Чистота

Вторник

Обади се в работата, че е болна, оправда се със стомашно неразположение, което не беше много далеч от истината. Малко след десет Мари почука на вратата, повика я да се сбогува с Рамон, само че и най-лекото помръдване напомняше на Пип какво беше направила предишната вечер. Когато Мари се качи отново и се осмели да надникне в стаята ѝ, Пип изграчи едва-едва:

— Върви си.

— Добре ли си? — попита Мари.

— Моля те, върви си. И затвори вратата.

Чу как Мари се приближава и коленичи до леглото.

— Исках само да се сбогуваме.

Пип мълчаливо стискаше очи; Мари продължи да говори и думите ѝ, сякаш напълно изпразнени от смисъл, пронизваха като ножове мозъка на Пип, истинско мъчение. Когато то най-сетне престана, последва още по-болезненото мъчение от погалване по рамото.

— Нищичко ли няма да ми кажеш? — попита Мари.

— Моля те, върви си, моля те, моля те — прошепна Пип.

Неохотното излизане на Мари беше поредното непоносимо мъчение и тракването на вратата не му сложи край. Нищо не можеше да му сложи край. Пип не беше в състояние да стане от леглото, още по-малко да излезе от стаята, дори не можеше да си представи да си покаже носа навън, където ярката светлина на поредния прекрасен ден сигурно наистина щеше да я накара да умре от срам. Намери половин черен шоколад в раницата си и го гриза цял ден, отхапваше по малко и след това се отпускаше като труп, за да се възстанови от напомнянето, че има тяло, толкова видимо, толкова видимо, както беше казала майка ѝ. Дори и сълзите бяха свидетелство за телесната ѝ страна и затова тя не плака. Смяташе, че нощта може да ѝ донесе известно облекчение, ала то така и не дойде. Единствената промяна бе, че в тъмното сълзите дойдоха и часове наред тя оплаква на пресекулки загубата на Стивън.