Дивият рай

Глава четиридесет и втора

Корин се събуди късно и откри, че е сама. Бързо се облече и оправи леглото; в паметта й оживяха всички мигове от снощи. Вдигна дрехите, които Джаред беше захвърлил на пода, дори не беше изпразнил джобовете си. От единия джоб извади няколко монети и бележчици и ги сложи на нощното шкафче, а от другия — мачка кутия за бижута. Тя не устоя и я отвори. Голямото златно сърце, което блесна насреща й беше прекрасно. Бавно прочете надписа.

Корин бързо затвори капака и я върна отново в джоба на сакото му. После напъха останалите неща в джобовете и го закачи на закачалката. Джаред не трябваше да разбере, че беше видяла медальона.

Развълнува се. Какво ли означаваше това? „Ще се оженя за теб, този път от любов“. Разбира се, че първия път го направи от съжаление. Но сега? „От любов“. Това означаваше ли, че наистина я обича?

— Тогава защо не ми даде сърцето? — прошепна тя на себе си.

Отговорът беше ясен. Беше променил решението си. Явно страстта беше продиктувала този надпис. Не любовта. Беше разбрал, че не я обича. Затова не искаше да й даде златното сърце.

Корин прекара остатъка от деня в очакване на срещне Джаред. Но имаше още гости, на които трябваше да засвидетелства внимание, а и той беше непрестанно зает.

След вечеря, когато Джаред отиде до конюшнята, Корин се наметна с един шал и излезе в задния двор. Седна на люлката, надявайки се, че Джаред ще дойде при нея, когато свърши. Не мина много време и тя го чу да преминава през предната градина и да влиза в къщата. Акила щеше да му каже, че е тук. Но той не дойде и Корин тръгна да го търси.

Джаред сложи колието със златното сърце в джоба си и се усмихна на излизане от спалнята. Надяваше се да открие там Корин, но реши, че е отишла да се поразходи. Влезе в гостната да я изчака. Беше спокойно и тихо, гостите им си бяха тръгнали отдавна.

Чакането го изнервяше. Прекоси стаята и отиде до външната врата, отвори я и се вгледа в ясната луна. Спомни си за обещанията, които отдавна й беше дал — за разходка по брега и още едно — да правят любов под звездите, облени от лунната светлина.

Изведнъж усети зад гърба си силното ухание на гардения — цветето, което Корин винаги носеше в косите си. Ръцете й го обгърнаха, Джаред се усмихна и се извърна да докосне устните й. Но тези устни не бяха на Корин.

Джаред се отдръпна, очите му потъмняха.

— Какво правиш, Нанеки?

Тя се нацупи.

— Е, тя не единствена, която може носи гардения. Защо ти не идва при мен вече?

— Сега съм женен и съпругата ми е повече от достатъчна.

— Тя не добра.

— Достатъчно, Нанеки — прекъсна я той студено и я отблъсна от себе си.

— Значи я обичаш?

— Да, по дяволите. Обичам я!

Тъжното й изражение го накара да смекчи тона си.

— Виж, Нанеки, отдавна ти казах да си намериш съпруг. Защо не дадеш шанс на Леонака? Той те харесва.

— Леонака?

— Сякаш не знаеш!

Когато тя поклати отрицателно глава, Джаред продължи:

— Така е, защото никога не си го насърчавала. Обича те още от времето преди да се омъжиш за Пени.

Лицето й светна.

— Леонака добър, силен мъж.

— Да, така е.

— Тогава утре заведа него на пикник. Това окуражи него, а?

Джаред се засмя.

— О, да, със сигурност. Сега отивай да си лягаш.

Джаред би трябвало да е засегнат, че Нанеки така лесно прехвърли чувствата си от него към друг мъж, но не беше. Той обичаше Корин. Като не можеше повече да чака, излезе от къщата да я търси. Щеше да й каже колко много я обича.

Но Корин не беше навън. Беше се заключила в спалнята им и плачеше на леглото, където снощи бе изпитала такова блаженство. Сега всичко това си беше отишло и нямаше да се върне. Защо трябваше да се появи точно в момента, когато Джаред и Нанеки се прегръщаха? Почувства сякаш някой й изтръгна сърцето и без да надзърта повече, изтича в стаята и се заключи вътре.

Каква глупачка беше да повярва в щастието. Любовта между Джаред и Корин принадлежеше на миналото.

След безполезно търсене, Джаред се върна и понечи да влезе в спалнята. Беше заключена.

— Корин?

— Върви си, Джаред!

Той объркано поклати глава.

— Отвори, моля те.

Корин скочи от леглото и се приближи до вратата, за да може той да я чува по-ясно. Как смееше да идва при нея, след като току-що е бил с любовницата си?

— Казах ти да си вървиш, Джаред. Снощи беше грешка, която никога вече няма да се повтори.

— Какво, по дяволите ти става? — изрева той, не можеше да повярва на това, което чува.

Гневът в гласа му я предизвика да отговори:

— Вразумих се, ето какво! Бях забравила колко много те мразя, но явно съм сгрешила.

„Господи, не можеше да е вярно — не!“ Колкото и да си повтаряше това, не му ставаше по-леко.

Сълзите й отново бликнаха, тъкмо когато си мислеше, че е изплакала всичките.

— Не се шегувам, Джаред. Ще освободя стаята ти на сутринта. Но тази вечер върви при любовницата си! Не те искам, а тя ще те приеме с охота.

— Корин…

— Не! — спря го тя. — Достатъчно, Джаред. На сутринта или ще ме закараш до града, или сама ще стигна дотам.

Джаред отстъпи, смутен и ядосан. После гневът го обхвана напълно.

Два пъти! Беше го накарала да се почувства като пълен глупак два пъти. Винаги го е мразила. Но трети път нямаше да има. Щеше да я закара до града, да я придружи до кораба, за да е сигурен, че ще се качи. Да върви по дяволите Корин!