Чистота

[le1°9n8a0rd]

Връзката ми с Анабел започна веднага щом излезе решението за развода ни. В замяна на признанието, че съм я изоставил— да изоставиш съпругата си, беше едно от малкото основания за развод, приети в щатското законодателство в Ню Йорк, и единственото, което според нея отговаряше на причинените ѝ страдания — ми беше позволено да запазя ценното ни жилище с нисък наем в Източен Харлем, а Анабел замина да живее сама в горите на Ню Джърси. Тъй като и дума не можеше да става да я тормозя отново с Манхатън, трябваше да хващам автобус от Сто двайсет и пета улица, да се прехвърля на метрото на Сто шейсет и осма, а след това да продължа с още по-дългото лашкане с автобус през Хъдсън и през все по-грозните жилищни квартали по хълмовете северозападно от Нетконг, при което винаги ми прилошаваше.

Бях предприемал това пътешествие на два пъти през февруари, два пъти през март и веднъж през април. Последната събота на май телефонът ми звънна към седем сутринта, малко след като се бях строполил пиян в леглото. Вдигнах само за да го накарам да спре.

— О — рече Анабел. — Мислех, че ще се включи секретарят.

— Ще затворя и може да оставиш съобщение — отвърнах аз.

— Не, дай ми само трийсет секунди. Заклевам се, че няма да се оставя отново да ме въвлечеш в…

— Анабел…

— Исках само да кажа, че не приемам твоята представа за нас. Категорично я отхвърлям. Това е.

— Не можеше ли да отхвърлиш моята представа просто като престанеш да ми се обаждаш?

— Няма да се оставя отново да ме въвлечеш в това — повтори тя, — ала все пак много добре знам как разсъждаваш. За теб мълчанието е знак за капитулация.

— Не помниш ли, че обещах никога да не възприемам твоето мълчание по този начин? В предишния ни разговор.

— Сега затварям — рече Анабел, — но поне бъди честен, Том, и признай, че обещанието ти е подъл номер. Последната дума да е твоя.

Оставих телефона на леглото до ухото ми.

— Стигнахме ли вече онзи момент, в който ще ме обвиниш, че разговорът ни продължава повече от трийсет секунди? Или тепърва да го чакам?

— Не, затварям — повтори тя. — Просто исках да отбележа официално, че напълно грешиш за нас. Това е. Така че… Сега ще затворя.

— Добре. Чао.

Само че Анабел никога не затваряше, а аз нямах сили да го направя вместо нея.

— Не те виня — продължи тя. — Ти наистина прахоса младостта ми и след това ме изостави, но знам, че сега щастието ми не зависи от теб, макар че тук всъщност ми харесва и нещата вървят доста добре, колкото и невероятно да звучи това на човек, който ме смята, цитирам, „неспособна да се справи с истинския живот“, край на цитата.

— „Прахоса младостта ми и след това ме изостави“ — цитирах я аз в отговор. — Не, това не е провокация. Ти искаше само да оставиш трийсетсекундно съобщение.

— Което и щях да направя! Но ти вдигна…

— Вдигнах, Анабел, защото… Нужно ли е изобщо да го обяснявам? Вдигнах, защото ти си взела телефона и си набрала моя номер.

— Да, да, не те оставям на мира. Нали? Толкова съм жалка, не мога да те оставя.

Дори и да исках, нямаше да успея да намеря и една секунда щастие или спокойствие в последното ни оливане преди четири седмици. Винаги си тръгвах от нашите оливания посинен и изтерзан, с тревожни кратери в паметта, но и със смътен отвратителен копнеж да го направим отново.

— Виж — рекох. — Искаш ли да се видим? Искаш ли да дойда? Затова ли се обади?

— Не! Не искам да се виждаме! Искам да затворя, стига да бъдеш толкова добър да ми позволиш!

— Но обикновено досега, всеки път като се обаждаш, в началото заявяваш, че не искаш да се виждаме, и накрая, след няколко часа разговор, става ясно, че всъщност през цялото време, тайно в себе си, точно това си искала.

— Ако ти искаш да дойдеш да ме видиш — отвърна тя, — поне можеш да бъдеш достатъчно почтен да го кажеш ясно…

— Но докато се стигне дотам, разбира се…

— …като всеки възпитан мъж, който желае да прекара известно време с жена, която уважава, вместо да превръщаш предложението си в отвратително обвинение…

— Докато се стигне дотам, разбира се — повторих аз, — времето вече е напреднало, което означава, че когато най-сетне наистина се видим, което ти тайно си искала от самото начало, вече е станало много късно и тогава, няма как, оставам да спя при теб…

— …вместо лукаво да извърташ нещата, така че да изглежда, сякаш моето желание, а не твоето, моят противен живот, а не твоят противен живот…

— …неизбежно оставам да спя при теб и…

— Не желая да спя с теб! Не желая да те виждам! Не за това се обадих! Обадих се да кажа нещо съвсем простичко, което…

— …вече е станало три или четири сутринта, когато най-сетне наистина си легнем да спим, и това, предвид трите часа път и очакващият ме работен ден, винаги е имало доста неприятни последици. Просто се опитвам да ти го напомня.

— Ако искаш да дойдеш и да се поразходим в гората — рече Анабел, — нямам нищо против. Ще ми е приятно. Но трябва да признаеш, че ти го искаш.

— Не аз ти се обадих.

— Но ти повдигна въпроса за виждането. Така че просто бъди честен с мен.

— Ти искаш ли го?

— Само ако ти го искаш и си го признаеш като човек.

— Абсолютно същото важи и за мен. Е?

— Виж, аз ти се обадих — рече тя. — Можеш най-малкото…

— Какво?

— Да не се държиш така, сякаш те е страх, че ще ти направя нещо, ако в продължение на половин секунда престанеш да ме нападаш. Какво си мислиш, че ще ти направя? Ще те окова във вериги? Ще те принудя да се ожениш отново за мен? Става дума за разходка в гората, за бога, за най-обикновена разходка!

За да предотвратя двучасовия вариант на този разговор — при който единият се опитва да докаже, че другият е изрекъл фаталните думи, довели до удължаване на разговора, като вторият оспорва показанията на първия за последователността на събитията, а това на свой ред, поради липсата на запис, принуждава първия да възстанови по памет началото на разговора, а вторият излиза с твърдения, които в определени важни моменти се различават от казаното от първия и това налага времеемки съвместни усилия да се сравнят и напаснат двете версии — аз се съгласих да предприема пътешествието до Ню Джърси и да отидем на разходка.

Анабел пречистваше духа си в имота на родителите на по-младата си приятелка и единствена почитателка Сюзан. Едно от първите неща, които направих, след като подадох молба за развод, беше да преспя със Сюзан. Тя ме беше поканила на вечеря в ролята си на пратеник на Анабел с намерението да ме придума да се откажа от развода, но толкова ѝ беше писнало да слуша оплакванията ѝ от мен и от кръга на хората на изкуството в Ню Йорк в двучасовите им телефонни разговори всяка вечер, че накрая аз я придумах да предаде приятелката си. Сигурно целта ми е била да накарам Анабел най-сетне да приеме развода, само че не стана така. Тя сложи край на приятелството си със Сюзан и ме обвини, че няма да мирясам, докато не ѝ отмъкна или омърся всичко, което има. На всичкото отгоре според нейните изчанчени морални сметки излизаше, че двамата със Сюзан вече сме ѝ длъжници. Аз продължих да си говоря с нея по телефона и да я посещавам от време на време, а Сюзан ѝ позволи да остане в къщата в Ню Джърси, която родителите ѝ се опитваха да продадат за баснословна сума, откакто се бяха преместили в Ню Мексико.

Прохладният автобус ме изхвърли на малко кръстовище в гората насред нищото. За част от секундата очилата ми се замъглиха. Топлината беше наложила своеобразна атмосферна блокада, всичко беше нагъчкано и избуяло. Като в оранжерия. Видях Анабел да излиза от укритието си зад дърветата. На лицето ѝ грееше широка и като се има предвид всичко останало, неуместна усмивка. В отговор на моето се изписа нещо гротескно и също толкова неуместно.

— Здравей, Том.

— Здрасти, Анабел.

Поразителната ѝ черна грива, чиято поддръжка и невероятно честото боядисване навярно ѝ отнемаше най-много време след съня и медитирането, изглеждаше още по-гъста и прекрасна в летния зной. Между джинсите, носени без колан, и краищата на тясната карирана риза с къс ръкав се виждаше ивица гол корем, който беше като на тринайсетгодишно момиченце. Анабел беше на трийсет и седем. Аз щях да навърша трийсет и четири след два месеца.

— Можеш да се приближиш — подкани ме тя точно когато се канех да пристъпя към нея. И в мига, в който се отказах, тя добави — Не, по-добре недей.

По горския път се стелеше пушек от автобуса.

— Май сме в пълна дисхармония — рекох аз.

— Дали? — отвърна Анабел. — По-скоро това важи само за теб. Аз не мисля, че съм в дисхармония.

Идеше ми да изтъкна, че по принцип човек не може да бъде в хармония с друг, който е в дисхармония с него, ала не биваше да забравям за логическото дърво. Всяко нейно изявление ми даваше множество възможности за отговор, всеки от които щеше да предизвика различен отклик, на който също щях да имам няколко възможности за отговор, а много добре знаех колко бързо, само с девет-десет хода, може да се озова на някой опасен клон от дървото и колко отчайващо бавно е връщането към клона на неутралното начало, тъй като то само по себе си водеше до нови изявления от нейна страна, на които нямаше как да не дам определен процент утежняващи положението ми отговори, поради което се бях научил да внимавам изключително много какво казвам в първите мигове на срещите ни.

— Длъжен съм още сега да те предупредя — рекох аз, — че на всяка цена трябва да хвана последния автобус към града довечера. А той е рано, някъде към осем.

Анабел помръкна.

— Няма да те спирам.

За минутата, в която бях слязъл от автобуса, небето като че ли се беше оцъклило още повече. От всяка пора на тялото ми извираше пот, все едно вътре в мен имаше включен някакъв нагревател.

— Все се боиш, че се мъча да те задържа — продължи Анабел. — Първо те карам да дойдеш, макар да не искаш. После те карам да останеш, макар да искаш да си тръгнеш. Винаги ти идваш и си отиваш, а някак си мислиш, че аз дърпам конците. И ако ти се чувстваш безпомощен, представи си на мен какво ми е.

— Бях длъжен да те предупредя — отвърнах аз предпазливо. — Все някога трябваше да го кажа, а ако го бях оставил за после, можеше да решиш, че съм се опитал да го скрия.

Тя отметна грива недоволно.

— Защото това ще ме разочарова, разбира се. Това, че ще хванеш автобуса в осем и единайсет, ще разбие сърцето ми. Седиш и се чудиш кой е най-подходящият момент да съобщиш тази смазваща новина на увесилата се на врата ти бивша… каквато там ти се падам.

— Както току-що демонстрира — изтъкнах аз, — и двата подхода крият своите опасности.

— Не знам защо ме смяташ за твой враг.

По главното шосе се зададоха коли. Стъпих на горския път и се приближих към Анабел, която ме попита дали смятам, че е разочарована, задето няма да прекарам нощта с нея.

— Възможно е, поне малко — отвърнах. — Само защото спомена, че нямаш никакви планове за утре.

— Кога изобщо съм имала някакви планове?

— Именно. Заради това фактът, че си направи труда да го споменеш…

— Веднага бива изтълкуван от теб като заплаха за укори, ако решиш да не останеш да прекараш и утрешния ден с мен.

Поех си дълбоко дъх.

— Нещо такова.

— Добре — завъртя глава тя. — Изведнъж май ми се отщя да се разхождам с теб.

— Както решиш. Но по-добре да ми го беше казала, преди да ме поканиш и да се лашкам по автобуси половин ден.

— Не съм те поканила. Приех предложението ти да дойдеш. Има голяма разлика. Особено след като се появяваш толкова враждебно настроен и първото ти изречение е колко скоро трябва да си тръгнеш. Първото!

— Анабел…

— Да, половин ден си пътувал до тук. Но в това време аз седях да те чакам. На кого му е било по-зле? Кой е по-жалък?

Подскачането по клоните на логическото дърво с нея беше унизително. Готовността ми да се хвана и за най-дребното нещо беше унизителна, а още по-унизително беше, че продължавах да го правя въпреки опита си от хилядите пъти през изминалите дванайсет години. Все едно гледах как задоволявам пристрастеността си към опиат, който отдавна е престанал да ми носи и грам удоволствие. Заради това срещите ни трябваше да се провеждат в пълна тайна. Навсякъде извън вдън горите щеше да ни е срам от нас самите.

— Може ли просто да тръгваме вече? — попитах аз и нарамих раницата.

— Да! Да не мислиш, че искам да стоя тук и да се препираме?

Тесният път минаваше край границата на щатската гора. Пролетта беше дъждовна и растителното царство в канавките, ливадите и по скалистите хълмчета зеленееше ослепително. Във въздуха летеше полен в неприлични количества, дърветата бяха натежали от яркия прашец на своето плодородие, от набъбналите листа. Промушихме се през челюстите на ръждясала порта и се спуснахме по стар коларски път, отнесен от водата, който напомняше по-скоро на коритото на пресъхнал поток. От двете ни страни се извисяваха треволяци, които не след дълго неминуемо щяха да съжаляват за буйството си — вече бяха по-високи, отколкото трябваше, треволяци на стероиди, които всеки момент можеха да бъдат повалени от вятъра и да се пречупят грозно — и ни принуждаваха да вървим един след друг.

— Едва ли ми е позволено да питам защо „трябва“ да се върнеш още тази вечер — подхвърли Анабел.

— Ами не, по-скоро не.

— Защото ужасно ще се разстроя, като разбера, че имаш среща за закускообяд с Уинона Райдър.

Предполагаемото ми излизане с много по-млади красиви жени след развода се беше превърнало в лайтмотив за нея. Всъщност обаче срещата ми на другия ден беше за вечеря, не за закускообяд, и не беше с жена, а с бащата на Анабел, когото тя ненавиждаше и не беше виждала повече от десет години. Въпреки доказаната ни склонност към рецидивизъм, аз си бях позволил да повярвам, че наистина никога повече няма да я видя, и поради тази причина мога да поговоря с баща ѝ, без да ме е страх, че ще си навлека упреци от нейна страна.

— Сега по това си падат мацките, нали? — продължи Анабел. — Да си правят срещи за закускообяд. Ако питаш мен, няма по-отвратителна дума от тази. Лъха ми на киш „Лорен“ и лой от пържени наденички.

— Трябва да се прибера, за да поспя, тъй като снощи не можах.

— А, да. Защото аз те събудих. И държиш да ми го върнеш тъпкано.

Сдържах се и не отговорих. Започвах да си припомням откъслеци от последното ни оливане, които бях успял да изхвърля от паметта си, макар че не беше точно припомняне, а по-скоро повторно преживяване. В царството на Том и Анабел миналото и бъдещето се преплитаха. Небето над Ню Джърси беше надвиснала сауна с разпенени облачета пара, които ту потъмняваха, ту пожълтяваха ярко, без изобщо да подсказват къде точно се намира слънцето, нито пък, в резултат на това, кое време е и къде е изток и запад. И когато Анабел свърна в гората, обитавана навремето от племето ленапи, съвсем изгубих ориентация. Беше едновременно пет следобед и един, и седем, миналият месец и утре следобед.

Анабел вървеше пред мен, рипсеното ѝ дупе се полюшваше пред очите ми. Поведе ме по сърнешки пътеки, самата тя дългокрака като сърна, като внимателно заобикаляше всичко, което напомняше на отровен бръшлян. Вече не беше толкова плашещо кльощава както в годините преди раздялата ни, но още беше слаба. По ребрата и кръста ѝ минаваха леки вдлъбнатини като изметени от вятъра следи по прясно натрупан сняг.

По някое време, докато се спускахме по пружиниращо под нозете ни червеникавокафяво нанадолнище, обсипано с борови иглички, видях, че Анабел е разкопчала ризата си. Карираните краища се вееха отстрани. Тя не се обърна, а хукна надолу по хълма. В гората беше още по-задушно, отколкото на открито. Последвах бившата си съпруга до малка поляна край нещо като пресъхнало езеро, което обаче, преди да изчезне напълно, беше успяло да удави дърветата наоколо. Гора от големи сиви клони, същият убит цвят като на небето. Отнякъде излетя сребрист жерав.

— Ето тук — рече Анабел.

Под нас имаше мъх, камъни и гола пръст. Тя свали ризата си и се обърна да ми се покаже. Ареолите ѝ бяха големи и ужасно тъмночервени, набързо прогонваха погледа. Все едно кожата ѝ беше кремава коприна, попила кръв от две симетрични рани. Отклоних очи.

— Опитвам се да преодолея срамежливостта си — каза тя.

— Засега се справяш добре.

— Погледни ме тогава.

— Добре.

Изчервяването ѝ подчертаваше белега на челото, спомен от падане от коня като малка, при което беше счупила предните си два зъба, впоследствие заменени със скъпи, макар и леко отличаващи се импланти. Между тях имаше цепка, която на мен ми действаше възбуждащо. Все едно подканваше: „заповядай, влез“. Постоянен намек за език.

Анабел разлюля гърди към мен, после се сви свенливо и се извърна, прегърна ствола на една бреза.

— Виж, аз съм от онези, които прегръщат дървета!

Това беше моментът, в който би трябвало да поемем обратно, да се спуснем към централния ствол на логическото дърво и всички клони да се слеят в потвърждение: да, да, да. Съблякох се и установих, че макар да бяхме разведени, съм пъхнал шест презерватива в раницата си.

Анабел, излегната върху мъха и пръстта като някоя жертваща се индианка, се обади, че не ни трябват презервативи.

— Защо?

— Защото така — отвърна тя.

— Ще поговорим за това после — казах аз и разкъсах опаковката.

През 1991 година още бях толкова слаб, че направо бях безтелесен. Вместо тяло имах нещо като арматура от тел с прикрепени към нея сензори — много глава, доста ръце, тиранично щръкнал или свит до незабележимост пенис и нищо друго. Бях като рисунка на Хуан Миро. Бях само идея. Вече шест пъти това странно създание се беше довличало в живописния Делауерски каньон, за да участва в глупавата представа, която с Анабел имахме тогава за нас. Не беше гушкане, не беше приятно. Анабел лягаше на нещо твърдо или мръсно и телената джаджа яростно ѝ се нахвърляше.

Попитах я дали я наранявам.

— Не ме… разкъсваш… доколкото мога да преценя.

Изрече го саркастично. До главата ѝ имаше камък с големината на топка за ръгби. Зачудих се дали не е легнала нарочно до него, за да подскаже нещо, което все още я е срам да поиска открито. Може би идеята беше да грабна камъка и да ѝ разбия главата.

— А сега? — попитах и натиснах силно.

— Сега може и да разкъсаш нещо.

Всичките ни караници бяха за глупости. Все едно, като умножавахме нулевата стойност на глупостите с безкрайни приказки, резултатът нямаше да бъде пак нула. За да можем отново да започнем да правим секс, трябваше да се разделим, а за да стигнем до импулсивния бурен секс, трябваше да се разведем. Само така можехме да покажем гнева си срещу огромното нищо, което бяхме произвели с караниците си в опит да се спасим. Това беше единственият спор, който и двамата можехме да си позволим да загубим с чест. Но след това пак си оставахме с нищото.

Анабел лежеше по очи върху камъните и пръстта и тихо хлипаше, докато аз се борех с топологията на гащите и крачолите. Знаех, че не бива да питам защо плаче. Направех ли го, нямаше да мръднем от тук до тъмно. По-добре беше да тръгнем и по пътя да се дърляме защо не съм я попитал защо плаче.

Тя стана и си облече ризата, като подхвърли:

— Е, направи си кефа и вече можеш да се върнеш в града.

— О, моля те, не се мъчи да ме убеждаваш, че ти не го искаше.

— Но това е единственото, което ти искаш — отвърна Анабел. — И сега можеш да си вървиш. Освен ако не предпочиташ първо да повториш, а след това да си тръгнеш.

Шляпнах един комар на мишницата си и погледнах часовника, не можех да разгадая какво показваше черно на бяло той.

— Кажи ми пак, защо нямаме деца? — рече Анабел. — Не помня какво беше обяснението ти.

Дори и по нейните стандарти повдигането на този въпрос беше прекомерно висока цена за няколко минути секс. А и светкавичното представяне на сметката беше брутално.

— Помниш ли? — попита тя. — Тъй като аз не помня да сме го обсъждали както трябва.

— Така че защо да не го направим в следващите пет часа — подхвърлих аз. — Тъкмо сега са мястото и моментът.

— Ти каза, че ще поговорим после. Сега е после.

Убих още един комар.

— Откъде се взеха тия гадове?

— Мен от самото начало ме хапят.

— Не подозирах, че става дума за това.

— А за какво мислеше, че става дума?

Докоснах издутия вързан презерватив в джоба на панталона.

— Не знам. За други партньори, заразни болести.

— Определено мога да кажа, че не желая да слушам за тях.

— Тук има комари. Хайде да вървим.

— Знаеш ли къде сме? Можеш ли да се върнеш до спирката?

— Не.

— Значи, все пак имаш нужда от мен. Ако искаш да си хванеш автобуса.

Човек трябваше да е винаги нащрек, за да не се изгуби в шубраците на логическото дърво, но възбудата на Анабел, горещият ѝ гръб, още повече покачилият се градус при скоротечната обмяна на секрети, ароматът на шампоан „Мейн енд Тейл“, който се усещаше едва-едва, но винаги лъхаше от косата ѝ, бяха замъглили ума ми. Бях погълнал опиума на Анабел и последствията бяха предвидими. Доста отчаяно отвърнах:

— Виж, вече ми е ясно, че няма да ми позволиш да хвана автобуса.

— Да ти позволя? Ха!

— Не ти сама — поправих се. — Имах предвид и двамата. Няма да хвана автобуса заради нас двамата.

Само че грешката вече беше сторена. Анабел напъха крака в гуменките си.

— Веднага ще те заведа до спирката и ще изчакам с теб, докато се качиш в автобуса — каза тя. — Само за да си спестя малко от омразата ти поне веднъж в живота. Поне веднъж да не бъда обвинявана, задето си изпуснал автобуса.

Анабел отказваше да приеме, че в отношенията ни има нещо повредено, безвъзвратно унищожено, неподлежащо на поправка, отвъд соченето с пръст кой е виновен. При предишното ни оливане бяхме говорили девет часа без прекъсване, като се изключеше ходенето до тоалетната. Мислех, че най-сетне съм успял да я накарам да проумее, че единственият начин да сложим край на това мъчение е да се откажем един от друг и никога повече да не се виждаме, че деветчасовите разговори са самата гадост, която уж трябваше да лекуват. Това беше представата за нас, която Анабел се беше обадила сутринта да отхвърли категорично. Но каква беше нейната представа? Невъзможно беше да се каже. Анабел беше непоклатима, на мен все ми се струваше, че отбелязваме някакъв напредък и чак впоследствие осъзнавах, че сме се въртели в кръг, голям, празен кръг. Въпреки интелигентността и чувствителността си, тя не само че не притежаваше и капчица здрав разум, но и не беше способна да го осъзнае, ужасно беше да гледаш в такова състояние човек, на когото си бил толкова дълбоко отдаден и пред когото си дал обет да се грижиш за него до гроб. Ето заради това трябваше да продължа да се виждам с нея: да ѝ помогна да разбере защо не мога да продължа да се виждам с нея.

— Това е извратено — рекох аз, след като се заизкачвахме от мъртвото езерце към високото, където нямаше толкова комари. — За себе си говоря. Минава месец и се чувствам толкова изродски и потиснат, иде ми да умра от срам заради последното ни виждане, не мога да си покажа лицето пред друг човек. И затова идвам тук, а стигна ли до тук, едва ли не е биологично заложено да остана трийсет и шест часа, през които вдъхвам всевъзможни лъжливи надежди и очаквания…

Анабел се завъртя към мен.

— Млъкни! Млъкни! Млъкни!

— Да не искаш да те убия?

Тя поклати рязко глава, не, не, не иска да я убия.

— В такъв случай не ми се обаждай повече.

— Не издържах.

— Не ме карай да идвам. Недей.

— Не издържах! Боже господи! Трябва ли всеки път да ми навираш в очите колко съм слаба? — Тя започна да обикаля в кръг с вдигнати към лицето ръце, все едно се канеше да го раздере, изглеждаше, сякаш ято стършели са се вмъкнали в главата ѝ и жилят мозъка. — Смили се над мен.

Хванах я и я целунах, моята Анабел. Тя беше сополива, разплакана, с далеч не свеж дъх, мила. Освен това наистина не беше съвсем наред и като цяло не беше способна да работи. Целунах я, исках да я успокоя, да отнема болката ѝ, но след това ръцете ми се плъзнаха надолу към дупето ѝ. Ханшът ѝ беше толкова тесен, че можех да смъкна джинсите, без да ги разкопчавам. Когато се влюбихме, още бяхме деца. Сега всичко беше в пепелища, пепел от пепел, изгоряла при температура, способна да възпламени и пепелта, но зрелият ни сексуален живот тепърва започваше и никога нямаше да престана да я обичам. Именно представата за още две, три или пет години секс в пепелищата пробуждаше в мен мисълта за смъртта. Анабел се дръпна, коленичи, отвори раницата ми и извади швейцарското ножче, за миг реших, че и на нея ѝ е дошла същата мисъл. Само че вместо това тя намушка до смърт петте останали презерватива.

Апартаментът на „Адалбертщрасе“ беше под игото на един стомах. Когато вечер затвореше очи в леглото си, Клелия си представяше как стомахът се носи в мрака над нея. Отвън гладък и лъскав, бледорозов храносмилателен патладжан с разклоняващи се настрани по-тъмни венички, но отвътре червен и разръфан, облян в разяждащи сокове и готов да изригне и да се разпищи като пеленаче във всеки един момент, особено в малките часове. Този нещастен орган обитаваше тялото на майка ѝ Анели. Клелия спеше на канапето в ъгъла на всекидневната, до стената към нейната спалня, така че, когато майка ѝ поиска мляко и сухари през нощта, да не събуди по-малките деца и брат ѝ Руди, а само нея.

Стомахът винаги откликваше на самосъжалението на Клелия. Чуеше ли я да плаче, преди да заспи, това го раздразваше и той блъвваше кръв и жлъчка по чаршафите на Анели, които след това Клелия трябваше да смени и да накисне. С кръвта не можеше да се спори. Колкото и жестока да беше към нея майка ѝ, тя разполагаше с доказателство червено на бяло, че наистина е болна.

Не можеше да се спори и с необходимостта Клелия да започне работа. Дори и да не ѝ бяха забранили да кандидатства в университета — университета с четиристотингодишна история, който баща ѝ беше завършил и покрай който тя минаваше всяка сутрин на път към фурната — семейството не можеше да си позволи Клелия да учи редовно. Вуйчо ѝ Руди работеше за общината, редеше павета, горд в яркосините дочени дрехи, униформата на немския работник, истинският властелин на социалистическата работническа държава, и се грижеше за болната си сестра, като плащаше наема. Само че той пиеше и си имаше приятелки и затова на Клелия се падаше отговорността да осигури прехраната. Брат ѝ беше на петнайсет, а сестра ѝ беше още малка.

През деня Клелия обслужваше клиентите във фурната, а вечер обслужваше стомаха. Само в събота следобед и в неделя разполагаше с няколко часа за себе си. Тя обичаше да се разхожда край реката и в слънчевите дни полягаше върху тревата на брега и затваряше очи. Не искаше да вижда хора, във фурната вземаше пари от стотици, мъжете я зяпаха похотливо, бабичките бъркаха с два пръста във вързани на възел носни кърпи, за да извадят нужните монети, сякаш се канеха да се изсекнат пред нея. Повечето ѝ приятелки от гимназията сега бяха в университета и вече нищо не ги свързваше, а останалите се държаха настрани, тъй като баща ѝ беше от буржоазно семейство, ала и без това тя предпочиташе да е сама, за да може да си мечтае за мъжа, който ще я отведе от „Адалбертщрасе“ в Берлин, Франция, Англия, Америка. Мъж като баща ѝ, когото веднъж беше последвала по стълбите в кооперацията и го чу да казва кротко през неохотно открехнатата с един сантиметър врата на съседа им на горния етаж: „Жена ми е много зле тази вечер. Стомахът. Ако може малко по-тихо?“. Ето такъв мъж.

В една топла събота през юни, малко след двайсетия си рожден ден, Клелия свали престилката и каза на управителя на фурната, че се налага да си тръгне по-рано. През 1954 година работниците в Йена вече знаеха, че нищо лошо няма да стане, ако си тръгнат по-рано, единствено клиентите щяха да чакат по-дълго да бъдат обслужени и в най-лошия случай щяха да закъснеят за своята работа, където също нямаше значение дали са там, или ги няма. Клелия се прибра забързано у дома и се преоблече в любимата си поизбеляла лилава лятна рокля. Вуйчо ѝ беше завел брат ѝ и сестра ѝ на риба и беше оставил майка ѝ, която стомахът беше държал будна цяла нощ, да поспи. Клелия приготви чай от боровинки, който според Анели успокоявал стомаха, макар той да съдържаше танин и кафеин, и го отнесе в стаята ѝ с чиния сухари. Приседна на ръба на леглото и приглади косата ѝ, както правеше баща ѝ. Майка ѝ се събуди и блъсна ръката ѝ.

— Донесох ти чай, преди да изляза — каза Клелия и стана.

— Къде отиваш?

— Навън.

Когато стомахът кротуваше, майка ѝ все още можеше да мине за красавица. Дългогодишните страдания я бяха състарили, а беше само на четиресет и три. За миг тя като че ли понечи да се усмихне, но след това погледът ѝ се спусна към тялото на Клелия и на лицето ѝ се изписа обичайното изражение.

— Няма да те пусна да излезеш с тази рокля.

— Какво ѝ е на роклята? Горещо е.

— Ако имаше и капчица здрав разум, щеше да разбереш, че за нищо на света не бива да привличаш внимание към тялото си.

— Какво му има на тялото ми?

— Твърде е пищно. Всяко поне малко интелигентно момиче би се стремило да прикрие този недостатък.

— Аз съм много интелигентна!

— Не си — отвърна майка ѝ, — ти си глупава гъска. Още отсега мога да предскажа, че ще се хвърлиш на врата на първия срещнат, който ти каже две мили думи.

Клелия се изчерви и заради изчервяването наистина се почувства като глупава гъска с големи гърди, висока и завеяна, с дълги крака и прекалено голяма уста. Но все пак гъската успя да изсъска:

— През целия си живот и две мили думи не съм чула от теб!

— Това е несправедливо, но няма значение.

— Какво не бих дала някой да ми говори мило. Би било прекрасно!

— О, да, много е хубаво — отвърна майка ѝ. — Понякога дори може и да е искрен.

— Не ме интересува дали е искрен! Достатъчно е да е мил!

— Чуй се! — Майка ѝ се пресегна към чайника и си наля в чашата. — Не си измила банята. Вуйчо ти опикава навсякъде. От тук усещам миризмата.

— Ще я измия, като се върна.

— Направи го сега. Не мога да разбера какво е това „първо забавленията, после задълженията“. Ще измиеш банята и после пода в кухнята, и тогава, ако има време, може да се преоблечеш и да излезеш. Как може да ти е приятно да обикаляш навън, като знаеш, че те чака работа?

— Няма да се бавя — рече Клелия.

— Закъде бързаш?

— Времето е прекрасно.

— Искаш да си купиш нещо. И те е страх, че магазинът ще затвори, така ли е?

Анели имаше способността да напипа на кой точно въпрос дъщеря ѝ не желае да отговори и да го зададе.

— Не — отвърна Клелия.

— Донеси ми портмонето си.

Клелия излезе в антрето и се върна с портмонето, в което имаше няколко дребни банкноти и монети. Гледаше как майка ѝ брои пфенигите. Макар че Анели не я беше удряла, откакто дъщеря ѝ започна да се грижи за прехраната им, изражението на Клелия издаваше животинска настръхналост, обезумялостта на приклещена жертва.

— Къде е останалото? — попита майка ѝ.

— Това е всичко. Останалото ти го дадох.

— Лъжеш.

Изведнъж в лявата чашка на сутиена на Клелия шест банкноти по двайсет марки и осем по десет запърхаха като готвещи се да литнат твърдокрили бръмбари. Струваше ѝ се, че чува шумоленето на хартиените крила, а това означаваше, че острослухата ѝ майка също го чува. Дращещите крачка и коравите глави се забиваха в кожата на Клелия. Тя се насили да не поглежда надолу.

— Роклята — рече майка ѝ. — Искаш да купиш онази рокля.

— Знаеш, че не мога да си я позволя.

— Ще дадеш двайсет марки и останалото на вноски.

— Няма да се съгласят.

— Откъде знаеш?

— Знам, защото ходих и попитах! Защото искам хубава рокля!

Клелия смаяно сведе поглед към дясната си ръка, която самоволно се беше надигнала и се беше отпуснала върху виновната чашка на сутиена. Тя беше отворена книга, простодушна, признаваща си всичко глупава гъска.

— Дай да видя какво криеш там — заповяда майка ѝ.

Клелия извади банкнотите от сутиена и ѝ ги подаде. В конфекцията на тяхната улица бяха докарали една лятна рокля със западна кройка или поне каквото минаваше за западна в изостаналата Йена, но така или иначе, роклята имаше твърде западен вид, за да бъде изложена на витрината. Клелия беше влязла под кожата на продавачката, като ѝ носеше пресни пасти с обяснението, че са стари и са за раздаване. Само че беше толкова глупава гъска, че разказа за роклята на малката си сестра, за да я научи какво може да се намери скрито „под щанда“ в магазините на социалистическата република, а майка ѝ, макар да не беше привърженичка на новия строй, беше запомнила думите ѝ. В упражняването на строг надзор Анели надминаваше и социалистическата република. Тя прие победата си спокойно и прибра парите в джоба на пеньоара, след това отпи от чая и попита:

— За какво ти е роклята, имаш среща с някого ли? Или просто да се фръцкаш по улиците?

Парите не принадлежаха по право на Клелия и в този смисъл не ѝ се струваха истински, даже тя смяташе, че заслужава наказанието да ѝ бъдат отнети, и беше бръкнала в сутиена с разкаяние и облекчение. Но като видя как изчезват в джоба на майка ѝ, те отново станаха истински. Шест месеца ги беше заделяла малко по малко от касата, без да я хванат. От очите ѝ закапаха сълзи.

— Ти си уличницата, не аз!

— Моля?

Ужасена от себе си, тя се опита да вземе думите си назад.

— Имам предвид, че ти обичаш да обикаляш по улиците. Аз предпочитам да се разхождам в парка.

— Как точно ме нарече? Коя дума използва?

— Уличница!

Горещ тъмен чай плисна по предницата на лилавата рокля. Клелия смаяно сведе поглед към петното.

— Трябваше да те оставя да умреш от глад — каза майка ѝ. — Яде, яде и виж се каква стана. Дали нямаше да е по-добре да оставя децата си да умрат от глад? Не можех да работя, така че какъв друг избор имах? А ти не спираше да ядеш. Ти си виновна за това, което направих. Заради твоя апетит беше, не заради моя.

Вярно беше, че Анели нямаше никакъв апетит. Но в думите ѝ се долавяше такава приказна жестокост, гласът ѝ беше толкова овладян и строг, че тя като че ли не беше никаква майка, като че ли сред завивките лежеше кукла от плът и кръв, през която говореше отмъстителният стомах. Клелия чакаше да види дали някакъв човешки остатък от майка ѝ няма да съжали за изреченото и да се извини, или поне да смекчи думите си, ала лицето на Анели още повече се разкриви, изведнъж стомахът пак я беше свил. Тя посочи немощно чайника и нареди:

— Направи чай. Този вече изстина.

Клелия избяга от стаята и се хвърли на канапето, на което спеше.

— Мръсна курва! — прошепна тя. — Мръсна курва!

Веднага се изправи и запуши устата си с длан. Избилите в очите ѝ сълзи придаваха трепкащи, прозирни крилца на лъчите, промъкващи се през плътните завеси, които стомахът държеше винаги да бъдат спуснати над прозорците. Боже господи, помисли си тя. Как можах да го кажа? Аз съм ужасна! След това се хвърли отново на тясното канапе и процеди още няколко пъти във възглавницата: „Курва! Курва! Долна курва!“. И при всяка дума стоварваше юмрука си върху главата. Струваше ѝ се, че е най-отвратителният човек на света, един от най-нещастните и нелепите. Краката ѝ бяха толкова дълги, че когато си легнеше на канапето, трябваше да ги свие, за да не висят във въздуха. Беше висока повече от метър и седемдесет и пет, завеяна гъска в твърде малката клетка на канапето, кръстена с най-грозното име на света. Колегите ѝ във фурната я смятаха за глупава, защото току се разсмиваше без причина и имаше навика да изплющява всичко, което ѝ дойде на ума.

Само че Клелия не беше глупава. В училище беше отличничка и можеше да учи в университета, ако не ѝ бяха забранили. Официалната причина за това беше, че баща ѝ е от буржоазен произход, само че баща ѝ беше мъртъв, а майка ѝ и вуйчо ѝ бяха от работническата класа. Истинската стигма беше, че в най-тежките години майка ѝ беше приемала в дома им първо един, а после друг офицер в черна униформа. Малката сестра на Клелия беше дъщеря на втория. Да, Клелия беше яла от месото, маслото и сладкишите, но тогава беше малка, не знаеше какво е зло. На злия стомах един от офицерите беше донесъл цял кашон с истински „Пепто Бисмол“. Анели се беше продала заради стомаха си, не заради децата.

Всеки път когато майка ми разказваше тази история, тя винаги подчертаваше, че когато сменила лекьосаната рокля и пъхнала един геврек и две книги в чантичката си, не е имала никакво намерение да изостави близките си, не действала по някакъв предварително подготвен план. Просто искала да се махне за една вечер от стомаха, да се порадва на едно денонощие свобода извън апартамента, който я карал да съзнава нещастието да бъдеш германец и едновременно с това я правел напълно неспособна да си представи какво е да не си германец. До онази юнска събота най-дръзката ѝ мечта била да си купи западна рокля. Сега нямало как да си позволи роклята, но все още можела да отиде да се разходи на Запад, в американския сектор, не било толкова далеч с влака.

С трийсет марки в чантичката, Клелия се спуснала към центъра на града, който с обичайното социалистическо размотаване все още се възстановявал от бомбардировките, на които бил подложен през войната заради намиращите се тук заводи за прицелни приспособления за оръдия и пушки. Почти всичките ѝ пари отишли за билета отиване и връщане до Берлин. С малкото останали тя си купила пакетче бонбони, от които огладняла още повече, докато стигнат в Лайпциг. До такава степен не била планирала бягството си, че разполагала единствено с един геврек. В момента обаче копнеела най-вече за свеж въздух. Въздухът във вагона миришел на вкиснат социализъм, горещият въздух от отворения прозорец вонял на тежка промишленост, въздухът на гарата „Фридрихщрасе“ лъхал на евтини цигари и бюрократично мастило. Не се чувствала като поредната капка от потока умове и таланти, изтичащ от републиката през онези години. Била бягаща презглава гъска.

На Запад разрушенията били още по-големи, но въздухът наистина бил по-свеж, може би защото вече се било свечерило. На „Курфюрстендам“ я връхлетяло усещането, че все едно идвала от тежка зима, а не от неизличимо социалистическо обезобразяване. Като първите зелени тревички през пролетта, като минзухари и кокичета, там вече никнели живителните стръкчета на търговията. Тя обходила целия булевард и после поела обратно, без да спира, тъй като, ако си позволяла да спре, щяла да се сети колко е гладна. Вървяла по тъмни улици и още по-разрушени квартали. Накрая си дала сметка, че несъзнателно, с инстинкта на животно търси фурна, защото при затварянето си в събота фурните изхвърляли стария хляб. Но защо, след като отчаяно търсела нещо конкретно в непознатия град, винаги избирала най-добрия маршрут да не го намери? Всяко кръстовище предлагало нова възможност за грешка.

И така, грешка след грешка, Клелия навлязла в изключително тъмния и пуст Моабит. Било започнало да ръми и тя най-сетне се спряла под една окастрена липа, не знаела къде се намира. Градът обаче като че ли знаел всичко и само я бил чакал да се спре. Пред нея отбил черен автомобил с лъщящи капки по капака и с отворени прозорци, един мъж се показал и подвикнал:

— Ей, дългокраката!

Клелия се огледала да провери дали онзи не говори на някоя друга.

— На теб говоря — продължил той. — Колко?

— Моля?

— Колко за нас двамата?

Клелия се усмихнала любезно, тъй като и двамата мъже ѝ се усмихвали приятелски, извърнала се и закрачила устремено. Спънала се, после ускорила ход.

— Ей, почакай, красавице!

— Върни се!

— Дългокраката! Дългокраката!

Струвало ѝ се, че се държи грубо, макар че двамата очевидно я вземали за проститутка. Грешката била чистосърдечна и напълно разбираема при тези обстоятелства. Трябва да се върна, помислила си тя. Трябва да се върна и да проверя дали наистина са сгрешили, и да измисля какво точно да им кажа, защото иначе те ще се смутят и ще се засрамят, макар че аз съм виновна, че обикалям по улиците… Но краката ѝ продължавали да я носят напред. Чувала как колата обръща и потегля след нея.

— Извинения за неразбирателството — извикал шофьорът, след като колата забавила ход и тръгнала успоредно с нея. — Ти си почтено момиче, нали?

— Красиво при това — обадил се другият.

— Този район не е подходящ почтени момичета да вървят сами. Ще те закараме.

— Вали, миличка. Не искаш ли да се скриеш от дъжда?

Клелия продължила, от смущение не поглеждала към тях, ала освен това не била сигурна в себе си, тъй като наистина валяло и тя била много гладна, може би точно така била започнала и майка ѝ, била е момиче като нея, съвсем сама на този свят и само някой мъж можел да ѝ осигури това, от което се нуждаела…

От мрака изплувал силует, вървял към нея по тротоара. Тя спряла, колата също спряла.

— Виждаш ли? — попитал шофьорът. — Не е безопасно да обикаляш тук.

— Хайде, ела — подканил я другият. — Ела с нас.

Мъжът на тротоара не изглеждал внушително, но имал широко, честно лице. Това бил баща ми и дори и в тъмната дъждовна нощ в зловещия Моабит от пръв поглед си личало, че е човек, на когото може да се има доверие. Не мога да си го представя на онази улица другояче, освен с жизнерадостно ужасни дрехи, мокасини L. L. Bean, памучен, подгънат над кокалчето панталон и от онези ризи от 50-те с широка яка. След като огледал ситуацията намръщено, той се обърнал към Клелия на самоук немски:

— Entshooldig, fraulein. Con ick dick helfen? Ist allis okay here? Spreckinzee English?[35]

— Малко — отвърнала тя на английски.

— Познавате ли тези мъже? С вас ли са?

След миг колебание майка ми поклатила глава. При което баща ми, който не знаеше какво е страх и освен това смяташе, че ако се държиш разумно и приятелски, другите ще ти отвърнат със същото и че светът ще е по-добро място, ако всички се придържат към това правило, пристъпил към колата и стиснал ръцете на двамата, оповестил на немски, че е Чък Аберант от Денвър, Колорадо, и ги попитал дали живеят в Берлин, или са на посещение като него самия, изслушал с неподправен интерес отговора им и след това им казал да не се тревожат за момичето, той лично щял да се погрижи за безопасността му. Било е изключително малко вероятно някога да ги види отново, но както казваше баща ми, човек никога не знае. Винаги си струва да подхождаш към всеки срещнат така, сякаш може да стане най-добрият ти приятел.

Майка ми, която на двайсет години вече била видяла с очите си бомбардировките над Йена и пристигането на Червената армия, как съседът лисва нощното си гърне върху майка ѝ, разръфано от кучета труп на дете, потрошаването на пиана за дърва за огрев и създаването на социалистическата работническа държава, твърдеше, че най-смайващото нещо, на което е била свидетел в живота си, е сърдечността, проявена от онзи американец към двамата негодници в колата. Доверчивостта и откритостта му били непонятни за една прусачка.

— Как се казваш? — попитал баща ми, след като останали сами на улицата.

— Клелия.

— О, колко красиво име! — възкликнал той. — Страхотно име.

Майка ми се усмихнала щастливо и след това, сигурна, че прилича на точещ лиги тиранозавър, се помъчила да свие устни и да скрие стотиците си зъби, ала това било кауза пердута.

— Наистина ли ти харесва? — попитала тя, усмихвайки се още по-широко.

Баща ми не казал само две мили думи, по-скоро били десет. Във всеки случай не били много. В задния джоб на панталона си носел карта на Берлин, от онези със специалното нагъване (той си падаше по всякакви нововъведения, обичаше да поощрява изобретателите, задето са търсили начин да подобрят положението на хората), и благодарение на нея отвел майка ми до станцията на метрото пред Зоологическата градина и я черпил с вурст от денонощното павилионче там. На смесица от английски и немски, от която майка ми хващала тук-там по някоя дума, той обяснил, че току-що бил пристигнал в Берлин и от вълнение можел да обикаля по улиците цяла нощ. Бил делегат на Четвъртия световен конгрес на Дружеството за международно разбирателство (което нямало да доживее пети конгрес, тъй като през есента било разконспирирано като комунистическа организация). Бил оставил двете си малки дъщери от първия брак на грижите на сестра си и се качил на самолета за Берлин, като сам си платил билета. Бил се сблъскал с някои разочарования в живота, надявал се да постигне нещо повече от това, да преподава биология в гимназията, но хубавото на учителстването било, че му позволявало по цяло лято да е навън, да обикаля по света, сред природата. Обичал да общува с хора от други страни и да открива общи теми за разговор, в някакъв момент бил учил есперанто. Дъщерите му, на четири и на шест, вече били запалени туристки и когато пораснели, възнамерявал да ги заведе в Тайланд, Танзания, Перу. Животът бил твърде кратък, че да го проспива човек. Не искал да прахоса и една минута от седмицата си в Берлин.

Когато майка ми му казала, че е избягала от Йена, в първия момент той се сетил за дъщерите си и настоял тя веднага да се прибере у дома. Но щом узнал, че майка ѝ я бие и Клелия не може да продължи образованието си, баща ми променил мнението си. „Леле, това е ужасно — казал той. — Явно нещо не е наред в тази система, щом принуждават умно, будно момиче като теб да работи във фурна. Аз съм стар планинар, едно одеяло и педя корава земя ми стигат. Хотелът ми не е кой знае какво, но пък има легла. Защо не спиш в моето и ще видим утре как ще изглеждат нещата? Аз ще подремна на пода.“

Почти напълно съм сигурен, че мотивите му са били порядъчни. Баща ми беше добър човек, всеотдаен учител и верен съпруг, поддръжник на независимостта на сестрите ми, ненаситен слушател на истории за несправедливости, доверчив по природа, първи доброволец за всяка неприятна работа, която трябва да се свърши. И все пак не мога да отрека факта, че през целия си живот той се ръководеше единствено от собствените си желания. Ако искаше да заведе учениците си в Хондурас да прокарват канализация в селата или пък в резерват на индианци навахо да боядисват къщи и да жигосват добитък, баща ми заминаваше, въпреки че това означаваше да остави майка ми да се оправя седмици наред сама с децата. Ако решеше да спре колата насред пътя и да ни зареже вътре, докато гони някаква пеперуда, нищо не можеше да го спре. А ако му щукнеше да се ожени за красиво момиче, достатъчно младо да му бъде дъщеря, веднага го правеше, и то неведнъж.

Той беше от Индиана. Решил да учи ентомология с надеждата да допринесе за развитието на земеделието, ала пътят към докторантурата в тази област е страшно дълъг. Образци от определени стадии на жизнения цикъл на ручейниците, които изследвал, може да бъдат събирани само в продължение на седмица-две в годината и за да се издържа, баща ми постъпил на работа в Отдела по земеделие в Колорадо. Когато довършил дисертацията си, живеел в Денвър и изпратил по пощата колекцията си на комисията в Индиана, която нямало как да му присъди докторска степен, без да види събраните образци. Само че колетът, който съдържал резултата от осем години труд, изчезнал безследно по пътя. Мечтата на баща ми била да преподава в университет и да се занимава с изследвания, а вместо това, като отчислен с право на защита, но незащитил докторант, станал учител в общинските училища в Денвър.

Някъде в края на 30-те той взел под крилото си едно умно, но уязвимо девойче, чийто пастрок бил пияница и побойник. Разговарял на няколко пъти с майката, уредил момичето да се премести да живее другаде, окуражил го да кандидатства в колеж. Оказало се обаче, че девойката може да бъде спасена само временно, тъй като приятелят ѝ бил в затвора. Веднага щом излязъл, те избягали в Калифорния. Баща ми служил четири години в Свързочни войски, като последната изкарал в Бавария, и след като се върнал в Денвър и отново тръгнал на работа, научил, че момичето се е прибрало у дома, приятелят ѝ бил във военен затвор, защото едва не убил някого в пиянска свада. Баща ми, който, подозирам, от самото начало бил влюбен в нея, започнал да я кани на излети в планината и малко по малко ѝ предложил брак. Тъй като се опитвала да оправи живота си и освен това била подложена на натиск от майка си, девойката явно решила, че няма друг избор, освен да приеме. (На единствената снимка, която съм виждал, тя прилича на ангел, но очите ѝ са празни, мъртви, долавя се някакво отчаяние от несъответствието между външния ѝ вид и мнението ѝ за самата себе си.) Дъщерите, които родила на баща ми, били на една и на три годинки, когато приятелят ѝ излежал присъдата си и се появил отново в Денвър. Баща ми не е споделял дори и с майка ми какво точно е станало тогава. Знам само, че в крайна сметка получил пълно попечителство над двете ми доведени сестри.

Той бил два пъти по-възрастен от майка ми, но тя била няколко сантиметра по-висока и може би това изравнявало и нормализирало нещата. Баща ми напълно зарязал заседанията на Четвъртия конгрес в Берлин, които навярно дори и по стандартите на международните доброволчески организации са поставили нови рекорди по досада и безсмислие, и двамата с майка ми по цял ден кръстосвали из града. Направили задължителните разходки с корабчета по реката, посещавали ресторанти, които на нея ѝ се стрували луксозни. На петата вечер той я накарал да седне и произнесъл кратка реч: „Ето какво предлагам. Ще се оженя за теб… Не, не се тревожи, няма нищо непочтено. Просто ми се струва, че ако останеш тук, ще се забъркаш в неприятности и за нула време ще се озовеш обратно в Йена, и така ще си отиде целият ти живот. След като се оженим, ще се погрижим да ти изкарат паспорт и така нататък. Другата седмица ще дойда пак с момичетата и ти ще можеш да прецениш дали искаш да се върнеш с нас в Америка. Ако не искаш, ще анулираме брака. Но според мен си страхотно момиче, с глава на раменете, и ще се радвам да останем женени. Ти си напълно, абсолютно прекрасна, Клелия“.

— Майка ми беше права — каза ми много по-късно майка ми, години след смъртта на татко. — Бях глупава, завеяна гъска. Жадувах за доброта и изобщо не ми беше минавало през ума, че може да има толкова добър човек като баща ти. Мислех, че съм попаднала на най-добрия мъж на света. На тъмна уличка в Моабит! Някакво чудо! Нали се сещаш колко издут беше винаги портфейлът му, пълен с всевъзможни боклуци, които той никога не изхвърляше, визитки на важни хора, изрезки от важни публикации, съвети за самоусъвършенстване, рецепти за по-добър свят. И пари. Не бях виждала толкова пари накуп, бяха повече от дневния оборот на фурната. Комунистическа фурна с една каса и със субсидирана цена на хляба: това беше моята представа за много пари! Изобщо не можех да преценя, че хотелът е ужасен, докато баща ти не ми каза, а дори и тогава аз винях конгреса, не него. Какво знаех за силния долар и слабите валути? А и не разбирах всичко, което той ми говореше, затова мислех, че целият град Денвър го е избрал за свой представител на някакъв важен световен конгрес. Мислех го за богаташ! Не бях виждала по-издут портфейл. Не знаех, че Дружеството за международно разбирателство има всичко на всичко четирима членове в цяло Колорадо. Нищо не знаех. Той завладя сърцето ми за пет минути. Бях готова на колене да пълзя до Америка, за да бъда с него.

Трябвало да минат няколко години, за да се уталожи еуфорията ѝ и бракът им да се избистри. В началото тя била потънала в грижи за малките и в курсовете във вечерното училище, където в крайна сметка завършила фармация. Но на първите президентски избори, които помня, майка ми гласува за Бари Голдуотър. Беше видяла достатъчно от социализма, за да предрече неизбежния му крах, знаеше, че руснаците са крадци, изнасилвачи и убийци, и така и не беше преодоляла шока от откритието си, че баща ми е богат само в сравнение с Йена, само доколкото повечето американци са богати. Заради разочарованието си от него тя идеализираше истинските богаташи, приписваше им небивали качества. Беше отдала младостта и красотата си за живот в схлупена къща с три спални с незначителен прогресист, който обаче беше твърде добър и мил, че да го зареже, и разгневена от глупостта си, майка ми се възхищаваше на мъжете, които бяха успели да се издигнат: Голдуотър, сенатор Чарлс Пърси, по-късно Роналд Рейгън. Техният консерватизъм допадаше на германското ѝ убеждение, че природата е съвършена и че всички нещастия на света идват от човека. Докато аз ходех на училище, тя работеше в аптека „Аткинсън“ на „Федерал“ и там всеки божи ден пред нейното гише се редяха болни с рецепти, които трябваше да обслужи. Хора, които се тровеха с цигари, алкохол и вредни храни. На тях не можеше да се вярва, на Съветския съюз не можеше да се вярва и в съответствие с това се формираха и нейните политически възгледи.

Баща ми знаеше, че природата не е съвършена. През годините, в които беше работил за Отдела по земеделие, той беше стоял в напукани от сушата ниви сред умиращи от жажда растения, губещи твърде много вода през устицата си само защото употребяват въглеродния диоксид неефективно, тъй като лявата ръка на молекулата хлорофил не знае какво прави дясната — лявата поема кислород и отделя въглероден диоксид, докато дясната прави точно обратното. Баща ми виждаше деня, в който пустините ще разцъфтят заради по-умни растения, усъвършенствани от хората и обогатени с по-хубав, по-модерен хлорофил. Освен това той знаеше, че Клелия разбира от химия, предизвикваше я да обори неговите доказателства за несъвършенството на природата и по време на вечеря двамата често спореха, като нерядко повишаваха гласове.

За съжаление, майка ми не беше добра мащеха на двете ми сестри. Тя самата беше като попарено от суша растение, копнееше за дъжда на бащиното ми внимание, което се лееше тъй напоително към сестрите ми. Но не беше само това, Клелия критикуваше сестрите ми така, както майка ѝ беше критикувала нея, не одобряваше как се обличат. Това се дължеше както на бунтарската вълна през 60-те, като цяло доста труден период за консерваторите, така и на бунта на един от нейните органи, дебелото черво. Казвали са ми, че като бебе много съм страдал от колики, но малко след като отминал този стрес, майка ми развила извънматочна бременност. Преумора, разочарование от живота, финансови притеснения, наследствено предразположение, лош късмет: червата ѝ се възпалили и ѝ създаваха главоболия до края на живота. Те разкривяваха лицето ѝ така, както стомахът на майка ѝ беше разкривявал нейното, и за всички, с изключение на мен, Клелия се превърна в гласа на тяхното недоволство.

Замисля ли се за Анабел и за лошите предзнаменования, на които не обърнах внимание, преди да се оженим, все стигам до нашето разделено семейство: сестрите ми винаги навън с баща ми, опитват се да направят света по-добър, а аз у дома при мама. Тя ми спестяваше срамните подробности от страданието си (сигурен съм, че ако можеше да избира, щеше да предпочете да е наследила стомаха на майка си, който изхвърляше само кръв, а не воняща гадост, квинтесенцията на германските ругатни, вулгарни шеги и табута), само че, разбира се, аз усещах, че е нещастна, а баща ми като че ли постоянно беше на някакъв конгрес или конференция, или на поредното си приключение в чужбина. Прекарах хиляди вечери сам с нея. Като цяло тя беше доста строга с мен, но имахме една странна игра с лъскавите списания, за които се абонираше. След като прелистехме целия „Таун енд Кънтри“ или „Харпърс Базар“, майка ми ме караше да избера коя къща и жена харесвам най-много. Бързо се научих да посочвам най-скъпата къща и най-голямата красавица и растях с мисълта, че ако си ги осигуря, ще овъзмездя нещастието ѝ. И все пак най-странното в нашата игра беше това, че докато разлистваше списанията, майка ми приличаше на възторжено, изпълнено с надежди момиче, което се държи с мен като по-голяма сестра. Когато пораснах и тя за пореден път седнеше да ми разказва историята за бягството си от Йена, точно това момиче си представях.

Предадох Анабел още преди да я познавам. В края на третата си година в Пенсилванския университет се кандидатирах за главен редактор на „Дейли Пенсилвейниън“, като прокарвах идеята, че вестникът трябва да се отвори към „истинския“ живот извън университета, и след като ме одобриха и прекарах лятото в Денвър при майка ми (баща ми беше починал две години преди това), назначих нарочен човек да отговаря за новините от града и започнах да възлагам статии за препродажбата на билети за „Спектрум“, нивото на живак и кадмий в Делауеър, тройното убийство в Западна Филаделфия. Смятах, че моите репортери успешно разкъсват обвилия университета пашкул от седемдесетарска разлигавеност, ала въпреки това ме глождеше притеснението, че за хората, които те преследваха за интервюта, приличат на деца, които ти досаждат да си купиш на безумни цени уж собственоръчно приготвени сладкиши, за да съберат пари да отидат на летен лагер.

През октомври приятелката ми Луси Хил привлече вниманието ми към една интересна история. От другата страна на реката, в Елкинс Парк, деканът на колежа по изкуства „Тайлър“ една сутрин намерил в кабинета си тяло, увито в кафява амбалажна хартия. Върху нея с червен пастел пишело: ВАШЕТО МЕСО. Тялото било топло и дишало, но не помръдвало. Деканът повикал пазача, който пораздърпал хартията и отдолу изникнало лицето на второкурсничката Анабел Леърд. Очите ѝ били отворени, устата ѝ била залепена с тиксо. Деканът познавал Леърд от поредица писма, критикуващи непропорционално малкото жени сред преподавателския състав и непропорционално големия брой стипендии, отпускани на мъже. Последвалото внимателно разкъсване показало, че под амбалажната хартия Леърд е чисто гола. След известно тръшкане и кършене на ръце пазачът преместил пакета в друга стая, където една секретарка доразопаковала студентката, махнала тиксото от устата ѝ и я наметнала с одеяло. Леърд отказала да говори и да помръдне чак до вечерта, когато нейна колежка ѝ донесла дрехи да се облече.

Леърд беше стара приятелка на Луси и трябваше лично аз да редактирам материала за нея, но тъй като бях изостанал с домашните, оставих вестника в ръцете на завеждащия броя редактор Осуалд Хакет, мой съквартирант и най-добър приятел. Статията за Леърд, написана от един скаран с морала второкурсник, лъкатушеше между вулгарността и сарказма, като изобилстваше от подбрани пикантни цитати от неназовани колеги на Леърд („никой не я харесва“, „богата кифла“, „жалък опит да привлече внимание към себе си след провала на филмите си“), но пък репортерът си беше свършил работата както трябва, прилагаше дълго обяснение от Леърд и нищо неказващо изявление от декана, поради което Осуалд беше пуснал целия текст на първа страница. Аз го прочетох следобеда на другия ден и честно казано, само за миг ме бодна съвестта. Чак след като се отбих в редакцията и разбрах, че са ме търсили и Леърд, и Луси, си дадох сметка — изведнъж, с присвиване на сърцето — че статията е доста груба.

Истината е, че изпитвах ужасен страх от укори, особено от жени. Някак си успях да се убедя, че ако не отговоря на обажданията, може и да ми се размине. Не повдигнах въпроса и пред Осуалд, тъй като поради страха си от укори не обичах да укорявам приятелите си. Струваше ми се възможно гневът на Луси, която не живееше на общежитие, да се е поуталожил до следващото ни виждане и изобщо не ми мина през ума, че ако някоя мадама е толкова бойна да се опакова в амбалажна хартия, то за нея е нищо да се изтърси направо в редакцията.

Като главен редактор разполагах със свой кабинет, в който често оставах да уча. Ако Анабел се беше появила в гащеризон, униформата на войнствените феминистки в университета, сигурно щях да се досетя коя е, ала девойката, която почука на вратата късно следобеда в петък, беше облечена в скъпарски дрехи, с бяла копринена блуза и тясна пола до под коляното, която ми се видя по парижка мода. Устата ѝ беше резка от яркочервено червило, косата ѝ — черна грива.

— Търся Том Абèрант.

— АберӚнт, с ударение върху А — поправих я аз.

Девойката се ококори смаяно.

— Първокурсник ли си?

— В четвърти курс съм.

— Боже господи! На тринайсет ли си влязъл в университета? Представях си мъж с брада.

Бебешкото ми лице беше болна тема. Съквартирантът ми в първи курс беше предложил да си придам по-мъжествен вид с белег от едновремешен дуел, като се порежа с рапира и пъхна косъм в раната, за да не зарасне хубаво. Смятах, че лицето ми е основната причина за неуспеха ми с момичетата, тъй като, макар да умеех да се сприятелявам с тях, не бях вкарвал в леглото си нито едно. Привличах вниманието единствено на тапите под метър и петдесет и на обратните. Някакъв зализан тип от втората група се беше приближил към мен на един купон и без да каже и дума, пъхна езика си в ухото ми.

— Аз съм Анабел — представи се тя. — На която не върна обаждането.

Нещо ме жегна в гърдите. Анабел затвори вратата с обуто в шикозна обувка краче, седна и скръсти ръце, сякаш за да прикрие това, което напираше под блузата. Очите ѝ бяха големи и кафяви като на кошута, лицето беше издължено и тясно също като на кошута; не би трябвало да е красива, но беше. Беше поне две години по-голяма от мен.

— Съжалявам — измънках нещастно. — Съжалявам, че не се обадих.

— Луси ми каза, че си свестен. И че мога да ти имам доверие.

— Съжалявам и за статията. В интерес на истината, я прочетох чак след като излезе.

— Нали ти си главният редактор?

— Все пак делегирам част от правомощията си и на други хора.

Избягвах погледа ѝ, но усещах как очите ѝ ме изпепеляват.

— Необходимо ли беше твоят репортер да споменава, че баща ми е президент и председател на съвета на директорите на „Маккаскил“? И че не се радвам на всеобщо одобрение тук?

— Съжалявам — потретих. — Веднага щом видях материала, осъзнах, че е доста груб. Понякога, докато пише, човек забравя, че текстът му ще бъде четен.

Тя отметна тъмната си грива.

— Значи, ако не го бях чела, нямаше да съжаляваш, така ли? Това ли искаш да кажеш? Съжаляваш, че са те хванали? Това не е извинение. Това е страхливост!

— Не биваше да използваме анонимни източници.

— О, да, получи се забавна игра на отгатване — отвърна Анабел. — Кой ме мисли за разглезена богаташка, кой ме смята за луда, кой е толкова сигурен, че произведенията ми не струват. Разбира се, може и да не е толкова забавно да седиш в едно помещение с хората, наговорили такива неща по твой адрес, и да знаеш, че все още си ги мислят, да усещаш как те гледат. Да трябва да търпиш толкова вперени в теб погледи. Да се чувстваш тъй видима, изложена на показ.

Тя все още не беше отпуснала скръстените на гърдите си ръце.

— Все пак ти си била гола в кабинета на декана — изтъкнах аз, не успях да се сдържа.

— След като те разкъсаха хартията.

— Искам да кажа, че си търсила обществен отзвук и си го получила.

— О, пак старата песен. Има ли нещо по-грабващо вниманието от голо женско тяло? По-добър начин да продадеш вестника? Доказахте аргумента ми по-добре и от мен.

Това беше първият от десетки хилядите пъти, в които ми се струваше, че не схващам напълно логиката на Анабел. Но защото беше първият, а не десетки хилядният, и защото тя изглеждаше толкова пламенно самоуверена — присвива ме сърцето, като си спомня плама и увереността, които тогава все още притежаваше— приех, че грешката е моя.

— Нашият вестник е безплатен — измънках аз. — Не гоним продажби.

— Всяко действие си има последствие — запоучава ме тя. — Някои пътища водят нагоре, други водят надолу. Ти си редакторът, ти си пуснал това нещо да излезе и аз го прочетох. Ти ме нарани и ще трябва да живееш с това. Искам никога да не го забравиш, защото аз никога няма да забравя какво си пуснал в твоя вестник. Не прояви и уважението да ми се обадиш, след като ти оставих съобщение! Смяташ, че защото си мъж, а аз съм жена, ще ти се размине безнаказано. — Анабел замълча, видях как две сълзици атакуват грима ѝ. После тя добави по-меко: — Може и да не се съгласиш с мен, но съм дошла тук да ти кажа, че си гадняр.

Външният ѝ вид и възрастта ѝ придадоха още по-голяма тежест на обвинението ѝ. В интерес на истината, вече бях назрял да се съмнявам в добротата си. Когато бях в седми клас, на Великден по-малката ми сестра Синтия си дойде от колежа, преобразена в хипи с ръбати очила с телени рамки и с брадясал като библейски пророк приятел. Те проявиха приятелски изследователски интерес към мен като представител на човечеството от утрешния ден. Синтия се беше вторачила във въздушната ми пушка. Харесва ли ми да стрелям и да убивам враговете си с нея? Харесва ли ми да им пръскам главите? Как според мен се чувства човек с пръсната глава? Игра ли било това?

Приятелят ѝ ме подхвана за колекцията от пеперуди, с която се занимавах не особено ентусиазирано с надежда да спечеля одобрението на баща ми. Обичам ли пеперудите? Наистина ли? Защо тогава ги убивам?

Синтия ме попита какво искам да постигна в живота. Искам да стана журналист или фотограф? Чудесно. А защо не санитар? Или пък начален учител? Това било за момичета, така ли? Защо да е само за момичета?

След това приятелят ѝ подхвърли дали ми е минавало през ума да се пробвам за мажоретка. Не било позволено? Защо? Защо едно момче да не може да стане мажоретка? Да не би момчетата да не могат да скачат? Да не би момчетата да не могат да крещят?

Двамата ме бяха накарали да се почувствам като задръстен старец. Това ми се виждаше гадно от тяхна страна, но в същото време ме гризеше гузното усещане, че в мен нещо не е както трябва. Един следобед, няколко години по-късно, се прибрах у дома след училище и заварих къщата в извънредно положение, на тавана бяха открили мишки, нещата ми бяха разпилени на пода в стаята, вратата на гардероба беше отворена, на стълбата към капандурата се виждаха краката на баща ми. Позволих си да се надявам, че може и да не е забелязал вехтия брой на списание „Уи“, което бях задигнал от една антикварна книжарница и скрил в гардероба, но след вечеря той дойде в стаята ми и попита как според мен се чувстват сниманите за порнографски списания жени.

— Не съм мислил за това — отговорих чистосърдечно аз.

— Е, на тази възраст вече ти е време да се замислиш.

През онази година всичко, свързано с баща ми, ми се струваше отблъскващо и ме караше да се срамувам. Смотаняческите му очила, каквито носеха само хората в наземния контрол на НАСА, зализаната с петролни деривати коса, разкрачената му стойка на каубой. Напомняше ми на язовец: щръкнали зъби и безсмислена работливост. Защо строи поредния бент? Защо прегризва дървета? Защо се плацика наоколо, ухилен до уши?

— Сексът е нещо много хубаво — каза той с учителския си тон. — Но в порносписанията човек може да намери само човешко нещастие и морално падение. Не знам откъде си се сдобил с този парцал, ала имай предвид, че като си платил за него, ти си допринесъл с парите си за унижението на някой друг. Представи си как ще се чувстваш, ако това беше Синтия или Елън…

— Ясно, схванах.

— Наистина ли? Даваш ли си сметка, че тези жени са сестри на някого? Дъщери?

Засегнах се, струваше ми се, че погрешка съм взет за по-лош, отколкото съм, защото всъщност не бях допринесъл за ничие унижение. Напротив, чрез кражбата на списанието бях наказал книжарницата, задето закупува на едро стари порносписания; ако изобщо имах някакво отношение към случая, аз бях порядъчният гражданин, който използва повторно отпадните продукти, а за какво точно употребявам откраднатия „Уи“, си беше моя работа и дори можеше да се приеме, че по този начин наказвам и експлоататорите, тъй като това, че се задоволявам с откраднати списания, правеше излишно закупуването на нови издания от тях, да не говорим, че спасяваше от изсичане вековните гори и превръщането им в целулозна каша.

Няколко дни по-късно откраднах още няколко списания. Харесвах „Уи“, защото момичетата вътре изглеждаха по-истински, освен това имаха по-европейски вид, следователно бяха по-културни, по-интелигентни и по-извисени от онези в „Плейбой“. Представях си как водя задълбочени разговори с тях, как ги изслушвам състрадателно и с това печеля симпатиите им, но не можех да отрека, че интересът ми към тях се изпаряваше веднага щом се изпразнех. Струваше ми се, че се сблъсквам със заложена в самата структура на Вселената несправедливост: това, че съм мъж, който се възбужда от снимки не по своя воля, едва ли не автоматично ме поставяше от страната на лошите. Не исках на никого да навредя, а навреждах.

По-нататък стана още по-зле. С наближаване на времето за заминаване за колежа, с Мери Елън Щалстрьом, с която бях на абитуриентския бал и чийто романтичен мерник беше взел на прицел един недостижим съученик, си дадохме безкръвен, но въпреки това не по-малко вълнуващ обет взаимно да се избавим от девствеността; в последните почивни дни на лятото, в хижа в Естъс Парк, принадлежаща на родителите на един наш приятел, в съдбовния момент на проникването силният ми мъжествен тласък неволно нацели най-чувствителното и забранено кътче в тялото на Мери Елън. Тя се разкрещя с цяло гърло, сви се и ме срита. Опитите ми да я успокоя и да се извиня я докараха до истерия. Мери Елън пищеше и се мяташе, едва си поемаше дъх и не спираше да повтаря някакви нечленоразделни думи, които, за мое огромно облекчение, най-накрая разтълкувах като желание веднага да бъде откарана обратно у дома в Денвър.

Анално предизвиканият писък на Мери Елън още кънтеше в ушите ми, когато ме приеха в Пенсилванския. Баща ми беше предложил да избера по-малък колеж, но от Пен ми предложиха стипендия, а майка ми ме съблазни с приказките си за богатите могъщи хора, с които ще се запозная в колеж от Бръшляновата лига. През първите три години от престоя ми в Пенсилванския не се сприятелих с нито един богаташ, но за сметка на това смътните ми догадки за мъжката вина получиха здрави теоретични основи. От лекции както във, така и извън колежа, като се започне с беседата за секса, изнесена ни през първата седмица от четвъртокурсничка по гащеризон, научих, че съм още по-неспасяемо затънал в патриархалността, отколкото подозирах. На всичкото отгоре излизаше, че зад всяко сближаване с представител на противоположния пол се крият априори съмнителни мотиви.

Не че имаше кой знае какви сближавания. Очевидно не изглеждах отвратително млад само на момичета под метър и петдесет. Една от тях, която работеше в редакцията на „Дейли Пенсилвейниън“ през втората ми година, започна да ми кима и да ми мята многозначителни погледи, а накрая ми тикна в ръката бележка, в която намекваше за „опасността“ да бъде „страшно наранена“ от мен. Угодих ѝ и една вечер я целунах пред общежитието, отчасти поради чувството за вина, че нямам желание да преспя с нея — че съм обективиращ мъж, който вижда в нея единствено ниския ѝ ръст — и отчасти с подлия мъжки мотив най-сетне да вкарам някоя в леглото си, ала не бях в състояние да ѝ угодя чак толкова, че да откликна по очаквания начин на признанията в любов, които тя ми прошепна с наведена глава, и в крайна сметка пак излязох виновен, задето съм я наранил, и то без да постигна нищо. За капак, за да не ме вижда никога повече, тя напусна „Дейли Пенсилвейниън“ с гръм и трясък.

Потърсих спасение в бирата, масите за билярд в „Хюстън Хол“ и вестника. Като „журналисти“ в студентско издание, занимаващи се с лекомислени студентски неща, аз и приятелите ми постигахме нива на самодоволство, с каквито съм се сблъсквал единствено у репортери от „Ню Йорк Таймс“. Разбира се, под обвивката се криеше мека сърцевина на неопитност, но всички се хвалехме със сексуалните си подвизи в гимназията и на мен изобщо не ми хрумваше, че след като аз съм излъгал, може и другите да са поразкрасили постиженията си. Единственият човек, който прозря истината, беше Луси Хил. Тя учеше със стипендия в „Чоут Розмари Хол“ и беше работила като сервитьорка две години, преди да я приемат. Приятелят ѝ беше към трийсетте, хипар и самоук дърводелец, който приличаше много на Д. Х. Лорънс, любимия ѝ писател. Приятелският изследователски интерес на Луси към мен беше по-ясно изразен и по-приемлив, отколкото на сестра ми Синтия. Когато ѝ разказах за случая с Мери Елън Щалстрьом, тя се разсмя и отбеляза, че Мери Елън се е разкрещяла, защото съм ѝ предложил точно това, което иска, но отказва да си го признае. Луси беше твърдо решена да ми намери гадже, с което „да си играете на зайчета“. Това със зайците не ми харесваше, а и снизхождението, което се долавяше от думите ѝ, не ми допадаше, но нямаше с кого друг да си говоря за секс и затова продължавах да ходя в къщата ѝ извън кампуса за слабо кафе и клисави десерти по рецепти от „Готварска книга от Лосовия лес“.

Когато Анабел си тръгна от редакцията, след като произнесе присъдата си за мен, нито тя, нито аз знаехме, че съм точно този, когото търси. Навън слънцето се беше скрило изведнъж, както става през октомври, и аз седях в сумрака и страдах. Бях готов да повярвам, че съм гадняр, но все пак беше нетърпимо да бъда наречен така от по-голямо и много привлекателно (и богато, да не го забравяме, още от самото начало това го имаше) момиче, което специално беше прекосило Шуйкил да ме заклейми. Не знаех какво да сторя. Ако се обадех на Луси, само щях да си изпрося още укори. Не можех да изхвърля от главата си това „ти си гадняр“. Преследваше ме и представата за голото тяло на Анабел, увито в амбалажна хартия.

Минах през столовата, изгълтах две панирани пилешки пържоли и една паста, върнах се в стаята ми в общежитието и набрах номера на Анабел, който си бях записал на дланта. Отброих десет позвънявания, преди да затворя. Когато Осуалд се прибра след вечеря, ме завари да стоя на тъмно.

— О, мистър Том е увесил нос — подхвърли той. — Някой е опънал нервата му. Да не би случайно да се е сблъскал с някоя Шипка?

Осуалд се заиграваше, не за първи път, с един епизод на „Умирай умно“, в който героят, злодей от Източна Азия с протеза на едната ръка, донесла му прякора Щипката, все не успяваше да произнесе думата правилно и затова всички го наричаха Шипката, а той все ги поправяше: „Не Шипката, а Шип-ка-та!“.

Искаше ми се да му обясня, че е сгафил и заради него съм бил подложен на ужасно унижение, но той беше в приповдигнато настроение, изобщо не съзнаваше гафа си и не можех да се насиля да му скофтя вечерта. Вместо това си го изкарах на автора на материала.

— На мен той ми прилича на малка острозъба невестулка — включи се и Осуалд. — Ако във Вселената имаше поне малко справедливост, материалът му нямаше да е толкова чист и щях да ти го оставя да го редактираш.

— Цитатите от неназовани източници по адрес на Леърд са доста гаднички. Чудя се дали да не пуснем някакво извинение.

— О, недей. Редакторът винаги трябва да подкрепя репортера си, дори и той да е малка оцъклена невестулка.

С Осуалд се бяхме озовали заедно в „Дейли Пенсилвейниън“ благодарение на това, че взаимно си нашарвахме в червено текстовете, докато не останеше и думичка от първоначалния вариант. В колкото и мрачно настроение да изпаднеше някой от нас, другият винаги успяваше да го разведри с глупостите си и не след дълго се хилех на опитите на Осуалд да имитира резервата на „Бронкос“ Норис Уиз (Осуалд беше от Небраска и също като мен беше привърженик на „Бронкос“) и на жестоките му пародии на по-глупави, но по-харесвани от нас колеги. Дарбата му да злобее по адрес на другите се изкупваше от нивото на самочувствието му, което беше колкото на Йори. Неотдавна той беше успял да сложи край на дългия си сушав период и беше забил една второкурсничка, поетеса, която очевидно щеше да разбие сърцето му, но още не беше стигнала дотам. От уважение към моята все още продължаваща суша, Осуалд рядко споменаваше поетесата, ала след като отново ме остави сам, беше ясно, че отива при нея, и аз пак се сгромолясах в ямата на угризенията.

Някъде към десет успях да хвана Анабел по телефона.

— Виж, наистина ми е кофти, че допуснах да пострадаш. Искам да ти се реванширам.

— Вредата е нанесена, Том. Вече си направил избора си.

— Но аз не съм такъв, за какъвто ме мислиш!

— За какъв те мисля според теб?

— За лош човек.

— Така сочат доказателствата — отвърна тя с лек намек за игривост, възможно смекчаване на присъдата.

— Искаш ли да напусна? Тогава ще ми повярваш ли?

— Няма нужда да го правиш заради мен. Може просто да се постараеш оттук насетне да бъдеш по-добър редактор.

— Ще се постарая! Ще се постарая!

— Добре, тогава. Не ти прощавам, но оценявам това, че ми се обади.

Ето тук разговорът ни трябваше да приключи, само че Анабел още тогава се отличаваше с особена липса на решителност, когато ставаше дума да затвори, а аз пък не исках да я оставя, без тя да ми е простила. В продължение на няколко секунди никой не се обади. Мълчанието се проточи и сякаш, поне на мен така ми се струваше, в него затрептяха хиляди възможности. Напънах се да доловя дишането ѝ.

— Излагаш ли някъде творбите си? — попитах аз, когато мълчанието стана непоносимо. — Ще ми е интересно да видя филмите ти.

— Ела в стаята ми и ще ти покажа гравюрите си. За това ли ми се обади? — Отново игривият тон. — Искаш ли направо сега да дойдеш да разгледаш?

— Сериозно ли предлагаш?

— Помисли малко и ще разбереш дали говоря сериозно.

— Аха.

— Моите творби не висят по стените.

— Ясно.

— И никой не влиза в стаята ми, освен мен.

Каза го така, все едно не просто изтъкваше някакъв факт, а поставяше забрана.

— Струваш ми се интересен човек — рекох аз. — Съжалявам, че те засегнахме.

— Вече съм свикнала — отвърна тя. — Явно всички хора го правят.

И тук разговорът отново можеше да приключи. Само че в играта се беше задействал фактор, който изобщо не би ми минал през ума: Анабел беше самотна. Все още имаше една приятелка в „Тайлър“, лесбийката Нола, която ѝ беше помогнала за опаковането в амбалажната хартия, но безнадеждното влюбване на Нола в нея я правеше трудно поносима в големи дози. Според Анабел всичките ѝ останали колеги бяха настроени против нея. Те имаха основания да негодуват срещу особения статут, който тя си беше извоювала — въпреки че университетът нямаше програма за кино, тя се водеше, че учи режисура — но истинският проблем беше в нея. Външният ѝ вид, острият език и наглед реалната възможност тя да се окаже артистичен гений будеха интерес у околните, Анабел определено привличаше погледите към себе си. Но дълбоко в себе си тя беше много по-свита, отколкото държанието ѝ подсказваше, и отблъскваше всички с моралния абсолютизъм и чувството си за превъзходство, което твърде често е признак за прикрита срамежливост. Преподавателят, който я беше окуражил да започне да снима филми, после се беше опитал да я вкара в леглото си и това: а) беше гадно; б) очевидно не беше нещо необичайно; и в) беше подкопало вярата ѝ в оценката му за нейния талант. След този случай Анабел беше извадила томахавката в отношенията си с университета. Това беше затвърдило положението ѝ на парий, тъй като според нея другите студенти се интересували единствено от подкрепата на преподавателите, от тяхното одобрение и възможността да ги препоръчат на някоя галерия.

Част от това, както и много други неща научих през вълнуващия двучасов разговор онази вечер. Не се смятах за особено интересен събеседник, но пък бях добър слушател. И колкото повече я слушах, толкова повече омекваше гласът ѝ. А след това открихме и едно странно съвпадение.

Анабел беше израснала в Уичита, в голяма къща в Колидж Хил. Тя беше представител на четвъртото поколение на едно от двете семейства, които притежаваха хранително-вкусовия конгломерат „Маккаскил“, втората по големина частна компания в страната. Баща ѝ, наследник на петпроцентов дял от акциите, се беше оженил за четвърто поколение Маккаскил и беше започнал работа в компанията. Като малка Анабел била много близка с баща си. Когато дошло времето да я изпратят в „Розмари Хол“, където била учила майка ѝ преди сливането с „Чоут“, тя заявила, че не иска да ходи там. Майка ѝ обаче настояла и за разлика от друг път, бащата на Анабел отказал да отстъпи пред молбите ѝ и така на тринайсет години тя се озовала в Кънектикът.

— Дълго време всичко е било обърнато наопаки в представите ми— каза ми тя. — Мислех, че майка ми е ужасна, а баща ми е прекрасен. Той е страшно умен и предразполага хората. Умее да ги върти на пръста си. След като заминах да уча, той започна да изневерява на майка ми, а тя пък започна да пие от сутринта и аз осъзнах, че се е опитвала да ме предпази, като ме изпрати далеч от дома. Майка ми никога не си го призна, но съм сигурна, че е така. Баща ми я убиваше, а тя не искаше той да убие и мен. Бях толкова несправедлива към нея. И накрая той наистина я уби. Горката ми майка.

— Баща ти е убил майка ти?!

— Човек трябва да проумее как работи „Маккаскил“, за да го разбере. Те са вманиачени да запазят компанията семейна собственост, така че никой отвън да не знае какво вършат. Всичко се върти около тайните и властта на семейството. Когато някой Леърд се ожени за наследничка на Маккаскил, то е завинаги, защото те наистина са вманиачени на тема семейна солидарност. Така че, след като заминах да уча и баща ми започна да изневерява на майка ми, на нея не ѝ оставаше нищо друго, освен да се пропие. Това е начинът да се справяме с нещата в нашето семейство. Алкохол, наркотици и опасни хобита, като пилотиране на хеликоптер например. Няма да повярваш колко от роднините ми са наркомани. Сигурна съм, че в момента най-малко един от братята ми е зависим. Или влизаш в компанията и увеличаваш семейното богатство, както според тях е редно да постъпи един Маккаскил, или се самоубиваш с хедонизъм, тъй като го няма принципа на реалността, който да те спре. Никой от семейството не трябва да работи, за да си изкарва прехраната.

Попитах я какво е станало с майка ѝ.

— Удави се — отвърна Анабел. — В басейна у дома. Баща ми не бил в града, нямало следи.

— И кога е станало това?

— Преди малко повече от две години. През юни. Приятна топла вечер. Алкохолът в кръвта ѝ е можел да повали и кон. Загубила е съзнание в плиткото.

Изразих съболезнованията си и след това споменах, че баща ми загина същия месец. Той се беше пенсионирал само две седмици преди това, беше чакал с нетърпение да навърши шейсет и пет, твърдеше, че ще се оттегли само от преподаването, но не и от живота, тъй като все още е пълен с енергия. Искаше да възстанови сбирката си с ручейници и най-сетне да получи докторска степен, да научи руски и китайски, да приютява у дома пристигнали на обмен чуждестранни студенти, да купи каравана, отговаряща на изискванията на майка ми за удобства. Първата му работа обаче беше да се запише доброволец за двумесечна зоологическа експедиция във Филипините. Възнамеряваше да си начеше старата краста за екзотични пътешествия, докато още съм млад и прекарвам летата у дома, така че майка ми да не остава сама. Когато го закарах на летището в Денвър, той ми каза, че майка ми е труден човек, много добре го знаел, но не бивало да ѝ се дразня, не бивало да забравям за тежкото ѝ детство и за разклатеното ѝ здраве. Думите му бяха изпълнени с обич и всъщност бяха последните, които чух от него. На другия ден малкият самолет, с който пътувала групата им, се беше разбил в планината. Четири реда в „Таймс“.

— Кой ден е било?

— Деветнайсети юни във Филипините. Осемнайсети в Денвър.

Гласът на Анабел притихна.

— Това е адски странно — прошепна тя. — Майка ми загина същия ден. И двамата сме останали сираци в един и същи ден.

Сега ми се струва някак си съдбовно, че всъщност не е било в един и същи ден, майка ѝ се беше удавила на деветнайсети. А и до онази петъчна вечер изобщо не бях суеверен. Баща ми беше върл противник на отдаването на прекомерно значение на съвпаденията, не само в училище, а и у дома често „доказваше“, че дъвченето на дъвка води до изсветляване на косата, за да демонстрира правилния ред за вадене на логични умозаключения. Но когато Анабел изрече тези думи след час и половина разговор, по време на който светът ми се беше свил до нейния глас в ухото ми — и това също ми се вижда съдбовно, че първия си истински разговор проведохме по телефона, при което от човека отсреща остават само думи, влизащи направо в мозъка — потреперих, сякаш изведнъж бъдещата ми участ се е разкрила пред очите ми. Нима беше възможно това съвпадение да не означава нищо? Интригуващата девойка, която преди няма и шест часа ме беше обявила за гадняр, вече час и половина ми споделяше с прекрасния си глас. Беше невероятно, приказно. След като трепетът ми отмина, осъзнах, че съм се надървил.

— Какво означава това според теб? — попита Анабел.

— Не знам. Сигурно нищо. Така поне би казал баща ми. Макар че…

— Адски е странно — повтори тя. — Изобщо нямах намерение да идвам в редакцията днес. Връщах се от „Барнс“, умът ми не го побира как е възможно все още да има хора, които смятат, че старият Реноар трябва да бъде изучаван, но така или иначе, точно такъв човек преподава в „Тайлър“ и аз имам нещастието да съм в неговия курс, защото не го изкарах миналата година с останалите. Мислех, че може да направи изключение, ала сега явно никой не е склонен да прави изключения за мен. И както си седях на спирката на Трийсета, толкова се ядосах за това, което ми причинихте, че не се качих на влака. И това ми се стори като знак, че трябва да дойда да те намеря. Дето изтървах влака. Досега никога не съм се унасяла тъй, че да изпусна влака.

— Наистина прилича на знак — съгласих се аз, подтикван от ерекцията си.

— Кой си ти? — попита Анабел. — Защо се случва всичко това?

В състоянието, в което бях изпаднал под въздействието на гласа ѝ, тези въпроси не ми се сториха налудничави, а плашещо сериозни.

— Аз съм американец, родом от Денвър — казах аз и после добавих надуто: — Сол Белоу.

— Сол Белоу от Денвър ли е?

— Не, той е от Чикаго. Нали ме питаш кой съм?

— А ти защо ми говориш за Сол Белоу?

— Той е носител на „Пулицър“ — отвърнах аз — и точно това искам и аз.

Мъчех се да си придам поне малко интригуващ вид, но вместо това звучах идиотски.

— Искаш да станеш писател, така ли? — попита Анабел.

— Журналист.

— И няма защо да се притеснявам, че ще вземеш историята ми и ще я използваш за някой роман?

— Няма да го направя.

— Историята си е моя. Това е моят материал. От нея идва моето изкуство.

— Естествено.

— Само че журналистите си изкарват хляба с предателства. Вашият дребен репортер ме предаде. Мислех, че се интересува от това, което се мъча да покажа.

— Не всички журналисти са такива.

— Опитвам се да реша дали не е по-добре да затварям. Дали това не са лоши знаци. Предателство и смърт… Това е лоша поличба, нали? Май е по-добре да затворя. Спомних си колко ме нарани.

Само че не можеше да затвори, разбира се.

— Анабел, моля те — обадих се аз. За първи път изричах името ѝ. — Искам пак да се видим.

Видяхме се, но преди това се отбих при Луси за слабо кафе и нещо като ябълков пай с овесени ядки. В къщата ѝ беше прекалено горещо и ми миришеше на като да са си „играли на зайчета“.

— Няма защо да се чувстваш виновен за статията — каза ми тя. — Обадих ти се да те предупредя, че едно гневно торнадо се е насочило към теб. Анабел трябва да прочете Ницше и най-сетне да преодолее това деление на добро и зло. Единственият философ, който не ѝ излиза от устата, е Киркегор. Можеш ли да си представиш да си легнеш с Киркегор? Той постоянно ще пита: позволяваш ли ми да направя това? Така харесва ли ти?

— И все пак ме гризе съвестта — отвърнах аз.

— Тя ми звънна вчера да ми говори за теб. Доколкото схванах, сте провели някакъв маратонски разговор по телефона. — Луси си сипа допълнително от ябълковия пай. Тя не беше дебела, но малко напомняше на дърво от Лосовия лес в лицето и бедрата. — Попита ме дали си Добър, с главно Д, което ме навежда на мисълта, че явно ти е хвърлила око и иска да те вкара в леглото си. Ти определено имаш нужда да се озовеш в нечие легло, само дето не съм сигурна дали е добре да попаднеш в нейното. Знам за какво говоря. И аз бях страшно хлътнала по нея през втората година в „Чоут“. Всички преподаватели я боготворяха, тя никога не оставаше без пари и успяваше да се снабди от онази силна ганджа, дето тъкмо бяха започнали да отглеждат хидропонно. Анабел по принцип трудно общува с хора, но като се напуши, е съвсем друга. На купоните се отрязваше яко, бедна ти е фантазията, и все намираше с кого да се изчука, а след това ставаше в шест сутринта и пишеше реферати като за дипломна работа. И на мен ми се искаше да се пробвам с нея, само че, когато ни настаниха в една стая, тя вече се беше отказала от секса. Сега се е отказала и от тревата. Станала е света Анабел. Още я обичам и това със статията е гадно, но тя сама си е виновна, че е говорила с репортера. Никой не я е карал да скача в капана.

— Има ли си гадже?

— Отдавна няма — отвърна Луси. — Веднъж я попитах колко често се самозадоволява и тя се направи на потресена от въпроса ми. Все едно не ѝ се носи славата на най-щурата ученичка в историята на „Чоут“. Но според мен точно заради това малко ѝ хлопа дъската. Беше твърде малка и освен това хвана някаква венерическа гадост. Жалко, но с две думи, не мисля, че става за теб.

Все още предъвквах тази информация, когато Луси ме хвана за ръката и ме завлече от кухнята, където се издигаха грамади от почернели тигани, в стаята на втория етаж, която делеше с приятеля си Боб. Леглото не беше оправено, на пода се въргаляха дрехи.

— Имам нов план — оповести тя. Долепи чело до моето и ме блъсна назад към леглото. — Започваме бавно и полека, да видим докъде ще стигнем. Какво ще кажеш?

— А Боб?

— Това е мой проблем, не твой.

Само преди седмица сигурно щях да приема охотно. Но сега, след появата на Анабел, съзирах известно разочарование в идеята, че сексът, който беше придобил чудовищни размери в съзнанието ми, може да е нещо тъй естествено и неангажиращо като яденето на ябълков пай. Освен това нямаше как да избегна натрапващия се извод, че Луси се опитва да ме отклони от Анабел. Тя едва дето не го беше заявила в прав текст. Понатискахме се на чаршафите на цветенца десетина минути и аз се дръпнах.

— Забавно е, нали? — рече Луси. — Отдавна трябваше да се сетим.

— Определено е забавно — отвърнах аз и любезно добавих, че нямам търпение за следващата част.

Неделният следобед с Анабел беше съвсем различен. Срещнахме се пред Художествения музей под сиво студено небе. Анабел дойде издокарана в червено кашмирено палто, поръбено с черен кант, и с нетърпящи възражение възгледи за изкуството. Бях я помолил за един кратък уводен курс и тя ме повлече нетърпеливо през залите, отхвърляйки категорично художник след художник: „досада“, „грешна идея“, „религиозни глупости“, „месо и пак месо“, докато не стигнахме до Томас Икинс. Тук се спря и видимо се успокои.

— Ето това е — рече Анабел. — Единственият мъж, на когото вярвам. Може би с изключение на Коро и неговите крави. Чудесно е уловил тъгата на това, да си крава. И Модиляни също, макар че само защото страшно харесвах неговите картини и ми се искаше да можеше и мен да нарисува. Всички останали лъжат за жените. Дори когато рисуват не жени, а пейзажи, да речем, пак лъжат за жените. Даже и Модиляни, не знам защо му прощавам, не бива. Може би защото е Модиляни. Навярно е по-добре, че няма как да се запозная с него на живо. По-нататък ще ти покажа и художничките в колекцията… — Тя изсумтя. — Само дето тях ги няма! Цялата тази колекция е прекрасен пример какво се получава, когато няма жени, които да карат мъжете да бъдат искрени. С изключение на този тук. Той е искрен.

Приех като окуражителен знак това, че Анабел харесва поне един художник, значи, можеше да направи изключение и за мен. Тя не ставаше за преподавател, но ако човек имаше право да разгледа само един художник от колекцията на музея, Икинс не беше лош избор. Анабел надълго и нашироко ми обяснява за симетрията между гребеца и веслото, главата и водата, колко откровен е Икинс по отношение на атмосферата в долината на Делауеър. Но за нея основното били телата му.

— Хората изобразяват човешкото тяло от хиляди години — каза тя. — Логично е да се предположи, че вече ще сме го овладели, нали? Оказва се обаче, че това е най-трудното нещо на света. Да видиш тялото такова, каквото е наистина. И този тук не само го вижда, но и го пресъздава на платното. При всички останали, дори при фотографите, особено при фотографите, на преден план излиза някаква „идея“. С Икинс не е така. — Анабел се обърна към мен. — И ти си Томас, нали? Или си само Том?

— Томас.

— Дано не се разсърдиш, но страшно се радвам, че не нося твоята фамилия.

— Анабел АберӚнт.

Тя се замисли.

— Всъщност Анабел Абèрант[36] може би не е чак толкова зле. Целият ми живот, събран в две думи.

— Можеш да го произнасяш, както ти харесва.

Сякаш за да отхвърли и най-малкия намек за възможност за бъдещ брак, тя каза:

— Ти наистина изглеждаш необичайно малък. Знаеш го, нали?

— За съжаление.

— Според мен при Икинс определящ е характерът му. За да рисуваш искрено, трябва да си добър по характер. Може и да е имал сексуални проблеми, само че сърцето му е било чисто. Хората все повтарят, че Винсент е бил с чисто сърце, но аз не го вярвам. Главата му е била пълна с паяци.

Започвах да се чувствам като досадното по-малко братче на някоя приятелка, на която Анабел е направила услуга, като се е съгласила да излезе с мен. Трудно ми беше да повярвам, че се беше обадила на Луси да я разпитва за мен и че може би се опитваше да ме впечатли. Докато вървяхме към изхода, подхвърлих, че с Луси са много различни.

— Тя е страшно интелигентна — отвърна Анабел. — Единственият човек в „Чоут“, у когото си личеше някакъв хъс. Искаше да снима документални филми и да промени американското кино. А сега амбицията ѝ е да народи деца на майстор Боб. Макар че у него едва ли е останала и една здрава хромозома след толкова друсане.

— На мен ми се струва, че нещата с Боб не вървят, май ще се разделят.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре.

Над стълбите на музея се вихреха първите за годината снежинки. До края на деня в Денвър щеше да натрупа десетина-петнайсет сантиметра, но във Филаделфия, показваше опитът ми, по-скоро щеше да го обърне на дъжд. Тръгнахме по „Бенджамин Франклин“, най-унилия от потискащите булеварди на Филаделфия, и попитах Анабел защо няма кола.

— Питаш ме къде ми е поршето? Това имаш предвид, нали? Уви, никой не си направи труда да ме научи да карам. Освен това мога да те уведомя — в случай че си си създал някаква погрешна представа за мен — че съм в процес на отбиване от семейната бозка. Баща ми ще плати таксата за последния семестър и край.

— Дъщерите не получават ли дял от наследството?

Тя не обърна внимание на тази дързост.

— Парите опропастиха братята ми. Няма да позволя да опропастят и мен. Макар че не това е истинската причина. Причината е, че тези пари са окървавени. Чековата ми книжка вони на кръв и месо. „Маккаскил“ е река от кръв и месо. Търгуват и със зърно, но голяма част от него отива за подхранване на реката. Най-вероятно на закуска си ял месо от „Маккаскил“.

— Тук ни дават една наденица… Говори се, че я правят от вътрешности и очи.

— Първото правило на „Маккаскил“: нищо не се изхвърля.

— Според мен тази наденица е по-скоро наследство от германските преселници в Пенсилвания.

— Влизал ли си в свинеферма? Птицекомбинат? Кравеферма? Кланица?

— Само отдалеч съм усещал миризмата.

— Река от месо. Дипломната ми работа, филмът, който снимам, е за това.

— Ще се радвам да го видя.

— Негледаем е. Никой не може да го понесе, освен Нола, но тя е веганка. А и е убедена, че съм гений.

— Какво точно беше „веган“?

— Никакви животински продукти. Знам, че и аз трябва да го направя, само че няма да е хич лесно, тъй като живея на препечени филийки с масло.

Всяка нейна дума ме омайваше. Боях се, че вървим към спирката и ще се разделим, без да съм успял и аз на свой ред да я омая.

— Може да възложа на някой репортер да подготви материал за наденицата — предложих аз. — Да разследва откъде идва, от какво се прави, как се отнасят с животните. Даже може аз да го напиша. Всички мрънкат за тази наденица, а никой не знае какво представлява. Това си е направо учебникарски пример за благодатна тема за журналистическо разследване.

Анабел се намръщи.

— Само че идеята беше моя. Не твоя.

— Опитвам се да ти се реванширам.

— Първо трябва да се разбере дали тази наденица се произвежда от „Маккаскил“.

— Казах ти вече, наденицата е наследство от германските преселници. А и освен това аз първи се сетих за нея.

Тя се спря на тротоара и се обърна към мен.

— Така ли ще бъде оттук насетне? Ще се съревноваваме? Точно от това изобщо нямам нужда.

Зарадвах се, че Анабел говори за нас, сякаш имаме бъдеще, но същевременно се притесних, че това може да е нещо, от което тя няма нужда. Някак си още от първия момент решението беше в нейните ръце. Моят интерес към нея тихомълком беше приет за даденост.

— Ти си човекът на изкуството — казах аз. — Аз съм журналистът.

Погледът ѝ обходи лицето ми.

— Красив си — рече тя с известна неприязън. — Не съм сигурна дали мога да ти вярвам.

— Добре — отвърнах засегнато. — Благодаря, че ми показа Томас Икинс.

— Извинявай. — Анабел потърка чело с ръкавицата си. — Не се засягай. Просто изведнъж ме заболя главата, трябва да се прибера.

Когато се върнах в общежитието, се поколебах дали да не ѝ се обадя да я чуя как е, но още ме пареше от нейното „Красив си“, а и срещата ни беше толкова далеч от това, на което се бях надявал, от бленуваното продължение на телефонния ни разговор, че стрелката на сексуалния ми компас се беше завъртяла обратно към Луси и нейния план. Напоследък майка ми беше започнала да ме предупреждава да не повтарям нейната грешка да си загубя ума по някоя рано-рано, първо трябвало да помисля за кариерата си, което за нея означаваше първо да натрупам пари и след това спокойно да мога да избирам най-скъпата къща и така нататък, а определено нямаше никаква опасност да си загубя ума по Луси.

По време на вечерното ми неделно обаждане в Денвър споменах, че съм ходил в Художествения музей с една от наследничките на „Маккаскил“. Това беше проява на слабост от моя страна, ала ме гризеше усещането, че с неуспеха си да завържа нужните приятелства в университета съм разочаровал майка ми. Рядко можех да споделя нещо, което да я разведри.

— Харесваш ли я? — попита тя.

— Ами… да.

— Баща ти имаше един приятел, Джери Нокс, цял живот работи за „Маккаскил“. Там спазват най-високите етични принципи. Само в Америка човек може да намери такава компания…

Подготвих се за поредната лекция. След смъртта на татко майка ми беше станала ужасно мрънкало, сякаш се опитваше да запълни празнотата в живота си с пустословие. Освен това боядисваше косата си в жълтеникавосиво, за да изглежда по-стара и да прилича повече на вдовица, макар че беше само на четиресет и четири и аз още се надявах, че ще се омъжи отново, като този път, след съответния период на траур, избере някой богаташ с консервативни възгледи. Не че тя тъгуваше видимо. По-скоро беше ядосана на баща ми и на „безсмислената“ му смърт. На мен и на сестрите ми се беше паднало да бъдем съкрушени от самолетната катастрофа. По това време вече бях смекчил отношението си към татко и когато пристигнах в залата в училището за възпоменателната служба и видях изпълнилото я множество от колеги и бивши ученици, се почувствах горд, че съм син на човек, който искрено се опитваше да хареса всеки срещнат. Говориха и двете ми сестри и техните прочувствени словоизлияния като че ли бяха насочени срещу вдовицата, която седеше до мен, гризеше устни и се взираше право напред. Очите ѝ си останаха сухи до края на възпоменателната служба. „Той беше много добър човек“, каза тя.

Следващите три лета в Денвър бяха непоносими. Най-високоплатената работа, която успях да намеря, беше при нея в аптеката „Аткинсън“. Обикалях до късно с приятели и се прибирах след полунощ, а у дома долавях носещите се от банята неприятни миризми. Дебелото черво на майка ми недоволстваше не само от мен, но и от сестрите ми. Синтия беше напуснала университета, за да стане профсъюзен деятел в Сентръл Вели в Калифорния, Елън живееше в Кентъки с някакъв музикант, свирещ на банджо, с прошарена брада, и преподаваше английски на изоставащи деца. И двете изглеждаха щастливи, само че според майка ми по-важното беше, че похабяват способностите си, и тя не спираше да мърмори за това.

Дължах работата си в аптеката на Дик Аткинсън, собственикът на веригата „Аткинсън“. През второто ми лято при майка ми възпалението на червата ѝ се влоши от ухажването на Дик. Дик беше симпатичен мъж и заклет републиканец и на мен ми се струваше, че майка ми, която винаги се беше възхищавала на предприемчивостта му, можеше да извади много по-лош късмет. Само че Дик имаше два развода зад гърба си, а тя, която беше останала вярна на баща ми до края, не гледаше с добро око на разводите и не желаеше да има нищо общо с Дик. До края на лятото се беше докарала до такова състояние, че гастроентерологът ѝ предписа преднизон. Няколко месеца по-късно майка ми напусна аптеката. Сега работеше — най-вероятно срещу нищожно заплащане — за предизборната кампания на Арне Холкомб, строителен предприемач, строящ офис сгради в центъра на Денвър, който се беше кандидатирал за конгресмен. Когато се прибрах у дома за третото си лято с нея, я заварих в много по-добро здраве, само че тя така се прехласваше по Арне Холкомб, толкова непрестанно и досадно го възхваляваше, че се разтревожих за душевното ѝ състояние.

— Какво сочат социологическите проучвания? — попитах аз, след като майка ми приключи с темата за приноса на „Маккаскил“ за нравствения облик на страната. — Арне има ли някакъв шанс?

— Арне проведе образцова кампания, досега такава никой не е правил в Колорадо — отвърна тя. — За съжаление, все още страдаме от последиците от избора на един мерзък президент, поставил интересите на мерзките си приятели над общественото благо. Това беше такъв подарък за умилкващите се на малцинствата демократи и техния лигав, ухилен селянин, дето довчера е гледал фъстъци. Защо някой здравомислещ човек би решил, че Арне има нещо общо с „Уотъргейт“, е загадка за мен, Том, наистина. Но противниците му го обсипват с клевети и се умилкват на малцинствата. Арне отказва да се умилква на когото и да било. За какво му е? Толкова ли е трудно да се разбере, че човек с двайсет милиона долара и процъфтяваща компания се е съгласил да нагази в клоаката на колорадската политика само заради чувството си за граждански дълг?

— Значи, няма да го бъде, така ли? — опитах се да уточня аз. — Проучванията не са оптимистични?

Така и не успях да изтръгна ясен отговор от нея. Тя нареждаше за честността и искреността на Арне, за неговата независимост, за разумното му, опиращо се на опита му на бизнесмен, решение за стагфлацията и накрая затворих телефона, без да разбера какво показват проучванията.

Следващата събота Луси и Боб организираха купон за Вси светии. С Осуалд се издокарахме като тайни агенти — костюм, слънчеви очила и слушалки. Многобройните приятели на Боб, които живееха вече почти десет години на километър от своята алма-матер и за които беше въпрос на принципи да прахосват времето си с глупости и незначителни дреболии, бяха дошли в грубо направени концептуални костюми („Аз съм Златната среда“, уведоми ни сериозно на прага един, закрепил отпред и отзад по дрехите си парчета стиропор) и изпълваха въздуха с ухание на трева. Боб носеше рога на лос и се правеше на Булуинкъл, а Луси трябваше да е приятелят му Роки. Тя си беше почернила носа и си беше сложила тъмна пудра по лицето, а надолу беше по тясна кафява пижама, за която, над дупето, беше закрепена опашка от истинска кожа. Луси дотича при мен и Осуалд и ни подкани да погалим опашката ѝ.

— Длъжни ли сме? — попита Осуалд.

— Аз съм летящата катерица Роки!

Тя май вече се беше напушила. Притесних се, че бях довел Осуалд, който не можеше да търпи подобни лигавщини. Огледах всекидневната за по-млади, по-недоволни лица и с изненада видях Анабел, която стоеше сама в ъгъла със скръстени на гърдите ръце. Не беше с костюм, а по джинси и джинсово яке.

Луси улови погледа ми.

— Знаеш ли на какво се е маскирала? На обикновен човек. Чаткаш ли? Тя може само да се преструва, че е обикновена.

— Това е Анабел Леърд — обясних аз на Осуалд.

— По нищо не ѝ личи, като я няма амбалажната хартия.

Анабел ме забеляза и се ококори като обесник по характерния си начин. Странно ми беше да я гледам по джинси, все едно наистина се беше маскирала.

— Ще отида при нея.

— Недей — спря ме Луси, — по-добре да се опита да се омеси с останалите. Така беше и на купона за Деня на Бастилията. Хората виждат, че си струва да поговорят с нея, разпитват ме коя е и откъде е, но ги е страх да я наближат. Не знам защо изобщо си прави труда да идва, след като смята, че всички са под нивото ѝ.

— Тя е срамежлива — отвърнах аз.

— Аз бих използвала друга дума.

Анабел видя, че говорим за нея, и ни обърна гръб.

— Дай да видим къде сте скрили бирата — рече Осуалд.

Тръгнах след него към кухнята, но Луси ме хвана за ръката, искала да ми покаже нещо. Качихме се в спалнята. На грубата светлина на голата крушка на тавана тя наистина напомняше на дребно животинче. Попитах я какво иска да ми покаже.

— Опашката ми. — Луси се завъртя и размаха опашка към мен. — Няма ли да я пипнеш?

На кого не му е приятно да пипа пухкава козина? Погладих опашката и Луси се притисна заднешком в мен, потри дупе в бедрата ми и опашката падна. Това хем беше възбуждащо, хем не беше. Тя вдигна ръцете ми към полюшващите се под пижамата гърди и изцвърча:

— Аз съм малка разгонена катеричка!

— Леле! — възкликнах аз. — Но освен това не си ли и домакиня на купона?

Луси се завъртя, свали слънчевите ми очила и притисна лице към моето. Гримът ѝ миришеше на пастел.

— Някой губил ли си е девствеността с катерица?

— Не се знае — отвърнах аз.

— Дали изобщо ще се брои?

Тя пъхна език в устата ми, а след това ме придърпа към леглото. Сексът с катеричка с полюшващи се под детската пижама страхотни гърди доста ме изкушаваше, а и някак си не ми пукаше за Анабел, интуитивно си давах сметка, че заиграването с някой друг може да се отрази благоприятно на свалката с нея. Но когато Луси насочи ръката ми под ластика на долнището с думите: „Хайде, пипни малкото космато животинче“, нямаше как да не зърна нейната лиготия през смаяните очи на Осуалд, чиято личност ме подсети за Анабел, нейните категорични оценки, ококорените ѝ очи на обесник, и това ме накара да се дръпна. Изправих се и си сложих очилата.

— Съжалявам.

Луси до такава степен беше прегърнала плановия си подход към секса, че не показа, а може би дори и не изпита, никаква обида.

— Няма нищо — каза тя. — Не е задължително да продължаваме с това, за което още не си готов.

Усещах миризмата на пудра от лицето си, сигурно изглеждах, все едно съм ял лайна. Отидох в банята да се измия и установих, че е останало едно голямо кафяво петно на яката на ризата ми, единствената ми официална риза.

Долу бяха пуснали „Кинг Кримсън“, любимата група на Боб. Анабел я нямаше. Осуалд стоеше край входната врата със Златната среда, който държеше купчина брошури, прихванати с ластик.

— Нашият приятел е публикувал сборник със стихотворения — обясни Осуалд.

— Поезията трябва да е безплатна — обади се Златната среда и ми връчи една книжка. — Това е подарък.

— Прочети му първото — подкани го Осуалд. — Харесва ми жизнерадостното настроение.

— „Босите ми пети шляпат в черната пролетна кал — зарецитира Златната среда. — Земята е ПЪРДЯЩА ВЪЗГЛАВНИЦА!

— Ето това е — кимна Осуалд. — Връх на поетическия въздух под налягане.

— Виждали ли сте Анабел? — попитах аз. — Анабел Леърд?

— Току-що си тръгна.

— С джинсовото яке?

— Същата.

Изскочих на улицата. Щом стигнах на ъгъла с Маркет Стрийт, мярнах Анабел на следващото кръстовище, чакаше светофара. Струваше ми се, че в рамките само на половин час тя се беше превърнала в човека, когото очите ми винаги ще търсят. Тя сигурно беше чула как тичам след нея, но дори когато я настигнах, не ме погледна.

— Как можа да си тръгнеш? — попитах аз, задъхан. — Без да поговорим.

Анабел извърна лице настрани.

— Защо си толкова сигурен, че искам да говоря с теб?

— Нападна ме разгонена катерица. Извинявай.

— Може да се върнеш. Тя изглежда твърдо решена да те вкара в леглото си. Явно заради теб не вървят нещата с майстора. Като го видях с онези безумни рога, си помислих, че изобщо не си дава сметка колко добре му пасват.

— Да отидем някъде? — предложих аз.

— Прибирам се.

— О… Хубаво.

— Но не мога да ти забраня да се качиш във влака с мен. Ако ме последваш до къщи и помолиш любезно, може и да те пусна в кухнята.

— Защо дойде на купона? Знаела си, че няма да ти хареса.

— Искаш да чуеш, че съм го направила заради теб?

— Така ли е?

Тя се усмихна, макар да продължаваше да не ме поглежда.

— Аз ли да мисля вместо теб?

Апартаментът ѝ се намираше на последния етаж на добре поддържана стара сграда, не като за студенти, а кухнята беше самата чистота. Анабел се събу на прага и ме накара и аз да се събуя. На масата имаше едновремешна селска бяла глинена купа с три съвършени ябълки, на перваза лежаха първи и втори том на „Епикур на вегетарианството“, над печката висеше лъщящ меден тиган. На най-голямата стена беше закачен рекламен плакат от месарница с нарисувана крава и обозначения кое месо откъде се взема. Загледах се в него и се ограмотих какво точно е бонфиле и контрафиле, а Анабел излезе от кухнята и след малко се върна с лъскава бутилка.

— „Шато Монроз“ — оповести тя. — Реколта от годината на моето раждане. Баща ми изпрати цяло кашонче за рождения ми ден, което, меко казано, е безчувствено и гротескно, предвид как загина майка ми. Подозирам, че истинските му мотиви са били още по-зловещи. Но тъй като по очевидни причини аз не пия сама, а при мен идва единствено Нола, на която алкохолът ѝ е забранен заради лекарствата ѝ, десет от бутилките все още си стоят. Тази вечер определено ти върви.

— А къде са другите две?

— Занесох ги у Луси за Деня на Бастилията. Тя е от най-старите ми приятелки, исках да взема нещо хубаво. Само че тя прекали с благодарностите. Щеше да е напълно достатъчно, ако се беше ограничила с едно-две споменавания на моята „невероятна щедрост“. На десетия път това се превърна в злостна атака към моето богатство. И не само към богатството ми, а и към мен самата. Знам, че още сте приятели, но лично на мен вече ми се драйфа от нея.

— И на мен също, поне малко — отвърнах аз.

— Видял ли си, че имаш следи от катеричката по яката?

— Едва я отблъснах.

— Сигурно забелязваш, че не те питам защо си отишъл на купона.

— Виж къде съм сега — отвърнах аз. — Тук, а не там.

— Не може да се отрече.

Чукнахме се и аз ѝ пожелах честит рожден ден на патерица. Това доведе до бързо сравняване кой кога е роден. Оказа се, че нейният рожден ден е на осми април. Моят е на четвърти август.

Симетрията между 4.8 и 8.4 веднага привлече вниманието ѝ.

— Боже господи! — възкликна тя, като се взираше в мен, все едно съм призрак. — Сега ли го измисли? Наистина ли си роден на четвърти август?

Знаците имаха по-голямо значение за нея, отколкото за мен. За Анабел те сочеха, че между нас има нещо повече от привличане, че ни е писано да сме заедно, докато за мен по-скоро потвърждаваха привличането, което изпитвах към нея. След като тя се посгря от виното и свали джинсовото си яке, аз видях съдбата си не в съвпаденията в календара, а в слабите ѝ мишници, в това, което те предизвикаха в сърцето ми.

Под въздействието на виното и мистичните предзнаменования, онази нощ Анабел положи началото на моето облагородяване. За да бъда с нея, трябваше да имам по-високи цели. Когато разбра, че ще кандидатствам журналистика, тя попита:

— А след това какво? Пет години ще киснеш на заседанията на общинския съвет в Топека?

— Това е благородна традиция.

— Това ли искаш? Какво всъщност искаш ти?

— Искам да съм известен и влиятелен. Но това човек трябва да си го заработи.

— А ако можеше да започнеш да издаваш свое списание? Какво щеше да направиш с него?

Отговорих, че ще се помъча да служа на истината в цялата ѝ многостранчивост. Разказах ѝ за политически разделеното семейство, в което бях израснал, за непримиримото левичарство на баща ми, вярата на майка ми в корпорациите и колко успешно двамата намираха недостатъците в политическите възгледи на другия.

— Мога да разкажа някои неща на майка ти за корпорациите — отбеляза мрачно Анабел.

— Но другото също не е цвете. Съветският съюз, общинските блокове за бедни, профсъюзът на тираджиите. Истината е някъде в сблъсъка между двете и точно там е мястото на журналистиката, в този сблъсък. Може да се каже, че ми е било писано да стана журналист, след като съм израснал в такова семейство.

— Разбирам те. И на мен ми е писано да се занимавам с изкуство поради същата причина. Именно заради това не мога да си представя да загубиш пет години в Топека или някое друго подобно място. Ако вече знаеш, че искаш да служиш на истината, то ѝ служи. Създай списание, каквото няма. Нито либерално, нито консервативно. Списание, което изобличава недъзите и на едните, и на другите.

— Списание „Изобличител“.

— Чудесно! Запомни го. Сериозно говоря.

В блясъка на нейното одобрение ми се струваше напълно възможно да създам списание „Изобличител“. А и дали изобщо Анабел щеше да седне да обсъжда моето бъдеще, ако не смяташе, че може да е част от него? Мисълта за това бъдеще, за любовта, която то щеше да донесе, ме наведе пък на мисълта да се пресегна и да докосна Анабел по ръката. Тъкмо се канех да го направя и тя стана.

— И аз си имам проект. — Тя се приближи към диаграмата с накълцана на мръвки крава. — Ето това е той.

— Чудех се защо една вегетарианка е закачила крава в кухнята си.

— Все още не съм измислила всичко. Ще ми трябват петнайсет години да го завърша. Но ако успея, ще е като твоето списание: нещо абсолютно невиждано досега.

— Ще ми кажеш ли какво точно е?

— Чакай първо да стане ясно дали ще те видя отново.

Изправих се и застанах до нея пред плаката.

— Трябва ли и аз да престана да ям месо?

Тя се обърна към мен изненадано.

— Да, щом питаш. Задължително е.

— А ти от какво ще се откажеш?

— От много неща — отвърна Анабел и се върна на масата. — Свикнах да съм сама. Кухнята мирише така, както аз искам. Имам проблем с миризмите, усещам неща, които никой друг не усеща. И в момента долавям мириса на пудра от теб. Хубаво е да можеш сам да определяш миризмите край себе си, освен това чувам по-ясно мислите си, когато край мен е тихо. Не беше лесно да стана човек, за когото е нормално да бъде сам в събота вечер, но положих усилия, стигнах до там и сега част от мен съжалява, че излязох днес. Част от мен съжалява, че си тук. Но сякаш е било писано да стане така. — Тя си пое дълбоко дъх и ме погледна в очите. — Стоях на ъгъла и чаках теб, Том. Погледнах си часовника и си казах, че ще чакам пет минути. И ти дойде на четвъртата. Четвърти, осми, осми, четвърти.

Сърцето ми се разтуптя. Превръщах се в знак, губех същността си и макар, съвсем естествено, да се радвах, че Анабел е чакала точно мен, притокът на кръв в слабините ми беше като ерекцията, която, бях чел някъде, мъжете получават в мига на екзекуцията. Така се чувствах.

Пристъпих към нея и паднах на колене. Не по-слабо от възбудата ми, в мен пламтеше желание, което като че ли вече беше на косъм да се сбъдне: Анабел да ме допусне в затворения си свят, да означавам нещо в нейната история, както тя я виждаше. Анабел сложи ръце на раменете ми и се отпусна пред мен, усетих тежестта ѝ, тежестта на отговорността, какво ѝ коства това, вълнувах се повече заради нея, отколкото заради мен самия. Улових погледа ѝ.

— Това е четвъртата ни среща — каза тя.

— Ако броим разговора по телефона.

— Ще ме целунеш ли?

— Страх ме е.

— И мен ме е страх. Страх ме е от теб. Страх ме е от нас.

Приближих лице към нейното.

— Нараниш ли ме, ще си платиш — прошепна тя.

Можех да я целувам цяла нощ. И наистина я целувах цяла нощ. Сега ми убягва как е възможно да отлитат часове само в целувки, както ми убягват и другите неща от младостта. А и определено е имало почивки. Взиране в очите, приятно обсъждане в кой точно момент ни е сполетяла неизбежността. Буйната ѝ коса, ароматът на чистота от кожата ѝ, малкият процеп между предните зъби, покрайнините, които трябваше да опозная, преди да проникна по-навътре. Нови извинения и признания. Внезапното налудничаво близане на линолеума, за да ми покаже колко чист е подът в кухнята. След това се преместихме на дивана във всекидневната. Затворената врата към спалнята, в която не влизаше никой, освен Анабел. Но най-вече се целувахме, докато зората ни позволи да се видим със зачервените си очи.

Анабел се изправи и възвърна невъзмутимостта си като котка след несръчен скок.

— Сега е време да си вървиш — каза тя.

— Добре.

— Не мога да те допусна до себе си изведнъж. На теб очевидно не ти пречи да се прехвърлиш ей така от Луси към мен, но аз съм загубила тренинг.

— Аз пък изобщо нямам тренинг.

Анабел кимна сериозно.

— Трябва да ти призная нещо и да ти задам един въпрос — рече тя. — Луси ми разказа малко за теб. Идеше ми да ѝ се разкрещя да млъкне, но… Тя ми каза, че си девствен.

Как ненавиждах тази дума. Беше остаряла, вулгарна и съвсем точна.

— И това е моето признание: за мен това е важно. Затова те чаках на ъгъла. Не, чаках те, защото исках да те видя. Но и защото си мислех, че може би с теб ще мога да започна начисто. Съзнаваш ли изобщо колко си чист?

Слиповете ми лепнеха от няколкократните тайни изхвърляния през изминалите часове, но Анабел беше права: аз и малкият Том нямахме почти нищо общо. Той и лепкавостта бяха някаква мъжка работа, предизвикваща срам, и като че ли по никакъв начин не бяха свързани с нежността, която изпитвах към Анабел.

— Но не това е въпросът ми — продължи тя. — Въпросът ми е какво ти е казала Луси за мен.

— Каза ми… — внимателно заподбирах думите, — че доста си щуряла в гимназията и от дълго време си нямаш приятел.

Анабел изкрещя:

— О, как я мразя! Защо още сме приятелки?

— Не ме интересува какво си правила в „Чоут“. Повече няма да говоря с нея за теб.

— Мразя я! Тя е като шахта без капак. Повлича всеки в своята мръсотия. Познавам я. Много добре знам какво ти е казала. — Анабел стисна клепачи, процедиха се омазани с грим сълзи. — Сега е време да си вървиш. Трябва да се прибера в стаята си.

— Тръгвам, но не разбирам.

— Искам с нас да е различно. Да не е като с всички останали. — Тя отвори очи и ми се усмихна свенливо. — Няма нищо, ако ти не го искаш. Ти си един добър човек, родом от Денвър. Ще те разбера, ако не искаш.

Навярно все пак връзката ми с малкия Том не беше чак толкова лоша, тъй като в отговор придърпах лицето ѝ към моето и впих подпухналите си устни в нейните, не по-малко подути. Не мога да се отърва от мисълта, че ако бяхме постъпили както трябва и направо се бяхме изчукали там на пода, животът ни можеше и да е щастлив. Но в онзи момент като че ли всичко беше против това — моята неопитност, съмненията ми, странните разбирания на Анабел за чистота, желанието ѝ да остане сама, моето желание да не я нараня. Отдръпнахме се един от друг задъхани и се вгледах в очите ѝ.

— Искам — казах аз.

— Не ме наранявай.

— Няма да те нараня.

Върнах се в общежитието, проспах предобеда и слязох в столовата точно навреме за обяд. Заварих Осуалд на обичайната ни маса, където той ме посрещна с реплики в стил вестникарски заглавия:

— „Аберант заряза приятеля си.“

— Извинявай.

— „Аберант се оправдава с тайна среща с Леърд.“

Засмях се и отвърнах:

— „Хакет стои зад очернянето на Леърд.“

— Мен ли ме обвиняваш?

Осуалд запърха с мигли.

— Вече не.

— Дано поне си си поиграл с амбалажната хартия.

Пускането на понеделнишкия брой на „Дейли Пенсилвейниън“ беше нищо работа, тъй като в общи линии през почивните дни го бяхме подготвили. До края на следобеда бяхме затворили броя и можех да се обадя на Анабел. Тя беше спала до три и нямаше кой знае какво за казване, но като си влюбен и най-незначителните мисли и действия ти се струват заслужаващи споделяне. Говорихме цял час и после заобсъждахме дали да се видим довечера, тъй като през следващите дни щях да бъда зает чак до петък.

— Започва се — въздъхна тя.

— Кое?

— Твоите важни отговорности и моето чакане. Не искам да съм човекът, който седи и чака.

— И аз ще чакам до петък.

— Ти ще си зает, чакането ще е за мен.

— Няма ли какво да правиш?

— Имам, но тази вечер е единственият ми шанс да те накарам да чакаш. Да добиеш поне малка представа какво ще ми е на мен.

Ако някой друг ми беше сервирал тази логика, едва ли щях да я приема, ала аз също исках да не сме като другите. Удължаването на един безсмислен в същността си спор с половин час, както направихме, не пробуждаше у мен недоволство. Напротив, позволяваше ми да проникна още по-дълбоко в нейната изключителност, в мержелеещата се на хоризонта наша обща изключителност. Даваше ми възможност да продължа да чувам гласа ѝ.

Когато най-накрая постигнахме компромис да се видим да пийнем по нещо в Сентър Сити — представих си как след това я изпращам до тях и този път бивам допуснат в спалнята ѝ, получавам позволение да докосна още по-възбуждащи части от тялото ѝ и може би дори всичко, за което копнея, стига и тя да го иска— вечерях набързо и отидох в стаята си да почета Хегел за около час. Тъкмо бях седнал и се обади сестра ми Синтия.

— Клелия е в болница — рече тя. — Приели са я снощи към полунощ.

Бях в такова анабелско състояние, че първата ми мисъл бе: целунахме се за първи път към полунощ. Сякаш майка ми беше разбрала отнякъде. Синтия обясни, че Клелия е прекарала четири часа на тоалетната чиния, била толкова зле, че не можела да стане. В крайна сметка успяла да се обади на гастроентеролога си доктор Ван Шулингерхут, който беше от старата школа, все още правеше визитации по домовете и харесваше майка ми, поради което се беше вдигнал да я прегледа в единайсет вечерта в събота. Диагнозата била не просто остро възпаление на червата, а и пълен нервен срив, майка ми унесено защитавала Арне Холкомб от някакво неясно обвинение.

— Току-що говорих с организатора на кампанията му — рече Синтия. — Доколкото разбрах, Арне си е показал онази работа на някаква жена от екипа.

— О, боже.

— Опитали са се да го запазят в тайна от Клелия, но явно някой ѝ е казал. И тя е превъртяла. На другия ден не е била в състояние да се отлепи от тоалетната дори колкото да се обади по телефона.

Синтия се надяваше, че ще мога да отида в Денвър. В петък ѝ предстояло важно гласуване за профсъюзното сдружаване, а Елън още била ядосана на майка ми за някаква нейна забележка за свирещите на банджо. (Отношението на Елън тогава и по-сетне беше: Клелия е мръсна гад, а и не ми е истинска майка.) Синтия все още изпитваше съмнения в моята нравственост, макар и да го показваше приятелски, и сигурно вече се боеше (напълно основателно), че ще бъде принудена да изнесе на гърба си основния товар по емоционалното обгрижване на мащехата си. Съгласих се да се обадя в болницата.

Първо обаче звъннах на Анабел и извадих късмет да я хвана, преди да е излязла за срещата ни. Обясних ѝ положението и я попитах дали не иска да дойде да се видим в общежитието. Отговорът ѝ беше гробна тишина.

— Съжалявам — рекох аз.

— Сега вече ти е ясно какво имах предвид, като казах, че се започва — отвърна Анабел.

— Но това наистина е извънреден случай.

— Опитай се да си ме представиш в общежитието. Всички ще ме зяпат. Миризмата от душовете. Можеш ли да си ме представиш там?

— Майка ми е в болница!

— Съжалявам за нея — рече тя малко по-мило. — Ужасно е гадно, че се случва точно в този момент. Струва ми се, че това е някакъв знак. Знам, че не си виновен, но съм разочарована.

Успокоявах я почти час. Ако не ме лъже паметта, тогава за първи път си позволих да плюя по адрес на майка ми, дотогава тя беше просто нещо срамно, което пазех в тайна. Навярно исках да покажа на Анабел, че верността ми е към нея. А тя, макар да се отъждествяваше със своята многострадална майка, не само че не се опита да защити моята, а ме окуражаваше да отправям все по-остри укори към нея. Изсумтя, когато ѝ казах, че майка ми е абонирана за „Таун енд Кънтри“ и че смята хартиените салфетки за еснафски и при всяко хранене използва тъкани, нагънати и пъхнати в специални халки, както и че представата ѝ за класен магазин е „Нейман Маркус“. „Обясни ѝ — отговори Анабел, — че хората, на които се възхищава, летят до Ню Йорк и пазаруват в „Бенделс“.“ Анабел уж беше отхвърлила привилегиите на богатството си, но все още ги защитаваше от парвенюта. Като си спомня снобското ѝ държание, невинната му жестокост, тя ми се струва страшно незряла, а аз още повече и от нея, задето се чувствах опиянен от него и го използвах против майка ми.

Гласът в Денвър беше дрезгав и накъсан заради успокоителните.

— Старата ти глупава майчица е в болница. Като ме видя, доктор Шан… Вилингерхут… „Ще повикам линейка.“ Той е прекрасен човек, Том. Зарязал е бриджа заради мен, играе бридж всяка събота вечер… Вече няма такива лекари. Не е длъжен да работи, той е на шейсет и шест години. Истински аристократ, май съм ти споменавала, родът му… Много стар род, от Белгия. И в събота вечерта дойде от масата за бридж право при старата ти глупава майчица. Домашна визитация в събота вечер! Казва, че ще се оправя, нямало да ме остави, докато не се оправя. В интерес на истината, толкова съм обезкуражена… Старата ти глупава майчица… Той наистина е моят спасител.

Тя като че ли вече се прехвърляше от Арне Холкомб към доктор Ван Шулингерхут и това поне малко ме успокои. Попитах я дали иска да отида да я видя.

— Не, миличък. Много ти благодаря, но ти си имаш твоето списание. Редактор си… Да, да, за вестника говоря. Толкова се гордея, че си главен редактор. Ще направи впечатление… когато кандидатстваш право.

— И особено ако кандидатствам журналистика.

— Драго ми става, като си те представя с твоите изтънчени, интересни и амбициозни приятели… Светлите изгледи пред теб. Няма нужда да идваш при глупавата ти стара майчица. Предпочитам да не ме виждаш в това състояние. Доста зле… може да дойдеш, когато съм по-добре.

Не се гордея, че се възползвах от даденото под въздействието на успокоителните разрешение да не замина за Денвър. Мисля, че майка ми наистина искаше да си гледам моя живот, но това не омаловажава прегрешението ми, истината е, че се страхувах да бъда край нея, страхувах се да не се забъркам с болестта и възстановяването ѝ, а и трябваше да се досетя — всъщност се досещах, но си затварях очите — че Синтия, която също като баща ни е много добър човек, ще се нагърби с моето задължение и ще поеме към Денвър с фолксвагена си след гласуването за профсъюзите.

Но аз много-много не се замислях за това. Главата ми беше като радио, по което по всички станции вървеше единствено Анабел. Нямаше списание на света, в което да не посоча нейната снимка с думите: „Ето тази“. В езика нямаше думи, които да спират сърцето ми така, както закачената на таблото в редакцията бележка „Търси те Анабел“. (Никога „Аннабел“. Тя държеше на името си и го диктуваше буква по буква на всеки, който се случеше да вдигне телефона.) Разговаряхме всяка вечер и започнах да намразвам „Дейли Пенсилвейниън“, задето ми пречи да прекарвам повече време с нея. Престанах да ям месо и като цяло престанах да се храня, постоянно се чувствах леко замаян. Осуалд се суетеше загрижено около мен, ала дори когато бях с най-добрия ми приятел, замайването си оставаше. Исках единствено Анабел Анабел Анабел Анабел. Тя беше красива и умна, искрена и забавна, елегантна и артистична, непредсказуема като мен. Осуалд тактично насочваше вниманието ми към знаците, които подсказваха, че тя може и да не е съвсем с всичкия си, но освен това ми даде и статия от деловата притурка на „Таймс“, от която ставаше ясно, че благодарение на високите приходи от продажбата на зърно за Съветския съюз „Маккаскил“ е оценена на приблизително двайсет и четири милиарда долара, а енергичният ѝ президент Дейвид М. Леърд агресивно разширява пазарите в чужбина. Пресметнах набързо какво означава това — пет процента, четирима наследници — получих сумата от триста милиона долара за Анабел и съвсем ми се завъртя главата.

Видяхме се още три пъти, преди Анабел да ме пусне в спалнята си. Тя определено придаваше особено значение на числото четири, но имаше и едно странно обстоятелство, за което научих няколко часа след началото на третата ни среща като гаджета, когато, след дълги феминистки терзания и борба със страха, се осмелих да плъзна ръка под червеникавокафявата рокля от памучно кадифе. Ала щом пръстите ми стигнаха до гащите и докоснаха източника на топлина между краката ѝ, Анабел рязко си пое дъх и ме спря:

— Недей.

Ръката ми веднага се дръпна. Не исках да я нараня.

— Не, няма нищо — добави тя и ме целуна. — Искам да ме докоснеш. Но само заради теб, не заради мен. Няма смисъл да се опитваш да ми доставиш удоволствие.

Аз напълно измъкнах ръката си изпод роклята и погалих Анабел по косата, за да ѝ покажа, че не бързам, че не съм егоист.

— Защо? — попитах.

— Защото няма да стане. Поне тази вечер.

Тя се надигна и седна на дивана, като пъхна длани между притиснатите си бедра. Накара ме да обещая, че каквото и да стане, на никого няма да кажа това, което сега щяла да сподели. Откакто била на тринайсет, месечното ѝ неразположение било в пълен синхрон с фазите на луната. Много странно било, идвало ѝ винаги на деветия ден след пълнолуние. Дори и да я държали затворена в пещера години наред, пак щяла да знае кой ден от лунния календар е. Но имало нещо още по-смахнато: след злощастното заболяване в гимназията (точно така се изрази: „злощастното заболяване“) можела да изпита оргазъм единствено в трите дни по пълнолуние, колкото и да се мъчела в другите дни от месеца, било напразно.

— Повярвай ми, опитвала съм се — рече Анабел. — Ако го направим сега, накрая ще изпитаме единствено разочарование.

— Тази вечер луната е в първа четвърт.

Тя кимна и се обърна към мен с тревога в очите, която аз възприех като трогателно притеснение от това, че е странна и даже леко чалната, или дори за още по-трогателното безпокойство, че може да се почувствам отвратен от нея. Но аз не бях отвратен. Напротив, не бях на себе си, че ми беше доверила тази своя тайна и че явно ме желаеше, след като се притесняваше да не ме е отблъснала. Помислих си, че това е най-невероятното и изключително нещо, което съм чувал: съвършен синхрон с Луната!

Анабел сигурно се е почувствала облекчена от пламенните ми целувки и успокоенията, тъй като притеснението ѝ всъщност се дължеше на очеизвадното следствие от признанието ѝ, че ако наистина държа на пълната взаимност и не я закачам, когато тя не може да участва пълноценно, в най-добрия случай ще виждам секс три дни в месеца. Анабел предполагаше, че този извод ми е ясен. Само че той не беше. А дори и да го бях осъзнал, в онзи момент три дни в месеца щяха да ми се струват нещо прекрасно. (Впоследствие, след като се оженихме, наистина ми се струваше прекрасно.)

Седмица по-късно, докато чаках влака на Тринайсета улица, изневиделица ми хрумна да взема нещо за Анабел в чест на четвъртата ни среща. Влязох в малката книжарничка на спирката с надеждата да намеря „Оги Марч“, под влиянието на Осуалд го ценях като най-хубавия американски роман от жив писател, само че там го нямаха. Вместо това погледът ми се спря на една плюшена играчка, малък черен бик с твърди рогца и притворени очи. Купих го и го пъхнах в раницата. Във влака, докато пресичахме Шуйкил, видях пълната луна да позлатява кълбовидните облаци над Джърмантаун. Вече напълно бях отнесъл плувката, струваше ми се, че луната е част от Анабел. И че мога да я стигна, даже точно натам съм се запътил.

Анабел, облечена с шикозна черна рокля, отвори бутилка „Шато Монроз“ в кухнята.

— Тази е последната — рече тя. — Другите осем ги дадох на пияниците, които се събират зад магазина за алкохол.

Осмици и четворки, навсякъде осмици и четворки.

— Сигурно са те взели за ангел — отбелязах аз.

— Не, всъщност ме наругаха, че нямам тирбушон.

Очаквах една вълшебна вечер, а вместо това се разрази първата ни караница. Шеговито подхвърлих нещо за богатството на баща ѝ и Анабел се засегна, където и да отидела, всички я мразели, защото била богата, не бивало да се шегувам с това, не можела да бъде с мен, ако съм я мислел за такава, ненавиждала парите и нямало нужда да ѝ напомням за тях, и без това била потънала до колене в тяхната кръв. След десетото си напълно безполезно извинение намерих малко кураж и ѝ се сопнах. Ако толкова не искала да я вземат за разглезена богаташка, по-добре да престане да се появява в различна рокля от „Бенделс“ всеки път! Гневът ми я смая. Очите ѝ на кошута се ококориха. Анабел изля виното от чашата си в мивката, след това обърна и бутилката. Ако съм искал да зная, не си била купувала нова рокля от предпоследната година в „Браун“, макар че това очевидно нямало значение за мен, явно съм си бил изградил някаква своя представа за нея и съм се опитвал да наложа тази погрешна представа точно тази вечер, която уж трябвало да бъде идеална. Всичко съм бил развалил. Всичко! И така нататък. Накрая изхвърча от кухнята и се заключи в банята.

Докато стоях сам и я слушах как се къпе, имах възможност отново да разиграя скарването ни наум, струваше ми се, че думите, които бях изрекъл, може да са само думи на гадняр. Връхлетя ме познатото усещане за вродена мъжка греховност. Единствената ми надежда за пречистване беше да се разтворя в Анабел. Ето толкова черно-бяло ми се виждаше. Само тя можеше да ме спаси от мъжката греховност. Когато Анабел излезе от банята в умилителна бяла бархетна пижама с бледосини кантове, ме завари да се треса от плач.

— О, миличък — прошепна тя и коленичи в нозете ми.

— Обичам те. Обичам те. Извинявай. Но просто те обичам.

Бях искрено нещастен, ала малкият Том, който подслушваше от гащите, бодро вирна глава. Анабел положи буза и влажни коси върху коляното ми.

— Обидих ли те?

— Аз съм виновен.

— Не, прав си — рече тя. — Аз съм слаба. Обичам дрехите си. Ще се откажа от всичко, но още не мога да се откажа от тях. Моля те, не ми се сърди. Не исках да те засегна. Просто е трябвало да се скараме тази вечер, това е. Просто изпитание, което трябва да преодолеем.

— Харесвам дрехите ти — подсмърчах аз. — Харесва ми как изглеждаш в тях. Толкова те обичам, че чак ми става лошо, иде ми да повърна.

— Повече няма да ги нося навън — обеща Анабел. — Ще ги нося само когато съм с теб и това няма да има значение, защото ти ще знаеш, че просто още не съм достатъчно силна.

— Не искам да ти казвам какво да правиш и какво — не.

Тя целуна коляното ми благодарно. И тогава забеляза издутината в панталона.

— Съжалявам — казах аз. — Срам ме е.

— Няма от какво. Мъжете не могат да се сдържат. Заради теб ми се иска да можех да забравя всичко, което знам за това.

След това ми предложи да се изкъпя, което ми се стори напълно логично, тъй като и тя се беше изкъпала. Избърсах се с една от луксозните ѝ хавлии и отново се облякох, за да не изглеждам прекалено самонадеян. Когато излязох от банята, апартаментът беше осветен единствено от луната. Вратата на спалнята, която винаги стоеше затворена, сега беше леко открехната.

Приближих се и спрях на прага с разтуптяно сърце, то думкаше гръмко в ушите ми, сякаш пришпорвано от невъзможността на това, което се случваше. Никой не влизаше в спалнята на Анабел, а сега вратата стоеше отворена за мен. За мен! Значимостта на този миг издуваше главата ми, имах чувството, че тя ще се пръсне така, както Земята би трябвало да се пръсне при сблъска с нещо невъзможно. Като че ли освен мен и Анабел не съществуваше и никога не бе съществувал никой друг. Побутнах вратата.

На ярката монохромна светлина на луната спалнята приличаше на блян по чистота. Леглото беше с балдахин, Анабел се беше изтегнала на една страна под памучните завивки. Плетени на една кука перденца по прозорците на тавана, парцалена черга на пода, стол с тънки крачета и бюро (на което бяха оставени единствено часовникът и обиците ѝ), и висок стар скрин с метнато отгоре дантелено каренце. Върху скрина бяха наредени старо плюшено мече и също толкова оръфано магаре с избодени очи. На стената висяха две рисунки без рамки, едната на кон в смущаващо близка перспектива, а другата на крава от същата перспектива, и двете изглеждаха недовършени, с бели петна на платното, такъв беше стилът на Анабел. Може би заради лунната светлина спартанското обзавеждане напомняше на селска къща в Канзас от деветнайсети век. Играчките на скрина ме подсетиха, че още не съм дал подаръка на Анабел.

— Къде отиваш? — извика тя жално, когато излязох да взема раницата си.

Върнах се с малкия плюшен бик и седнах на ръба на леглото, все едно бях баща, дошъл да пожелае лека нощ на дъщеричката си.

— Забравих, че ти нося подарък.

Тя се надигна и взе бика. За миг си помислих, че няма да ѝ хареса, щеше да се покаже плашещата Анабел. Само че тя не беше тази Анабел в спалнята. Усмихна се на бика и каза:

— Здрасти, малчо.

— Харесва ли ти?

— Прекрасен е. Не съм получавала нова играчка от десетгодишна. — Тя хвърли поглед към скрина. — Другите остаряха и вече не ми говорят.

Анабел погали бика.

— Как се казваш, малчо?

— Само не Фердинанд.

— Да, не е Фердинанд. Само Фердинанд е Фердинанд.

Не знам откъде ми дойде името Ленард, но го изрекох.

— Ленард? — Тя се взря в притворените очи на бика. — Ти Ленард ли си?

После Анабел завъртя плюшената муцуна към мен.

— Той Ленард ли е?

— Да, аз съм Ленард — обадих се с белгийския акцент на гастроентеролога на майка ми.

— О, ти не си американски бик! — възкликна игриво Анабел.

С моя помощ Ленард обясни, че идва от много стар аристократичен говежди род в Белгия и че в резултат на поредица от нещастия е попаднал сред мизерията на спирката на Тринайсета улица. Той се оказа ужасен сноб, беше възмутен от грозотата на Филаделфия и царуващата в Америка пошлост и се радваше на възможността да бъде взет на служба от Анабел, виждал, че тя е сродна душа.

Анабел беше във възторг, а съответно и аз бях във възторг, че съм я докарал до възторг. Освен това се страхувах да оставя Ленард, страхувах се от това, което предстоеше; сега ми е ясно, че е нямало как да намеря по-добър начин да я накарам да се отпусне от играта с плюшения бик в детинската ѝ стая. Без да искам, бях нацелил правилния подход към нея. Когато най-накрая захвърлихме Ленард и тя ме придърпа върху себе си, в очите ѝ искреше нов плам, неукриваемият и непресторен плам на влюбена жена. Рядко се случва един мъж да зърне такова нещо.

Ще ми се да можех да си спомня усещането от сливането ни или може би е по-точно да кажа, че ми се ще да се върна в онзи миг такъв, какъвто съм сега, да се върна в онова състояние на разтреперана почуда, ала като разполагам с достатъчно опит да оценя какво е чувството да проникнеш в една жена за първи път, да му се насладя, ако трябва да се изразя с една дума. Само че не се бях наслаждавал нито на първата си бира, нито на първата цигара. Красотата на голата Анабел буквално ме заслепяваше, а аз не бях на себе си от притеснение. Ако изобщо помня нещо от онзи момент, то е нереалното усещане, все едно съм го сънувал, как влизам в стая, в която две фигури, по-скоро две „работи“, които стоят там, откакто съм се родил, и се познават много добре, си говорят за разни постижими неща като за възрастни, от които аз бъкел не разбирам, и посрещат с пълно безразличие закъснялата ми поява. Тези две работи, изобразени с груб вулгарен рисунък, бяха нашите „ония работи“: моят пенис и вагината на Анабел. Аз бях неопитният и неприет трети, Анабел беше реещият се някъде четвърти участник. Но това може и да е истински сън от по-късен период.

Много добре помня обаче въздействието на пълнолунието върху Анабел, тя изпитваше оргазъм след оргазъм. Аз бях твърде несръчен и нямаше да постигна същия ефект с простичкото вкарване-изкарване, ако тя не ми беше показала други, различни начини. Чак не ми се вярваше, че една такава машина за наслада не може да работи през другите дни от месеца, но последвалият опит го потвърждава. Анабел преживяваше оргазма безмълвно, не крещеше. В по-топлата светлина на зората тя призна, че през годините на въздържание, на които сега бяхме сложили край, понякога е чакала с нетърпение най-подходящия ден и го е прекарвала целия в леглото. Представих си красивите сцени от нейното безкрайно уединено самозадоволяване и ми се прииска поне за малко да съм на мястото на Анабел. И тъй като това беше невъзможно, проникнах в нея за четвърти, последен и вече направо болезнен път. След това спахме до вечерта, а следващите два дни не излязох от апартамента, като карах на препечени филийки с масло, тъй като не исках да прахосвам и миг от пълнотата на луната. Когато най-сетне се върнах в общежитието, написах молба за напускане и оставих „Дейли Пенсилвейниън“ в ръцете на Осуалд.

Майка ми ме беше предупредила, че е подпухнала от високите дози преднизон, предписани ѝ от доктор Ван Шулингерхут, но въпреки това ми изкара акъла, когато отидох да я посрещна на летището. Лицето ѝ, отвратително надуто и неприличащо на себе си, се блещеше като злощастна месеста луна, напомпаните бузи притискаха очите и те стояха постоянно притворени. Тя дълго се извинява жално. Лошо ѝ ставало, като си помислела в какво състояние е дошла за раздаването на дипломите в колеж от Бръшляновата лига, което с такова нетърпение очаквала.

Казах ѝ да не се тревожи, но всеки път като я погледнех, и на мен ми ставаше лошо. Колкото и често човек да си напомня, че лицето е просто лице и няма нищо общо с личността, така сме свикнали да преценяваме хората по външния вид, че трудно може да запазим непредубедеността си в сблъсъка с едно обезобразено лице. Лицето на майка ми изобщо не даваше шанс на състраданието, което би трябвало да предизвиква у мен. Докато вървяхме по алеята към официалната церемония за приемането ми във „Фи Бета Капа“, тя беше като някаква срамна тайна, плашило с глава от тиква с кариран панталон и сако. Избягвах чуждите погледи и когато я настаних да седне в залата, едва се насилих да се отдалеча спокойно, идеше ми да хукна.

След церемонията, едва ли не в откровен опит да откупя свободата си, аз ѝ подарих ключето от „Фи Бета Капа“. (Тя го носи на златно синджирче до края на живота си.) Оставих я в отредената ѝ стая в общежитието да си почине малко — беше ужасно горещо и задушно — докато с Осуалд подготвим в нашата скромно празненство с вино и хапки. Бях замислил празненството като начин да запозная майка ми и Анабел в неформална обстановка. Анабел страшно се притесняваше, за разлика от майка ми, която изобщо не подозираше какво съм ѝ приготвил. Въпреки че не познаваше Анабел, тя изобщо не я харесваше и аз от страх не ѝ бях казал, че Анабел ще дойде на събирането.

През ноември си бях мислил, че майка ми ще е доволна, задето излизам с наследничка на „Маккаскил“. Само че тя беше разбрала от сестра ми как сме се запознали с Анабел. Синтия се беше смяла на историята с амбалажната хартия, но майка ми виждаше в нея единствено лудост, краен феминизъм и ексхибиционизъм. В ежеседмичното си мрънкане по телефона тя започна да прокарва оскърбително разграничение между натрупаното благодарение на предприемачески дух богатство и наследеното богатство. Освен това тя правилно подозираше, че съм напуснал вестника заради Анабел. Бях ѝ обяснил, че искам да се съсредоточа върху репортерските си умения — с благословията на Анабел подготвях голям материал за наденицата — но майка ми надушваше сексуалните ни изпълнения чак от Денвър. Когато се прибрах за Коледа и ѝ казах, че не само съм станал вегетарианец, но и още следващата седмица ще замина отново за Филаделфия, дебелото ѝ черво пак се възпали.

Не си мислете, че не съм знаел в какво се забърквам с Анабел или че не съм се опитал да го избегна. Три дни в лунния месец бяхме като наркоманчета, попаднали на най-чистата гадост в света, но през останалите двайсет и пет трябваше да понасям прищявките, сцените, чувствителността ѝ, присъдите, обидчивостта ѝ. Всъщност рядко се карахме и спорехме, в повечето случаи ставаше дума за безкрайно обсъждане на нещо направено от мен или от някой друг, което я е засегнало. За да опазя нейното спокойствие, а и себе си от укорите ѝ, се наложи да пренастроя цялата си личност. Това би могло да се определи и като доброволно кастриране, ала по-скоро беше размиване на границите между нас. Научих се да изпитвам това, което изпитваше Анабел, тя пък се научи да чете мислите ми, а нима може да има нещо по-опияняващо от любов без тайни?

— Да поговорим за тоалетната — рече тя веднъж, още в началото.

— Винаги вдигам седалката — отвърнах аз.

— Това е проблемът.

— Проблемът не е ли в мъжете, които смятат, че могат да се изпикаят, без да окапят седалката?

— Радвам се, че не си от тях. Но все пак няма как да не окапеш понякога.

— Затова забърсвам ръба на тоалетната чиния.

— Невинаги.

— Добре, ще се старая повече.

— И не е само по ръба. Има и под ръба, и на плочките. Пръски.

— Ще бърша и пода.

— Не можеш да забърсваш цялата баня всеки път. А аз усещам миризмата и не ми е приятно.

— Аз съм мъж! Какво искаш да направя?

— Да сядаш? — предложи тя свенливо.

Знаех, че това не е редно, нямаше как да бъде редно. Само че мълчанието ми я засегна и Анабел също замълча, мрачно, с каменно изражение, а за мен беше по-важно да не ми се сърди, отколкото дали съм прав. Обещах ѝ, че ще внимавам повече или ще сядам, но тя долавяше негодуванието ми, долавяше, че покорството ми е неохотно, а в нашия съюз не можеше да има мир и покой, докато не постигнем пълно съгласие за всичко. Анабел се разплака и аз поех дългото ходене по мъките в търсене на по-дълбоката причина за страданието ѝ.

— Аз трябва да сядам — каза тя накрая. — Защо и ти да не сядаш? Няма как да не видя капчиците и пръските и всеки път това ме подсеща колко несправедливо е да си жена. А ти дори не съзнаваш колко е несправедливо, нямаш представа, никаква представа!

Скъса се от рев. Единственият начин да я накарам да престане беше на мига да се превърна в човек, който преживява не по-малко болезнено от нея несправедливостта на това, че мога да пикая прав. Направих тази промяна в моята личност — както и още стотици подобни в първите ни месеци заедно — и оттогава насетне пикаех седнал, когато тя можеше да ме чуе. (Но когато не можеше, пикаех в мивката. Именно тази част от мен, която го правеше, в крайна сметка ни опропасти и ме спаси.)

В спалнята Анабел беше по-снизходителна към различията ни. Не мога да опиша колко нещастен беше за мен денят, в който тя ме накара да събера две и две и ми обясни, че и дума не може да става за секс, когато само единият изпитва наслада. След часове болезнени обсъждания и мълчания, аз все пак настоях да пробваме и трябваше да понеса страданието от чувството за вина, когато Анабел се разплака, щом проникнах в нея. Попитах я дали изобщо не ѝ е приятно и тя изхлипа, че негодуванието многократно надхвърляло приятното усещане. Отново повторихме целия разговор за несправедливостта, като този път успях да изтъкна, че както сама си признава, нейният случай не е нещо нормално, тоест не става дума за заложено полово неравноправие. В крайна сметка, тъй като ме обичаше и навярно се боеше да не я изоставя заради някоя по-нормална, тя се съгласи да помисли как да ме компенсира. Начините ѝ бяха малко странни, но доста изобретателни и за известно време напълно задоволителни. Първо трябваше да се изкъпя, след това се превъплъщавах в Ленард и давах глас на смешните му бичи истории за случилото се през деня, после се събличахме и тогава — няма как другояче да се изразя — Анабел започваше да си играе с малкия Том. Понякога той беше фотоапарат, който минаваше бавно над тялото ѝ и снимаше любимите си части. Друг път тя го обвиваше в хладната си копринена коса и го милваше с нея. Или пък го целуваше, докато той не окъпеше лицето ѝ, все едно е слушалка на душ. Понякога направо го лапваше, като погледът ѝ оставаше прикован в него и улавяше моя чак когато дойдеше време да преглътне. Ласкавото ѝ отношение към малкия Том не се различаваше особено от държанието ѝ към Ленард. Твърдеше, че той бил красив също като мен. Че спермата ми миришела на чисто, за разлика от другите, които била имала нещастието да вкуси. Но като се замисля сега, най-странното е, че за нея като че ли оная ми работа не беше част от мен. Не ѝ беше приятно да я целувам, докато тя си играеше с нея, предпочиташе дори да не я докосвам, докато не приключи. И винаги, установих, броеше. Дойдеше ли пълнолуние и нормалността се възстановеше, Анабел ме уведомяваше при кой неин оргазъм сметките ни за месеца излизат начисто. И тогава всичко между нас беше наред. Отново ставахме едно цяло.

За отбелязване са още две кризи. Първата се разрази, когато ме приеха журналистика в университета в Мисури, където преподаването беше на много високо ниво и където майка ми ме беше окуражила да кандидатствам, тъй като таксите не бяха непосилни и не беше много далеч от Денвър. Може и да бях сляпо влюбен в Анабел, може и да се бях настроил против мъжествеността си като пречка пред единението на душите ни, но все пак си оставах мъж и осъзнавах, че Анабел е странна, че съм ужасно млад и че вегетарианската диета не ми понася. Мислех си, че в Мисури ще мога да се поокопитя, ще се науча да пиша като истински репортер и ще имам възможност да понатрупам опит с други жени, преди да реша дали да се врека на живот с Анабел. Направих грешката да съобщя новината за Мисури вечерта преди пълнолуние. Опитах се да я разведря в спалнята, но тя мълчеше. След часове цупене и подпитване, часове, които можеше да прекараме в далеч по-приятни занимания, Анабел изложи моите аргументи в пълната им мъжка подлост. Нищичко не пропусна.

— Ще се радваш на прекрасния си живот на журналист, ще си щастлив далеч от мен, а аз ще седя тук да чакам — обвини ме тя.

— Може да дойдеш с мен.

— Представяш ли си ме да живея в Колумбия, Мисури? Като твоя държанка?

— В такъв случай може да останеш тук и да работиш по проекта си. Две години не са кой знае колко.

— А твоето списание?

— Как да започна да издавам списание без пари и без опит?

Анабел отвори едно чекмедже и извади чековата си книжка.

— Това е всичко, което имам — каза тя и посочи сумата от четиресет и шест хиляди долара в графата с баланса. Пред очите ми написа чек за двайсет и три хиляди с изящния си артистичен почерк. Откъсна го и ми го връчи. — Искаш ли да си с мен и да преследваш високи цели? Или предпочиташ да отидеш в Мисури заедно с всички останали бездарни драскачи?

Идеше ми да изтъкна, но не го направих, че жестът с чека няма кой знае каква стойност, след като идва от дъщерята на милиардер. Да се усъмниш в клетвата ѝ никога повече да не приема пари от баща си, беше не по-малко сериозен грях от това, да се усъмниш в посветеността ѝ на изкуството. Беше ме научила да не засягам тези два въпроса. В това отношение беше направо фанатичка.

— Не мога да взема пари от теб — отговорих аз.

— Парите са наши — рече тя — и са последните останали. Всичко, което имам, е твое. Използвай ги добре, Том. Може да отидеш да учиш с тях, ако искаш. Ако ще ми разбиеш сърцето, сега е времето. А не от Мисури догодина. Вземи парите, прибери се у дома, върви да учиш. Но само не се преструвай, че сме заедно.

След това Анабел се заключи в спалнята. Не знам колко пъти трябваше да обещая, че няма да я изоставя, преди да ме пусне вътре. Когато най-сетне отвори вратата, аз скъсах чека — „Ама че си глупак, това не са малко пари!“, извика Ленард от таблата на леглото — и завладях тялото ѝ с ново усещане, че ми принадлежи, сякаш това, че бях станал още повече неин, беше я направило още повече моя.

Майка ми беше бясна от решението ми. Виждаше как поемам надолу по пътя към бедността, по който вече вървяха сестрите ми, пътя на глупавия идеализъм на баща ми, и оправданията ми колко прочути журналисти не са завършили журналистика, останаха напразни. Тя още повече се ядоса, когато след около месец ѝ казах, че през лятото ще се прибера в Денвър само за седмица. Откакто беше постъпила в болница, бях прекарал всичко на всичко осем дни с нея и смятах че съм длъжен — пред нея и пред Синтия — да прекарам поне месец у дома, само че Анабел разчиташе да заживеем заедно в мига, в който се дипломирам. Тя прие идеята ми за месец раздяла като ужасяващо предателство спрямо всичко, което бяхме планирали. Когато ѝ предложих да дойде с мен в Денвър, Анабел ме зяпна, сякаш аз, а не тя не е с всичкия си. Трудно ми е да проумея защо не сложих край на кризата с раздяла. Очевидно мозъкът ми вече е бил така настроен спрямо нейния, че макар да съзнавах колко е безсърдечна и капризна, не ми пукаше. Наркотиците са начин да избягаш от себе си, а прахосването на живота ми заради Анабел, извършването на нещо тъй очевидно погрешно, за да я накарам да се чувства добре и след това да се радвам на възторга от подновеното ѝ увлечение по мен, беше моят наркотик. Майка ми се разплака, когато ѝ съобщих плановете за престоя ми, но само сълзите на Анабел можеха да ме накарат да променя решението си.

На празненството по случай завършването подутото лице на майка ми излъчваше гняв и към двама ни. Нямаше как да обясня на приятелите си и на техните нормално изглеждащи родители, че това не е обичайният ѝ вид. Всички бяхме подгизнали от пот, когато се появи Анабел, облечена с убийствена небесносиня къса рокля, придружена от Нола. Те се насочиха направо към масата с напитките и мина известно време, преди да успея да измъкна майка ми от родителите на Осуалд и да я заведа в ъгъла, където, заслонена от идващия от Нола облак неприязън, седеше Анабел. Представих ги и Анабел срамежливо се надигна и стисна ръката на майка ми.

— Госпожо Аберант — каза тя смело, — радвам се най-сетне да се запознаем.

Горката ми обезобразена майчица, напъхана в кариран панталон и сако, изправена пред небесносинята официална рокля; аз накрая успях, но Анабел никога не ѝ прости за стореното от нея тогава. На подпухналото лице се изписа нещо като снизходителна усмивка. Майка ми пусна ръката на Анабел и сведе поглед към Нола, която беше облечена като пънкарка в черно от главата до петите.

— А вие сте?

— Приятелка в депресия — отвърна Нола. — Не ми обръщайте внимание.

Анабел искаше да направи добро впечатление на майка ми, трябваше ѝ само ей тонинко, за да излезе от черупката на срамежливостта си. Само че това ей тонинко така и не дойде. Майка ми се обърна към мен и заяви, че трябва да се преоблече преди вечеря.

— Първо си поговори малко с Анабел — настоях аз.

— Някой друг път.

— Мамо! Моля те.

Анабел си беше седнала, ококорена от смайване и обида.

— Съжалявам, че не съм в добра форма — оправда се майка ми.

— Тя си направи труда да дойде чак до тук, за да се запознаете. Не можеш ей така да си тръгнеш.

Опитвах се да призова чувството ѝ за благоприличие, но майка ми беше твърде потна и нещастна да се вслуша в него. Махнах на Анабел да дойде при нас, тя обаче не ми обърна внимание. Последвах майка ми в коридора.

— Кажи ми само как да стигна до стаята си — каза тя. — А ти остани на хубавото празненство. Радвам се, че се запознах с господин и госпожа Хакет. Толкова мили, интересни, разумни хора.

— Анабел е изключително важна за мен — процедих аз, разтреперан.

— Да, виждам, че е доста красива. Но е много по-голяма от теб.

— Само две години.

— Изглежда много по-голяма, миличък.

Почти обезумял от омраза и срам, поведох майка ми към стаята ѝ. Когато се върнах на празненството, Анабел и Нола си бяха тръгнали, но това ми донесе само облекчение, не бях в настроение да защитавам майка ми. На вечерята със семейство Хакет лицето ѝ беше очевадното нещо, за което никой не обели дума, а аз отказвах да ѝ говоря. След това, щом излязохме в лепкавия сумрак на улица „Локуст“, безцеремонно заявих, че не мога да прекарам вечерта с нея, тъй като в девет и половина е прожекцията на дипломния проект на Анабел в „Тайлър“. Ужасно се бях страхувал как ще ѝ поднеса тази новина, но сега го направих с радост.

— Съжалявам, че само ти се пречкам — отвърна тя. — Това отвратително заболяване проваля всичко.

— Не ми се пречкаш, мамо. Но ми се иска да беше поговорила с Анабел.

— Не мога да търпя да ми се сърдиш. За мен това е най-непоносимото нещо на света. Искаш ли да дойда с теб да гледаме филма ѝ?

— Не.

— Щом държиш на нея толкова, че заради това не ми говори цяла вечер, може би трябва да дойда.

— Не, не.

— Защо? Да не би филмът ѝ да е неприличен? Не понасям голотии и вулгарности, както знаеш.

— Не е — отвърнах аз, — но просто на теб ще ти се види неразбираем. Изследва визуалните свойства на киното като изразно средство.

— Харесвам хубавите филми.

Би трябвало и двамата да си дадем сметка, че произведението на Анабел няма да ѝ допадне, но аз успях да се убедя да ѝ дам още един шанс.

— Само ми обещай, че ще се държиш добре с нея — предупредих я аз. — Тя работи цяла година по филма, а хората на изкуството са много чувствителни. Трябва да бъдеш страшно, страшно мила.

Проектът на Анабел беше озаглавен — по мое предложение — „Река от кръв“. Тя искаше да го нарече „Незавършен № 8“, тъй като според нея филмът не беше напълно завършен, тя никога нищо не завършваше, защото ѝ ставаше скучно и се захващаше със следващото артистично предизвикателство. Моето мнение бе, че единствено Анабел може да разбере, че филмът е незавършен. Тя беше намерила отнякъде две кратки филмчета на 16-милиметрова лента, едното как се убива крава с удар в главата в кланица, а другото от коронясването на Мис Канзас за Мис Америка през 1966 година, и почти цяла година се беше трудила да обработва ръчно, монтира и наслагва двете ленти. Любимите ѝ режисьори бяха Анес Варда и Робер Бресон, но проектът ѝ беше повлиян най-вече от хипнотичните музикални платна на Стив Райх. Тя редуваше един кадър с неговия негатив едно към едно, едно към две, две към едно, две към две и така нататък, после вкарваше други ритмични вариации, като обръщаше кадрите, завърташе ги на деветдесет градуса, пускаше ги наобратно, ръчно ги оцветяваше с червено мастило. Крайният вариант на двайсет и четири минутният ѝ филм беше ужасно отблъскващ и представляваше масирана атака срещу визуалния кортекс, но ако човек знаеше как да гледа, можеше и да види гениалността му.

Любимият филм на майка ми беше „Доктор Живаго“. През последните минути от прожекцията я чувах как си мърмори ядосано. Веднага щом лампите светнаха, тя се втурна към изхода.

— Ще те чакам отвън — процеди тя, когато я настигнах.

— Първо трябва да поздравиш Анабел.

— Какво мога да ѝ кажа? Че това е най-ужасното, най-отвратителното нещо, което съм гледала през живота си?

— Ще е добре да е малко по-мило.

— Ако това нейното е изкуство, значи, в изкуството има нещо ненаред.

Ядосах се.

— Е, добре, тогава. Кажи ѝ го. Кажи ѝ, че филмът изобщо не ти е харесал.

— Не съм единствената, на която няма да ѝ хареса.

— Спокойно, мамо. Това няма да я изненада.

— Според теб това изкуство ли е?

— Определено. Според мен филмът е невероятен.

Анабел стоеше до Нола пред апаратната, не поглеждаше към нас, но си личеше, че вътрешно кипи. Малкото присъствали студенти и преподаватели бяха избягали презглава. Майка ми каза тихо:

— Не мога да те позная, Том, толкова си се променил през последните шест месеца. И това, което е станало с теб, много ме притеснява. Притеснява ме и човекът, който е направил този филм. Притеснява ме това, че заради нея ти изведнъж напусна хубавата си работа, за която положи толкова усилия, а сега се отказваш да продължиш образованието си.

Мен пък ме притесняваше стероидната грозота на майка ми. Животът ми беше прекрасната Анабел и можех само да мразя подпухналата жена с присвити свински очички, която го поставяше под съмнение. Любовта и омразата ми като че ли бяха неразличими, пораждаха се една от друга. Но все пак бях покорен син и щях да изпратя майка ми до общежитието, ако Анабел не се беше приближила наперено към нас.

— Страхотно беше! — рекох аз. — Невероятно е да го видиш на голям екран.

Тя гледаше мрачно майка ми.

— А на вас как ви се стори?

— Не знам какво да кажа — отвърна майка ми уплашено.

Анабел, чиято срамежливост беше надвита от гнева, се изсмя и се обърна към мен.

— Идваш ли?

— Трябва да изпратя майка ми до общежитието.

Дългите ноздри на Анабел се разшириха.

— Ще се видим после — добавих аз. — Не искам да я оставя да пътува сама в метрото.

— А не може да си вземе такси, така ли?

— В мен имам осем долара.

— Тя няма ли пари?

— Не си взе чантата. Знаеш каква е представата на хората като нея за Филаделфия.

— А, да. Опасните негри.

Не беше редно да говорим за майка ми, все едно не е до нас, но тя първа беше засегнала Анабел. Анабел закрачи наперено обратно, отвори раницата си и се върна с две двайсетачки. Как беше онова, дето все го повтарят по срещите на анонимните наркомани? За да си набавиш дозата, накрая винаги стигаш до това, за което си се клел, че никога няма да паднеш дотам. Много добре знаех, че не е правилно да взема пари от Анабел и да ги дам на майка ми, но го направих. След това се обадих за такси и мълчаливо зачаках с нея пред салона.

— Преживяла съм доста тежки моменти — каза тя след малко. — Но ми се струва, че това е най-ужасният ден в живота ми.

Забулена от филаделфийския смог, луната над нас напомняше на мръсножълта таблетка за смучене. Откликвах на пълнолунието като кучето на Павлов, но в момента ми беше трудно да преценя дали учестеният ми пулс не се дължи по-скоро на страха ми, че съм наранил майка ми, и на възбуждащата жестокост на отношението ми към нея. Буцата в гърлото ми не ми позволяваше да кажа нищо, не ми позволяваше дори да се извиня.

Малко по-късно същото лято се запознах с бащата на Анабел. Благодарение на останалите ѝ четиресет хиляди долара, два месеца си играхме на семейство, спяхме до обяд, закусвахме с препечени филийки, обикаляхме из магазините с дрехи втора ръка, за да си подновя гардероба, криехме се от жегата на двойни прожекции в „Риц“ и уж усъвършенствахме уменията си. На рождения ми ден направихме план да се заловим по-сериозно с работа. Аз започнах да пиша манифест на „Изобличителя“, а тя подхвана проучвания за големия си филмов проект, което по нейни сметки щеше да ѝ отнеме около година. Следобедите на всеки делничен ден Анабел прекарваше в библиотеката, тъй като бяхме решили, че е добре да се разделяме за няколко часа, а тя не искаше да ме чака вкъщи като домакиня.

Един от тези следобеди се обади Дейвид Леърд. Наложи се да му обясня, че Анабел си има приятел и че това съм аз.

— Интересно — отбеляза той. — Признавам, че се радвам да чуя мъжки глас. Боях се, че везните ще се наклонят към онази обратна пънкарка, дето не е съвсем с всичкия си, само за да ми прави напук.

— Не мисля, че е имало такава вероятност — отвърнах аз.

— Да не би да си черен? — попита той. — Сакат? Престъпник? Наркоман?

— О, не.

— Интересно. Явно ще трябва да направя още едно признание: това е достатъчно, за да те харесам. Предполагам, че си влюбен в дъщеря ми, а?

Поколебах се.

— Влюбен си, разбира се. Огън момиче, нали? „Опърничава“ е твърде меко казано. Няма друга като нея.

Вече започваше да ми става ясно защо Анабел го ненавижда.

— Както и да е — продължи той, — щом тя те харесва, и аз те харесвам. По дяволите, бях готов да приема дори и смахнатата ѝ приятелка, макар че, слава богу, не се стигна дотам. Анабел е готова на всичко, за да ме дразни, но няма да си плюе на фасона. Познавам я, познавам хубавичкия ѝ фасон. И бих искал да се запозная и с младежа, с който живее. Какво ще кажеш за вечеря в „Льо Бек-Фин“ следващия четвъртък? Ние тримата. Обаждам се, защото имам работа във Вилмингтън.

Отговорих, че трябва да попитам Анабел.

— О, по дяволите, Том… Том беше, нали? Ако мислиш да живееш с моето момиче, трябва да се научиш да удряш с юмрук по масата. Иначе тя ще те изяде с парцалите. Кажи ѝ направо, че сме се разбрали да вечеряме. Хайде, кажи го да те чуя: „Да, Дейвид, ще вечеряме заедно“.

— Да, разбира се — отвърнах аз. — Стига тя да няма нещо против.

— Не, не, не. Не това искам да чуя. Ти и аз ще вечеряме заедно, точка по въпроса, ако тя иска, може да дойде. Повярвай ми, Анабел за нищо на света няма да ни остави да излезем сами. Затова е важно да ми обещаеш. Ако още отсега те е страх от нея, какво ще стане после?

— Не ме е страх от нея. Но ако тя не желае да ви види…

— Ааа. Добре. Това е друга работа. Ето ти тогава още една тайна: Анабел гори от желание да ме види. Повече от година не ми се е зъбила в лицето. Да, точно така прави. И колкото и да не иска да си го признае, ѝ е приятно. Много обича да се зъби, и то най-вече пред мен. Така че, като ти каже, че не желае да ме види, ти ѝ отговори, че въпреки това ще дойдеш. И ще си остане наша тайна, че всъщност го правим заради нея.

— Хм… Не съм много сигурен, че това е добър аргумент.

Дейвид се засмя гръмогласно.

— Само се шегувам. Предлагам просто да отидем да хапнем в най-доброто заведение във Филаделфия. Домъчняло ми е за моята Анабел.

Разбира се, когато узна, че съм говорил с баща ѝ, тя ми вдигна грандиозен скандал. Той бил прелъстител, когато не можел да прелъсти, заплашвал, а ако не можел да те сплаши, те подкупвал, и макар че тя много добре го познавала и си била изградила защитни механизми срещу него, не ми вярвала, че няма да бъда прелъстен, сплашен или купен. И така нататък. Немалка част от думите му ме бяха жегнали, ала не можех да си ги избия от главата, освен това, с кого друг можех да говоря за Анабел? Опитах се да тропна с юмрук по масата и отговорих, че обичам нея, а не него и недоверието ѝ е обидно и ме засяга. После се пробвах да тропна за втори път и заявих, че съм обещал да отида. И точно както баща ѝ беше предрекъл, Анабел се съгласи да дойде.

В „Льо Бек-Фин“ опитах за първи път вино за три хиляди долара. Дейвид беше връчил на Анабел менюто с вината и тя още го разлистваше, когато се появи сомелиерът.

— Дайте ѝ минута, докато намери най-евтиното вино — каза му Дейвид. — А междувременно аз и Том ще вземем „Марго“ от четиресет и пета.

Потърсих одобрението на Анабел и тя ми се ококори насреща неприязнено.

— Прави каквото искаш — процеди тя. — Не ми пука.

— Това е стара наша игра — обясни Дейвид. Той беше висок, стегнат, жизнен мъж с почти бяла коса, достолепно мъжко копие на дъщеря си, много по-добре изглеждащ от повечето милиардери. — И все пак ето ти един интересен факт, който си заслужава да запомниш. Нерядко в заведенията от този ранг най-евтиното вино е страхотно. Не съм сигурен защо е така. Но пък е сигурен белег, че си в класен ресторант.

— Не търся „страхотно“ вино — обади се Анабел. — Търся вино, от чиято цена да не ми призлее.

— И накрая ще получиш и двете — отвърна Дейвид. После се обърна към мен. — По принцип аз щях да поръчам най-евтината бутилка. Но тогава нямаше да ни се получи играта. Виждаш ли какво ме кара да правя?

— Интересно е, че жените винаги биват обвинявани за това, което мъжете им причиняват — отбеляза Анабел.

— Разказвала ли ти е как си счупи зъбите?

— Да.

— А разказала ли ти е най-забавната част? После пак се качи на коня! Цялото ѝ лице в кръв, устата ѝ пълна с изпотрошени зъби, а тя пак скочи на коня. И така дръпна юздата, че сякаш искаше да му откъсне главата. Едва не му счупи врата. Ето такава е моята Анабел.

— Татко, млъкни, моля те.

— Миличка, хваля те пред приятеля ти.

— Тогава не изпускай факта, че никога повече не се качих на кон. Още ме гризе съвестта за това, което причиних на горкото животно.

Предвид омразата ѝ към баща ѝ, двамата изглеждаха изненадващо близки. Все едно гледах схватка между две холивудски акули — човек трябва да е много силен, за да приема обидите със смях. Когато Дейвид мимоходом спомена, че се е оженил отново, Анабел попита:

— За една или за няколко наведнъж?

Баща ѝ се засмя.

— Само една мога да си позволя.

— По-добре вземи направо три, в случай че решиш да убиеш още две.

— Ожених се за пияница — обясни ми той.

— Ти я направи алкохоличка — поправи го Анабел.

— Някак си мъжете винаги биват обвинявани за това, което жените им причиняват.

— Някак си винаги е така. И коя е щастливката?

— Казва се Фиона. Ще ви запозная.

— Не желая да я познавам. Искам само да прехвърля правата си върху нея. Покажи ми направо къде да се подпиша.

— Няма да стане — отвърна Дейвид. — С Фиона сключихме предбрачен договор. Няма да се отървеш от наследството си толкова лесно.

— Само гледай.

— Трябва да я разубедиш от тази лудост, Том.

Трудно ми беше да се впиша в разговора им. Не исках Дейвид да остане с впечатление, че съм прекалено хлътнал и покорен на Анабел, но и не можех да си говоря спокойно с него, без да изглеждам нелоялен към нея.

— Това не ми влиза в длъжностната характеристика — отговорих аз предпазливо.

— Но си съгласен, че е лудост, нали?

Улових погледа на Анабел.

— Не, не съм.

— Не бързай. Има време да си смениш мнението.

— Но няма да го направи — обади се Анабел, впила очи в мен. — Том не е като теб. Том е чист.

— А, да, кръвта по ръцете ми. — Дейвид вдигна демонстративно ръце. — Странно, тази вечер не я виждам.

— Вгледай се по-внимателно — рече Анабел. — Аз от тук я подушвам.

Дейвид като че ли се разочарова, щом узна, че не ям месо, и показа неприкрито раздразнение, когато Анабел си поръча само плато зеленчуци, ала гъшият дроб и телешката пържола му оправиха настроението. Може би беше някакво проявление на милиардерски нарцисизъм, но бързо стана ясно, че е изчел последния брой на „Ню Йоркър“ от първа до последна страница, свободно обсъждаше Олтман и Трюфо, предложи да ни осигури билети за „Човека слон“ в Ню Йорк и изглеждаше искрено заинтересуван от възгледите ми за Белоу. Мина ми през ума, че в семейство Леърд се е случило нещо трагично, Анабел и баща ѝ би трябвало да са първи приятели. Дали тя не му беше заклет врат, а братята ѝ бяха опропастили живота си не защото той е чудовище, а защото е невероятен? Анабел никога не беше твърдяла, че баща ѝ е неприятен, а само че прелъстява хората със своята способност да ги предразполага. Дейвид ми разказа няколко случая за свои грешни решения — продажбата на захарна рафинерия в Бразилия година преди тя да почне да носи голяма печалба, как сложил край на сътрудничеството с „Монсанто“, защото смятал, че разбира повече от генетика от шефа на Научния отдел на „Монсанто“ — като се надсмиваше на своето високомерие. Когато разговорът се насочи към моите планове за бъдещето, той първо предложи да ми уреди място във „Вашингтон Поуст“ („С Бен Брадли сме стари приятели“), а след като отказах, прояви готовност да финансира издаването на моето громящо статуквото списание; имах чувството, че Дейвид ме предизвиква да се опитам да стана невероятен като него.

Анабел беше на друго мнение.

— Просто иска да те купи — заяви тя във влака на връщане. — Винаги така става. Леко смъкна гарда и след това не мога да се понасям. Той иска да има пръст във всичко, свързано с мен, както „Маккаскил“ имат пръст във всичко, което ядат хората. Няма да се кротне, докато не получи всичко. Не му стига да е най-големият доставчик на пуешко в света, трябва да е и познавач на Трюфо и Белоу. Ти ласкаеш суетата му на интелектуалец. Смята, че ако може да сложи ръка на теб, ще получи и мен, и така ще има всичко.

— Чу ли ме да приемам предложенията му?

— Не, но го харесваш. Ако мислиш, че ще те остави на мира, ще имаш да вземаш.

Беше права. След няколко дни получих по куриер пратка с четири първи издания в твърди корици („Оги Марч“, Х. Л. Менкен, Джон Хърси, Джоузеф Мичъл), два билета за „Човека слон“ и писмо от Дейвид, в което той споделяше впечатленията си от „Оги Марч“, бил го препрочел след срещата ни. Освен това споменаваше, че е говорил по телефона с Бен Брадли за мен, и ни канеше в Ню Йорк следващия месец, да му погостуваме и да гледаме някоя постановка. Анабел набързо скъса билетите и посочи подписа в края на втората страница от писмото.

— Не си вирвай носа. Диктувал го е.

— И какво от това? Не мога да повярвам, че само заради мен е седнал да препрочете „Оги Марч“.

— О, аз мога.

— Нали няма да накъсаш и книгите?

— Няма, пази си ги, щом не ти пречи кръвта по тях. Но ако някога приемеш от него нещо повече от символични подаръци, това ще ме убие. Наистина ще ме убие.

Дейвид продължи да ми се обажда от време на време и аз се колебаех дали да си мълча за разговорите ни пред Анабел, но вече пикаех в мивката и не исках да крия повече тайни от нея. Затова споделях новостите около невероятните му занимания и след това пригласях на нейните заклеймявания. Тайно обаче го харесвах, харесвах как говори за Анабел, личеше си, че я обича, а на свой ред тя — за това той беше прав — тайно се радваше на новите поводи да плюе по него.

Моят манифест за „Изобличителя“ не вървеше добре. Изобилстваше от громящи гръмки фрази, но откъм фактология куцаше. Ако наистина имах намерение да създам ново списание, трябваше да поддържам приятелствата си от „Дейли Пенсилвейниън“ и да се мъча да развивам връзките си с местните журналисти на свободна практика. Само че беше очевидно, че „Изобличителя“ няма да го бъде, освен ако Анабел не отстъпи и не приеме Дейвид да финансира начинанието, и затова пилеех дните си със смътната надежда, че все пак тя може да склони. Осуалд, който се беше прибрал у дома в Линкълн да изплаща студентския си заем, ме бомбардираше с шеговити писма, ала не можех да намеря сили да му отговоря. Поставях си като единствена задача за следобеда да седна да му пиша и не успявах да измъдря и едно изречение, докато не останеха пет минути до прибирането на Анабел от библиотеката. Нямаше какво да споделя с никого, освен че съм луд по нея.

След като бях посветил предходните десет месеца на пренастройката на моята личност, така че да пасва на Анабел, и бях окастрил и загладил всички чепове и грапавини, които можеха да доведат до търкания между нас, като цяло в онази есен имах чувството, че съм постигнал блаженството с нея. Създавахме си свои навици, общи възгледи, наш си език, наш запас от шеги, които и на стотния път ни се струваха също толкова смешни, колкото при първото им произнасяне, а всяка дума, всяка нейна вещ бяха белязани от секса, който познавах единствено от нея. Но когато останех сам в апартамента, ме налягаше униние. Анабел притежаваше несметно богатство, а възнамеряваше да не вземе и цент от него; бях луд по тялото ѝ, а можех да му се наслаждавам само три дни в месеца; харесвах баща ѝ, а трябваше да се преструвам, че го ненавиждам; той имаше страхотни връзки, а не ми беше позволено да се възползвам от тях; всички смятаха, че идеята ми за списанието е чудесна, а нямаше никакъв шанс да я превърна в реалност; и всеки път когато майка ми се осмелеше да повдигне въпроса какво възнамерявам да правя оттук насетне — продължавах да ѝ се обаждам всяка неделна вечер — аз го приемах като критика към Анабел и ядосано сменях темата.

Съвместният ни план беше да бъдем бедни, скромни и чисти и в някакъв момент да превземем света с щурм. Анабел беше толкова убедителна, че вярвах безрезервно в него. Единственото ми опасение беше тя да не осъзнае, че не съм чак толкова интересен, и да ме напусне. Смятах я за най-хубавото нещо, случило се в живота ми, исках да я подкрепям и да я защитавам от света, който не я разбира, и затова, в навечерието на годишнината на купона за Вси светии у Луси, изтеглих последните триста и петдесет долара от спестяванията си и купих пръстен с миниатюрен диамант колкото върха на игличка на грамофон. Преди Анабел да се върне от библиотеката, закачих пръстена на врата на Ленард с бяла панделка и сложих играчката на леглото.

— С Ленард сме ти подготвили изненада — казах аз.

— Аха, излизал си — отговори тя. — Стори ми се, че ми миришеш на град.

Заведох я в спалнята.

— Ленард, какво си ми приготвил? — Анабел го взе и видя пръстена. — О, Том…

— Естествено, аз не съм товарно добиче — обади се Ленард. — Аз съм венец на обществото, а не обикновен труженик. Но когато той ме помоли да бъда носителят на твоя пръстен, нямаше как да откажа.

— О, Том…

Тя остави Ленард на нощното шкафче, прегърна ме и се вгледа в очите ми. Нейните блестяха от сълзи и обожание.

— Днес имаме годишнина — рекох аз.

— О, миличък. Бях сигурна, че няма да забравиш, и въпреки това…

— Ще се омъжиш ли за мен?

— Винаги!

Стоварихме се на леглото. Не беше подходящият период в месеца, но Анабел заяви, че няма значение. Мислех, че сега, в светлината на бъдещия ни брак, тя може и да преодолее проблема си, Анабел като че ли също се надяваше, но не стана. Тя обаче каза, че въпреки това е щастлива. Легна по гръб с нашия малък бик между гърдите и развърза панделката.

— Съжалявам, че диамантът е толкова малък — обадих се аз.

— Идеален е — отвърна тя и нахлузи пръстена. — Ти си го избрал за мен и затова е идеален.

— Чак не ми се вярва, че ще се оженим.

— Аз съм късметлийката. Знам, че не съм лесен човек.

— Обичам твоята трудност.

— О, ти си идеален, идеален, идеален!

Анабел ме обсипа с целувки, после отново се любихме. Пръстенът на ръката ѝ имаше вълшебна мощ. Сливах се с моята бъдеща съпруга и насладата беше съвсем друга, пропадах в неизмеримо по-дълбока пропаст и полетът ми в нея нямаше край. Дори след като свърших, пак нямаше край. Анабел хлипаше, от щастие, каза тя. Сега виждам две хлапета, смъркали кока в продължение на година и постепенно изгубили връзка с реалността, поради което (поне в моя случай) ги е налегнала депресия. Как, по логиката на пристрастяването, да не посегнат към спринцовката и вената? Тогава обаче усещах единствено еуфорията, донесена от пръстена. Докато тя все още не беше отминала, събрах смелост и помолих Анабел да дойде с мен в Денвър за Коледа, да обявим годежа си и да даде още един шанс на майка ми. За моя радост, тя не само че не се възпротиви, а отново ме обсипа с целувки, за мен била готова да направи всичко, абсолютно всичко.

И по своя си начин Анабел се опита. Тя беше готова да хареса майка ми, стига майка ми да покажеше, че я одобрява. Дори ѝ купи отделен коледен подарък — роман на Симон дьо Бовоар, сапуни с плодов аромат, чаровна стара месингова мелничка за черен пипер— и когато отидохме в Денвър, даже предложи да се включи в готвенето. Само че майка ми, все още травмирана от „Река от месо“, отхвърли помощта ѝ. Тя като че ли беше решила да играе ролята на мъченик, на работеща майка — беше се върнала в аптеката, след като Дик Аткинсън отново се беше оженил — пред разглезеното богато момиченце. Освен това, макар от месеци да ѝ го набивах в главата, отказваше да приеме, че Анабел е веганка, а аз съм вегетарианец. Първата вечер я хванах да приготвя панирана бяла риба за мен и макарони със сирене за нея.

— За мен без месо, за Анабел никакви животински продукти — напомних ѝ аз.

Лицето на майка ми все още напомняше на облещена луна, но ние вече бяхме посвикнали.

— Рибата не е месо — отговори тя.

— И все пак е мъртво животно. А сиренето е животински продукт.

— И какво точно е „веганка“? Хляб поне яде ли?

— Макароните стават, но без сиренето.

— Значи, може да изяде само макароните. Аз ще махна коричката от заливката.

За щастие, сестра ми Синтия също беше там. След като я запознах с Анабел, тя ме дръпна настрани и прошепна: „Том, толкова е красива, прекрасна е!“. Синтия се нагърби със защитата на нашия хранителен режим и когато след вечеря обявих годежа, тя изтича в кухнята и донесе бутилката шампанско, която майка ми беше купила в очакване на победата на Арне Холкомб. Майка ми се взираше мрачно в чинията си и каза само:

— Много сте млади за това.

Анабел със спокоен тон я попита тя на колко години се е омъжила.

— И аз бях много млада, така че говоря от собствен опит — отвърна майка ми. — Знам какво може да стане.

— Ние не сме като вас — отвърна Анабел.

— Така си мислиш — поклати глава майка ми. — Всеки си мисли, че не е като другите. Но след това животът му показва, че греши.

— Мамо, порадвай се! — извика Синтия от кухнята. — Анабел е чудесна, новината е страхотна.

— Не ви трябва благословията ми — продължи майка ми. — Затова мога да ви дам единствено мнението си.

— Ще го имаме предвид — отвърна Анабел.

Успяхме да изкараме празниците, без да се изпокараме. Аз спях в мазето, така че Анабел да си има самостоятелна стая. В името на мира се съгласих да спазваме благоприличие, но сякаш за да покаже на майка ми кой командва, Анабел всяка вечер ми правеше свирка в мазето. Това навярно беше върховият момент на плътска страст от нейна страна, единственият път, когато я помня да е коленичила в нозете ми. Майка ми беше на по-малко от десет метра от нас по права линия, чувахме стъпките ѝ, пускането на водата в тоалетната, дори звуците, издавани от червата ѝ. След като Синтия си замина, Осуалд дойде от Небраска за два дни и майка ми се държеше толкова мило с него, че Анабел отбеляза: „Тя явно предпочита да се беше оженил за Осуалд“.

Последния ден, Осуалд си беше тръгнал, приготвихме любимите си зеленчуци по китайски и на масата майка ми започна да мрънка за пари. Можела да разбере да живеем с наследството на Анабел и да правим нещо от полза за обществото, можела да разбере и да си намерим солидна работа и да се издържаме сами, но не можела да разбере избора ни да живеем в бедност и да гоним вятъра на нереалистичните си мечти.

— Все още разполагаме с някакви спестявания — отговорих аз. — Ако закъсаме, ще си намерим работа.

— Някога работила ли си нещо? — попита майка ми.

— Не, семейството ми е червиво с пари — отвърна Анабел. — Би било нелепо да работя.

— Да си изкарваш хляба с честен труд, не е нелепо.

— Тя влага много усилия в изкуството си — отбелязах аз.

— Изкуството не е работа — отсече майка ми. — Човек се занимава с изкуство заради самия себе си. Не казвам, че сте длъжни да работите, ако имате късмет и не ви се налага. Но след като ще наследиш някакви пари, редно е да приемеш и отговорностите, които вървят с тях. Все нещо трябва да правиш.

— Изкуството е нещо — казах аз.

— Отказът ми да приема окървавени пари е част от моята същност на артист — заяви Анабел. — Да си човек на изкуството, означава да си човек, който отхвърля кървавите пари.

— Това не го разбирам — поклати глава майка ми.

— Има едно нещо, наречено колективна вина — рече Анабел. — Аз лично не държа животни в ужасни условия, но след като узнах за това, приех вината си и реших да нямам нищо общо с отглеждането на животни в клетка.

— Не вярвам „Маккаскил“ да е по-лоша от другите компании— отвърна майка ми. — Тя помага за изхранването на гладните по света. А и пшеницата? И соята? Дори и да не одобряваш животновъдството, не всички пари са опетнени. Може да вземеш част от тях, а останалите да дадеш за благотворителност. Не разбирам какво постигаш с отказа си.

— Нацистите са дали тласък на немската икономика и са построили чудесни магистрали — рече Анабел. — И те ли не са чак толкова лоши?

Майка ми се наежи.

— Нацистите бяха ужасно зло. Какво знаеш за тях? Баща ми загина във войната на Хитлер.

— Но ти самата не изпитваш вина.

— Аз бях дете.

— О, ясно. Значи, според теб не съществува колективна вина.

— Не ми говори за вина — ядоса се майка ми. — Оставих сестра, брат и болна майка, които имаха нужда от мен. Не знам вече колко пъти им писах да им се извиня, а от тях нито дума.

— Както и от шестте милиона евреи, нали?

— Бях дете!

— Аз също. Сега обаче мога да направя нещо и го правя.

Моята колективна вина беше, че съм мъж, но все пак си давах сметка, че майка ми е права относно работата. След като с Анабел се върнахме във Филаделфия и отново се изправих пред небъдницата на „Изобличителя“, ми хрумна нова идея: да напиша повест. Да я започна тайно и да изненадам Анабел в деня на сватбата. Това щеше да ми даде ново занимание, да реши проблема със сватбения подарък за Анабел и да ѝ докаже, че съм достатъчно интересен и амбициозен, за да се омъжи за мен, а може би дори да я помири с майка ми, тъй като си представях повестта като белоувски поднесен разказ на единствената хубава история, която знаех: бягството на майка ми от Германия и нейното чувство за вина. Вече разполагах с първото изречение: „Съдбата на семейството на „Адалбертщрасе“ беше в ръцете на един беснеещ стомах“.

Бяхме насрочили сватбата за почивните дни за рождения ден на Вашингтон, така че да могат да дойдат приятелите ни от цялата страна. Освен Нола, Анабел все още имаше три относително близки приятелки, една от Уичита, две от „Браун“. (Две от тези приятелства приключиха няколко месеца след сватбата, на третото беше наложен „изпитателен срок“, докато не беше прекратено от появата на бебе.) Тъй като тя нямаше да покани никой от близките си и майка ми не я одобряваше, според Анабел не беше честно да каня моите роднини, но аз изтъкнах, че Синтия я харесва и че аз съм единственото дете на майка ми.

И тогава една вечер Анабел ми донесе писмо от пощенската кутия.

— Интересно — отбеляза тя, — майка ти продължава да пише единствено на теб, не на двама ни.

Разкъсах плика и плъзнах поглед по листа. „Скъпи Том… къщата изглежда толкова празна след заминаването ти… Доктор Ван Шулингерхут… още по-големи дози… Помъчих се да си замълча, но всяка частица в тялото ми… да сравнява привилегиите и лукса на детството си с моето детство в Йена… неописуемата кланица на войната с модерните методи за отглеждане на животни… изключително обидена… не ми остава друго, освен да споделя искрено… това е УЖАСНА ГРЕШКА… доста привлекателна и много съблазнителна за един неопитен млад мъж… защото ти наистина си неопитен… Виждам да те очаква единствено нещастие с една разглезена, капризна, КРАЙНА жена, израснала в разкош… Толкова кльощав и блед от безумната диета, на която те е подложила… когато човек е неопитен, понякога половият нагон може да замъгли здравия разум… умолявам те да помислиш сериозно и реалистично за бъдещето си… Мечтая си да намериш някоя мила, разумна, зряла, ЗЕМНА жена, с която да изградиш щастлив живот…“

Ръцете ми изведнъж изстинаха, сгънах листа и го прибрах в плика.

— Какво пише? — попита Анабел.

— Нищо. Дебелото ѝ черво се е възпалило отново, доста е зле.

— Ще ми дадеш ли да го прочета?

— Просто обичайните глупости.

— След шест седмици ще се женим, а аз не мога да прочета писмото от майка ти, така ли?

— Според мен тя малко е изпушила от стероидите. По-добре не го чети.

Анабел ме изгледа с един от плашещите си погледи.

— Така няма да стане — заяви тя. — Или сме едно във всичко, или изобщо не сме заедно. Няма писмо, от когото и да е, което не бих ти дала да прочетеш. Няма и да има.

Анабел се канеше да избухне или да се разплаче и тъй като не можех да понеса нито едното, нито другото, аз ѝ подадох плика и се скрих в спалнята. Животът ми се беше превърнал в кошмар от точно тези женски укори, от които се мъчех да избягам. Като избягвах укорите на майка ми, си навличах укори от Анабел, и обратното, нямаше спасение. Седях на леглото и се притеснявах, докато Анабел не застана на прага. Не изглеждаше ядосана, по-скоро беше вцепенена от гняв.

— Ще използвам тази дума за пръв и последен път в живота си— каза тя. — Но няма по-подходяща.

— И коя е тя?

— Кучка. — Анабел се плесна през устата. — Не, тази дума е ужасна, дори и за нея. Не биваше да я изричам.

— Съжалявам за писмото — рекох аз. — Тя наистина не е добре.

— Но разбираш, надявам се, че повече не желая да я виждам. Няма да ѝ купувам коледни подаръци. Няма да дойде на сватбата. Ако някога имаме деца, няма да ги водим при нея. Разбираш го, нали?

— Да, да — закимах усилено, бях облекчен, че гневът ѝ не е насочен към мен.

Анабел клекна в краката ми и ме хвана за ръцете.

— Повечето хора не ме понасят — продължи тя по-нежно. — Това ме наранява, но съм свикнала. Обаче не мога да приема това, което писмото казва за теб. Тя не уважава вкуса ти, нито преценката ти, още по-малко чувствата ти. Смята, че все още си неин и може да те командва както си иска. А това страшно ме ядосва. Майка ти отказва да види що за човек си.

— Според мен тя наистина страда много заради заболяването си.

— Тя сама си е виновна за него. Ти самият си го казвал.

— Но се държа любезно с теб в Денвър. Това трябва да е от стероидите…

— Не държа и ти да скъсаш отношения с нея. Ти си от хората, които не могат да потискат любовта си. Но аз не желая да я виждам повече. Никога. Разбираш го, нали?

Кимнах.

— И двамата сме останали сираци в един и същи ден — рече тя. — А сега ще бъдем кръгли сираци заедно. Готов ли си да го направиш заради мен?

На следващия ден написах сковано писмо на майка ми и оттеглих поканата за сватбата.

Оженихме се на Свети Валентин, свидетели бяха две от служителките в гражданското. Вечеряхме у дома, спагети със спанак, чесън и зехтин, символ на скромния живот, който възнамерявахме да водим, но тъй като веднъж Анабел беше споменала, че харесва френско шампанско, купих една бутилка, за да отбележим повода с дребно разточителство. След вечеря тя ми даде моя подарък, нова преносима пишеща машина „Оливети“. Веднага съзрях много по-притеснителния символизъм, че и двата подаръка са свързани с моята работа, не с нейната. Но тъй като повестта ми беше претърпяла неочакван обрат — младата ми героиня произхождаше от най-богатото семейство в Йена и баща ѝ беше коравосърдечен звяр — вярвах, че Анабел ще съумее да види любовното посвещение в нея. Затова смело ѝ връчих опакования в шарена хартия пакет със залепена отгоре бяла панделка.

Тя го отвори с озадачено изражение.

— Какво е това?

— Първата част на повест. Исках да те изненадам.

Анабел извади ръкописа, зачете първата страница и застина, взираше се невиждащо в текста; веднага осъзнах, че съм направил ужасна грешка.

— Пишеш роман — рече тя замаяно.

— Искам да съм с теб във всичко — отвърнах аз. — Не искам да съм журналист, искам да бъда с теб. Да сме заедно във…

Посегнах към ръката ѝ, но тя се дръпна.

— Остави ме.

— Повестта е посветена на теб. На двама ни.

Анабел се надигна и се отправи към спалнята.

— Наистина трябва да остана малко сама.

Чух я да затваря вратата. Бракът ни, само на четири часа, нямаше как да тръгне по-зле, а вината за това беше единствено моя. Изпълни ме ненавист към повестта заради това, което беше причинила на Анабел. Но пък докато пишех, бях щастлив, през шестте седмици, откакто бях зарязал „Изобличителя“, нейния план за мен, бях живнал видимо. Седях около час на масата в кухнята, похлупен от все по-смрачаващ се облак униние, и чаках Анабел да излезе от спалнята. Тя не излезе. Вместо това от там започна да долита хлипане. Сърцето ми се сви от жал, влязох в спалнята, беше тъмно. Анабел се беше свила на пода под прозореца.

— Какво толкова съм направил? — извиках аз.

Отговорът ѝ дойде бавно, на парченца, накъсвани от моите извинения и нейните сълзи. Излъгал съм я. Крил съм нещо от нея. И двата сватбени подаръка са свързани с мен. Нарушил съм обещанието си. Бил съм обещал, че тя ще е човекът на изкуството, а аз ще съм критикът. Бил съм обещал, че няма да открадна историята ѝ, а още от първия ред се виждало, че точно това съм направил. Бил съм обещал, че няма да се съревноваваме, а съм се съревновавал с нея. Бил съм я излъгал, развалил съм сватбения ни ден…

Всеки укор беше като плисване на киселина върху мозъка ми. Бях чел, че най-болезненото изтезание е психическото мъчение, и сега се убеждавах, че наистина е така. Дори и най-ужасните сцени преди брака не можеха да се сравняват с това, което изпитвах в момента, преди ми се беше струвало в реда на нещата да понасям избухванията на Анабел. А сега изживявах психическото ѝ страдание като свое. Раят на сливането на душите се беше оказал ад. Стиснах глава с две ръце и избягах, хвърлих се на дивана във всекидневната и в следващите няколко часа се гърчих в психическа агония, докато Анабел страдаше в спалнята. Единствената мисъл в главата ми беше, че това е нашата първа брачна нощ, това е нашата първа брачна нощ.

Някъде към два след полунощ насъбрах достатъчно омраза към повестта си да се надигна и да се захвана да я изгоря, страница по страница, на котлона в кухнята. След малко Анабел усети дима и се показа, олюлявайки се, беше адски бледа, наблюдава ме мълчаливо, докато и последната страница не пламна и аз се разплаках.

Тя веднага се втурна към мен, преливаща от утеха, пламтяща от любов. Как копнеех за тази любов! И двамата копнеехме за нея. По-прекрасна и от най-прекрасния наркотик след мъчителните часове на лишение от нея: ароматът на мокрото от сълзи лице на Анабел, меките ѝ ненаситни устни, топлото стегнато тяло, самият факт на нейното съществуване. Сякаш едва ли не нарочно си бяхме причинили неописуема болка, за да постигнем това блаженство в първата си брачна нощ.

Само че, без да си давам сметка за това, бях допуснал и втора ужасна грешка, която излезе на бял свят на празненството два дни по-късно. На него и без това гостите от страната на булката бяха смущаващо малко, тъй като въпреки обещанието си Нола не се появи (тя се беше преместила в Ню Йорк, отчасти за да преодолее увлечението си по Анабел), а една от приятелките от „Браун“ се обади в последния момент, че не може да дойде, в същото време Синтия, петима мои приятели от Пенсилванския и трима от Денвър се бяха стекли от близо и далеч. Осуалд обаче беше донесъл няколко касети със специално подбрани за случая песни и като че ли между него и Синтия вървеше класическата свалка между най-добрия приятел и сестрата на младоженеца, което беше доста забавно, Анабел се беше понапила и вместо да се дразни от историите, които приятелите ми разказваха за мен, се заливаше от смях, а аз бях горд колко красива изглежда тя в официалната си рокля без презрамки.

Бях се захванал да разчистя място за танцуване, когато от долу се звънна. С надеждата, че все пак може да е Нола, Анабел изтича към домофона в кухнята. Не чух нищо заради шума, но тя се върна, пребледняла от гняв. Кимна рязко към спалнята и щом я последвах там, затвори вратата.

— Как можа?!

— Какво?

— Баща ми е долу.

— О!

— Няма откъде другаде да е разбрал, освен от теб. От теб! — Лицето ѝ се разкриви. — Това не е истина!

Само че беше, в последния ни разговор по телефона Дейвид беше успял да изкопчи от мен датата на празненството, за да ни изпрати, поне така каза, малък сватбен подарък. Бях подчертал, че купонът е за приятели и няма да има роднини.

— Ясно му казах, че не е поканен — рекох аз.

— Боже господи, Том, как може да си толкова глупав? Нищичко ли не си научил за него?

— Съжалявам. Съжалявам. Но не може ли някак да го приемем откъм добрата страна?

— Не! Край на купона! Дърпам шалтера. Това е кошмар!

— Пусна ли го да влезе?

— Как да го оставя на вратата? Но няма да изляза от стаята, докато той не си тръгне.

— Остави ме аз да се оправя с него.

— Да бе, ще се оправиш! Ще ти се.

Върнах се във всекидневната, където Дейвид беше оставил купчина подаръци и огромна бутилка шампанско и бодро се здрависваше с останалите гости. Когато ме видя, лицето му грейна.

— Ето го и него! Младоженеца! Поздравления! Изглеждаш много изтупан, Том, както си му е редът. — Той сграбчи ръката ми. — Трябваше да съм тук още преди два часа, но имаше проблем със самолета. Къде е моето момиче?

Опитах се да му отговоря студено, но тонът ми излезе унил.

— Тя не те иска тук.

— Не желае единствения си родител на сватбеното си празненство? — Дейвид плъзна поглед по смълчаните гости, сякаш очакваше някакъв отклик от тях. От уредбата се носеше „Remote control“[37].— Как бих могъл да пропусна сватбеното празненство на любимата си дъщеря?

— По-добре си върви.

Той мина покрай мен и почука на вратата на спалнята.

— Анабел, миличка? Ела при нас, шампанското ще се стопли.

За моя изненада, вратата веднага се отвори. Анабел надникна и заплю баща си в лицето. Вратата се затръшна.

Всички го видяха, никой не каза и дума. „Remote control“ продължаваше, Дейвид вдигна ръка да обърше плюнката от очите си. Когато я свали, изглеждаше остарял най-малко с десет години. Усмихна ми се насилено.

— За много години — пожела той. — Наслаждавай им се, докато не постъпи по същия начин и с теб.

След като приключи с продължилите месеци предварителни проучвания, Анабел се захвана с амбициозния си проект. Филм за тялото. Тя твърдеше, че не е в състояние да проумее как човек може да живее петдесет, седемдесет или деветдесет години и да умре, без изобщо да е опознал тялото си, което е въплъщение на самото му съществуване, по нейното тяло имало толкова много места — най-вече по главата и по гърба, които нямало как сама да види, но и по ръцете, краката и торса — на които през всичките тези години щяла да обърне по-малко внимание, отколкото месарят на парчетата месо при разфасоването на някое животно.

Повърхността на тялото ѝ беше около шестнайсет хиляди квадратни сантиметра и планът на Анабел беше да я разчертае с черен туш на „мръвки“ от по трийсет и два сантиметра. С изключение на стъпалата, лицето и пръстите, тези отрязъци щяха да са обикновени квадратчета 57х57 милиметра. И всичките петстотин квадратчета щяха да се появят в нейния филм. Тя възнамеряваше да отдели по една седмица за разглеждането на всяка мръвка от по 32 квадратни сантиметра, без да пренебрегва, нито пък да привилегирова някоя от тях, за да може спокойно да заяви, когато дойде време да умре, че наистина е познала всеки сантиметър от тялото си, като си беше поставила обезсърчаващата задача да измисли нещо свежо и приковаващо вниманието за всеки отрязък. Различията можеше да са чисто кинематографични, но в повечето случаи щяха да са свързани с визуализацията на пробудените от въпросния отрязък мисли и спомени. В това отношение проектът ѝ напомняше повече на представление, отколкото на снимане на филм. Ако се придържаше към графика си, представлението трябваше да продължи десет години, през които творческото предизвикателство постоянно щеше да нараства. Анабел не беше определила колко ще е дълъг филмът, представяше си го двайсет и девет часа и половина, по един час за всеки ден от лунния календар. По-голямата ѝ цел беше да си отвоюва тялото, отрязък по отрязък, от света на мъжете и месото. След десет години щеше изцяло да си се притежава.

Бях във възторг от идеята ѝ и затова Анабел беше във възторг от мен. Един горещ юлски следобед тя ми позволи да очертая първото черно квадратче, обхващащо два от пръстите на левия ѝ крак, беше ѝ отнело половин ден да определи с точност размера му и да наслага черните точки, които аз съединих.

— А сега трябва да ме оставиш сама — рече тя.

— Искам и аз да познавам всеки сантиметър от тялото ти.

— Винаги ще се връщам при теб — отвърна Анабел сериозно. — След десет години ще бъда изцяло твоя.

Целунах пръстите на крака ѝ и я оставих. Какво са десет години?

Ако беше работила по-бързо, ако междувременно на артистичния небосклон не бяха изгрели звездите на Синди Шърман и Нан Голдин, ако възходът на видеото не беше унищожил почти напълно експерименталните филми, ако не беше сковаващата я ревност, която Анабел изпитваше към моите по-дребни, но лесни за довършване журналистически проекти, навярно от филма ѝ щеше да излезе нещо. Само че мина година и тя все още беше на левия си глезен. Сега ми е ясно, че сигурно доста бързо се е отегчила от повърхността на тялото си — неслучайно цял живот не му обръщаме кой знае какво внимание — но на нея ѝ се струваше, че светът нарочно се опитва да ѝ пречи.

Естествено, аз опирах пешкира. Някоя погрешна дума на закуска или пък разсейваща миризма, ако съм решил да сготвя, („Миризмата е ад“, повтаряше тя) можеха да провалят целия работен ден. Дори съвсем кратка рецензия за някой „съперник“ я изкарваше от равновесие за седмица. С мълчаливото ѝ позволение започнах да преглеждам „Ню Йоркър“ и притурката на „Таймс“ и предварително изрязвах материалите, които можеха да я обезпокоят. Освен това аз вдигах телефона, плащах сметките и оправях данъчните декларации. Когато се преместихме в по-голям апартамент, звукоизолирах прозорците в кабинета ѝ и след като, шест месеца по-късно, Анабел реши, че Филаделфия я потиска, а на мен не ми дава поле за изява, заминах за Ню Йорк и намерих апартамент в Източен Харлем. Там също звукоизолирах нейната стая. И всичко това не с негодувание, а с чистосърдечно усърдие, защото тя беше таралежът, а аз — лисицата. Но и не беше само това, също като с тоалетната чиния, аз изкупувах структурна несправедливост. За нея беше болезнено, че имам практически умения, и тъй като Анабел страдаше, страдах и аз.

Моето най-голямо умение беше способността ми да изкарвам пари. Жадувах да се издигна и имах толкова свободно време (седем дни в седмицата Анабел се затваряше в стаята си със своята шестнайсетмилиметрова „Болио“), че не беше никакъв проблем да пробия в списание „Филаделфия“. Можех да стана редактор там, после и от „Войс“ ми предложиха подобна длъжност, но не исках да съм прикован към бюро, защото някои сутрини, преди да се оттегли в кабинета си, Анабел държеше да проведем няколкочасово обсъждане на някоя обезпокоила я новина, изплъзнала се от моята цензура, или защо съм я бил погледнал накриво, и аз трябваше да бъда на разположение. Затова работех от къщи и станах добър репортер. И понеже не се съревновавах с нея в полето на изкуството, тя ме окуражаваше да си поставям високи цели и ми помагаше със съвети и забележки за всяка статия. В замяна аз плащах наема, режийните и храната. За филмовите си консумативи и материали Анабел използваше остатъка от спестяванията си, а когато те свършиха, започна да продава бижутата, които баща ѝ беше подарил или беше наследила от майка си. Като разбрах на каква стойност възлизат те, направо хлъцнах и едновременно с това ме изпълни и известно негодувание, ала все пак аз не бях донесъл никаква зестра със себе си.

Нужно ли да е посочвам, че сексуалният ни живот бързо удари дъното? Проблемът ни не беше обичайната брачна скука. Отчасти причината беше в това, че Анабел по цял ден задълбочено се вглеждаше в тялото си и искаше в свободното си време просто да почете или да гледа телевизия, но по-голямата пречка беше сливането на душите ни. Няма как хем да си едно с другия, хем да го желаеш. В средата на 80-те правехме долу-горе читав секс само при завръщането ми у дома след някоя репортерска командировка или след ежегодните ми летни посещения в Денвър, в продължение на няколко часа бяхме достатъчно различни, за да можем да се слеем отново. В последвалите години, когато тя мина на гладна диета и тренираше по три часа на ден, мензисът ѝ просто спря. След това никое време в месеца не беше подходящо за нея, прибрахме Ленард в една кутия от обувки и повече не го извадихме, когато бяхме заедно, само говорехме, разнищвахме и предъвквахме всяка дреболия като някаква бюрократична администрация на чувствата, съставена от двама души. И най-дребният въпрос („Защо не ми каза веднага добрата новина, а изчака десет минути?“) водеше до официално разследване, всеки отговор се архивираше в три екземпляра, а срокът на проверката постоянно се удължаваше, тъй като се налагаше да се правят справки в архивите.

А и не общувахме с никого. Да се нагласим и да излезем сред други сексуални създания, може би щеше да ни помогне да се обособим един от друг. Само че Анабел ставаше все по-затворена и по-неуверена в себе си, все повече се стесняваше да обяснява за проекта си, който според нея и според мен беше гениален, но никой друг не го беше виждал; освен това, тъй като приятелите ни бяха всъщност мои приятели, тя нямаше как да не се чувства пренебрегната заради по-големия им интерес към мен. Започнах да се виждам сам с тях на обяд или за по едно питие надвечер. С никого не говорех за семейния ни живот. Това би било предателство спрямо Анабел, а и ме беше срам от странния ни брак и дори от собствените ми отговори на зададените от любезност въпроси за нея и за работата ѝ. Отговорите ми звучаха, все едно се мъча да я оправдая, все едно не съм в състояние да осъзная, че всъщност съпругата ми не е гений. Все още вярвах, че тя е гений, но колкото и да е странно, не бях убедителен.

Дори и Дейвид, който продължаваше да ми се обажда, като че ли беше изгубил интерес към Анабел. Тримата му синове сякаш нарочно се мъчеха да се впишат във всяко клише от общоприетата представа за разглезени богаташчета, а дъщеря му го беше заплюла в лицето. Аз му бях останал последният източник за някаква бащинска гордост. Той не спираше да ми предлага финансиране, връзки, добра работа в „Маккаскил“, понякога и трите едновременно. Под негово ръководство „Маккаскил“ разширяваше дейността си в Азия, търгуваше с риба от Перу и с ленено масло от Германия, диверсифицираше във финансови услуги и торове, включваше нови притоци към реката от месо, тъпчеше телешко и яйца в гърлото на „Макдоналдс“ и пуешко в челюстите на „Денис“. По мои сметки стойността на акциите на Дейвид в компанията наближаваше три милиарда долара.

И така изведнъж навърших трийсет години. Имах десетки приятели в работата, но нито един, с когото да говоря за Анабел, като се изключеше домоуправителят Рубен, който си изкарваше по нещо отгоре, като въртеше нелегална система за залагания, вързана за Доминиканската национална лотария и организирана от собственика на сградата. Блокът ни се водеше сигурен заради постоянното присъствие на Рубен и неговите помощници — един беззъб пияница с прякор Барабаниста и две отказали се от занаята проститутки. Рубен се държеше подчертано вежливо с Анабел и демонстрираше уважение към мъжа, който се е оженил за нея, викаше ми Щастливеца. Друг неин почитател беше новата ѝ приятелка Сюзан, двете се бяха запознали в курса за импровизации, на който Анабел се беше записала след дълги молби от моя страна, след като цяла есен проектът ѝ стоя на трупчета. Тя най-сетне беше заснела левия си крак и не можеше да се насили да очертае следващия отрязък към слабините си. Приемът ѝ на храна се беше свил до кафе със соево мляко сутрин и лека вечеря. През деня често не можеше да работи заради „подувания“ и болки в стомаха, но направо полудяваше, ако нещо (например проточил се няколко часа разговор с мен) попречеше на тренировките ѝ от пет до осем вечерта, които включваха упражнения по касетките на Джейн Фонда, бягане в Сентрал Парк и потене на купен на старо тренажор, който сега заемаше централно място в стаята ѝ.

Телесната ѝ мазнина беше колкото на плетен стол, мензисът ѝ беше останал в миналото, идваха и отминаваха цели сезони, в които спях с нея единствено във въображението на Рубен, но това не ни пречеше да обсъждаме възможността за дете. Анабел искаше да станем истинско семейство, но първо трябваше да довърши проекта си, да си върне тялото, да постигне успех, равен на моя или по-голям, тъй като всичко друго би означавало да си стои у дома да сменя памперси, докато аз се наслаждавам на мъжкото си издигане. Не виждах как бихме могли да изчакаме тя да приключи филма — дори не беше преглеждала заснетите стотици часове суров материал, да не говорим да е монтирала нещо, а с тази скорост и на седемдесет години все още щеше да снима — но нямаше как да го изтъкна, без да я хвърля в паника. Можех единствено да се помъча да я успокоя, така че най-сетне да се захване с разучаването и заснемането на слабините си.

За осмата ни годишнина, след първата ми статия в „Ескуайър“, убедих Анабел да заминем за Италия. Не бяхме имали меден месец и смятах, че Европа може да ни посъживи. По отношение на туризма пътуването ни беше безспорен успех — бяхме сами сред готическите скулптури на Тоскана и древните руини в Сицилия— но всеки следобед Анабел я заболяваше глава от глад, а вечер трябваше да я придружавам на тричасово спортно ходене в тъмното, след което, с къркорещи празни стомаси, дълго обикаляхме да намерим някое пълно с местни заведение, тъй като това все пак беше нашият меден месец и тя държеше единственото ѝ ястие за деня да е неповторимо.

Върнахме се в Ню Йорк твърдо решени да се научим сами да си приготвяме спагети с патладжан и доматен сос по сицилиански, толкова ни бяха харесали, че възнамерявахме да вечеряме с тях два пъти в седмицата. Което и правихме в продължение на няколко месеца. Странното е, че не ми втръснаха постепенно. Втръснаха ми изведнъж, от раз и завинаги, както си ядях и макар че първите хапки ми се бяха сторили все така вкусни. Оставих вилицата и заявих, че за известно време трябва да се откажем от патладжаните с доматен сос. Спагетите бяха прекрасни, вкусни и нямаха никаква вина. Просто бяхме прекалили, бяхме се натровили с тях, поне аз се чувствах така. Изкарахме един месец без спагети, само че Анабел все още ги харесваше и когато една топла юнска вечер се прибрах у дома, още от вратата усетих миризмата на чесън и домати.

Стомахът ми се разбунтува.

— Прекалихме — казах аз от прага на кухнята. — Не издържам повече.

Анабел веднага долови символизма в думите ми.

— Аз не съм спагети с патладжан, Том.

— Ако остана тук, ще повърна.

Тя ме погледна изплашено.

— Добре. После ще се върнеш ли?

— Ще се върна, но нещо трябва да се промени.

— Съгласна съм. И аз си мислех за това.

— Добре, ще поговорим после.

Спуснах се на бегом по стълбите и щом изскочих на улицата, продължих да тичам към спирката на Сто двайсет и пета без ясна идея къде отивам, нямах достатъчно близък приятел, с когото да поговоря, просто исках да се махна от там. В онези години в спирката на метрото от време на време свиреха група дрипави музиканти. Винаги китарист и басист, често и барабанист, чиито барабани сякаш бяха измъкнати от контейнера за боклук, понякога вокалистка със златни зъби и лекьосана рокля с пайети. Единствено певицата обръщаше внимание на публиката, останалите изглеждаха потънали в болезнените си лични истории, от които музиката беше моментно бягство. Китаристът умееше да изкарва звук, който дори и тракането на влака не успяваше да заглуши, и каквото и да му костваше, не спираше до края.

Онази вечер бяха трио. В отворения калъф на китарата се въргаляха няколко банкноти, аз също пуснах една и се отдръпнах настрани с нужното уважение, което един бял е длъжен да проявява в Харлем. След това дълго, макар и без успех, търсих парчето, което свиреха тогава. Може би беше тяхно и никога не е било записвано. Простичката мелодия навяваше мисли за красота насред неизличима тъга и по мои спомени я свириха поне двайсет минути, даже половин час, тъй като пристигнаха и заминаха поне няколко местни и бързи влакове. Накрая се изви същинска буря от идващото от тунелите течение, силен, миришещ на пикоч полъх помете перона, обърна посоката си, после пак, банкнотите в калъфа за китара се издигнаха и понесоха като есенни листа, рееха се и се въртяха, а музикантите не спираха да свирят. Беше трогателно красиво и трогателно тъжно, всички на перона го знаеха и никой не се наведе да посегне към парите.

Пред очите ми се появи моята Анабел, страдаща сама в апартамента. Видях живота си и поех обратно нагоре по стълбите.

Заварих я в коридора, сякаш ме беше чакала край вратата.

— Ще ми помогнеш ли? — попита тя веднага. — Знам, че нещо трябва да се промени, но без теб няма да успея. Ще погледнеш ли какво съм направила досега, да ми кажеш какво не е наред?

— Само не ме карай да ям повече спагети с патладжан — отвърнах аз.

— Сериозно говоря, Том. Нужна ми е помощта ти.

Съгласих се да ѝ помогна. Влязохме в работната ѝ стая, в която отдавна ми беше забранено да пристъпвам, и Анабел срамежливо ми показа няколко впечатляващи готови откъса. Недопроявени черно-бели кадри в близък план на отрязък от лявото ѝ бедро, които ръчно беше оцветила така, че да създадат впечатление за тъмни океански вълни. Недобре озвучен, но много забавен монолог на капачката на коляното ѝ. Доста притеснителен монтаж на снимки от спирката на метрото, смесени с кадри на мъртвешки бял пръст на крака с етикет с нейното име, което сякаш намекваше, че ѝ е минавала мисълта да се хвърли под влака. Похвалите ми бяха тъй искрени, че тя даже отвори бележниците си пред мен.

Анабел винаги пазеше строго бележниците си и фактът, че ми позволи да ги видя, свидетелстваше за отчаянието ѝ, тъй като в тях не открих изящно изписаните и разкадровани страници, които си бях представял. Те представляваха дневник на безкрайни терзания. Ден след ден започваше със списък със задачите, който преминаваше във все по-нечетливи самоанализи. След това на нова страница се появяваха добре разчертани кадри, но тя успяваше да запълни само първите няколко квадратчета, преди да се върне към началото и да започне да добавя разни неща със ситни букви, после зачеркваше промените и описваше други отстрани в полето, от които стрелки водеха към нови идеи и подчертани три пъти важни указания; накрая всичко биваше зачеркнато с едно голямо ядосано Х.

— Знам, че на пръв поглед не си личи — обади се Анабел, — но вътре има добри идеи. Това съм го зачеркнала, но то всъщност не е напълно зачеркнато, все още го обмислям. Само че трябва да го оставя зачеркнато, защото иначе постоянно ме гложди. Ако успея да прегледам всички бележници — те бяха най-малко четиресет — и се опитам да задържа всичко в главата си, за да направя строен план… Но е прекалено много… Не съм луда. Просто трябва да намеря начин да организирам нещата така, че да не ми тежи толкова.

Вярвах ѝ. Тя беше умна и имаше добри идеи. Но след като разлистих бележниците, ми стана ясно, че е невъзможно да довърши проекта си. Години наред ми се беше струвала всемогъща, а всъщност не беше достатъчно силна. Чувствах се отговорен, че не съм се намесил по-рано и сега, макар да ми беше втръснало от брака ни и бях готов да си тръгна, не можех да я напусна, без да ѝ помогна да се измъкне от безизходицата, в която я бях оставил да изпадне. Бракът, който се бях надявал да ме изведе от чувството за вина, всъщност ме беше отвел още по-навътре в лабиринта на вината.

И все пак вината сигурно е най-чудовищното човешко свойство, тъй като именно заради това, което направих, за да облекча чувството си за вина — останах с Анабел — впоследствие, когато бракът ни приключи, се чувствах най-виновен. След онази вечер със спагетите с патладжан тя като че ли за първи път осъзна, че може да я напусна, и заговори, че навярно след около година и половина ще можем да си направим едно момиченце (никога не си представяше момче). Тази идея трябваше да ѝ даде цел и краен срок, за да придвижи проекта си напред и да мине корема, но освен това Анабел се опитваше — заради мен — да бъде по-голяма реалистка, нямаше как да чакаме вечно да забременее. Ясно ми беше, че може би наистина се нуждаем от дете, навярно то щеше да ни спаси, но също така си давах сметка, че най-вероятно на мен ще легне по-голямата част от грижите за бебето, докато не приключеше проектът ѝ. И затова, щом тя повдигнеше въпроса за дете, аз сменях темата и заговарях за работата ѝ. Дали исках Анабел да побърза и да завърши филма си, така че да си поделим отговорността за бебето, или просто исках тя да е достатъчно добре, за да мога спокойно да се разведа, наистина не си спомням. Но знам със сигурност, че само като си помисля за противната миризма на запържен патладжан, стомахът ми започва да се бунтува. Ако бях послушал стомаха си и още тогава бях сложил край, може би Анабел щеше да има време да намери някой друг да ѝ направи желаното бебе.

— Имам едно смело предложение — казах ѝ на сутринта след онази вечер със спагетите. — Направи отрязъците десет пъти по-големи. Ще ти помогна да ги преизчислиш, мога да ти помогна и с разграфяването, така че да не се занимаваш с това. И тогава ще можеш да го приключиш за две години.

Тя поклати глава.

— Не мога по средата да променя размера на отрязъците.

— Но ако ги направиш десет пъти по-големи, ще можеш да минеш отново целия си крак за два месеца. Може да подбереш най-добрите кадри, другите, не от тялото си, с които разполагаш, и да…

— Няма да захвърля осем години работа!

— Недовършена работа — поправих я аз и посочих купчината неотваряни кутии с проявена лента. — Ясно е какво трябва да направиш, за да я довършиш.

— Знаеш, че никога нищо не съм довършвала в живота си.

— Значи, вече е време да започнеш.

— Знам какво правя — отвърна тя. — Имам нужда от помощта ти не за да хвърля осем години работа на боклука, а за да организирам вече готовите си идеи. Но очевидно беше грешка да се обърна към теб. О, как може да съм толкова глупава!

Анабел заудря с юмруци провинилата се глава. Отне ми два часа да я успокоя и след това още един, за да ми мине от забележката ѝ, че естетиката ми е вулгарна. След това в продължение на три часа ѝ помагах да изработи груб график за довършване на проекта, а после, в продължение на около час, преписвах важните идеи от първия от четиресетината ѝ бележника в нова тетрадка, която щях да водя аз. След това дойде време за тричасовите ѝ упражнения.

Ето така протичаха повечето дни през следващата година. В продължение на десет часа редях кадри, които на мен ми се струваха напълно постижими, само за да чуя, когато дойдеше време за упражненията ѝ, че се получава не нейният филм, а някакъв мой, журналистически организиран филм; това водеше до ново обсъждане, продължаващо цял ден, при което Анабел се опитваше да опише как точно си представя нещата, аз не можех да схвана нейната основополагаща логика и тя ми я обясняваше отново, аз пак не можех да я разбера и пак ставаше време за тренировката ѝ. Съкратих моите си ангажименти, отказах предложение да отразявам кампанията на Дукакис за „Ролинг Стоун“ и губех приятел след приятел, както става при наркоманите, защото отменях уговорки в последната минута. Бяхме навлезли в противната фаза на пристрастяването, сутрин отваряхме очи без грам наслада и с нагарчащия в устата ни вкус на останалите от вчерашния ден нерешени въпроси. Това се проточи и сигурно още дълго щеше да се точи, ако майка ми не беше получила смъртна присъда.

Тя се обади, доста необичайно, един следобед в делничен ден.

— Ужасното ми тяло… Създава ми проблеми цял живот, а сега ще ме вкара в гроба. Съжалявам, Том. Само те разочаровам, разочаровам и Синтия, всички разочаровам. Доктор Ван Шулингерхут е толкова търпелив, положи толкова усилия, казва, че заради мен още не се е пенсионирал. Той е вече почти на осемдесет, Том, а продължава да посещава пациентите си по домовете. За всички ви съм такова разочарование. Глупавата ти стара майчица има рак.

Подтикът ѝ да се извинява беше по-отвратителен и от самата новина за рака. Заразпитвах я за подробности, мъчех се да разбера дали все пак има някаква надежда, но очевидно нямаше. Просто беше извадила лош късмет. Тъй като стероидите увеличаваха риска от ракови образувания, на всеки две години доктор Ван Шулингерхут я пращаше на колоноскопия, а ракът явно се беше появил непосредствено след последното изследване. За две години той се беше разпространил извън дебелото черво и най-вероятно не можело да бъде отстранен с операция. Щели да я отворят, за да прочистят задръстването на червото, после щели да я пратят на химиотерапия и след това отново да я оперират, за да видят какво може да бъде спасено, но изгледите били лоши.

— Ще гледам още утре да пристигна — казах аз.

— Том, ужасно съжалявам. Не искам да ти бъда в тежест. Надявах се да доживея да те видя щастлив и преуспял. Но глупавото ми старо тяло, все същата глупост…

Отидох в стаята на Анабел, седнах и се разплаках. Впоследствие Анабел призна, че сълзите ми я били уплашили, помислила, че съм дошъл да ѝ кажа, че повече не мога да живея с нея, но след като ѝ съобщих новината, тя ме прегърна и заплака с мен. Дори ми предложи да дойде в Денвър.

— Не — отвърнах аз, бършейки лице. — Ти остани тук. Ще се отрази добре и на двама ни.

— Точно това ме притеснява — отговори тя. — Че ще работя по-добре без теб, а ти ще си по-щастлив без мен. И това ще е краят ни. Ти ще се питаш защо все още си с оная лудата, която не може да довърши проекта си. А аз ще си спомням колко по-добре работех, когато бях сама през цялото време.

Анабел отново се разплака.

— Не искам да те загубя!

— Няма да ме загубиш — отвърнах аз. — Просто известно време няма да сме заедно.

Аргументът, с който се обосновах пред нея, а и пред себе си, гласеше, че за да можем да останем заедно, трябва да възстановим отделните си личности. И наистина го вярвах, но вярата ми се крепеше на съвсем други основания. По този начин се мъчех да отложа вината, че съм я изоставил. Освен това се надявах, по-скоро самозаблуждавах, че Анабел може да ми спести чувството за вина и сама да си тръгне.

Докато майка ми излизаше от упойка след операцията, разговарях с доктор Ван Шулингерхут в коридора на болницата. Той беше плешив мъж със състрадателни очи и гърбав нос. Беше се грижил добре за майка ми и се ядосваше заради рака.

— Хирургът не е доволен — заяви доктор Ван Шулингерхут, акцентът му изобщо не беше като на Ленард. — Искаше да изреже повече, но майка ти е непреклонна, не желае стома. Длъжни сме да уважим избора ѝ, все пак въпросът опира до това, как ще живее оттук насетне. А тя категорично не желае да се занимава с торбички. Само че вържеш ли ръцете на хирурга… Шансовете стават по-лоши.

— Колко лоши?

Той поклати глава ядосано.

— Лоши.

— Благодаря ви, че сте се съобразили с желанието ѝ.

— Майка ти е борец. Имал съм много пациенти в далеч не толкова тежко състояние, които се предават и приемат да им бъде направена колостомия. А и знаеш как е напуснала Германия. Била е в унизително положение, което е отказала да приеме. С тази воля можеше да живее още поне трийсет години.

Ето така се породи възхищението, което започнах да изпитвам към майка ми. Колкото и да е странно, предвид тежкото ѝ състояние, тя ми вдъхна надежда за моя живот. Ситуацията с Анабел едва ли ме измъчваше повече, отколкото червата измъчваха майка ми, а да изоставиш майка, брат и сестра, не ще да е било по-лесно от това, което трябваше да причиня на Анабел. Но щом майка ми се беше справила, значи, и аз можех да се справя.

Операцията като че ли беше изрязала израза „глупавата ти стара майчица“ от речника ѝ, както и всички подобни. Тя се върна у дома без обичайното си самоомаловажаване. Политическите ѝ възгледи също бяха поомекнали под влиянието на Синтия, която се беше преместила в Денвър и отглеждаше сама дъщеря си.

— Започвам да си мисля, че парите наистина са коренът на всяко зло — каза майка ми една вечер. — Имаш ли пари, хората ти завиждат. Това е проблемът на комунистите, те завиждат на богатите, вманиачени са по преразпределението. А семейството на Анабел, извинявай, е пример за вредата, която причиняват парите.

— Затова тя ги отрича — посочих аз.

— Но крайното им отричане е просто друг начин пак да си обсебен от тях. Точно като при комунистите. Съвестните работници биват експлоатирани от мързеливите. Извинявай много, но изобщо не е правилно Анабел да не работи и ти да плащаш за нейната лудост. Тя щеше да е по-добре, ако не беше толкова богата.

— Семейството ѝ не е съвсем наред, това е така. Но тя не е мързелива.

— Когато си отида, ще получиш малко пари от тази къща. Не желая да ги прахосаш за издръжката на Анабел. Тези пари са за теб. Не са много, но баща ти работи цял живот, аз също работих цял живот. Моля те, обещай ми, че няма да ги прахосаш за дъщерята на милиардер.

Замислих се за родителите ми, които се бяха трудили цял живот.

— Добре.

— Обещаваш ли?

Обещах ѝ, макар да не бях сигурен, че ще устоя на думата си.

Това лято отново проядох месо. Заминах за Невада и написах материал за „Ескуайър“ за планираното депо за ядрени отпадъци в Юка. Освен това се грижих за майка ми по време на химиотерапията и се виждах често със Синтия и дъщеря ѝ. Сега неделните ми разговори по телефона бяха с Анабел. Тя твърдеше, че имала продуктивни идеи и само когато подхвърлеше нещо от типа на: „Не ме забравяй, Том“, ми ставаше малко неприятно, иначе все така се радвах да чуя гласа ѝ. На нея ѝ през ум не би ѝ минало, че съм проял месо, и аз така и не ѝ казах.

Майка ми продължи с изненадите. След като се посъвзе след втората операция през октомври, категорично потвърждаваща лошите изгледи, тя ме помоли да я заведа в Германия, преди да умре. Тя следеше политическите събития там, увеличаващия се поток източногерманци, бягащи през Чехословакия, и за първи път от много години се опита да изпрати писмо до близките си на стария адрес. Три седмици по-късно получи дълъг отговор от брат си. Той и съпругата му още живеели в същия апартамент, майка им била починала през 1961 година, малката им сестра на два пъти се била развела, големият му син учел в университета. Поне доколкото майка ми ми го преведе, в писмото нямаше негодувание, за брат ѝ нейното изчезване сякаш беше едно обикновено събитие от трудното детство, което отдавна е оставил зад гърба си. Той изобщо не споменаваше множеството предишни писма, на които не беше отговорил. Може би никога не е изпитвал негодувание, а просто го е било страх, че Щази ще погледне с лошо око на кореспонденцията му с една невъзвращенка. Сега обаче страха от Щази вече го нямаше.

Благодарение на трите семестъра немски в колежа и на историята на майка ми убедих „Харпърс“ да ми възложат да напиша репортаж за краха на комунизма. Майка ми беше станала кожа и кости, но дебелото ѝ черво все още функционираше долу-горе и не ѝ бяха поставили стома. Една вечер, докато ѝ помагах да сложи в ред простичките си дела, тя остави химикалката и ми каза:

— Мисля, че ще умра в Германия.

— Не се знае — отвърнах аз.

— Нищо не ме задържа тук — продължи тя. — Синтия е добра майка и добър човек, а теб те очаква добра кариера. Струва ми се, че с Денвър вече сме си писнали. Животът е странно нещо, Том. Хората все говорят, че някой е пуснал корени някъде, ала ние не сме дървета. Ако изобщо имам някакви корени, те не са тук.

Майка ми се притесняваше, че е забравила немския, само че на нея езиците ѝ се удаваха лесно и беше научила английски толкова добре, че според мен това беше невъзможно. Последната вечер в Денвър Синтия дойде у дома без дъщеря си. Когато настана време да се сбогуват, да се сбогуват завинаги, понечих да ги оставя сами.

— Недей — спря ме майка ми. — Искам да чуеш това, което ще кажа.

Тя се обърна към Синтия.

— Извинявам се, че не бях по-добра майка, когато беше малка. Измислях си какви ли не оправдания, но те си бяха, чисто и просто, оправдания, не заслужавам нищичко от това, което после стори за мен. Една майка не би могла да си мечтае за по-добра дъщеря. Ти си най-големият подарък, който баща ти ми е правил. Може в друго да не ми е провървяло, но с теб и с Том извадих късмет. Искам да знаеш колко много ценя всичко, което направи за мен, и колко съжалявам за моментите, в които не съм се държала добре с теб. Ти си прекрасен човек, по-прекрасен, отколкото заслужавам.

Лицето на Синтия се беше разкривило, но майка ми стоеше със сухи очи, изпълнена с достойнство. Като германка. В сянката на смъртта тя изглеждаше съвсем друг човек. Беше се превърнала в германката, която никога не бях виждал. Сега ми се струваше, че десетилетията нещастие, годините мрънкане са просто проточил се дълго провал на опита ѝ да намери начин да стане истинска американка.

Когато отлетяхме за Берлин, Стената вече беше паднала. (Наум набързо пренаредих плана си за репортажа, така че да обърна по-голямо внимание на младата Клелия.) След ден почивка в Берлин продължихме с влак за Йена. Майка ми се взираше през прозореца към някакво похлупено от пушеци градче и отбеляза:

— Трийсет и пет години са обезобразявали страната. Трийсет и пет години, боже господи, производство на грозота. Хората ще забравят, но искам ти да запомниш: тази част от Германия си е платила за прегрешенията си.

Записах си думите ѝ в бележника. Източна Германия може и да беше огромен концлагер, управляван от руснаците, Щази може и да беше проявление на най-лошите крайности на германския стремеж към всеобхватна бюрокрация и подчинение на властта, а всеки с достатъчно мозък и смелост да беше избягал, преди Стената да бъде издигната, но затворниците, които бяха останали да изкупват колективната вина на страната, по някакъв парадоксален начин се бяха освободили от своята германска същност. Хората, с които се запознах в Йена, изобщо не държаха на точността, бяха скромни, непринудени и щедри с малкото, което имаха. През всичките години, още от създаването на държавата, икономиката едва беше кретала и макар че затворниците бяха спазвали правилата, бяха ходили на партийни събрания и бяха залепвали марките за членския внос в малките си партийни книжки, които ми напомняха на бойскаутските членски карти от детството ми, всъщност те бяха останали верни един на друг, не на властта. Вуйчо Клаус и съпругата му разчистиха старата стая на Анели и настаниха майка ми в нея. Те имаха телефон, но почти не го използваха. Приятелите им направо цъфваха на вратата и с радост се включваха в продължилото цяла седмица празненство, с което беше отбелязано завръщането на майка ми. Безкрайно количество бира, кисело бяло вино и торти. Аз се чувствах неловко, тъй като не разбирах много-много от разговорите, и изпитах облекчение, когато в края на седмицата майка ми предложи да я оставя в дома на брат ѝ и да се връщам само за съботите и неделите.

— Ти върви да си пишеш репортажа — каза тя. — Вуйчо ти сам предложи да се грижи за мен, но искам да може да си почива веднъж в седмицата.

— Сигурна ли си?

— Тук е така — отвърна тя. — Хората се грижат един за друг.

— Говориш като комунистка.

— Четиресет години ужасно разхищение — рече майка ми, — животът им е бил прахосан за нищо. Страна на големи деца, които палуват зад гърба на учителя, доносничат, събират глупавите си удостоверения, че са примерни социалисти. И които се подчиняват на системата, защото са германци и защото това е система. Всичко е било глупост и лъжа. Но те не са надменни, не са надути. Дават, каквото имат, и ме приемат такава, каквато съм.

Колкото повече се приближаваше към смъртта, толкова по-самоуверена ставаше. Беше стигнала до извода, че смисълът на живота е във формата му. Нямаше как да намери отговор на въпроса защо е била родена, можеше единствено да приеме това, което животът ѝ поднася, и да се опита да го доведе до хубав край. Възнамеряваше да умре в стаята на майка си в присъствието на брат си и единственото си дете без унижението на колостомна торбичка.

Върнах се в Берлин, сдуших се с двама млади френски журналисти и заедно с тях се настанихме в апартамент на „Фридрихщрасе“, чиито наематели просто си бяха тръгнали и нямаше изгледи да се завърнат. В продължение на месец всяка седмица пътувах до Йена, като допълнително отскочих и за Коледа, и през това време майка ми ставаше все по-слаба и по-бледа. За щастие, болките ѝ бяха като цяло поносими. Когато я прережеше по-силно, тя натриваше венците си с морфин, който доктор Ван Шулингерхут ни беше дал да прекараме тайно през границата.

Последното ни сядане заедно на масата беше за закуска във втората неделя на януари. През нощта майка ми беше ставала на няколко пъти да върши неща, на които достойнството ѝ не допускаше да бъда свидетел, и очите ѝ бяха хлътнали, очертанията на черепа се виждаха ясно под тънката кожа, но тя все още беше жизнерадостната Клелия, сърцето ѝ още туптеше, мозъкът ѝ още се захранваше с кислород и беше изпълнен с живот. Зарадвах се, че изяде цяло хлебче с масло.

— Искам да знам какво възнамерявате да правите с Анабел — рече тя.

— В момента не мисля за това.

— Но скоро ще трябва да помислиш.

— Тя трябва да довърши проекта си, а след това все още се надяваме да си имаме дете.

— Това ли искаш?

Помислих малко и отговорих:

— Искам отново да я видя щастлива. Тя беше невероятна, а сега е ужасно унила. Струва ми се, че ако е щастлива и постигне успех, и аз ще бъда щастлив с нея.

— Твоето щастие не бива да зависи от нея — отвърна майка ми. — Ти беше щастлив като малък и макар да знам, че аз и баща ти не бяхме най-лесните родители, това едва ли ти се е отразило чак толкова. Ако си се озовал прикован към човек, който не може да бъде щастлив, трябва да решиш какво ще правиш.

Обещах ѝ да помисля и тя отиде да си легне в стаята на майка си, а аз се замъчих с един немски вестник. Половин час по-късно я чух да влиза в тоалетната. Малко след това от там долетя вик. Викът е запечатан в паметта ми, и сега мога да го извикам в ума си точно такъв, какъвто го чух.

Тя седеше на тоалетната, превита надве, и се олюляваше от болка. Беше страдала на тоалетната безброй пъти, но за отбелязване е, че дотогава никога не я бях виждал в такова положение. Знам, че майка ми не искаше да ставам свидетел на подобни моменти, и още тогава съжалих, и сега още съжалявам, че стана така. Тя ме погледна с оцъклени очи и задъхано простена:

— Боже господи, Том, умирам.

Хванах я под мишниците и я завлякох в стаята, тоалетната чиния беше изпръскана с кръв и гадости. Майка ми дишаше повърхностно и учестено. Изтънялото ѝ дебело черво се беше скъсало и тя умираше от сепсис. Натърках морфин по венците ѝ и я погалих по сякаш смалената глава. Главата ѝ все още беше топла, чудех се какво става вътре в нея, но майка ми не каза нищо повече. Зауспокоявах я, че всичко е наред, че още я обичам, казах ѝ да не се тревожи за мен. Тя дишаше все по-бавно и по-трудно и после, точно на обяд, дъхът ѝ секна напълно. Облегнах глава на гърдите ѝ, прегръщах я дълго, не мислех за нищо, просто бях животно, изгубило майка си. След това станах и набрах номера, който вуйчо ми беше дал да го търся в малката му вила.

С Клаус решихме, че е по-добре да няма погребение, отколкото да е малко. След кремацията двамата се спуснахме към реката, разходихме се по поляните, по които майка ми се беше пекла на слънце като малка, и разпиляхме половината от праха ѝ по брега. Другата половина оставих да разпръсна в Денвър със Синтия. На сутринта, преди да си тръгна от Йена, благодарих на вуйчо ми на развален немски за всичко. Той вдигна рамене и отговори, че майка ми би направила същото за него. Дойде ми на ума да попитам каква е била като малка.

— Herrisch! — Той се засмя. — Затова нямаше как да не ѝ помогна.

После потърсих непознатата дума в речника, излизаше, че го е командорела.

През целия път до Берлин стоях прав в дъното на последния вагон и гледах как останалите зад нас семафори превключват от червено в зелено. Не беше чак толкова тежко да си кръгъл сирак. Чувствах се като в първия ден от дълга ваканция, ден празен като ясното и слънчево януарско небе. Единственият облак, Анабел, беше на другия край на света. Усещането ми за освобождение до известна степен се дължеше на финансовата страна на нещата — със Синтия и Елън щяхме да си разделим наследство на стойност около четиристотин хиляди долара — но не беше само това. И двамата ми родители бяха слезли от сцената и я бяха оставили изцяло на мен, а аз виждах, че досега съм си слагал букаи заради Анабел, от страх да не дръпна прекалено много пред нея.

Бях ѝ обещал да се обадя следобеда, но разпръсването на праха на майка ми ме накара да си дам сметка, че в проекта за заснемане на тялото има нещо детинско и фундаментално безсмислено, и се боях това да не си проличи в разговора ни. Моето тяло ми се струваше тъй жизнено, тъй далеч от смъртта, че вместо това излязох да се разходя, поех по стъпките на майка ми, смесих се с чужденците, обикалящи край Стената в Моабит, и след това се отправих към „Курфюрстендам“.

В западния край на булеварда влязох в едно заведение да хапна наденица и да запиша журналистическите си впечатления в бележника. В някакъв момент вниманието ми беше уловено от един мъж на съседната маса, млад германец с високо чело и леко чуплива коса. Той седеше сам, преметнал ръце върху столовете от двете си страни, и гледаше телевизора в ъгъла. Широко разперените ръце, излъчваната от стойката му увереност, че всичко тук му принадлежи, постоянно привличаха погледа ми към него. Накрая той забеляза, че го гледам, и ми се усмихна. После, сякаш за да ми обясни на какво се радва толкова, посочи телевизора.

Лицето му ме гледаше и от екрана. Интервюираха го на улицата, отдолу пишеше „Андреас Волф, дисидент от ГДР“. Не успях да разбера много-много от обясненията му, но той няколко пъти повтори нещо за слънчевите лъчи. Камерата смени ракурса и показа в общ план сграда, която разпознах като централата на Щази, обърнах се към него и видях, че той е разперил още повече ръце. Станах и се приближих към масата му с бележника в ръце.

— Darf ich?

— И още как — отвърна той на английски. — Американец си, нали?

— Да.

— Американците може да сядат където си поискат.

— Не съм много сигурен дали е така. Но съм любопитен за какво говореше по телевизора. Немският ми не е много добър.

— Носиш бележник — отбеляза той. — Журналист ли си?

— Да.

— Прекрасно. — Той протегна ръка. — Андреас Волф.

Стиснах ръката му и седнах срещу него.

— Том Аберант.

— Да те черпя една бира?

— Нека аз да почерпя.

— Аз имам повод. За първи път ме дават по телевизията, за първи път съм на Запад, за първи път разговарям с американец. Невероятен късмет!

Поръчах бира и се разговорихме. Андреас ми обясни, че е участвал в нахлуването в централата на Щази и се е озовал в ролята на говорител на Гражданския комитет, настояващ за надзор над архивите, за което се е възнаградил с първото си излизане от Източния блок. Твърдеше, че не е спал от три дни, но не изглеждаше уморен. И аз бях въодушевен. Късметът ми да срещна дисидент от Източна Германия в първите часове от пребиваването му на Запад, преди да го е надушил някой западен журналист, беше ясен знак, че мислите, които се бяха въртели в главата ми във влака от Йена, може да се окажат пророчески.

Допихме си бирите и излязохме. Андреас беше облечен с тесни джинси и анорак и не вървеше като хората, а крачеше наперено с опънати рамене. В града все още се усещаше празнична атмосфера, по „Курфюрстендам“ беше пълно с чужденци и западняци и той улавяше погледа на всеки срещнат, сякаш го предизвикваше да се осмели да отрече, че го разпознава. Разминехме ли се с някоя красива жена, рязко извръщаше глава да я огледа. Струваше ми се, че Анабел изобщо няма да го хареса, и само заради това, че бях с него, се чувствах още по-свободен.

Андреас се спря пред салона на Бе Ем Ве в един по-спокоен участък от булеварда.

— Какво ще кажеш, Том? Трябва ли да си наложа да искам такава кола? След като вече няма Изток, а само Запад?

— Твой дълг като потребител е да искаш такива коли.

Той се взираше във върха на автомобилостроенето.

— По-плашещо нещо не съм виждал през живота си. Всички други нямаха търпение да дойдат тук. Толкова са глупави, че не изпитват страх.

— Нещо против да си записвам думите ти?

— Искаш ли?

— Приличаш ми на човек, който има какво да разкаже.

Той се засмя.

— „А аз на всички сбрани ще разкажа за станалото. Туй ще бъде повест за плътски действия, злодейски страсти, за противоестествени дела…“ Откъде е това?

— Последната реч на Хорацио, ако не ме лъже паметта.

— Много добре! — Андреас ме тупна по рамото. — Само ти ли си такъв, или всички американци ще се окажат по вкуса ми?

— Може би истината е някъде по средата.

— Ако знаеш каква е представата ми за Америка, сигурно ще паднеш от смях. Небостъргачи и потискани бедняци. Брехтовска експлоатация. Дъното на Горки. Мик Джагър като дявола. Момичета от Пуерто Рико, готови на всичко, за да бъдат с теб.[38]

— Пообуздай малко фантазията си.

— Да замина ли за там?

— За Ню Йорк? На всяка цена. Ще те разведа, ако дойдеш.

Съзнавах как това, че съм американец, влияе благоприятно на оценката му за мен, съзнавах също така колко засрамен ще се почувствам, ако наистина дойдеше в Ню Йорк и видеше живота ми с Анабел. Андреас размаха среден пръст към лъскавите беемвета и дори след като отминахме, не свали ръка.

Историята, която ми беше разказал — как още от двайсетгодишен е бил обявен за противообществен елемент и е живял извън социалистическата система в мазето на някаква църква — щеше да влезе директно в материала ми за „Харпърс“. И въпреки това причината, поради която, преди да се разделим на „Фридрихщрасе“, го помолих да се видим отново на другия ден следобеда пак там, далеч не беше свързана с работата ми като журналист. Андреас нямаше нищо общо с Анабел, освен че беше кльощав като нея, но дръзката му самоувереност оставяше впечатление за нещо увредено или изтерзано, скрито под повърхността, което ми напомняше за очарователното увредено момиче, в което се бях влюбил. Или той просто ми напомняше какво е да си паднеш по някого.

Колкото и да не ми се искаше, на другия ден на всяка цена трябваше да се обадя на Анабел. Това можеше да стане единствено от кабинка в някоя поща и докато Андреас ме развеждаше из центъра на Източен Берлин — показа ми църквата, в която е бил възпитател на безпризорни младежи, елитната гимназия, в която е учил, младежкия клуб, в който са свирили недолюбвани от властта групи, баровете, в които са се събирали всевъзможните Asoziale[39]— започнах да се притеснявам дали ще успея да намеря поща преди края на работното време. Накрая му го казах.

— Какво ще стане, ако не ѝ се обадиш?

— Ще си навлека повече неприятности, отколкото си струва.

— Добре, да те питам тогава: това ли е да си женен?

— Защо? Да не мислиш да се жениш?

Изражението му стана сериозно. Бяхме в „Пренцлауер Берг“, по улицата се търкаляха грозни мебели, които хората изхвърляха през прозорците след падането на Стената.

— Няма да се женя — отвърна той. — Но има едно момиче… Много е малка, надявам се, че някой ден ще те запозная с нея. Като я видиш, ще разбереш защо питам.

Намекът му за приятелка пробуди ревност и това ясно говори колко бях хлътнал по него. В мен нямаше и капчица съмнение, че тя е неописуемо красива и луда по секса точно толкова, колкото Анабел не беше. За което му завиждах. Още по-смахнато и също така показателно за разтърсеното ми състояние след смъртта на майка ми беше, че завиждах и на момичето за достъпа, който това, че е жена, ѝ даваше до личния му живот.

— Добре, обади ѝ се — рече Андреас. — Аз ще те изчакам.

— О, майната му — отвърнах аз. — Ще ѝ звънна утре.

— Имаш ли нейна снимка?

В портфейла си носех една снимка от Италия, на която Анабел беше излязла прекрасно. Андреас я огледа внимателно и кимна одобрително, но аз мярнах, или поне така ми се стори, как изведнъж се успокои, сякаш сега беше сигурен, че неговата приятелка е по-хубава, че е спечелил и това съревнование. Стана ми жал за Анабел, ала едновременно с това и за мен самия, задето се налага да я защитавам.

Той ми върна снимката.

— И си ѝ верен, така ли?

— Досега.

— Единайсет години, невероятно!

— Клетвата си е клетва.

— Вдигаш високо летвата, не знам дали ще мога да покрия твоите стандарти.

Явно и Андреас вече смяташе, че може да станем приятели. Продължихме с обиколката по мъждиво осветените улици и той заговори колко е омърсена страната, за мръсотията в буквален и духовен смисъл, за мръсотията в него самия.

— Ти дори не осъзнаваш колко си чист.

— Не съм се къпал от три дни.

— Тревожиш се, че не си се обадил на жена си. Грижиш се за майка си на смъртния ѝ одър. На теб това ти се струва напълно нормално, но не за всеки е така.

— По-скоро става дума за ужасно свръхразвито чувство за дълг.

— Майка ти на колко години беше?

— Петдесет и пет.

— Гаден късмет. Добра майка ли беше?

— Не знам. Винаги съм я смятал за пречка, а сега не мога да се сетя и за един случай, в който да е постъпила лошо с мен.

— Защо да е била пречка?

— Не харесваше жена ми.

— А ти си верен на жена си.

— Не си прав за мен — рекох аз. — Втръснало ми е да бъда чист. Втръснало ми е от брака. Прахосвам живота си.

— Познато ми е.

— Втръснало ми е и от мен самия.

— И това ми е познато.

— Да пийнем по една бира?

Андреас спря и погледна часовника си. Гордостта ми страдаше, че се налага да го моля, но бях твърдо решен да станем приятели. У него имаше неустоим магнетизъм и излъчване за скрита тъга, скрито познание. Когато след години стана световноизвестен, изобщо не се изненадах. Целият свят като че ли беше доловил това, което аз бях зърнал още в първия миг, и никога не завидях на Андреас за успехите му, тъй като знаех, че отдолу, под повърхността, в него има нещо увредено.

— Добре, може, но само по една — склони той.

Влязохме в някакъв бар, удачно назован „Дупката“, и там продължих със самобичуването. Разказах му как пренебрегнах предупрежденията на майка ми за Анабел и след това едва ли не я изоставих за цели единайсет години. Как пренебрегнах предупрежденията на бащата на Анабел, пренебрегнах инстинктивното си привличане към него и се врекох във вярност на една луда жена. Всяка изречена дума беше предателство спрямо Анабел, а най-ужасното е, че ми беше приятно. Сякаш бях имал нужда единствено от една приемлива нейна алтернатива, някакъв потенциален приятел, по когото леко си падам, за да си призная пред себе си колко съм ѝ набрал, даже може би колко съм ѝ бил ядосан още от самото начало.

Изповедта ми беше съвсем искрена, макар да беше своего рода тактически ход. До този момент никога не бях говорил за брака си с човек, на когото разчитам да ми осигури информация за някой материал, но откритостта беше моят начин на действие, моето средство да окуража източниците си на свой ред да бъдат открити. Това не означава, че съм манипулатор, а просто, че съм роден за журналист. И виждах, личеше си по захласнатото внимание на Андреас, че моят американски подход действа безотказно на един германец. Такъв беше и подходът на баща ми, а майка ми, на двайсет години, е била беззащитна пред него.

— И какво ще правиш сега? — попита Андреас, след като свърших.

— Каквото и да е, стига да не трябва да се връщам в Харлем.

— Утре трябва да ѝ се обадиш. Ако наистина няма да се прибираш.

— Да, да. Ще видим.

Той се взираше в мен напрегнато.

— Харесвам те — рече той. — Ще ми се да ти помогна да напишеш истината за моята страна. Но се боя, че ако узнаеш историята ми, ще престанеш да ме харесваш.

— Защо не ми я разкажеш и не ме оставиш аз да преценя?

— Ако се запознаеш с Анагрет, може и да разбереш. Но с нея все още не бива да се виждаме.

— Така ли?

— Да.

Барът се беше изпълнил с цигарен дим, изглеждащи като болни от рак мъже и момичета с прически, които само преди ден бих сметнал за отвратителни. Но сега, след като си позволих да си представя как си лягам с някоя такава фризура, това ми се струваше напълно постижимо, ако остана в Берлин.

— Хубаво е човек да изговори това, което му тежи — отбелязах аз.

Андреас поклати глава.

— Не мога да говоря за това.

Този етап е добре познат на всеки журналист. Ако някой си направи труда да спомене, че има нещо, което не може да сподели, накрая винаги го споделя. Цаката му е междувременно да си говорите за всичко друго, освен за неразказаната история. Взех по още една бира и разсмях Андреас с жлъчни коментари по адрес на английската литература от двайсети век, която той познаваше задълбочено и моето неласкаво мнение за нея го озадачаваше. След това защитавах „Бийтълс“, докато той превъзнасяше „Стоунс“, а после заедно се присмивахме на почитателите на Дилън както в Америка, така и в Германия. Разговаряхме три часа, „Дупката“ се изпразни, неразказаната история витаеше край нас. Накрая Андреас захлупи лице и силно разтърка очи.

— Добре — рече той. — Хайде да вървим.

Като се замисля, любопитно е, че до този момент изобщо не ми беше минало през ума да се видя в ролята на баща ми, до такава степен бях заел страната на майка ми. Но сега, след смъртта ѝ, когато с Андреас навлязохме в тъмния парк „Тиергартен“, сякаш бях баща ми в нощта, в която беше срещнал майка ми. Случайна среща, висока млада жена от Източна Германия, град, пълен с възможности. Сигурно е бил смаян от присъствието ѝ до себе си.

Седнахме на една пейка.

— Това не е за публикуване — предупреди ме Андреас. — Просто да ти помогне да разбереш нещата.

— Тук съм като приятел.

— Приятел. Интересно. Никога не съм имал приятели.

— Съвсем никога?

— Съучениците ми ме харесваха. Аз обаче ги презирах. Те бяха страхливи, скучни. След това станах парий, дисидент. Никой не ми вярваше, а и аз на никого не вярвах. И те бяха страхливи и скучни. Човек като теб не би могъл да съществува в тази държава.

— Но сега дисидентите победиха.

— Мога ли да ти имам доверие?

— Няма как да си сигурен, но да, можеш, абсолютно.

— Ще видим дали после още ще искаш да ми бъдеш приятел.

В тъмното, в центъра на твърде разпръснатия и рядко населен, за да се оглася от шум, град, Андреас ми разказа колко високопоставени били родителите му. Колко привилегирован бил и той самият, докато не обърнал гръб на този живот с демонстративното си политическо непокорство. Как след изключването от университета потънал в миланкундеровски свят на момичешки слабини, а след това срещнал момиче, което променило живота му, момиче, чиято душа обичал, и как се бил опитал да я спаси от пастрока, който я насилвал. Как пастрокът ги бил проследил до вилата на родителите му. Как, за да се защити, Андреас убил пастрока с попаднала му подръка лопата и заровил трупа зад вилата. Разказа ми за обзелата го след това параноя и за късмета си да прибере материалите от разследването и досието си от архивите на Щази.

— Направих го, за да я предпазя — рече той. — Моят живот не си струва усилието, но тя го заслужава.

— Нали е било при самоотбрана? Защо просто не сте повикали полицията?

— Поради същата причина, поради която тя не се беше обърнала към властите. Щази защитаваше своите. Истината беше това, което те кажеха. И двамата щяхме да отидем в затвора.

И преди бях разговарял с убийци. Всеки път бях изпитвал лек страх, чисто инстинктивен, сякаш случилото се с тях може да се случи и на мен. Но в състоянието, в което бях изпаднал след часове наливане с бира и приказки, вместо страх ме обзе необяснима завист към Андреас заради по-смисления, по-вълнуващ живот, който беше водил.

Той плачеше сподавено.

— Ужасно беше, Том. И не минава. Не исках да го убивам. Но го направих. Направих го…

Преметнах ръка през раменете му, той се обърна и ме прегърна.

— Няма нищо — рекох аз.

— Не е нищо. Не е!

— Шшш, спокойно, няма нищо.

Плака дълго. А аз го галех по главата и го притисках към себе си. Ако беше жена, щях да го целуна по косата. Но строгото спазване на ограниченията в близостта е кръстът, който трябва да носи всеки нормален мъж. Накрая Андреас се дръпна и се поуспокои.

— Това е историята ми.

— Значи, все пак всичко се е подредило.

— Не съвсем. Тя отказва да ме види, докато не сме в безопасност. В общи линии сега сме в безопасност, само дето трупът е в двора на родителите ми.

— О, боже.

— И това не е всичко. Те може да продадат вилата на строителни предприемачи. Говори се, че ще разкопаят всичко наоколо. Ако искам да я видя пак, трябва да преместя останките.

— Съжалявам, че не мога да ти помогна.

— Да, ти си чист. Никога не бих те забъркал.

В гласа му се долавяше нежност. Попитах го какво възнамерява да прави с останките.

— Не знам — отвърна той. — Може да се науча да карам кола, но това ще отнеме време. И се боя, че ще я загубя. Предполагам, че ще успея да набутам всичко в два куфара и да взема влака.

— Ще е доста тегаво с влака.

— Искам да бъда с нея. Каквото и да ми струва. Не ме интересува нищо друго, освен да бъда с нея.

Отново ме прободе ревност. Усещане, че съм пренебрегнат, че се съревновавам с момичето. Как иначе да обясня това, което казах тогава?

— Ще ти помогна.

— Недей.

— Току-що кремирах майка ми. Готов съм за това.

— Недей.

— Аз съм американец. Имам шофьорска книжка.

— Не, не. Това е мръсна работа.

— Ако си ми казал истината, си струва.

— Трябва сам да го направя. Няма как да ти се отплатя.

— Няма нужда от отплата. Предлагам ти го като приятел.

В далечината, някъде в тъмните дървета и храсти зад нас тихо измяука котка. След това се чу вик, по-силен, не беше котка. Жена, изпитваща наслада.

— Искаш ли достъп до архива? — попита изведнъж Андреас.

— Кой архив?

— В петък Комитетът отново ще влезе в централата на „Норманенщрасе“. Мога да те вкарам.

— Едва ли ще пуснат американец.

— Майка ти е германка. Представляваш невъзвращенците. Те също имат досиета.

— Няма нужда да е танто за танто.

— Не е танто за танто. Приятелство.

— Определено ще е голям удар за мен като журналист.

Той скочи от пейката.

— Да го направим! И едното, и другото. — Надвеси се над мен и сложи ръце на раменете ми. — Ще го направим ли?

Жената в храстите отново простена. Мина ми мисълта, че ако остана с Андреас в Берлин, мога да имам същата тази жена или някоя точно като нея.

— Да.

Сутринта се събудих рано-рано в апартамента във „Фридрихсхайн“, разяждан от угризения. През целия си престой там не си бях дал труда да изпера чаршафите, които още при нанасянето ми не бяха особено чисти, просто бях навикнал на мизерията. Ако човекът, по когото бях хлътнал, беше жена и тя лежеше гола до мен, можеше и да успея да прогоня Анабел от мислите ми. Сега обаче единственият начин да заспя отново беше да си обещая, че ще ѝ се обадя през деня и ще се опитам да изкупя това, което бях наговорил на Андреас за нея.

Само че когато станах по обяд, мисълта за нейния трепкащ от обида гласец ми се видя противна. Исках да чуя гласа на Андреас, исках да видя неговото лице. Прехвърлих се в Западен Берлин и наех кола, като се уверих, че имам право да напускам града. Когато се върнах в апартамента, на пода във всекидневната ме очакваше телеграма.

ОБАДИ СЕ

Легнах в мръсните чаршафи с телеграмата до мен и зачаках стелещият се над града дим от изгорели въглища да се вплътни в мрак и пощите да затворят.

Под прикритието на нощта потеглих към покрайнините, профучах край един спрял трамвай и едва не отнесох изскачащите от отворените врати пътници. Те ми се разкрещяха ядосано и аз разперих ръце в американски жест на извинение. С помощта на останалата от баща ми стара карта на Берлин успях да се ориентирам в безкрайните квартали на германския концлагер. Районът около Мюгелзее беше по-застроен и оживен, отколкото си го бях представял, изпитах облекчение, когато видях, че лятната вила на семейство Волф е скрита зад високи борове.

Навлязох в двора с угасени фарове и по заледената алея минах зад къщата, както ми беше казал Андреас. От там се виждаше замръзналото езеро, белезникаво бяло под купола на градски облак, и барака в дъното на парцела. Андреас стоеше пред бараката с лопата и брезент.

— Някакви проблеми? — попита ведро той.

— Едва не сгазих няколко души, но иначе — не.

— Адски съм ти благодарен за това, което…

— Остави благодарностите за после.

Андреас ме поведе към дърветата зад бараката. Там имаше купчина пръст и до нея дупка.

— Заболяха ме ръцете — рече той. — Земята отгоре беше замръзнала. Струва ми се, че ако го хванем за дрехите, ще можем да го изкараме. Пробвах да го повдигна от двете страни.

Надникнах в дупката. Разсеяната светлина беше достатъчно силна да се види, че комбинезонът на трупа, сега покрит с песъчлива кал, е бил син. Благодарение на него скелетът беше запазил формата, а донякъде и обема, на човешко тяло. По костите на ръцете като че ли имаше тук-там парчета кожа. Миризмата не беше непоносима, леко на гнило, като на синьо сирене. Но едно нещо липсваше.

— А къде е главата?

Андреас кимна настрани.

— В найлонов чувал. Не е за гледане.

Бях благодарен за предвидливостта му. Все още бях под покрова на свикването със смъртта, тъй като само преди няколко дни бях стоял край ковчега на майка ми. Но един череп, навярно все още с остатъци от коса, щеше да ми дойде в повече. Без него кокалите бяха някак си абстрактни. Имах чувството, че с насилването си да ги погледна подпечатвам решението си да не се върна при Анабел.

Въпреки това зъбите ми тракаха, и то не само от студ. Андреас опъна брезента, прекрачихме дупката и хванахме комбинезона. Платът обаче явно беше изгнил отдолу. Скъса се по средата и от него се изсипаха кости и някакви буци с неопределимо естество.

— По дяволите — изругах аз.

— Да, по дяволите. Добре, остави на мен.

Докато Андреас изгребваше с лопата останките, аз стоях на брега на езерото. Върнах се чак след като беше вързал брезента и отново запълваше дупката с пръст. Помогнах му, за да ускорим работата.

— Нося сандвичи — рече той, след като прибрахме брезента с нещото в него в багажника.

— Нямам кой знае какъв апетит.

— Насили се. Чака ни дълъг път.

Измихме си ръцете с бутилка минерална вода и изядохме сандвичите. Отново ми стана студено и в поохладения ми мозък изкристализира една мисъл, която изобщо не ми беше хрумвала досега: бях съучастник в извършването на тежко престъпление. Бодна ме, доста слабо, ала все пак ме бодна, носталгия по Анабел. Колкото и да се беше скапал животът ни, той си оставаше домашен, предсказуем, моногамен, не беше престъпен. В покрайнините на ума ми прибяга като плъх друга мисъл: за първи път бях видял Андреас преди четиресет и осем часа, не го познавах, може и да не ми беше казал цялата истина, може би през цялото време ме е заблуждавал, само и само да се събере със своята Анагрет.

— Успокой ме за полицията — подхвърлих аз. — Представи си, че ни спрат за проверка. „Моля, отворете багажника.“

— Сега полицията има да се тревожи за по-важни неща.

— Едва не прегазих шестима души, като идвах насам.

— По-добре ли ще ти стане, ако ти кажа, че не съм на себе си от страх?

— Така ли е?

— Да, малко. — Той ме ръгна по рамото. — А ти?

— Имал съм и по-приятни нощи.

— Няма да забравя помощта ти, Том. Никога.

В колата, с пуснато до дупка парно, се посъвзех. Андреас ми разказа още за себе си със странните, взети от книгите понятия, с които разсъждаваше, и за копнежа си по по-хубав, по-чист живот с Анагрет.

— Ще си намерим жилище. Може да останеш с нас колкото искаш. Това е най-малкото, което можем да направим за теб.

— И какво ще работиш?

— Не съм мислил чак толкова напред.

— Занимава ли ти се с журналистика?

— Може. Как е?

Разказах му какво е да си журналист и той като че ли се заинтригува, но усещах леко неизречено отвращение, сякаш имаше по-големи амбиции, които тактично се въздържаше да спомене. Същото бях доловил и когато разглеждаше снимката на Анабел: Андреас беше готов да се възхити на това, което имам, стига неговото да е по-хубаво. Това може би не предвещаваше нищо добро за едно приятелство между равни, но тогава, в началото, в топлата кола, то беше в съзвучие с опита от предишните ми влюбвания — чувството за малоценност, надеждата все пак да бъдеш оценен.

— Гражданският комитет се събира утре сутрин — рече той. — Хубаво е да дойдеш с мен да те представя, така че в петък да не питат кой си. Как си с немския?

— Ъъъ…

— Sprich! Sprich!

— Ich bin Amerikaner. Ych bin in Denver geboren…[40]

— Р-то не е както трябва. Трябва да е по-гърлено. Amerikaner. Geboren.

— Р-то ми е най-малкият проблем.

— Noch mal, bitte: Amerikaner.[41]

— Amerikaner.

— Geboren.

— Geboren.

В продължение на около час оправяхме произношението ми. Става ми мъчно, като си спомня за онзи час. Намаханото държание на Андреас по улиците изобщо не подсказваше колко търпелив учител е той. Вече сякаш бяхме приели, че ще остана в Берлин, но също така усещах, че той харесва и мен, и езика си, и иска да се спогаждаме.

— Дай сега да оправим твоя английски — казах накрая аз.

— Произношението ми е безукорно! Майка ми е университетски преподавател.

— Звучиш като говорител по Би Би Си. Трябва да смекчиш малко А-то. Докато не започнеш да произнасяш А-то като американец, изобщо не си живял истински. Това е нашата национална гордост. Повтаряй след мен: can’t.

— Can’t.

— Aaaa. Caaaan’t. Като блееща коза.

— Caaan’t.

— Точно така. Британците и представа си нямат какво пропускат.

В покрайнините на някакво незначително градче спряхме на една разнебитена бензиностанция, където Андреас разрови контейнера за боклук, за да пусне най-отдолу главата. Аз го чаках в колата напълно убеден, че върша едно добро дело. Ако майка ми не беше емигрирала, ако се бях родил в похлупена под сянката на Щази страна, и аз самият можеше да убия някой мръсник от службите при самоотбрана. Помощта ми за Андреас беше начин да изкупя привилегиите, на които се радвах като американец.

— Не си оставил двигателя да работи — отбеляза той, след като се върна.

— Не исках да привличам внимание.

— Въпрос на ефективност. Сега трябва отново да затоплиш вътре.

Усмихнах се на грешката му и завъртях ключа.

— Първо на първо, купето се отоплява от излишъка топлина от двигателя. Не се използва допълнително гориво. Ако беше шофьор, щеше да го знаеш. Но по-важното е, че при никакви обстоятелства не е ефективно да поддържаш определена по-висока температура в студена среда.

— Това е абсолютно погрешно.

— Не, вярно е.

— Абсолютно погрешно! — Той като че ли само беше чакал повод да кръстосаме шпаги. — Ако отопляваш една къща, е много по-ефективно да поддържаш температура от шестнайсет градуса цяла нощ, отколкото на сутринта, когато е пет градуса, тепърва да я затопляш. Баща ми винаги правеше така във вилата.

— Баща ти е бил в грешка.

— Баща ми ръководеше икономиката на развита индустриална държава!

— Сега ми става ясно защо икономиката ви е рухнала.

— Повярвай ми, Том. Грешиш.

Само че моят баща ми беше обяснил подробно принципите на термодинамиката при домашното отопление. Без да го споменавам, аз изтъкнах, че интензивността на калориен обмен е пропорционална на разликата в температурите, колкото по-топла е къщата, толкова повече калории отделя в студената нощ. Андреас се опита да ме обори с интегрални изчисления, но аз помнех основните положения и при тях. Препирахме се дълго. Той изкара още по-странни аргументи, отказваше да повярва, че баща му не е бил прав. Когато в крайна сметка го оборих, усетих, че между нас нещо се е променило, куката на приятелството се беше забила по-здраво. Андреас изглеждаше едновременно смаян и възхитен. До този момент той като че ли не ме беше смятал за достоен интелектуален противник.

Минаваше полунощ, когато стигнахме долината на Одер. Прекосихме реката по паянтов дървен мост до островче, използвано само през лятото за събиране на сено. По дигите между замръзналите блата се белееше хванал коричка девствен сняг. Не ми харесваше, че оставяме следи, но Андреас ме успокои, че прогнозата била за дъжд и по-меко време. От другата страна на острова имаше гъста гора, той я помнеше от излет, на който ги били завели от един летен лагер за деца на висшата номенклатура. „Това беше върхът на привилегиите — каза той. — С нас имаше граничари.“

Каквото и да правеха сега източногерманските граничари, то го правеха някъде другаде. Примъкнахме навития брезент и две лопати в една долчинка, където стъпките ни нямаше да се набиват толкова на очи. От там поехме през голите шубраци навътре в гората.

— Ето тук — рече Андреас.

Копаенето беше трудно, но затопляше. На половин метър дълбочина бях готов да спра, само че Андреас настоя да направим дупката по-дълбока. Някъде наблизо се обаждаше бухал, единственият друг звук беше хрущенето при удара на лопатата в някой корен.

— А сега ме остави — каза той.

— Ще ти помогна. Вече съм вътре с двата крака, дори и да не участвам в заравянето на останките, това няма да намали вината ми.

— Погребвам това, което бях, преди да срещна Анагрет. Искам да съм сам.

Отдалечих се от гроба и останах встрани, докато Андреас не започна да засипва с пръст останките. Помогнах му да заравни дупката и отгоре хвърлихме малко листа и мръсен сняг. Когато излязохме на пътя, се беше спуснала мъгла, от изток небето светлееше, нощта беше отминала. Прибрахме лопатите в багажника. Андреас трясна капака и нададе боен вик с цяло гърло. След това подскочи няколко пъти и отново изкрещя.

— Млъкни! — обадих се аз.

Той ме сграбчи за раменете и се взря в очите ми.

— Благодаря ти, Том. Благодаря ти, благодаря ти, благодаря!

— Хайде, да вървим.

— Разбери какво означава това за мен. Да имам приятел, на когото да вярвам.

— Ако ти кажа, че разбирам, ще тръгнем ли най-сетне?

В очите му пламтеше странен блясък. Той се приведе към мен и за миг ми се стори, че ще ме целуне. Последва обаче само прегръдка. И аз го прегърнах, застинахме неловко вкопчени един в друг. Долавях дъха му, усещах влагата от потта му да се надига изпод анорака. Андреас ме беше хванал за тила и пръстите му се ровеха в косата ми, както правеше Анабел. После изведнъж се дръпна.

— Чакай ме тук.

— Къде отиваш?

— Няма да се бавя.

Той хукна обратно нагоре по дола и се шмугна в шубраците. Бойният му вик ме беше подразнил, а това допълнително забавяне още по-малко ми се нравеше. Андреас се скри зад дърветата, но чувах припукването на настъпени сухи съчки, шумоленето на анорака по клоните. След това се възцари дълбока селска тишина. И в нея тихо, но отчетливо щракна катарама на колан. Сваляне на цип.

Поех по следите от колата, за да не го чувам повече. Мъчех се да се поставя на мястото на Андреас, мъчех се да си представя облекчението и въодушевлението, които сигурно изпитваше, но прокламираните от него угризения просто не се вписваха в оскверняването на гроба на жертвата му.

Той приключи за няколко минути. Върна се тичешком, през няколко крачки подскачаше високо във въздуха. Когато стигна до мен, се завъртя в кръг, вдигнал високо ръце с щръкнал среден пръст. Отново изкрещя с цяло гърло.

— Може ли вече да тръгваме? — попитах студено.

— Абсолютно! Сега може да караш два пъти по-бързо.

Андреас като че ли изобщо не забелязваше промяната в настроението ми. Мелеше като воденица, подскачаше от тема на тема, как можело да живея с него и Анагрет, как точно възнамерявал да ме вкара в архивите, как двамата сме щели да си сътрудничим, той щял да отключва заключените врати, а аз да пиша репортажи. Призоваваше ме да карам по-бързо, да изпреварвам камиони по завои без видимост. Рецитира стари свои стихотворения и ми ги обяснява. След това мина на дълги откъси от Шекспир на английски, като отмерваше ритъма върху таблото. От време на време отново надаваше боен вик или ме удряше по рамото с юмрук.

Когато най-сетне стигнахме до църквата на „Зигфелдщрасе“, от умора усещах в устата си вкус на метал. Андреас искаше да закусим набързо и да отидем направо на срещата на Гражданския комитет, но аз съвсем искрено отговорих, че трябва да полегна малко.

— Тогава остави Комитета на мен — рече той.

— Добре.

— Никога няма да го забравя, Том. Никога, никога, никога.

— Да не говорим за това.

Дръпнах лостчето за отваряне на багажника и излязох от колата. Гледах как Андреас вади лопатите посред бял ден и със закъснение се зачудих с коя от тях е било извършено убийството. В недоспалото ми състояние ми се струваше ужасно, че може да съм използвал точно нея.

Той ме плесна по рамото.

— Добре ли си?

— Нищо ми няма.

— Наспи се. Среща тук в седем. Ще отидем да вечеряме някъде.

— Става.

Никога повече не се видяхме. Когато се събудих в мръсните чаршафи, оставаше час до края на работния ден. Докато върна колата и се прибера в апартамента, вече се беше стъмнило. Още копнеех да видя лицето на Андреас и да чуя гласа му — и сега, докато пиша, усещам в себе си този копнеж — но тъгата, от която бях бягал, ме връхлетя с такава сила, че едва се крепях на краката си. Хвърлих се в леглото и заплаках, плачех за себе си, за Анабел, за Андреас и най-вече за майка ми.

Когато Анабел ме изведе от гората и поехме през ливадите към къщата на родителите на Сюзан, заради прииждащата гръмотевична буря небето над Ню Джърси изглеждаше триизмерно, многослоен свод от облаци в различни отсенки, сиво, бяло и зелен индоцианин. Анабел твърдеше, че иска да ми покаже нещо набързо, преди да ме заведе до спирката, но аз знаех, че да хвана автобуса в 8,11 е също толкова невероятно, колкото и някога да намерим начин отново да заживеем заедно, най-малкото защото бягството ми от нея, упражняването на правото ми да си тръгна беше тъй болезнено, че се дърпах от него като бито псе. Всичко друго беше за предпочитане, а и оставаше възможността за още секс, която обещаваше носещи облекчение мигове на изключване на съзнанието.

И въпреки това на прага се спрях. Къщата представляваше лятна вила в модерния през 60-те стил с гледка към планината и няколко ябълкови дървета в задния двор. Анабел влезе направо, а аз останах пред вратата, изведнъж стомахът ми се разбуни досущ като небето, сърцето ми затуптя учестено и сега си давам сметка, че това са били симптоми на ясно изразено посттравматично стресово разстройство.

— Няма ли да влезеш? — попита тя с налудничаво сладък тон.

— Май по-добре не.

— Знаеш ли, че миналия път си забрави четката за зъби?

— Зъболекарят ми ме снабдява с достатъчно.

— Ако някой мъж „забрави“ четката си за зъби при жена, то значи, има намерение да се върне.

Паниката ми се усили. Погледнах през рамо и мярнах над съседния хълм да проблясва фрактална светкавица, зачаках да чуя гърма. Когато отново надникнах в къщата, Анабел я нямаше. Замислих се съвсем сериозно дали да не я удуша, докато се любим, и след това да се хвърля пред автобуса в 8,11. Тази идея ми се виждаше не само логична, а и доста изкусителна. Но не биваше да забравям за шофьора на автобуса.

Влязох и затворих вратата. С моя помощ Анабел беше разчистила мебелите от всекидневната, като остави само едно чердже за йога и медитиране. Не беше се отказала официално от филмовия си проект, той се водеше временно спрян, докато тя възвърне спокойствието и душевното си равновесие. Засега се издържаше с половината от моето наследство, което ѝ бях дал като част от споразумението ни при развода. След като се върнах от Берлин, ми беше нужен само един ден с нея, за да осъзная, че носталгията ми се подхранва от някаква измислица, съществуваща само във въображението ми. Анабел беше казала, че не е спагети с патладжан, но за мен тя беше точно това. И затова си бях въобразил измислицата за развода като единствена надежда да се съберем отново.

Анабел беше убедена, че съм ѝ изневерил в Берлин и точно заради това не съм ѝ се обаждал. За да се защитя от тези неоснователни обвинения, ѝ разказах по-подробно за Андреас, отколкото трябваше. Не споменах за убийството, нито пък за моето съучастие впоследствие, но описах достатъчно добре личността и миналото на Андреас, за да стане ясно не само защо се бях почувствал привлечен от него, а и защо избягах. Тя беше стигала до извода, че той е гадняр, извадил на бял свят гадняра в мен, гадняра, който след завръщането си от Берлин беше поискал развод. Само че аз бях постъпил като гадняр не с нея, а с Андреас. Изобщо не се появих за уговорката ни за вечеря и след това се мотах два месеца, преди да му изпратя сковано писмо с извинения, успокоения и „най-добри пожелания“.

Чувах как Анабел се къпе в банята. Тъй като във всекидневната нямаше къде да седна, отидох в спалнята и седнах на леглото. Небето навън чернееше и изглеждаше солидно като скала, все едно можеше да се ходи по него. Книгите на нощното шкафче бяха от раздела за самопомощ и духовно израстване, само преди няколко години Анабел би ги обсипала с подигравки. Стана ми жал за нея.

Тя излезе гола от банята, косата ѝ беше увита в пешкир.

— О, колко е хубаво да се изкъпеш! Не е зле и ти да си хвърлиш един душ.

— Довечера, като се прибера.

— Не се страхувай от мен. Няма да те заключа в банята. — Анабел се приближи към мен, окосмените ѝ слабини изпълниха зрителното ми поле. — Ако ме харесваш, иди се изкъпи.

Не я харесвах, отдавна вече не я харесвах, но още не бях намерил начин да ѝ го кажа.

— Намират ли ти се някакви контрацептиви, които още не си пробола с джобно ножче?

— Първо се изкъпи, после ще видим с какво разполагам.

Отекна гръм точно над къщата.

— Нали искаше да ми покажеш нещо? Само заради това влязох.

— Само че сега вали и има гръмотевици.

— В момента не бих имал нищо против да ме удари гръм.

— Както решиш — отвърна тя. — Можеш да отидеш да се изкъпеш или да си тръгнеш и да те удари гръм.

Нямаше средно положение, а точно там беше реалността. Изкъпах се, вслушвайки се в гръмотевиците, и отново се облякох. Когато се върнах в спалнята, Анабел седеше по турски на леглото в старото си копринено кимоно, широко разтворено в недискретна покана, едната ѝ гърда висеше навън. Отстрани беше сложена кутия от обувки.

— Виж какво намерих!

Тя отвори кутията и извади Ленард. Не го бях виждал от поне пет-шест години. Клоните на ябълките раздираха дъждовната пелена навън.

— Ела да му кажеш здрасти — подкани ме Анабел, усмихвайки се гальовно.

— Здрасти.

Тя вдигна бика и се вгледа в муцуната му.

— Ще поздравиш ли Том?

Не можех да си поема дъх, камо ли да проговоря.

Анабел се намръщи към Ленард с престорен укор.

— Защо мълчиш? — Тя се обърна към мен. — Защо не говори?

— Не знам.

— Ленард, кажи нещо.

— Вече не говори.

— Сигурно е сърдит, задето не си при нас. Според мен той иска да се върнеш у дома. — Тя гушна бика. — Хайде, кажи ми нещо.

Който не е бил женен, не знае какво е омраза. Единствено любовта, единствено продължилото достатъчно дълго поставяне на мястото на другия, мисълта, че двамата сте едно, изпитването на състрадание към него е в състояние да вкорени някого толкова дълбоко в сърцето ти, че да не можеш да избягаш от омразата си към него, особено когато това, което най-силно ненавиждаш в другия, е способността му да бъде нараняван от теб. Любовта устоява, а заедно с нея и омразата. Дори и себе си да намразиш не помага. Струва ми се, че никога не съм мразил Анабел толкова, колкото задето я засрамих с отказа си да проговоря с гласа на Ленард.

— Утре имам среща с баща ти — казах аз.

— Това не е гласът на Ленард — рече уплашено тя.

— Да. Това е моят глас. Разкарай това нещо от тук.

Анабел остави играчката. След това я взе отново. После пак я остави. Ужасяващо беше да гледам страха и колебанието ѝ. Или просто ужасяваща беше властта ми.

— Не искам да знам за това — рече тя. — Пощади ме, моля те.

Бях възнамерявал да я пощадя, но сега омразата ми пламтеше още по-силна.

— Приготвил ми е чек — продължих аз.

Анабел простена и се сви, сякаш я бях ударил.

— Защо го правиш?

— Доста тлъст чек.

— Млъкни! Боже господи! Опитвам се да бъда мила с теб, а ти ме заплюваш в лицето!

— Дава ми пари да започна да издавам списание.

Тя се надигна, очите ѝ искряха.

— Гадняр! Наистина си гадняр! Винаги си бил и такъв ще си останеш!

Мислех, че няма нищо по-непоносимо от това, да я гледам наранена и посрамена от мен. Но всъщност сега я мразех още по-силно заради омразата ѝ към мен.

— Дванайсет години са напълно достатъчни човек да започне да се чувства като гадняр — отвърнах аз.

— Не, ти не се чувстваш като гадняр, а наистина си такъв. Ти си гадняр, Том. Отвратителен, долен журналистически гадняр. Разруши живота ми и сега плюеш в лицето ми, плюеш в лицето ми!

— Ти си падаш по плюенето, ако си спомняш.

Трябва да ѝ се признае, че в нея все още имаше честност и морал. Анабел отвърна по-спокойно:

— Прав си. Бях млада, а той провали сватбеното ни празненство, но все пак си прав, аз наистина заплюх човек в лицето. — Тя поклати глава. — И сега ме карате да си платя за това. Ти и той. Сега мъжете плюят, защото бях слаба. Винаги съм била слаба. И сега съм слаба. Провалих се. Но онзи, когото заплюх, имаше всичко, а ти плюеш по паднала жена. Ето там е разликата.

— Очевидната разлика е, че всъщност не плюя никого — отговорих аз студено.

— Въргалям се в калта, Том. Как ти дава сърце?

— Продължавам да търся начин да те накарам да престанеш да ми се обаждаш. Все си мисля, че съм го намерил, а после проклетият телефон отново звъни.

— Е, сега вече май си го намерил. Ако вземеш парите, този път може и да успееш. И никога повече няма да ме видиш. Беше останало едно-единствено нещо в живота ми, което не беше извратил, откраднал и унищожил. А сега и него го няма. Останах съвсем сама, без нищо. Браво на теб.

— Мразя те! Мразя те повече, отколкото те обичам. Представи си какво означава това.

Лицето ѝ поаленя и тя заплака жално като малко момиченце, и колкото и да я мразех, не можех да стоя и да я гледам как страда. Седнах на леглото и я прегърнах. Дъждът беше отминал и след себе си беше оставил сиво-синя облачна пелена, напомняща за зима. Прегръщах Анабел и си мислех за зима, докато накрая не ми доскуча да я прегръщам. Зимата на живота ми без Анабел.

Тя като че ли го усети и ме целуна. Винаги бяхме разчитали на болката, за да усилим идващата след нея наслада, и на мен ми се струваше, че сме стигнали предела, по-голямо психическо страдание не можехме да си причиним. Анабел се отпусна по гръб и разтвори кимоното си, аз погледнах гърдите ѝ и се изпълних с такава омраза към тяхната красота, че стиснах зърното с два пръста и го извих рязко.

Тя извика и ме зашлеви по лицето. Възбудата ми беше толкова силна, че почти не усетих удара. Анабел ме зашлеви отново, този път по ухото, и ме изгледа мрачно.

— Какво, ще ме удариш ли?

— Не — отвърнах аз. — Ще те изчукам отзад.

— Не искам.

Никога не ѝ бях говорил толкова грубо. Феминисткият ни брак беше стигнал до края си.

— Ти надупчи презервативите. Какво друго ми остава?

— Направи ми бебе. Остави ми нещо.

— Няма да стане.

— Тази вечер ще се получи. Имам шесто чувство за тези неща.

— По-скоро ще си прережа вените.

— Мразиш ме.

— Мразя те.

Тя все още ме обичаше. Виждах го в очите ѝ, виждах любовта и неутешимото разочарование на дете. Но властта беше в моите ръце и затова Анабел изигра единствения си коз, с който все още можеше да ме жегне в сърцето: завъртя се покорно и отметна кимоното.

— Добре тогава. Давай.

„Дадох“, и то не веднъж, а три пъти, преди да избягам от къщата на сутринта. След всяко посегателство тя веднага се скриваше в банята. Психическото ми състояние едва ли се различаваше от това на наркоман, който се влачи по земята да търси прашинки от гадостта, с която се друса. Не беше изнасилване, но и не беше далеч от него. Насладата беше в дъното на списъка с целите ни. Аз се стремях към това, което Анабел се беше опитала да направи с филма си, пълно и окончателно изчерпване на темата за тялото. А тя се стремеше, поне според мен, да утвърди положението си на жертва.

Призори, сред чуруликането на птичките, станах и се облякох, без да се измия. Анабел лежеше сред потните чаршафи по очи, застинала като труп, но бях сигурен, че не спи. Ужасно я обичах, обичах я още по-силно заради това, което ѝ бях сторил. Любовта ми беше като двигателя на бракма за сто долара, който не би трябвало да пали, ала въпреки това пали без грешка. Убийството и самоубийството, които си представях, не бяха метафори. Щях да продължа да се връщам при Анабел и всеки път щеше да става все по-зле, докато накрая не стигнем до насилието, което да освободи любовта ни и да я изпрати във вечността, на която принадлежеше. Докато стоях край леглото и гледах тялото на бившата си съпруга, ми мина през ума, че това може да стане още при следващото ни виждане. Даже можеше да стане и сега, ако не издържа и ѝ проговоря. Затова си грабнах раницата и излязох.

Пълната луна залязваше на запад, едва видимо бяло кръгче, чиято способност да хвърля светлина беше сломена от зората. Още преди да стигна до портата, ме огря златист слънчев лъч и видях яркочервена птичка да се чифтосва с жълта женска на един изсъхнал клон. Птичките бяха твърде заети, за да обърнат внимание на приближаването ми. Перата по главата на мъжкия, щръкнали нагоре в червен пънкарски гребен, като че ли отделяха чист тестостерон. След като приключи с женската, той се стрелна право към мен като камикадзе, мина на косъм от ухото ми. Кацна на един клон и ме изгледа с изпепеляваща враждебност.

Беше още по-горещо от вчера, а климатикът в автобуса не работеше. Когато най-сетне стигнах до Сто двайсет и пета, тротоарът беше пълен със сияещи от пот жени и излизащи от църквите, разположени из етажите на околните сгради, деца. Във въздуха се усещаше противен, жлъчен мирис на гнили пъпеши, примесен с воня на пилешко от „Кентъки Фрайд Чикън“. Плочките лъщяха от чернееща втвърдена глеч от пилешка мазнина, храчки, разлята кола и текло от чувалите с боклук.

— Хей, мой човек! — посрещна ме Рубен във фоайето на сградата, по пода се търкаляха фишове от неделната лотария. — Какво е станало, Щастливецо, изглеждаш като препикано мушкато?

Очакваше ме едно ново съобщение на телефонния секретар. Боях се, че е от Анабел, но се оказа от някаква жена, която звучеше, като да е от Ямайка, молеше ме да съобщя на Антъни, че съпругът ѝ е починал снощи и погребението ще е във вторник следобед в еди-коя си църква в Западен Харлем. Повтори да предам на Антъни, че съпругът ѝ е починал. Това беше единственото съобщение, жена от Ямайка ме уведомяваше със спокоен и уморен глас, че съпругът ѝ е починал.

Вдигнах слушалката и оставих съобщение за Дейвид Леърд в „Карлайл“. След това заспах и сънувах, че съм на купон в къща с много стаи. Мъчех се да сваля млада тъмнокоса жена, която като че ли ме харесваше и изглеждаше готова да си тръгне с мен. Единствената пречка пред лесното щастие с непознатата готина мадама беше нещо, което според нея съм бил казал и заради което ме мислеше за гадняр. За моя радост, успях да я убедя, че не съм бил аз, друг го беше казал. Андреас Волф. Бях сигурен в това и тя ми повярва. Беше готова да се влюби в мен. И точно когато започвах да се досещам, че това трябва да е Анагрет, младото гадже на Андреас, изведнъж осъзнах, че е Анабел, една по-млада, по-нежна Анабел, отстъпчива и игрива, която като че ли ме познаваше по-добре от всеки друг и познанието ѝ беше всеопрощаващо и изпълнено с любов, само че нямаше как да бъде Анабел, защото истинската Анабел стоеше на прага и ме гледаше как флиртувам. Страхът, който ме връхлетя при мисълта за задаващите се укори и за мъчителния сблъсък с нейната лудост, идваше право от реалния живот. Тя изглеждаше обидена и съкрушена от предателството ми. На всичкото отгоре момичето я видя и избяга.

Дейвид ми се обади надвечер.

— Не мога — казах аз.

— Маса в „Готам“ в осем вечерта? Не говориш сериозно. Разбира се, че можеш.

— Не мога да взема парите.

— Какво?! Това е не само нелепо, ами направо си е престъпна глупост. Дори и да си поставиш за цел във всеки брой да очерняш доброто име на „Маккаскил“, пак държа да ти дам парите. А ако се притесняваш за Анабел, просто не ѝ казвай.

— Вече ѝ казах.

— Том, Том… Не бива да я слушаш.

— Не я слушам. Тя смята, че ще взема парите, и аз изобщо няма да се опитвам да я разубедя. Но не ги искам.

— По-голяма глупост от това не съм чувал. Ела в „Готам“ и обърни няколко мартинита. Чекът прогаря дупка в джоба ми.

— Няма да стане.

— Защо сега се отмяташ?

— Не искам да имам нищо общо с нея — отвърнах аз. — Оценявам колко добър беше с…

— Ще бъда откровен с теб — прекъсна ме Дейвид. — Не малко, много съм разочарован. Мислех, че най-сетне си се отказал от опитите да наданабелиш Анабел, след като се разведохте. А ти ми пробутваш врели-некипели.

— Виж, аз…

— Врели-некипели! — повтори той и затвори.

Дейвид се свърза отново с мен четири месеца по-късно, само че този път чрез посредник, пенсионирано ченге от Ню Йорк, сега в амплоато на частен детектив. Въпросният Демарс цъфна изневиделица на вратата ми един следобед, след като явно някак си беше успял да преодолее Рубен. Той беше мустакат като морж и се държеше заплашително. Заяви, че е най-добре да му покажа бележника си и извлеченията от кредитната карта за последните четири месеца.

— Това е обичайна процедура.

— Не виждам нищо обичайно — отвърнах аз.

— Били ли сте наскоро в Тексас?

— Извинявайте, кой сте вие?

— Работя за Дейвид Леърд. Интересуват ме най-вече последните две седмици на август. За вас ще е най-добре да ми докажете, че по това време не сте били в Тексас.

— Ако не възразявате, първо ще се обадя на Дейвид.

— Бившата ви е изчезнала — каза Демарс. — Изпратила е на баща си писмо, което изглежда истинско. Въпросът е какво се крие зад него, а вие сте бившият ѝ мъж. Само с вас разполагаме.

— Не съм я виждал от края на май.

— И за двама ни ще е по-лесно, ако разполагате с доказателства за това.

— Трудно е да докажеш нещо, което не се е случило.

— Постарайте се.

Тъй като нямаше какво да крия, веднага му връчих извлеченията от кредитната карта и касовите бележки, които пазех. След като установи, че август е добре документиран — бях в Милуоки с половината журналисти в Америка и отразявах Джефри Дамър за „Ескуайър“ — Демарс смекчи тона и ми показа копие от плик и написаната на ръка бележка, изпратена с него.

До Дейвид Леърд: Не съм твоя дъщеря. Повече няма да ме видиш никога. За теб съм мъртва. Не ме търси. Никой не може да ме открие. Анабел.

— Пощенското клеймо е от Хюстън — добави той. — Кого познава там?

— Никого.

— Сигурен ли сте?

— Да.

— Хм, ще ви кажа защо се обърнаха към мен. Дейвид твърди, че не я е виждал повече от десет години. Той, така или иначе, е мъртъв за нея, защо му е изпратила писмото? Защо сега? И какво прави в Хюстън? Мислех, че ще можете да хвърлите малко светлина.

— Минахме през доста тежък развод.

— Побоища? Съдебна забрана да се виждате?

— Не, не. Просто емоционално болезнен.

Демарс кимна.

— Значи, обикновен развод. Тя иска да започне начисто, да заживее нов живот и така нататък. И ако съм прав в тълкуванието си на писмото, бившата ви жена се бои хората да не си помислят, че някой ѝ е видял сметката. Това е единствената причина да го напише, все едно иска да каже: „Не се тревожете, не съм мъртва“. Но защо изобщо ѝ е хрумнала тази мисъл? Разбирате ли какво ви питам?

Анабел беше толкова непрактична и такъв отшелник, че ми беше трудно да си я представя в Хюстън. Но очевидно в нея беше настъпила някаква промяна, защото не ми се беше обаждала цели четири месеца.

— На 22 юли е била в Ню Йорк — продължи детективът, — изтеглила е пет хиляди в брой от банката. Същия ден е оставила ключа, без бележка, само ключа, в сградата на приятелката си Сюзан. Не сте я виждали този ден в Ню Йорк, нали?

— От май насам нито сме се виждали, нито сме се чували.

— Само че, нали разбирате, ако не беше изпратила това писмо, никой нямаше да тръгне да я търси. Доколкото схващам, тя не е много общителен човек. Можеше да минат години, без някой да забележи изчезването ѝ.

— С риск да прозвуча самомнително, според мен тя е написала писмото като съобщение до мен.

— В какъв смисъл? Защо направо не ви е писала на вас? Пращала ли ви е писмо?

— Не. Тя се опитва да докаже, че е способна да не поддържа никакъв контакт с мен.

— Доста крайно.

— Тя си е крайна. Освен това е възможно да се опитва да ме защити, в случай че някой като вас тръгне да я търси.

— Бинго! — Демарс щракна с пръсти. — Надявах се да стигнете дотук. Защото това е моят проблем с писмото. Болезнен развод, непримирими противоречия и въпреки това тя си прави труда да ви защити… Не го схващам. Всяка друга изоставена съпруга би се радвала, ако хората започнат да се питат дали не сте ѝ видели сметката.

— Анабел не е такава. За нея най-важното е да бъде безукорна в морално отношение.

— А вие? Някакви приятели в Тексас?

— Не бих казал.

— Бих искал да прегледам и адресника ви и разпечатката на телефона.

— Ще ви ги дам. И все пак според мен ще ѝ направите добро, ако престанете да я търсите.

— Не тя ми плаща.

Демарс искаше и друго — адресите на всички хора, които Анабел познаваше — и аз се безпокоях, че отказът ми да му ги предоставя може да пробуди подозрение. Само че държанието му подсказваше, че говори с мен по задължение, с отвращение. Той като че ли вече беше стигнал до извода, че Анабел е някаква изперкала досадница и че целият случай е обикновена семейна разправия. Обади ми се още няколко пъти с допълнителни въпроси и след това изчезна завинаги, така и не разбрах дали е успял да я открие. Надявах се — заради нея — че усилията му са ударили на камък, тъй като наистина смятах, че писмото ѝ до Дейвид е съобщение за мен. Макар аз първи да я бях напуснал, тя държеше да ми натрие носа и да скъса всякакви връзки с мен. Мразех я заради прозиращата в това ненавист, ала все още се чувствах виновен, задето я бях изоставил, и мисълта, че поне в едно нещо е постигнала успех, та било то и да изчезне безследно, поне малко намаляваше угризенията ми. Аз бях избягал от брака, но моралната победа беше нейна.

Дейвид ме потърси отново през 2002 година, година преди смъртта си. Този път посредникът беше адвокат, който ми писа, че съм определен за единствен попечител на създадения от Дейвид попечителски фонд на името на Анабел. Обадих се на посочения телефонен номер и научих, че единайсет години след изчезването ѝ за нея все още не се знае нищо и че Дейвид възнамерява да ѝ остави една четвърт от имуществото си с надеждата, че тя все някога ще се появи и ще вземе парите.

— Не искам да бъда попечител — казах аз.

— Хм, не бързайте толкова — рече адвокатът със симпатичен канзаски гърлен глас. — Не е зле първо да чуете условията.

— Не, благодаря.

— Не ми усложнявайте живота, моля, просто ме изслушайте. Фондът се състои изцяло от акции на „Маккаскил“. Седемдесет процента от тях не може да бъдат продавани, останалите трийсет може да бъдат предлагани по програмата за изкупуване от служителите на компанията, подчертавам, че може да бъдат предлагани, не сте длъжен да го правите. По номинална стойност става дума за почти милиард долара. Петгодишният дивидент е четири цяло и два процента и компанията по принцип си поставя за цел да го увеличи. С други думи, за година дивидентът възлиза на около четиресет и два милиона. Заплащането на попечителя е едно цяло и пет процента от тази сума. Колко излиза, към седемстотин и петдесет хиляди годишно, не след дълго ще закръгли милион. Тъй като една част от акциите не може да бъдат продавани, а другата не сте длъжен да продавате, задълженията ви като попечител са на практика никакви. Все едно сте обикновен акционер. С две думи, господин Аберант, ще получавате по милион на година, за да не правите нищо.

Тогавашната ми заплата като главен редактор на „Нюздей“ нямаше и една четвърт от тази сума. Все още изплащах вноските по ипотеката на двустайния апартамент в Грамърси Парк, който бях купил, след като станах редактор в „Ескуайър“ и в който останах и през годините, в които работех в списание „Таймс“, а после и във вестник „Таймс“. Ако все още вярвах, че аналитично-коментарно списание, наречено „Изобличител“, може да промени света— макар вече да ми се струваше, че отразяването на ежедневните новини е по-стойностна и по-сериозна кауза — с милион на година можех да финансирам чудесно тримесечно издание. Само че Дейвид беше прав: аз се мъчех да наданабеля Анабел. Опитвах се да остана чист, в случай че тя някога разбере какво съм правил след раздялата ни. Опитвах се да докажа, че мнението ѝ за мен е погрешно. Повторих на адвоката в Уичита, че не искам да имам нищо общо с попечителския фонд.

Така и не разгадах напълно мотивите на Дейвид. Той беше майстор в печеленето на пари и наистина обичаше Анабел поради много от причините, поради които я обичах и аз, но не можеше да се отрече, че в решението му да ѝ завещае един милиард нежелани долара, като посочи най-омразния ѝ човек за попечител, се крие някаква жестокост и отмъстителност. Не бях сигурен дали той иска да продължи да я наказва и от оня свят, или питае сантименталната надежда някой ден тя да се върне и да потърси това, което ѝ се полага по рождение. Може би и двете. Знам обаче, че Дейвид говореше и мислеше на езика на парите. Година след обаждането на адвоката той умря и ми остави двайсет милиона долара, чисто, с платени данъци, „за създаването на качествено национално публицистично издание“. Завещанието като че ли целеше по-скоро да възнагради мен, отколкото да накаже Анабел, поне аз така предпочетох да го тълкувам, и този път не отказах парите.

В излезлите по медиите съобщения за смъртта на Дейвид Анабел се споменаваше само с по няколко думи, като се отбелязваше, че не се знае къде е и с какво се занимава, но ако човек проявеше любопитство и се поразровеше във вестниците, лесно можеше да се осведоми за останалите членове на семейство Леърд. Тримата братя на Анабел като че ли се надпреварваха кой от тях ще се окаже най-голям развейпрах. Първородният, Бъки, се появи за кратко в новините с провалилия се опит да купи отбора „Минесота Тимбърулвс“ и да го премести в Уичита. Средният, Денис, хвърли петнайсет милиона в първичните избори на републиканците за сенатор и въпреки това успя да загуби с двуцифрена разлика. Най-малкият, Дани, бившият наркоман, беше стигнал до „Уолстрийт“, но всяка компания, към която се присъединеше, бързо рухваше. Три години след смъртта на Дейвид, по всяка вероятност с парите от наследството си, Дани беше станал партньор в хедж фонд, който скоро след това се сгромоляса с гръм и трясък. Някъде по това време случайно се засякохме с Бъки Леърд на една досадна конференция за „лидерството“ в Калифорния. Поговорихме си малко и той ми каза, съвсем делово, че според него и братята му съм бил убил Анабел и ми се е разминало безнаказано. Отрекох, разбира се, но Бъки като че ли не ми повярва, а и май не му пукаше особено.

Не спирам да се питам къде е Анабел и дали е жива. Знам, че ако е жива, злорадства на чуденето ми, и това злорадство, подозирам, е достатъчно да я крепи, дори и тя да няма друга причина да живее. Все още съм убеден, че някой ден отново ще я видя, даже и никога да не се срещнем. Тя ще остане вечно в мен. Само веднъж и само защото бях много млад, бях способен да слея личността си с друг и именно в такива изключителни, случващи се веднъж в живота моменти човек намира вечността. Не можех да имам дете с друга, защото не бях позволил на Анабел да има дете. Не можех да заживея с някоя много по-млада от мен, понеже така щях да докажа, че желанието ми за млада жена е причината да изоставя Анабел. Освен това благодарение на нея бях развил доживотна алергия към неблагоразумни жени, които не са стъпили здраво на земята, и тази алергия като че ли сама се задълбочаваше, тъй като в мига, в който доловях намек за вятърничавост у някоя жена, реакцията ми отвяваше надеждите ѝ да постигне напредък с мен. Не исках да имам нищо общо с всяка, която ми напомняше за Анабел, и дори след като открих жена, която наистина не беше като нея и с която е неизразимо щастие да споделям живота си, тъгата и моралният абсолютизъм на Анабел продължават да обагрят сънищата ми. С всяка година, изминала без знак от нея, номерът ѝ с изчезването и отказването става все по-болезнен и по-значим. Може и да беше по-слаба от мен, но успя да ме надхитри. Анабел продължи напред, а аз затънах без полезен ход. Не мога да не ѝ го призная: тя ме победи.