна от работа, Пип обясни какво е замислила. Изпита облекчение, че майка ѝ не се срина на мига. Но причината за това беше, че цялата идея ѝ се струваше абсурдна.

— Какво изобщо има той да ми прощава, за бога?

— Ами… задето си ме родила и не си му казала? Това не е малко.

— Как би могъл да ме вини за това? Той ме изостави. Заяви, че не иска никога повече да ме види. И аз просто изпълних желанието му. Както всички други. Той винаги получаваше това, което иска. Също като баща ми.

— И все пак в някакъв момент е трябвало да му кажеш за мен. На осемнайсетия ми рожден ден, да речем. Не е правилно, че си го пазила в тайна от него. Все едно напук си го направила, за отмъщение.

Майка ѝ доста пофуча, ала накрая кимна.

— Щом така смяташ — рече тя. — Но само заради теб.

— Злопаметни са слабите хора, мамо. Силните прощават. Ти ме отгледа съвсем сама. Отказала си се от парите, на които никой друг в твоето семейство не е могъл да устои. Била си по-силна от Том. Той не е можел да сложи край на връзката ви, ти си го направила. Получила си всичко, което си искала. Победила си! И затова можеш да си позволиш да му простиш. Защото си победила. Нали?

Майка ѝ се намръщи.

— Освен това си милиардерка — добави Пип. — Това също се брои за победа.

На другия ден слязоха с автобуса в Санта Круз. Предобедът беше ясен и студен, в промеждутък между две бури. Бездомниците се бяха наметнали със спалните си чували, по уличните стълбове грееха коледни венци, в небето крещяха чайки. Майка ѝ влезе да се подстриже в „Джилц“, под ножицата на фризьорката се разлетяха цъфнали връхчета. След това Пип я заведе на маникюристка и не старата ѝ майка, а Анабел заповяда на виетнамката в салона да не пипа кожичките, Анабел обясни на Пип, че махането на кожичките е глупост, тъй като те бързо израстват отново и трябва пак да се режат. И пак Анабел премяташе настървено закачалките в магазин след магазин и не спираше да отхвърля предложенията на продавачките дълго след като Пип беше изгубила търпение. Роклята, на която в крайна сметка се спря — „Става“, рече тя без особен ентусиазъм — беше маркова и клош, секси, в стил „учителка в прерията“, с два реда копчета отпред. Пип трябваше да признае, че това беше най-подходящата рокля, която бяха видели през цялото обикаляне.

Пип беше помолила Джейсън да наеме кола от „Зипкар“ и да прибере Том от летището в Сан Хосе, така че тя да наглежда майка си и да я успокоява.

— Доведи и Шоко — беше му поръчала тя.

— Само ще се пречка — отвърна той.

— Точно това е целта. Иначе майка ми ще изперка от страх. А така ще се запознае с теб, ще се запознае с Шоко и, о, да, ето го и бившия ѝ мъж, когото не е виждала от двайсет и пет години.

В четвъртък сутринта отново се разрази буря. Надвечер дъждът барабанеше толкова силно по покрива, че Пип и майка ѝ трябваше да повишат глас, за да се чуват. Стъмни се рано, лампите на няколко пъти премигваха. Пип беше сготвила боб и беше заредила хладилника, включително и с всичко необходимо за „Манхатън“. Майка ѝ се изкъпа, а след това Пип я подсуши със сешоара и се постара да ѝ направи прическа.

— Дай да те гримирам — предложи тя.

Майка ѝ измърмори:

— Защо се глася така…

— Слагаш си броня. Да бъдеш силна.

— И сама мога да се гримирам.

— Дай на мен. Никога не съм те гримирала.

В пет часа, докато Пип палеше печката, Джейсън се обади, че с Том са попаднали в задръстване край Лос Гатос. Майка ѝ седеше на дивана и изглеждаше много добре в марковата си рокля, една поостаряла Анабел, но се поклащаше напред-назад като дете с аутизъм.

— Трябва ти чаша вино — обади се Пип.

— Стремлението ми ме предаде. Точно когато имам най-голяма нужда от него… И къде е то?

— Стремлението ти нашепва да изпиеш чаша вино.

— Ще ме удари в главата.

— Чудесно.

Когато наетата кола най-сетне се зададе по алеята, чистачките се движеха забързано, фаровете превръщаха пороя в бял потоп, Пип изскочи от верандата, където беше излязла да чака, разтвори чадъра и изтича да посрещне Джейсън. Той изглеждаше поуморен от шофирането, но първата му мисъл беше като нейната, а именно да впият устни. След това Шоко заджафка, Пип му отвори задната врата и му позволи да я близне по лицето.

Том се измъкна от колата неохотно, с чадъра напред. Пип му благодари, че е дошъл, и го целуна по месестата буза. За десетте метра от колата до бунгалото Шоко успя не само да подгизне, но и целият да се покрие с мокри иглички от секвоите. Той се промуши покрай Пип и нахлу вътре. Майка ѝ вдигна ръце, сякаш за да го прогони, и смаяно се взря в игличките и калните следи по пода.

— Съжалявам, съжалявам — замърмори Пип.

Тя подбра Шоко и го изкара отново на верандата, където Том чинно си бършеше обувките.

— Адски смешно куче — отбеляза той.

— Харесва ли ти?

— Влюбен съм в него! Бих го взел с мен, ако ми го дадете.

Влязоха, Джейсън вървеше последен. Майка ѝ стоеше до печката и кършеше ръце, срамежливо вдигна поглед към Том. На Пип ѝ беше ясно, че и двамата се мъчат да скрият усмивките си. Само че нямаше как да се сдържат, ухилиха се до уши.

— Здравей, Анабел.

— Здравей, Том.

— Мамо — обади се Пип, — това е Джейсън. Джейсън, майка ми.

Майка ѝ се извърна от Том като в транс и кимна.

— Здравей.

Джейсън ѝ отвърна с леко водевилно помахване с две ръце.

— Здрасти.

— Е, както казах — рече Пип, — едно бързо здрасти и чао от нас. Ще се върнем след вечеря.

— Сигурна ли си, че няма да останете? — попита разтревожено Том.

— Не, вие трябва да си поговорите. Ако остане нещо, после ще ви помогнем да го допием.

И преди да е настъпило някакво объркване, Пип подкара Джейсън навън. Шоко беше толкова дълъг, а верандата толкова тясна, че той нямаше как да се обърне, за да им направи място, и затова се измъкна на заден.

— Може ли да го оставим тук? — попита тя.

— Нося му купичката и няколко лимона.

Пип беше възнамерявала да даде на родителите си два часа да поговорят насаме, но в крайна сметка те станаха почти четири. Първо с Джейсън отидоха в парка, за да се любят на задната седалка. След това едва се бяха обули и се наложи отново да се събуят, за да повторят. После вечеряха в „Дон Кихот“, където свиреше някаква местна група — „Съмнителни типове“. И точно когато Пип и Джейсън се наканиха да си тръгват, групата засвири песен, на която просто нямаше как да не излязат да танцуват, песента за сродната душа[51].

— Текстът изобщо не ми харесва — извика Джейсън, докато танцуваха. — Не ми харесва и това, че я продадоха за онази реклама. И въпреки това…

— Страхотна е! — отвърна Пип.

Танцуваха още около половин час, а навън продължаваше да се лее дъжд, Сан Лоренцо прииждаше. Джейсън беше смешен танцьор, мислещ танцьор, но Пип се радваше, че той може да е такъв, какъвто е, че тя може да е такава, каквато е, да не мисли, просто да танцува, да бъде щастлива в тялото си. Когато най-сетне се измъкнаха, дъждът беше спрял и пътищата бяха празни като след края на света. На влизане в алеята пред бунгалото на майка ѝ видяха Шоко на верандата с лимон в устата, размахваше опашка по безподобния си начин. Джейсън угаси двигателя и колата измина последните няколко метра по инерция.

— Е — въздъхна Пип, — започва се.

— Сигурна ли си, че не мога да остана в колата?

— Трябва да обърнеш малко внимание на родителите. А това са те, други няма.

Но веднага щом отвори вратата, тя чу гласовете. Крясъците. Звукът на чиста омраза. Идваше направо през тънките стени на бунгалото.

— Не съм казвал такова нещо! Ако ще ме цитираш, цитирай ме правилно! Казах, че…

— Аз само поясних отвратителния подтекст на това, което каза. Ти се криеш зад общоприетата представа за нормалност и по този начин целият свят минава на твоя страна, но много добре знаеш, че има по-дълбока истина…

— Дълбоката истина, че аз греша, а ти си права? Това е единствената дълбока истина за теб!

— И ти я знаеш!

— Ти просто призна, че няма за какво да се хванеш! Че няма нито един човек на света, който би се съгласил с теб…

— Но аз съм права, и ти го знаеш! Знаеш го!

Пип затръшна вратата, за да спре виковете, но караницата продължи да долита в купето. Хората, които ѝ бяха завещали един съсипан свят, си крещяха гневно. Джейсън въздъхна и я хвана за ръката. Тя го стисна здраво. Би трябвало да е възможно да се справи по-добре от родителите си, само че не беше сигурна дали ще е по силите ѝ. Едва когато небето се продъни отново и идващият от безкрайния тъмен западен океан дъжд заплющя върху колата, и звукът на любовта заглуши другия, Пип наистина повярва, че може и да успее.