Дивият рай

Глава двадесет и трета

Оранжево-червеният пламък на залязващото слънце огря небето откъм подветрената част на острова, когато каретата на Корин отби по Беретания стрийт към голямата и впечатляваща къща на Джаред. Току-що бе ходила до офиса му, където й казаха, че за малко го е изпуснала. Беше ужасно нервна.

Гърдите й, натежали от мляко, доста я боляха. Тя ги притисна с длани, за да не изтече млякото, както понякога ставаше, когато дълго не беше кърмила Майкъл.

Днес за пети път поръчваше на кочияша да я изчака. Ако Джаред не си беше вкъщи, трябваше да се откаже да го търси днес. Но нуждата да излее яда си беше по-силна от болката в гърдите и от умората й. Сигурно Флоранс и без това вече е нахранила Майкъл.

Преди още да почука на входната врата, тя се отвори и Корин се взря в синьо-сивите очи на съпруга си. Той я гледаше победоносно. Леката присмехулна извивка на устните му толкова я вбеси, че тя пристъпи напред и вдигна ръка да го зашлеви.

Джаред хвана китката й и силно я стисна.

— На твое място не бих опитал отново — провлачи глас той. — Защото мога и да ти отвърна.

Корин се опита да освободи ръката си, но Джаред я дръпна вътре и затвори вратата. Тя го погледна. Имаше толкова мръсни имена, с които искаше да го нарече, но не знаеше откъде да започне.

— Очаквах те много по-рано. Не можа да ме откриеш? — изсмя се той.

Без да изчака отговора й, отиде до дългия бар в гостната и си наля пунш, добавяйки доста ром в чашата. Беше облечен в кремави панталони и бяла риза, полуразкопчана на гърдите. Небрежната му стойка направо я вбеси.

— Мръсник — изсъска тя, като пристъпи няколко крачки навътре в стаята.

— И на теб ти подхождат тези именца, скъпа — дълбоко се изкиска Джаред.

— Толкова си жалък!

Корин цялата почервеня и започна да търси нещо, което да хвърли по него.

Как искаше да го удари, да го нарани. Когато посегна към една ваза с цветя на близката маса, Джаред се опита да предотврати намерението й.

— О, не — предупреди я той. — Или се дръж прилично, или ще трябва да те заключа в някоя стая.

Корин пренебрегна заплахата и запрати вазата по главата му. Вода и цветя се разлетяха из стаята, а вазата невредима се удари в стената зад Джаред. Тя не видя гневното му изражение, когато се втурна към нея, защото беше заета да търси следващото, с което да го замери.

Преди да успее да открие нещо, Джаред я сграбчи изотзад. Хвърли я на канапето и застана сърдито до нея с ръце на кръста.

— По дяволите, трябва да те накарам да изчистиш тази свинщина — изръмжа той. — Сега ми падна, казвай каквото имаш да казваш или ще те заключа горе, докато не решиш да се държиш по-прилично.

— Нямаш право!

— Кога ще разбереш, че съм способен на всичко, дори и на убийство? Досега би трябвало да си го проумяла.

„Мръсникът му, наистина може“, помисли си ядосано тя. Корин седна изправена, пооправи роклята и килнатата си шапка.

Джаред отново се върна до бара.

— Искаш ли нещо за пиене? — попита я той, като вдигна чашата си и се облегна на плота. — Трябваше да ме послушаш миналата вечер, Корин. Можеше да избегнеш всичко това.

— Какво направи с парите ми, Джаред? — запита тя спокойно.

— Внесох ги на моята сметка.

— Къде?

— Няма значение, тъй като уредих да не можеш да теглиш оттам.

Корин не можеше да направи нищо, освен да скрие гнева и гласа си.

— Нямаш право! Откраднал си парите ми!

— Което е твое, е и мое. Или забрави, че си ми съпруга? — подразни я той.

— Закле се, че няма да докоснеш парите ми!

Джаред сви рамене.

— Значи съм излъгал. Сигурно си спомняш, че не винаги играя честно.

— А ти трябва да си спомниш подписаното споразумение, което имам, и в което пише, че при никакви обстоятелства няма да упражняваш волята си върху мен и няма да се месиш в делата ми. А какво направи днес?

— Е, добре, направих го. И какво?

— Как какво? — тя не можа да проумее спокойствието му. — Ако си мислиш, че няма да те съдя за това, значи въобще не ме познаваш, Джаред Бъркет!

— О, мисля, че те познавам достатъчно добре — ухили се гой. — Ти си точно като мен. Не понасяш някой да е по-горе от теб.

— Джаред, аз…

— Това смешно споразумение, което ме накара да подпиша, не струва и пет пари тук.

— Какво? — зяпна тя.

— Питай някой адвокат, ако искаш. Ние сме в Хавай, Корин. И въпреки че е пълно с американци и от години ни убеждават да приемем тяхното правителство, все още сме суверенно кралство, с напълно различни закони.

По дяволите! Как не се бе сетила за това!

Внезапно прозря значението на думите му и потрепера. Размерът на правата му върху нея я изплаши. Вероятно можеше да й стори всичко, а законът щеше да го защити, защото й бе съпруг.

Джаред видя как изражението й се промени и се ухили.

— Сега разбра, нали?

Държеше се властно с нея. О, Господи, колко го мразеше!

— Разбирам, Джаред — каза тя хладно. След което стана и вдигна гордо брадичка. — Дори си недостоен за презрение. Задръж парите ми, щом толкова ги искаш. Имам достатъчно в брой и бижута, които ще ми свършат работа, докато баща ми може да ми изпрати още пари.

Джаред въздъхна.

— Изпусна целия смисъл, Корин. Не искам парите ти. Никога не съм ги искал. Искам да се махнеш от острова. Щом решиш да се откажеш и да си заминеш, ще си получиш парите обратно.

Защо не можеше да му каже, че и тя иска същото? Защо чувстваше такова желание да му се противопоставя?

— Не можеш насила да ме накараш да си замина, Джаред — каза тя упорито. — Въобще не можеш да ми заповядваш.

Очите на Джаред потъмняха.

— Твърде лошо, защото ми писна от славата ти из града, независимо от причините, които те тласкат към това. Все едно как, но ще излезеш от употреба, Корин.

— Върви по дяволите! — изкрещя ядно тя.

Всъщност не можеше повече да контролира нервите си, затова се обърна и изхвърча от къщата.

„Ако си мисли, че може да ми сложи каишка, трябва да си е загубил ума“, мислеше си тя, докато тичаше по пътечката пред къщата. „Не може да ми казва какво да правя! Не може!“

Преди да стигне до каретата, Джаред я настигна и я завъртя към себе си. Все още бе твърде ядосана, за да се изплаши, така че се дръпна рязко и изпусна слънчобрана и чантата си.

— Пусни ме! — изкрещя тя, като го удряше по гърдите със свободната си ръка.

— Ще останеш тук, Корин, докато не реша какво да правя с теб — отвърна й той студено.

Корин се опита да го ритне, но обувката й изхвърча. Шапката й падна и златистата й коса се разпиля върху лицето, като за момент я заслепи. В следващия миг се намери върху рамото на Джаред, разкошната й дълга коса почти се влачеше по земята. Гърдите й бяха притиснати о здравия му гръб и болката беше мъчителна.

— Помощ! — внезапно изкрещя тя. — Помощ!

— Тихо, Корин, преди наистина да съм ти дал основание да викаш — изсъска Джаред. — Никой няма да ти дойде на помощ.

А на кочияша, който седеше и наблюдаваше всичко това с удивление, каза:

— Ако жена ми е оставила някакъв багаж в каретата, внесете го вътре и ще ви платя за услугата. Тя повече не се нуждае от вас.

Джаред се насочи обратно към къщата. Корин го ухапа и чу вика му от болка. Удовлетворението й беше толкова голямо, че не й пукаше какво ще направи, докато той не я хвърли на пода.

От падането си натърти рамото. Джаред стоеше над нея и с една ръка притискаше раната си, а очите му святкаха.

— Ти, проклета кръвожадна кавгаджийка! Заслужаваш да те напляскам за това.

— Хайде, давай — изкрещя тя предизвикателно. — Вече няма значение. И без това си най-гадното, подло чудовище. Хайде, набий ме, за да видиш колко повече мога да те мразя.

Но когато Джаред се наведе, тя се отдръпна. Той я сграбчи за кръста и я повлече нагоре по стълбите.

Бързо се извърна, когато видя напоения с кръв гръб на ризата му, там където го беше ухапала. Корин знаеше, че той би я набил за това. Наистина ли зависеше от снизхождението му само защото върху лист хартия пишеше, че му е съпруга? Значи ли това, че каквото и да й направи, щеше да му се размине? Отговорът беше ужасяващ.

На края на стълбите се виеше дълъг коридор. Джаред отвори вратата на втората стая и я блъсна вътре. После тръшна вратата и я заключи отвън.

Корин заудря по вратата.

— Нямаш право, Джаред!

И все пак го беше направил. Тя го чу да се отдалечава. После се обърна и огледа стаята, в която се беше озовала. Трябваха й няколко минути, за да се успокои. Видя лампа и я запали.

Стаята беше голяма, очевидно я използваше мъж, обзаведена в тъмносиньо и кафяво, велур, кожа и тежък брокат. Спалнята на Джаред? Тя продължи да разглежда с лампа в ръка. Зад голям шкаф беше скрит гардеробът, пълен с костюми, ризи, халати, обувки и ботуши най-долу. Тя отвори една врата и се озова в банята, с издълбана от мрамор вана и мивка с кристални кранчета.

Погледна се в огледалото, което покриваше една от стените и зяпна при вида си. Роклята й беше ужасно измачкана, две от копчетата й се бяха скъсали, косата й падаше върху раменете като заплетено кълбо прежда.

Болката в гърдите й беше непоносима, дори натискът, който оказа, за да спре течението, не я облекчи. Накуцвайки, тя се върна в банята и заключи вратата отвътре.

Бавно разкопча горната част на роклята, за да освободи гърдите си. Започна нежно да изстисква млякото. „Каква загуба“, помисли си ядосано. Трябваше да си е вкъщи с Майкъл и да го накърми. Това доста я измори, но поне получи някакво облекчение.

Корин отново пристегна здраво корсета си, оправи роклята и се върна в спалнята с лампа в ръка. Навън вече се беше стъмнило. Хладен ветрец подухваше през отворения прозорец. Тя се приближи до него и вдиша наситения с аромати въздух, за да се освежи. По улицата минаваха карето, пълни с непознати хора, които не знаеха за бедата, в която бе изпаднала. Изведнъж й се зави свят от лоши предчувствия и умора.

Часовете минаваха. Корин седеше в удобен тапициран стол до прозореца и чакаше. Главоболието й от сутринта се появи отново. Стомахът й къркореше от глад, а рамото още я болеше. Колкото повече чакаше, толкова повече забравяше страха си. Гневът й отново се надигаше.

Когато вратата най-накрая се отвори, тя едва се въздържа да не изтича и да не издере очите на Джаред, който стоеше с табла с храна в ръцете и непроницаемо изражение върху лицето.

— Гладна ли си?

Тя не отвърна, но Джаред все пак внесе таблата.

— Щях да дойда по-рано, но доста дълго обяснявах на Сун Хо за бъркотията в гостната.

Корин не прояви никакво любопитство, но той продължи:

— Сун Хо се грижи за мен. Готви ми, почиства къщата. Наистина е забележителен.

Корин продължи да мълчи, без да помръдне. С периферното си зрение наблюдаваше всяко негово движение. След като остави таблата на масата и пусна обувката й на пода до леглото, той се обърна към нея, намръщен.

— Само ще седиш така и ще ми хвърляш убийствени погледи, или ще дойдеш да ядеш?

Тя внезапно се изсмя, дълбоко и гърлено. Това го подразни.

— Моля се на Бога очите ми да можеха да убиват.

— Сигурен съм — каза той рязко и запали още една лампа.

Корин се загледа в гърба му и забеляза, че си е сменил ризата както и превръзката под нея. Надяваше се, че раната му е болезнена. „Даже по-добре, ако се инфектира“, помисли си тя. „Може би щеше да умре от отравяне на кръвта“. Мисълта предизвика кисела усмивка върху устните й.

Джаред се върна до масата от черешово дърво и взе няколко парчета плод от купата върху таблата. Корин зяпна Нима щеше да с прави, че не я забелязва?

— Джаред, знаеш много добре, че не можеш да ме държиш тук — каза тя със спокоен, делови тон.

— Да, знам — отвърна той хладно. — Нищо няма да ти стане, ако останеш тук една нощ, нали?

— Но какъв е смисълът, щом на сутринта ще си тръгна?

— Няма да си тръгнеш на сутринта. Съгласен съм, че не мога да те държа в тази къща. Непрекъснато ще трябва да стоиш заключена в стаята. На сутринта заминаваме за провинцията.

— Искаш да кажеш, за другата част на острова? — запита тя с тревога.

— Да. Там поне мога да се оставя, без да се безпокоя, че ще предизвикаш още скандали. Достатъчно далеч е от Хонолулу, за да не се забъркаш отново в някоя каша.

— Няма да отида!

— Не ти давам право на избор, Корин — произнесе спокойно Джаред.

Паниката отново се надигна в нея. Той щеше да я отдели от бебето й!

— Виж, Джаред — опита се да скрие страха в гласа си, но той можа да го прочете в очите й. — Снощи те излъгах, когато ти казах, че тук ми е харесало и смятам да остана. Вече бях решила да си замина. Бях твърде ядосана, за да го призная. Ръсел дори отиде до пристанището днес да провери за кораб. Ще се кача на първия, който отплава.

— Вече е твърде късно, Корин — застана той пред нея, очите му бяха непроницаеми. — Имаше шанс да си тръгнеш, но отказа.

— Какво искаш да кажеш?

— Все пак реших, че искам да останеш — усмихна й се той.

— Защо?

— Дойде тук, за да ме направиш за посмешище и успя — отвърна той, като тонът му стана по-груб. — Нямах нищо против да съм нещастният, измамен съпруг, защото не ми пукаше за теб. Но когато казаха, че не съм достатъчно мъж… да удържа съпругата си — това вече не ми се понрави. И единственият начин да оправдая слуха е да покажа, че съм те взел под контрола си.

— Мислиш ли, че хората ще ти повярват, че си ми простил? — реагира бързо тя.

— Един мъж никога не би простил на жена си, която се е държала като курва, както ти — грубо произнесе той, доволен да види как тя потръпна. — Но това няма значение.

— А какво тогава?

Джаред сложи ръце от двете страни на стола й и се наведе над нея, хващайки я като в капан.

— Носиш името ми. И вместо да го запазиш чисто, ти го опетни. Затова отсега нататък ще бъдеш модел за съпруга.

— Ти си луд! — изсъска тя, а в очите й искряха пламъци. — Няма да правя това, което искаш, Джаред. Бяхме квит, но ти отново наклони везната. Не мисли, че няма да те накарам да си платиш за това! Обещавам ти, че ще го сторя!

Той се изсмя и тръгна към вратата.

— Ще те видя какви щуротии ще правиш, изолирана в провинцията.

— Няма да ме закараш до там!

— Ще го направя, дори и да трябва да стоиш завързана и със запушена уста през целия път — предупреди я той и отново заключи вратата.