Дивият рай

Глава тридесет и четвърта

Леонака седна срещу Джаред край кухненската маса, стиснал в големите си ръце чаша с пунш. Беше късно следобед, току-що беше пристигнал от града, но не го посрещнаха както очакваше. Единствено Малиа от цялото семейство, потънало в меланхолия, се зарадва, когато го видя. Дори Акила каза само няколко думи, преди отново да се заеме с кухненската си работа.

— Не ти трябваше много време, за да дойдеш тук — отбеляза Джаред.

Леонака се усмихна — най-накрая приятелят му проговори.

— Когато ми предлагат едноседмична платена отпуска, не се чудя много-много дали да приема или не.

Очакваше да го развесели, но не се получи. Най-накрая той не издържа:

— Какво, по дяволите, става тук?

Джаред не искаше да срещне умоляващия поглед на Леонака. Той стана и излезе от стаята без да каже нито дума. Леонака се обърна към Акила за обяснение.

— Жена му си отиде — каза тя, показвайки собствения си гняв и разочарование.

— Как така си отиде? — попита Леонака, преминавайки на диалект, както винаги, когато говореше с Акила. — Къде отишла?

— Тоя Джон Пиърс дойде тук тази сутрин, каза Колина помолила да я закара до Хонолулу, каза тя плати него много пари. Той скрил Колина, така че Ялека не може намери нея.

— Какво?

— Ако пита мен, лош бял лъже — промърмори тя.

— Кой? Пиърс?

Тя кимна.

— Колина щастлива кога Ялека върнал вкъщи. Те не карат. Аз гледа тях. Казвам си, чудесно, ще имат добър брак. Те още вироглави, не готови признаят, че се обичат.

Леонака скептично я погледна.

— Може би виждаш само това, което ти се иска, а, лельо?

— Ти пита Ялека! — сопна се тя. — Пита него дали неща между тях не по-добре тези дни — внезапно направи пауза. — Не, по-добре не пита него сега. Сега той адски бесен.

— Ами ако историята на Пиърс е истина?

Акила упорито поклати глава.

— Колина не избяга без свое бебе!

Леонака остана истински изненадан и наранен.

— С Ялека споделяхме всичко един за друг. Сега таи всичко в себе си. Той не казал нищо за своя жена, нито за това, че тя родила бебе.

— Той не казал за бебе, защото тя каза него, че бебе не негово, а на нейна бяла прислужница.

— Значи ти само подозираш, че…

— Не, аз знае! — натъртено го сряза тя. — Аз казах Ялека, но той не вярва.

— Ужасно е заплетено — въздъхна Леонака.

Стана и се отправи към вратата.

— Нима Ялека просто ще я пусне да си върви?

Най-после Акила леко се усмихна.

— Той казва не му пука, но аз знае. Затова той така ядосан.

Корин седна на влажната земя и се облегна на един сандък. Беше изтощена, а ръцете й — покрити с мехури и тресчици, защото се опитваше да изкърти дъските от стените, при които имаше достатъчно големи пролуки, за да си пъхне ръцете. Но не успя. Въпреки че бараката беше стара, беше здраво построена, а и тя не разполагаше с никакви инструменти.

Цял следобед си блъска главата да проумее защо е тук. Единственото, което й дойде наум беше, че Джон Пиърс е луд. Ако това беше истина, тогава трябваше да се страхува много повече. Може би животът й беше застрашен.

Представи си какви ли не ужаси.

Когато най-накрая вратата на бараката се отвори, Корин беше на ръба на нервна криза. Скована от страх, тя погледна към Пиърс. Безкрайно се изненада от думите му.

— Няма смисъл да те държа заключена. Вече няма къде да отидеш.

Едва успя да събере достатъчно кураж и да го попита:

— Какво искате да кажете?

— Съпругът ти не те иска повече, мадам.

Гневът в гласа му я изплаши повече, отколкото думите му.

— Говорили сте с Джаред?

— Исках да се споразумеем. Казах му, че ще те върна, ако ми продаде земята си. Но изглежда земята му е по-важна от теб.

Тя бавно проумя какво й каза току-що и разбра, че все пак стои пред един луд човек — алчен мошеник, който я беше затворил за откуп.

Но откупът нямаше да бъде платен. Страхът й внезапно изчезна, заменен от бесен гняв. Изправи се.

— Ще ви вкарам в затвора за това!

— Няма да можете — грубо отвърна той. — Никой няма да ви повярва, че съм ви задържал тук насила. Репутацията ви не е много добра, мисис Бъркет.

— Джаред знае, че сте ме отвлекли!

Той се изсмя.

— Това е абсурдно! Дойдохте при мен да ме помолите да ви върна в града.

— Лъжа!

— Да, но какво от това, щом съпругът ви повярва.

Защо Джаред толкова прибързано е повярвал на това?

— А сега какво? — тихо каза тя на себе си. Вдигна глава видя, че Пиърс бе оставил вратата отворена. Хвана с ръце полата си и побягна колкото може по-бързо.

Знаеше точно какво ще направи. Вече не се страхуваше. Беше толкова ядосана. Неразбирателството й с Джаред беше продължило твърде дълго. През последните дни всичко между тях се беше променило. А ето го сега този отблъскващ господин, който й съобщи, че Джаред е повярвал, че тя иска да го напусне.

Съжаляваше за това, което причини на съпруга си, но кога щеше да престане да си спомня само лошото за нея, вместо доброто? Кога, ако не сега?

Корин продължаваше да тича, напълно забравила за Джон Пиърс.