Цунами: Обратно броене

6.

9:23 сутринта

Само на няколко километра от Уайкики Тереза и момичетата седяха в джипа разочаровани, защото някакво произшествие пред тях превръщаше движението по Н1 в пълзене. Имаха чувството, че всички, които днес не бяха на работа, се бяха отправили към Уайкики.

Основната цел на гостуването на Тереза и Мия беше да се видят със семейство Танака, но щом Тереза откри колко далеч е „Гранд Хаваян“ от тяхната къща, тя поиска да останат у тях, макар че Рейчъл можеше да им уреди стая в хотела. Тереза си помисли, че цената е малка в сравнение с възможността да бъде с Кай и Рейчъл. Обаче можеше да мине и без трафика по време на почивката си. Имаше си достатъчно от него в Сиатъл.

Когато се запозна с Рейчъл и Кай на курса по „Ламаз“11, Тереза беше медицинска сестра. С Рейчъл веднага си допаднаха, но простакът, за когото беше женена по това време, не се спогаждаше много с Кай. Тъй като той непрекъснато отсъстваше заради работата си като търговски представител, оставяйки Тереза сама след раждането на Мия, тя и Рейчъл все пак станаха неразделни.

Сближиха се още повече, след като Рейчъл най-сетне убеди Тереза след години колебания да изпълни мечтата си и да се запише в медицинското училище. Съпругът на Тереза, който искаше тя да зареже работата си като медицинска сестра и да си остане вкъщи като домакиня, за да гледа петте деца, които искаше да ѝ направи, подаде молба за развод. Разбира се, тогава стана ясно, че е имал различни връзки по време на командировките си. Тереза се оказа унизена и остана почти без средства. Единствената ѝ утеха беше пълното попечителство над Мия. През това трудно време Рейчъл ѝ беше опора, а Лани и Мия прекарваха много време заедно.

Когато Кай реши да приеме поста директор на Предупредителния център за цунами по Тихоокеанското крайбрежие, Лани се почувства опустошена от мисълта, че с Мия трябва да се разделят. Затова веднага щом на Тереза ѝ се очерта свободна седмица по време на третата година като лекар стажант, тя планира пътуване до Хаваи, а семейство Танака с удоволствие се съгласи да им домакинства. А сега стана ясно, че гостуването им предизвиква известни търкания.

Тереза си спомни изражението на Кай, преди да тръгнат. Надяваше се между Рейчъл и Кай да няма проблеми. Вероятно ставаше дума за дребна караница. Не можеше да си представи Кай да постъпи като нейния бивш съпруг. Той винаги подкрепяше кариерата на Рейчъл. На луауто Тереза щеше да припомни на Рейчъл каква късметлийка е да има мъж като Кай.

— Кога най-сетне ще стигнем? — изстена Мия, докато се въртеше на задната седалка.

— Защо се държиш като малко дете? — попита Тереза.

— Въпросът беше риторичен.

— Чудесно. Защото си помислих, че може да поискаш да спрем, за да пишкаш.

— Да бе!

— Изглежда катастрофата наистина е тежка. — Тереза се обърна към Лани. — Знаеш ли пряк път до плажа?

Лани поклати глава.

— Не ходим много на Уайкики. Въобще почти никъде не ходим.

Тереза долови примиреното разочарование в тона на Лани. Затова се опита да ѝ повдигне духа.

— Е, поне тази седмица са запланувани много неща. Но първо — Уайкики. Може би татко ти знае друг маршрут.

Докато продължаваше да пълзи напред с не повече от 8 километра в час, Тереза извади мобилния телефон от дамската си чанта и го отвори, за да набере номера на Кай. Оказа се, че индикаторът за батерията е почти на нула.

— О, само това липсваше! — измърмори тя.

— Какво? — попитаха почти едновременно двете момичета.

— Батерията на телефона ми е почти на нула. Снощи съм забравила да го заредя.

— Мамо, казах ти, че трябва и аз да имам мобилен телефон.

— Това, че веднъж може да е полезно, не означава, че трябва да имаш мобилен телефон. Освен това сигурно са ми останали минута-две време за разговор. Лани, кой е телефонният номер на баща ти?

Лани го издекламира и Тереза го набра.

Телефонът звънна веднъж, преди да се включи гласовата поща.

— Сигурно го е изключил — каза тя, докато слушаше музиката, с която Кай беше сменил стандартния сигнал „свободно“. — Явно води групата ученици. — Чу се сигналът, за да остави съобщението. — Здрасти, Кай. Тереза се обажда. Тук на Н1 има страшно задръстване заради катастрофа. Обаждам се, за да попитам дали знаеш някакъв друг път? За съжаление няма да можеш да ми се обадиш, защото батерията ми е паднала. Ще изключа телефона, за да запазя каквото е останало. Така или иначе, довечера ще се видим. Надявам се, че денят ти е успешен. До довечера.

Докато Тереза изключваше телефона си, Мия се наклони към нея от задната седалка.

— Мамо, може ли в четвъртък Брад да дойде с нас да се гмуркаме?

Тереза ѝ се смръщи в огледалото за задно виждане.

— Не мислиш ли, че си има работа?

— Днес сякаш му се искаше да дойде с нас. — Тя се усмихна на майка си.

Тереза усещаше, когато някой се опитва да я сватосва.

— Ще видим.

— Не мисля, че ще дойде — обади се Лани. — Преди време е претърпял злополука при гмуркане.

— Да не е получил декомпресионна болест? — попита Тереза. — Така както караше мотоциклета, не изглежда да има някакви трайни увреждания.

— Е, може би не чак злополука. Не се е наранил. Гмуркали се с татко някъде из Карибите. Заседнал в някакви корабни останки и кислородът му спаднал почти до нула, преди да успеят да го извадят.

— Вече не съм сигурна, че искам да участвам — каза Тереза. Никога не се беше гмуркала. Мисълта да заседнеш някъде под водата не беше особено приятна.

— Аз също — каза Мия.

— Правила съм го много пъти — каза Лани. — Няма нищо страшно. Мисля, че чичо Брад страда от клаустрофобия. Все още излиза с нас, когато сме на лодка, но казва, че никога повече няма да влезе под водата.

Тереза сви рамене и погледна Мия.

— Е, мисля, че няма да иска. Съжалявам.

Когато Мия се облегна на седалката, за да се цупи, Тереза видя пред тях просветващи сигнални лампи. И изгорялото и все още димящо купе на автомобил, което лежеше на десния пътен банкет. Очевидно линейката вече беше идвала и си заминала, но щеше да се изненада, ако са извадили оцелели от тази маса извит метал. Полицаи насочваха движението покрай пожарните коли, които продължаваха да поливат с маркучи колата.

След няколко минути вече бяха заобиколили останките и отново се движеха с пълна скорост. Само след още десет минути бяха на плажа.

Харолд Франклин можеше само мълчаливо да кипи от яд, докато катамаранът се носеше по водата на 5 километра от остров Кристмас. В продължение на месеци очакваше с нетърпение тази отпуска, главно заради световноизвестния риболов в крайбрежните плитчини. Да бъде във водата, хвърлил влакното за бонфиш, и да вади по няколко риби — затова беше тук. А не да седи в някаква лодка със седем души, които не познава. Освен това ненавиждаше гмуркането.

— Колко ще останем тук? — попита Харолд.

Съпругата му Джина, която се печеше на платнището, проснато между двата корпуса на катамарана, стиснала чаша пиня колада, присви очи към него.

— Слушай, приятел, позволих ти да планираш това пътуване, защото каза, че ще прекараме известно време, правейки неща, различни от ловенето на риба. Няма да седя всеки ден сама в хотелската стая, докато ти и твоите приятели сте на плажа. Трябваше да те убедя да идем в Хаваи. Там поне можех да пазарувам и да изпия чаша хубаво кафе.

— Хайде де, шнорхелинг? Наистина ли имаш нужда от мен за това?

— В хотела казаха, че това е най-добрият риф в района. Освен това не познавам никого тук, така че повече не искам да слушам за това. Тази седмица ще имаш достатъчно време да ловиш риба.

— Ако ще се гмуркаме с шнорхели, искам да свършваме по-бързо с това.

— Капитанът каза, че е получил информация за присъствието на китове тук. Не искаш ли да ги видиш?

— Китовете живеят под водата, така че нищо няма да видим. — На Харолд и Джина им трябваха дванайсет часа, за да стигнат от Сакраменто до Хонолулу, а след това да хванат единствения полет през седмицата, който щеше да измине останалите 2000 километра до остров Кристмас. Не беше бил целия този път, за да гледа някаква гърбица в океана. Харолд вдигна очи към лазурното небе.

— Поне няма да вали — подхвърли той. Точно когато отплаваха, чуха силен гръм, все едно от гигантска гръмотевица. Но на небето нямаше и едно облаче, затова плаването започна по разписание.

— Вземи си питие — предложи Джина. — Настани се удобно като всички останали…

Харолд сложи ръка на рамото ѝ и се изправи, гледайки към остров Кристмас, откъдето бяха дошли.

— Какво има?

— Не знам. На птиците нещо им става.

Островът беше малък и рядко населен от само 3200 души, които се изхранваха основно със земеделие и онова, което успяваха да изкарат от туристите. Но идването дотук беше толкова неудобно и скъпо, че само малко туристи, основно американци като Харолд и Джина, прекарваха почивката си на Кристмас.

Харолд беше дошъл заради най-големия атол в света — простор от смлени на пясък корали само 40 сантиметра над водната повърхност в най-високата му точка — едно от най-добрите места за риболов на планетата. Рифовете, лагуните и тресавищата на острова предоставяха убежище на стотици видове птици и разнообразни подводни обитатели.

Харолд освен риболовец беше и ненаситен ловец, затова птиците бяха привлекли неговото внимание. А сега сякаш всички птици на острова, хиляди на брой, внезапно бяха излетели.

— Какво мислите за това? — попита Харолд, без да се обръща към някого специално.

По това време всички на катамарана, включително капитанът и водолазният инструктор, вече гледаха към острова. И двамата бяха американци, които се бяха преселили на остров Кристмас, за да започнат малък бизнес в областта на развлекателното гмуркане. Капитан Пит и водолазен инструктор Дейв, както самите те се наричаха, което Харолд сметна за малко старомодно, не откъсваха очи от острова. Капитан Пит намали скоростта до почти ходом.

— Ей, Пит — каза Дейв, — видя ли пушек?

— Не — отговори Пит, — но все нещо ги е подплашило.

— Какво ще кажете за земетресение? — подхвърли Харолд. От живота си в Калифорния знаеше, че кучетата и други животни могат да усетят природните катастрофи много преди хората.

— Не — отново каза Пит. — Тук не е земетръсна зона, няма и вулкан наоколо.

Харолд извади бинокъла, който носеше в чантата си.

— По-добре да се свържем по радиото, за да разберем какво става — каза Дейв.

Докато Пит се свързваше с техния водолазен център, Харолд огледа острова по-подробно. От това разстояние дори с бинокъла птиците приличаха на рояк, който се вие над острова. Вниманието му обаче привлече нещо друго.

— Странно — измърмори той.

— Кое? — попита Джина.

— Брегът сякаш става по-широк.

— Какво искаш да кажеш с „брегът става по-широк“? — попита Джина, а тонът ѝ леко се повиши.

Дейв явно я беше чул.

— Какво става с брега? — попита той Харолд.

Харолд описа онова, което можеше да види. Брегът, който беше широк около стотина метра от океана до линията на дърветата, се уголемяваше със същото разстояние на всеки няколко секунди. След малко видя оголените рифове около целия остров. Няколко плажуващи се втурнаха надолу към новоразкрития пясък, докато останалите просто стояха и гледаха.

— О, не! — извика Дейв. После хукна към Пит, който току-що се беше свързал с водолазния център по радиостанцията и попита какво става там. Преди да успеят да му отговорят, Дейв дръпна микрофона от ръката му.

— Колкото може по-бързо откарай катамарана възможно най-далеч от острова! Веднага! — изкрещя той на Пит.

Макар че Пит се обърка, защото не беше свикнал да приема команди на своя кораб, все пак видя тревогата на своя партньор и нареди на всички да се държат здраво. След това даде газ и подгони катамарана, докато не полетяха с 20 възела.

Дейв натисна бутона на микрофона.

— Централа, тук е „Морска бисквитка“. Чувате ли ме?

От говорителя се чу женски глас. Харолд си спомни, че се казваше Таша — момичето, което ги беше отметнало от списъка за гмуркането. Преди да отплават, прегръщането и милването на Дейв и Таша беше направо порнография.

— Чувам те, морска бисквитко. Току-що погледнах през прозореца и видях как отливът се отдръпва твърде много.

— Таша, това не е отливът. Идва цунами! Бързо се махай оттам!

— Мили боже! Какво да правя?

— Тичай на най-високото възможно място.

— Ами вие?

— Ние сме добре. В дълбоки води сме. Цунамито става голямо само в плитки води.

Чу се отново паникьосаният глас на Таша:

— Но аз няма къде да отида!

Харолд знаеше, че е права. Най-високата точка на острова беше само 3,5 метра над морското равнище. Освен това имаше само няколко двуетажни сгради и те не бяха близо до водолазния център.

— Качи се на някое дърво!

— Късно е — каза Харолд и посочи с пръст.

Джина изпищя.

— Вижте!

Много по-бързо, отколкото при оттеглянето си, водата се носеше обратно към брега. Малките фигурки, които Харолд можеше да види с бинокъла, хукнаха обратно към острова. Някои бяха настигнати от прииждащата вълна, преди да успеят да стигнат до линията на дърветата.

Но картината между него и острова стана още по-застрашителна. Водата продължи да се издига, докато не покри и най-високите дървета. Харолд осъзна, че ще минат само секунди, докато гигантската вълна покрие целия остров.

От радиостанцията се чу пукотът на статично електричество. Таша си беше отишла.

С широко ококорени очи Харолд можа само да поклати глава и да измърмори сякаш на себе си:

— Може би трябваше да идем в Хаваи.