Дивият рай

Глава двадесет и втора

Корин се събуди с раздиращо главоболие. Дъждът вливаше в стаята й през отворения прозорец. Тя скочи от леглото и се втурна към стаята на Майкъл. Но там прозорците бяха затворени, явно Флоранс се бе погрижила.

Майкъл все още спеше, така че тя затвори тихо вратата и лениво се върна в стаята си. Затвори прозорците, после притисна длани към слепоочията си и се намръщи от пулсиращата болка в главата.

Малко сън и много разстройващи мисли — затова я болеше главата. Защо позволи срещата й с Джаред да я изнерви толкова?

Беше забравила колко е елегантен. Почти през цялата нощ лежа будна и си спомня за милувките му, за брачната им нощ, за огромното удоволствие, което й беше дал. Най-страшното обаче беше, че ако миналата нощ той беше влязъл в стаята й, тя знаеше, че няма да се възпротиви.

Флоранс почука на вратата и подаде глава.

— Станала си? Добре.

Влезе в стаята, без да чака покана.

— Исках да си поговорим преди Майкъл да се е събудил и да е заангажирал цялото ти внимание.

— Да, кажи.

— Може би ще ми кажеш какво се е случило между теб и Ръсел миналата вечер?

— Какво имаш предвид?

— Много добре знаеш. Прибрахте се и си отидохте по стаите, без и дума да обелите. Карали ли сте се?

— Не съм съвсем сигурна — вдигна рамене Корин. — Срещнахме Джаред.

Флоранс се намръщи и си пое дълбоко дъх.

— И?

— За да бъда искрена, не беше много приятно. Джаред и Ръсел за малко не се сбиха. Убедих Ръсел да отстъпи.

— Е, и по-нататък — каза нетърпеливо Флоранс. — Ти и съпругът ти карахте ли се?

— Да, и боя се, че изпуснах нервите си.

— Знаех, че така ще стане.

— Е, как би трябвало да се отнеса към Джаред след всичко, което ми стори? А снощи дори ме нарече курва.

— Ти какво очакваш, скъпа? Съзнателно накара всички да си мислят, че си… — Флоранс заекна и цялата почервеня — … неморална жена — компромисно изрече тя. — Да не смяташ, че и той няма да си го помисли?

— Досега не се бях замисляла какво ще е мнението му за мен, а само за това, че той ще се засрами от хорските приказки — призна Корин с угрижен поглед.

— Това те притеснява, нали?

Корин упорито вдигна брадичка.

— Защо пък? Повече никога няма да го видя, така че мнението му не е важно. Съвестта ми е чиста, а това е по-важното.

— Тогава защо изпусна нервите си? — настоя Флоранс с проницателен пламък в очите.

Корин хапеше устни.

— Сигурно ме е изненадал и засегнал със заядливостта си. Няма никакво право да ме укорява след всичко, което сам направи. Исках само да си разчистя сметките с него. Той започна всичко. Използва ме за отмъщението си, а после почувствах срама затова, че ме изостави. Подлецът ме подценява, ако си мисли, че ще го оставя да се измъкне.

— Отново изпускаш нервите си, Кори — предупреди я Флоранс. — Ако не снижиш тон, ще събудиш Майкъл.

— О, Джаред толкова ме вбесява — каза тя с раздразнение. — Имаше наглостта да настоява, че сме квит и да си замина. Не ме попита, а ми нареди! Не каза и една дума за извинение за това, което направи.

— Е, надявам се, казала си му, че заминаваш — отвърна Флоранс.

— Не — сопна се Корин. — Няма да му дам това успокоение. Казах му, че тук ми харесва.

— Кори, не смяташ ли, че е достатъчно?

— Знам — отвърна тя с унил глас. — Вече реших, че ще си заминем. Всъщност още днес ще се отпиша от хотела и ще изтегля парите си от банката. Бях твърде ядосана, за да го кажа на Джаред. Нека докато чакаме кораба, се чувства още неудобно.

— Слава богу, че най-накрая си се вразумила — отдъхна си Флоранс.

Корин се усмихна.

— И без това се изморих от цялата история, не мога повече да се преструвам — призна си тя накрая. — Непрекъснато се натъквам на мъжете, които съм водила в хотелския апартамент и те настояват да изпълня обещанията си. Не мога вечно да ги отблъсквам.

— Господ ми е свидетел, планът ти беше доста опасен. Можеше да попаднеш на някой страстен немирник, който не иска да чака. Тогава какво щеше да правиш?

— Щях да викам за помощ, какво друго — засмя се Корин, а после добави. — Въобще не се боях, Флоранс. Всичко минаваше гладко. Размотавах се из фоайето на хотела с джентълмена за деня, после го водех в стаята си и го напивах с вино, отбягвах опитите му да ме докосва и непрекъснато се извинявах. Обещавах му, че следващия път ще му доставя огромно удоволствие. Беше толкова лесно. Всеки мъж си тръгваше с усмивка на очакване и човек би помислил, че е получил каквото е искал. Мъжете са си мъже — нито един не би се признал за победен.

— Добре е, че си успяла да налучкаш верния път — строго й каза Флоранс.

— Е, да — самодоволно отвърна Корин. — Сега мога да се върна вкъщи. Надявам се само да избегна тези мъже, когато се отписвам от хотела днес. Наистина изчерпах извиненията си защо не мога да ги видя отново.

— Да дойда ли с теб?

— Не, трябва да гледаш Майкъл. Не искам никой да го вижда. Има доста от чертите на Джаред и не мога да поема риска някой да се досети за истината и да разпространи слух, че Джаред има син. Ако налетя на някой от измислените ми любовници, трябва да се моля извиненията да ме спасят отново.

— Вземи поне Ръсел със себе си — предложи Флоранс. — Така няма да си имаш проблеми.

— Ръсел ще ме остави пред хотела, а после го помолих да отиде и да провери за кораб. Сега, когато вече реших да заминем, искам да стане по-бързо. Ще се крия тук, докато отплаваме. Повече никакво размотаване. Не искам отново да се натъкна на Джаред. Веднъж беше достатъчно.

Флоранс внимателно наблюдаваше изражението на Корин.

— Той те плаши, нали?

— Когато е ядосан — да — с неохота призна тя. — И то защото е дяволски непредсказуем.

Флоранс я разбра много добре.

— Преди го подцени. Трябваше да го имаш предвид, когато реши да дойдеш тук. Не е лошо да се учиш от старите си грешки.

Корин се почуди. Дали наистина имаше причина да се страхува от Джаред? Тя си прошепна молитва — яростта на този мъж да не се разбушува, докато не отплават.

Младият хавайски прислужник в ярка риза на цветя и бели широки панталони извика една свободна карета и сложи нещата на Корин вътре. Той срамежливо отбягваше да поглежда към красивата дама, която нетърпеливо потропваше с крак. Знаеше коя е тя — та за нея говореше целият хотел! Но момчето не вярваше и на половината неща, които казваха за нея, тя, която винаги му се усмихваше, когато й помагаше.

Познаваше и съпруга й, видя го тази сутрин, когато дойде в хотела. Знаеше защо хубавата белокожа дама не се усмихва сега, защо от тъмнозелените й очи излизат искри. Защо точно той трябваше да е свободен във фоайето, когато шефът му нареди багажа й да бъде изнесен? Необяснимо защо се чувстваше лично отговорен за гнева й.

Корин седеше като вцепенена на края на седалката в закритата карета и кършеше ръце в скута си.

Беше напълно отчаяна.

Когато влезе във фоайето на хотела, препълнено днес заради дъжда, предизвика такъв смут, че жените отстъпваха от пътя й, като че ли беше заразна, а мъжете се опитваха да уловят погледа й. Беше се запътила към апартамента си, за да прибере вещите си, когато управителят на хотела й препречи пътя.

Преди да го помоли да приготви сметката й, той я уведоми, че апартаментът й вече не е на нейно разположение, че багажът й е приготвен и я чака, сметката платена и че тя вече не е добре дошла в Кралския хотел.

— И поради каква причина? — настоя тя.

Малодушният човек й обясни, че скандалното й поведение е дало основание за тази мярка.

Корин ни най-малко не очакваше да чуе подобен отговор.

— Съпругът ви ме заплаши, че ще ми извие врата, ако ви позволя да останете дори още един ден.

Корин гледаше изливащия се дъжд през прозореца на каретата, но замъглени от гняв, очите й не виждаха олюляващите се палми и натруфените къщи по улиците. Преди се наслаждаваше на изобилието от цветове, на уникалните градини пред всяка къща, на цветята и растенията по пътечките, терасите и висящите от покривите листа. Ярките цветове грееха навсякъде, но днес Корин не виждаше нищо.

Корин не забеляза, че бяха стигнали до центъра на Хонолулу, докато каретата не спря пред банката й — адресът, който беше дала на кочияша. Беше все още ядосана, когато се изправи пред един от банковите служители, подаде му книжката си и поиска да изтегли всичките си пари.

— Трябва да има някаква грешка, мисис Бъркет — каза й касиерът, напълно изненадан.

Беше я нарекъл мисис Бъркет. Откъде знаеше, че е омъжена? Сметката й беше открита на името на мис Корин Бъркет.

— Каква грешка? — попита тя с нарастваща тревога. — Дойдох да изтегля парите си.

Изражението на изненада у касиера се превърна във вцепенение.

— Парите ви вече не са при нас, мисис Бъркет. Бяха изтеглени тази сутрин.

— От кого? — настоя тя, въпреки че знаеше.

— Но как? От мистър Бъркет! — обясни й той.

Корин се опита да се контролира и с треперещ пръст посочи спестовната си книжка.

— Някъде тук да виждате името му? Как смеете да му давате парите ми?

— Но той е ваш съпруг — обясни спокойно мъжът.

— Откъде знаете това?

Бедният човечец започна да се поти.

— Нямах основание да се съмнявам в думите му. Тук доста добре познаваме мистър Бъркет. Той и чичо му имат кредитна компания на форт Стрийт.

— Въобще не ми пука какво има — избухна тя, без да я е грижа за вниманието, което привличаше. — Нямате никакво право да му давате парите ми!

— Ако той наистина не ви е съпруг, значи сме направили грешка и ще го съдим. Но ако мистър Бъркет е ваш съпруг, тогава вашите пари са и негови и той има право да ги изтегли.

Корин рязко се обърна и изхвърча от банката.

— Закарай ме обратно до Уайкики и бързо — изкрещя тя ма кочияша.

— До хотела, от който дойдохме ли?

— Не. Има един нов, който се строи на брега. Знаеш ли го?

— Разбира се, мис — ухили се той. — Мой братовчед работи там. Казва има много работа. Доста време преди хотелът завършен.

Тя не обърна внимание на приказките му, а побърза да се качи в каретата. Когато стигнаха там, вече беше късно следобед. Дъждът беше спрял и грееше слънце. Но пясъкът беше още мокър и Корин с мъка се добра до сградата.

Тя се огледа за Джаред, но не го видя. Най-близо беше един чудовищно висок хаваец с атлетична фигура. Корин не беше виждала толкова висок мъж преди и не й се искаше да му се изпречва. Нежеланието й нарасна, когато към нея се отправиха свирки и мръсни подмятания. Всички работници се бяха обърнали към нея.

Високият хаваец се обърна, за да види какво става и се намръщи, когато съзря Корин. Забеляза скъпата й рокля от медна коприна, слънчобрана в същия цвят, отворен, за да я предпазва от слънцето, тъмнозлатистата й коса под стилната шапка и бледия цвят на лицето й. „Вероятно се е загубила“, помисли си той.

Направи няколко крачки и й препречи пътя.

— Това е охранявана зона, мис.

Корин повдигна глава, за да погледне хаваеца в очите.

— Търся мистър Бъркет — Джаред Бъркет. Той тук ли е?

Мъжът остана малко изненадан.

— Джаред не дойде тази сутрин. Аз съм Леонака Наехе, неговият управител. Вероятно мога да ви помогна.

Корин изрази разочарованието си.

— Само, ако можете да ми кажете къде мога да открия съпруга си, мистър Наехе.

Той вдигна вежди.

— Мисис Бъркет?

— За нещастие — да — злобно отвърна тя. — Знаете ли къде е?

— Може да проверите в офиса на Мърчант стрийт или в дома му на…

— Да, знам къде се намира домът му — нетърпеливо го отряза тя. — Благодаря ви.

Леонака я гледаше как се отдалечава и леко подсвирна. Значи това беше разхайтената съпруга на Ялека. Защо не я доведе със себе си, когато се върна от континента? И защо тя дойде тук да развява любовниците си пред очите му? На Леонака му се искаше да знае, но не смееше да понита.