Цунами: Обратно броене

22.

10:37 сутринта

45 минути до идването на вълната

Кай реши този път лично да се обади на Рейчъл. Искаше да чуе от него колко е опасно положението, особено след като онова, което ѝ каза, звучеше толкова невероятно.

— Добре че не накара Брад да ми се обади. Тогава сигурно щях да реша, че е шега — каза Рейчъл.

— Зная, че звучи налудничаво, но данните показват точно това.

— Божичко! Астероид? Не мога да повярвам.

— Знам. Но ако съм прав, никой в хотела не е в безопасност.

— А в ресторант „Звездна светлина“ на 28-ия етаж? Там горе има достатъчно място.

— Рейчъл, дори вълната да не стигне тази височина, сградата може да се срути.

— Но в хотела има повече от хиляда гости! Да не говорим за балната зала, пълна със сакати ветерани.

— Трябва веднага да започнеш да ги евакуираш. Имаш ли автобуси за тях?

— Имах няколко наети да ги вземат и закарат на церемонията на гробището днес следобед, но се предполага да дойдат едва след час.

— Виж, оттам до безопасна зона е най-малко 15 минути пеша. Това означава, че разполагаш само с 30 минути да изкараш всички от хотела.

— Времето не е достатъчно…

— Рейчъл, на цунамито не му пука дали времето е достатъчно, или не. Тогава вече ще е тук. И всички останали в хотела след този час няма да оцелеят.

Кай я чу да се умълчава, докато се опитва да схване онова, което ѝ беше казал.

— Добре — каза тя накрая. — Къде трябва да отидат?

— Да използват един от западните мостове, водещи навън от Уайкики, и после просто да продължат нагоре, докъдето могат да стигнат. Най-добре би било да се опитат да стигнат горе до „Пънчбоул“ или до някой от кварталите по склоновете. Ако там не са в безопасност, не знам къде другаде биха могли да идат.

Националното гробище „Пънчбоул“ беше кратер на угаснал вулкан, пълен с редици гробове на ветерани. Страните му бяха високи 120 метра.

— Какво става с Лани? И с Тереза и Мия?

— Не съм се свързал с тях. Сигурен съм, че са чули предупрежденията, и сега, докато говорим, вече вървят към по-висок терен.

— Защо тогава не са се обадили?

— Телефонните линии са задръстени. Аз извадих късмет, че успях да се свържа с теб. Освен това батерията на Тереза е паднала. Вероятно не иска да спре, за да ни се обади от автомат, докато не се озоват в безопасност. И точно това трябва да направи.

— Добре. Обаче веднага щом научиш нещо, ми звънни. Сега е по-добре да затварям. Имам доста хора за евакуиране.

— Рейчъл, обещай, че след трийсет минути вече ще си тръгнала!

— Обещавам, че веднага щом изкарам всички, ще тръгна и аз.

— Ако не тръгнеш преди това, ще останеш заседнала в хотела. Между вълните няма да има време да стигнеш до безопасно място. Те ще са твърде големи.

— Кай, разбирам това, но аз нося отговорност за тези хора. Трябва да си свърша работата.

— Знам. Върви да я вършиш. Скъпа, още нещо. Обичам те.

— И аз те обичам — отговори Рейчъл. — Ще се видим, когато всичко свърши.

Тя прекъсна линията. Кай остана вторачен в телефона, надявайки се, че е права.

Рейчъл веднага извади своето уоки-токи.

— Мериън, чуваш ли?

— Мериън слуша. Рейчъл, гледаш ли телевизия?

— Не, аз съм горе в балната зала.

— Току-що изчетоха ново предупреждение за цунами. А сега казват…

— Казват, че ще бъде много по-голямо, и ни препоръчват да евакуираме хотела.

— Значи все пак гледаш.

— Няма значение. Трябва да евакуираме хората.

— Имах затруднения да накарам гостите просто да се качат в стаите си. Тук долу във фоайето сме наводнени от хора.

— Знам. Пращаш хората със стаи на първия, втория и третия етаж в балната зала „Уайлеа“, нали?

— Да, процедурата е такава.

— Вече не. Качи се и им кажи да напуснат хотела. Да тръгнат нагоре по Калакауа авеню. След това нагоре по улица „Маноа“ към „Удлаун“.

— „Удлаун“? Че това е на почти пет километра оттук!

— Знам. Може би ще е достатъчно навътре в сушата.

— Шегуваш ли се?

Колко ли хора днес ще ме попитат същото, помисли си Рейчъл.

— Не — отговори тя. — Просто го направи.

— Добре, но как ще убедя гостите? Някои ме попитаха откъде най-добре могат да гледат цунамито! — Мериън замълча за миг. — Можем да пуснем пожарната сигнализация.

— И аз си помислих това — каза Рейчъл, — но това може напълно да ги обърка. Възможно е да си помислят, че е аларма за цунамито, и да останат на място.

— А какво ще правим с хората, които са вече по стаите си?

— Първо, предай на служителите, че трябва да евакуираме хотела. След като съобщиш на гостите в балната зала „Уайлеа“, вземи петима от рецепционистите и тръгнете от стая на стая, за да накарате хората да се евакуират.

— А ако не искат?

— Не можем да ги принудим да напуснат хотела, но се погрижи да разберат колко е опасно положението. Не забравяй, че съпругът ми е директор на Предупредителния център. Щом той казва да се махаме оттук, ще го направим на всяка цена.

— А ти какво ще правиш?

— Имам 500 гости в балната зала „Камехамеха“. Не тръгвам, докато не се евакуират.