Цунами: Обратно броене

54.

12:31 следобед

6 минути до идването на четвъртата вълна

Брад забеляза участък от наполовина падналия покрив, по който можеха да се спуснат долу на пистата. Когато всички се озоваха долу без проблеми, се впуснаха към удължението на пистата върху подводните скали. Брад носеше Мия на гръб, а Кай — Лани. Тереза, Стан и Том тичаха зад тях. Чък и Денис бяха в добра форма, така че не изоставаха. Никой от групата не можеше да бяга с все сили, защото тинята беше хлъзгава и навсякъде още имаше локви.

Няколко секунди след като бяха започнали да тичат, Стан прецапа през нещо, което приличаше на плитка локва. Когато стъпи в нея обаче, кракът му пропадна до коляното и той се просна по корем в дълбока половин метър локва.

— Мамка му! — изруга пилотът, докато плюеше мръсната вода, която беше напълнила устата му.

— Добре ли си? — попита Кай, докато му помагаше да се измъкне от дупката.

— Да. Водата е толкова мръсна, че не можах да видя дупката.

— Добре, отсега нататък ще заобикаляме вода, на която не можем да видим дъното.

— Така ли? — попита Чък. — Ти си истински гений. — После продължи да тича.

Брад понечи да го настигне, но Кай сложи ръка на рамото му и поклати глава.

Не им трябваше да се разсейват и да губят време. След падането на Стан трябваше непрекъснато да заобикалят очевидни дупки, застояла вода и отломки. Това значително ги забави.

Както беше обещано, C-130 се стрелна надолу, а от гледната точка на Кай изглеждаше сякаш каца в самата вода. Спря в далечината и задната му товарна рампа взе да се спуска.

Транспортният самолет току-що беше навлязъл в хавайското въздушно пространство на път за „Уилър“, когато пилотът, капитан Мартин Уейнрайт, чу сигнала за бедствие на Стан по радиото. На Уейнрайт му хрумна чудесна идея и той предложи помощта си.

Причината беше в товара му, който беше особено подходящ: три хъмвита на път за Пърл Харбър. Когато товарната рампа се спусна напълно, точно това се показа от задната част на самолета.

— Това е тъпа идея — обади се Чък. — Обзалагам се, че пилотът можеше да намери хеликоптер, стига да беше опитал по-сериозно.

— Защо не млъкнеш? — сряза го Брад. — Писна ми от мърморенето ти. Ако не беше толкова тъп да се върнеш обратно в апартамента, сега нямаше да си тук с нас.

— Няма защо да млъквам. Мога да говоря каквото искам.

— Тогава трябва да ми благодариш, че не те изхвърлих от хеликоптера.

След като се спусна по рампата толкова внимателно, че на Кай и останалите им се стори цяла вечност, хъмвито даде газ и се понесе към тях. Заради отломките, разхвърляни навсякъде, щяха да са му нужни няколко минути, за да стигне до тях. Щяха да са на косъм.

Товарната рампа се вдигна и самолетът се завъртя, за да бъде готов за излитане.

Докато Брад и Чък се дуелираха с думи, Денис се доближи до Кай.

— Извинявам се заради моя съпруг — каза Денис. — Той е идиот.

— Забелязах — отговори Кай.

— Не мога да повярвам, че останах толкова дълго с него. Благодаря, че се опитахте да ни спасите. Ако не бяхте вие, все още щяхме да сме на онзи покрив.

— Няма защо. Може би щеше да е по-добре за вас.

— И двамата знаем, че постройката скоро щеше да падне.

Тя беше права. Жилищната сграда сигурно вече беше купчина отломки.

— Знаете ли, че ми се струвате много познат — продължи Денис. — Някъде съм ви виждала.

— Възможно е. Казвам се Кай. Кай Танака. Директор съм на Предупредителния център за цунами по тихоокеанското крайбрежие. Или по-скоро бях.

— Точно така! — зарадва се тя. — Сутринта ви гледах по телевизията.

— Я чакай! — намеси се Чък. — Аз също ви гледах. Колкото и да ви плащат, е твърде много.

Брад сграбчи Чък изотзад и го стисна за врата.

— Ако не беше той, никой нямаше да има време да се евакуира.

— Махни ми се от главата — каза Чък. — Той не си свърши работата и ние сега трябва да тичаме за живота си.

— Той изгуби повече, отколкото ти можеш някога да разбереш.

— Ами заслужил си го е!

Лицето на Брад се изкриви от ярост и без да каже нищо, той стовари юмрук в челюстта на Чък. Онзи се стовари като чувал на гърба си. Остана известно време да лежи замаян, после се надигна. Никой не направи опит да му помогне.

Когато най-сетне се изправи напълно, Чък продължи да гледа в земята. Очевидно беше само голяма уста, без никакво покритие. Кай разбираше, че е уплашен, но това не беше причина да го харесва.

С Мия на гърба, Брад се приближи до Чък и се извиси застрашително над него. Беше по-тежък поне с тринайсет килограма и с десет сантиметра по-висок.

— Отсега нататък ще си държиш устата затворена или ще те оставим тук! Разбра ли?

Чък не го погледна, но нищо не каза. Очевидно беше разбрал.

— Хайде — подкани ги Кай. — Колкото по-далеч стигнем, толкова по-бързо ще се качим на хъмвито.

След минута то се оказа на по-малко от петстотин метра от тях. Приближаваше се с висока скорост, която направо граничеше с безразсъдство. Калта не можеше да се опъне на неговите широки гуми и клиренс, така че шофьорът караше по права линия към тях, доколкото позволяваха отломките, осеяли пистата. От време на време разплискваше гейзери застояла вода от дупките, през които минаваше.

— Знам, че бързаме — каза Брад, — но този човек трябва да внимава…

Преди да успее да довърши изречението, хъмвито заби предница в поредната локва. Този път воден гейзер изригна на пет-шест метра височина и хъмвито спря с предница, потопена в яма, дълбока метър и половина. Двигателят се закашля и спря.

Всички се заковаха на място с отворена от удивление уста, докато гледаха своя транспорт към спасението буквално удавен.