Чистота

Понеделник

— О, коте, радвам се да ти чуя гласчето — рече майката на момичето по телефона. — Тялото ми пак ме предава. Имам чувството, че целият ми живот е просто една дълга поредица предателства от страна на тялото.

— Не е ли така с живота на всички ни? — попита момичето, Пип.

Тя беше започнала да се обажда на майка си по средата на обедната почивка във „Възобновяеми решения“. Това ѝ помагаше да превъзмогне усещането, че не е подходяща за тази работа, че е принудена да работи нещо, за което никой не би могъл да бъде подходящ, че самата тя всъщност не е подходяща за никаква работа; освен това след двайсетина минути с чиста съвест можеше да заяви, че почивката ѝ е свършила и трябва да затваря.

— Левият ми клепач постоянно провисва — обясни майка ѝ. — Все едно някаква тежест го дърпа надолу, като оловца на въдица, сещаш се, нали?

— И сега ли?

— От време на време. Чудя се дали не е неврит на лицевия нерв.

— Каквото и да представлява невритът на лицевия нерв, сигурна съм, че не е това.

— Откъде си толкова сигурна, след като дори не знаеш какво е, коте?

— Ами… Защото нямаше и базедова болест. Хипертиреоза. Меланома.

Не можеше да се каже, че на Пип ѝ е особено приятно да се подиграва на майка си. Само че техните отношения бяха опетнени от „морален риск“, един полезен термин, който беше научила в часовете по икономика в колежа. В икономиката на майка си тя беше структуроопределяща банка, която няма как да бъде оставена да фалира, незаменим служител, който не може да бъде уволнен заради лошото си поведение. Някои от приятелите ѝ в Оукланд също имаха смахнати родители, ала все пак успяваха да си говорят с тях всеки ден, без да се стигне до налудничави изблици, тъй като дори и най-смахнатите родители притежаваха и други ресурси, които не се изчерпваха с единствения им наследник. А за майка ѝ Пип беше всичко.

— Така или иначе, днес май няма да отида на работа — рече майка ѝ. — И без това само Стремлението ми я прави поносима, а няма как да му се посветя, когато невидими рибарски оловца придърпват клепача ми надолу.

— Ох, мамо, не можеш пак да си вземеш болничен. Още сме юни месец. Ами ако наистина се разболееш от грип или пък хванеш нещо друго?

— А дотогава всички ще се питат какво прави на касата тази бабичка, дето половината ѝ лице е провиснало чак до рамото. Да знаеш колко ти завиждам за твоята кабинка! За нейната невидимост.

— Хайде да не идеализираме кабинките — отвърна Пип.

— Това е най-ужасното на телата. Че са видими, отвратително видими.

Макар да беше в хронична депресия, майка ѝ не беше луда. Беше успяла да се задържи повече от десет години на работа в „Нов лист“, „супермаркета на местната общност“, във Фелтън, и стига да се откажеше от своя начин на мислене и да възприемеше нейния, Пип можеше чудесно да я разбере. Единствената украса по сивите гипсокартонени стени на кабинката ѝ беше ваденка с надпис: ПОНЕ ВОЙНАТА СРЕЩУ ПРИРОДАТА ВЪРВИ ДОБРЕ. Работните места на колегите ѝ бяха облепени с всевъзможни снимки и изрезки от списания, ала Пип, също като майка си, имаше усет за привлекателността на това, да бъдеш невидим. Освен това тя очакваше всеки момент да я уволнят, тъй че не виждаше смисъл да се устройва.

— Реши ли как искаш да не празнуваш твоя нерожден ден? — попита Пип.

— Честно казано, бих искала да си остана цял ден в леглото, завита през глава. Не ми трябва нерожден ден да ми напомня, че остарявам. Клепачът ми прекрасно се справя с тази задача.

— Какво ще кажеш да направя торта и да дойда да я изядем? Струваш ми се по-потисната от обикновено.

— Когато си при мен, не съм потисната.

— Жалко, че не ме предлагат на хапчета. Ще преглътнеш ли торта, приготвена със стевия?

— Не знам. Стевията има някакво особено въздействие върху рецепторите в устата ми. Досегашният ми опит сочи, че човек не може да заблуди вкусовите си луковици.

— Захарта също има послевкус — отбеляза Пип, макар да знаеше, че този аргумент няма да подейства.

— Захарта има леко кисел послевкус, който не дразни вкусовите луковици, тъй като те са създадени да регистрират киселинността, без да се замислят върху нея. Какъв е смисълът да се мъчат пет часа да регистрират нещо непознато и странно? А точно това стана първия — и последен — път, когато опитах напитка със стевия.

— Аз имах предвид, че киселият послевкус се усеща доста дълго време.

— Нещо определено не е наред, ако вкусовите ти луковици продължават да регистрират странни усещания пет часа след като си пил напитка със стевия. Знаеш ли, че е достатъчно веднъж да вземеш метамфетамин, за да настъпят необратими промени в мозъка? Ето такъв вкус има за мен стевията.

— Ако намекваш, че си седя тук с луличка за пушене на метамфетамин в ръка, не си познала.

— Намеквам, че не ми трябва торта.

— Добре, ще измисля някакъв друг вариант. Извинявай, че предложих нещо, което ще те отрови.

— Не съм казвала, че ще ме отрови. Просто стевията има някакво особено въздействие върху…

— Върху рецепторите в устата ти, да.

— Коте, каквато и торта да донесеш, ще я изядем, рафинираната захар няма да ме убие, не ми се ядосвай. Моля те, скъпа.

Разговорите не приключваха, докато двете взаимно не си скапеха настроението. Проблемът според Пип, същината на оковите, с които живееше, вероятната причина за неспособността ѝ да бъде подходяща за каквото и да е било, се състоеше в това, че тя обичаше майка си. Съжаляваше я, състрадаваше ѝ, разтапяше се, щом чуеше гласа ѝ, изпитваше доста притеснително несексуално привличане към тялото ѝ, тревожеше се дори за вкусовите рецептори в устата ѝ, желаеше ѝ щастие, не искаше да я безпокои, умиляваше се само при мисълта за нея. Това беше тежкият гранитен блок в средоточието на живота ѝ, източникът на гнева и сарказма, които тя насочваше не само към майка си, а и към далеч по-неподходящи обекти най-често в свой ущърб. И когато се ядосаше, се ядосваше не на майка си, а на гранитния блок.

Пип беше на осем-девет години, когато се сети да попита защо в бунгалото сред секвоите в покрайнините на Фелтън се празнува само нейният рожден ден. Майка ѝ отговори, че няма рожден ден, за нея от значение бил единствено рожденият ден на Пип. Пип обаче настоя на своето и накрая майка ѝ се съгласи да отбелязва настъпването на лятото като свой нерожден ден. Това беше повдигнало въпроса и за възрастта на майка ѝ, която тя отказа да разкрие, като с усмивка, все едно изричаше някакъв коан, отвърна:

— Достатъчно възрастна съм, за да ти бъда майка.

— Ама на колко години си точно?

— Погледни ръцете ми — отвърна тя. — Ако се упражняваш достатъчно, ще можеш да познаеш възрастта на всяка жена по ръцете ѝ.

Пип се взря в ръцете на майка си, като че ли за първи път ги виждаше. Кожата на дланите не беше розова и непрозрачна като нейната. Костите и вените сякаш се мъчеха да изскочат на повърхността, все едно кожата беше отдръпваща се при отлив вода, под която се разкриват разни работи по дъното. Макар че косата ѝ беше гъста и дълга, в нея имаше сиви, сякаш повехнали кичури, а кожата на шията беше като презряла праскова. Вечерта Пип дълго се въртя в леглото, разтревожена от мисълта, че майка ѝ може скоро да умре. Това беше първото предчувствие за гранитния блок.

Впоследствие тя трескаво закопня майка ѝ да си намери мъж или поне един човек, какъвто и да е той, който да я обича. Сред възможните кандидати през годините бяха съседката им Линда, която също отглеждаше детето си сама и освен това учеше санскрит, месарят в „Нов лист“ Ърни, който също като нея беше вегетарианец, педиатърката Ванеса Тонг, която толкова я харесваше, че се опитваше да я зариби да ходят да наблюдават птиците, брадатият майстор Сони, за когото и най-простата задача беше повод да се впусне в пространни обяснения за уредбата на индианските селища в древността. Всички тези добросърдечни хорица от долината Сан Лоренцо виждаха в майка ѝ това, което самата Пип беше зърнала в първите години на юношеството си не без чувство на гордост: някакво скрито величие. Не е нужно да пишеш стихове, за да бъдеш поет, не е нужно да твориш, за да си човек на изкуството. Духовното Стремление на майка ѝ беше своего рода изкуство — изкуството на невидимостта. В бунгалото им нямаше телевизор, а компютър се появи чак когато Пип навърши дванайсет; майка ѝ се осведомяваше за новините от „Санта Круз Сентинел“, който тя четеше заради дребната ежедневна радост да се възмущава от света. Само по себе си това не беше нещо необичайно за долината. Проблемът беше, че майката на Пип излъчваше свенлива увереност в своето величие или най-малкото се носеше, сякаш едно време е била велика, времето преди появата на Пип, за което категорично отказваше да говори. Тя беше не просто обидена, а направо покрусена, че съседката им Линда сравнява сина си Деймиън, който ловеше жаби и устата му постоянно зееше отворена, с нейната изключителна и съвършена Пип. Смяташе, че месарят ще се прекърши и никога няма да се съвземе, ако му каже, че дори след като се е изкъпал, на нея пак ѝ мирише на месо; страдаше неимоверно, чудейки се как да отклони поканите на Ванеса Тонг, вместо да си признае, че я е страх от всякакви пернати; а всеки път когато високопроходимият пикап на Сони се появеше пред дома им, тя изпращаше Пип да му отвори и се измъкваше през задната врата в гората. Това, което ѝ осигуряваше лукса да бъде толкова придирчива, беше Пип. Многократно го беше заявявала ясно: Пип е единственият човек, който отговаря на изискванията ѝ, единственият, когото обича.

Разбира се, всичко това се превърна в източник на парещ срам, когато Пип навлезе в пубертета. Но тогава тя беше твърде унесена да мрази майка си и да я наказва, за да си даде сметка какви щети нанася майчиният ѝ отказ от света върху житейските ѝ перспективи. Нямаше кой да ѝ каже, че ако иска да се занимава с вършенето на добри дела, не е много мъдро да се дипломира със студентски заем на стойност сто и трийсет хиляди долара. Никой не я предупреди, че при събеседването с Игор, директора на Отдела за директна връзка с клиентите във „Възобновяеми решения“, не бива да гледа „трийсетте-четиресетте хиляди долара“ комисиони, които според него тя щеше да си докарва още през първата година, а предложената основна заплата от двайсет и една хиляди долара, нито пък, че един добър търговец като Игор може умело да пробутва скапана работа на неопитни младоци на по двайсет и една години.

— И още нещо — рече Пип строго. — Отсега те предупреждавам, че искам да поговорим за това, за което не обичаш да говориш.

Майка ѝ се засмя, смехът ѝ трябваше да мине за чаровен, да покаже обезоръженост.

— Има само едно нещо, за което не обичам да си говоря с теб.

— Точно него имам предвид. Да си знаеш.

Майка ѝ не отговори. Във Фелтън мъглата сигурно вече се беше вдигнала; майка ѝ всеки ден съжаляваше, че мъглата си отива, тъй като оттеглянето ѝ разкриваше един бляскав свят, към който тя предпочиташе да не принадлежи. Тя упражняваше своето Стремление най-добре в безопасността на сивото утро. Сега навярно слънцето се беше показало, процеждащата се през тънките иглички на секвоите златиста светлина зеленееше, лятна топлина се прокрадваше през прозорците на остъклената веранда, пригодена за спалня, и над леглото, което като ученичка, копнееща за уединение, Пип беше присвоила изцяло и беше командировала майка си да спи на дивана във всекидневната, откъдето тя се беше върнала едва след като Пип замина за колежа. Сигурно и сега беше в леглото и упражняваше Стремлението си. Ако беше така, нямаше да проговори, докато Пип не кажеше нещо, изцяло щеше да е съсредоточена върху дишането си.

— Не е насочено срещу теб — рече Пип. — Нямам намерение да замина и да те изоставя. Но ми трябват пари, а ти нямаш, аз също нямам и се сещам само за един източник, откъдето бих могла да взема. Има само един човек, който, макар и на теория, ми е длъжен. Така че трябва да поговорим за това.

— Коте — отвърна тъжно майка ѝ, — знаеш, че няма да го направя. Съжалявам, че имаш нужда от пари, но тук не става дума дали ми харесва, или не. Въпросът е дали мога, или не мога. А аз не мога, така че ще трябва да измислим някакъв друг начин да ти помогнем.

Пип се намръщи. От време на време я връхлиташе желание да напрегне мишци в здраво обгърналата я усмирителна риза, в която се беше озовала преди две години, за да провери дали не са се разхлабили ръкавите ѝ. И всеки път установяваше, че те са си все толкова стегнати. Все още дължеше сто и трийсет хиляди долара и все още беше единствената утеха на майка си. Направо не беше за вярване колко бързо и цялостно се беше озовала впримчена в мига, в който отминаха четирите години свобода в колежа; от това можеше да изпадне в депресия, стига да беше в състояние да си го позволи.

— Добре, трябва да затварям — каза тя. — А ти се приготви за работа. Окото ти те притеснява най-вероятно защото не спиш достатъчно. И на мен ми се случва понякога, когато не съм се наспала.

— Наистина ли? — попита жадно майка ѝ. — И при теб става така, така ли?

Макар Пип да знаеше, че това ще удължи разговора и навярно ще доведе до пространно обсъждане на темата за предаващите се по наследство заболявания, и със сигурност ще изисква доста извъртания от нейна страна, тя реши, че е по-добре майка ѝ да си мисли за безсънието си, отколкото за евентуален неврит на лицевия нерв, ако не за друго, то най-малкото защото, както Пип изтъкваше години наред, макар и без никакъв резултат, срещу безсънието все пак съществуваха лекарства и майка ѝ можеше да започне да ги пие. В крайна сметка обаче, когато Игор подаде глава в кабинката ѝ в 13,22, Пип още беше на телефона.

— Извинявай, мамо, трябва да затварям, чао — рече тя и затвори.

Игор я пронизваше с оня Поглед. Той беше несправедливо красив руснак, светлокос, с брада, която изглеждаше приятна за галене, и според Пип още не я беше уволнил само защото си играеше с мисълта да я вкара в леглото си; въпреки това тя беше сигурна, че ако се стигне дотам, веднагически ще се почувства унизена, тъй като той беше не само готин, а и получаваше готина заплата, докато тя беше просто една млада жена, която не притежава нищо, освен проблеми. И той със сигурност го знаеше.

— Съжалявам. Съжалявам, че закъснях със седем минути. Майка ми не е добре. — Пип се замисли. — Не, всъщност не съжалявам. Каква е вероятността да получа положителен отговор от някой клиент за седем минути?

— Случайно да имам упрекващ вид? — попита Игор и запърха с клепки.

— Какво искаш тогава? Защо ме гледаш така?

— Реших, че може да ти се играе на „Двайсет въпроса“.

— Едва ли.

— Опитай се да познаеш какво искам от теб, а аз ще ти отговарям напълно невинно само с „да“ и „не“. Подчертавам: само с „да“ и „не“.

— Просиш си да те дам под съд за сексуален тормоз ли?

Игор се засмя доволно.

— Със сигурност не! Остават ти още деветнайсет въпроса.

— Не се шегувам. Имам един познат юрист, според когото е достатъчно, че създаваш такава атмосфера.

— Това не е въпрос.

— Как да ти обясня, че изобщо не ми е приятно?

— Само въпроси, на които мога да отговоря с „да“ или „не“, моля.

— Боже господи! Изчезвай!

— Да не би да предпочиташ да си поговорим за резултатите ти за май?

— Остави ме! Имам работа.

След като Игор си тръгна, тя извади списъка на екрана на компютъра, погледна го с отвращение и отново го минимизира. Само в четири от двайсет и двата месеца, в които работеше за „Възобновяеми решения“, беше успяла да се задържи на предпоследното място на таблото, върху което се отбелязваха точките в „съревнованието“. Навярно не беше съвпадение, че пак в четири от двайсет и две поглеждания в огледалото Пип виждаше красиво момиче, в останалите от там надничаше момиче, което, ако беше друго, можеше и да мине за красиво, но тъй като не беше друго, а беше тя, не беше красиво. Пип със сигурност беше наследила някои от телесните обременености на майка си, но за сметка на това разполагаше с категоричните доказателства на опита си с момчета. Мнозина бяха привлечени от нея, ала накрая единици не си тръгваха с мисълта, че са сгрешили. Игор се мъчеше да я разгадае вече втора година. Той постоянно се взираше в нея така, както тя се взираше в образа си в огледалото: „Вчера изглеждаше страхотно, а днес…“.

В колежа Пип беше прихванала отнякъде представата — мозъкът ѝ беше като лепкав от статичното електричество балон и привличаше хвърчащите във въздуха идеи — че да прекарваш неделните сутрини с хартиеното издание на „Ню Йорк Таймс“ в някое кафе е върхът на цивилизования живот. Това се беше превърнало в навик и честно казано, независимо откъде се беше появила тази идея, Пип наистина се чувстваше като цивилизован човек най-вече в неделя сутрин. Без значение до колко късно беше купонясвала, в осем сутринта си купуваше „Таймс“, влизаше в „Пийтс“, поръчваше кифличка и голямо капучино, настаняваше се на любимата си маса в ъгъла и с радост потъваше в свой собствен свят през следващите няколко часа.

През зимата Пип беше забелязала в „Пийтс“ симпатичен слабичък младеж със същия неделен ритуал. В продължение на няколко седмици, вместо да преглежда новините, тя се мъчеше да си представи как изглежда в неговите очи и се чудеше дали да вдигне поглед и да го улови как я зяпа, докато накрая не стана ясно, че или трябва да го заговори, или да си намери ново любимо кафе. Следващия път, когато срещна погледа му, тя се опита да кимне подканващо, жестът ѝ се стори толкова немощен и изкуствен, че незабавният му ефект я смая. Младежът веднага се премести на нейната маса и смело предложи, щом и без това са тук по едно и също време всяка седмица, да си делят вестника и така да спасят някое дърво.

— А ако и двамата искаме да четем една и съща страница едновременно? — попита Пип леко враждебно.

— Ти беше първа тук — отвърна младежът, — така че ти се полага да избираш.

След това той се оплака, че родителите му в Колидж Стейшън, Тексас, прахоснически купували по два броя на неделния „Таймс“, за да не се карат кой какво да чете.

Подобно на куче, което знае само името си и пет прости думи на човешки език, Пип чу единствено, че непознатият произхожда от нормално семейство с двама родители с излишни пари.

— Само че това е единственото време в седмицата, което си е само мое — рече тя.

— Извинявай — дръпна се той. — Стори ми се, че искаш да ме заговориш.

Пип не знаеше как да не се държи враждебно с момчета на своята възраст, които проявяват интерес към нея. Част от обяснението бе, че единственият човек на света, на когото вярваше, беше майка ѝ. От опита си в гимназията и колежа Пип беше установила, че колкото по-мил е младежът, толкова по-болезнено ще е и за двамата, щом той осъзнае, че тя е по-смахната, отколкото подсказва добросърдечното ѝ излъчване. Още обаче не се беше научила как да не иска да бъдат мили с нея. Лошите момчета майсторски го долавяха и се възползваха от това. Така че Пип не можеше да има вяра нито на милите, нито на немилите, а и освен това не можеше да прецени кой от кои е, докато не преспи с него.

— Може да пием кафе някой друг път — предложи тя. — Не в неделя сутринта.

— Ами добре — отвърна младежът колебливо.

— Тъй като, след като поговорихме, вече може да не се зяпаме постоянно. Всеки ще си чете своя вестник, като родителите ти.

— Между другото, аз съм Джейсън.

— Аз съм Пип. И щом вече се познаваме, определено няма нужда да продължаваме да си мятаме погледи. Аз ще си мисля: „О, това е просто Джейсън“, а ти може да си мислиш: „О, това е просто Пип“.

Той се засмя. Оказа се, че е завършил математика в „Станфорд“ и е сбъднал мечтата на всеки студент по математика да работи за фондация, подпомагаща образованието по математика в Америка, като едновременно с това пише учебник, който щял да революционизира преподаването по статистика. След две срещи Пип реши, че го харесва достатъчно, за да преспи с него, преди някой от тях да пострада. Ако изчакаше прекалено дълго, Джейсън щеше да установи, че е затънала до шия в дългове и отговорности, и щеше да избяга презглава. Или пък тя щеше да му признае, че е хлътнала дълбоко по по-възрастен мъж, който не просто не вярва в парите — не вярва не само в американския долар, а изобщо не вярва в смисъла на притежаването на пари — а и е женен.

За да не бъде съвсем потайна, тя разказа на Джейсън за доброволческата си „работа“ в подкрепа на ядреното разоръжаване, но по тази тема той като че ли знаеше толкова много повече от нея, макар това да беше нейната „работа“, а не негова, че Пип изпита известна неприязън. За щастие, Джейсън беше бърборко, възторжен почитател на Филип К. Дик, „В обувките на сатаната“, морските видри и пумите, приложната математика и най-вече на своя геометричен метод за преподаване на статистика, който ѝ обясни толкова добре, че тя почти го разбра. На третата им среща— в един китайски ресторант, където трябваше да се преструва, че не е гладна, тъй като последният ѝ чек със заплатата от „Възобновяеми решения“ още не беше пристигнал — Пип се оказа на кръстопът: или да рискува с истинско приятелство, или да потърси спасение в безопасността на необвързващия секс.

Пред заведението, в леката мъгла, обгърнала спокойната неделна вечер на Телеграф Авеню, тя направи първата стъпка и Джейсън откликна жадно. Пип усети как стомахът ѝ изкъркори, когато се притисна към него, надяваше се, че той не я е чул.

— Искаш ли да отидем у вас? — прошепна тя в ухото му.

Джейсън отговори, че за съжаление, сестра му била дошла на гости.

При думата „сестра“, сърцето ѝ се сви враждебно. Като едно дете, Пип нямаше как да не изпитва неприязън към отговорностите, налагани от наличието на братя и сестри, към предлаганата от тях подкрепа, към нормалността на тези основни клетки на обществото, към наследеното богатство от близост.

— Може да отидем вкъщи — предложи тя сърдито.

Поеха, хванати за ръце, по Телеграф Авеню, Пип до такава степен беше потънала в негодуванието си срещу сестрата на Джейсън, която не я допускаше в леглото му (и покрай това и в сърцето му, макар че Пип не желаеше място в него), толкова беше ядосана на положението, в което се намираше, че чак когато стигнаха пред дома ѝ, тя си спомни, че всъщност не може да отидат там.

— О! — възкликна тя. — Изчакай секунда, докато оправя вътре, става ли?

— Ъъъ, разбира се — отвърна Джейсън.

Тя го целуна с благодарност и двамата продължиха да се натискат още десетина минути на прага, Пип се отдаде напълно на насладата да бъде докосвана от чист и очевидно опитен младеж, докато ясно доловимо куркане от стомаха ѝ не я изтръгна от унеса.

— Една секунда — рече тя.

— Гладна ли си?!

— Не! Или май да, изведнъж ме преряза. Но в ресторанта не бях.

Тя отключи и влезе. Във всекидневната съквартирантът ѝ шизофреник Драйфус и слабоумният им съквартирант Рамон гледаха баскетболен мач на измъкнат от кофата за боклук телевизор, за който третият им съквартирант Стивън, онзи, в когото в общи линии Пип беше влюбена, беше спазарил отнякъде цифров приемник. Тялото на Драйфус, разплуто от лекарствата, които засега той редовно пиеше, изпълваше нисък, намерен на тротоара край кофите за боклук фотьойл.

— Пип, Пип — извика Рамон, — Пип, къде беше, нали каза, че ще ми помогнеш с ученето, искаш ли да учим сега?

Пип вдигна пръст към устните си и Рамон запуши уста с две ръце.

— Да — обади се тихо Драйфус. — Пип не иска никой да разбере, че си е дошла. Защо ли? Дали не е заради немските шпиони в кухнята? Наричам ги „шпиони“ не в тесния смисъл на думата, разбира се, макар че навярно тя си е съвсем на място, като се има предвид, че в Оукландския кръжок за ядрено разоръжаване членуват най-малко трийсет и пет души, сред които Пип и Стивън в никакъв случай не са най-маловажните, но все пак немците, с типичното си немско любопитство и сериозност, са решили да почетат с присъствието си точно нашата къща и се мотаят тук вече почти цяла седмица. Любопитен факт, който си струва да бъде задълбочено анализиран.

— Драйфус — изсъска Пип и пристъпи към него, за да не повишава глас.

Драйфус спокойно преплете дебелите си пръсти върху корема и продължи да говори на Рамон, на когото никога не му омръзваше да го слуша.

— Дали Пип не иска да избегне среща с немските шпиони? Особено тази вечер? Когато е довела у дома млад господин, с когото петнайсет минути се мляскаха на верандата?

— Ти си шпионин! — прошепна ядосано Пип. — Адски ме дразни това твое шпиониране!

— Дразни я, че виждам неща, които един интелигентен човек няма как да не забележи — обясни Драйфус на Рамон. — Да видиш това, което е пред очите ти, не е шпиониране, Рамон. Може би и немците точно това правят. Това, което прави шпионина шпионин, е мотивът и затова, Пип — той се завъртя към нея, — затова бих те посъветвал да си зададеш въпроса какво търсят тук тези любопитни, сериозни германци.

— Нали не си спрял да си пиеш хапчетата? — прошепна Пип.

— „Мляскам се“, Рамон. Ето ти една хубава нова дума, нали искаше да учиш.

— Какво означава?

— Как какво, „целувам се“! „И ме зацелува тъй жарко, сякаш скубеше цветя от устните ми.“[1]

— Пип, ще ми помогнеш ли с ученето?

— Струва ми се, че има други планове за тази вечер, приятелю.

— Не, миличък, не мога сега — прошепна Пип на Рамон и след това се обърна към Драйфус. — Германците са тук, защото ги поканихме, нали имаме свободна стая. Но за другото си прав, не искам да разберат, че съм се прибрала.

— Какво ще кажеш, Рамон? — попита Драйфус. — Да ѝ помогнем ли? Тя отказва да ти помогне с ученето.

— О, я стига! Помогни му ти! Ти си най-големият всезнайко тук.

Драйфус отново се завъртя към Пип и се взря спокойно в нея, в очите му проблясваше само разум, без следа от емоции. Хапчетата като че ли овладяваха заболяването му дотолкова, че той да не обикаля по улиците с нож в ръка, но то пак си личеше в очите му. Стивън я беше уверил, че Драйфус гледа всички по същия начин, ала въпреки това тя беше убедена, че ако той спре лекарствата, ще подгони с ножа не друг, а нея, тя ще е човекът, в когото Драйфус ще съзре всичките си злощастия на този свят, заговора срещу себе си; освен това Пип смяташе, че той долавя истината за нейната лъжовност.

— Тези шпиониращи немци ми лазят по нервите — заяви Драйфус. — Влязат ли в нечия къща, първата им мисъл е как да я завладеят.

— Те се борят за мир, Драйфус. Вече колко, седемдесет години, откакто се отказаха да завладяват света.

— Искам ти и Стивън да ги накарате да си тръгнат.

— Добре! Ще го направим! Но по-нататък. Утре.

— На нас немците не ни харесват, нали, Рамон?

— На нас ни харесва, когато сме си само ние петимата, като истинско семейство — обади се Рамон.

— Е… не съвсем семейство. Не е точно така. Всеки от нас си има свое семейство, нали, Пип?

Драйфус отново я погледна в очите, многозначително, знаещо, без човешка топлина — или пък просто без капчица желание? Може би всеки мъж щеше да я гледа тъй безжалостно, ако сексът изпаднеше напълно от уравнението? Тя се приближи към Рамон и сложи ръка на дебелите му отпуснати рамене.

— Рамон, миличък, тази вечер съм заета. Но утре цялата вечер ще си бъда вкъщи. Става ли така?

— Става — отвърна той доверчиво.

Пип се втурна към вратата и отвори на Джейсън, който подухваше в шепи. Докато пресичаха всекидневната, Рамон отново запуши устата си, за да покаже обещанието си, че ще пази тайна, а Драйфус невъзмутимо гледаше баскетболния мач. В къщата имаше много неща, които Джейсън можеше да види и които Пип предпочиташе да останат невидени, освен това от Драйфус и Рамон се усещаше специфична миризма, от Драйфус на вкиснато, от Рамон на пикоч, с която Пип беше свикнала, но която правеше впечатление на посетителите. Тя забързано пое нагоре по стълбите, като стъпваше на пръсти, надяваше се Джейсън да схване намека и да не се мотае, а да я последва и да пази тишина. Иззад затворената врата на втория етаж долиташе познатият ритъм на караниците между Стивън и жена му.

Щом се озоваха в малката ѝ стаичка на третия етаж, Пип придърпа Джейсън към леглото, без да светне, защото не искаше той да види колко е бедна. Беше ужасно бедна, но чаршафите бяха чисти; откъм чистота беше богата. Когато се нанесе тук преди година, беше изтъркала всеки сантиметър от пода и первазите на прозореца с дезинфектант, а щом бяха започнали да я навестяват мишки, Стивън ѝ беше показал как да натъпче телчета за миене на чинии в дупките, за да се предпази от тази напаст; след това тя отново беше измила всичко с дезинфектант. Но сега — след като измъкна тениската на Джейсън през кльощавите му рамене и се остави да бъде съблечена от него, като с наслада се отдаде на разните предварителски приятности, и едва тогава си спомни, че презервативите ѝ са в несесера, който беше забравила в банята на първия етаж сутринта преди да излезе — чистофайничеството ѝ се превърна в пречка. Тя млясна пътьом красиво обрязаната главичка на щръкналия член на Джейсън, прошепна: „Извинявай, една секунда само, ей сега се връщам“, и грабна халата, който успя да облече както трябва чак на долната площадка, където изведнъж си даде сметка, че е пропуснала да обясни къде отива.

— Да му се не види — измърмори Пип и се спря.

Джейсън не ѝ приличаше на разюздан бройкаджия, а тя разполагаше с все още неизтекла рецепта за противозачатъчни след секс; освен това ѝ се струваше, че към настоящия момент сексът е единственото нещо, с което се справя що-годе добре; и все пак важно беше да опази тялото си чисто. Обори я самосъжаление, някакво убеждение, че само за нея сексът представлява такава трудност по отношение на подготовката, вкусна риба с множество костици. Зад гърба ѝ, от другата страна на вратата на семейната спалня, съпругата на Стивън беше повишила глас по въпроса за моралното високомерие.

— Предпочитам да бъда обвиняван в морално високомерие — прекъсна я Стивън, — отколкото да приема някакво божествено предначертание, което обрича на страдания четири милиарда души.

— Ето това е същината на моралното високомерие! — извика тържествуващо жена му.

Гласът на Стивън пробуди в Пип много по-дълбок копнеж от този, който изпитваше към Джейсън, и тя набързо прецени, че нея никой не би могъл да упреква в морално високомерие, по-скоро в нейния случай ставаше дума за ниско самоуважение, щом се канеше да преспи не с този мъж, когото желаеше. Тя се спусна на пръсти на първия етаж и се промъкна покрай накамарените в коридора строителни материали, събрани от улицата. В кухнята германката Анагрет говореше на немски. Пип връхлетя в банята, натъпка три презерватива в джоба на халата, надникна през вратата и бързо се дръпна: Анагрет стоеше на прага на кухнята.

Анагрет беше тъмноока красавица с приятен глас, която напълно опровергаваше представите на Пип за сините очи на немскоговорещите и грозотата на техния език. Анагрет и приятелят ѝ Мартин обикаляха из американските гета уж за да запознаят обитателите им със своята международна организация за защита на правата на хората, настанили се незаконно в чужда собственост, и да завържат връзки с местното антиядрено движение, но като че ли основното им занимание беше да се снимат пред тукашните ведри графити. На общата вечеря във вторник, на която Пип нямаше как да не присъства, тъй като беше неин ред да готви, съпругата на Стивън беше повела спор с Анагрет за израелската програма за ядрено въоръжаване. Съпругата на Стивън беше от онези жени, които приемат като лична обида чуждата красота (фактът, че тя нямаше нищо против Пип и се държеше майчински с нея, потвърждаваше далеч не ласкавото мнение, което Пип имаше за външния си вид), и естествената миловидност на Анагрет, по-скоро подчертана, отколкото накърнена от хулиганската къса прическа и металните халки по веждите, я беше извадила от релси до такава степен, че тя започна да бълва очевидни неистини за Израел. И тъй като по една случайност Пип беше много добре подготвена по темата за израелската програма — неотдавна беше изнесла доклад за нея в кръжока по разоръжаване — а и тъй като ужасно ревнуваше съпругата на Стивън, тя беше изнесла убедителна петминутна лекция с обобщение на доказателствата за наличието на ядрени оръжия в Израел.

Колкото и да не е за вярване, Анагрет беше останала очарована от изявата ѝ. Тя оповести, че е „адски впечатлена“ от Пип, придърпа я във всекидневната и я настани на дивана, за да си поговорят „надълго по женски“. Във вниманието на Анагрет имаше нещо изкусително и когато тя спомена прочутия интернет бунтар Андреас Волф, когото познавала лично, и заяви, че Пип е точно от този тип млади хора, от които се нуждаел проектът „Слънчев лъч“ на Волф, трябвало да напусне ужасната си работа, където я експлоатирали, и да кандидатства за платените стажове в „Слънчев лъч“, било много вероятно да я вземат, достатъчно било да попълни формалния „въпросник“, което можели да направят, преди Анагрет да си замине, Пип се почувства толкова поласкана, толкова желана, че обеща да го направи. Беше се наливала с евтино вино в продължение на четири часа.

На сутринта, вече изтрезняла, тя съжали за даденото обещание. В момента проектът „Слънчев лъч“ развиваше дейност от централата си в Южна Америка, защото Андреас Волф беше издирван от няколко европейски държави и САЩ по обвинения в шпионаж и хакерство, и дума не можеше да става Пип да остави майка си и да замине. Освен това, макар Волф да беше герой за някои от приятелите ѝ и неговият лозунг, че тайните са окови, а прозрачността е свобода, да будеше известен интерес у нея, тя не беше от хората с ясни политически възгледи; в общи линии Пип следваше Стивън, симулираше убеждения по същия начин, по който симулираше физически усилия във фитнеса. На всичкото отгоре, може би заради възторжеността на Анагрет, проектът „Слънчев лъч“ малко ѝ напомняше на секта. Плюс това беше сигурна, че при попълването на въпросника веднага ще лъсне истината, че не е чак толкова умна и осведомена, колкото изглеждаше заради петминутната си лекция за Израел. Затова тя избягваше немците до тази сутрин, когато, на излизане да сподели неделния брой на „Таймс“ с Джейсън, беше намерила бележка от Анагрет, която звучеше толкова обидена, че Пип беше пъхнала листче под вратата ѝ с обещание да поговорят вечерта.

И сега, с присвит от празнота стомах, тя дебнеше някаква промяна в потока от думи на немски, която да покаже, че Анагрет се е върнала в кухнята. На два пъти, подобно на куче, което слуша човешка реч, ѝ се стори, че долови името си. Ако беше в състояние да разсъждава трезво, щеше да излезе смело, да заяви, че има гост и не може да попълни въпросника, и да се качи в стаята си. Но тя умираше от глад, а сексът все повече ѝ изглеждаше като нещо отвлечено и далечно.

Най-сетне се чуха стъпки и в кухнята изскърца стол. Пип изскочи от банята, ала халатът ѝ се закачи в нещо. Пирон, стърчащ от намерена на улицата дъска. Докато тя се мъчеше да задържи дъската да не падне, в коридора се разнесе гласът на Анагрет.

— Пип? Пип? Вече трети ден те чакам!

Пип се обърна, Анагрет се приближаваше към нея.

— Здрасти, ъъъ, извинявай — отвърна тя и подпря дъската на стената. — В момента не мога. Имам… Може би утре?

— Не — усмихна се Анагрет, — хайде, ела. Нали обеща?

— Ъъъ… — Мозъкът на Пип не можеше да прецени кое е по-важно в момента. В кухнята при немците бяха млякото и овесените ядки. Може би нямаше да е чак толкова непростимо, ако хапнеше нещо, преди да се върне при Джейсън. Определено щеше да е по-неотразима, по-гальовна и по-енергична, ако първо подложеше малко овесени ядки, нали? — Нека първо се кача до стаята ми за секунда. Една секунда, става ли? Обещавам, че веднага се връщам.

— Не, хайде, ела. Ела сега. Трябват ни само няколко минути, десет минути. Забавно е, ще видиш, просто един формуляр, който трябва да попълним. Ела. Цяла вечер те чакаме. Ще дойдеш да го направим сега, ja?

Красивата Анагрет ѝ махна да я последва. На Пип ѝ беше ясно какво имаше предвид Драйфус с коментара си за германците, ала все пак ѝ се струваше, че изпълняването на чужди заповеди носи някакво облекчение. Освен това вече се беше забавила долу толкова дълго, че щеше да е гадно да се качи при Джейсън да го помоли да прояви още малко търпение, а животът ѝ и без това беше пълен с гадости до такава степен, че тя беше възприела стратегията да отлага сблъсъка с тях колкото се може по-дълго, дори и забавянето да означаваше, че те ще бъдат още по-гадни, когато се изправи пред тях.

— Скъпа Пип — рече Анагрет и я погали по главата, Пип се беше настанила на масата с купичка овесени ядки и определено не беше в настроение да ѝ пипат косата. — Благодаря ти, че се съгласи.

— Хайде да приключваме по-бързо.

— Добре, лесно е, ще видиш. Просто трябва да следваме формуляра. Толкова ми напомняш за мен самата, когато бях на твоите години и си търсех цел в живота.

Това изобщо не се понрави на Пип.

— Аха — измърмори тя. — Извинявай за въпроса, но „Слънчев лъч“ не е някаква секта, нали?

— Секта ли? — Мартин, който седеше в другия край на масата с няколкодневна брада и арабска кърпа на врата, се разсмя. — Само доколкото и там има култ към личността!

— Ist doch Quatsch, du! — сопна му се Анагрет. — Also wirklich.

— Какво, какво? — попита Пип.

— Казах му, че говори глупости. Проектът е точно обратното на секта. Той се бори за честност, истина, прозрачност, свобода. Авторитарните режими с култ към личността са негови противници.

— Но пък начело на Проекта стои много харитметичен водач — рече Мартин.

— Харизматичен? — подсказа Пип.

— Да, харизматичен. Аз май малко го обърках с „аритметичен“. Андреас Волф е много харизматичен. — Мартин отново се засмя. — Това си е направо за упражненията в учебниците. Как се използва думата „харизматичен“ в изречение. „Андреас Волф е много харизматичен.“ И човек веднага разбира смисъла, на мига осъзнаваш какво означава. Волф е самото въплъщение на речниковото значение на думата.

Мартин като че ли нарочно дразнеше Анагрет и на нея очевидно не ѝ беше приятно; ясно беше, или най-малкото на Пип така ѝ се струваше, че Анагрет е спала с Андреас Волф. Тя беше поне десет години по-голяма от Пип, може би дори петнайсет. От един плътен, непрозрачен, европейски на вид найлонов джоб Анагрет извади няколко листа, малко по-тесни и по-дълги от американските.

— Ти набираш хора за тях, така ли? — попита Пип. — И навсякъде разнасяш със себе си този въпросник?

— Да, дадена ми е тази власт — отвърна Анагрет. — Не, не „власт“, ние отхвърляме идеята за властта. Просто се занимавам с това.

— И затова ли сте тук, в Щатите? Да търсите нови попълнения?

— Анагрет се занимава с много неща — обади се Мартин, усмивката му издаваше едновременно възхищение и желание да жегне приятелката си.

Анагрет му заповяда да ги остави сами и той се запъти към всекидневната, очевидно все още тънеше в блажено неведение за антипатията на Драйфус. Пип се възползва от възможността отново да напълни купичката с овесени ядки, после щеше да остави в кутията бележка за дължимите пари.

— С Мартин се разбираме добре, като се изключи това, че той е ревнив — обясни Анагрет.

— И от кого ревнува? — попита Пип с пълна уста. — От Андреас Волф?

Анагрет поклати глава.

— Бях страшно близка с Андреас, но това беше много преди да се запозная с Мартин.

— Била си съвсем млада, значи.

— Мартин ревнува от приятелките ми. Най-голямата заплаха за германския мъж, дори и за най-добрия мъж, е женското приятелство зад гърба му. Това ужасно го притеснява, сякаш противоречи на естествения ред на света. Все едно ние бихме могли да разкрием тайните му, да му вземем властта и вече да нямаме нужда от него. Ти сблъсквала ли си се с този проблем?

— Боя се, че обикновено аз се оказвам ревнивата.

— Точно поради тази причина Мартин ревнува и от интернет, защото чрез интернет общувам с приятелките ми. Имам толкова много приятелки, които никога не съм виждала на живо, истински приятелки. Пишем си, общуваме във форуми, в социалните мрежи. Знам, че понякога Мартин гледа порно, ние нямаме тайни един от друг, ако не гледаше, сигурно щеше да е единственият в цяла Германия, според мен интернет порнографията е създадена за германците, защото те обичат да са сами, всичко да е под техен контрол и си мечтаят за власт. Той обаче твърди, че гледа порно само защото аз имам толкова приятелки в интернет.

— Което би могло да се определи и като женското порно, разбира се — отбеляза Пип.

— Не, не. Мислиш така, защото си млада и може би не се нуждаеш толкова от приятелство.

— А някога минавало ли ти е през ума просто да започнеш да излизаш с жени?

— В момента отношенията между мъжете и жените в Германия са ужасни — отвърна Анагрет, което някак си означаваше, че отговорът на въпроса е отрицателен.

— Като казах онова за женското порно, мисълта ми беше, че интернет успява да задоволи потребностите от разстояние. И на мъжете, и на жените.

— Само че потребността от приятелство при жените наистина се задоволява чрез интернет, не е някаква фантазия. И тъй като Андреас разбира силата на интернет и неговото значение за жените, Мартин ревнува и него, това е причината, а не защото някога съм била близка с Андреас.

— Аха. Но след като Андреас е харизматичният водач, който държи властта, според мен това означава, че е същият като всички мъже.

Анагрет поклати глава.

— Андреас, и това е най-хубавото у него, си дава сметка, че интернет е най-невероятният механизъм за разкриване на истината, създаван някога. И какво ни казва той? Че обществото зависи от жените, не от мъжете. Всички мъже зяпат снимки на жени, а в това време жените общуват с други жени.

— Забравяш обратните и клипчетата с домашни любимци — отбеляза Пип. — Да се залавяме ли с въпросника? Горе ме чака един младеж, затова съм само по халат, ако се чудиш.

— Сега? Горе в стаята ти? — сепна се Анагрет.

— Нали каза, че въпросникът е кратък?

— Не може ли да дойде някоя друга вечер?

— Не бих го допуснала, ако зависи от мен.

— В такъв случай се качи да го предупредиш, че ти трябват още няколко минути, десетина минути, важен разговор с приятелка. Така поне веднъж не ти ще си ревнивата.

Анагрет ѝ намигна, което за Пип беше истинско постижение, тя не можеше да намигва, тъй като намигването е несъвместимо със сарказма.

— По-добре направо да се захващаме, че по-бързо да приключим — отвърна тя.

Анагрет я увери, че няма верни и грешни отговори на въпросите, което според Пип нямаше как да е вярно, тъй като, ако нямаше грешни отговори, какъв беше смисълът? Но красотата на Анагрет ѝ действаше успокояващо. На Пип ѝ се струваше, че е на събеседване за работа, която всъщност е да бъде Анагрет.

— „Коя от следващите свръхспособности е най-добре да притежава човек? — зачете Анагрет. — Да може да лети, да става невидим, да чете чужди мисли или да спира времето?“

— Да чете мисли — отвърна Пип.

— Добър отговор. Макар че, както вече казах, няма правилни отговори.

Топлата усмивка на Анагрет направо я разтапяше. Пип все още тъгуваше по колежа, където с лекота се беше справяла с тестовете.

— „Обосновете избора си, моля“ — прочете Анагрет.

— Защото не вярвам на хората — заобяснява Пип. — Дори и майка ми, на която напълно вярвам, не ми казва всичко, а има важни неща, които би било чудесно да ги разбера, без да се налага тя да ми ги казва. Така ще знам това, което искам, без това да я нарани. А с всички останали, ама наистина всички, никога не съм сигурна какво си мислят за мен и като цяло не ме бива много в отгатването. Така че ще е прекрасно да мога просто да надникна в главите им, само за две секунди, колкото да се уверя, че всичко е наред, да съм сигурна, че не си мислят някакви ужасни работи за мен, без изобщо да го подозирам, и така ще мога да им се доверя. Няма да злоупотребявам. Ужасно е да не можеш да вярваш на хората! Трябва постоянно да се напрягам да отгатна какво искат от мен. Толкова е уморително.

— О, Пип, май изобщо няма смисъл да минаваме останалите въпроси. Отговорът ти е невероятен!

— Наистина ли? — Пип се усмихна тъжно. — Ето, виждаш ли, даже и сега се чудя защо ми говориш така. Може би просто се опитваш да ме накараш да довърша въпросника. И в този смисъл също така се чудя защо за теб е толкова важно да го направя.

— Можеш да ми вярваш. Причината е, че съм адски впечатлена от теб.

— Но това е някакво безумие, с какво толкова мога да те впечатля? Не разбирам от ядрени оръжия, просто така се случи, че знам някои неща за Израел. Изобщо не ти вярвам. Не ти вярвам. Не вярвам на хората. — Лицето на Пип се беше зачервило. — Трябва да се качвам вече. Съвестно ми е, че оставих приятеля ми да ме чака.

Това би трябвало да подскаже на Анагрет да я пусне да си ходи или поне да се извини, че я задържа, но тя (може би това се отнасяше за всички германци?) като че ли изобщо не разбираше от намеци.

— Трябва да следваме формуляра — заяви Анагрет. — То си е най-обикновен формуляр, но трябва да го следваме.

Тя потупа Пип по дланта и после я погали.

— Ще го минем набързо.

Пип се зачуди защо Анагрет постоянно я докосва.

— „Всичките ти приятели изведнъж изчезват. Не отговарят на есемесите ти, нито на съобщенията ти във фейсбук, нито на позвъняванията ти. Оказва се, че са спрели да ходят и на работа. Свързваш се с родителите им, които са разтревожени, но не знаят нищо. Отиваш в полицията, а от там ти отговарят, че са направили разследване и приятелите ти са добре, преместили са се да живеят другаде. Оставаш без нито един приятел. Какво ще направиш? Чакаш да изчезнеш и ти самата, за да разбереш какво е станало с приятелите ти? Опитваш се да разследваш случилото се? Бягаш?“

— Само приятелите ми ли изчезват? — попита Пип. — Улиците са си пълни с хора на моята възраст, които обаче не познавам?

— Да.

— Честно казано, сигурно ще отида на психолог, ако ми се случи нещо такова.

— Психологът разговаря с полицията и установява, че всичко, казано от теб, е истина.

— Е, в такъв случай ще си имам поне един приятел: психолога.

— Но тогава и той изчезва.

— Това е съвсем параноичен сценарий. Все едно Драйфус го е измислил.

— Чакаш, разследваш или бягаш?

— Или се самоубивам. Мога ли да отговоря, че ще се самоубия?

— Няма грешни отговори.

— Най-вероятно ще отида да живея при майка ми. Няма да се отделям от нея. И ако тя също изчезне, сигурно ще се самоубия, тъй като ще стане ясно, че всеки, свързан с мен, е в опасност.

Анагрет отново се усмихна.

— Чудесно.

— Какво?!

— Справяш се прекрасно, Пип.

Тя се пресегна през масата и хвана лицето ѝ с горещите си длани.

— Значи, самоубийството е правилният отговор, така ли?

Анагрет дръпна ръце.

— Няма грешни отговори.

— Не ми помагаш особено да се зарадвам на успеха си.

— „Кое от изброените си правила без позволение: отваряла си чужда електронна поща, чела си чужди есемеси, ровила си в чужд компютър, преглеждала си чужд дневник, надничала си в чужди документи, подслушвала си чужд разговор по телефона, получавала си информация за друг човек благодарение на фалшив предлог, подслушвала си чужд разговор през вратата и т. н.?“

Пип се намръщи.

— Може ли да не отговоря?

— Довери ми се. — Анагрет за пореден път я докосна по ръката. — По-добре е да отговориш.

Пип се поколеба, после си призна:

— Преглеждала съм всички документи на майка ми. Ако имаше дневник, щях да го прочета, ама тя няма. Ако имаше електронна поща, щях да намеря начин да проникна в нея. Пускала съм търсене за нея във всички бази данни, за които се сетих. Не се гордея с това, но тя отказва да разкрие кой е баща ми, нито пък къде съм родена, крие дори истинското си име. Твърди, че го прави, за да ме закриля, но според мен опасността е само в главата ѝ.

— Човек трябва да знае тези неща — рече сериозно Анагрет.

— Да.

— Имаш право да ги научиш.

— Да.

— Даваш ли си сметка, че проектът „Слънчев лъч“ може да ти помогне?

Сърцето на Пип се разтупка учестено, тази възможност изобщо не ѝ беше минавала през ума и ѝ се струваше малко плашеща, ала основната причина за сърцебиенето ѝ беше усещането, че едва сега започва истинското съблазняване, към което ласките на Анагрет бяха само прелюдия. Тя се дръпна и притеснено скръсти ръце на гърдите си.

— Мислех, че Проектът се занимава с тайните на големите корпорации и държави.

— Да, разбира се. Но разполага с много ресурси.

— И мога просто ей така да им пиша и да ги помоля за информация?

Анагрет поклати глава.

— Не, това не е частна детективска агенция.

— Но ако наистина отида на стаж там…

— Естествено.

— Хм, интересно.

— Струва си да помислиш за това, ja?

— Ja, ja — отвърна Пип.

— „Пътуваш някъде в чужбина — зачете Анагрет, — една вечер полицаи нахлуват в стаята ти в хотела и те арестуват за шпионаж. Отвеждат те в полицейското управление. Разрешават ти да се обадиш по телефона, като дават да се разбере, че ще подслушват разговора. Предупреждават те, че този, на когото се обадиш, също ще бъде заподозрян в шпионаж. На кого ще се обадиш?“

— На Стивън — отговори Пип.

На лицето на Анагрет се мярна разочарование.

— Този Стивън? В къщата?

— Да, какво лошо има в това?

— Извинявай, мислех, че ще се обадиш на майка ти. Досега я спомена във всичките си отговори. Нали единствено на нея имаш доверие?

— Това е доверие в по-дълбок смисъл — обясни Пип. — Тя ще полудее от притеснение, а и не я бива да се оправя с такива неща, няма да знае към кого да се обърне, за да ми помогне. А Стивън ще знае на кого да се обади.

— На мен той ми се струва малко слаб.

— Какъв?!

— Слаб, без воля. Женен е за онази гневна, властна жена.

— Да, знам, бракът му е пълна скръб, повярвай ми, много добре го знам.

— Ти си падаш по него! — възкликна смаяно Анагрет.

— И какво от това?

— Ами не ми го каза. Говорихме си толкова много онази вечер, а не ми каза нищо за това.

— И ти не ми каза, че си спала с Андреас Волф!

— Андреас е публична фигура. Трябва да съм предпазлива. А и беше много отдавна.

— Но говориш за него така, сякаш си готова веднага да скочиш пак в леглото му.

— Пип, моля те. — Анагрет я хвана за ръцете. — Да не се караме. Не знаех, че изпитваш чувства към Стивън. Извинявай.

Само че болката от раната, отворена от думата „слаб“, вместо да утихне, се увеличаваше; Пип смаяно си даде сметка колко лична информация е споделила с тази жена, която беше толкова уверена в красотата си, че беше способна да окичи лицето си с тенекийки и да окълца косата си (поне така изглеждаше) с косачка за трева. Пип, която нямаше основания за подобна самоувереност, отпусна ръце, стана и хвърли с трясък купата от овесените ядки в мивката.

— Качвам се в стаята ми…

— Недей, останаха още шест въпроса…

— Тъй като очевидно няма да замина за Южна Америка, а и изобщо не ти вярвам, по-добре ти и твоят приятел чекиджия да продължите направо към Лос Анджелис, да си намерите друга къща, където да отседнете, и да задавате въпросите си на някой, който си пада по по-силен мъж от Стивън. Тук повече не сте добре дошли и това го казвам не само от свое име, а от името и на всички останали. Ако поне малко ти пукаше за мен, щеше да видиш, че в момента изобщо не ми е до теб.

— Пип, моля те, почакай, съжалявам, наистина съжалявам. — Анагрет наистина изглеждаше покрусена. — Няма нужда да отговаряш на повече въпроси…

— Нали каза, че трябва да следваме формуляра? „Трябва“ това, „трябва“ онова. О, боже, колко съм глупава.

— Не, не, ти си умна, адски умна. Даже според мен си невероятна. Но ми се струва, че животът ти се върти прекалено около мъжете, малко повече от необходимото.

При тази нова обида Пип зяпна слисано.

— Навярно имаш нужда от приятелка, която е малко по-възрастна, но е била същата като теб навремето.

— Изобщо не си била като мен! — възрази Пип.

— Напротив, бях. Седни, моля те. Остани да си поговорим.

Тонът на Анагрет беше толкова нежен и едновременно с това заповеден, оскърблението ѝ беше лепнало толкова унизително петно на присъствието на Джейсън в стаята горе, че Пип едва не ѝ се подчини. Но завладееше ли я недоверие към някого, за нея ставаше едва ли не физически непоносимо да бъде в една стая с него. Тя изскочи в коридора, чу как столът изстърга по пода зад гърба ѝ, името ѝ отекна във въздуха.

На площадката на втория етаж Пип се спря да се съвземе. Стивън бил слаб? Прекалено много мислела за мъже? Толкова мило! Как човек да не се почувства поласкан!

Семейната свада от другата страна на вратата беше утихнала. Пип тихо се прокрадна към прага и се ослуша, звуците от баскетболния мач долу заглъхнаха. След миг долови проскърцване на пружина, последвано от недвусмислено приглушено пъшкане, и тя осъзна, че Анагрет е права, Стивън наистина беше слаб; от друга страна, напълно нормално беше да прави секс с жена си. Да ги слуша, да си ги представя, да бъде отритната — Пип се почувства тъй самотна, а имаше един-единствен начин да облекчи самотата си.

Тя се втурна нагоре на бегом, вземаше стъпалата по две наведнъж, сякаш ако съкратеше с пет секунди изкачването, щеше някак си да компенсира половинчасовото си отсъствие. Пред вратата надяна на лицето си маска на засрамено разкаяние. Беше използвала това изражение хиляди пъти пред майка си и то винаги даваше резултат. Натисна бравата и надникна от прага.

Лампата беше светната, Джейсън се беше облякъл, седеше на ръба на леглото и щракаше по телефона си.

— Хей — прошепна Пип. — Много ли си ми сърдит?

Той поклати глава.

— Не, но обещах на сестра ми, че ще се прибера до единайсет.

Думата „сестра“ прогони разкаянието от изражението на Пип, ала Джейсън и без това не я гледаше. Тя се приближи и седна до него.

— Все още няма единайсет, нали?

— Единайсет и двайсет е.

Пип облегна глава на рамото му и го хвана за мишницата. Усещаше как мускулите му шават, той продължаваше да пише по телефона.

— Извинявай — каза тя. — Не мога да обясня какво стана. Не, мога, но не искам.

— Няма нужда от обяснения. И без това си знаех.

— Какво?

— Нищо. Няма значение.

— Не, кажи ми, какво? Какво си знаел?

Джейсън престана да пише и се взря в пода.

— Не че аз съм много нормален. Но в сравнение с теб…

— Искам да се любим като нормални хора. Все още можем да го направим, нали? Само за половин час? Може да кажеш на сестра ти, че ще се забавиш малко.

— Виж, Пип… — Той се намръщи. — Това истинското ти име ли е?

— Аз си го измислих.

— Имам чувството, че не говоря на теб, когато го използвам. Странно е някак… „Пип“. „Пип“. Не ми звучи… Не знам…

И последните остатъци разкаяние изчезнаха от лицето ѝ и тя се дръпна. Знаеше, че трябва да овладее надигащия се изблик, но това не беше по силите ѝ. Успя поне да се сдържи да не се разкрещи и заговори с тих глас:

— Аха. Значи, не ти харесва името ми. Какво друго не ти харесва?

— О, я стига. Ти ме заряза да вися тук цял час. Повече от час даже.

— Да. Докато сестра ти те чака.

Думата „сестра“ беше като клечка кибрит, хвърлена в пълна с газ фурна, така си представяше клокочещия всеки ден в нея гняв, който всеки миг можеше да избухне, стори ѝ се, че чува едно „буууум“ отнякъде.

— Хайде — продължи тя с разтуптяно сърце, — спокойно можеш да изброиш всичко, което не харесваш, тъй като очевидно никога няма да спиш с мен, защото не съм достатъчно нормална, макар че ще ми трябва малко помощ да разбера какво толкова ми е ненормалното.

— О, я стига — повтори Джейсън. — Можеше просто да си тръгна, нали?

Самодоволната нотка в гласа му подпали един по-голям, по-разлят облак газ, взривоопасна политическа субстанция, просмукала се в нея първо от майка ѝ, а впоследствие и от някои преподаватели в колежа, от няколко съзнателно движещи се по ръба на вулгарността филма и сега и от Анагрет, усещане за несправедливостта на това, което един преподавател беше нарекъл „анизотропията“ на междуполовите отношения, в които мъжете могат да прикриват своите опредметяващи желания с езика на чувствата, а жените се включват в мъжката игра на свой собствен риск, или биват излъгани, ако се оставят да бъдат опредметени, или се превръщат в жертви.

— Но май нямаше нищо против мен, когато оная ти работа беше в устата ми.

— Не аз я пъхнах там — отвърна той. — А и не се задържа дълго.

— Да, защото трябваше да сляза да взема презерватив, така че да я вкараш в мен.

— Ха! Значи, аз съм виновен за всичко, така ли?

През пелената на пламъка — или на кипналата кръв — погледът на Пип се спря върху телефона в ръката на Джейсън.

— Ей! — извика той.

Тя скочи и хукна към другия край на стаята с телефона му.

— Ей, не може да ровиш в чужди телефони! — изкрещя той и се втурна след нея.

— Мога!

— Не, не можеш, не е честно! Не можеш!

Тя се пъхна под детското бюро, единствената мебел в стаята, обърна се с лице към стената и запъна стъпало в крака на бюрото. Джейсън я дръпна няколко пъти за колана на халата, но не успя да я измъкне и очевидно нямаше желание да приложи повече сила.

— Изрод! — извика той. — Какво правиш?

Пип докосна екрана с разтреперани пръсти.

Да се видим пред мома в 4 ч.

— Мамка му, мамка му, мамка му — нареждаше Джейсън, обикаляйки край бюрото. — Какво правиш?

Тя плъзна показалец и отвори предишния разговор.

Най-дългата „секунда“ прекъсване в леглото! 62 мин и още я няма!

Поне готина ли е?

Симпатична, фантастично тяло.

Какво значи фантастично? Цици?

8+

Значи, си струва чакането.

Отстъпвам ти я, ако си падаш по хахавелници. 68 мин!

Пип се приведе на една страна, пусна телефона на пода и го плъзна към Джейсън. Гневът ѝ прегоря също толкова бързо, колкото и беше пламнал, като остави след себе си пепелища тъга.

— Просто така си говорят някои от приятелите ми — рече Джейсън. — Не е нищо.

— Моля те, върви си — рече тя едва чуто.

— Да започнем начисто. Отначало? Наистина съжалявам.

Той сложи ръка на рамото ѝ и тя се сви. Джейсън се дръпна.

— Добре, да поговорим утре, а? Явно тази вечер не беше подходяща и за двама ни.

— Върви си, моля те.

„Възобновяеми решения“ не произвеждаше, не сглобяваше и дори не внедряваше нищо. В зависимост от регулаторната атмосфера (не климат, а атмосфера, тъй като тя се променяше периодично и понякога едва ли не час по час) компанията предлагаше „пакети“, извършваше „посреднически услуги“, събираше „данни“, правеше „проучвания“, „намираше“ клиенти. На теория всичко това беше съвсем смислено. Америка изхвърляше прекалено много въглерод в атмосферата, възобновяемата енергия можеше да помогне за решаването на този проблем, федералните и щатските власти постоянно измисляха нови данъчни облекчения, доставчиците на ток бяха от безразлични до умерено ентусиазирани относно възможността да „позеленят“ образа си, доволно голям процент от домакинствата и предприятията в Калифорния бяха склонни да плащат по-високи цени за по-чиста енергия и надценката, умножена по десетки хиляди и прибавена към изливаните от Вашингтон и Сакраменто субсидии, минус средствата, които отиваха за компаниите, които наистина произвеждаха и внедряваха новите технологии, беше достатъчна за заплатите на петнайсетте души във „Възобновяеми решения“ и за задоволяване на очакванията на стоящите зад дружеството рискови фондове. Освен това ключовите думи, които се повтаряха във всеки проект, също бяха „добри“: „колектив“, „общност“, „кооператив“. А Пип искаше да прави добри неща, било то и поради липсата на по-големи амбиции. От майка си беше научила колко е важно човек да води моралосъобразен живот, а в колежа се беше научила да изпитва тревога и вина за неутолимия консумеризъм в родината си. Проблемът ѝ във „Възобновяеми решения“ беше, че тя така и не можеше да схване какво точно продава дори когато се намираха желаещи да купят предлаганите от нея услуги, и винаги щом ѝ се стореше, че започва да схваща какъв е нейният „продукт“, ѝ възлагаха да се заеме с нещо друго.

В началото, а и впоследствие оказало се най-разбираемо, Пип предлагаше договори за доставка на енергия на малки и средни предприятия, докато новите щатски разпоредби не сложиха край на смайващата печалба от „незначителния процент“ от приходите, която си докарваше „Възобновяеми решения“. След това дойде набирането на домакинства за „евентуално“ сдружение за производство на възобновяема енергия, като всяко привлечено домакинство носеше на компанията премия от някаква неизвестна трета страна, която навярно беше създала доходоносен пазар на фючърси. После беше провеждането на „проучване“ сред жителите на по-напредничавите райони доколко са склонни да подкрепят повишаване на данъците или промяна в структурата на общинския бюджет, за да бъде финансирано преминаването към възобновяеми източници на енергия; когато Пип изтъкна, че обикновените граждани не разполагат с нужната информация, за да отговорят на въпросите, Игор отвърна, че тя при никакви обстоятелства не бива да признава този факт пред анкетираните, тъй като положителните отговори носят пари не само на произвеждащите новите технологии компании, но и на неизвестната трета страна с фючърсите. Пип беше на ръба да напусне, само че, за щастие, парите за проучването свършиха и тя беше прехвърлена към търговията със сертификати за соларни панели. Това продължи шест относително приятни седмици, но след това беше установена огромна пробойна в бизнес модела. От април насам тя се мъчеше да привлече собствениците на имоти по южното крайбрежие на Залива да се включват в микроколектив за производство на енергия от отпадъци.

Разбира се, нейните колеги в Отдела за връзка с клиентите пробутваха същите глупости. Те се представяха по-добре от нея поради една-единствена причина: приемаха всеки нов „продукт“ без да се опитват да го разберат. Набързо изрецитирваха това, което им бяха написали, дори когато то звучеше абсурдно и нямаше никакъв смисъл, и ако на някой клиент му беше трудно да схване за какво става дума, не се съгласяваха, че наистина е малко трудно за разбиране, не правеха искрено усилие да обяснят сложните аргументи, криещи се под повърхността, а просто продължаваха да декламират наизустения текст. Очевидно това беше пътят към успеха, като за Пип всичко това носеше двойно разочарование, тя не само се чувстваше наказвана, задето се опитва да мисли, а и всеки месец ѝ се сервираше поредното доказателство, че потребителите от района на Залива откликват по-радушно на някакъв наизустен и почти напълно безсмислен текст, отколкото на една доброжелателна млада жена, която се опитва да им помогне да вникнат в предложеното. Струваше ѝ се, че уменията ѝ не се похабяват напразно само когато ѝ даваха да подготвя писмата до клиентите и да работи със социалните мрежи; тъй като беше израснала без телевизор, можеше да пише добре и имаше богат речник.

Днес беше понеделник и Пип тормозеше по телефона хората над шейсет и пет години, които не използват социалните мрежи и не бяха отговорили на множеството писма, с които компанията беше бомбардирала комплекса „Ранчо Анчо“ в окръг Санта Клара. Микроколективите имаха шанс за успех само ако в тях се включат почти всички живеещи, на място щеше да бъде изпратен „организатор“ чак след като половината от анкетираните дадат съгласието си и едва тогава Пип можеше да получи някакви точки в „съревнованието“, независимо колко усилия беше положила до този момент.

Тя си сложи слушалките с микрофона, насили се отново да погледне списъка и запроклина предишното си Аз отпреди един час, което беше подбрало най-обещаващите имена преди обяда и беше оставило разните Гетеншвердер, Алойсиъс и Букаваж за след почивката. Пип мразеше трудните имена, тъй като грешното произнасяне отблъскваше хората, ала въпреки това смело натисна бутона за набиране. В дома на Денис Букаваж някой вдигна и мъжки глас недоволно изръмжа:

— Ало!

— Здравейте! — зачурулика тя с прелъстителски плам, в който се бе научила да вмъква извинителна нотка заради изпитваното и от двете страни неудобство. — Безпокои ви Пип Тайлър от „Възобновяеми решения“, обаждам ви се заради писмото, което ви изпратихме преди няколко седмици. С господин Букавàж ли разговарям?

— Бу`каваж — поправи я недоволно мъжът.

— Извинявайте, господин Бу`каваж.

— За какво става дума?

— Става дума за възможност да намалите разходите си за електричество, да помогнете на планетата и да се възползвате в пълен размер от отпусканите от щатските и федералните власти субсидии за електроенергия — отвърна тя, макар че всъщност намаляването на разходите беше хипотетично, не беше много сигурно доколко добиваната от отпадъци електроенергия е щадяща за околната среда, а Пип изобщо нямаше да му се обажда, ако „Възобновяеми решения“ и нейните партньори имаха някакво намерение да оставят на потребителите голям дял от държавните субсидии.

— Не ме интересува — заяви господин Букаваж.

— Сигурно знаете — настоя Пип, — че много от съседите ви проявяват интерес към създаването на колектив, оползотворяващ отпадъците. Може да ги поразпитате за подробности.

— Не разговарям със съседите ми.

— Да, да, разбира се, не ви карам насила, щом не желаете. Но причината, поради която те се интересуват от тази възможност, е, че в момента ви се предоставя шанс да започнете да потребявате по-чиста и по-евтина енергия, като същевременно получите немалки данъчни облекчения.

Едно от правилата на Игор гласеше, че ако успееш да повториш поне пет пъти „по-чиста и по-евтина енергия“ и „данъчни облекчения“, накрая клиентът неминуемо ще се съгласи.

— Какво точно продавате? — попита господин Букаваж една идея по-любезно.

— О, ние не продаваме нищо — излъга Пип. — Опитваме се да наберем подкрепа сред местните жители за производството на енергия от отпадъци. Това е по-чист, по-евтин и носещ данъчни облекчения начин за разрешаване на два от най-големите проблеми на вашата община. Говоря за високите цени на електроенергията и за съхраняването на отпадъците. Ние можем да ви помогнем да изгаряте боклука си така, че това да не води до замърсяване на природата, а получената енергия ще отива направо в мрежата и по този начин е възможно да спестите немалка част от разходите си и да допринесете за спасяването на планетата. Ще ми позволите ли да ви обясня как точно може да стане това?

— Вие от кои сте? — попита господин Букаваж.

— Моля?

— Някой ви плаща да ми се обаждате и да ме безпокоите по време на следобедната ми почивка. Какво печели той от това?

— Ами в общи линии ние сме само посредници. Вие и вашите съседи едва ли имате времето и опита да организирате сами микроколектив за оползотворяване на отпадъците и поради това изтървавате възможността за по-чиста и по-евтина електроенергия, както и за немалки данъчни облекчения. Ние и нашите партньори притежаваме опита и познанията да ви покажем пътя към по-голяма енергийна независимост.

— Добре, но все пак кой ви плаща?

— Ами както вероятно знаете, има щатски и федерални субсидии за насърчаване на производството на възобновяема енергия. Ние получаваме част от тях, колкото да възстановим направените разходи, а останалото е за вас.

— С други думи, аз плащам данъци, за да се финансират тези програми, и евентуално след това може да получа нещо от тях.

— В известен смисъл може и така да се каже — отвърна Пип. — Всъщност обаче е малко по-сложно. В много от случаите вие не плащате преки данъци за финансирането на тези програми. Но определено можете, евентуално, да се възползвате от данъчните облекчения и да получите по-чиста и по-евтина енергия.

— Като си горя боклука.

— Точно така, благодарение на съвременна нова технология. Суперчиста, суперикономична. — Можеше ли да вмъкне отново данъчните облекчения? Пип така и не беше преодоляла страха си от така наречената от Игор „точка на пречупване“, но сега като че ли я беше достигнала. Тя си пое дъх и попита: — Желаете ли да ви обясня по-подробно как може да стане това?

Господин Букаваж измърмори нещо, което прозвуча като „Да си горя боклука!“, и затвори.

— Майната ти — изруга Пип.

След това обаче се почувства виновна. Не стига, че въпросите на господин Букаваж бяха съвсем разумни, но и името му беше едно никакво, а и той явно нямаше никакви приятели сред съседите си. Сигурно беше самотен като майка ѝ, а Пип нямаше как да не изпитва съчувствие към всеки, който ѝ напомняше за майка ѝ.

Тъй като майка ѝ не шофираше и не се нуждаеше от паспорт в малко градче като Фелтън, което напускаше само колкото да слезе до центъра на Санта Круз, единственият ѝ официален документ за самоличност беше картата с осигурителния ѝ номер, на която пишеше името Пенелопи Тайлър. За да си я изкара, тя или беше представила фалшив акт за раждане, или истинския акт за раждане заедно със съдебно решение за смяна на името си. Многократните щателни претърсвания на бунгалото не бяха довели до откриването на такива документи, нито пък на ключ от личен сейф в банка, което беше навело Пип на мисълта, че майка ѝ или е унищожила документите, или ги е заровила някъде веднага след като е получила осигурителния номер. В публичните регистри на някой окръжен съд сигурно се пазеше информация за извършената промяна на името, но в САЩ имаше множество окръзи и твърде малко от тях бяха публикували регистрите си в интернет, а Пип не знаеше дори от кой часови пояс да започне търсенето. Тя беше пускала всевъзможни комбинации от ключови думи във всички търсачки в интернет и единственият резултат бе, че се убеди колко ограничени са техните възможности.

Докато беше малка, мъглявите обяснения я задоволяваха, но когато Пип навърши единайсет, майка ѝ се видя принудена да отстъпи пред настойчивите ѝ въпроси и се съгласи да ѝ разкаже „цялата“ история. Едно време, рече тя, името ѝ било друго и живеела другаде, не в Калифорния, била омъжена, но съпругът ѝ — това го била разбрала чак след раждането на Пип — бил склонен към насилие. Биел я, само че бил хитър и ѝ причинявал болка, без да остави следи по тялото ѝ, а още повече я измъчвал психически. Тя била напълно под властта му и сигурно щяла да остане женена за него, докато не я убиел, ако не се страхувала за Пип, тъй като той ужасно се дразнел на плаченето ѝ като бебе. Опитала се да избяга с Пип, ала мъжът ѝ я проследил, оказал ѝ психически натиск и тя се върнала при него. Съпругът ѝ имал влиятелни приятели, тя нямало как да докаже, че е жертва на насилие, и знаела, че дори и да подаде молба за развод, ще оставят Пип при него. А това не можела да го допусне. Била се омъжила за опасен човек и била готова да си плати за грешката, ала за нищо на света нямало да изложи Пип на риск. И затова, една нощ, когато мъжът ѝ бил заминал някъде по работа, тя събрала нещата си в един куфар, качила се на автобуса и заедно с Пип отишла в приют за жени, жертви на насилие, в друг щат. Жените в приюта ѝ помогнали да се сдобие с нови документи и да извади фалшив акт за раждане на Пип. След това отново се преместила и в крайна сметка намерила убежище в планините над Санта Круз, където всеки може да е такъв, какъвто иска.

— Направих го, за да те защитя — каза тя на Пип. — И сега, след като ти разказах всичко, трябва сама да се пазиш и да не го споделяш с никого. Познавам баща ти. Знам колко се е ядосал, когато е разбрал, че съм решила да му се опълча и да те отведа. И знам също така, че ако някога разбере къде си, ще дойде и ще те прибере.

На единайсет Пип ѝ повярва на мига. Майка ѝ имаше дълъг тънък белег на челото, който си личеше ясно най-вече когато тя се изчерви, а цветът на леко раздалечените ѝ предни зъби беше малко по-различен от този на останалите. Пип беше убедена, че баща ѝ е ударил майка ѝ по лицето, и толкова ѝ беше жал за нея, че дори не попита дали наистина е така. Известно време не можеше да спи сама от страх баща ѝ да не дойде да я отведе. Стиснала я здраво в задушаваща прегръдка в леглото си, майка ѝ я успокояваше, че е в пълна безопасност, стига да не разкрие тайната пред никого, и доверчивостта на Пип беше толкова голяма, страхът ѝ беше толкова истински, че тя си мълча чак до бунтовните години на пубертета. Тогава разказа на две приятелки, като ги закле да пазят тайна, а в колежа сподели с още няколко.

Една от тези приятелки, Ела, която беше от Марин и не беше ходила на училище, а се беше подготвяла сама у дома, я изслуша с присвити очи.

— Странно — рече тя. — Това ми звучи страшно познато. В Марин има една писателка, нашумя много с мемоарите си, които в общи линии повтарят същата история.

Писателката се казваше Кандида Лорънс (също фалшиво име според Ела) и след като Пип намери книгата ѝ, бързо установи, че е била издадена няколко години преди майка ѝ да ѝ разкаже „цялата“ история. Историята на Лорънс не беше абсолютно същата, но беше доста подобна и изстреля Пип към Фелтън в състояние на вледеняващ бяс, раздирана от подозрения и обвинения. Но най-странното беше следното: когато се нахвърли на майка си, на нея ѝ се струваше, че е влязла в ролята на своя баща, на насилника, а майка ѝ пък се сви като малтретирана и превърната в емоционален заложник жена, каквато, според разказа си, е била, и така чрез самото оспорване на версията ѝ Пип някак си потвърждаваше нейната достоверност. Майка ѝ се разплака горко и я заумолява да прояви милост, изтича до библиотечката и измъкна мемоарите на Лорънс от лавицата с книги за самопомощ, към които Пип изобщо не поглеждаше. Поднесе книгата на Пип така, сякаш поднасяше дар за умилостивяване на боговете, и заяви, че била намерила голяма утеха в нея, била я прочела три пъти, била прочела и другите книги на Лорънс, те ѝ помагали да не се чувства толкова самотна в живота, който си била избрала, показвали ѝ, че и друга жена е преминала през подобни изпитания и от тях е излязла ненакърнена и силна.

— Това, което ти разказах, е самата истина — рече тя. — Не мога да ти разкажа по-истинска история, без да те изложа на опасност.

— Искаш да кажеш — отвърна Пип със спокойствието и студенината на насилник, — че има по-истинска история, но тя ще ме изложи на опасност, така ли?

— Не! Не изкривявай думите ми, казах ти истината и трябва да ми повярваш. Само теб си имам на този свят!

У дома, след като се върнеше от работа, майка ѝ разпускаше плитките си и сега, тъй като тя се тръшкаше и хленчеше като разлигавено дете, на което са му отказали нещо, пухкавата ѝ сива коса се мяташе насам-натам.

— Отговори ми ясно — рече Пип с още по-убийствено спокойствие, — чела ли си книгата на Лорънс, преди да ми разкажеш онази история, или не?

— О! О! О! Опитвам се да те предпазя!

— Отговори ми ясно, мамо: и сега пак ли ме лъжеш?

— О! О!

Майка ѝ беше вдигнала ръце към ушите, сякаш черепът ѝ щеше да се пръсне всеки момент и тя се готвеше да улови разлетелите се във въздуха парчета. Пип ясно усети как отвътре ѝ напира да я зашлеви през лицето и след това да продължи да я измъчва, но хитро, без да оставя следи.

— Така или иначе, нищо не си постигнала — рече тя. — Не съм в безопасност. Не успя да ме предпазиш.

Пип грабна раницата си и изскочи навън, спусна се по стълбите и пое по тясната алея към Ломпико Роуд под стоически неподвижните секвои. Зад гърба си чуваше как майка ѝ жално врещи: „Котенце! Котенце!“. Съседите сигурно си мислеха, че някой е загубил котето си.

Пип нямаше желание да бъде „близка“ с баща си, майка ѝ напълно ѝ стигаше, но смяташе, че може да измъкне пари от него. Тъй като не беше участвал в отглеждането ѝ и не беше плащал за обучението ѝ в колежа, той си беше спестил много повече от сто и трийсетте хиляди долара, които тя имаше да връща по студентския си заем. Разбира се, баща ѝ можеше и да реши, че не дължи нищо на една дъщеря, която никога не е виждал и от която нищо няма да види. Но като знаеше каква истеричка и хипохондричка е майка ѝ, Пип си го представяше като в общи линии почтен човек, от когото майка ѝ е извадила на показ най-лошото и който сега е щастливо женен за друга и може да изпита облекчение и благодарност, ако узнае, че отдавна изчезналата му дъщеря е жива и здрава; даже благодарността му можеше да е достатъчно голяма, за да го накара да извади чековата си книжка. Ако се наложеше, Пип беше готова на малки отстъпки, от време на време да му пише или да му се обажда по телефона, да му праща картички за Коледа, да станат приятели във фейсбук. Пип беше на двайсет и три години и той вече нямаше никакви права над нея, тя нямаше какво да загуби, а можеше да спечели много. Само трябваше да узнае името и датата му на раждане. Майка ѝ обаче защитаваше тази информация, все едно е жизненоважен орган, който Пип се опитва да изтръгне от тялото ѝ.

Когато дългите потискащи телефонни разговори с обитателите на „Ранчо Анчо“ най-сетне приключиха в шест вечерта, Пип затвори списъка, сложи си раницата и велосипедната каска и се опита да се промъкне незабелязано покрай кабинета на Игор.

— Пип, ако може да разменим няколко думи — долетя след нея гласът на Игор.

Тя направи крачка назад, така че той да я вижда от бюрото си. Погледът му, онзи Поглед, пропълзя по гърдите ѝ, все едно по тях бяха изрисувани огромни осморки, и се спусна към краката ѝ. На нея ѝ се струваше, че те бяха като нерешено судоку за Игор. Точно с такъв отнесен, замислен вид се взираше той в тях.

— Какво? — попита тя.

Той вдигна очи към лицето ѝ.

— Докъде стигнахме с „Ранчо Анчо“?

— Няколко положителни отговора днес. Към момента сме към трийсет и седем процента приблизително.

Игор завъртя глава по руски в неопределен жест.

— Да те питам… Харесва ли ти работата тук?

— Питаш ме дали предпочитам да ме уволниш ли?

— Обмисляме преструктуриране — отвърна той. — Може да се появи възможност да използваш другите си умения.

— Боже господи! Какви „други умения“? Наистина намекваш нещо.

— На първи август се навършват две години, нали? Ти си умно момиче. Още колко да продължим експеримента с Отдела за връзка с клиентите?

— Решението не зависи от мен, нали?

Той отново завъртя глава.

— Нямаш ли някакви амбиции? Планове за бъдещето?

— Ако не беше измислил тази глупост с двайсетте въпроса, можеше и да погледна по-сериозно на този разговор.

Игор цъкна с език.

— Ядосана си.

— Или уморена. По-скоро уморена. Приключихме ли?

— Не ми е ясно защо те харесвам толкова — рече той. — Бих искал да те видя как напредваш.

Тя не го доизслуша. Във фоайето трите ѝ колежки се преобуваха за понеделнишкото си тичане по женски. Те бяха на по трийсет-четиресет години, омъжени, две от тях с деца и не беше необходимо човек да е ясновидец, за да се досети какво си мислят за Пип: тя беше вечното мрънкало, винаги на последно място, богопомазаният „млад човек“, гладкокожият магнит за Погледа на Игор, негова любимка, която недобросъвестно се възползва от благоволението му, жената без бебешки снимки в кабинката си. Като цяло Пип беше съгласна с тази оценка — ако някоя от колежките ѝ си позволеше да се държи толкова грубо с Игор, вероятно набързо щеше да се прости с работата си — но въпреки това им беше обидена, че не я канят да тича с тях.

— Как мина днес, Пип? — попита едната.

— Ами… — Тя се помъчи да измисли нещо немрънкащо. — Случайно да знаете хубава рецепта за веганска торта с пълнозърнесто брашно и по-малко захар?

Жените я зяпнаха.

— Ясно — измърмори тя.

— Това е като да направиш хубав купон без алкохол, сладки и танци — обади се друга от колежките ѝ.

— Маслото брои ли се за вегански продукт? — попита третата.

— Не, маслото е животински — обясни първата.

— Ами гхи? Гхи нали е само мазнината, без остатъците от млякото?

— Но пак си е животинска мазнина.

— Както и да е, благодаря — каза Пип. — Приятно тичане.

Тя се спусна по стълбите към стойката за велосипеди, беше сигурна, че ѝ се присмиват зад гърба. Нали уж размяната на готварски рецепти би трябвало да е добро средство за общуване в женското царство? Истината бе, че Пип разполагаше с нищожен запас от приятелки на своята възраст. Все още я ценяха в по-големи групи заради хапливия ѝ сарказъм, но когато станеше дума за близки приятелства, на нея ѝ беше трудно да прояви интерес към съобщенията в туитър, излиянията в блоговете и безкрайните снимки на щастливи девойки, които не можеха да разберат защо тя продължава да живее — и то незаконно — в занемарена къща с шантави съквартиранти, а за нещастните си връстнички, тези с лоши родители, агресивни татуировки и склонност към самоубийство Пип не беше достатъчно крайна. Усещаше, че е поела по пътя, който води надолу, и ще се превърне в човек без приятели като майка си, а и Анагрет беше права, това я караше да проявява прекалено голям интерес към Y-хромозомата. Четирите месеца въздържание след случая с Джейсън ужасно я бяха изтормозили.

Навън времето беше потискащо хубаво. Пип се чувстваше толкова уморена, че пое през парка „Мандела“ на първа предавка, движеше се със скоростта на попадналите в задръстването на надлеза коли. От другата страна на Залива слънцето все още беше високо над Сан Франциско, вдигналата се от океана мъгла не го беше скрила, но заради нея то сякаш грееше една идея по-приглушено. Подобно на майка си, Пип започваше да предпочита дъжда и гъстата мъгла, в тях нямаше укор. Щом стигна до плашещия я район около Трийсет и четвърта улица, тя превключи на по-висока предавка и завъртя по-усърдно педалите, като се стремеше да не поглежда към дилърите на наркотици.

Къщата, в която живееше, до неотдавна беше принадлежала на Драйфус, след самоубийството на майка си той беше платил първоначалната вноска по ипотеката с част от наследството си, а с останалата беше отворил антикварна книжарница край Пиемонт Авеню. Домът отразяваше състоянието му, първоначално беше що-годе подреден, после се напълни с разни ексцентрични покупки от типа на стари джубоксове и накрая се оказа претъпкан от пода до тавана с документи за „проучването“, с което по цял ден се занимаваше Драйфус, и с консерви за наближаващата „обсада“. Книжарницата, където хората обичаха да ходят заради удоволствието да си поговорят с някой по-умен от тях (тъй като никой не можеше да се сравнява с Драйфус, той имаше фотографска памет и можеше да решава сложни логически и шахматни задачи наум), постепенно започна да лъха на гнилоч и на параноя. Той се сопваше на купувачите, които искаха да си платят, крещеше на всеки, който се осмели да влезе, замерваше клиентите с книги и това доведе до посещение от страна на полицията, което доведе до ръкопашна схватка и тя на свой ред доведе до това, че беше освидетелстван. Когато го изписаха с нова комбинация от лекарства, от книжарницата не беше останало нищо, наличните книги бяха продадени, за да се покрият неплатеният наем и причинените— истински или въображаеми — щети, а над къщата беше наложен запор от банката.

Въпреки това Драйфус отново се беше нанесъл там. По цял ден пишеше дълги по десетки страници писма до банката, нейните агенти и различни държавни институции. В рамките на шест месеца заплаши да заведе четири съдебни дела и вкара банката в задънена улица, за което помогна и фактът, че къщата беше в ужасно състояние. Само че, като се изключеха социалните помощи, Драйфус не разполагаше с други средства и затова той се съюзи с движението „Окупирай“, сприятели се със Стивън и се съгласи да дели къщата с други самонастанили се в замяна на храна, поддръжка и плащане на сметките. В разгара на „Окупирай“ там беше същински аврамов дом от всевъзможни навлеци и вагабонти. В крайна сметка обаче съпругата на Стивън успя да наложи някакъв ред. Една от стаите беше отделена за приходящи посетители, а две бяха дадени на Рамон и брат му Едуардо, които дойдоха със Стивън и съпругата му от Католическия работнически дом.

Пип се беше запознала със Стивън в кръжока по разоръжаване няколко месеца преди камиончето на една обществена пералня да блъсне Едуардо, който загина на място. Това бяха щастливи месеци за нея, тъй като тя беше останала с впечатлението, че Стивън и съпругата му са пред раздяла. Още с появата си пламенният Стивън с тяло на борец и с момчешки перчем беше привлякъл вниманието ѝ и си личеше, че и другите момичета от кръжока го харесват. Но единствено тя се осмели да го покани на кафе (което се наложи да плати, тъй като той не вярваше в парите). Предвид готовността, с която Стивън се съгласи, Пип имаше основания да приеме, че това е нещо като първа среща.

При следващите излизания на по кафе тя му призна за фобията си от ядрени оръжия, която я беше обзела като ученичка, за желанието си да върши добри дела и за опасението си, че кръжокът им не е по-полезен от дейността на „Възобновяеми решения“. Стивън ѝ разказа, че се е оженил за гаджето си от колежа, двамата били прекарали дълги години по католически работнически домове, били дали обет за бедност, следвали примера на Дороти Дей, обединявали в едно радикални политически възгледи и религията, но впоследствие пътищата им се разделили, съпругата му била станала по-религиозна и по-аполитична, докато при него било обратното, тя си отворила банкова сметка и започнала работа в дом за инвалиди, а той се отдал на „Окупирай“ и живеел без пари. Макар че Стивън беше загубил вярата си и беше напуснал Църквата, годините, прекарани в католически работнически домове, го бяха белязали с едва ли не женска емоционална прямота, невероятна способност да достига до сърцевината на нещата, която Пип не беше срещала до този момент у друг мъж и не очакваше от толкова обръгнал тип. В пристъп на доверчивост тя се разговори още повече за себе си и сподели, освен всичко останало, че плаща невъзможно висок наем за апартамента, в който живееше с няколко приятелки от колежа, Стивън я изслуша състрадателно и когато малко след смъртта на Едуардо ѝ предложи стаята му, без наем, тя го прие като знак, че връзката им има бъдеще.

Само че, когато отиде да разгледа къщата и да се запознае с останалите обитатели, Пип откри, че Стивън и съпругата му не са дотам разделени, че да не споделят едно легло. Освен това Стивън не си беше направил труда да се появи въпросната вечер, може би се беше досетил, че въпросът за леглото ще я изненада неприятно. На нея ѝ се струваше, че той съзнателно я е подвел за състоянието на брака си. Ала защо го беше направил? Само по себе си това не ѝ ли даваше основания за надежда? Съпругата му Мари беше румена блондинка в края на трийсетте. Тя водеше разговора, Драйфус седеше като сфинкс в ъгъла, а Рамон плачеше за брат си. И или Мари беше толкова суетна, че не виждаше заплаха в Пип, или наистина беше добродетелна католичка и се беше трогнала от тежкото финансово положение на младото момиче. Тя прие Пип с майчинска ласка, която оттогава насетне Пип неизменно възприемаше като укор към присвиващата стомаха ѝ ревност, която тя изпитваше към нея.

Като се изключеха тази ревност и опасенията ѝ от състоянието на Драйфус, бързо изместени от насладата да гледа как щрака умът му, Пип беше щастлива там. Вниманието ѝ към Рамон беше най-неоспоримото доказателство за човешките ѝ достойнства. Малко след като се нанесе, тя разбра, че година преди смъртта на Едуардо, Стивън и Мари са осиновили Рамон, така че Едуардо да може да си изгради свой живот. И сега Рамон беше техен син, макар да беше само няколко години по-малък от тях; това сигурно щеше да ѝ се стори извратено, ако тя не беше обикнала Рамон толкова много. Помагаше му да учи нови думи, играеше с него на простите видео игри, които бяха по силите му, на конзолата, която купи като коледен подарък за цялата къща с пари, които всъщност не можеше да отдели, приготвяше му пуканки с много масло, гледаше любимите му анимационни филмчета и в такива моменти си даваше сметка за привлекателността на християнското милосърдие. Дори сигурно щеше да се навие да се пробва с ходенето на църква, ако Стивън не беше намразил Църквата заради нейното користолюбие и престъпленията ѝ против жените и планетата. Чуваше как от другата страна на вратата към тяхната стая Мари тика в очите на Стивън любовта му към Рамон, как му натяква, че е позволил разумът да изпълни сърцето му с омраза към Евангелието, как било видно, че в сърцето си все още носи Божието слово, че с любящата си доброта към осиновения им син следвал примера на Христос.

И макар че така и не тръгна на църква, Пип постепенно загуби връзка с приятелките си от колежа, тъй като твърде често им пращаше есемеси в последния момент, че не може да излезе с тях, защото е обещала да поиграе с Рамон или да го заведе до магазина за втора употреба да му купи кецове. Това определено беше препъникамък в общуването, ала според нея истинският проблем се състоеше в това, че приятелките ѝ я бяха отписали като шантава идеалистка, която живее незаконно в чужда къща. Сега ѝ бяха останали само три дружки, с които излизаше да пийне по нещо в събота вечер и с които поддържаше контакт предимно с есемеси, като внимателно преценяваше какво да сподели, защото наистина беше шантава идеалистка, живееща незаконно в окупирана къща. За разлика от Стивън и Мари, които идваха от добри католически семейства от средната класа, с преместването си в къщата на Трийсет и трета улица Пип не беше слязла кой знае колко от нивото на майчиното си бунгало във Фелтън, а студентският ѝ заем, така или иначе, я принуждаваше да живее така, все едно е дала обет за бедност. Струваше ѝ се, че върши нещо смислено единствено когато изпълняваше домакинските си задължения в къщата и помагаше на Рамон. И все пак, ако трябваше да отговори на въпроса на Игор, Пип наистина имаше амбиция, макар и да нямаше план как да я осъществи. Амбицията ѝ беше да не свърши като майка си. И заради това фактът, че се справя добре с живеенето в окупирана къща, не я радваше особено, даже в повечето случаи я изпълваше с ужас.

На ъгъла тя зави по Трийсет и трета улица и отдалеч видя седналия на стъпалата Стивън, облечен с обичайните си момчешки дрехи, карирана риза с къси ръкави, издути от големите му бицепси, и с купени втора ръка кецове. Под близкия надлез в прозирната вечерна мъгла грееха снопове златисти лъчи. Стивън беше увесил глава.

— Привет, привет! — извика весело Пип и скочи от колелото.

Той вдигна глава и я погледна със зачервени очи. Лицето му беше мокро.

— Какво е станало? — попита тя.

— Всичко приключи — отвърна той.

— Кое е приключило? Какво е станало? — Пип пусна колелото на земята. — Да не са взели къщата на Драйфус? Какво се е случило?

Стивън се усмихна едва-едва.

— Не, не са взели къщата на Драйфус. Какво говориш? Приключи бракът ми. Мари замина. Изнесе се.

Лицето му се разкриви и от недрата на Пип бликна студен страх, който при преминаването си от кръста надолу се превърна в ужасяваща топлина. Колко добре знаеше тялото ѝ какво иска. Колко бързо попиваше информацията, която можеше да използва. Тя свали каската и седна на стъпалата.

— О, Стивън, толкова съжалявам. — До този момент се бяха прегръщали само за здравей-чао, но изведнъж крайниците ѝ така се разтрепериха, че тя положи длани на раменете му, сякаш иначе ръцете ѝ щяха да се откъснат от ставите си и да паднат. — Тъй неочаквано…

Той подсмръкна леко.

— По нищо не си личеше, нали?

— Не, не, изобщо.

— Да — процеди Стивън ядно, — защото тя няма как да се омъжи отново! Това беше моят коз.

Пип го стисна и разтърка бицепса му, в това нямаше нищо лошо, той се нуждаеше от приятелска утеха. Мускулите му бяха напомпани от тестостерон и тъй топли. А голямата пречка вече я нямаше, беше се изнесла, нямаше я!

— Но пък вие толкова се карахте — подхвърли тя. — Почти всяка вечер, месеци наред.

— Напоследък не чак толкова. Даже си мислех, че нещата се оправят. Но това е било само защото…

Той отново захлупи лице в шепи.

— Някой друг ли има? — попита Пип. — Друг мъж, когото…

Стивън се полюля, сякаш кимаше с цяло тяло.

— О, боже! Това е ужасно. Това е ужасно, Стивън. — Тя притисна лице в рамото му и прошепна в каретата на ризата: — Какво мога да направя за теб?

— Можеш да ми помогнеш — отвърна той.

— Само кажи как — рече тя, триейки нос в ризата.

— Като поговориш с Рамон.

Това я изтръгна от нереалността на случващото се, накара я да осъзнае, че е заровила лице в ризата му. Пип се дръпна и измърмори:

— По дяволите.

— Точно така.

— Какво ще стане с него?

— Тя е обмислила всичко — отвърна Стивън. — Планирала е целия си живот оттук нататък така, както корпорациите планират дейността си за десет години напред. Попечителските права ще останат за нея, а аз ще мога да го посещавам… Сякаш това беше смисълът на осиновяването му — да го посещавам. Тя е просто… — Той си пое дълбоко дъх. — Има връзка с директора на дома.

— О, боже! Идеално.

— Който бил приятел на архиепископа, който пък може да анулира брака. Идеално, нали? Ще вземат Рамон в дома и ще се опитат да го обучат на някакъв занаят, така че тя да може да опраска набързо три бебета в свободното си време. Така го е замислила. И кой съдия не би дал пълно попечителство на майка със сигурна работа в дом за хора като Рамон? Ето това е планът. А ми се прави на толкова благочестива, дори не можеш да си представиш.

— Напротив, мога — осмели се да възрази Пип.

— А аз харесвам нейната благочестивост — продължи Стивън с треперещ глас. — Тя наистина е благочестива. Пламъкът на благочестието е жив в нея. Но аз просто не искам да имам три деца.

Слава богу, помисли си Пип. После попита:

— Значи, Рамон още е тук?

— Тя и Винсент ще дойдат утре сутринта да го вземат. Явно отдавна са го планирали, чакали са само да се освободи легло там. — Той поклати глава. — Мислех, че Рамон ще ни спаси. Да имаме син, когото и двамата обичаме, така че да няма значение, че не сме на едно мнение за всичко.

— Е — отвърна тя с известна враждебност, породена от здравата хватка, в която Мари все още го държеше, — не сте първото семейство, което не може да бъде спасено от раждането на дете. Предполагам, че и аз съм била родена по подобни причини.

Стивън се обърна към нея.

— Ти си добра приятелка.

Тя хвана ръката му и преплете пръсти с неговите, като се мъчеше да прецени внимателно силата на натиска си.

— Да, наистина съм ти добра приятелка — съгласи се Пип. Само че сега, когато дланта му беше в пряк досег с нейната, тялото ѝ ясно показваше — с разтуптяно сърце и учестен дъх — че очаква да усети по себе си ласките на ръцете му до броени дни, даже часове. То беше като едро куче, дърпащо се на повода на разума ѝ. Тя пусна ръката му върху бедрото си, където ѝ се искаше той да я остави, и се дръпна. — Какво каза на Рамон?

— Не мога да го погледна в очите. Откакто тя си тръгна, стоя тук.

— И той си седи вътре, без да си му казал нищо?

— Тя си тръгна преди около половин час. Той ще се притесни, ако ме види да плача. Мислех си, че може първо ти да подготвиш почвата, а после аз ще поговоря с него.

Пип си спомни съдбовната присъда на Анагрет: „слаб“, но това ни най-малко не намали пламъка на желанието ѝ. По-скоро я подтикваше да забрави за Рамон и да остане тук, навън, да продължи да докосва Стивън, тъй като да си слаб означаваше и да не можеш да устоиш на изкушението.

— Ще поговориш ли и с мен после? — попита тя. — Насаме? Важно е.

— Разбира се. Нищо не се е променило, все още разполагаме с къщата, Драйфус е булдог. Захапе ли, не пуска. Не се тревожи за това.

За тялото на Пип беше очевидно, че всъщност всичко се е променило, но разумът ѝ можеше да прости на Стивън, че не си дава сметка за това толкова скоро след като е бил изоставен от съпругата си, с която са били женени петнайсет години. Тя се надигна с все така разтуптяно сърце и прибра колелото вътре. Драйфус беше сам във всекидневната, ровичкаше в настолния компютър, прибраният от улицата шесткрак канцеларски стол изглеждаше като детска играчка под огромното му туловище.

— Къде е Рамон? — попита Пип.

— В стаята си.

— Излишно е да питам дали си в течение със случващото се.

— Не се бъркам в семейни работи — отвърна невъзмутимо Драйфус. Той се завъртя към нея като шестокрак паяк. — За сметка на това проверих какви са фактите. Домът „Света Агнес“ е открит през 1984 година, разполага с трийсет и шест легла, радва се на добри отзиви и е напълно акредитиран от щатските власти. Директорът Винсент Оливиери е вдовец на четиресет и седем години, с трима синове на възраст малко под и над двайсет години, завършил е медицина в щатския университет в Сан Франциско. Архиепископ Еванс е посещавал дома най-малко веднъж. Искаш ли да видиш снимка на Еванс и Оливиери пред сградата?

— Драйфус, изпитваш ли изобщо някакво чувство към това?

Той не отмести погледа си от Пип.

— Чувството ми е, че Рамон ще получи напълно адекватна грижа. Ще ми липсва приятелското му присъствие, но не и видео игрите му, нито пък ограничените му способности за водене на разговор. В крайна сметка Мари навярно ще успее да анулира брака, открих няколко прецедента в диоцеза. Признавам, че имам известни притеснения относно плащането на разходите без нейната заплата. Стивън твърди, че е нужен ремонт на покрива. Колкото и да ти е приятно да му помагаш за поддръжката на къщата, не мога да си ви представя сами да го оправите.

Това беше цяла реч по стандартите на Драйфус. Пип се качи в стаята на Рамон, завари го проснат върху неоправеното легло с лице към стената, по която бяха налепени плакати на спортни отбори от района на Залива. Съчетанието между силната телесна миризма на Рамон и усмихнатите спортисти беше сърцераздирателно, на Пип ѝ се доплака.

— Рамон, миличък…

— Здрасти, Пип — отвърна той, без да помръдне.

Тя приседна на леглото и докосна дебелата му ръка.

— Стивън ми каза, че искаш да ме видиш. Ще се обърнеш ли да ме погледнеш?

— Искам да бъдем едно семейство — отговори той, без да шавне.

— Ние пак сме си семейство — каза тя. — Никой никъде няма да ходи.

— Аз отивам някъде. Мари така каза. Ще отида в дома, в който тя работи. Там е друго семейство, а на мен ми харесва нашето. На теб не ти ли харесва, Пип?

— Харесва ми, много ми харесва.

— Мари отива там, но аз искам да остана тук с теб, със Стивън, с Драйфус, както преди.

— Ние пак ще се виждаме, ще идваме при теб, а там може да намериш нови приятели.

— Не искам нови приятели. Искам си старите приятели, както преди.

— Но нали харесваш Мари? Тя ще е там всеки ден, няма да си сам. Ще бъде отчасти както преди, и отчасти ще има нещо ново, ще е хубаво.

Звучеше точно както когато лъжеше клиентите по телефона в работата.

— Мари не ми обръща внимание така, както ти, Стивън и Драйфус — каза Рамон. — Тя е винаги заета. Не разбирам защо трябва да ходя с нея и не мога да остана тук.

— Тя се грижи за теб по друг начин. Изкарва пари и всички печелим от това. Тя те обича не по-малко от Стивън, а и освен това ти е майка. Човек трябва да бъде с майка си.

— Но на мен ми харесва тук, когато сме като едно семейство. Какво ще стане с нас, Пип?

Тя вече си представяше какво ще стане: щеше да прекарва много повече време със Стивън. Възможността да бъде покрай него всеки ден беше най-хубавото на живота тук, по-хубаво дори от откриването на способността ѝ за милосърдие. Тъй като беше израснала с непрактична майка, която не можеше да закачи и една картина на стената, защото първо трябваше да отиде да купи чук и пирони, Пип се беше нанесла в къщата на Трийсет и трета улица, горяща от желание да усвои практични умения. И Стивън я беше научил на много неща. Показа ѝ как се замазва, как се шпаклова, как се работи с електрическа резачка, как се поставя стъкло на прозорец, как се сменят кабелите на намерена в коша за боклук настолна лампа, как се разглобява колело и беше толкова търпелив, толкова великодушен, че на нея (или най-малкото на тялото ѝ) ѝ се струваше, че се учи как да стане по-достоен негов другар от Мари, чиито домашни умения се ограничаваха до готвенето. Той я водеше на лов за боклуци, показваше ѝ как да скочи в контейнера и да разбута нещата на повърхността, за да открие ценните находки на дъното, и даже понякога Пип го правеше сама, щом зърнеше някой обещаващ на вид контейнер, а върнеше ли се у дома с нещо полезно, Стивън споделяше радостта ѝ. В това двамата бяха „едно“. Тя можеше да бъде като него много повече от Мари и по този начин той постепенно щеше да започне да я харесва повече. Тази надежда правеше болката от желанието ѝ поносима.

След като с Рамон си поплакаха и той отказа да слезе с нея, не бил гладен, Пип установи, че междувременно са се появили двама от младите приятели на Стивън от „Окупирай“, натоварени с няколко големи бутилки евтина бира. Завари ги в кухнята, разговаряха не за Мари, а за разтварящата се ножица между заплащането и цените. Тя включи печката да загрее, за да пъхне замразената пица — така се отчиташе Драйфус, когато дойдеше редът му да приготви вечеря — и си помисли, че след заминаването на Мари навярно ще ѝ се наложи да готви по-често. И докато нейните разсъждения се въртяха около проблема за разделението на труда в комуната, Стивън и приятелите му Гарт и Ерик рисуваха утопичен проект за наемния труд. Теорията им гласеше, че породеният от развитието на технологиите ръст на производителността и съответният спад на работни места неизбежно ще доведат до по-справедливо преразпределение на богатството и до по-високи доходи на по-голяма част от населението, което на всичкото отгоре няма да е принудено да работи, тъй като капитализмът ще осъзнае, че не може да си позволи да превърне потребителите, купуващи произведените от роботи стоки, в бедняци. Безработните потребители ще придобият икономическа стойност, равна на изгубената им стойност на работна сила, и като се обединят с хората, които ще продължат да работят в сферата на услугите, ще създадат нов фронт на трудещите се и постоянно безработните и този съюз ще е толкова силен, че ще доведе до обществена промяна.

— Имам един въпрос — обади се Пип, късайки марулята, която според Драйфус беше напълно достатъчна за салата. — Ако някой получава четиресет хиляди на година, за да бъде потребител, а друг взема четиресет хиляди, за да сменя подлоги в някой дом, този, дето сменя подлоги, няма ли да мрази онзи, дето не прави нищо?

— Работниците от сферата на услугите трябва да получават повече — отвърна Гарт.

— Много повече — поправи го Пип.

— В един справедлив свят — рече Ерик — санитарите ще карат мерцедеси.

— И все пак — отбеляза Пип — аз предпочитам да карам колело, вместо да сменям подлоги.

— А ако искаш мерцедес и сменянето на подлоги е начинът да го получиш?

— Не, Пип е права — намеси се Стивън и Пип потръпна от задоволство. — Трудът трябва да е задължителен, като постоянно се намалява възрастта за пенсиониране, така че винаги да има пълна заетост за всички под трийсет и две години или пък трийсет и пет, или колкото там измислите, и пълна безработица за всички останали.

— Този свят ще е доста гаден за младите — рече Пип. — Не че настоящият не е.

— Аз съм навит — каза Гарт, — стига да съм сигурен, че щом навърша трийсет и пет, оттам насетне ще мога да правя каквото си поискам.

— А ако успеете да смъкнете възрастта за пенсиониране до трийсет и две — рече Стивън, — може да забраните раждането на деца преди пенсия. Това ще помогне за проблема с пренаселеността.

— Да — кимна Гарт, — но щом се намали населението, възрастта за пенсия автоматично трябва да се повиши, защото ще са нужни работници в сферата на услугите.

Пип излезе с телефона на задната веранда. Беше слушала доста такива утопични разговори и ѝ се струваше някак си успокоително, че Стивън и приятелите му никога не успяваха да изчистят всички пречки, че светът е също толкова непоправим като живота ѝ. Докато на запад светлината бавно гаснеше, Пип, с чувство за изпълнен дълг, отговори на пристигналите през деня есемеси на малкото си приятелки и пак с чувство за изпълнен дълг остави съобщение на майка си, в което изразяваше надежда, че клепачът ѝ е по-добре. Тялото ѝ все още беше с впечатлението, че предстои нещо съдбовно. Сърцето ѝ не спираше да думка, докато тя гледаше как оранжевото небе над надлеза потъмнява до моравосиньо.

Когато Пип се прибра, Драйфус тъкмо поднасяше пицата, разговорът се беше прехвърлил към прочутия „светлоносец“ Андреас Волф. Тя си наля голяма чаша бира.

— Изпратили ли са му информацията, или той е хакнал системата? — попита Ерик.

— Не казват — отвърна Гарт. — Възможно е някой просто да му е подшушнал паролите. Волф винаги действа така, стреми се да защитава източниците си.

— Ако продължи в същия дух, хората съвсем ще забравят Джулиан.

— Не, той не може да стъпи на малки пръст на Джулиан като програмист. Волф използва наети хакери. Сам не може да хакне и видео игра.

— „Уикилийкс“ беше голяма гадост, загинаха хора заради това. Волф все още е относително чист. Всъщност това е лозунгът му сега: чистота.

Думата „чистота“ накара Пип да потрепери.

— Така или иначе, информацията определено ще ни е от полза — рече Стивън. — Сред документите има и немалка част за имоти по източния бряг на Залива. От самото начало се опитваме да намерим доказателства за подобни нарушения. Трябва да се свържем със собствениците на споменатите имоти и да ги привлечем на своя страна, може да организираме протест заедно с тях.

Пип се обърна към Драйфус за обяснение. Той се хранеше с такава лишена от наслада скорост, че храната в чинията му като че ли просто изчезваше, без той изобщо да я докосва.

— В събота срещу неделя — рече Драйфус — проектът „Слънчев лъч“ е публикувал трийсет хиляди вътрешноведомствени писма от тайната си щабквартира в тропиците. Повечето от писмата са от Банката на неуморния стремеж, която, струва си да бъде отбелязано, е моята банка. Макар че моят случай не се споменава в писмата, според мен не е параноично да допуснем, че германските шпиони са изровили отнякъде коя е моята банка и са се опитали да ни направят услуга. Във всеки случай писмата са изобличителни. Банката е уличена в предоставяне на подвеждаща информация, измами, отправяне на заплахи, забавяне на отговори отвъд установения срок и присвояване на имоти от собственици, изпаднали във временна неплатежоспособност. Като цяло писмата поставят споразумението на правителството с банките в доста лоша светлина.

— Германците не са шпиони, Драйфус — обади се Стивън. — Аз казах на Анагрет коя е твоята банка.

— Какво? — подскочи Пип. — Кога?

— Кога какво?

— Кога си казал на Анагрет? Още ли поддържате връзка?

— Разбира се.

Тя се взря в поруменялото от бирата лице на Стивън, търсейки доказателства за вина. Не забеляза нищо, но ревността ѝ пренебрегна фактите и направо си запредставя как сега, след отпадането на Мари от картинката, Анагрет ще зареже приятеля си, ще се премести в Оукланд, ще грабне Стивън и ще изхвърли Пип от къщата.

— Документите са невероятни — продължи той. — Всичко е вътре, как да се изработи схема за рефинансиране със собственика и след това да спреш да му отговаряш, да „изгубиш“ документите и да поискаш поставяне под запор. Посочени са дори критериите, по които са ги подбирали. Всеки с повече от две последователно пропуснати вноски и с ипотека над седемдесет и пет хиляди става жертва на същия номер. И много от случаите са тук, на източния бряг на Залива. Страхотен подарък за нас. Почти напълно съм сигурен, че Анагрет го е уредила.

Загубила апетит от притеснение, Пип си допи бирата и си напълни отново чашата. През изминалите четири месеца беше получила най-малко двайсет писма от Анагрет, но ги беше отбелязала като прочетени, без изобщо да ги отвори. Тя не влизаше често във фейсбук, защото снимките на щастливи двойки я потискаха, а и в работата не се гледаше с добро око на използването на интернет за лични цели, ала все пак, за да не се лиши напълно от фейсбук и за да не бъде бомбардирана със съобщения и там, отказа поканата на Анагрет за приятелство. Споменът за нея беше примесен със спомена за Джейсън и незнайно защо, я караше да се чувства омърсена, сякаш не е била по халат, а напълно гола при попълването на въпросника, и след това е омърсила и Джейсън; все едно е извършила нещо абсолютно нередно с Анагрет, нещо, за което хората сънуват кошмари. А сега към това се добавяше и думата „чистота“, която за Пип беше най-срамната дума на света, тъй като беше личното ѝ име[2]. То я караше да се срамува от шофьорската си книжка, където под нацупената ѝ снимка пишеше с големи букви ПЮРИТИ ТАЙЛЪР, и превръщаше попълването на всеки формуляр в мъчение. Резултатът беше точно обратният на желаното от майка ѝ, която я беше кръстила така. Сякаш за да избяга от товара на името си, в гимназията Пип се беше превърнала в мръсница и все още си беше мръсница, желаеше чужд мъж… Тя продължи да се налива с бира, докато не ѝ се замая главата, и едва се насили да отиде да занесе пица на Рамон.

— Не съм гладен — каза той, без да извръща лице от стената.

— Трябва да хапнеш нещо, миличък.

— Не съм гладен. Къде е Стивън?

— Има приятели на гости. След малко ще се качи.

— Искам да остана тук с теб, Стивън и Драйфус.

Пип прехапа устни и слезе отново в кухнята.

— Време е да си вървите, момчета — каза тя на Гарт и Ерик. — Стивън трябва да поговори с Рамон.

— След малко ще се кача — каза той.

Неприкритият страх на лицето му я ядоса.

— Той е твой син! И няма да хапне нищичко, докато не говориш с него.

— Добре, добре — отвърна Стивън с момчешко раздразнение, каквото обикновено проявяваше към Мари.

Пип го изпрати с поглед, като се чудеше дали, ако наистина се съберат, няма да стане така, че да прескочат периода на блаженство и да се озоват направо при дрязгите и караниците. Но тъй като, така или иначе, вече беше развалила купона, не ѝ оставаше друго, освен да седне и да допие бирата. Усещаше, че отвътре нещо ѝ накипява и че съвсем скоро ще избухне, знаеше, че трябва да отиде да си легне, само че сърцето ѝ продължаваше да тупти развълнувано. Накрая желанието, гневът, ревността и съмнението се сляха в едно пропито от бирен лъх недоволство: Стивън беше забравил обещанието си да поговорят насаме тази вечер. Поддържаше връзка с Анагрет, а изоставяше Пип. По някое време чу как той се прибра в стаята си и докато се ослушваше дали вратата му няма да се отвори отново, тя повтаряше наум оплакването си, формулираше го ту така, ту иначе, мъчеше се да го заздрави, така че то да понесе тежестта на чувството ѝ за изоставеност, но без кой знае какъв успех. Накрая не издържа, качи се и почука на вратата на Стивън.

Той седеше на спалнята и четеше книга с червени корици, нещо политическо.

— Четеш си! — възкликна Пип.

— По-добре, отколкото да си мисля за работи, които не мога да променя.

Тя затвори вратата и приседна на ръба на леглото.

— Ако някой те беше чул как си говорехте с Гарт и Ерик, изобщо нямаше да му мине през ума, че се е случило нещо.

— Станалото изобщо не ги засяга. А и аз все още имам делото си. Имам приятелите си.

— И мен. Имаш и мен.

Стивън смутено отклони поглед.

— Да.

— Забрави ли, че ми обеща да поговорим?

— Да, забравих. Извинявай.

Тя си поеме дълбоко дъх и бавно издиша.

— Какво? — попита той.

— Знаеш какво.

— Не, не знам.

— Обеща ми, че ще поговорим.

— Извинявай. Забравих.

Оплакването ѝ беше дребнаво и безсмислено точно както се беше опасявала. Нямаше смисъл да го изрича за трети път.

— Какво ще стане сега с нас? — попита Пип.

— С теб и мен? — Той затвори книгата. — Нищо. Ще намерим нови съквартиранти, най-добре жени, така че да не си единствената.

— Значи, нищо няма да се промени. Всичко си остава същото.

— Защо да се променя?

Тя замълча, вслушваше се в сърцето си.

— Миналата година, когато излизахме на кафе, ми се струваше, че ме харесваш.

— Аз наистина те харесвам. Много.

— Говореше така, сякаш вече не си женен.

Той се усмихна.

— Излиза, че съм бил прав.

— Не, говоря за тогава — настоя Пип. — Тогава се държеше така. Защо го правеше?

— Нищо не съм направил. Просто излизахме на по кафе.

Тя го погледна умоляващо, търсеше очите му, искаше да ги попита дали той наистина не я разбира, или нарочно се преструва. Невъзможността да надникне в мислите му я убиваше. Трудно ѝ беше да си поеме дъх, от очите ѝ закапаха сълзи. Не тъжни, а разстроени, обвиняващи сълзи.

— Какво има? — попита Стивън.

Пип продължаваше да се взира в очите му и той като че ли най-сетне схвана намека.

— О, не! Не, не, не…

— Защо не?

— Пип, стига. Не бива.

— Не виждаш ли — прошепна тя през сълзи — колко те желая?

— Не, не, не.

— Мислех, че просто изчакваме. И сега това се случи. Най-сетне.

— О, боже, Пип, недей.

— Не ме ли харесваш?

— Разбира се, че те харесвам. Но не по този начин. Наистина, съжалявам, но не по този начин. Аз съм много по-възрастен, мога да ти бъда баща.

— Стига! Само петнайсет години! Това е нищо!

Стивън погледна към прозореца, после към вратата, сякаш се чудеше откъде би могъл да избяга по-лесно.

— Нима искаш да ми кажеш, че никога не си изпитвал нищо към мен? — попита тя. — Че съм си го въобразила?

— Навярно си го изтълкувала погрешно.

— Какво?!

— Не исках да имаме деца — каза той. — Това беше проблемът между мен и Мари, не исках деца. Все ѝ повтарях: „За какво са ни деца? Имаме Рамон, имаме Пип. Пак можем да бъдем добри родители“. Така те възприемам. Като моя дъщеря.

Тя зяпна.

— Значи, това е моята роля, така ли? Да бъда като Рамон?! Колко жалко, че не мириша като него! Аз си имам родител! Не ми трябва друг!

— В интерес на истината, на мен ми се струваше, че точно това ти трябва — отвърна Стивън. — Че се нуждаеш от баща. И все още мога да ти бъда като баща. Все още можеш да останеш тук.

— Ти наред ли си? Да остана тук? Така?

Тя стана и се огледа трескаво. По-добре беше да се поддаде на гнева, отколкото на болката, може би беше дори по-добре, отколкото да бъде обичана и прегръщана от Стивън, тъй като навярно през цялото време беше изпитвала към него не друго, а гняв, предрешен като копнеж.

В несъзнателен анархистичен пристъп Пип издърпа блузата си през главата, свали сутиена, коленичи на леглото и се надвеси над Стивън, натика голотата си в очите му.

— Приличам ли ти на дъщеря, а? Така ли ти изглеждам?

Той се сви, закри очи.

— Престани.

— Погледни ме!

— Няма да те погледна. Не аз, ти не си наред.

— Майната ти! Майната ти, майната ти. Толкова ли си слаб, че дори не смееш да ме погледнеш?

Откъде идваха тези думи? От кое тайно място? Пип вече усещаше как в нозете ѝ се плиска насрещен прилив на угризения, даваше си сметка, че тези угризения ще са по-големи от всички досегашни, взети заедно, ала въпреки това не можеше да направи нищо, освен да устои до края, да стори това, което желаеше тялото ѝ: да се стовари върху Стивън. Тя потърка голите си гърди в карираната му риза, дръпна ръцете му от очите, пусна косата си да падне върху лицето му; ясно виждаше, че този път е прекалила. Той изглеждаше уплашен.

— Просто исках да се уверя — рече Пип. — Да съм сигурна, че наистина не изпитваш нищо друго към мен.

— Как можеш да ми причиняваш това? Няма и четири часа, откак тя си тръгна.

— О, значи, след четири дни ще е друго, така ли? Или четири месеца? Четири години? — Тя се надвеси над лицето му. — Пипни ме!

Опита се да насочи ръцете му към тялото си, само че той беше як и лесно я отблъсна. Претъркули се от леглото и се оттегли към вратата.

— Не вярвам в ходенето по психоаналитици — рече Стивън задъхано, — но на теб може и да ти е от полза.

— Щото мога да си го позволя, нали?

— Сериозно говоря, Пип. Това е лудост. Даваш ли си сметка какво ми е в момента?

— Нищо ти няма, четеш си… — Тя взе книгата. — Грамши.

— Ако сервираш подобни гадости и на други хора, които не те желаят, сама си вредиш. И това говори много лошо за способностите ти за самоконтрол.

— Знам, знам. Не съм нормална. Цял живот все това слушам.

— Не, не, ти си страхотна. Прекрасна си, наистина. Но все пак… Сериозно говоря.

— Обичаш ли я? — попита Пип.

Той се обърна.

— Какво?

— Анагрет. Заради нея ли е? Обичаш ли я?

— О, Пип. — Изпълненият с жал и загриженост поглед беше толкова искрен, че почти успя да преодолее недоверието ѝ, тя почти повярва, че няма причина да ревнува. — Тя е в Дюселдорф. Ние сме просто бегли познати.

— Аха. Но поддържаш връзка с нея.

— Чуй се само! Опитай се да се видиш отстрани.

— Не чувам да отричаш.

— Боже господи!

— Моля те, кажи ми, че греша. Просто кажи, че не съм права.

— Аз не искам Анагрет, а Мари. Толкова ли е трудно да го проумееш?

Пип стисна очи, мъчеше се да го проумее и в същото време отказваше да го проумее.

— Но Мари вече е с друг — рече тя. — А ти поддържаш връзка с Анагрет. Все още дори не осъзнаваш, че си влюбен в нея, макар за мен да е ясно. А ако не си, скоро ще се влюбиш. Тя е в твоята възрастова група, нали?

— Излизам да подишам малко чист въздух. А ти напусни стаята ми.

— Само ми покажи — подкани го тя. — Ела и ми покажи, че греша. Хвани ме за ръката само за секунда. Моля те. Иначе няма да ти повярвам.

— Не ми пука дали ще ми повярваш.

Пип се сви на кълбо и прошепна:

— Знаех си.

Болката на ревността беше много по-приятна от мисълта, че просто е луда. Ала тази мисъл отекваше все по-силно в главата ѝ.

— Излизам — извика Стивън и я остави да лежи на спалнята.