Чистота

Обременяващи разкрития

Обикновено Лейла чакаше командировките с нетърпение. В никой друг момент не се чувстваше по-пълноценен професионалист и не разполагаше с по-основателно оправдание да изклинчи от болногледаческите си задължения в Денвър, както когато се затвореше в някоя хотелска стая с кутия зелен чай на пакетчета, анонимна безжична връзка с интернет, химикалките си в два цвята и запасите си от ативан. Само че още с кацането на самолета в Амарило тя усети, че нещо не е наред. Сякаш изобщо не ѝ се искаше да бъде в Амарило. Дребните икономисвания на време, които свидетелстваха за опита ѝ и ѝ носеха голямо задоволство — светкавичното потегляне от паркинга на компанията за коли под наем заради картата ѝ на привилегирован клиент, намирането на най-краткия път до малката къща на Джанел Флейнър, бързината, с която спечели доверието на Джанел и я предразположи да се разприказва — този път не ѝ бяха приятни. Късно следобеда Лейла се отби в магазина на бензиностанция „Тут ен Тотъм“ и си купи салата „Цезар“ в пластмасова кутия. В хотелската стая, в която някой от предишните обитатели беше пушил, докато махаше капака на чашката със заливката, я бодна мисълта, че пласментът на този продукт е прицелен точно в нейната демографска група: неомъжени жени над петдесетгодишна възраст, търсещи здравословна храна. Мина ѝ през ума, че това, което изпитваше, не е обикновена самота. Искаше ѝ се да беше взела със себе си Пип Тайлър, новата стажантка в Отдела за разследвания.

С усещане за буца в гърлото, за което единственият лек беше работата, след вечеря Лейла се отправи към бившата приятелка на Коуди Флейнър. Остави лампата в стаята да свети и закачи на вратата табела да не я безпокоят. Небето беше ясно и тук-там мъждукаха бледи звезди, придаващите им смисъл съзвездия бяха замъглени от светлинното и праховото замърсяване. Сушата в Панхендъл[22] продължаваше вече пета година и сигурно скоро щеше да бъде издигната в ранг на постоянна промяна в климата. Вместо априлско снеготопене, прахоляк.

Докато караше, Лейла включи телефона към радиото на колата и с известно смущение изслуша разговора си с бившата съпруга на Коуди Флейнър. Смяташе се за добър, състрадателен човек, но при прослушването на записа долавяше как е манипулирала събеседничката си.

— Хелу… Каква е тази фамилия?

— Ливанска… Християнска. Израснала съм в Сан Антонио.

— И на мен ми се стори, че долавям тексаски акцент.

Само че Лейла отдавна не говореше с тексаски акцент, освен когато си имаше работа с тексасци.

— Да ме прощаваш, Лейла, ама не ми приличаш на жена, която греши в преценката си.

— Ха! Вгледай се по-внимателно.

— Значи, знаеш какво е да те мамят.

— Прекрасно знам какво е да си нещастен в брака.

— В това отношение ние, жените, наистина сме сестри. Телефонът ти достатъчно близо ли е?

— Не е задължително да го използваме…

— Не, не, искам да говоря. Крайно време е някой да ме изслуша, вече започвах да си мисля, че на никого не му пука. Нямам нищо против да ме изтипосаш в интернет как казвам: „Коуди Флейнър е негодник, лъжец и тъпанар“.

— Разбрах, че е станал редовен в баптистката църква.

— Коуди ли? Глупости! Той си е поставил за цел да прави точно обратното на това, което пише в десетте Божи заповеди. Знам от сигурен източник, че сега ходи с една деветнайсетгодишна от църквата. Записал се е там само защото баща му го е накарал.

— Разкажи ми нещо повече за онзи случай.

— Е, ти знаеш. Иначе нямаше да ме питаш. Хванали са го в издънка. Можел е да подпали Трета световна война, като е закарал онова чудо у дома със скъпоценния си „Рам“[23]. И дори не го уволниха от завода! Уволниха шефа му, а на Коуди му се размина с „преместване на друга длъжност“. Колко е хубаво баща ти да е голяма клечка, нали? Но мен ако ме питаш, свалям шапка на стария. За първи път, откакто Коуди ни заряза, започнах да получавам издръжка.

— Започнал е да плаща издръжка за децата?

— Засега. Ще видим колко ще издържи да се прави на праведен. Докато малката му приятелка в църквата не се угои съвсем, сигурно.

— Как се казва тя?

— Дебела Крава.

— А на шофьорската ѝ книжка какво пише?

— Марли Коупленд. Предполагам, си мислиш, че е много грозно, дето продължавам да се ровя какви ги върши той.

— Не, напълно те разбирам. Той е бащата на децата ти.

— Но момичето няма да говори с теб, не се и надявай. Освен ако Коуди не се съгласи.

При пътуването на изток по булевард „Амарило“ се минаваше в бърза последователност покрай затвора със строг режим „Клемънтс“, месопреработващо предприятие на „Маккаскил“ и завода за ядрени оръжия „Пантекс“, три огромни комплекса, които не се различаваха особено един от друг, даже по-скоро си приличаха по бруталната си практичност и осветлението с натриеви лампи. В огледалото се виждаха евангелистки църкви, избирателните райони на „Чаеното парти“, заведения от веригата „Уотабъргър“. Напред — кладенци за нефт и газ, сонди за фракинг, обезлесени хълмове, краварници, унищожен водоносен слой. Във всяко едно отношение Амарило беше свидетелство за първенството на страната в надпреварата по бабаитлък: първа по брой затворници, първа по консумация на месо, първа по брой стратегически бойни глави, първа по въглеродни емисии на глава от населението, първа на опашката за Възнесение. Колкото и да не им беше приятно на либералите в Америка, Амарило показваше как останалият свят възприема родината им.

На Лейла обаче тук ѝ харесваше. Тя идваше от сините райони на Тексас и от времена, когато тези райони бяха по-големи, но въпреки това обичаше целия щат, не само Сан Антонио, меките заради Залива зими и ослепително зелените мескити през пролетта, а и бодящата очите грозота на червените области[24]. Приемането на грозотата, настървеното производство на още грозота, способността на тексаската гордост да види красотата в тази грозота. И невероятната галантност на шофьорите, запазилата се обособеност на старата република, увереността, че тя представлява блестящ пример за цялата страна. Тексасците гледаха отвисоко, с някакво благосклонно снизхождение на другите четиресет и осем щата.

— Филиша е от онези жени, които само като разтърсят златистите си къдрици, и мъжете обезумяват. Нали знаеш израза „само за едно я бива“? Нея я бива само да разтърсва къдрици. Тръс-тръс-тръс. А Коуди е по-тъп и от галош. Галошът знае, че е тъп, докато Коуди и това не знае. Макар че аз съм най-тъпата, задето се ожених за него.

— И след като Коуди е бил „преместен“, Филиша Бабкок го е напуснала?

— Старият господин Флейнър го накара да скъсат. Това беше част от договорката им, за да запази Коуди работата си в завода. Филиша го вкарваше в беля след беля. Не стига, че разби семейството му, а замалко да го уволнят заради нея.

На бившите съпруги винаги можеше да се разчита да се разприказват. Бившата госпожа Флейнър, боядисана червенокоска с хлътнали бузи, придаващи ѝ срамежлив, плах вид, беше приготвила кейк за Лейла и я държа в плен в кухнята, докато децата не се прибраха от училище.

Уговарянето на среща с Филиша Бабкок беше по-трудно. След раздялата с Флейнър, Филиша сe беше хванала с някакъв темерут, който приемаше обажданията на единствения телефонен номер, вписан на нейно име. И при трите обаждания на Лейла той беше отговорил с краткото: „Не те познавам, тъй че, чао“. (Дори и в него имаше тексаска галантност, можеше да я среже много по-грубо.) Освен това Филиша — поредният признак за наличието на темерутест приятел — беше изчезнала от социалните мрежи. Пип Тайлър обаче много я биваше в изравянето на информация. По досадния метод на пробата и грешката тя беше открила новото работно място на Филиша: заведение за сандвичи в Пампа.

Две седмици преди да замине за Амарило, в мъртвия период в осем вечерта във вторник, Лейла се беше обадила в заведението и се беше свързала с Филиша. Попита я дали е съгласна да поговорят за Коуди Флейнър и случилото се на Четвърти юли.

— По-скоро не — отвърна Филиша, което беше окуражително. Единственото, което със сигурност означаваше отказ, беше: „Върви на майната си!“. — Ако бяхте от „Фокс“, може би, но вие не сте, така че…

Лейла обясни, че работи за „Денвър Индипендънт“, журналистическо издание с идеална цел. Спомена, че си сътрудничат с много национални вестници и предавания, включително „Шейсет минути“, в разработването на големи теми.

— Аз не гледам „Шейсет минути“ — отвърна Филиша.

— Какво ще кажеш да се отбия в заведението някоя вечер в работен ден? Никой няма да разбере, че сме говорили. Просто искам да съм сигурна, че информацията ми е вярна. Не е задължително да те цитирам.

— Не ми харесва това, че знаете къде работя. А и на приятеля ми не му е приятно да обсъждам лични въпроси с хора, които той не познава.

— Естествено. Приемам го. Не бих искала да те забъркам в неприятности.

— Зная, че е тъпо. Няма да хукна с вас, нали?

— Но правилата са си правила.

— Така е. Той и сега може да е отсреща и да се чуди с кого говоря по телефона. Няма да му е за първи път.

— В такъв случай да не те задържам. Но ще мина някой вторник, по това време долу-горе.

— Как се казваше вашето списание?

— „Денвър Индипендънт“. Но сме само в интернет, не излизаме на хартия.

— Не знам… Някой трябва да разкаже за щуротиите, които стават в завода. Но първо трябва да помисля за себе си. Така че по-скоро, не.

— Ще мина някоя вечер. И тогава ще решиш какво ще правиш. Става ли?

— Нямам нищо против вас. Просто положението е такова, че…

Лейла беше видяла за първи път Филиша Бабкок на снимките от купона за Четвърти юли, които Коуди Флейнър беше качил на страницата си във фейсбук миналото лято. Филиша беше по бански в цветовете на американското знаме и с бира в ръка. Тялото ѝ като че ли беше на косъм — косъмът в случая бяха здравословната храна и редовните упражнения — от идеалната форма, ала лицето и косата ѝ бяха на път да потвърдят едно злорадо правило на Лейла: годините не се отразяват добре на блондинките. (За Лейла средната възраст беше „отмъщението на брюнетките“.) Като цяло на снимките Филиша беше на преден план и в общи линии на фокус, но в един от кадрите автофокусът на фотоапарата нещо се беше объркал и ясно се виждаше, че голямото нещо в паркирания на алеята пикап на Флейнър на заден план е термоядрена бойна глава В61. На една по-замъглена снимка Филиша беше яхнала бойната глава и позираше как ближе върха ѝ.

Лейла беше в командировка във Вашингтон, когато Пип Тайлър се беше явила на събеседването за стаж в Денвър, ала за него бързо се беше разчуло. За да покаже по какви репортажи би искала да работи, Пип беше донесла снимките на Флейнър, разпечатани от компютър, и шефът на Разследващия отдел на „Денвър Индипендънт“ я беше попитал откъде се е сдобила с тях. Тя беше обяснила, че има приятели сред активистите за ядрено разоръжаване в Оукланд, които пък имали приятели хакери с достъп до софтуер за разпознаване на предмети и (незаконно) до вътрешната мрежа на фейсбук. Вече била станала приятелка с Коуди Флейнър чрез някакъв познат от активистите за разоръжаване, който се бил сприятелил с него под фалшива самоличност. В отговор на въпроса си за снимките с бойната глава, които отдавна били изтрити от страницата на Флейнър във фейсбук, Пип получила отговор от едно изречение: „Не е истинска, сладурче“. Донесените от нея материали, както и препоръките ѝ бяха чудесни и шефът на Разследващия отдел я беше наел на мига.

Седмица по-късно, веднага след като кацна полетът ѝ от Вашингтон, Лейла беше отишла в кабинета на Том Аберант, създателя и главен редактор на „Денвър Индипендънт“. За никого в редакцията не беше тайна, че тя и Том са заедно от повече от десетилетие, но на работното място двамата се държаха строго професионално. Всъщност Лейла искаше само да го извести, че се е върнала. Но докато се приближаваше към отворената врата на кабинета на Том, тя долови, че нещо не е наред.

Вътре с гръб към вратата седеше момиче с дълга лъскава коса. Лейла ясно усети, че Том е на тръни, а по принцип той не се плашеше от нищо. Лейла я беше страх от смъртта, него — не. Не го плашеха нито заплахите за дела и съдебни възбрани, нито финансовата мощ на корпорациите и уволняването на служители. Той беше непоклатимата опора на Лейла. Но бързото му надигане от стола, още преди тя да е прекрачила прага, несъмнено издаваше смущение. Необичайно беше и несръчното представяне.

— Пип — Лейла, Лейла — Пип.

Момичето имаше смайващо тъмен загар. Том устремено заобиколи бюрото и подкара двете жени една към друга, все едно бяха овце, като едновременно с това ги насочи към вратата, сякаш нямаше търпение да се отърве от Пип. Или пък искаше да подчертае, че не се е опитвал да я скрие от Лейла. Лицето на момичето беше открито, дружелюбно и далеч не заплашително красиво, но и самата Пип изглеждаше смутена.

— Пип е изровила още важни неща за Амарило — рече Том. — Знам, че си претрупана, но си мислех да я прехвърля да поработи с теб.

Лейла свъси вежди въпросително, ала той бързо извърна поглед.

— Тази седмица съм доста заета — отговори тя ведро, — все пак ще се радвам да помогна с каквото мога.

Том ги избута в коридора, уверявайки Пип:

— Лейла е най-добрата. Ще си в опитни ръце.

После погледна Лейла.

— Стига да нямаш нищо против?

— Нямам.

— Чудесно.

Той се завъртя и затръшна вратата на кабинета. А обикновено тя винаги стоеше отворена. След няколко минути Том дойде до бюрото на Лейла да разменят няколкото думи, заради които тя всъщност беше минала през кабинета му. Лейла знаеше, че не бива да го пита дали е добре, тъй като тя мразеше този въпрос и беше обучила Том никога да не го задава; „Ако някога не съм добре, ще ти кажа, става ли?“. Само че не успя да се сдържи.

— Всичко е наред — отвърна той.

Очите му бяха скрити от отблясъците, които лампичките на окачения таван хвърляха върху очилата му с метални рамки. Очилата бяха кошмарно седемдесетарски и напълно в тон с навика му да подстригва почти до кожа остатъка от косата си; освен от всичко останало, той не се боеше и от чуждото мнение за външния си вид.

— Струва ми се, че тя ще направи фурор.

„Тя“. Сякаш въпросът на Лейла се беше отнасял за Пип.

— И кой от моите репортажи да зарежа?

— Ти прецени — отвърна Том. — Според нея никой друг не знае за случая, но няма как да сме сигурни. Не искам да ни изпреварят.

— „Код „Счупена стрела“ ІІ. Доста добър удар за стажантка.

Той се засмя.

— „Код „Счупена стрела“ ли? Не „Доктор Стрейнджлав“, а „Код „Счупена стрела“? Това ли ти е асоциацията?

Том се засмя отново, беше се посъвзел.

— Мисълта ми е, че много хубаво не е на хубаво.

— Тя е от Калифорния.

— На това ли се дължи загарът?

— Заливът на Сан Франциско — кимна той. — Там е като с грипните вируси, които идват от Китай — прасета, хора и кокошки живеят под един покрив. Такава история може да изскочи само от Залива. Гениални хакери и поддръжници на „Окупирай“, събрани на едно място.

— Има логика. Интересно защо е дошла при нас. С такава история щяха да я вземат навсякъде. В „Пропублика“. „Калифорния Уоч“. „Центъра за разследваща журналистика“.

— Доколкото разбрах, дошла е тук заради гаджето си.

— Петдесет години феминизъм, а жените продължават да следват мъжете.

— Точно ти си човекът, който може да ѝ избие тези глупости от главата. Стига наистина да нямаш нищо против.

— Наистина нямам.

— Колко му е да се добави още някой в списъка на обгрижваните от Лейла?

— Абсолютно си прав. Поредният в списъка.

Ето така Том беше натресъл Пип на Лейла. Дали не се опитваше да се имунизира, като прикрепяше момичето към нея? Пип определено не беше най-привлекателната стажантка, работила в „Денвър Индипендънт“, а Том често беше изтъквал — с тона, с който заявяваше непоклатими факти — че неговият тип е типът на Лейла (дребна, плоска, ливанка). Какво в Пип беше наложило имунизацията? След дълго мислене на Лейла ѝ просветна, че навярно момичето е предишният тип на Том, типът на бившата му съпруга. И не беше съвсем вярно, че той не се бои от нищо. Всичко, което му напомняше за бившата му съпруга, го притесняваше. Дори и да го видеше в някое предаване, той настръхваше и започваше да крещи по телевизора. Така че щом си даде сметка, че като поема отговорността за Пип, тя всъщност му прави услуга, Лейла захвърли задръжките и взе момичето под крилото си.

— Коуди говорил ли е за охраната на периметъра, докато бяхте женени? Ти изненада ли се, че е отнесъл в дома си ядрена бойна глава?

— Каквато и глупост да направи Коуди, не бих се изненадала. Веднъж сваляше боята от гаража с горелката и се опита с нея да си запали цигарата, усети се чак когато яката на ризата му пламна.

— А за охраната на периметъра?

— С баща му често говореха за някакви параметри. Със сигурност съм ги чувала да употребяват тази дума. Параметри на радиация и… Какво друго? Някакви параметри на предписанията?

— А за портала, за оградите?

— О, боже. Периметър! Питаш ме за периметър, а аз ти говоря за параметри. Все едно знам какво точно е параметър.

— Коуди споменавал ли е да са внасяли или изнасяли нещо тайно от завода?

— По-скоро внасяха. Там има достатъчно бомби да изпепелят Панхендъл. Отстрани човек би казал, че хората от охраната ще са притеснени и нащрек, но е точно обратното, тъй като изобщо смисълът на бомбите е да сме сигурни, че никога няма да бъдат използвани. Всичко е просто хвърляне на прах в очите и служителите там го знаят. Затова си организират съревнования за Седмицата на безопасни условия на труд, играят футбол, събират консерви за бедните — за да не им е скучно. Работата е по-добра, отколкото да разфасоваш месо или да си надзирател в затвора, но пак е досадна и е задънена улица, няма как да се издигнеш. Затова имат неприятности с контрабандата.

— Алкохол? Наркотици?

— Не, пиячка не вкарват, лесно ще ги хванат. По-скоро разни забранени стимуланти. И чиста урина за тестовете за наркотици.

— А изнасяли ли са нещо?

— Ами Коуди имаше един сандък с инструменти, съвсем новички инструменти, но с малко радиация, колкото от Инспекцията по труда да решат, че не са безопасни за използване. Иначе нищо им нямаше.

— Но бомби не са изчезвали.

— О, не. На тях им слагат баркодове, чипове за проследяване, за да ги преместят от едно хале в друго, сума ти бумаги трябва да се подпишат. Във всеки един момент знаят къде е всяка бомба. Сигурна съм, защото точно това работеше Коуди.

— Контрол на наличността.

— Да.

Лейла изключи записа, наближаваше Пампа. Тази част от Панхендъл беше толкова равнинна, че на човек му се завиваше свят, струваше му се, че може да се изтъркули или да бъде пометен от тази двуизмерна планетарна повърхност без никакви издутини и изпъкналости, на които да спре погледа си. Нищо не се открояваше в тази не само природна, а и духовна пустош. Земята не ставаше ни за земеделие, ни за търговия и жителите на Пампа я прахосваха, без да се замислят, ниските и грозни постройки си стояха сам-самички, на голямо разстояние една от друга. Фаровете на Лейла осветяваха покрити с прах изсъхнали и умиращи дървета, посадени без кой знае каква надежда да се хванат. Но тъй като бяха тексаски дървета, тя виждаше някаква красота и в тях.

Паркингът на „Соник“ беше празен. Тя беше решила да не рискува да изплаши Филиша с второ обаждане, ако бившата приятелка на Коуди не беше на смяна, Лейла щеше да дойде пак на другия ден. Филиша обаче не само, че беше на работа, ами се беше подала от гишето за приемане на поръчките и висеше надолу с главата, мъчейки се да стигне до земята, без да падне.

Щом се приближи, Лейла видя банкнотата от един долар на асфалта под гишето. Тя я взе и я подаде на Филиша.

— Благодаря, госпожо. — Филиша се вмъкна обратно на мястото си. — Какво ще обичате?

— Аз съм Лейла Хелу. „Денвър Индипендънт“.

— А! Звучите, сякаш сте от Тексас.

— И наистина съм от Тексас. Може ли да поговорим?

— Ами… — Филиша отново надникна от прозорчето и огледа паркинга и улицата. — Казах ви вече какво е положението. Той идва да ме вземе в десет, а понякога подранява.

— Още е осем и половина.

— А и не бива да стоите тук. Тук е само за коли.

— Тогава може да вляза при теб.

Филиша поклати глава замислено.

— Само човек в моето положение може да разбере какво ми е. Не мога да го обясня.

— Все едно си доброволен затворник.

— Затворник? Като че ли… Да, може би. Затворничката от Пампа. — Тя се изкикоти. — Звучи като заглавие, някой трябва да напише книга за мен.

— Много ли си хлътнала?

— Луда съм по него! Даже нямам нищо против да съм затворничка.

— Това ми е познато.

Филиша се вгледа в очите на Лейла.

— Наистина ли?

— И аз съм била в разни положения.

— Уф, майната му. Не ми пука. Може да седнете на пода, да не се виждате. Ако минете през задния вход, управителят няма да ви забележи. Всички останали са мексиканци.

Най-големият риск в работата на Лейла бяха източниците, които искаха да ѝ бъдат приятели. Светът беше пренаселен с бъбривци, а слушатели не достигаха, много от събеседниците ѝ оставяха впечатлението, че тя е първият човек, който ги изслушва. Лейла с лекота прелъстяваше „аматьорите“ — източниците, които ѝ трябваха само за даден репортаж — като приемаше точно този облик, който те очакваха от нея. (Тя се нагаждаше и спрямо очакванията на „професионалистите“, държавните служители, помощниците на конгресмени, но те я използваха така, както тя използваше тях.) Мнозина от колегите ѝ, дори и тези, които харесваше, грубо отрязваха източниците си и прекъсваха всякакви отношения с тях, като следваха принципа на случайните свалки, че ако не възнамеряваш отново да преспиш с някого, най-добре е повече изобщо да не му се обаждаш. В журналистиката, както и в секса, Лейла беше от тези, които винаги се обаждат отново. Единственият начин, по който можеше от етична гледна точка да преглътне прелъстяването на източниците си, беше в някакво отношение наистина да бъде такава, на каквато се правеше. И затова се чувстваше длъжна да отговаря на обажданията, писмата и дори на коледните картички на източниците си, след като приключеше с тях. Все още получаваше писма от Тед Казински, така наречения Юнабомбър, макар да бяха минали повече от десет години от състрадателния ѝ материал за съдебните му неволи. На Казински му бяха отказали да се защитава сам на процеса и на практика му бяха отнели възможността да изложи публично радикалните си възгледи за правителството на САЩ под претекста, че е невменяем. А какво беше доказателството за невменяемост? Убеждението му, че американското правителство е плод на заговор, запушващ устата на инакомислещите. Само някой луд би вярвал в това! Юнабомбър страшно беше харесал Лейла.

Докато тя седеше на изцапания с кетчуп под и се мъчеше да не обръща внимание на мексиканската музика, Филиша ѝ довери, че Коуди Флейнър е пълен перко и въздух под налягане, нямала търпение да се отърве от него. Била му „вързала“ само заради хубавия му задник, кротките очи и дългите мигли. Но Господ ѝ бил свидетел, че изобщо не искала той да напуска съпругата и децата си. И след като Коуди я изненадал с този си ход, нямало как, поне за известно време, да го зареже. Искала само малко да се позабавлява, а вместо това разрушавала живота на хората. И именно заради угризенията на съвестта си останала да живее при Коуди още шест месеца.

— Останала си при него, защото си се чувствала виновна, така ли? — попита Лейла.

— Нещо такова. А и заради безплатното жилище и липсата на други възможности.

— Знаеш ли, и аз направих същото, като бях колкото теб. Разбих един брак.

— Щом може да бъде разбит, значи, трябва да бъде разбит.

— Има различни школи по този въпрос.

— И колко време изкара с онзи след това? Не се ли чувстваше виновна?

— Там е работата — усмихна се Лейла, — че още съм женена за него.

— Е, щастлив край.

— Но определено се чувствах виновна.

— Знаеш ли, струваш ми се свястна. За първи път виждам журналистка на живо. Очаквах нещо друго.

„Това е, защото съм адски добра да предразполагам хората“, помисли си Лейла.

Филиша прекъсна разказа си, за да обслужи една кола с юноши, и след това се развика на колегите си:

— Хей, пичове, no quiero la musica. Menos loud-o, por favor?[25]

Коуди бил убеден, че с него Филиша е ударила джакпота, но тя не била на същото мнение. И колкото повече той се напъвал да я впечатли, толкова по-малко се впечатлявала тя. Сбил се в един бар, за да ѝ покаже колко издържа на бой. Онази маймуна, жена му, не успяла да наложи запор над заплатата му заради неплащането на издръжка за децата — федералните навсякъде си пъхат гагата, ама иначе нищо не чакай от тях — и той отрупал Филиша с дрънкулки и какво ли още не, включително чисто нов айпад. Цялата идея зад изненадата му за Четвърти юли била да я впечатли. Коуди бил в оръжейния завод и работата му там била една от най-скучните. Постоянно дрънкал за „променлива мощност на взрива“, „килотонаж“ и „разбиващи бункери“ бомби, като се правел, че лично той е отговорен за опазването на страната. На нея накрая ѝ писнало и му казала истината в очите, а именно, че от него нищо не зависи и че неговите бомби, които той най-вероятно е виждал само на картинка, не могат да я впечатлят. Коуди се засегнал, естествено, но не ѝ пукало. Приятелят му Кайл, който живеел в Пампа, вече бил започнал да ѝ мята многозначителни погледи.

Вечерта на трети юли Филиша се прибрала късно у дома след разпивка с приятелките си и заварила Коуди да я чака отвън. Казал ѝ, че ѝ е приготвил подарък. Завел я отзад, където върху едно одеяло лежало нещо голямо и цилиндрично. Коуди заявил, че това е термоядрена бойна глава В61, да я видел сега какво ще му каже.

Какво можела да му каже, била се разтреперила от страх.

Коуди рекъл:

— Хайде, пипни я. Съблечи се и легни отгоре ѝ, а после ще те опъна така, както никой досега не те е опъвал.

Тя заувъртала, не искала да си лепне някаква радиация или друга подобна гадост.

Коуди я успокоил, че няма никаква опасност. Накарал я да докосне бомбата и ѝ обяснил за системата за безопасност и устройствата за активиране. Обичайните самохвалства, говорел неща, от които си нямал понятие, само че този път на одеялото в задния двор лежала истинска термоядрена бойна глава.

— И аз мога да я активирам — рекъл той.

— Не можеш — възразила Филиша.

— Има начин, ако знаеш кодовете, а аз ги знам. Мога да изтрия Амарило от картата за нула време. Бам!

Филиша го попитала за какво му е да изтрива Амарило от картата. Хем не ѝ се вярвало, хем ѝ се струвало, че все пак може да е истина.

— За да видиш колко те обичам — отвърнал Коуди.

Тя отговорила, че не вижда връзка между любовта му към нея и унищожаването на Амарило. Мислела си, че едва ли не с тези думи, с мотаенето спасява десетки хиляди невинни хора в Амарило, а заедно с тях и собствената си кожа. С едно ухо се заслушвала за полицейски сирени.

Коуди я уверил, че няма да го направи. Просто искал Филиша да знае, че той може да го направи. Той, Коуди Флейнър. Искал тя да усети каква мощ държи в ръцете си. Искал да се съблече гола, да прегърне бомбата и да вирне сладкото си дупенце пред него. Не ѝ ли се искало и на нея, като знаела каква ужасяваща мощ се крие в бомбата?

Всъщност погледнато по този начин, наистина ѝ се искало. Тя отстъпила и направила каквото ѝ казал, не се били забавлявали толкова, откакто той я изненадал и напуснал жена си. Да си тъй близо до нещо, което може да причини толкова смърт и разрушения, да долепиш потната си кожа о хладния кожух на ядрената бойна глава, да си представяш как облак във формата на гъба захлупва целия град, докато тръпнеш в екстаз. Било страхотно, не можела да отрече.

В същото време било очевидно, че купонът ще е само за тази вечер. Коуди или щял да се озове в затвора, или трябвало да върне В61, откъдето я е взел, и това щяло да сложи край на върховното чукане върху тристакилограмовата смъртоносна бомба. И за да му се насладят, докато още имат тази възможност, те го направили отново. Било страшно гот, но след това на нея ѝ станало мъчно за него. Той не бил много умен, а и Филиша вече била решила да се изнесе при Кайл.

— Миличък — казала му тя, — ще те вкарат в затвора.

— Няма — отвърнал Коуди. — Никой няма да ме вкара в затвора, задето съм взел за малко един макет.

— Макет ли?

— Да, макет за обучение. Точно копие, като се изключи ядреният заряд.

Тя се ядосала. На глупачка ли я правел? Нали ѝ казал, че е съвсем истинска ядрена бомба!

— Кой разкарва истински бомби с пикапа си, скъпа?

Значи, само се е преструвал, че бомбата е истинска? Е, какво друго да очаква човек от него!

— Че каква разлика има? — попитал той. — Ти определено не се преструваше. Фойерверките за Четвърти юли ряпа да ядат!

Лейла записваше устремено в бележника си.

— И колко време е престоял при Коуди макетът? Имаме снимки с него от Четвърти юли.

— Върна го на другата вечер — отговори Филиша. — В завода е спокойно на празника, а той познаваше дежурните на портала. Първо обаче държеше да се похвали с бомбата пред приятелите си. Кайл казва, че Коуди е като пале, непрекъснато ти върви по петите и ако някой го предизвика, върши всякакви глупости, за да накара хората да го уважават.

— И приятелите му бяха ли впечатлени?

— Кайл не беше. Той се досещаше какво сме правили с Коуди предишната вечер, тъй като Коуди само дето не го казваше в прав текст. Викаше ѝ „бомба афродизиак“.

— Прекрасно. Да те питам, за да изчистим този въпрос, на една от снимките ти като че ли…

Филиша се изчерви.

— Сещам се за коя снимка говориш. Направих го заради Кайл. Гледах го право в очите.

— Коуди едва ли е останал доволен.

— Знам, че това, което направих, не е повод за гордост. Но ме беше страх Кайл да не си помисли, че между мен и Коуди пак всичко е наред. Просто трябваше да го направя.

— И затова ли Коуди скъса с теб?

— Кой ти е наговорил тези глупости? Кайл ми помогна да си събера багажа, докато Коуди караше бомбата в завода. Още същата вечер. И оттогава съм в Пампа. Все още ми е малко гузно, но пък поне последните спомени на Коуди с мен са хубави. Нито той, нито аз ще забравим онази вечер с атомната бомба. Споменът винаги ще ни е мил.

— Знаеш ли как в завода са разбрали за случилото се?

— Такова нещо няма как да не се разчуе. Освен това той качи снимките във фейсбук. Представяш ли си?

След като се раздели с Филиша, Лейла изкара колата от паркинга на „Соник“ и след стотина метра отби встрани, тъй като кратковременната ѝ памет беше напращяла като вимето на неиздоена крава. С червената химикалка допълни и поясни драсканиците в бележника си. Не можеше да го отложи до връщането си в Амарило, помнеше в пълна точност подробностите по-малко от час. Още не беше приключила, когато в паркинга на „Соник“ влетя луксозен пикап и след миг изскочи отново на улицата. Мина покрай Лейла и тя мярна Филиша, която не седеше до прозореца, а се беше привела навътре и беше преметнала ръка през врата на шофьора.

Лейла беше достатъчно възрастна, че да е хванала разследването „Уотъргейт“ на години, в които да е способна да го разбере. От майка си помнеше само смесица от страх и тъга, болнични стаи, как баща ѝ хлипа, погребение, което като че ли се проточи няколко дни. Едва в лятото на Сам Ервин, Джон Дийн и Боб Халдерман тя се превърна в пълноценно помнеща личност. Беше започнала да гледа изслушванията в Конгреса, за да не трябва да си говори с грозната братовчедка на баща си Мари. Баща ѝ, който имаше множество пациенти и освен това работеше в Изследователския институт на Стоматологичния факултет в университета, беше довел Мари от родината си, за да поддържа домакинството и да се грижи за Лейла. Мари плашеше приятелките на Лейла, облизваше ножа си, когато се хранеше, носеше хлопащи ченета, които отказваше да смени, не спираше да се оплаква от климатиците и явно не беше запозната с правилото, че трябва да оставя децата да побеждават в игрите. Летата с нея изглеждаха безкрайни и Лейла никога не забрави връхлетялото я вълнение, когато осъзна, че разбира всичко, което възрастните във Вашингтон обясняват по телевизията, че и тя е допусната в заверата. Няколко години по-късно баща ѝ я заведе на „Цялото президентско войнство“ и след това тя го накара да я остави в киното, за да се промъкне отново в салона да гледа и следващата прожекция.

Баща ѝ се беше съгласил на драго сърце. Той спазваше порядките на Стария свят, където редно и нередно не са особено ясно разграничени и въпросът беше да ти се размине безнаказано; крадеше пешкири от хотелите, купи си антирадар за кадилака и беше само ядосан, но не и засрамен, когато го хванаха, че крие данъци. Въпреки това баща ѝ можеше да се държи и като в Новия свят. Когато под влиянието на „Цялото президентско войнство“ Лейла обяви, че иска да стане разследващ журналист, той отговори, че журналистиката е мъжка професия и точно заради това дъщеря му трябва да влезе в нея, за да покаже на какво е способна една жена от фамилията Хелу. После допълни, че Америка е буца масло, а умът на Лейла е горещият нож, създаден да я пререже, в Америка жените не бивало да живеят като издържаната от братовчед си Мари.

Посланието му беше феминистко, ала той не беше феминист. В колежа и след това, докато се издигаше във вестникарския свят, Лейла не можеше да се отърве от чувството, че доказва нещо не от свое име, а от името на баща си. Когато извоюва първото си репортерско назначение — в „Маями Хералд“ — и той беше прикован на легло от удар, тя знаеше, че баща ѝ иска — и очаква — дъщеря му да напусне работа и да се върне в Сан Антонио. Мари вече беше починала, но той имаше двама синове от първия си брак, в Хюстън и Мемфис. Можеше те да го вземат да го гледат, само че те бяха мъже.

За да си запълва вечерите в Сан Антонио, докато баща ѝ гаснеше, Лейла започна да пише разкази. После ужасно я беше срам, че се е мислела за писателка, споменът за разказите будеше неприязън, все едно те бяха хванали коричка рани, които не може да престане да разчесва, ала я е страх да не ги разкървави. Не можеше да възстанови причините, поради които беше седнала да пише, като се изключеше желанието ѝ да се разбунтува срещу бащината си амбиция за нея и да го накаже, задето тази му амбиция е постигнала своето. Така или иначе, след като той получи втори удар и почина, тя реши да похарчи по-голямата част от наследството си — доста намаляло в резултат на данъците и разделено със заварените ѝ братя и две жени, които познаваше съвсем бегло, едната беше работила дълги години в зъболекарския кабинет на баща ѝ— като се запише в курс по творческо писане в Денвър.

Лейла беше по-възрастна от повечето си колеги в Денвър и не само притежаваше по-голям житейски опит, но можеше да черпи идеи от семейното нещастие и безкрайните имигрантски истории. Освен това се смяташе за по-привлекателна, отколкото би следвало, ако се имаше предвид броят на връзките ѝ до този момент. Когато един от преподавателите в първия семестър, Чарлс Бленхайм, си избра да отличи една по-млада писателка в групата и започна да хвали „експерименталните“ ѝ произведения, у Лейла се задейства наследствената съревнователна жилка. При роднинските събирания на рода Хелу основното занимание за запълване на времето бяха картите и състезателните игри, като се подразбираше, че всеки се опитва да мами. Лейла се хвърли с хъс в писането, а още повече хъс вложи в забележките си към творбите на по-младата си съперничка. Научи се къде точно трябва да забива острието и не след дълго привлече вниманието на Чарлс.

Чарлс беше на върха на славата си, тъкмо беше изкарал една година като стипендиант на фондация „Ланан“, а рецензия на първа страница на „Таймс“ го беше помазала за наследник на Джон Барт и Станли Елкин, само дето той не знаеше, че това е върхът. На яркото зарево на задалото се на хоризонта светло бъдеще, петнайсетгодишният му брак изглеждаше сив и под нивото му, договор, сключен, когато акциите на Бленхайм са били силно подценени. Лейла се беше появила в точния момент, за да му сложи край. Докато се справяше с тази задача, тя завинаги настрои двете дъщери на Чарлс срещу него. Лейла си даваше сметка как изглежда в техните очи и в очите на съпругата му, и съжаляваше за това— не обичаше да не я обичат — но не се чувстваше кой знае колко виновна. Не беше виновна, че Чарлс е по-щастлив с нея. За да се откаже от неговото и своето щастие в името на семейството му, бяха нужни строги принципи. В критичния момент, когато обърна поглед навътре за ясно напътствие кое е редно и кое не е, Лейла откри само завещаните от баща ѝ мишмашести убеждения.

Беше луда по Чарлс, поне в началото. От всичките си студентки той беше избрал именно нея. Наедрялото му тяло на по-възрастен мъж правеше дребната ѝ фигурка да изглежда миловидна и караше Лейла да се чувства невероятно привлекателна. Той идваше на лекции с „Харли Дейвидсън“, носеше свилената си коса дълга до раменете на коженото яке, назоваваше колоси в литературата с малките им имена. За да не го вкара в беля с управата на университета, Лейла се отказа от курса по творческо писане. Седмица след развода тя се яхна на мотора зад Чарлс и отпрашиха за Ню Мексико, на другия ден се ожениха в Таос. Обикаляше с него по конференции, където — постепенно си даде сметка за това — ролята ѝ беше да бъде млада, свежа и екзотична, да разпалва завист у колегите му, които още не са сменили съпругите си или поне не са го правили наскоро. Беше публикувала достатъчно от драсканиците си в малки списания, където думата на Чарлс се чуваше, за да се представя като писателка.

След като меденият месец, продължил всъщност няколко месеца, отмина, Чарлс се захвана със своя опус, „големия роман“, който щеше да му осигури място в канона на съвременната американска литература. Едно време е било достатъчно да напишеш „Врява и безумство“ или „И слънце изгрява“. Сега обаче най-важна беше големината. Дебелината, дължината. За съжаление, нямаше кой да посъветва Лейла, че преди да се омъжи за писател и да си въобрази, че и тя самата е писателка, е по-добре първо да види как се живее в дом, в който се ражда „голям роман“. След ден на разочарование мъката се тешеше с три големи бърбъна. Ден на концептуален пробив и еуфория се отпразнуваше с четири големи бърбъна. За да разшири съзнанието си за необходимата големина, седмици наред Чарлс не пипваше абсолютно нищо. Университетът изискваше от него много малко, но то все пак не беше нищо, а и най-дребните несвършени задължения се превръщаха в мъчение за твореца. Лейла се нагърбваше с всяка задача, която можеше да поеме, както и с много от тези, които не биваше да върши, но нямаше как да води лекциите му например. Наближеше ли време Чарлс да отиде да преподава, триетажната къща в традиционен стил часове наред се огласяше от пъшкане. Воплите идваха ту от единия, ту от другия етаж и бяха хем искрени, хем шеговито преувеличени.

Това, което спасяваше Чарлс, същината на слабостта на Лейла към него, беше чувството му за хумор. В редките добри дни той успяваше да напише по някой дълъг абзац — несвързан, както и всички останали, със събратята си — от който Лейла се заливаше от смях. Но много по-често в края на деня нямаше написан и ред. Вместо това в кратките мигове, в които беше свободна да се блъска над своите писаници на детското бюро на по-голямата му дъщеря и комплексарски да сравнява своя плосък журналистически стил със „спойката от мъжественост и устременост“ („Ню Йорк Таймс Букс Ривю“, първа страница) в абзаците на съпруга си, макар че нямаше и два свързани един с друг, откакто се беше омъжила за него, тя чуваше отварянето на вратата на пълния с книги кабинет на третия етаж, последвано от Тежката стъпка. И тъй като знаеше, че Лейла го чува, той нарочно стъпваше още по-тежко, за да придаде комичност на приближаването си. Накрая спираше пред затворената ѝ врата и — сякаш можеше да се допусне, че тя не е чула Тежката стъпка — миг-два се подвоумяваше, преди да почука. Даже и след като отвореше, не влизаше направо, а стоеше на прага и бавно плъзгаше поглед из ъглите, сякаш се чудеше дали, ако пише в детска стая, творенията му няма да са по-големи, или сякаш тепърва привикваше отново към чудния малък свят на Лейлиното съществуване. След това изведнъж — внимателно подбираше момента, за да произведе максимален комичен ефект — я поглеждаше и питаше: „Заета ли си?“. Тя никога не отговаряше, че е заета. Чарлс влизаше, сгромолясваше се на застланото със стигаща чак до пода покривка единично легло и изпъшкваше пресилено. Винаги се извиняваше, че я е обезпокоил, но Лейла долавяше в извиненията му подмолно негодувание към способността ѝ да върти домакинството и едновременно с това да накъдри по няколко страници в плоския си журналистически стил. Понякога обсъждаха на какво се дължи блокажът му, коя е конкретната пречка в този момент, ала само като прелюдия към това, заради което той беше слязъл, а именно да я повали на застланото легло, на чамовия паркет или направо на детското бюро. На нея ѝ харесваше. Много ѝ харесваше.

След една мъчителна година, в която големият роман така и не се отпуши, на нея ѝ дойде до гуша от литературата. Като феминистка не можеше да си представи просто да си седи у дома като съпруга на Чарлс и затова започна работа в „Денвър Поуст“, където бързо се наложи, тъй като сега се занимаваше с журналистика заради самата себе си, не заради баща си. В нейно отсъствие страниците от големия роман започнаха да набъбват, макар и бавно и на цената на големи количества бърбън. След като спечели награда за един от материалите си (за лошото управление на щатския панаир в Колорадо), Лейла се осмели да обяви бойкот на вечерите, които Чарлс даваше в чест на гостуващи писатели. О, как се пиеше на тези отвратителни събирания, неизбежните прояви на пренебрежение към Чарлс, прибавянето на поредното име към списъка му с ненавистни личности. На практика единствените живи американски писатели, които той не мразеше, бяха неговите студенти и бившите му студенти, и ако някой от тях постигнеше известен успех, беше само въпрос на време да го засегне, да го предаде и да се озове в списъка с враговете.

Предвид спадащото му самочувствие и нарастващото самосъжаление, Лейла навярно би трябвало да се притеснява Чарлс да не постъпи с нея така, както беше постъпил с първата си съпруга, и да се хвърли в обятията на някоя млада студентка. Само че тя продължаваше да го възбужда безумно. Сякаш той беше голям котарак, а дребничката, мъничката Лейла беше мишленце, на което котаракът няма как да не скочи. Може би това важеше за всички писатели или просто Чарлс си беше такъв, но той нито за миг не я оставяше на мира. Дори извън леглото Чарлс постоянно я ръчкаше и човъркаше, вадеше ѝ душата, стремеше се всичко да бъде изкарано на бял свят и да бъде изречено на глас.

Едва ли не в самозащита, Лейла стигна дотам, че започна да си мечтае да забременее. Имаше приятели в „Поуст“ с бебета, с вече тичащи насам-натам три-четиригодишни, с първолаци. Беше ги държала в ръцете си като пеленачета и се разтапяше от доверчивостта и невинността, с които те, едва стъпили на скута ѝ, опипваха лицето ѝ и облягаха главичка на гърдите ѝ. Струваше ѝ се, че няма нищо по-сладко от едно дете, нищо по-ценно и заслужаващо си. Но когато — една внимателно подбрана вечер, след като през деня Чарлс беше отбелязал напредък от хиляда думи — тя си пое дълбоко дъх и повдигна въпроса, той реагира, все едно е дошъл краят на света. С премерена бавност, тъй че да подсили комичния ефект, Чарлс се обърна към нея и я удостои с мрачния си Поглед. Погледът му трябваше да е смешен, но я изплаши. Той означаваше: „Помисли си какво каза току-що“. Или: „Не говориш сериозно, нали?“. Или още по-заплашителното: „Даваш ли си сметка, че пред теб стои изтъкнат американски писател?“. Честотата, с която напоследък я гледаше с този Поглед, я караше да се пита какво означава тя за него. Преди смяташе, че го привличат талантът, издръжливостта и зрелостта ѝ, ала сега се опасяваше, че той харесва най-вече това, че е дребничка.

— Какво? — попита тя.

Чарлс примижа силно, цялото му лице се сбръчка. След това отвори очи.

— Извинявай — каза той. — Какво ме питаше?

— Дали може да поговорим евентуално да си направим дете.

— Не сега.

— Добре. Но какво разбираш под „сега“, тази вечер или това десетилетие?

Той въздъхна драматично.

— Какво точно в несъществуващата връзка между мен и децата ми те кара да мислиш, че съм подходящ за баща? Да не би да пропускам нещо?

— Става дума за мен. Не за нея.

— Разликата ми е ясна. А ти наясно ли си с напрежението, на което съм подложен?

— Набива се на очи.

— Не, не, можеш ли изобщо да си представиш, дори и за миг, как бих могъл да довърша книгата с бебе в къщата?

— Очевидно това няма да стане в следващите девет месеца. А един немного далечен краен срок може да ти помогне да се мобилизираш.

— Вече просрочих крайния срок с три години.

— Говоря за истински краен срок. В който вярваш. И аз го искам. Искам да довършиш книгата, но освен това искам и да имаме дете. Двете не си противоречат. Даже може да си повлияят благотворно.

— Лейла!

Той нарочно извика името ѝ строго, за да бъде смешно.

— Какво?

— Обичам те повече от всичко друго на света. Моля те, кажи ми, че го знаеш.

— Знам го — отвърна тя тихо.

— Затова ме чуй, моля те. Изслушай ме, моля те: всяка минута от този разговор се равнява на един изгубен работен ден следващата седмица. Една минута — един ден, усещам го. Ако ти страдаш, и аз страдам, знаеш го. Затова, моля те, нека спрем веднага.

Лейла кимна, после се разплака, после се любиха, после отново поплака. Няколко месеца след това от „Поуст“ ѝ предложиха петгодишен договор като кореспондент във Вашингтон и тя прие. Не беше престанала напълно да обича Чарлс, но вече не издържаше да е край него с тази болка в гърдите. Изпитваше вярност към бебе, което още не беше заченато. Към една възможност.

Тази възможност я последва във Вашингтон и се връщаше с нея веднъж месечно в Денвър за планьорките в редакцията и за изпълнение на съпружеските задължения. Лейла не желаеше да си се представя разведена в началото на четиресетте, работеща по шейсет-седемдесет часа седмично и жадуваща за дете, ала като че ли изобщо нямаше власт над посоката, в която беше поел животът ѝ, той все повече се отдалечаваше и вече почти напълно беше достигнал скоростта, необходима за преодоляване на гравитацията. Знаеше накъде я води този курс, но се опитваше да не мисли за това. В среднощните разговори по телефона с Чарлс долавяше, че той също е самотен, никога преди не беше обръщал такова внимание на работата ѝ, не беше предлагал тъй настървено помощта си. Но при посещенията му през лятото, първата и втората година, малкият ѝ апартамент в Капитолия се превръщаше в миришеща клетка на голям котарак, който е твърде потиснат, за да се умие с лапички. Чарлс по цял ден се мотаеше вътре по боксерки и се оплакваше от времето. Лейла за първи път се почувства физически отблъсната от него. Измисляше си причини да се прибира по-късно, но той винаги я чакаше, нетърпелив, обезумял. Най-сетне беше приключил големия си роман, само че редакторът настояваше за множество поправки, а Чарлс не можеше да вземе решение и за най-дребното нещо. Задаваше ѝ едни и същи въпроси по сто пъти и нямаше смисъл да му отговаря, тъй като на следващата вечер ѝ сервираше пак същите. И двамата въздъхнаха с облекчение, когато той се върна в Денвър да поеме новия випуск жадно гледащи го в устата студенти.

Лейла се запозна с Том Аберант през февруари 2004 година. Том, уважаван журналист и редактор, беше дошъл във Вашингтон на лов за таланти за бъдещото си издание за разследваща журналистика и в списъка му с потенциални кандидати беше и Лейла, която вече имаше споделен „Пулицър“ (антракс, 2002 година). Той я покани на обяд и обясни, че разполага с двайсет милиона долара начален капитал. В момента живеел в Ню Йорк, но бил разведен, нямал деца и смятал да разположи редакцията в Денвър, родния си град, където режийните разходи щели да са по-ниски. Бил я проучил и знаел, че съпругът ѝ е в Денвър. Дали би проявила интерес към възможността да се върне у дома и да работи за немалка заплата в издание с идеална цел, без да се тревожи от неизбежния срив в рекламните приходи и без да мисли за ограниченията в дължината на материалите и за ежедневните крайни срокове?

Предложението би трябвало да ѝ допадне. Само че големият роман на Чарлс беше излязъл само преди седмица и беше направен на пух и прах от критиката („раздут и безкрайно противен“, Мичико Какутани, „Ню Йорк Таймс“), в резултат на което Лейла беше скована от ужас, наближаващ границата на 6 в скалата от 1 до 10. Обаждаше се на Чарлс по три-четири пъти на ден, надъхваше го, повтаряше му колко съжалява, че не може да е до него в този момент. Само че неприязънта, с която посрещна предложението на Том, ясно показваше, че изобщо не съжалява. Не искаше да е жената, изоставила съпруга си след провала на „делото на живота му“. Но нямаше как да скрие нито от себе си, нито от Том, че не е готова да напусне Вашингтон.

— Сигурен ли си, че трябва да е точно в Денвър? — попита тя.

Том имаше месесто лице, устата му беше като на костенурка, от присвитите му очи лъхаше добронамерена насмешливост. Темето му беше олисяло, косата отстрани беше подстригана почти до кожа, но си личеше, че все още не е побеляла. Пинизът на мъжете в разцвета на силите си е, че като цяло няма значение дали отговарят на общоприетата представа за красота. Прощава им се не само наличието на коремче, но даже и тънкият глас, особено ако е леко дрезгав, какъвто беше на Том.

— Ами да, сигурен съм — отвърна той. — Там са сестра ми, племенницата ми. Западът ми липсва.

— Проектът ти е страхотен.

— Не искаш ли да помислиш още малко? Или веднага ще ми откажеш?

— Не, не отказвам. Просто…

Чувстваше се напълно прозрачна.

— Ох, ужасно е — въздъхна тя. — Знам какво си мислиш.

— Какво си мисля?

— Питаш се защо не искам да се върна в Денвър.

— Няма да те лъжа, Лейла. Разчитах да се присъединиш към нас. И мислех, че Денвър е най-силният ми коз.

— Да, това с Денвър е чудесно, а и ти си абсолютно прав в предвижданията си за бранша. Сто години разполагахме с монопол над рекламата. Завърташ пресата, печаташ пари. А сега вече не е така. Само че…

— Само че?

— Ами предложението ти идва в доста неподходящ момент.

— Проблеми у дома.

— Да.

Том се облегна назад с ръце на тила, напъна копчетата на ризата.

— Кажи ми дали това ти звучи познато — рече той. — Обичаш го, но не можеш да живееш с него, той страда, а ти смяташ, че раздялата ще оправи нещата, ще позволи и на двама ви да се възстановите. И когато накрая идва време да се съберете отново, тъй като раздялата е само временна, установяваш, че всъщност през цялото време си се самозалъгвал.

— В интерес на истината — отвърна Лейла, — от доста време подозирам, че съм се самозалъгвала.

— Значи, жените са по-умни от мъжете. Или просто ти си по-умна от мен. Ако ми позволиш да доразвия този хипотетичен сценарий още малко…

— И двамата знаем за кого става дума.

— Аз го харесвам — рече Том. — „Луд, тъжен татко“ е страхотна книга. Безумно смешна. Невероятна.

— Със сигурност е адски забавна.

— Но сега ти си тук, във Вашингтон. Докато критиците правят на кайма новия му роман.

— Да…

— Майната им на критиците. Въпреки всичко, аз пак ще си го купя. Ако се върнем към хипотетичния сценарий, има ли някой друг? Ако е добър и се занимава с разследвания, с радост ще го взема. Не съм против наемането на двойки.

Тя поклати глава.

— Няма никой? — попита Том. — Или не е журналист?

— Интересуваш се дали съм свободна ли?

Той се наведе напред и покри лицето си.

— Заслужих си го. Всъщност друго исках да разбера, но си признавам, че въпросът ми не беше зададен добре. Просто съм си такъв, ценител на гузната съвест. Не биваше да питам.

— Ако можеше да видиш колко виновна се чувствам, щеше да установиш, че съм точно по вкуса ти.

Игривият тон, с който изрече думите си, ги сбъдна. Беше ужасно — и сякаш не зависеше от нея — как се разтапяше при вида на първия мил, успял неженен мъж, изпречил се на пътя ѝ, откакто върху големия роман се беше стоварила вълната язвителни оценки („банален“, „прекалено дебел“, „тегав“). Но колкото и виновна да се чувстваше, Лейла не можеше да го отрече: в нея растеше негодувание срещу Чарлс, задето се беше провалил. Освен това негодуваше и задето е принудена да се смята за повърхностна, гонеща успеха жена само защото харесва Том Аберант. Ако книгата на Чарлс беше получила хвалебствени отзиви и беше попаднала в кратките списъци за големите награди, Лейла можеше да продължи по отдалечаващата се траектория, без да се чувства виновна. Никой копче нямаше да ѝ каже. Напротив, ако се върнеше при него, щяха да я гледат с лошо око, задето беше избягала във Вашингтон, докато той се е мъчил, а след това е довтасала обратно при него да се радва на успеха му. Така че нямаше как да не ѝ се иска Чарлс да го нямаше. В един свят, в който Чарлс не съществуваше, тя щеше да приеме изключително привлекателната оферта за работа на Том.

Вместо това Лейла предложи на Том по-късно да излязат да пийнат по нещо. Отиде в бара с къса черна рокля. След това от апартамента си изпрати на Том дълго изповедно писмо. Вечерта на няколко пъти отлага обичайното обаждане на Чарлс. В нарастващото чувство на вина заради отлагането, в самата вина намери волята и основанието изобщо да не се обади. (Макар че страдащият от угризения може да сложи край на страданията си във всеки един момент, като просто направи това, което трябва, страданието все пак го има и е истинско, а самосъжалението не е придирчиво от какво точно страдание се подхранва.) На следващия ден, без да погледне отговора на Том в пощата си, тя отиде на работа, говори с Чарлс три пъти и вечеря с един източник. След като се прибра, се обади на Чарлс за четвърти път и най-сетне отвори писмото на Том. То не беше изповедно, но съдържаше покана. В петък вечерта Лейла се качи на влака за Манхатън (чувството за вина, което би трябвало да се появи впоследствие, някак си не само че я гризеше още преди да е направила каквото и да е било, а и я подтикваше към изневярата) и прекара нощта в апартамента на Том. Не се отдели от него до края на почивните дни, оставяше го само колкото да отиде в банята да се изпикае или да се обади на Чарлс. Чувството за вина беше смазващо, подобно на гравитацията изкривяваше времето и пространството и по пътя на неевклидовата геометрия се сливаше с вината, която Лейла не беше изпитвала, когато разрушаваше брака на Чарлс. Сега излизаше, че все пак и тогава се е чувствала виновна, но вината просто е била препратена посредством изкривяване на времето и пространството към Манхатън през 2004 година.

Нямаше да издържи, ако не беше Том. С него се чувстваше сигурна. Той беше едновременно причината за вината и лекът срещу нея, тъй като я разбираше и сам я преживяваше. Том беше само с шест години по-голям от Лейла, нищо че изглеждаше доста по-възрастен заради олисялото си теме, но се беше оженил толкова млад, че крахът на продължилия дванайсет години брак беше в доста далечното минало. Съпругата му Анабел била човек на изкуството, обещаваща млада художничка и режисьорка, издънка на едно от семействата, които притежават „Маккаскил“, най-голямата компания за производство на храни в света. На хартия тя била абсурдно богата, но не общувала с родителите си и отказвала да взема пари от тях. По времето, когато Том се беше спасил от брака им, нейната кариера била в задънена улица, Анабел била в края на трийсетте и още искала деца.

— Постъпих като страхливец — каза той на Лейла. — Трябваше да я напусна пет години по-рано.

— Страхливост ли е да останеш с човек, когото обичаш и който има нужда от теб?

— Ти кажи.

— Хм… По-нататък ще ти отговоря.

— Ако беше на трийсет и една, можеше да се окопити, да срещне някой друг и да си роди дете. А аз чаках толкова дълго, че в общи линии я лиших от тази възможност.

— Пак е можела да го направи, след като е била толкова богата.

— Тя беше ненормална в това отношение. По-скоро би умряла, отколкото да вземе пари от баща си.

— Такъв е бил нейният избор. Защо се чувстваш виновен за избор, който е направила тя?

— Защото знаех какво ще избере.

— Изневерявал ли си ѝ?

— Чак след като се разделихме.

— В такъв случай извинявай, но май те бия в надпреварата по вина.

Не било само това, каза Том. Бащата на Анабел го харесвал и се опитвал да му помогне във финансово отношение. Том не можел да приеме никаква помощ, докато бил с Анабел, но след смъртта си, повече от десет години след развода, баща ѝ му оставил двайсет милиона долара и Том ги взел. От там идвал началният капитал за изданието.

— И за това ли се чувстваш виновен?

— Можеше да откажа.

— Но ги използваш за нещо хубаво.

— Използвам ги, за да направя живота си по-приятен, макар че съпругата ми никога не би приела тези пари. И не само че правя живота си по-приятен, а и израствам професионално. Увеличавам мъжките си преимущества.

На Лейла ѝ харесваше с Том, но чувството му за вина ѝ се струваше малко попресилено. Чудеше се дали той не преувеличава (и не омаловажава сексуалния захват, с който го е държала Анабел) заради нея. При второто си посещение в Ню Йорк тя го попита може ли да разгледа кутията му със стари снимки. На тях се виждаше слаб, млад мъж с момчешки вид и гъста коса, едва го позна.

— Изглеждаш съвсем друг.

— Аз бях съвсем друг.

— Сякаш гледам човек със съвсем различно ДНК.

— И на мен така ми се струва.

Щом видя Анабел, Лейла започна да разбира по-добре чувството за вина на Том. Анабел беше умопомрачителна: едрогърда анорексичка с блясък в очите и с грива на Медуза, рядко се усмихваше. На заден фон се издигаха студентски общежития, къщи в гетата, зимно нюйоркско небе отпреди 11 септември.

— Наистина изглежда малко плашеща — каза Лейла.

— Ужасяваща. Само като я видя, и се разтрепервам, това си е посттравматично стресово разстройство.

— А виж се ти! Толкова млад и сладък!

— Чудесно описание на брака ми с две думи.

— А тя къде е сега?

— Нямам представа. Нямахме общи приятели и не поддържаме връзка.

— Значи, може в крайна сметка да е взела парите. И да си е купила остров някъде.

— Всичко е възможно. Но не ми се вярва.

На Лейла ѝ се искаше да вземе някоя от снимките, беше си избрала една страшно сладка на Том, направена от Анабел на ферибота за Стейтън Айлънд, само че беше твърде рано за това. Тя затвори кутията и го целуна по костенурковската уста. Сексът с него не беше драматичното изпълнение с Чарлс, нахвърлянето, размятането, писъците на сграбчена плячка, но Лейла вече си мислеше, че другото е за предпочитане. Беше по-спокойно, по-бавно, по-скоро сливане на умовете чрез телата.

Струваше ѝ се, че Том ѝ е таман, и именно заради това се чувстваше най-виновна, тъй като това означаваше, че Чарлс не е и никога не е бил подходящ за нея. Сдържаността на Том и готовността му да я остави на мира бяха като капки мед за нейната твърде дълго ръчкана и човъркана душа. И той като че ли изпитваше същото усещане, че тя е точно за него. И двамата бяха журналисти и говореха на един език. Но Лейла не спираше да се чуди защо мъж като него не се е оженил повторно. И преди да изгори мостовете към Чарлс, тя попита Том за причината.

Той отговори, че след развода не е оставал с жена за повече от година. Според неговите етични разбирания една година била границата, поне в Ню Йорк, за необвързващи отношения, а заради зле приключилия си брак се боял от обвързване.

— Какво искаш да ми кажеш? — попита Лейла. — Че след осем месеца ще ме изриташ?

— Ти вече си обвързана — отвърна той.

— Аха. Много смешно. И това правило казваш ли го още на първата среща?

— Това е общоприето правило в Ню Йорк. Не аз съм го измислил. Така не изяждаш пет години от живота на жената, преди да я изриташ, както ти се изрази.

— Вместо да преодолееш фобията си от обвързване, да речем.

— Опитах се. Неведнъж. Но очевидно при мен става дума за клиничен случай на посттравматично стресово разстройство. Връхлита ме истинска паника.

— По-скоро клиничен случай на бекярство.

— Лейла, те бяха по-млади. Знаех много повече от тях, знаех какво може да стане. Дори и да не беше омъжена, с теб пак щеше да е друго.

— Да, прав си. Защото съм на четиресет и една. Минал ми е срокът на годност. Няма да се чувстваш виновен, когато ме разкараш.

— Разликата е в това, че имаш брак зад гърба си.

На Лейла изведнъж ѝ просветна.

— Не, разликата е другаде — каза тя. — Разликата е там, че аз съм по-възрастна, отколкото е била съпругата ти по време на развода. Не си я заменил с по-нов модел двайсет и осем годишна. Заменил си я с по-стар модел. Затова не се чувстваш толкова виновен.

Том не отговори.

— И знаеш ли откъде го знам? Защото и аз правя подобни сметки. Готова съм на всичко, само и само да заглуша чувството за вина, пък било то и за пет минути. В „Адирондак Ривю“ е излязла рецензия за романа на Чарлс. Хвалебствена. Той е разпратил линка до всичките си познати, видях го, докато идвах насам. Трябвало е някой да му каже да не го прави. Нуждаел се е от мен, неговата съпруга, да го посъветва: „По-добре недей“. Но аз бях заета с друго, говорех с теб по телефона. И къде е моето малко правило да ми помогне сега? Нямам си такова.

Тя прибираше дрехите си в сака, с който беше дошла.

— Това правило вече не важи — рече Том. — Споменах го само защото смятах, че ще ме разбереш. Но си права, наистина има значение, че си на четиресет и една. Не го отричам.

Честността му като че ли беше насочена не към Лейла, а към призрака на бившата му съпруга.

— По-добре да си вървя, преди да си ме разплакал — каза тя.

Това, което я накара да си тръгне онази вечер от апартамента му, беше шестото ѝ чувство. Ако сдържаността на Том беше просто основополагащата му същност, Лейла можеше да се успокои и да я приеме. Само че шестото ѝ чувство подсказваше, че той невинаги е бил сдържан. В брака си е бил отворен към крайности, и то до такава степен, че сега се чувстваше травматизиран, а очевидно Анабел все още имаше власт над съвестта му. Между него и Анабел беше имало нещо, което той не възнамеряваше да се опита да постигне с никой друг, и шестото чувство нашепваше на Лейла, че тя винаги ще е на второ място, че никога не би могла да победи в тази надпревара.

Само че Том продължи да ѝ се обажда през зимата, осведомяваше я за напредъка в подготовката на интернет изданието си и тя не можеше да се преструва, че предпочита да говори с някой друг. В началото на май, три месеца и половина след първата им среща, той отново дойде във Вашингтон. Лейла отиде да го посрещне на „Юниън Стейшън“ и щом го видя да се мотае на перона в неизгладен панталон и стара тениска от 50-те, специално избрана заради грозотата ѝ като бъзик с добрия вкус, в главата ѝ заби камбана с ясен, чист звук, беше влюбена в него.

Той си беше запазил стая в „Джордж“, за да не изглежда, че се е надявал да отседне при нея, но така и не стигна до хотела. Прекара седмица в апартамента ѝ, използваше нейния интернет, четеше на дивана ѝ, очилата вдигнати на лисото теме, пръстите свити около гръбчето на книгата, придърпана на педя от късогледите очи. Струваше ѝ се, че Том винаги е бил на дивана ѝ, и когато се прибереше и го видеше излегнат там, имаше чувството, че най-сетне, за първи път в живота си, си е у дома. Съгласи се да напусне „Поуст“ и да започне работа в неговото издание. И друго да ѝ беше предложил, също щеше да се съгласи. Искаше (но още не му беше казала) да се опита да му роди дете. Обичаше го и искаше никога да не я напуска. Оставаше единствено дълго обсъжданият, но така и непроведен разговор с Чарлс. Ако беше успяла да го проведе навреме, може би щеше да се омъжи за Том. Но я беше страх, страхуваше се, колкото и Том навярно се беше страхувал, когато е трябвало да сложи край на брака си. Отлагаше разговора, отлагаше да предупреди „Поуст“ за напускането си и една топла колорадска вечер в края на юни, на слизане от Голдън Чарлс изхвърча от пътя с мотора си XLCR 1000, купен с последната третина от аванса за издаването на книгата във Великобритания, и остана парализиран от кръста надолу. Беше карал пиян.

Сам си беше виновен, но несъмнено и Лейла имаше вина. Докато се влюбваше в друг мъж, беше позволила животът на съпруга ѝ да излезе от релси. Тя веднага уреди да бъде командирована в Денвър и докато Чарлс беше в болницата, а след това се възстановяваше, нямаше как да му каже за Том, трябваше да поддържа духа му бодър. Само че отлагането я караше още повече да се страхува от мига, в който трябваше да разкрие истината за Том. И докато играеше ролята на любяща съпруга — всяка сутрин се отбиваше да види Чарлс и оставаше при него по няколко часа вечер, продаде триетажната къща и намери по-удобна, ободряваше го и тайно му носеше уиски, сприятели се с лекарите и болногледачите, не се спираше и за миг — спеше с друг в красивата къща, която Том беше купил в Хилтоп отчасти с пари от бившия си тъст.

Катастрофата на Чарлс ѝ коства година фертилност. Немислимо беше в този момент да му стовари новината, че носи чуждо дете. Немислимо беше да добави и бебе към и без това напрегнатия си живот. А след това, когато заведе Чарлс в новата къща, беше немислимо и да не живее с него. Но тя все още искаше дете и когато между другото Том я попита не възнамерява ли най-сетне да напусне Чарлс, тя му зададе своя въпрос.

— Не — отвърна Том.

— И толкова? — попита тя. — Просто не?

Той я обсипа с множество разумни аргументи — посветеността им на работата, натоварения им живот, опасността от вродени дефекти, когато родителите са твърде възрастни, глобалните катаклизми, породени от промените в климата и пренаселеността, които навярно щяха да сполетят планетата в живота на детето им — но всъщност най-вече беше ядосан, че Лейла все още живее с Чарлс и не му е казала за връзката им. Как изобщо би могъл да си помисли да има дете от жена, която дори не може да напусне съпруга си?

— Ще му кажа в мига, в който забременея — обеща тя.

— А защо не му кажеш сега?

— Той страда. Ти щеше ли да изоставиш Анабел, ако тя беше в инвалидна количка? Чарлс има нужда от мен.

— Не виждаш ли как изглежда това в моите очи? Готов съм да направя крачката, веднага. Готов съм още утре да се оженя за теб. А ти дори нямаш представа кога ще се измъкнеш от брака си.

— Току-що посочих как би могъл да ми помогнеш за това.

— Ако и за това имаш нужда от помощ, значи, нещо не е наред.

Лейла беше в по-слаба позиция, искаше дете, а времето ѝ изтичаше. Ако не станеше с Том, най-вероятно никога нямаше да стане. Изпитваше тъга за смъртта на възможността, обида от отказа на Том и гняв, задето той не искаше това, което искаше тя. Том като че ли изобщо не я разбираше. Тя беше убедена, че оправданията за отказа му са изсмукани от пръстите, че истинската причина е желанието му да избегне чувството за вина, задето все пак е създал детето, което не е дал на бившата си съпруга, а в същото време той отказваше да приеме като валидно основание нейното чувство за вина към Чарлс.

И така започнаха караниците. Разгорещени от нейна страна, сдържани от негова. Все същата задънена улица: тя отказваше да напусне Чарлс, той отказваше да се опитат да си направят дете. Том никога не губеше самообладание, не повишаваше тон и обяснението му, че скандалите с Анабел му стигат за пет живота напред и вече няма сили за това, караше Лейла да избухва и за двама им. Чарлс никога не беше предизвиквал гневни крясъци от нея, но сега съревнованието с Анабел имаше точно такъв ефект. Толкова ѝ беше неприятно да се слуша как крещи, че скъса с Том. След седмица се помириха. Седмица след това отново скъсаха. Той ѝ беше таман, тя му беше таман, ала не можеха да намерят начин да бъдат заедно.

Близо два месеца изобщо не си говориха. Една вечер, след като сложи Чарлс да си легне, изми одрисканата му тоалетна и без конкретна причина се разплака, Лейла се поддаде на импулса да се обади на Том. Вдигна телефона, но нещо не беше наред, не даваше свободно.

— Ало?

— Ало?

— Том?

— Лейла?

Два месеца без да си говорят, а бяха посегнали към телефона в един и същи миг. Тя не вярваше в предзнаменования, ала това със сигурност беше знак. Лейла развълнувано избълва, че не може да се разведе с Чарлс, но и не може да живее без Том. На свой ред той заяви, че не го интересува дали тя ще се разведе, не можел да живее без нея. Лейла отново имаше чувството, че се е прибрала у дома.

На другата сутрин тя съобщи на Чарлс, че се изнася, напуска „Поуст“ и започва работа в интернет издание с идеална цел. Не посочи никаква причина, но Чарлс я ръчка и човърка, докато не изкопчи всичко от нея. Оттогава тя през седмица прекарваше почивните дни при него, а живееше при Том, не като пълноправен съсобственик на къщата, не като човек, който взема решения за обзавеждането, а като своего рода постоянен специален гост. Двамата заровиха основното противоречие, излязло на бял свят при караниците им, заровиха го дълбоко. Лейла така и не му прости напълно, задето не искаше дете от нея, ала с времето това постепенно загуби значението си. И двамата се трудеха усърдно да превърнат „Денвър Индипендънт“ в уважавано в цялата страна интернет издание, а освен това тя беше заета и с грижите за Чарлс, понякога дори се улавяше, че е благодарна, задето не е обременена и с деца.

Животът ѝ с Том беше странен, неясно определен и завинаги временен, но точно заради това беше живот на истинска обич, тъй като беше свободно избиран всеки ден, всеки час. Напомняше ѝ за разликата, която беше научила като дете в неделното училище. Техните бракове бяха като Стария завет, при нея ставаше дума за зачитане на обета, който беше дала пред Чарлс, при Том — за страх от гнева и презрението на Анабел. А в Новия завет важни бяха само любовта и свободната воля.

Рано сутринта на другия ден след срещата с Филиша, Лейла отиде с колата до къщата, която Ърл Уолкър беше купил — официално обявената цена беше триста седемдесет и две хиляди долара — след като го бяха уволнили от оръжейния завод. Къщата разполагаше с три гаража и автоматична система за поливане, чиято силна струя беше измокрила улицата, където Лейла паркира. Явно в Амарило се смяташе за нещо нормално, въпреки настъпилата суша, да се харчи вода за поливане на тревата. На алеята лежеше вестник, навит на пристегната с ластик тръба. Малко след пристигането на Лейла от къщата излезе едра петдесетина годишна жена, взе вестника, изгледа я подозрително и се прибра.

Уолкър беше началникът на Коуди в Отдела за контрол на наличността. Тази информация Лейла имаше от Пип, която също така беше установила, че Уолкър е продал предишната си къща за двеста и трийсет хиляди долара. Останалите без работа хора обикновено не си купуват по-голяма къща, нито пък им се отпуска по-голяма ипотека, освен това нямаше нотариално заверено завещание от последните три години, което да обяснява доплатените от Уолкър сто четиресет и две хиляди долара. Този факт сам по себе си беше не по-малко любопитен от качените във фейсбук снимки. Друг факт, изровен от Пип в доклад от извършена през януари обща инспекция на завода, гласеше, че през лятото е установена „незначителна нередност в работата на Отдела за контрол на наличността“, която е била „задоволително отстранена“ и „вече не представлява проблем“. По предложение на Лейла Пип беше показала снимките от фейсбук на един автомонтьор и той беше казал, че освен ако пикапът на Флейнър не е с подсилено окачване, товарът отзад най-вероятно е доста по-лек от четиристотин и петдесетте килограма на истинска В61. До този момент Лейла и Пип не бяха успели да изкопчат от Флейнър нищо друго, освен онова „не е истинска, сладурче“. Единственото обаждане на Лейла до него бързо беше приключило със заплахи и ругатни.

Уолкър също ѝ беше отказал да се срещнат, но само с „не, благодаря“, а само „не“ означаваше „може би“. Тя седеше в колата, пиеше зелен чай и отговаряше на писма, свързани с други репортажи, докато самият Уолкър не излезе от къщата и се отправи към нея по подгизналата трева. Той беше страшно слаб и беше облечен в анцуг в лилаво-бяло, цветовете на Християнския университет в Тексас. „Рогатите жаби“. Лейла свали стъклото на прозореца.

— Коя сте вие? — попита Уолкър.

Кожата на лицето му беше като на съпруга ѝ и издаваше слабост към уискито.

— Лейла Хелу. „Денвър Индипендънт“.

— И аз така си помислих. Вече ви казах, че няма за какво да говорим.

От уискито разцъфналите капиляри розовееха повече, отколкото от джина, и не бяха чак толкова виолетови като от виното. Всяка официална вечеря в университета предлагаше възможност за изучаване на цвета на академичната общност.

— Имам само няколко много кратки и ясни въпроса — рече Лейла. — Няма да ви причинят никакви главоболия.

— Появата ви тук е достатъчно голямо главоболие. Не ви искам на моята улица.

— Какво ще кажете да пием кафе някъде? Когато кажете, цял ден съм на ваше разположение.

— Да не мислите, че ще седна на публично място с вас? Най-учтиво ви моля да си вървите. Не мога да говоря с вас.

Не на улицата. Не на публично място. Не му е позволено да говори.

Тя му се усмихна мило и поприглади косата по слепоочието си, не че имаше нужда от приглаждане, а колкото той да види пръстите ѝ в косата.

— Вижте — рече Уолкър. — Изглеждате симпатична жена, така че ще ви спестя губенето на време. Не е имало нищо. Пратили са ви за зелен хайвер.

— Улеснявате ме — отвърна тя. — Хайде да изчистим въпроса. Аз ще ви кажа защо смятам, че има нещо, а вие ще ми обясните защо няма и така довечера ще съм си в Денвър и ще си спя в моето легло у дома.

— По-добре още сега запалете колата и напуснете моята улица.

— А може и изобщо да не говорите. Само ще кимате или ще поклащате глава. Не е забранено да поклащате глава, нали?

Лейла му се усмихна отново и завъртя глава, сякаш да му покаже колко е лесно. Уолкър въздъхна, не знаеше какво да прави.

— Ето, паля колата — каза тя и завъртя ключа. — Виждате ли? И напускам вашата улица.

— Благодаря.

— Вие нямате ли работа някъде из града? Мога да ви закарам?

— Няма нужда.

Лейла изключи двигателя и Уолкър въздъхна още по-тежко.

— Съжалявам — каза тя. — Като журналист съм длъжна да чуя вашата позиция по случая.

— Няма никакъв случай! Нищо не се е случило.

— Ето, виждате ли, това е някаква позиция. Защото другите твърдят, че се е случило нещо. Някои дори казват, че ви е било платено, за да си затваряте устата. И аз се чудя за какво са ви дали парите, ако наистина нищо не се е случило. Нали така?

Уолкър се надвеси над нея. Кожата му беше като размазана карта на гъстонаселен град.

— С кого сте говорили?

— Не издавам източниците си. Това е първото, което трябва да знаете за мен. Който разговаря с мен, е в безопасност.

— Мислите се за много умна, а?

— Не, в интерес на истината, от тези работи разбирам толкова, колкото и всяка жена. Но вие можете да ми помогнете да вникна в тях, нали?

— Умницата от големия град.

— Просто посочете час и място. Където да се срещнем. Някое по-ненабиващо се на очи място.

Лейла винаги използваше израза „ненабиващ се на очи“, когато разговаряше с мъже. Намекваше точно за каквото трябва. Идеята за „ненабиване на очи“ беше абсолютната противоположност на жената в къщата на Уолкър. Която в същия този момент отвори вратата и се провикна:

— Ърл, с кого говориш?

Лейла прехапа устни.

— Госпожата е журналистка — отвърна Уолкър. — Обяснявам ѝ как се излиза от града.

— Каза ли ѝ, че няма какво да кажеш?

— Нали точно това ти казах!

След като вратата се затвори, Уолкър, без да поглежда към Лейла, рече:

— Зад „Сендъргас“ на „Клифсайд“. В три. Ако не се появя до четири, по-добре се връщайте да си спите в своето легло в Денвър.

Лейла потегли с мръсна газ, окрилена от съгласието му, точно за тази окриленост живееше като журналист, едва се сдържаше да не натисне още повече педала на газта. Кой би се досетил, че от всичките номера, които беше приложила, точно намекът за легло ще го спечели?

В стаята си в хотела тя натисна П на телефона.

— Пип Тайлър — вдигна Пип в Денвър.

— Здрасти! Току-що си уговорих среща с Ърл Уолкър.

— Супер!

— Говорих и с Филиша Бабкок.

— Браво.

— Ще паднеш от смях. Флейнър е взел бомбата като сексуален стимулант.

— Тя ли ти го каза?

— Наду ми главата, обремени ме с толкова много работи, които бих предпочела да не знам, ако изобщо в журналистиката може да има такова нещо. Но и тя потвърди, че е било макет.

— О…

— От това пак може да излезе добър материал, Пип. Щом като някой служител може да изнесе от завода макет, значи, може да изнесе и истинска бомба. Ще стане чудесен репортаж!

— Все пак е хубаво, че светът е в по-голяма безопасност, отколкото си мислех.

Лейла ѝ разказа подробностите, като се радваше, поне в лично качество, не като началник, че Пип не бърза да се върне към проучванията, възложени ѝ от друг репортер, разследващ доколко може да се има вяра на съдебните лекари.

— Да те оставям да си четеш докладите от аутопсии — каза накрая Лейла. — Как върви?

— Ще умра от скука.

— Ами… Няма как.

— Просто споделям, не се оплаквам.

Лейла потисна бликналите чувства. След това се предаде.

— Мъчно ми е за теб.

— О… Благодаря.

Тя зачака, надяваше се на нещо повече.

— И на мен ми е мъчно за теб — добави Пип.

— Ще ми се да те бях взела с мен.

— Е, нищо. Няма да ти избягам.

След като затвори, Лейла си даде сметка, че е прекалила. „И на мен ми е мъчно за теб“ надхвърляше границите на това, което имаше право да изтръгне от свой подчинен, но пак беше по-малко, отколкото искаше да чуе. Чувстваше се неудовлетворена и разголена, както и малко превъртяла. В нежността, която изпитваше към децата, имаше нещо телесно, намиращо се вътре в нея близо до онзи център, който копнееше за ласки и секс. Но причината да изпитва тази нежност беше, че колкото и да обичаше детето в обятията си, беше сигурна, че никога няма да го предаде и да злоупотреби с невинността му. Ето заради това нищо не можеше да замени децата, заради тази вътрешно заложена неутолимост, хем болезнена, хем прекрасна, на родителската любов.

Колкото и да беше необичайно, истинското име на Пип беше Пюрити. (В подадените за стажантското място документи пишеше Пип Тайлър, но Лейла беше погледнала копието от дипломата в колежа.) На Лейла името ѝ се струваше удачно, макар да не можеше да каже защо. Пип определено не беше „непорочна“, поне що се отнасяше до секса. Беше дошла да живее в Денвър с приятел, за когото отказваше да говори, беше споменала само, че е музикант и се казва Стивън. Освен това беше живяла в истинска мизерия в Оукланд, сред мръсни анархисти, а снимките от купона на Коуди Флейнър бяха придобити по незаконен път, с помощта на хакери. Лейла се чудеше дали у Пип не долавяше не друго, а своята невинност и неопитност, когато беше на двайсет и четири. Тогава тя изобщо не подозираше колко малко знае за света, ала сега го виждаше ясно у Пип.

Лейла искаше да е добър феминистки пример за подражание и да даде на Пип посока, каквато тя на нейните години нямаше. „Парадоксът е в това — беше ѝ казала по време на обяд един ден, — че благодарение на интернет работата на журналиста е много по-лесна. За пет минути можеш да провериш това, за което преди ти бяха нужни пет дни. Но в същото време интернет убива журналистиката. Нищо не може да замени репортер, който е работил в дадена област двайсет години, култивирал си е източници, способен е да направи преценка от кое може да излезе добър материал и от кое— не. Гугъл и Акоринт те карат да се чувстваш много умен, но най-добрите репортажи са резултат от проучванията на място. Някой източник случайно изтърве нещо и изведнъж виждаш новината. Тогава се чувствам най-жива. Когато седя пред компютъра, съм само наполовина жива.“

Пип я беше изслушала внимателно, без да коментира. Тя притежаваше често срещаната сред днешните колежани неохота да изразява категорично мнение, боязън да не се изложиш или да не проявиш неуважение. На Лейла ѝ мина през ума, че всъщност Пип изобщо не беше невинна, в смисъла на детинска чистота и непознаване на света, напротив, тя беше много по-умна от нея, Пип и съвременниците ѝ чудесно съзнаваха колко смъртно увреден свят наследяват, всъщност самата Лейла беше по детски наивна. И все пак тя беше убедена, че пасивността на Пип е просто поколенчески стил, и търсеше начин да проникне през нея.

Пип или изобщо не пиеше, или се отрязваше. Лейла я водеше често на вечеря, за да е сигурна, че поне веднъж на ден любимката ѝ се е нахранила като хората, и в заведението пиеше сама. Но миналата седмица, в четвъртък вечерта, Пип си беше поръчала чаша вино и за нула време я изгълта. След като пресуши и втората, попита дали може да поръча бутилка, дори нелепо предложи да я плати. След час от виното не беше останала и капка, храната си стоеше недокосната, а Пип плачеше. Лейла се пресегна през масата и погали зачервеното ѝ лице.

— О, миличка…

Пип скочи и изтича към тоалетната. Когато се върна, попита може ли, само този път, да пренощува при Лейла.

— О, миличка — повтори Лейла. — Ще ми кажеш ли какво е станало?

— Нищо — отвърна Пип. — Просто тук се чувствам самотна. Майка ми ми липсва.

Лейла побърза да прогони мисълта за майка ѝ.

— Няма проблем да дойдеш да спиш у дома — каза тя. — Но трябва да знаеш в какво положение се намирам.

Пип веднага кимна.

— Освен ако вече не си в течение.

— Подочух нещо.

— По принцип тази вечер би трябвало да спя у Том, предполагам, че това вече го знаеш. Но според мен не е добре да те заведа там.

— Ясно. Не биваше да те моля.

— Не, не! Прекрасно е, че помоли. Но и аз съм нещо като гостенка в онази къща. Ако си съгласна да се промъкнем тихомълком…

— Съжалявам, не знам какво ми става.

— Спокойно, нямаше да ти предложа, ако беше проблем.

Къщата на Чарлс беше на три преки от сградата, в която се провеждаше курсът по творческо писане. Той можеше да се придвижва до там с инвалидната си количка — освен това можеше и да престане да преподава — но предпочиташе да продължи да работи и да приема студентите у дома. Стараеше се изобщо да не напуска бърлогата си и твърдеше, че предпочита да е абсолютният господар на царство от двеста квадрата, отколкото да е инвалидът с количката навън. Можеше да сдържа пикочния мехур и червата си, притежаваше добре развити мускули на корема и на раменния пояс и беше много сръчен с количката. Все още прекаляваше с алкохола, но все пак беше понамалил количеството, тъй като възнамеряваше да живее дълго. Парализата беше изкарала наяве недоволството му от литературния свят, който според него искал Чарлс просто да изчезне, а той беше твърдо решен да не му достави тази радост.

Лейла все още прекарваше половината почивни дни при Чарлс, но не спеше с него. Имаше си своя — мъничка — стая в началото на коридора, който водеше към спалнята на големия котарак. Тя искаше да вмъкне Пип в къщата незабелязано, само че още беше десет часът и когато спряха отпред, лампите във всекидневната светеха.

— Е — въздъхна Лейла. — Май ще се запознаеш със съпруга ми. Готова ли си за това?

— Всъщност ми е любопитно.

— Браво, от теб ще излезе журналист!

Лейла почука на входната врата, отключи, надникна и извика, че води гост. Завариха Чарлс излегнат на дивана с купчина студентски работи върху гърдите и червен молив в ръката. Той все още изглеждаше добре, дългата му коса беше хваната на бяла опашка. На масичката имаше бутилка уиски, неначената. От пода до тавана бяха натрупани книги, няколко се въргаляха и по пода.

— Това е една от нашите стажантки, Пип Тайлър — представи я Лейла.

— Пип! — извика Чарлс и я огледа с нескрит сексуален интерес. — Чудесно име. Поражда „големи надежди“[26]! Ха-ха, сигурно често ти го казват.

— Рядко толкова директно — отвърна Пип.

— Пип си търсеше място да пренощува тази вечер — обади се Лейла. — Надявам се, че нямаш нищо против.

— Ти не си ли моя съпруга? Това не е ли нашата къща?

Чарлс се изсмя грубо.

— И все пак — измърмори Лейла и се отправи към коридора.

— Четеш ли, Пип? Имам предвид книги. Гледката на толкова много книги в една стая не те ли плаши?

— Харесвам книгите — отвърна Пип.

— Добре. Добре. Почитателка ли си на обиграния Джонатан, Джонатан Савоар Фер[27], както го наричам аз? Много от студентите ми си падат по него.

— Онази книга за животните?

— Същата. Твърди се, че пише и литература.

— Чела съм онази за животните.

— Толкова много Джонатановци. Истинска напаст от литературни Джонатановци. Ако човек чете само „Ню Йорк Таймс Бук Ривю“, ще реши, че това е най-често срещаното мъжко име в Америка. Синоним на талант, величие. Амбиция, хъс. — Той вдига вежда към Пип. — Ами Зейди Смит? Страхотна, нали?

— Чарлс — обади се Лейла.

— Поседнете с мен. Налейте си нещо.

— Точно в този момент алкохолът ни е противопоказен. А и ти имаш да проверяваш студентски работи.

— Преди да се отдам на спокойния си отмарящ сън, а? — Той взе един лист от купчината. — „Всмъркахме линийки, дълги и дебели като сламки за млечен шейк.“ Проблемът е в сравнението, но кой ще каже в какво точно се състои той? Пип? Можеш ли да ми кажеш какво не е наред в това сравнение?

Пип като че ли се забавляваше на представлението, което Чарлс изнасяше за нея.

— Има ли разлика между сламките за млечен шейк и останалите сламки?

— Точно така, точно така! Пагубната вреда на недостоверния детайл. А и тръбичковидността на сламката за пиене, матовият блясък на пластмасата — няма как да не се прокрадне съмнението, че авторът не познава от личен опит физическите свойства на кокаина. Или че бърка дрогата с инструмента за нейната употреба.

— Или че просто се е увлякъл — подхвърли Пип.

— Или че просто се е увлякъл. Да. Точно това ще напиша отстрани. Ако щеш, вярвай, имам колеги, които не пишат никакви забележки! А аз наистина държа на този студент. Смятам, че би могъл да постигне нещо повече, ако му се покаже къде греши. Кажи ми, вярваш ли в душата?

— Не обичам да мисля за нея — отвърна Пип.

— Чарлс…

Той изгледа Лейла с комично тъжен укор. Защо го лишава, него, инвалида в количката, от тази нищожна частица удоволствие?

— Душата — заобяснява Чарлс на Пип — е химическо усещане. А това, което виждаш на дивана пред теб, е един прехвален ензим. Всеки ензим е създаден да изпълнява строго определена дейност. Той прекарва живота си в търсене на конкретната молекула, с която му е отредено да взаимодейства. И може ли ензимът да бъде щастлив? Има ли душа? Аз отговарям утвърдително и на двата въпроса! Това, за което е създаден ензимът, който лежи пред теб, е да открива лошото писане, да взаимодейства с него и да го подобрява. Ето в това съм се превърнал, подобряващ лошото писане ензим, който си плува в своята клетка. — Той кимна на Лейла. — А тя се тревожи, че не съм щастлив.

Пип се ококори, но преглътна коментара си.

— Тя още търси своята молекула — продължи Чарлс. — Аз вече знам моята. А ти знаеш ли твоята?

— Ще настаня Пип в стаята в мазето — каза Лейла.

— На сигурно място, искаш да кажеш, само дето не е чак толкова сигурно — отвърна той. — Неведнъж съм покорявал стълбите!

Лейла сложи Пип да си легне и след това седна до нея, наметната с плетено одеяло, от притеснение и раздразнение беше отворила бутилка вино и напук на разума наля и на Пип. Виното, леглото и близостта на момичето извадиха на повърхността нещо хищническо у нея, страстно и ненаситно, онази наследствена черта, благодарение на която навремето беше покорила Чарлс, а след това и Том. Тя разказа на Пип как се е озовала с двама мъже, съпруг, за когото се грижи, и приятел, когото обича. Не спомена, че е искала деца, тъй като историята за разочарованието ѝ беше твърде лична и освен това можеше да бъде свързана с това, което Лейла правеше в момента: седеше край леглото на момиче, което на години можеше да ѝ бъде дъщеря. Отпивайки често от чашата, тя сподели доста неща с Пип. Каза ѝ, че ако някога се наложи да избира между мъжете си, сигурно ще предпочете Чарлс, защото е дала обет да бъде с него и в общи линии е провалила живота му, а той не ѝ се сърди за това. Че Чарлс все още се нуждае от нея и понякога е в състояние да прави секс. Че с годините той е подразбрал за Том и се забавлявал да я подкача за него, и че макар тя да признавала за съществуването на Том, никога не го наричала по име. Че за изминалото десетилетие двамата никога не са се срещали. Че молекулата, за която явно Лейла била съответният ензим, била да се грижи за повалени на легло по-възрастни мъже. Че в разрез с теорията на Чарлс, взаимодействието с тази молекула не ѝ носело щастие. Щяла да е щастлива само ако освен Том в живота ѝ няма никой друг.

— Но отговорността е моя — каза тя. — Децата му така и не му простиха, че заряза майка им, а и без това те си падат малко развейпрах. Няма си никого друг, освен мен.

Тук Пип отново се разплака. Лейла ѝ взе чашата с вино, очевидно с голямо закъснение, и я хвана за ръката.

— Няма ли да ми кажеш заради какво си толкова притеснена тази вечер?

— Просто се чувствам ужасно самотна.

— Трудно е, когато нямаш други приятели освен гаджето си.

Пип не отговори.

— Наред ли е всичко между вас?

— Мисля си, че може би ще трябва да се върна в Калифорния.

— Защото с приятеля ти нещата не вървят?

Пип поклати глава и неохотно изплю камъчето. Студентският ѝ заем бил толкова голям, че по-голямата част от стажантската ѝ заплата отивала за вноските, затова не можела да си позволи да остане в Денвър, освен ако не намери къде да живее, без да плаща наем. Парите били толкова много, тъй като в тях влизали и таксите за частната гимназия, в която била ходила в Санта Круз, майка ѝ само повтаряла да не се тревожи за парите. А майка ѝ, макар че не била, строго погледнато, инвалид, била емоционално увредена и нямала никакви приятели. Единствено на Пип можела да разчита и Пип не си представяла друго бъдеще, освен как ще се грижи за нея.

— И това ме кара да се чувствам, сякаш и аз самата съм на сто години — рече тя.

— Нищо подобно.

— Гризе ме съвестта, че съм далеч от нея. Какво изобщо правя тук? Това е някаква фантазия, която няма как да издържи дълго.

На Лейла страшно ѝ се искаше да предложи на Пип да се нанесе при нея. Но макар че на пръв поглед разполагаше с две къщи, нито една от тях не беше нейна в истинския смисъл на думата. Явно от нея все пак нямаше да излезе хубав феминистки пример за подражание.

— Само два месеца те е нямало — каза тя. — Все да можеш да отсъстваш от Калифорния повече от два месеца.

— Не разбираш — отвърна Пип. — Това, което ме кара да се чувствам толкова виновна, е, че аз не искам да се връщам там. Харесва ми да работя с теб, да се уча от теб. Но при мисълта, че няма да се върна, като си я представя как си седи сама в бунгалото и ме чака… Сърцето ми се къса.

— Много добре те разбирам — рече Лейла. — Описваш ежедневието ми.

— При теб поне всичко е в един и същи град. Случило се е нещастие, но си намерила правилния начин да се справиш. Понякога ми се иска…

— Какво?

Пип поклати глава.

— Надух ти главата.

— Не е ли обратното?

— Понякога ми се иска да имах родител като теб.

Стаичката в мазето се разлюля, не беше само от виното, замаяло главата на Лейла.

— Е — рече тя ведро, потупа Пип по ръката и се изправи, — и аз не бих имала нищо против да имам дъщеря като теб.

— Благодаря ти за вечерята и виното.

— Пак заповядай.

— Утре и двете ще съжаляваме.

— Само ще сме махмурлии. Няма да съжаляваме, надявам се.

Лейла се изсмя насилено, заради което, докато се изкачваше по стълбите, се перна по челото с длан за наказание. Горе Чарлс похъркваше на дивана, студентските писания се въргаляха на пода, бутилката с уиски беше отворена. Тя го събуди с целувка по челото.

— Време за лягане.

— Време за пикане.

Не му беше нужна помощта ѝ да се прехвърли в количката, но ѝ беше благодарен за нея. В някакъв тесен, но дълбок смисъл, Лейла го чувстваше по-близък, отколкото всеки друг. Бидейки писател, с годините Чарлс беше разгадал и със задоволство оповестил на глас всяко чувство, което тя изпитваше към Том. Лейла продължаваше да отказва да изговори името на Том, но то беше, за да защити не себе си, а него. Чарлс с охота се включваше в тази игра.

В голямата спалня се долавяше лек, ала незаличим мирис на крем за лице и пръдня. В банята Лейла се спря пред тоалетната, около която бяха монтирани опори за хващане, гледаше как урината на Чарлс се лее в силна струя. И за двама им беше добре тя да е свидетел на облекчаването му. Това беше някакъв начин да правят нещо един за друг. Дори когато му помагаше да достигне до оргазъм, галейки члена му, Лейла не го правеше само заради него. Той беше нейното бебе.

— Когато чух колата — обади се Чарлс, — си помислих: „Четвъртък! Каква приятна изненада“.

— Благодаря ти, че ѝ позволи да пренощува тук.

— След това обаче ми мина друго през ума: дали не са се появили проблеми в другия ѝ дом?

— Вярно е било време за пикане.

— Способността да контролирам мехура си говори за съществуването на Бог, за когото иначе има малко доказателства.

— Малко съм си изгубила ума по това момиче.

Той вдигна вежди.

— Да не си решила да обърнеш резбата?

— О, не. Тя е като изгубено пале, което някак си стигна при мен.

— Може да я оставиш да живее в мазето, но ще трябва ти да поемеш дресировката.

— Къде е сложила Роузи чистата пижама?

— Точно пред теб.

— А, да. Точно пред мен.

На сутринта, леко махмурлия, Лейла отиде при Том и му каза, че трябва да наеме Пип на щат със заплата, с която би могла да се издържа. Том изтъкна, че Пип още не е приключила със стажа. Лейла отвърна:

— Тя се справя добре, заслужава го и освен това парите ѝ трябват сега.

Том сви рамене и се съгласи. Преди той да е размислил, тя отиде да потърси Пип и ѝ съобщи добрата новина.

— Супер — отвърна Пип с тъничко гласче.

За миг Лейла се зачуди дали не постъпва егоистично, даже налудничаво, като се опитва да я задържи в Денвър. Но нали Пип ѝ беше казала, че не иска да се връща у дома?

— А сега да намерим къде да живееш — рече весело Лейла. — Като за начало може да поразпитаме в редакцията.

Пип кимна, не изглеждаше особено радостна.

Срещата с Ърл Уолкър зад газостанцията в покрайнините на Амарило продължи по-малко от петнайсет минути. Уолкър остана в пикапа си, говореше през отворения прозорец, не угаси двигателя. Призна, че е приел двеста и петдесет хиляди долара обезщетение, след като е намекнал на ръководството в завода, че ако той е доволен, всички ще са доволни. Също така призна, че е имало причина да бъде уволнен: употреба на алкохол на работното място, но само веднъж. Един-единствен път Коуди Флейнър го бил покрил и тъй като си падал изнудвач и като цяло бил отвратителен помияр, го накарал да си плати за това, като подпише документите за изнасяне на макета на В61, така че Флейнър да скрои номер на приятелката си. Уолкър не се гордеел със стореното, но то определено не било опасно. Макетът на В61 бил докаран погрешка от въздушната база „Къртланд“ в Албакърки, после довтасали няколко коли проверяващи, но от „Къртланд“ още не били изпратили камион да си го приберат. Ако Флейнър не бил толкова глупав да покаже бомбата на приятелите си и да качи снимки в интернет, нищо лошо нямало да стане и никой нямало да пострада.

— Но това не сте го чули от мен — рече Уолкър и включи на скорост.

— Със сигурност — отвърна Лейла. — Съпругата ви може да потвърди, че отказахте да разговаряте с мен.

Мислите ѝ вече се бяха пренасочили към репортажа, който подготвяше за връзките на минната индустрия с Агенцията за контрол на подземни богатства в Колорадо. Тепърва трябваше да се свърже с ръководството на завода за макета на В61, но вече беше ясно, че от историята с Флейнър няма да излезе нищо. Това щеше да разочарова Пип и Лейла реши да остави момичето да напише репортажа, а после да сложат името ѝ наред с нейното.

Тя се върна в стаята си в хотела и се опита да се обади на Пип и Том, а след като не ѝ вдигнаха, им писа по един есемес. Това, че и двата есемеса останаха без отговор в следващите часове, докато Лейла преглеждаше изровените от Пип данъчни документи и декларации за конфликт на интереси, придоби значение едва когато Том ѝ звънна към десет и половина денвърско време.

— Къде беше? — попита тя.

— Вечеряхме навън — отвърна той. — Заведох твоето момиче на вечеря.

Лейла настръхна, все едно беше усетила как нещо изхрущява в устата ѝ, докато дъвче.

— Винаги водя новите служители на вечеря — додаде Том.

— Да. Разбира се. Къде бяхте?

— „Бившето бистро на ъгъла“.

„Бившето бистро на ъгъла“ беше мястото, където ходеха тя и Том. Възнаграждаваха го заради името.

— Знаеш, че когато трябва да се сетя за някое заведение, въображението ми блокира — рече той. — Абсолютно нищо не ми идва на ума.

— Малко ми е странно да си те представя там без мен.

Гласът на Лейла потрепери леко.

— И на мен ми беше странно. Мисля, че никога не съм ходил там без теб.

Той обаче беше водил и други нови служители на вечеря и въображението му винаги беше успявало да подскаже някое друго заведение. Макар че никога не се караха — не се бяха карали толкова години, че според нея това едва ли щеше да се случи отново— сега тя си припомняше усещането, с което започваха скандалите, пристягането в гърдите.

— Може и да греша — рече тя, — но ми се стори, че не се чувстваш съвсем удобно с Пип.

— Не грешиш. Никога не грешиш.

— Напомня ти на Анабел.

— На Анабел? Не, не.

— Същият тип е. Щом на мен ми е ясно, няма как на теб да не ти е.

— Съвсем различни са. И за другото беше права, радвам се, че я взехме на работа.

— Винаги слушай Лейла.

— Да, това е девизът ми. Както и да е, подхвърлих ѝ една идея. И искам да чуя ти какво мислиш. Казах ѝ, че ще сондирам мнението ти.

— Мислиш да я преместиш от Разследващия отдел в Репортерския?

— Не, не. Струва си и това да го обсъдим, но друго имам предвид. Попитах я дали не иска да дойде да живее при нас известно време. Доколкото разбрах, тя е останала съвсем без пари.

Караниците бяха като повръщането. С всяка година, в която повръщането ѝ се разминаваше, мисълта за него я плашеше все по-силно. Дори когато накрая се тръшнеше от някоя настинка и повръщането станеше неизбежно, дори когато с разума си осъзнаваше, че това ще ѝ донесе облекчение, Лейла пак се мъчеше да се сдържи, да го отложи колкото се може по-дълго. А с караниците беше още по-отвратително, тъй като не носеха облекчение. В това отношение те бяха по-скоро като смъртта: просто отлагай колкото се може повече.

— Къщата е твоя — рече тя, като се опитваше да скрие треперенето на гласа си. — Поканил си я в твоята къща.

— Нашата къща. Нали ти спомена, че искаш да я прибереш?

— Всъщност казах, че бих искала да мога да ѝ предложа подслон. Не мисля за твоята къща като подслон, който мога да предлагам на други хора.

— За мен къщата е наша.

— Знам. А ти знаеш, че аз не го възприемам така. Но това е дълъг разговор. Не съм в настроение за него.

— Нищо не съм ѝ обещавал.

— Не ми харесва ситуацията, в която ме поставяш. Накрая ще излезе, че аз съм прецакала нещата, и тя ще знае, че вината е моя.

— Може да ѝ кажа, че съм размислил, така няма ти да си виновна. Но ще ми помогнеш ли да разбера защо „прецакваш нещата“. Мислех, че искаш тя да живее с теб.

— До вчера на теб дори не ти беше приятно да си в една стая с нея. Доста бързо си смени мнението.

— Стига, Лейла. Ти си изгуби ума по нея. Няма да ти я отнема. А тя не би могла да ме отнеме от теб, дори и да посвети целия си живот на това. Тя е дете.

Лейла не знаеше кого да ревнува повече, Том или Пип. Но взети заедно, двете ревности я караха просто да се оттегли.

— Нямам нищо против — заяви тя. — Прави каквото искаш.

— След като го казваш по този начин…

— Какво искаш да ти кажа? Че не съм наред в главата? Че съм си изгубила ума по момиче, което познавам от два месеца? Че ревнувам? Не желая да се караме за това. Просто ме изненада.

— С нея си говорихме за теб.

— Много мило.

— Тя иска да бъде като теб.

— Явно не е с всичкия си.

— Както и да е, има още нещо. Или по-скоро го няма. Сигурно е по-добре тя самата да ти го каже, но Пип така благоговее пред теб, че я е страх. Няма гадже.

— Какво?

— Живее в Лейкуд под наем заедно с две момичета. Историята с гаджето е пълна измислица. По-точно наистина има някакъв Стивън. Но той е в Калифорния и е женен.

— Тя ти го е разказала това, така ли?

— И аз мога да изкопчвам информация, когато се наложи.

Лейла сигурно трябваше да се чувства измамена, ала всъщност ѝ стана мъчно за Пип. Щастливите хора не лъжат.

— И защо го е направила?

— Не искала да изглежда, сякаш е готова на всичко, за да остане в Денвър. Не искала да знаеш колко е самотна. Не искала да я съжаляваш. Доколкото разбрах, причината да се махне от Калифорния е точно тази история с женения мъж. И отчасти заради това ми хрумна, че може да живее с нас. Тя е много талантлива, но в главата ѝ е малък хаос.

— И не си падаш по нея?

— Даже не мога да опиша колко е далеч това от истината.

Рискът от караница намаляваше. За да насочи разговора към друго, Лейла спомена за срещата си с Ърл Уолкър и идеята си да остави Пип да напише репортажа, тъй като темата е незначителна.

— А Уолкър защо се е съгласил да се види с теб? — попита Том.

В мига, в който чу въпроса, на нея ѝ просветна.

— А — въздъхна тя. — Гений си.

— Попитах те само защо той се е съгласил да се срещне с теб.

— Да, точно това е въпросът. Но на мен само Пип ми беше в ума, колко ще е разочарована. Браво.

— Радвам се, че помогнах.

— Уолкър спомена нещо. От Албакърки са изпратили няколко коли с проверяващи. Просто ми мина покрай ушите.

— Мислела си си за Пип.

— Да, да.

— Екип сме, нали? На твоя страна съм.

— Съгласих се вече.

— Ще трябва пак да поговориш с него.

След като затвори, тя видя, че е пристигнало съобщение от Пип: „Трябва да ти призная нещо“. „Браво, момичето ми — помисли си Лейла. — Само така.“

А тя самата се беше изложила. Беше оплела конците в разговора с Уолкър. Той бързаше да си тръгне и беше на нокти, но това не я оправдаваше, че не му беше задала очевидния въпрос: Защо изобщо от военновъздушната база „Къртланд“ са изпратили макет на бомба в Амарило? Заради този въпрос Уолкър се беше съгласил да се срещне с нея. Заводът не би платил четвърт милион долара, за да му запуши устата заради някаква безобидна шега. Но ако от Албакърки е била изчезнала истинска бомба? И е била заменена с макет?

Още по-притеснителна беше причината, поради която Лейла не се беше сетила да му зададе въпроса. Беше приела, че Уолкър е склонил да се видят заради представлението ѝ, заради женските ѝ хитринки. Беше приела буквално подхвърлената от него забележка за леглото в Денвър, а той всъщност я беше изрекъл саркастично. Тя беше на петдесет и две. Косата, която тъй демонстративно беше пригладила, беше започнала да побелява.

Бррр! Бррр!

Обикновено приспивателното веднага я унасяше, но в нощите, когато то не успяваше да подейства, Лейла не разполагаше със спасителен вариант, беше се наслушала на истории за сомнамбулизъм и не смееше да изпие още едно хапче ативан. Мяташе се като риба на сухо в леглото, което по неясни причини вонеше на цигарен дим по-силно, отколкото предишната вечер, и си мислеше, че Пип я беше излъгала. Че Пип се беше увлякла по женен мъж, беше направила или поне се беше опитала да направи това, което Лейла беше направила навремето. Че тя самата, една стара, съсухрена, сбръчкана жена, навремето е била, също като Пип, самоходна разрушителна бомба, излязла от контрол бойна глава…

Колко ужасяващо лесно се беше оказало да се преобразува срещащият се в природата уран в кухи топчета плутоний, да се напълнят топчетата с тритий и отстрани да се уплътнят с взрив и деутерий, и всичко това в толкова умален мащаб, че бомба, способна да изпепели милион хора, да се побере в пикапа на Коуди Флейнър. Толкова лесно… Несравнимо по-лесно, отколкото да се спечели войната с наркотиците или да се премахне бедността, да се намери лекарство за рака или да се реши въпросът с Палестина. Том имаше своя теория защо човечеството още не се е свързало с извънземен разум и тя гласеше, че всички цивилизации, без изключение, са се самоунищожавали в мига, в който са били способни да изпратят съобщение в Космоса, не са устоявали на това ниво повече от няколко десетилетия в галактика на възраст милиарди години, грейвали са и са угасвали толкова бързо, че дори и галактиката да е пълна с подобни на Земята планети, шансовете някоя цивилизация да се задържи достатъчно дълго, че да получи съобщение от друга, са нищожно малки просто защото разбиването на ядрото на атома е твърде лесно. Лейла не харесваше теорията му, но не можеше да предложи по-добра и всички апокалиптични сценарии пораждаха у нея едно-единствено чувство: „Нека да съм сред първите загинали, моля“; тя се беше насилила да прочете документални разкази от Хирошима и Нагасаки и какво е да се клатушкаш полужив по улицата с обгорена кожа. Не само заради Пип ѝ се искаше случаят в Амарило да се окаже по-сериозен. Незнайно защо страхът на света от атомните оръжия се движеше точно по обратната траектория на нейния страх от скандали и повръщане: колкото повече години минаваха, без Земята да се взриви, толкова по-малко като че ли се страхуваха хората. Втората световна война се помнеше повече с избиването на евреите, дори с бомбардировките над Дрезден и блокадата на Ленинград, отколкото със случилото се в двете августовски утрини в Япония. На ден за климатичните промени се изписваше повече мастило, отколкото за атомните арсенали за година. Да не говорим за преходните рекорди в националната футболна лига, които Пейтън Манинг бил отбелязал като играч на „Денвър Бронкос“. Лейла обаче се страхуваше и имаше чувството, че е единствената.

Или почти единствената. Пип също се страхуваше. Майка ѝ, дала ѝ името Пюрити, като че ли не я беше научила какво движи този свят и благодарение на това Пип го гледаше с незабулени от предразсъдъци очи. И виждаше планета, на която все още има седемнайсет хиляди атомни бомби, напълно достатъчно да изтрият всички гръбначни от лицето на Земята, и си мислеше: „Това не може да е добро“.

Имаше един период, в който приемането на гост в къщата щеше да обремени Лейла и Том, период, в който те пускаха щорите и пердетата и се разхождаха голи само заради насладата да поверят един на друг гледката на простилите се с младостта си тела; период, в който тя опираше гръб във вратата на хладилника и о пода на всекидневната, за да го поеме в себе си. Макар че това време отдавна беше отминало, те не бяха оповестили на глас кончината му — толкова много неща оставаха неизговорени зад проблясващите очила на Том — и Лейла нямаше как да не се почувства обидена, че той еднолично е решил да провъзгласи този факт, като покани момичето да живее с тях.

Ядреният синтез е нещо естествено, от него идва слънчевата енергия, но ядреното делене не е. Делящи се атоми плутоний са еднорозите на природата и никъде във Вселената не може да възникне критична маса от тях по естествен път. Трябвало е хората насила да ги съберат и да ги насилят още повече, с експлозиви, докато ги нагнетят в супергъсто състояние, в което верижната реакция може да продължи в достатъчно поколения, за да възпламени делението. И колко бързо беше станало. Разбиване на атоми плутоний, поглъщане на появилите се неутрони, разцепване на атомите на още по-малки късчета, излъчване на още неутрони. Останали без кожа хора се клатушкат по улиците с провиснали вътрешности и изскочили очи…

Трябваше да си родят дете. В известен смисъл беше невероятно облекчение, че нямаха деца, че не бяха създали нов живот на планета, която щеше да бъде изпепелена за миг или пък бавно щеше да се свари в собствен сос, че не се налагаше да се тревожат за това. Но въпреки всичко трябваше да го направят. Лейла обичаше Том и му се възхищаваше безгранично, чувстваше се благословена с кроткия живот с него, но без дете това беше живот на недомлъвки. На сгушването вечер, на гледането на филми по кабелните телевизии, на ширенето в простора на взаимното съгласие и избягването на малкото опасни кътчета на минали спорове, на носенето по течението към старостта. Внезапната ѝ страст към Пип беше безразсъдна, но не и безсмислена, не беше сексуална, ала беше силна, компенсаторна. Лейла не знаеше какво точно ще стане с нея и Том, като приемат нещо ново в своето ядро, но си представяше облак от атомен взрив.

Три седмици и половина след като Пип се нанесе при тях, Лейла замина за Вашингтон. Успоредно с историята за бомбата, тя работеше и по репортаж, основан на статистически данни, за хлабавото прилагане на данъчното законодателство в бранша на високите технологии. Всички вашингтонски хотели в позволената ѝ ценова категория бяха потискащи, но тя се настани в един от тях. Искаше ѝ се да се прибере в Денвър по-бързо, само че любимият ѝ сенатор, най-либерално настроеният член на Комисията за въоръжените сили, ѝ беше обещал петнайсет минути в петък следобед, преди да напусне града заедно с останалите конгресмени. Тя беше уговорила срещата лично със секретаря му, за да не остави следи в телефона и електронната поща. След появата на мрежите на АНС Лейла все по-често се улавяше, че се държи като таен агент в чужда държава. Членовете на Конгреса бяха привлекателни източници на информация, тъй като не ги подлагаха на детектора на лъжата.

Благодарение на връзките си в Пентагона, с някои от които се познаваше още от „Поуст“, тя беше сглобила в груби очертания картинката на случилото се в Албакърки. Да, десет бойни глави В61 са били прехвърлени в Амарило за рутинна поддръжка и подмяна на електрониката. Да, една от тях се е оказала кух учебен макет, съхраняван обикновено в базата близо до истинските бомби и използван при обучението на екипите за бързо реагиране. Да, баркодовете и микрочипът са били подменени. Да, за период от единайсет дни истинската бойна глава е била в неизвестност и навярно се е намирала в зле охранявана барака. Да, хвърчали са глави. Да, сега се знаело къде е бойната глава във всеки един момент и тя била „изцяло обезопасена“. Не, Военновъздушните сили няма да предоставят никакви подробности за кражбата, нито да разкрият самоличността на извършителя.

— Няма такова нещо като „изцяло обезопасена“ — каза ѝ Ед Кастро, експерт по ядрените оръжия в университета „Джорджтаун“. — Обезопасена да не избухне, ако я удариш с чук — разбира се. Обезопасена да не допусне свалянето на кодиращото устройство — вероятно. Освен това подозираме, че последните поколения бомби „унищожават“ съдържанието си, ако бъде направен опит да бъдат разкодирани. Само че тези от средата на периода като В61 са отвратително простички в същината си. Високите технологии идват преди сглобяването на бомбата. Производството и обогатяването на плутония и въглеродните изотопи е невероятно трудно и скъпо. Разработването на оптиката: трудно. Сглобяването на отделните компоненти в едно и тяхното активиране? За съжаление, не е толкова трудно. Ако имаш време и няколко доктората, възстановяването на задействащата верига е напълно постижимо. Резултатът няма да е толкова добър, мощността може да е по-малка, но пак ще разполагаш с работещо термоядрено оръжие.

— Кой би искал да се сдобие с такова? — попита Лейла отчасти реторично.

Кастро беше от любимите на журналистите източници с „експертно мнение“.

— Обичайните заподозрени — отвърна той. — Ислямистки терористи. Държави, заплашващи международния ред. Злодеи от филмите с Джеймс Бонд. Изнудвачи. Възможно е дори и активисти от антиядреното движение, за да привлекат внимание към проблема. Това са крайните потребители и за щастие, те трудно могат да се доберат до някоя бомба. По-интересното е да помислим кой би могъл да бъде техен доставчик. Кой се е специализирал в придобиването и изнасянето на материали и съоръжения, до които никой не би трябвало да има достъп? Кой обикаля наоколо и колекционира такива неща, в случай че му потрябват?

— Руската мафия например.

— Преди Путин да хване юздите, сутрин като се събудех, се изненадвах, че още съм жив.

— Но след това руската мафия се сля с руското правителство.

— Клептокрацията определено се отразява добре на ядрената сигурност.

Да си репортер, означаваше да пресъздаваш действителността, да имитираш познания, обиграност, близост, да овладееш някоя тема и после да я забравиш, да се сприятеляваш с хора и след това да ги захвърляш. И въпреки това, като много други имитативни наслади, журналистиката беше пристрастяваща. В петък следобед Лейла завари пред сградата, в която се намираха кабинетите на конгресмените, още няколко парламентарни репортери, те се мотаеха отпред, обгърнати в пашкул от високомерие, който тя можеше да забележи само защото усещаше същия около себе си и чуждите я дразнеха. Дали и колегите ѝ бяха извадили батериите на телефоните си, за да прикрият местонахождението си от следящите програми? Съмняваше се.

Сенаторът закъсня само с двайсет и пет минути. Секретарят му не се появи, очевидно предпочиташе да може да отрече за срещата, ако се наложи.

— Лазиш по нервите на Военновъздушните сили — отбеляза сенаторът, след като се уединиха. — Поздравления.

— Благодаря.

— Едва ли е нужно да подчертавам, че от мен ще получиш само общата картина. Ще ти дам имената на други хора, които са запознати с нещата, трябва да има електронна следа, че си се свързала с всички тях. Искам случаят да се разчуе, но не си струва да загубя председателството на Комисията заради това.

— Толкова ли е важен?

— Не чак толкова. Средна работа. Но манията по секретност вече излиза извън контрол. Знаеш ли, че сега разузнавателните служби не само номерират и бележат всяка страница от секретните доклади, които ни изпращат, а си играят да променят и разстоянието между буквите във всеки екземпляр? Как се казва това, разредка ли?

— Да, разредка.

— Доколкото разбирам, така всеки екземпляр става уникален. „В технологията вярваме.“ Ето това трябва да сложат на новата банкнота от сто долара.

С течение на годините у Лейла се беше зародило убеждението, че политиците в буквалния смисъл на израза са замесени от друго тесто, различно по химическия си състав тесто. Сенаторът беше разплут, с мазна коса и сипаничав, а въпреки това беше невероятно магнетичен мъж. Порите му излъчваха някакви феромони, които я караха да иска да го гледа, да продължава да го слуша, да му се хареса. И тя наистина се чувстваше харесвана. Той го умееше това.

— По този начин може да си го научила от всеки от тях — каза сенаторът, след като тя си записа имената. — Проблемът е, че прекалено много вярваме на технологиите. Доверяваме се на техническото обезопасяване на бойните глави и не обръщаме нужното внимание на човешкия фактор, тъй като технологичните проблеми са лесни, а тези с хората — трудни. Това важи за цялата страна в момента.

— По-лесно е да оставиш журналистите без работа, отколкото да намериш с какво да ги замениш.

— Това ме влудява. Няма нужда да ти казвам на какво ниво е бойният дух на екипажите на бомбардировачи и обслужващите ракетните установки. Чак толкова нямаме вяра на технологиите, че да заменим хората там с машини. Може и да стигнем до този етап, но междувременно тези назначения са самоубийство в кариерно отношение. Там отиват тези, които не стават за нищо, най-глупавите, и те пазят най-страшните ни оръжия и умират от скука. Мамят на изпитите, нарушават правилата, провалят се на медицинските изследвания. Или намират начин да ги минат успешно.

— И в Албакърки ли?

— Не са само амфетамини. Става дума за офицери от армията. Дори не смей да си запишеш името Ричард Кенили, но го запомни добре. Човекът, който може всичко — явно има по един такъв във всяка база. Надявам се, нямаш нищо против, че обобщавам много страници от доклад с уникална разредка, вместо да ти дам да го прочетеш?

— Разбирам ви, не бива да изпускате самолета.

— Почти всичко, което може да се отпусне с рецепта. „Адерал“, „Оксиконтин“. Наркотици, които ти помагат да убиеш времето, докато колегите ти от Академията летят на истински мисии или си хапват скариди в „Локхийд“. Знаеш мнението ми за законодателството в областта на наркотиците. В случая говорим за наркотици като за офицери, не за кашици. Все пак колкото и да е несправедливо законодателството, в армията наркотиците са забранени. А понякога може да се случи изследванията за наркотични вещества да дадат положителен резултат. И ако си Човекът, който може всичко, това поставя таван пред растежа на търговията ти. Какво можеш да направиш тогава?

Лейла вдигна рамене.

— Караш приятелите на твоите приятели, които ти доставят наркотиците, тихомълком да сложат ръка на лабораторията, която изследва пробите от урина.

— Наистина ли? — възкликна Лейла.

— Жалко, че не мога да ти покажа доклада — отвърна сенаторът. — Защото нататък става още по-весело, тоест още по-страшно. Кои са тези приятели? Не харесвам думата „картел“, изобщо не е удачна в случая. Би трябвало да ги наричаме „Ди Ейч Ел Специални доставки“ или „Фед Екс Незаконни доставки“, защото точно с това се занимават. Ако произвеждаш фалшиви лекарства срещу рак в Ухан и искаш да изпратиш контейнер с продукцията си до американските си клиенти, на кого ще се обадиш? На „Ди Ейч Ел Специални доставки“. Същото е и с оръжията, дизайнерската дрога, малолетните проститутки и всички видове наркотици. Едно обаждане за всичко. Апетитът на американската средна класа за наркотици осигури капитала за изграждането на едни от най-ефективните и добре структурирани компании в света. Предметът им на дейност е доставка на стоки, а седалищата им са само на няколко километра на юг от границата. И нашият Човек, който може всичко, Ричард Кенили, чието име трябва да запомниш, без да го записваш, е въртял търговия с тях в продължение на няколко години точно под носа на какви ли не главни инспектори и проверяващи, и всичко това излиза на бял свят само защото един учебен макет на В61 се е оказал не там, където трябва да бъде.

— А истинската бомба напускала ли е базата?

— За щастие, не. Цялата история е изключително тъжна и притеснителна, но и много смешна в известен смисъл. Не е ясно дали „Ди Ейч Ел Специални доставки“ са имали купувач за бомбата, може и никога да не го установим. Но още преди да се опита да сложи ръка на „макета“, тоест на истинската бомба, преди да успее да я измъкне от базата, Кенили се спънал в бордюра на паркинга и паднал върху бутилката с текила, която носел. Парче стъкло срязало артерия и той едва не умрял от кръвозагуба, повече от седмица лежал в болница. Това е смешната част. По-нататък идва другата, не толкова смешната част, по очевидни причини Кенили нямало как да достави бомбата според уговорката, нито пък бил в състояние да уведоми „Ди Ейч Ел Специални доставки“ на какво се дължи забавянето. Междувременно и двете му сестри изчезнали, едната в Ноксвил, другата в Мисисипи. Явно са били отвлечени като гаранция за сделката. Намерени са зад една автокъща в Ноксвил с куршум в тила. Едната имала три деца. Единственото хубаво нещо е, че децата не са пострадали.

Лейла записваше устремно.

— Боже господи — измърмори тя.

— Ужасно е. Но за мен тази история е колкото за ядрения ни арсенал, толкова и за пълния провал на войната срещу наркотиците, и за вярата ни в технологиите, изместваща грижата за хората.

— Ясно — кимна Лейла, без да спира да пише.

— Целият случай пак щеше да изскочи, дори и ти да не беше тръгнала да го разплиташ. „Вашингтон Поуст“ вече работят по разжалването и преназначаването на офицерите, на които Кенили е бил доставчик. Знаят за наркотиците. Въпрос на време е някой да им подшушне за другото.

— Вие говорили ли сте пред „Поуст“?

Сенаторът поклати глава.

— Те са все още в немилост пред мен.

— Кенили защо го е направил?

— Предполага се, че отчасти за пари и отчасти от страх за живота си.

— С други думи, не е задържан?

— Трябва да попиташ някой друг.

— Звучи ми като „не“.

— Сама си прави изводите. И пак ще повторя, че нито дума от това не бива да се появява във вашия сайт, преди да имате независимо потвърждение.

— Никога не публикуваме материали на базата само на един източник. В това отношение сме старомодни.

— Това ни е известно. И е една от причините сега да стоим тук. Или по-скоро, че стояхме тук. — Сенаторът се изправи. — Наистина гоня самолет.

— Кенили как е възнамерявал да изнесе бомбата от базата?

— Край, Лейла. Разполагаш с повече, отколкото ти е необходимо, за да сглобиш останалото.

За това беше прав. Лейла държеше в ръцете си един от най-хубавите случаи в кариерата си. Останалото щеше да е рутинно съпоставяне на различни твърдения и блъфиране: „Просто искам да се уверя, че правилно съм разбрала всичко“, като през цялото време се мъчи да потисне главозамайващата тревога, че „Поуст“ или някой друг, не толкова придирчив по въпроса за потвърждението от няколко източника, ще я изпревари.

Тя си тръгна от сградата, чудеше се дали да не се откаже от прибирането в Денвър, само че работата, която ѝ предстоеше — потвърждаването на историята на сенатора — можеше да бъде свършена само на лични срещи, а в топлите слънчеви почивни дни никой от хората, с които трябваше да говори, нямаше да е във Вашингтон. По-добре беше да прекара почивните дни в Денвър в писане и сваляне на интервюта и да се върне в неделя вечерта.

Или поне в това се мъчеше да се убеди. Тъжната, неласкава истина гласеше, че Лейла не искаше да остави Том и Пип сами заедно. Чувстваше се ужасно претоварена — твърде много репортажи, криза с болногледача на Чарлс, обичайния кошмар в електронната поща и социалните мрежи (бившата съпруга на Коуди Флейнър ѝ пишеше всеки ден, изпращаше ѝ рецепти и снимки на децата), а сега, след като беше станало ясно колко спешен е материалът за Албакърки, съвсем нямаше да има време за нищо. Репортажът изискваше много усилия, а тя беше единственият му родител. Дори и да се прибереше у дома, пак нямаше да може да отдели много време за Том и Пип. Тяхната свобода без никакви ангажименти в почивните дни ѝ се струваше мечтан разкош. Знаеше, че е важно да устои на ревността и самосъжалението, но ѝ беше трудно.

В метрото ръката ѝ трепереше толкова силно, че Лейла едва успя да допълни драсканиците си в бележника и да изпрати съобщения на Том и Пип. Когато се качи на самолета за Денвър, тревогата, че някой може да я изпревари, я скова напълно. Между седалките нямаше достатъчно голямо разстояние, за да може да работи, без седящият до нея костюмар да наднича в бележника ѝ, а и беше твърде напрегната, за да се съсредоточи върху тънкостите в данъчното облагане на компаниите от сектора на високите технологии, затова тя си поръча бутилчица вино и зяпаше с празен поглед в пълзящото по картата самолетче на екрана пред себе си. После си поръча още една и се помъчи да удави с нея безпокойството си.

Не разполагаше с нито едно основателно оплакване срещу Пип като гостенка. Момичето още не беше оставило неизмита чиния или лъжица в мивката, нито пък светната лампа в празна стая. Дори беше предложила на Том и Лейла да поеме изцяло прането. И двамата бяха настръхнали при мисълта как тя ще се рови в бельото им, но Пип обясни, че никога не е живяла в къща с работеща пералня и сушилня („Абсолютен лукс“) и затова те ѝ оставиха да се занимава с чаршафите и хавлиите. В нея го нямаше онова незаслужено усещане, че всичко ти се полага, заради което осмиваха младежите от нейното поколение, но тя не се извиняваше постоянно, че им пречи, нито прекаляваше с благодарностите, задето са я приютили. През седмицата, поне когато Лейла си беше у дома, Пип си приготвяше вечеря, отнасяше я в стаята си и повече не се показваше. Дойдеше ли петък вечер обаче, тя кацваше на барплота в кухнята и приемаше Том да ѝ забърка един от неговите съвършени коктейли „Манхатън“, белеше чесън за Лейла и разправяше забавни истории от комунарския си живот в Оукланд.

Лейла би трябвало да е доволна от това, как се бяха стекли нещата. Тя обаче имаше основания да подозира, че вечерите, в които работеше до късно или беше при Чарлс, Пип не стои в стаята си. На два пъти през този месец беше научила важни новини— все още неоповестеното отпускане на седем и половина милиона долара за „Денвър Индипендънт“ от фондация „Пю“ и че делото за Първата поправка, по което „Денвър Индипендънт“ също беше страна, е било разпределено на съдия от консервативния лагер — не направо от Том, а посредством Пип. Тъй като самата тя навремето с радост се беше облагодетелствала от близостта с по-възрастен мъж, Лейла знаеше колко е приятно да пиеш вода от извора и че момичето не си дава сметка каква привилегия е това, не си дава сметка, че другите може да я намразят. Чудеше се дали вината, която беше започнала да изпитва за онова, което беше сторила на първата съпруга на Чарлс, всъщност изобщо не е вина, а гняв, гняв към по-младата Лейла, на която ѝ беше осигурен достъп до литературния свят само защото Чарлс я намираше за привлекателна, феминистки гняв на възрастна жена към по-младото си Аз. Лейла усещаше част от този гняв, докато гледаше как Пип попива поученията на Том и се къпе в насладата, която той очевидно изпитваше от младата ѝ компания.

Това не бяха само безпочвени разсъждения „на теория“. Вече на два пъти този месец Том ѝ се беше нахвърлял като Чарлс. Веднъж, докато тя стоеше пред огледалото в банята и си сваляше грима, той се беше приближил към нея с вече изскочил от пижамата пенис, и втори път само няколко дни по-късно, когато Лейла угаси нощната лампа, тя усети ръката му на ключицата си, която Том харесваше, а след това и на шията си, която той харесваше още повече. Том се беше държал така само в началото. Впоследствие нещата се бяха уталожили и беше нужна съвсем малко параноя, за да се свърже внезапната промяна в него с лъчезарното присъствие на добре сложена, двайсет и четири годишна млада жена с гладка кожа и редовен мензис в съседната спалня. Ако Лейла живееше сама с Пип, може би щеше да се радва, че момичето се отпуска и се чувства като у дома си, разхожда се по тениска без сутиен, след като се е изкъпала, подпъхва пръстчетата на босите си нозе между възглавниците на дивана, зяпайки в отпуснатия ѝ от „Денвър Индипендънт“ таблет, а ароматът на шампоан от влажната ѝ коса изпълва стаята. Но с Том насред всичко това, разнасянето на Пип из къщата по този начин само караше Лейла да се чувства стара.

Момичето не правеше нищо нередно, просто си беше такова, ала Лейла усещаше как се настройва против нея, ревнува за времето, което Пип прекарва сама с Том, ревнува я, задето тя, а не Лейла, има възможност да му се радва. Беше убедена, че и той, и Пип я харесват прекалено много, че да я предадат, но това нямаше значение. Съвсем малко повече от минимална параноя беше необходима, за да си помисли, че приликата на Пип с бившата съпруга на Том е пробудила нещо в него, успяла е да го накара да преодолее посттравматичната си ненавист към типа на Анабел, така че сега той отново може да бъде привлечен от този тип, че в действителност това е неговият тип, а декларираното предпочитание към Лейлиния е било през цялото време реакция срещу отвратителния му брак: че Пип е съвършеното превъплъщение на младата Анабел, олицетворение на неговия първичен тип без товара на Анабел. Когато Том я попита дали има нещо против той да заведе Пип да гледат „Една нощ в Маями“, докато е във Вашингтон, Лейла се беше почувствала хваната натясно от обстоятелствата. Как да възрази срещу излизането на Том с Пип, след като тя самата прекарваше толкова време в дома на Чарлс? Дори му правеше чекии от време на време! Беше обременена с огорчен мъж в инвалидна количка и можеше да си позволи свободно време само на цената на по-малко сън, а Том, който всяка вечер си тръгваше от редакцията точно в седем, и Пип, която нямаше други приятели, разполагаха с предостатъчно свободно време и не можеха да бъдат винени, че го прекарват един с друг.

Безумието на негодуванието ѝ щеше да лъсне още по-ясно, ако не беше натрапчивото ѝ усещане, че заема второстепенно място в живота на Том. Не само заради угризенията на съвестта си беше останала женена за Чарлс. Така и не беше преодоляла подозрението, че колкото и Том да я обича такава, каквато е, за него е важно, че тя не е била млада при запознанството им, ерго, Анабел не може да го обвинява, че е с нея. Точно както Анабел не можеше да го обвинява, че е създал уважавано, почтено интернет издание с пари от баща ѝ. Тези морални съображения все още оказваха въздействие върху него и затова обвързаността ѝ с Чарлс си оставаше стратегическа, своего рода гаранция, че и тя, също като Том, си има някой друг. Но сега тя съжаляваше за това.

Пип като че ли изобщо не забелязваше ревността ѝ. Докато отпиваше от втория си „Манхатън“ вечерта преди Лейла да замине за Вашингтон, тя дори беше заявила, че Том и Лейла ѝ вдъхват надежда за човечеството.

— Продължавай — обади се Том. — Мисля, че и от името на Лейла мога да потвърдя, че бихме се радвали да вдъхваме надежда за човечеството.

— Ами на първо място, разбира се, това, което правите — отвърна Пип, — както и как го правите. Също така каквото съм видяла у семейните двойки досега, не ми допада. Или лъжи, неразбиране и насилие, или е онази задушаваща, как да се изразя, любезност.

— Лейла може да бъде задушаващо любезна.

— О, не ми се подигравай. Двойките, които са много близки, поне тези, които познавам, при тях сякаш няма място за никой друг. И сякаш постоянно се напъват да покажат колко са прекрасни като двойка. От тях лъха мирис на спарено, на мръсни чорапи, на пържени сутринта палачинки. С други думи, полезно е да се види, за мен е полезно, че не е задължително нещата да са такива.

— Караш ни да се гордеем.

— Не я подигравай, задето ни прави комплимент — обади се сърдито Лейла.

— Както и да е — измърмори Пип.

Бяха в кухнята на Том и Лейла, която имаше едно наум за вегетарианските наклонности на Пип, приготвяше огретен от тиквички за вечеря. С Том бяха забелязали, че когато се пържи нещо, Пип се затваряше в стаята си.

— Май си доста чувствителна към миризмите — рече Том. — На пържени палачинки, на мръсни чорапи…

— Миризмата е ад — отвърна Пип и вдигна чашата си с „Манхатън“, сякаш вдигаше тост с думите си.

— Бившата ми съпруга беше на същото мнение — каза Том.

— Но миризмата може и да е рай — продължи Пип. — Установих…

Тя замълча.

— Какво? — попита Лейла.

Пип разтърси глава.

— Просто се сетих за майка ми.

— И тя ли има прекалено изострено обоняние? — попита Том.

— При нея всички сетива са прекалено изострени. А тъй като почти постоянно е в депресия, за нея миризмата винаги е ад.

— Мъчно ти е за нея — каза Лейла.

Пип кимна.

— Защо не я поканиш да дойде тук?

— Тя не пътува. Не шофира и не се качва в самолети.

— Страх я е да лети?

— По-скоро е от хората, които никога не слизат от планината. Обеща да дойде за раздаването на дипломите в колежа, но си личеше колко е притеснена, трябваше да вземе автобуса или да помоли някой да я докара, така че накрая ѝ казах, че не е длъжна да го прави. Тя много съжаляваше, ала си личеше, че е невероятно облекчена. А Бъркли е на по-малко от два часа път.

— Ха — обади се Том, — аз пък съжалявам, че майка ми успя да дойде за раздаването на дипломите. После заяви, че това е било най-отвратителният ден в живота ѝ.

— Защо, какво е станало? — попита Пип.

— Запозна се с жената, за която после се ожених. Беше грозна картина.

Той заразказва историята си, но Лейла го слушаше с едно ухо не защото я беше чувала, а защото не беше. Том беше имал повече от десет години да сподели какво се е случило при завършването, а Лейла го чуваше за първи път само защото той беше решил да позабавлява с разказа си Пип. Чудеше се какво ли още е доверил на момичето, когато са били сами.

— Виното нещо не ми върви — обади се тя от печката. — Ще ми забъркаш ли и на мен един „Манхатън“?

— Аз ще ти направя — скочи веднага Пип.

Откакто Пип се беше нанесла при тях, Лейла пиеше повече. Докато вечеряха, тя се усети, че се е впуснала във високопарна тирада за лъжливото обещание на интернет и за възприемането на социалните мрежи като заместител на журналистиката, идеята, че не ти трябват репортери във Вашингтон, след като можеш да следиш коментарите в туитър на конгресмените, не ти трябват фотографи, след като всеки има телефон с камера, няма нужда да плащаш на професионалисти, след като можеш да разчиташ на активността на постоянно висящите в интернет, не ти трябва разследваща журналистика, след като сред нас обикалят титани като Асанж и Волф…

Даваше си сметка, че е насочила тирадата си срещу Пип, че губи хладнокръвния си облик с атаките си срещу нейната маска на хладно безучастие, но под повърхността се усещаше и подмолното течение на огорчението ѝ към Том. Веднъж, доста отдавна, той беше споменал, че се познава с Андреас Волф, били се срещнали в Берлин още когато бил женен. Тогава ѝ каза само, че Волф е харизматичен, но неуравновесен човек със свои тайни. Но начинът, по който го беше изрекъл, караше Лейла да си мисли, че Волф е имал немалко значение за него. Също като Анабел, Волф принадлежеше към тъмната сърцевина на вътрешния живот на Том, на историята му отпреди появата на Лейла, с която тя се съревноваваше. Тъй като му беше благодарна, че той не я ръчка и човърка, тя също не го ръчкаше и човъркаше. Но нямаше как да не забележи колко внимателно Том пази спомените си за Волф и заради това Волф пробуждаше у нея същата ревност, която Лейла изпитваше към Анабел.

Това беше излязло на бял свят преди около година, когато ѝ беше оказана честта да бъде интервюирана от „Калъмбия Джърнализъм Ривю“. В отговор на въпрос за изнасянето и публикуването на поверителна информация, тя доста злобно беше нападнала проекта „Слънчев лъч“. Когато прочете интервюто, Том се беше ядосал. Защо да настройва против себе си фанатиците, които нямат какво да правят по цял ден, освен да изкривяват думите на несъгласните с тях „лудити“? Та нали и „Денвър Индипендънт“ зависи от интернет не по-малко от „Слънчев лъч“? Защо да се излага на евтина критика? Лейла беше премълчала отговора, който ѝ беше на езика: „Защото ти нищо не ми казваш“.

Тя продължи с подсилената си от коктейла тирада, като я насочи към доминацията на мъжете в Силициевата долина, които експлоатират не само програмистките, но и жените като цяло, прелъстяват ги с нови технологии за обмен на клюки, дават им илюзията за мощ и напредък, а в същото време запазват властта върху средствата за производство, освобождение менте, феминизъм менте, Андреас Волф менте; Пип престана да се храни и нещастно се взираше в чинията си. Накрая Том, който също се беше поопил, я прекъсна.

— Лейла, ти като че ли смяташ, че не сме съгласни с теб.

— А ти съгласен ли си? Пип съгласна ли е? — Тя се обърна към Пип. — Имаш ли изобщо мнение по този въпрос?

Пип се ококори, но не вдигна поглед от чинията си.

— Разбирам на какво почиват доводите ти — каза тя. — Само че според мен има място и за журналистите, и за изнасящите поверителна информация.

— Точно така — обади се Том.

— Не мислиш ли, че Волф се съревновава с теб? — попита го Лейла. — Не само се съревновава, но и печели? — Тя отново се обърна към Пип. — Том и Волф се познават.

— Наистина ли? — попита Пип.

— Срещали сме се в Берлин — отвърна Том. — След падането на Стената. Но това няма нищо общо.

— Нима? — попита Лейла. — Мразиш Асанж, а Волф някак си минава между капките. Всички му пускат гратис. Носят го на ръце и го приветстват като герой, спасител и голям феминист. Аз обаче не се връзвам на тези приказки. И най-вече на неговия феминизъм.

— Никой друг през последните десет години не е публикувал по-важни и по-разнообразни случаи. Ти просто се дразниш, че репутацията му е като нашата.

— Да качиш селфита на зъболекар, размахващ онази си работа в лицето на пациентка под упойка? Да, това може и да се определи като феминистка постъпка. Макар че за публикуването на тези снимки има и много по-подходящо определение от „феминистко“, нали?

— Той има и по-стойностни неща. Публикуването на документите за „Блекуотър“ и „Халибъртън“ беше революция.

— Винаги едни и същи глупости. Да освети с чистия си лъч корупцията по света. Поучава другите мъже за техния сексизъм. Все едно иска на този свят да останат само жените и той, единственият мъж, който ги разбира. Познавам такива мъже. И от тях ми се повдига.

— Каква е историята за Берлин? — попита Пип.

— Том не говори за това.

— Точно така — кимна Том. — Не говоря за това. Но ако искаш, сега мога и да ти разкажа.

За Лейла беше ясно, че единствената причина за предложението му е присъствието на момичето. Тя се изсмя нещастно и подхвърли:

— Благодарение на теб ще разбера много неща, които досега не знаех за Том.

Пип не беше глупава, усещаше опасността.

— Не ме интересува особено какво е ставало в Берлин — отвърна тя. Посегна към чашата с вино и успя да я събори. — Майчице! Съжалявам!

Том скочи да донесе салфетки. Чарлс, дори и преди катастрофата, щеше да остави Лейла да забърше виното, той почти никога не включваше в курса си книги, написани от жени, докато Том назначаваше повече жени, отколкото мъже. Том беше странен хибрид, държеше се като безукорен феминист, но беше враждебно настроен към идеологията. „За мен феминизмът е въпрос за равните права — беше ѝ казал той веднъж. — Но теорията не мога да я разбера. Дали жените са същите като мъжете, или са по-различни, по-добри от мъжете?“ И се беше засмял, както се смееше на всичко, което му се струваше абсурдно, а Лейла ядосано си замълча, защото тя също беше хибрид, но точно наопаки: изповядваше феминизма като идеология, но беше от онези жени, които поддържат отношения главно с мъже и които цял живот са били облагодетелствани от близостта си с мъжете. Смехът на Том я беше жегнал и оттогава и двамата избягваха да отварят дума за феминизма.

Поредното нещо, за което не говореха в пълния си с недомлъвки живот, който въпреки всичко Лейла беше харесвала, преди момичето да стане част от него. Пип изглеждаше щастлива, че е при тях, и беше престанала да намеква за връщане в Калифорния, нямаше да е лесно да се отърват от нея. Уви, на Лейла ѝ се искаше това да стане по-скоро.

Когато самолетът кацна в Денвър, тя провери служебната си поща и съобщенията в телефона. Имаше есемес от Чарлс: „Сезар съществува ли изобщо?“.

Веднага щом слезе от самолета, Лейла му се обади.

— Сезар появи ли се?

— Още не — отвърна Чарлс. — Мен това не ме притеснява, но знам колко обичаш да им триеш сол на главата. „Да им отхапя главичката малка, да гризкам мишите крачка.“[28]

— Майната им! Толкова ли е трудно да се погрижат служителите им да идват навреме?

— Гррр!

Сезар, новият болногледач, трябваше да е в дома на Чарлс в шест, да го изкъпе, да му помогне с физическите упражнения и да му приготви вечеря. Вече беше осем и половина. Проблемът с Чарлс беше, че той не обичаше разни болногледачи да му се мотаят „в краката“, но и не беше чак толкова против, че да забрани на Лейла да ги наема и да ги надзирава. В резултат на това тя вършеше сума ти работа, без да получи и едно „благодаря“.

Докато вървеше забързано през залата на летището, тя звънна на домашния телефон на Том, но там веднага се включи секретарят. След това се обади в агенцията.

— „Хора, нуждаещи се от други хора“, говорите с Ема — изписука гласче, което сякаш принадлежеше на дванайсетгодишно момиче.

— Обажда се Лейла Хелу, бих искала да знам защо Сезар още не е при Чарлс Бленхайм.

— О, здравейте, госпожо Бленхайм — отвърна весело Ема. — Сезар трябваше да е там в шест.

— Знам. Но не се е появил в шест. И още го няма.

— Добре, няма проблем. Веднага ще се опитам да го открия.

— Няма проблем ли? Това си е проблем! И не е за първи път.

— Ей сега ще разбера къде е. Наистина не е проблем.

— Престанете да ми повтаряте, че не е проблем, след като си е проблем.

— Тази вечер имаме недостиг на хора. Една секунда… Да, виждам какво е станало. Сезар е поел смяната на друг болногледач, който е болен. Би трябвало скоро да стигне и до господин Бленхайм.

Толкова ли не можеха да предвидят недостига на болногледачи? Нима смятат, че е редно да изпратят човек три часа по-късно, и то без предупреждение? Или имат навика да вземат болногледачи с вече насрочени ангажименти и да ги изпращат при други клиенти? Не им ли е минало през ума поне да обучат служителите си да се извиняват?

Лейла знаеше, че не бива да задава тези въпроси. Беше прекосила половината град, когато Ема ѝ се обади.

— За съжаление, Сезар май няма да успее. Но може да изпратим една жена. Тя не може да повдига господин Бленхайм, но може да му помогне с други неща и да му прави компания.

— Господин Бленхайм няма нужда от компания. Господин Бленхайм се нуждае единствено от вдигане.

— Добре, няма проблем. Ще се чуя пак със Сезар.

— Не, не, недейте. Изпратете някой мъж утре в девет сутринта и да не съм чула повече за Сезар. Става ли? Не е проблем, нали?

Чарлс беше напълно способен сам да се нахрани и да си легне и Лейла усещаше, че прави напук на себе си, като оставя Том и Пип да се наслаждават на още един час уединение у дома. Но въпреки това продължи. Завари Чарлс в коридора пред кухнята, където явно се беше спрял без видима причина. Миришеше на говеждо от консерва.

— О, боже, изглеждаш потискащо — каза тя. — Защо стоиш в коридора?

— Този несъществуващ Сезар не ми излиза от ума. В Пруст има един невероятен абзац, в който Марсел говори какво е да си представиш лицето на момиче, което си зърнал само в гръб. Колко красиво е невидяното лице. А мен все още не ме е сполетяла разочароващата реалност на Сезар.

— Бил си тръгнал нанякъде, когато си спрял тук. Искаш ли да стигнеш до там?

— Нямам нищо против да поопозная коридора.

— От какво имаш нужда?

— От истинска баня, но това няма да стане. Сигурно бих пийнал нещо. Остана ми само този коз.

Той насочи инвалидната количка към всекидневната, където Лейла му донесе бутилката и чаша.

— Хайде, бягай при твоя младеж и девойката — рече Чарлс.

— Първо ми кажи какво друго мога да направя за теб.

— Изобщо не биваше да идваш. Всъщност е доста интересно, че дойде. Всичко наред ли е в другия ти дом?

— Бива.

— Виждам познати бръчки между веждите ти.

— Просто съм страшно уморена.

— Не го познавам младежа, не съм имал честта. Но девойката си пада по чичковци. Дори и инвалидът с количката набързо спечели симпатиите ѝ в малкото кратки минути, които ми отпусна с нея. Открай време ми се удава да изваждам на показ слабостта към чичковци.

— Ха! Благодаря ти.

— Нямах предвид теб. — Той се намръщи. — Така ли ме възприемаше? Като чичко?

— Не. Но най-вероятно и аз не съм била съвсем наред.

— Не толкова, колкото тази девойка. Не си ме молила за съвет, но все пак ще ти дам един: не я изпускай от очи.

— Някога изкушавал ли си се да оставиш някоя мисъл неизречена?

— Аз съм писател, скъпа. Плащат ми именно за да споделям мислите си, колкото и да е малко, но за сметка на това в добавка получавам доста немилостиви критики.

— И въпреки това е адски уморително.

Когато най-сетне стигна в дома на Том, светеше само в кухнята. Лейла харесваше къщата и се чувстваше у дома в нея, но уютното обзавеждане само по себе си беше напомняне, че отчасти е платено с пари от бащата на Анабел. Може би заради това Лейла изпитваше неохота даже да закачи и една картина в нея и в продължение на години се беше опитвала да плаща наем на Том. Той обаче отказваше да приеме парите ѝ и вместо това тя плащаше за болногледачите на Чарлс и изпращаше големи суми на EМИЛИ, НАРАЛ и Барбара Боксер[29], за да успокои феминистката си съвест.

Лейла се спря пред задната врата и преди да влезе, разтри кожата си между веждите, не беше ядосана на Чарлс, задето ѝ беше казал, че се е намръщила, по-скоро му беше благодарна. Мина ѝ през ума, че може би не се беше развела с него не толкова заради чувството за вина и желанието си да поддържа стратегически баланс, а защото просто не може да се раздели с човек, който все още я обича.

Кухнята беше празна. В голяма тенджера за спагети вреше вода, на плота имаше неполята салата.

— Ехо? — извика тя с глуповатия игрив тон, с който с Том оповестяваха прибирането си.

— Ехо — обади се Том от всекидневната, само че не игриво.

Тя затъркаля куфара си към антрето. Наложи се да напрегне очи в сумрака, за да различи проснатия на дивана Том.

— Къде е Пип?

— Навън с другите стажанти. Аз май попрекалих с пиенето, докато те чаках, и затова полегнах малко.

— Извинявай, че закъснях. Може веднага да вечеряме.

— Няма закъде да бързаме. Забъркал съм ти коктейл, в камерата е.

— Ще ми дойде добре.

Лейла качи куфара в спалнята и се преоблече в джинси и блуза. Сигурно защото беше очаквала да завари и Пип, къщата ѝ се струваше зловещо притихнала, обичайните шумове, съпровождащи прибирането, сякаш глъхнеха в празнота. Когато слезе отново и си взе коктейла, Том още лежеше на дивана.

— Получи ли есемеса? — попита тя.

— Да.

— Две жени са загинали. Мъжът, който е в центъра на всичко, навярно също е мъртъв. Наркотици и атомни бомби. Да ти настръхне косата.

— Ще стане страхотен репортаж.

Том звучеше отнесен, но въпреки това тя му разказа подробно, като от време на време посръбваше от коктейла. Той отговаряше точно както трябва, само дето гласът му не звучеше както трябва, след това се възцари мълчание. В къщата беше толкова тихо, че се чуваше тихото подрънкване на капака на тенджерата.

— Какво е станало? — попита тя.

Том не отговори веднага, но накрая каза:

— Сигурно си много уморена.

— Не чак толкова. Посъвзех се от коктейла.

Пак настъпи дълго, зловещо мълчание. Лейла имаше чувството, че е влязла в чужд живот, в чужда къща. Не познаваше това място. Пип му беше направила нещо. Изведнъж подрънкването на капака започна да ѝ лази по нервите.

— Ще изключа котлона — каза тя.

Когато се върна, Том се беше надигнал, потриваше очи с една ръка, с другата държеше очилата си.

— Ще ми кажеш ли какво е станало? — попита тя.

— Винаги слушай Лейла.

— Какво означава това?

— Означава, че беше права. Не биваше да я каним у дома.

— Защо?

— Ти не си щастлива.

— Причините да не съм щастлива са твърде много. Ако това е всичко, няма какво да го мислим.

Мълчание.

— Страшно прилича на Анабел — рече Том. — Не като личност, а по гласа, жестовете. Когато се прозява, все едно виждам Анабел да се прозява. Същото и при кихането.

— Не познавам Анабел, така че приемам думите ти на доверие. Искаш ли да спиш с нея?

Той поклати глава.

— Сигурен ли си?

За нейно смайване, Том като че ли се замисли.

— О, мамка му! — извика Лейла. — Мамка му!

— Не, не е това, друго е.

Изведнъж, без да е почувствала нищо, устата ѝ се изпълни с надигнала се жлъчка, щеше да повърне. Завладя я ярост, познатото усещане за караница.

— Лейла, има…

— Имаш ли представа колко ми е дотегнал този живот? Имаш ли поне бегла представа? Какво е да живееш с мъж, преследван от призрака на жена, която не е виждал двайсет и пет години? Да се примирявам с чувството, че за теб имам значение само защото не съм Анабел?

Том можеше и да не захапе кукичката. Знаеше как да запази хладнокръвие и да разведри напрежението. Но явно беше пийнал доста, преди тя да се прибере.

— Да, имам, поне някаква — заломоти той. — Поне някаква, да. Знам какво е да седя да те чакам цяла вечер, докато ти ходиш да наглеждаш съпруга си без причина.

— Болногледачът му не се е появил.

— Интересно. Кой би предположил? Кога се е случвало подобно нещо?

— За съжаление, и тази вечер се случи.

— Не е, като да не съм свикнал.

— Още по-добре, защото явно това няма да се промени. Защо да го променям? Защо изобщо да се прибирам? Защо да не остана при мъжа, който никога няма да ме нарани? Който никога не ме наранява. Мъжа, за когото винаги съм на първо място.

— Защо не, наистина?

— Защото не го обичам! И ти го знаеш. Това няма нищо общо с Чарлс.

— Не, има, поне малко.

— Абсолютно нищо, нищо, нищо! Грижа се за Чарлс, защото той има нужда от мен. А ти се държиш за Анабел, защото никога не си преставал да я обичаш.

— Това е нелепо.

— Нелепо е да отричаш. Осъзнах го в мига, в който те видях заедно с Пип. Няма как тя да продължава да те преследва, ако не я обичаш.

— Не аз продължавам да бия чекии на съпруга си.

— О, боже!

— Ако наистина само това правиш с него.

— По дяволите! Знаех си, че не бива да ти казвам!

— Остави казването. Важното е, че го правиш. Не ти ли се струва, че тук става дума за двоен стандарт?

— Казах ти, защото няма значение. Ти самият потвърди, че няма значение. Било същото, като да му тикаш в устата грахово пюре с лъжица. Точно това бяха думите ти.

— Мисълта ми беше, Лейла… Не ми говори за преследване. На практика ти си измисляш причини да ходиш при него.

— Той има нужда от грижи.

— Той не иска половината неща, които правиш за него.

— Съжалявам, но ти проигра шанса си. Можеше да ми дадеш дете, за което да се грижа. А единствената причина да не го направиш…

— А, пак се връщаме там.

— Единствената причина да не го направиш…

— Причините бяха много и бяха напълно основателни, както много добре знаеш.

— Единствената причина е Анабел. Анабел, Анабел, Анабел. Какво ѝ е толкова прекрасно и невероятно на тази Анабел? Отговори ми, моля те. Бих искала да знам.

Той въздъхна тежко.

— След първите няколко години почти никога не бях щастлив с нея. А с теб съм почти винаги щастлив. Изпитвам щастие всеки път когато влезеш в стаята.

— Както влязох преди малко? И сега ли си щастлив?

— Сега като че ли се караме.

— Защото Анабел е тук, ти самият го каза. Същият глас, същите жестове. Можеш да си щастлив с мен, стига да сме сами, но щом тя се появи при нас…

— Вече признах, че беше грешка да поканим Пип тук.

— С други думи: да. Да, аз ставам, стига да няма друга, която да ти напомни за нея.

— Не е вярно. Грешиш.

— Знаеш ли какво ми идва да направя? Идва ми да ви оставя двамата да поживеете тук сами и да се разберете. Аз ще отида при съпруга ми, тя ще се радва на бащата, който не е имала, а ти ще получиш хубавичко младо копие на жената, която така и не си превъзмогнал. Ще я гледаш как се прозява и ще си представяш, че си с Анабел.

— Лейла…

— Не се шегувам. Точно това ще направя. Ще ми се отрази добре, вече няма да съм любовницата на шефа. Защото точно това е първото, което всеки стажант научава за мен. Може и да си намеря нови приятелки, така че да не се чувствам повече като предателка, стига ме е гризяла съвестта, че обръщам гръб на жените. Много неща мога да направя с пет вечери повече и един мъж по-малко в седмицата.

— Лейла…

— Даже и багажът ми е готов в куфара. Ти може да почакаш Пип. Аз ще се прибера у дома, у дома. — Тя пресуши коктейла и стана. — Ако не си забелязал, вече не я харесвам толкова.

— Забелязах. И тя е забелязала.

— О, чудесно.

— Тази вечер реши да излезе, за да може с теб да останем насаме. И затова са и иронията, и моето раздразнение от важната ти работа при съпруга ти. Но тя не е глупава. Не е безчувствена.

— Да, прекрасна е във всяко едно отношение. Защо направо не я изчукаш?

— За нищо на света не би искала да застане между нас. Тя те боготвори…

— Направи ѝ едно дете, след като изразходва всичкото си чувство за вина с мен, и…

— Боготвори те и усеща, че не я искаш тук. И затова страда.

— Знаеш ли, това е много хубаво. Но на мен не ми е приятно да слушам, че ме обсъждате зад гърба ми, даже изобщо не ми е приятно, че си говорите. Ще съм ви благодарна, ако вместо мен, обсъждате Анабел.

— Не си на себе си — въздъхна той. — И аз не съм на себе си. Ядосах се, докато те чаках, започнах да ревнувам. Извинявай. Прибра се с чудесна новина, уморена си, разбираемо е, а какво стана? Скарахме се.

— О, ще се върна. Знаеш, че ще се върна. Но просто от време на време ми просветва колко мразя този живот, колкото и да е хубав. При теб не е ли така?

Том поклати глава.

— Нямам сили — продължи тя. — А трябва да работя през почивните дни. В момента единственото, което има значение за мен, е, че има една малка стаичка, която си е изцяло моя, сто процента моя, и тя не е тук. Съжалявам.

Той въздъхна отново.

— Преди да тръгнеш…

— Да?

— И не се ядосвай, моля те.

— С това предисловие вече няма как да не започна да се ядосвам.

Том остави очилата на възглавницата и разтри очите си.

— Сигурно ще кажеш, че съм оставил най-важното за накрая. Или ще решиш, че съм се побъркал. Но според мен тя май е моя дъщеря.

— Коя май е твоя дъщеря?

Той си сложи очилата и се взря право напред. В стаята се беше появил призрак.

— Няма как да е така. Нямам дъщеря и дори и някак си да имах, какъв е шансът да дойде да живее при мен?

— Никакъв.

— Точно така.

— И?

— Тя е дъщеря на Анабел — рече Том. — Майка ѝ със сигурност е Анабел. А аз съм бащата. Сигурен съм в това.

Лейла седна, беше ѝ се завил свят.

— Не може да бъде.

— Сега разбираш защо те чаках да се прибереш с такова нетърпение.

Дори и след като седна, на нея пак ѝ се струваше, че подът се надига, сякаш се мъчеше да я изтъркули от къщата. Възможно ли беше това да е краят? Да се върне при Чарлс и никога повече да не стъпи тук? Изглеждаше възможно.

— Започнах да се досещам след онова „миризмата е ад“ — продължи Том. — И когато ни каза, че майка ѝ не е съвсем наред и не си показва носа навън. Затова в сряда, след театъра, я попитах защо майка ѝ си е сменила самоличността. Тя отговори, че майка ѝ се страхувала баща ѝ да не ѝ я отнеме. Звучи точно като Анабел. Съвсем като нея, нали? Попитах я дали има снимка на майка си…

— Не искам да слушам повече — обади се Лейла.

— Имаше, в телефона си.

— Наистина не искам да слушам.

Ако Том беше знаел, че Анабел е родила, нямаше да е толкова против и той да има дете. Това наистина беше краят.

— Така че оставаше въпросът кой е бащата — рече Том. — Ще ти спестя подробностите, но няма начин да съм аз. И въпреки това съм сигурен, че съм аз.

— Защо?

— Заради възрастта на Пип и защото познавам Анабел. Като знам, че е била бременна, ми става ясно защо тогава изчезна така…

— Ще го кажа за последен път. За мен е мъчение да слушам за Анабел.

Той въздъхна.

— Не мога да ти опиша колко странно се почувствах, като видях снимката ѝ в телефона на Пип. Погледнах я за секунда, но това беше напълно достатъчно. Не знам какво отговорих, Пип обаче си беше съвсем спокойна. Не се опитваше нищо да скрие. Помолих да видя снимка, тя ми я показа. И това ме кара да мисля…

— Че тя не знае.

— Точно така. Или че е много добър лъжец. Сетих се за онази история с гаджето, когато ни излъга. И затова се чудя дали тя все пак не знае кой съм аз.

— Не я ли попита?

— Исках първо да го обсъдя с теб.

Лейла си мислеше за цигарите, които криеше в камерата за спешни случаи. Коктейлът я беше ударил в главата. Новината я беше ударила в главата.

— Това няма нищо общо с мен — каза тя унесено. — Това е твоят живот, твоят истински живот, животът, който има значение за теб. Аз винаги съм била нещо вторично. Дори и да не искаш истинския си живот, той идва при теб и те поглъща. Не се тревожи, знам как да се оттегля тихомълком.

— Най-голямото ми желание е никога повече да не видя Анабел.

Лейла се изсмя пискливо.

— Май ще ти се наложи от сега нататък да се виждате доста често.

— Пип има опит в разследванията. Възможно е да е успяла да разбере коя е Анабел и това да я е довело до мен. Но ако е достатъчно добра да стигне до мен, значи, е трябвало да открие, че на името на Анабел има попечителски фонд с един милиард долара.

— Един милиард?!

— Ако Пип знаеше за тях, нямаше да е тук, в Денвър. Щеше да накара майка си да изплати жалкия ѝ студентски заем. Което говори, че тя не знае нищо.

— Един милиард долара… Бившата ти съпруга притежава един милиард.

— Казвал съм ти го.

— Казвал си ми, че е богата. Но един милиард долара…

— Така предполагам, предвид печалбата на „Маккаскил“. Сумата беше близо милиард, когато баща ѝ умря.

Лейла беше свикнала да се чувства дребничка, но никога преди не се беше чувствала толкова незначителна.

— Съжалявам — каза Том. — Знам, че ти дойде твърде много.

— Твърде много? Имаш дете. Имаш дъщеря, за която не си знаел двайсет и пет години. Дъщеря, която сега живее в дома ти. Да, не мога да отрека, твърде много е.

— Но това не променя нищо.

— Вече промени всичко — отвърна Лейла. — Спокойно, всичко ще се подреди. Ще оправиш отношенията си с Анабел, ще поддържаш връзка с Пип, миналото ще престане да те преследва. Ще се събирате по празниците. Ще е страхотно.

— Моля те… Лейла… Трябва да ми помогнеш да го обмисля. Защо е дошла в Денвър?

— Нямам представа. Случайно?

— Няма начин.

— Добре, тя знае и е добър лъжец.

— Мислиш ли, че е толкова добър лъжец?

Тя поклати глава.

— Значи, не знае — каза Том. — А след като не знае… Как, по дяволите, се е озовала в дома ми?

Лейла отново поклати глава. Когато дойдеше мигът да повърне, ѝ се повдигаше не само при мисълта за храна, а и при самата представа, че иска нещо, каквото и да е. Гаденето отхвърляше всяко желание. Също като караниците. Тя си припомняше предишната самота и отново я изпитваше, убеждението, че любовта е непостижима, че колкото и дълбоко да погребат спора си, той никога няма да изчезне. Лошото на свободно избирания всеки ден живот, живота от Новия завет, беше, че той може да рухне във всеки един момент.