Цунами: Обратно броене

8.

9:33 сутринта

„Гранд Хаваян“ беше най-новият и модният от скъпите хотели, издигащи се по крайбрежието в Уайкики. Построен на мястото на съборена жилищна сграда от 40-те години на XX век, хотелът с 1065 стаи беше идея на магнат в туристическия бизнес от Лас Вегас, който търсеше начин да разшири империята си. Две внушителни кули се издигаха на 28 етажа височина. Те бяха свързани с пешеходен мост на шестия етаж, за да може хората да се придвижват свободно между големите конферентни зали на този етаж.

Тази сутрин конферентните зали щяха да подслонят едно от най-важните събития в кратката история на хотела. Губернаторът на Хаваи щеше да се обърне към група ветерани с увреждания на брънча, уреден за тях, а после щеше да ги придружи за церемонията по случай Деня в памет на загиналите във войните на Хавайското гробище за ветерани.

След като прекара по-малко от две минути в кабинета си, разговаряйки със своята помощничка, Рейчъл Танака се отправи към шестия етаж все още ядосана, че Кай не беше направил онова, което го помоли да свърши. Това, че се успа и закъсня за работа, беше достатъчно лошо, но откритието, че Кай така и не беше направил резервациите, направо ѝ съсипа настроението. Да, неговата отдаденост на новата работа беше достойна за уважение. Но тя беше започнала да се намесва в равновесието между „работата и личния им живот“, както го наричаха в хотелския бизнес. А сега излезе и че не разбира какво преживява собствената му дъщеря.

Кабинетът ѝ беше в кулата „Акамаи“, но балните зали бяха в „Моана“, затова използва покрития мост на шестия етаж, за да мине в другата сграда. Толкова дълбоко се беше замислила как да въвлече Кай повече в живота на дъщеря им, че за малко не се блъсна в Боб Латийн, председателя на ветеранската конференция. Смръщеното му лице не беше онова, което искаше да види. Току-що дойдох, помисли си Рейчъл, и денят вече се скапа.

— Госпожо Танака — каза Латийн, докато се придвижваше до нея в инвалидната си количка, — уверихте ни, че ще имаме достатъчно удобства и достъпност, но сега в балната зала има сериозен проблем, който трябва да бъде веднага решен.

Рейчъл присви очи заради слънчевата светлина, която нахлуваше през прозорците от пода до тавана на моста, но въпреки това запази учтивата си усмивка.

— Господин Латийн, искам да ви уверя, че приемаме много сериозно вашите притеснения и високо ценим вашата подкрепа. Ще направя всичко възможно, за да ви помогна. Какъв е този проблем, за който споменахте?

Излязоха от моста и се озоваха в пищно фоайе. Някои от участниците вече кръжаха из него. Рейчъл и нейният придружител в инвалидната количка си пробиха път между тях и влязоха в балната зала „Камехамеха“ на шестия етаж, която беше и най-голямата в хотела.

— Проблемът е — започна Латийн да обяснява, — че брънчът започва след по-малко от 30 минути, а аз дори не мога да се кача на подиума.

Той посочи широката издигната маса в задната част на балната зала. От дясната страна стандартна стълба водеше до подиума. Отляво над стълбата беше построена къса рампа. Сега Рейчъл можа да види затруднението.

Както бе наредено, рампа беше построена, но онзи, който надзираваше строежа ѝ, или не го беше правил досега, или не беше помислил за нуждите на човека, който щеше да я използва. Бяха сложили рампата направо върху стълбите, придавайки ѝ такъв ъгъл, който не можеше да бъде преодолян от човек в инвалидна количка.

— Ако реша да използвам рампата — продължи Латийн, — ще приличам на идиот, защото трима души ще трябва да ми помагат. Със същия успех биха могли от другата страна да ме пренесат нагоре по стълбите.

— Сър, разбрах проблема. Нека се свържа с предприемача. Ще оправим затруднението, преди да започне брънчът. — Тя извади своето уоки-токи.

— Мериън, предприемачът за рампата още ли е в хотела?

От другата страна веднага се чу глас.

— В момента подписваме документите с него — отговори Мериън.

— Веднага му дай уоки-токито.

Мина една секунда мълчание, преди Джон Чейвър да се обади.

— Джон слуша.

— Джон, аз съм Рейчъл Танака. Ти и хората ти трябва веднага да се качите в балната зала.

— Казаха ми да сложим рампа и това направихме.

Тя се дръпна настрана от Латийн, за да не може да я чува, и обясни какъв е проблемът с подиума. Този тип беше сбъркал адреса, ако мислеше да ѝ се прави на интересен.

— Рампата ви е безполезна. Ако искаш да продължиш да получаваш поръчки от този хотел, който само тази година по план има да провежда 150 конференции, веднага си довлечи задника тук и оправете през следващите 20 минути проблема с рампата.

— Само минутка.

Минаха още няколко минути. След това Чейвър се обади пак, а в гласа му вече се долавяше разкаяние.

— Говорих с момчетата и се оказа, че се инсталирали погрешна рампа. Подходящата е в пикапа. След минутка съм горе.

— Добре. — Тя се върна при Латийн. — Тук ще те чака господин Латийн и ще ти опише точно от какво има нужда. Той е много важен наш гост и очаквам от теб да направиш всичко възможно за него.

— Разбира се. Тръгвам.

Тя закачи уоки-токито на своя колан.

— Госпожо Танака, благодаря ви — каза Латийн. — Високо оценявам вашата помощ.

— Няма защо. Съжалявам за причиненото неудобство и в знак на извинение от хотела, ще ви дам 5% отстъпка от сметката за днешното събитие. Надявам се, че случилото се няма да ви обезкуражи да ползвате нашия хотел и в бъдеще.

— Ако проблемът с рампата бъде решен, можете да ме смятате за напълно удовлетворен.

Чейвър дойде и тя го остави с Латийн, за да смени рампата.

След това се упъти направо към фоайето, където намери Макс Уолш, главния портиер.

— Как си, Макс?

— Много добре, госпожо — отговори той с престорен, ужасен британски акцент. След това гласът му си възвърна обичайното звучене от Средния запад. — Май имате нужда от нещо, нали?

— Колко съм лесна за разгадаване.

— Не сте, но имате решителен вид, който е малко по-различен от обичайния за вас решителен вид. С какво мога да ви помогна?

— Съпругът ми трябваше да направи резервация за едно луау тази вечер, но е забравил. Гостуват ни неколцина приятели от материка и аз исках да им покажа истинско празненство. Има ли начин тази вечер да ни вкараш в „Шератон Уайкики“ за тяхното луау?

Макс махна с ръка.

— Това ли е всичко? Фасулска работа. Между другото, вие сте управителка на „Гранд Хаваян“. Мога да ви вкарам където поискате.

Рейчъл още не беше свикнала с новото си положение. Забрави, че постът ѝ има голяма тежест в Хонолулу.

— Колко души?

— Шест.

— Наистина си правите труда да не ме поставяте на изпитание. Добре, шест човека в 20 часа?

— Макс, ти си спасител. По-специално на Кай.

— Никакъв проблем. Обаче не ви препоръчвам „Шератон Уайкики“. В „Джърмейн“ е най-хубавото луау на острова. Освен това е на брега. Ще ви хареса.

— Макс, благодаря ти. Длъжница съм ти.

Докато се отдалечаваше, уоки-токито ѝ изпука и се събуди за живот.

— Рейчъл, имаме проблем с руската туристическа група.

— Какъв проблем? Нещо със стаите ли се е объркало?

— Не знам. Не мога да ги разбера, но започват да се ядосват.

— Няма ли преводач?

— Не. И никой от тях не знае дума английски.

— Може би това е проблемът. Къде са сега?

— Мецанинът на втори етаж.

— Идвам веднага.

Тя закрачи енергично към елегантните ескалатори, украсени с цветя, започващи от фоайето, готова да посрещне новото предизвикателство.