Цунами: Обратно броене

10.

9:42 сутринта

Тереза видя, че хубавото време в Деня в памет на загиналите във войните е привлякло на плажа не само туристите от материка, но и повечето от местните жители. Уайкики беше претъпкан. По улиците нямаше място за паркиране. Рейчъл им беше дала безплатен пропуск за паркинга на „Гранд Хаваян“, но и той беше пълен, така че Тереза и момичетата най-накрая влязоха в гаража на огромния „Хаят Риджънси Уайкики“. По това време един разговор между нея и Мия се беше превърнал в разгорещен спор.

— Мамо — каза Мия, — Рейчъл е разрешила на Лани да си пробие ушите. А моята приятелка Моника вече има татуировка на глезена.

Тереза отвори багажника.

— Ушите се нещо друго. Ако искаш да ги пробиеш, нямам нищо против. Но пиърсинг на пъпа — мисля, че ти е рано. А за татуировки въобще не ми говори. — Мия от месец все подновяваше искането си за пиърсинг на пъпа.

— Каква е разликата между пиърсинга на пъпа и пробиването на ушите? — Гласът на Мия взе да става плачлив.

— Пробиването на ушите сега е толкова разпространено, че минава просто за украса. Пиърсингът на пъпа има по-силен сексуален подтекст. Не си достатъчно голяма за това.

Мия извади буги борда си от багажника и го хвърли на земята.

— Внимавай с борда! — предупреди я Тереза. — Не е твой, а ти май се опитваш да докажеш, че още не си пораснала достатъчно.

— Мамо, почти на четиринайсет съм. Познавам много момичета на моите години, които имат пиърсинг там.

— Зрелостта не е свързана само с възрастта на човек — каза Тереза.

— И не е само сексуална — подхвърли Мия.

— Вярно. — Тереза заключи колата и закрачи към слънчевата светлина, която ги мамеше откъм входа на гаража. — Хайде, искам да видя вярно ли е всичко това, което се говори за Уайкики.

Мия неохотно вдигна буги борда и тръгна след майка си.

— Лани — подхвана тя отново, — не мислиш ли, че мама трябва да ми разреши да си направя пиърсинг?

Лани очевидно не искаше да се забърква, затова промълви нещо по възможност напълно невинно.

— Не знам.

Мия въздъхна подчертано дълбоко.

— Мамо, ти кога си проби ушите?

Промяна в посоката на нападението, а, помисли си Тереза. Момиче, нищо няма да излезе.

— Когато бях на шестнайсет. Бях доволна, че баба ти ми позволи да го направя.

— Да, но…

— Надявам се, че няма да ме наречеш твърде стара…

— Не, исках да кажа, че нещата сега са различни.

Тереза се спря на изхода.

— Мия, просто не ми харесва мисълта, че ще си вдигаш тениската, за да покажеш на някое момче пробития си пъп. Знам, че е напълно нелогично, като се има предвид, че след минутка ще се пъчиш по бикини на плажа, но това е положението. Засега. Можем отново да поговорим по въпроса, когато станеш на петнайсет.

Тереза беше наясно, че това няма да е последният път, когато чува за това, до 15-ата годишнина на Мия, но се надяваше, че поне за днес темата е изчерпана.

Мия стисна зъби, но нищо не каза.

— Добре — кимна Тереза. — Да вървим да си намерим място на плажа.

Излязоха от „Хаят“ на булевард „Калакауа“ — основната артерия по протежение на Уайкики. В западна посока гледката се закриваше от стотици високи хотели и жилищни сгради, които стигаха до офис кулите в центъра на Хонолулу. В другата посока „Калакауа“ се простираше покрай последния хотел на Уайкики в продължение на километър и половина, минавайки покрай зоологическата градина и регионалния парк „Капиолани“, и стигаше до Даймънд Хед, огромен изгаснал вулкан, който служеше на Хонолулу за главна природна забележителност.

Тереза харесваше гледките и за забава беше разглеждала сайтове на фирми за недвижими имоти, преди да дойдат. Само след петнайсет минути обаче спря да го прави. Къщите надхвърляха нейните възможности.

Пейзажът на Хонолулу беше причина за някои от най-скъпите имоти в света. Тясната ивица от върховете до брега не беше по-широка от два километра и половина, което означаваше, че градът можеше да расте само на височина. Десетки огромни луксозни хотели, някои с повече от трийсет етажа, се извисяваха над Хонолулу, а апартаментите с по триста квадратни метра площ не струваха по-малко от половин милион долара. Повечето от хотелите и апартаментите бяха съсредоточени в Уайкики.

Щом Тереза видя Уайкики в своя пътеводител, осъзна защо е толкова претъпкан. Всъщност Уайкики беше полуостров, граничещ с Тихия океан на юг и канала Ала Уай на запад и на север. Каналът, построен, за да отводни блатистата земя, на която Уайкики лежеше до 20-те години на XX век, теглеше рязка граница между великолепните небостъргачи там и занемарения пейзаж от другата страна. Само три моста близо до търговския комплекс „Ала Моана“ свързваха полуострова с останалата част от Хонолулу от тази страна и образуващите се задръствания бяха повод за постоянните оплаквания на шофьорите. Единственият друг път, водещ извън полуострова, беше в източна посока през жилищния квартал Капахулу, който опираше в зоологическата градина и общинското игрище за голф „Ала Уай“.

Въпреки астрономическата цена на земята много от сградите бяха издигнати по време на следвоенния бум, когато се строяха малки десететажни постройки. Те предоставяха по-евтин и обикновен подслон за онези, които не могат да си позволят скъпите курорти. Тереза знаеше, че е само въпрос на време, докато бъдат заменени, за да бъдат изстискани и последните долари от джобовете на туристите. Предположи, че това е цената на капитализма.

Следвана от Мия и Лани, тя се гмурна в навалицата по булевард „Калакауа“ и го пресече на път за плажа Уайкики. Минаха край едно величествено дърво баниан и стъпиха на самия плаж.

Докато Тереза търсеше достатъчно голямо място за тях трите, чу как хората разговарят на японски, френски, немски, испански и на още няколко езика, които не успя да разпознае. Подобно на всички плажове в Хаваи, Уайкики беше безплатен, така че хора от всякакви поприща се смесваха с туристите от скъпите хотели.

Две момчета на около 16 минаха край тях. Загорели и слаби, те приличаха на по-млади разновидности на Брад. Огледаха преценяващо момичетата и по-високото момче ги заговори, докато минаваха.

— Прибоят е много по-хубав пред нашия апартамент. — Той посочи с палец към Даймънд Хед.

Момичетата се засмяха и по-ниското момче дръпна своя приятел да продължават. Вниманието на момчетата към дъщеря ѝ зарадва Тереза, но тя скри това.

Вниманието ѝ беше заето с момчетата, затова не забеляза един мръсен мъж с раста плитки, който вървеше в противоположната посока, докато не се блъсна в него.

Той подхвърли „Цветове?“, но толкова тихо, че тя не беше сигурна, че е чула правилно. Но си беше имала работа с достатъчно бездомници, за да знае, че не бива да го окуражава, затова не го спря, когато той продължи.

— Какво каза? — попита Мия.

— Цветове — отговори Лани. — Растафар се опитва да продаде трева.

— Хубава работа — каза Тереза. — Значи има наркотърговец на плажа?

— Не им обръщай внимание. Те са безобидни.

— А ти откъде знаеш, че ги има?

Лани завъртя очи.

— Никога не съм купувала. Но те са навсякъде. Татко затова не ме пуска на плажа до нашата къща.

— Прав е.

— Той е като майка орлица. Мога да се оправя с тези типове.

— Е, няма за какво да се тревожим за този. Днес на плажа сигурно има хиляди хора. Една от нас обаче винаги трябва да остава да пази нещата ни.

Тереза се спря на едно открито място пред впечатляващ хотел, наречен „Оутригър Уайкики“. Пусна чантата си и започна да простира хавлията. Оттук се откриваше пряка гледка към вълноломите от двете страни. Вълните, които идваха бяха с добър размер, но достатъчно кротки за безопасно каране на бъги бордове.

Мия заби демонстративно борда си в пясъка.

— Мамо, след като тук е безопасно, ние с Лани ще идем да се разходим по брега.

— Току-що дойдохме. Не искате ли да влезете във водата? Вижте колко е чиста и синя. Направо прекрасна.

— Да, чудесна е — отговори Мия, докато се събличаше по бански, — но там видях няколко чудесни тениски, а и искам да купя малко сувенири, докато сме тук.

Лани също се съблече по бански.

— Да, освен това искаме да си купим саронги за луауто довечера.

Тереза не се притесняваше особено да пусне момичетата сами. Мия вече от три години гледаше деца срещу заплащане, така че ходенето по брега, особено в компанията на друго момиче, не беше нещо особено. Тя погледна часовника си. До обяд оставаха още няколко часа.

— Добре. Колко време смятате, че ще отсъствате?

Момичетата се спогледаха, после едновременно свиха рамене.

— Има много за гледане — каза Мия. — Може би час или два?

— Имате ли пари?

Мия размаха портмонето си.

— Тук са парите от гледането на деца.

— Слънцезащитен крем?

— Намазахме се още вкъщи.

— Добре. В единайсет и половина да сте се върнали. След цяла сутрин на плажа ще умирам от глад.

— Благодаря, мамо — каза Мия и с Лани се обърнаха към Даймънд Хед и тръгнаха в тази посока. — Ти си най-добрата.

— Чао, лельо Тереза — каза Лани.

Тереза им помаха. Всъщност изпита облекчение, че ще има малко време за себе си. Беше планирала, след като се намаже обилно със слънцезащитен крем, да забие нос в хубав роман и да се наслади на една спокойна утрин.