Цунами: Обратно броене

15.

10:09 сутринта

1 час и 13 минути до идването на вълната

Лани гребеше в каяка до Мия и двете момчета, които бяха срещнали само преди трийсет минути. В момента се намираха вече най-малко на осемстотин метра от брега. Лани все още беше смаяна от поредицата събития, които я бяха довели дотук.

След като оставиха Тереза да си чете книгата, тя и Мия тръгнаха да се разхождат по плажа, оглеждайки голямата тълпа плажуващи, семействата, които си играеха във водата, сърфистите, които гребяха към открито море, за да направят първия си опит с вълните, студентите, които се забавляваха с фризби, и тълпите амбулантни търговци, предлагащи закуски и кичозни сувенири. На Лани ѝ харесваше. Не знаеше на кое друго място можеше да се види подобен разрез на човечеството.

Докато вървяха, забеляза как Мия оглежда момчетата, с които се разминаваха. Денят беше великолепен. Силната миризма на лосион против изгаряне се смесваше със соления бриз, който идваше откъм океана. Шумна група момчета играеше плажен волейбол и Мия помаха на едно от тях. Лани дръпна ръката ѝ надолу и тръгна напред с кискане. Обаче в себе си само можеше да мечтае за такава самоувереност.

От тях двете Лани винаги беше мъжкараната, отлична атлетка, готова да се пробва във всеки спорт. Играеше европейски футбол и волейбол, сърфираше и обичаше всички водни спортове. Дори беше звездата стопер в бейзболния отбор, който участваше в малката мъжка лига, където някои от нейните съотборници почти не говореха с нея, защото завиждаха на атлетичните ѝ умения. Лани трудно се сприятеляваше и с момичета, защото беше свенлива.

От друга страна, Мия беше истинска малка жена. Момичетата обичаха да дружат с нея, защото беше толкова готина и красива, знаеше всички последни модни тенденции, въпреки че майка ѝ не разполагаше с много пари за харчене по дрехи. Беше в отбора по танци, взимаше уроци по балет и дори вече беше излизала на среща. Майка ѝ я беше закарала до киното и обратно, а Мия беше целунала момчето. Лани имаше чувството, че изостава от нея.

Когато бяха на около осемстотин метра от Тереза, Мия спря.

— Виж.

Тя посочи двете момчета, с които се бяха разминали по-рано, докато търсеха място за хавлиите си с Тереза. Сега можеше да ги огледа по-добре. Лани си помисли, че разпознава единия от тях. Той беше по-висок от другото момче и сякаш по-уверен в себе си. Кестенявата му коса беше рошава като четка, а загарът му издаваше местен жител. Докато на другото момче, русо и 7-8 сантиметра по-ниско, все още му личеше фермерският загар на къс ръкав. Двете момчета вървяха малко встрани и напред от тях, заслушани в своите айподи.

— И какво?

— Хайде да ги поздравим — предложи Мия и бутна Лани напред.

Лани заби крака в пясъка.

— Не, не искам.

— Хайде, ще бъде забавно.

— Познавам единия от тях.

— Наистина? Кой от двамата?

— Онзи от лявата страна.

— Високият? Сладък е. Но не толкова, колкото неговия приятел. Запознай ме.

— Какво да кажа? — Лани не я биваше много в тези неща.

— Кажи им как се казвам — предложи Мия.

— Не съм сигурна.

— Е, щом не искаш, аз ще говоря с тях. Хайде.

Мия продължи да я дърпа и Лани неохотно тръгна с нея. Излязоха пред момчетата, които извадиха слушалките от ушите си, защото Мия буквално изскочи пред тях.

— Здрасти — каза високият, който ги позна. — Къде са буги бордовете ви?

— Сега няма да плуваме — отговори Мия, — защото отиваме да пазаруваме.

— Ей, не се ли познаваме? — попита високият, когато погледна Лани.

— С мен? — преглътна Лани. Значи наистина я беше забелязал!

— Да. Ти учиш в същото училище, нали? В Островната тихоокеанска академия14?

Без униформа момчето изглеждаше различно, но определено беше то. Беше няколко класа пред нея в академията, затова никога не ѝ беше минавала мисълта, че някой ден ще се запознае с него и няма да си остане само тайно училищно увлечение.

— Да. Аз съм от зайците.

— Тя се казва Лани, а аз съм Мия.

— Страхотно. Аз съм Том, а това е Джейк. Тук е на гости, а всъщност е от Мичиган. — Джейк им кимна. — Ние мислехме да излезем малко във водата.

Лани усети, че нехарактерно за себе си, се включва в разговора. Може би в съревнование с Мия.

— Ще сърфирате?

Сега в разговора се включи и Джейк.

— Наехме морски каяци за цялата седмица — каза той. — Качвали ли сте се на каяк?

— Да — отговори Лани. — И двете сме карали. — Лани беше карала морски каяк шест или седем пъти, откакто се бяха върнали в Хаваи. Но доколкото знаеше, Мия дори не беше виждала каяк.

— Чудесно — каза Том. — Искате ли да дойдете с нас?

Мия се обърна и поклати отрицателно глава към Лани. Когато предложи да заговорят момчетата, Лани беше сигурна, че да спортуват беше последното нещо, което би пожелала. Лани ѝ се помоли безмълвно и този път Мия беше тази, която отстъпи.

— Да — каза тя неохотно. — С удоволствие.

— Страхотно. Каяците са малко по-нагоре по плажа. — Том тръгна натам, а Джейк и момичетата го последваха.

— И двете ли сте тукашни? — попита Том.

— Мия е от Сиатъл.

— Сигурно е хубаво да избягаш от дъжда.

— Аха — отговори Мия. — Тук е много яко.

И за първи път, откакто се преместиха, Лани изпита чувството, че тук наистина е много яко.

— Каяците побират ли двама души?

— Те са единични, но ние разполагаме с четири — обясни Том. — Родителите ми днес няма да са тук. Отидоха на някаква церемония по случай Деня в памет на загиналите във войните.

След няколко минути Том спря на брега до голяма жилищна кооперация.

— Добре — каза той. — Вие изчакайте тук.

— Нали щяхме да плаваме с каяци — подхвърли Мия.

— Каяците са в апартамента — обясни Том. — Щяхме да плаваме след обяд, когато родителите ми се върнат.

— Те са за сядане отгоре — допълни Джейк. — Имаме спасителни жилетки и гребла. Връщаме се след минутка.

Докато Том и Джейк се втурнаха да пресичат улицата и изчезнаха в един паркинг, Лани набързо обясни на Мия за каяците. Вместо да седи вътре като в речен каяк, тук гребецът седеше върху него в нещо като улей. Макар каяците за седене отгоре да бяха по-удобни при горещо време, може би бяха малко по-нестабилни от онези, в които се сядаше вътре. Заради липсата на опит на Мия не ѝ стана много приятно да чуе това, но Лани се опита да я успокои, че гребането е лесна работа.

Том и Джейк се върнаха, носейки по един каяк на главите си. Морските каяци не изглеждаха много по-различно от онези, на които Лани вече беше плавала: дълги около три метра и половина, яркожълти, с черни найлонови шприцки около мястото за сядане. Момчетата се обърнаха и хукнаха да донесат другите каяци и оборудването.

След пет минути всички вече си бяха сложили спасителните жилетки, а каяците се поклащаха върху лекия прибой. Вляво от тях бяха затворените води на плажа Кухио, защитен от вълнолом. Вдясно вълните се стоварваха върху брега, но там, където бяха каяците, морето беше кротко.

— Днес няма да е трудно да минем през вълните — отбеляза Джейк.

Лани видя, че Мия е неспокойна. Тя започна да ѝ шепне съвети.

— Дръж каяка право напред. Тук има подводно течение, така че вълните ще са малки.

Мия влезе във водата до колене и седна отстрани на каяка, за да се качи в кокпита. Обаче се плъзна и потъна до раменете. Джейк се засмя, но се хвърли напред, за да я вдигне. Тя внимателно се опря на неговата ръка, докато се качваше. След още два неуспешни опита най-накрая седна здраво в кокпита.

— Сигурна ли си, че и друг път си карала каяк? — попита Джейк.

Мия кимна.

— Мина доста време от последния път.

— Ще излезем право напред, за да преодолеем разбиващите се вълни на прибоя. После може да завием и да се насочим нагоре към Даймънд Хед. Чувал съм, че там има страхотни къщи, но не могат да бъдат видени освен от открито море.

Започнаха да гребат. Когато първите вълни се стовариха върху извитата и повдигната предна част на каяците, Мия тихо изписка. Лани се засмя. Най-сетне се чувстваше съвсем в свои води.

— Хайде — каза тя. — Не е толкова страшно.

— Мия, не забравяй да вкарваш греблото косо във водата — извика Том. — Давай!

Момчетата се лекота дръпнаха напред и бяха малко изненадани, когато видяха, че Лани не изостава. Мия веднага изостана, защото техниката ѝ на гребане беше ужасна.

След още няколко минути упражнения и когато останалите намалиха скоростта, тя успя да се изравни с тях. Излизането им отне повече време от очакваното, докато се бореха с усилващия се бриз, идващ от океана. След около 20 минути успяха да навлязат около осемстотин метра навътре в океана и завиха в източна посока към извисяващите се склонове на Даймънд Хед.

Когато завиха, на Лани за секунда ѝ се стори, че някакъв звук идва откъм брега. Обаче бризът отново задуха, свистейки, докато се носеше над водата, и тя дори не можеше да чува рева на прибоя.