Досието O.D.E.S.S.A.

11.

Под погледа на Моти Петер Милер седна на масата и написа писмата до майка си и Зиги. Багажът му вече беше тук, платена беше и сметката му в хотела. Малко преди обяд двамата седнаха в колата и потеглиха за Байройт, возени от мъжа, който шофираше и предната вечер.

Репортерският навик го накара да хвърли неволен поглед към номера на синия опел, заменил мерцедеса от вечерта. Моти забеляза това и се усмихна.

— Не си правете труда — каза той. — Колата е взета под наем с фалшиво име.

— Е, човек все пак се чувства по-добре, когато знае, че съдбата му е в ръцете на професионалисти — отвърна Милер.

— Принудени сме да бъдем такива — сви рамене Моти. — Това е единственият начин да оцелеем в борбата с такъв противник като ОДЕССА.

Във втората клетка на гаража беше паркиран собственият му ягуар. По калобраните зад колелата му все още стояха полуразтопени снежни буци, а черната му каросерия блестеше под светлината на лампата.

Милер седна на задната седалка и позволи да му нахлузят черния чорап. Когато колата потегли, го помолиха да легне на пода. Моти свали превръзката от очите му едва когато излязоха от Мюнхен и поеха на север по аутобан Е-6 към Нюрнберг и Байройт.

През нощта беше натрупал нов сняг. Гористата местност, в средата на която минаваше границата между Бавария и Франкония, беше надянала недокоснат от човешки крак бял кожух, който придаваше странно закръглена форма на буковете с оголени клони, наредени край пътя. Шофьорът караше внимателно, а чистачките неуморно отхвърляха редките снежинки и гъстата кал, която изхвърляха колелата на камионите, заели дясното платно на магистралата.

Спряха да хапнат в крайпътната кръчма близо до Инголщад, заобиколиха Нюрнберг на изток и час по-късно навлязоха в покрайнините на Байройт.

Разположен в една от най-красивите местности на Германия, която напълно основателно наричаха „Баварската Швейцария“, този малък град е известен на света с ежегодните фестивали на Вагнеровата музика. Някога жителите му с гордост са оказвали гостоприемство на цялата нацистка върхушка, която бързо се нагодила към вкусовете на своя нов лидер Адолф Хитлер, страстен почитател на Вагнер, тъй като произведенията на този композитор обезсмъртили героите от нордическата митология.

Но през януари Байройт е просто едно тихо провинциално градче, заспало под дълбокия сняг, след като само няколко дни по-рано е свалило от вратите на добре поддържаните си къщички коледните венчета. Хижата, където живееше Алфред Остер, беше на километър и нещо извън града. Колата, в която пътуваха Милер и придружителите му, беше единственото превозно средство по пустия и тих междуградски път. Спряха пред желязна врата.

Бившият есесовски офицер ги чакаше. Беше едър и грубовато скроен мъж със сини очи и рехави остатъци от руси коси върху оголеното си теме. Въпреки сезона лицето му беше покрито със здравия загар на човек, прекарващ по-голямата част от времето си сред чистия въздух на планината, изложен на слънце и вятър.

Моти ги запозна и му подаде писмото от Леон. Баварецът го прочете, кимна с глава и хвърли остър поглед към Милер.

— Винаги можем да опитаме — каза той. — Колко дълго ще стои при мен?

— Още не е ясно — отвърна Моти. — Но при всички случаи — докато се подготви добре. Налага се да му създадем нова легенда. За това ще бъдеш осведомен допълнително.

Няколко минути по-късно той си замина.

Остер въведе Милер в гостната, дръпна завесите и запали лампата. Навън денят бавно угасваше.

— Значи сте решили да се представите за бивш есесовец, а? — попита той.

Милер кимна.

— Ще започнем с изясняването на някои основни неща — продължи домакинът. — Не зная къде сте изкарали военната си служба, но почти съм сигурен, че това е станало в лишената от всякаква дисциплина пиклива и „демократична“ институция, която днес се нарича „Нова германска армия“. Ето и първия факт, който никога не трябва да забравяте — „Новата германска армия“ ще издържи точно десет секунди, ако я изправят срещу който и да е английски, американски или руски полк, взел дори и минимално участие в последната война. А за сравнение ще ви посоча, че всеки войник от Вафен-СС без затруднение би се справил с пет пъти по-многочислен противник от посочените Съюзнически сили.

Така стигаме до втория важен факт, който трябва да помните — войските от Вафен-СС са били съставени от най-твърдите, най-добре обучените, най-дисциплинираните, най-умните и най-способните бойци, които е познавал светът в своята дълга военна история. Този факт не може да се промени от нещата, които са им заповядали да вършат. Затова ще трябва да внимавате много, Милер. Такива са правилата в този дом!

При всяко мое влизане трябва незабавно да заставате мирно. Моментално! Когато минавам край вас, трябва да тракнете с токове и да стоите мирно, докато се отдалеча най-малко на пет крачки. Когато поискам от вас някакъв отговор, той задължително трябва да бъде: „Явол, хер хауптщурмфюрер!“ А когато ви дам някаква заповед, отговорът трябва да бъде: „Тъй вярно, хер хауптщурмфюрер!“ Ясно ли е?

Смаян, Милер кимна с глава.

— Приберете токовете! — внезапно изрева Остер. — Искам да чуя как трака гьонът! Почваме веднага, защото не се знае с какво време разполагаме. Преди вечеря ще си припомним всички чинове — от редник до генерал. Освен тях трябва да знаете наизуст начина на обръщение и съответните нашивки на всички есесовски офицери, които някога са съществували в Райха. След това ще минем на различните видове униформи, на специалните есесовски подразделения със съответните им отличителни знаци, на случаите, при които се облича парадна униформа, пълно официално облекло, униформата за свободното време, бойна и маскировъчна униформа…

Следващата ни задача ще бъде кратък политикоидеологически курс — същият, който бихте преминали, преди да получите назначение в Дахау. Ще трябва да научите наизуст всички маршове, както и песните, които най-често се пеят при запой, любимите за различните части мелодии.

Аз мога да ви подготвя до онзи етап, до който бихте стигнали непосредствено преди завършване на школата, тоест напълно готов за първото си бойно назначение. След това ще трябва да разбера от Леон в точно каква част сте служили, какво е станало с вас след края на войната, кой е бил командирът на частта ви, как сте прекарали годините от 1945 до днес. Но при всички случаи за общото обучение ще ни бъдат необходими най-малко две-три седмици, колкото и интензивно да го провеждаме.

Между другото, не искам да живеете с чувството, че това е някаква игра. Защото, когато влезете в ОДЕССА и разберете кои са нейните ръководители, всяка грешка, дори и най-незначителната, ще ви доведе само до едно — да почивате во веки веков на дъното на някой канал. Не зная дали ще ми повярвате, ако ви кажа, че съвсем не съм страхливец, но откакто предадох ОДЕССА, живея в постоянно напрежение. И то не отслабва нито за миг, макар да съм под фалшиво име тук, на края на света…

За пръв път, откакто бе започнал своето самотно издирване на капитана от СС Едуард Рошман, Милер изпита чувството, че наистина е отишъл твърде далеч…

Точно в десет Макензен се изправи пред къщата на Верволф и натисна звънеца. Адвокатът предпазливо притвори вратата към стаята на секретарката си и с жест покани палача, който се настани на стола за клиенти. Сам той се настани зад бюрото си и запали пура. След което премина направо на въпроса.

— Някакъв репортер иска да разкрие новата самоличност и местонахождението на един от нашите другари.

Убиецът кимна разбиращо с глава. С такава увертюра бяха започвали вече няколко, проведени в недалечното минало, разговора.

— При нормални обстоятелства бихме оставили нещата да следват нормалния си ход — продължи Верволф. — По две съвсем прости причини — или защото сме убедени, че рано или късно репортерът ще се откаже поради липсата на напредък в разследването си, или защото търсената от него личност не си струва огромните и опасни усилия за нейното спасяване.

— Но в случая нещата стоят другояче, така ли? — меко попита Макензен.

Верволф кимна с нескрита загриженост.

— Точно така. Лош късмет и за двете страни. За нас — защото сме принудени да прибягваме до груби методи, а за него — просто защото ще загуби живота си. Както и да е. Но при всички случаи трябва да ви е ясно, че този репортер докосна един оголен нерв. На първо място, защото търсеният от него човек е от абсолютно жизненоважно значение за нас и дългосрочните ни задачи, а на второ, защото самият репортер, изглежда, е доста странен тип. Интелигентен, упорит, изобретателен и за съжаление изпълнен с решителност да получи някакво лично възмездие от нашия камерад.

— Мотиви? — попита Макензен.

Верволф направи озадачена гримаса и преди да отговори, бавно изтръска пепелта на пурата си.

— Не можем да разберем какви са мотивите му, но той съвсем очевидно ги има — промърмори той. — Миналото на човека, когото търси, несъмнено би възбудило известна омраза у евреите и техните приятели. Някога е бил комендант на гето в Остланд. Знаете, че известни среди, главно в чужбина, отказват да приемат обясненията ни за това, което е ставало там. Но странното в случая е, че този репортер не е нито евреин, нито чужденец, нито някой известен демократ с леви убеждения, нито пък някой от добре известните ни „каубои на съвестта“, които при всички случаи рядко правят нещо повече от това да пискат и ръмжат…

А този е от друго тесто. Млад германец, чист ариец, син на геройски загинал фронтовак. Нищо в миналото му не може да обясни защо изпитва такава дълбока омраза към нас, защо с всички средства се е заел да преследва един камерад въпреки недвусмисленото предупреждение, което му отправихме. Това ме кара да издам заповедта за неговото ликвидиране с известно чувство на съжаление. Но той ме лиши от правото на избор и аз съм принуден да издам тази заповед!

— Това означава, че той трябва да бъде убит, така ли? — попита Маки Ножа.

— Точно така — потвърди Верволф.

— Местонахождение?

— Неизвестно.

Верволф разгърна двата гъсто изписани на машина листа хартия върху бюрото си и ги побутна към своя събеседник.

— Това е човекът. Петер Милер, репортер. За последен път е засечен в хотел „Дрезден“ на Бад Годесберг, но положително вече не е там. Въпреки това ви препоръчвам да започнете с проверка в хотела. Друго вероятно място е жилището му в Хамбург, където живее със своята приятелка. Можете да се представите за човек на някое от големите списания, защото той често работи с тях. Така момичето положително ще приеме да разговаряте и вероятно ще ви съобщи къде се намира Милер, стига да знае това, разбира се. Колата му е доста забележителна… Всички останали подробности са описани тук.

— Ще имам нужда от пари — каза Макензен.

Предвидил това, Верволф извади пачка с 10 000 марки и я плъзна по повърхността на бюрото.

— Вашите заповеди? — попита убиецът, докато се изправяше на крака.

— Да се открие и ликвидира!

Пет дни след смъртта на Ролф Гюнтер Колб в Бременската общинска болница Леон научи за нея. Това стана на 13 януари. В препоръчаното писмо на неговия представител в Северна Германия беше сложена и шофьорската книжка на починалия.

Леон се зае да търси номера и званието на Колб в личния списък с имената на есесовски престъпници, след това се прехвърли на официално публикувания от федералните власти именник. Уверил се, че това лице не фигурира в нито един от тези документи, той взе своето решение.

Позвъни на Моти, който дежуреше на работното си място в телефонната палата, и онзи обеща да мине веднага след като свърши смяната му.

Леон постави пред него шофьорската книжка на Колб и мълчаливо зачака.

— Май това е човекът, който ни трябва — промълви след известно време той. — Произведен в чин сержант непосредствено преди края на войната, само на деветнайсетгодишна възраст. Трябва да са изпитвали огромни затруднения при подбора на кадрите си. Но лицето му е коренно различно от това на Милер, дори и да прибегнем до дегизировка — метод, който аз лично не одобрявам. Твърде лесно се открива при едно по-внимателно наблюдение.

— Но ръстът и телосложението съвпадат — добави след нова пауза той. — Което означава, че ще ни бъде необходима просто нова снимка. Ще ни трябва и копие от печата на Бременската пътна полиция, който трябва да бъде положен върху снимката. Ти ще се погрижиш за това.

Моти излезе, а Леон вдигна телефона и набра номер в Бремен, за да даде съответните указания.

— Дотук не е зле — похвали Алфред Остер своя ученик. — Сега минаваме на песните. Чували ли сте за „Хорст Весел“?

— Разбира се — отвърна Милер. — Това е химнът на нацистите.

Остер започна да си тананика първите тактове на мелодията.

— Да, да, позната ми е — кимна Милер. — Но не зная думите.

— Хубаво — усмихна се Остер. — Трябва да ви науча на около дузина песни, просто за всеки случай. Тази е основната и сигурно ще ви се наложи да я попеете в компания с „камерадите“. А ако не знаете думите, значи сте си подписали смъртната присъда. Започваме, карайте след мен…

Денят беше 18 януари.

Седнал пред чаша коктейл в бара на мюнхенския хотел „Швайцерхоф“, Макензен продължаваше да мисли за своя нов обект — репортера Петер Милер, чието лице и лични качества отдавна вече помнеше наизуст. По природа прецизен човек, той си направи труда дори да се свърже с главното представителство на фирмата „Ягуар“ във Федералната република и оттам му изпратиха няколко рекламни брошури на модела „ХК-150“ — спортен. Вече имаше съвсем ясна представа какво трябва да търси. Безпокоеше го само едно — все още не можеше да открие това, което търсеше.

Следата в Бад Годесберг бързо го отведе до международното летище на Кьолн. Там научи, че Милер е отлетял за Лондон навръх Нова година, а тридесет и шест часа по-късно се е върнал обратно в Германия. После изчезва без следа заедно с колата си.

Следвайки предварителния си план, Макензен замина за Хамбург, където се срещна и разговаря с приятната и жизнерадостна приятелка на Милер. За съжаление и от нея не можа да получи кой знае каква информация — показа му само едно кратко писмо, в което Петер съобщаваше, че за известно време ще се забави в Мюнхен.

В продължение на цяла седмица Макензен напразно обикаляше из мюнхенските улици. Провери всички хотели, всички обществени и частни паркинги, отби се в безброй сервизи и бензиностанции. Нищо. Човекът, когото търсеше, беше потънал вдън земя заедно със своя ягуар.

Макензен допи останалото в чашата питие, слезе от столчето и тръгна към телефонните кабини. Колкото и да му беше неприятно, трябваше да докладва на Верволф за хода на своите безуспешни до този момент разследвания. Разбира се, не можеше да предположи, че в този момент се намира само на километър и нещо от черния ягуар със златни ивици, скрит на сигурно място зад високите стени на къщата, в която се намираше малкият антикварен магазин на Леон и от която неговият собственик управляваше също малката, но отлично организирана група фанатици.

Един мъж бавно влезе в регистратурата на Бременската общинска болница. Беше облечен в снежнобяла престилка, а провисналият от врата му стетоскоп беше отличителен белег за всеки новопостъпил в болницата лекар.

— Искам да получа епикризата на пациента Ролф Гюнтер Колб — обърна се към служителката той.

Жената не познаваше този лекар, но това не й направи никакво впечатление. Напоследък в болницата бяха постъпили десетки новоназначени специалисти. Пръстите й пробягаха по индекса на картотеката, откриха необходимото име и измъкнаха съответната папка. В този момент иззвъня телефонът. Служителката подаде папката на лекаря и вдигна слушалката.

Непознатият лекар седна зад масата в дъното на помещението и разгърна първата страница. Вътре нямаше кой знае какво — пишеше, че Колб припаднал на улицата и бил докаран с линейка на „Бърза помощ“. След прегледа била поставена диагнозата — рак в стомаха в много напреднала фаза. Било взето решение да не се прибягва до операция, а да се приложи медикаментозно лечение въпреки нулевите шансове на пациента. В последната фаза на болестта са били администрирани единствено болкоуспокоителни препарати.

Най-отгоре на папката беше прикрепено листче, на което пишеше:

Отдолу стоеше подписът на дежурния лекар.

Човекът с бялата престилка извади листа от папката и постави на негово място друг подобен документ, но с доста по-различно съдържание:

Подписът под този текст трудно можеше да бъде разчетен.

Лекарят върна папката на служителката в регистратурата, благодари й с усмивка и излезе. Това стана на 22 януари.

Три дни по-късно Леон получи информацията, с която трябваше да запълни и последните квадратчета на съставената с толкова труд главоблъсканица. От едно туристическо бюро в Северна Германия му съобщаваха, че току-що се е получило потвърждение на заявката за два билета за кораба, който тръгваше на ваканционна обиколка из Карибско море в неделя, на 16 февруари. Пътуването започваше от Бремерхафен и щеше да трае четири седмици, а заявката беше на името на някакъв собственик на фурна от същия град. Но Леон знаеше, че по време на войната този пекар е бил полковник в СС, а след нея — един от най-активните членове на ОДЕССА. Повика Моти и му нареди да купи наръчник по хлебопроизводство.

Верволф беше озадачен. В продължение на три седмици хората му в най-големите германски градове безуспешно търсеха човека на име Милер, който притежава черен ягуар, спортен модел. Гаражът и апартаментът на този човек в Хамбург бяха поставени под постоянно наблюдение, посетиха и майка му в Осдорф. Нищо. На няколко пъти хората му звъняха на момичето с име Зиги и се представяха за служители на едно известно илюстровано списание. Казваха, че издателят му търси Милер, за да му възложи изключително интересна задача. Но и момичето не знаеше нищо за своя приятел.

Бяха направени съответните проучвания и в банката, в която Милер държеше парите си. Там се установи, че от ноември насам на името на този човек не са инкасирани никакви чекове. Междувременно наближаваше краят на месеца и Верволф се принуди да проведе дълго отлаган телефонен разговор, колкото и неприятно да му беше това. С чувство на зле прикрито притеснение той посегна към слушалката.

Половин час по-късно един човек постави слушалката върху вилката на своя телефон, инсталиран далеч в планината, и тихо, но яростно започна да ругае. Беше петък вечерта и току-що беше пристигнал в своята удобна планинска вила, за да прекара на спокойствие седмичната си почивка. Но току-що приключилият телефонен разговор провали всичко.

Той отиде до прозореца на елегантно обзаведения си кабинет и се загледа навън. Светлината на лампата очертаваше ярък квадрат върху дебелия девствен сняг на моравата. Далеч зад нея смътно се очертаваха силуетите на високи борове.

Винаги беше мечтал да живее по този начин — в удобна и красива къща сред частно имение в планината. Беше виждал такива къщи още като момче — когато по Коледа обикаляха вилите на богаташите в околностите на Грац. Сега тази мечта се беше превърнала в действителност и мисълта за това стопляше сърцето му.

Къщата в планината беше далеч по-хубава от жилището на работника в пивоварната; по-добра от онази в Рига, която беше обитавал в продължение на цели четири години; по-добра от мебелираната стая в Буенос Айрес; по-добра от хотелската стая в Кайро. Тази къща беше истинска мечта.

Беше дълбоко разтревожен от току-що приключилия телефонен разговор. Човекът от другата страна на жицата се интересуваше дали е спокойно около имението му, дали някой не виси пред фабриката му и не задава неудобни въпроси около неговата самоличност. Нямаше нищо такова, но той продължаваше да е неспокоен. Кой, по дяволите, е този Милер? Уверенията по телефона, че за него ще се погрижат на всяка цена, не можеха да разсеят чувството за опасност. Събеседникът му от другата страна на линията и хората край него явно допускаха, че този репортер представлява реална заплаха, тъй като на другия ден тук щеше да пристигне специален човек за охрана. Той трябваше да се представя за негов личен шофьор и до второ нареждане нямаше да се отделя от шефа си нито крачка.

Дръпна завесите и зимната панорама изчезна. През тапицираната врата на кабинета не проникваше никакъв шум от останалата част на къщата. Единственият звук в кабинета идваше от пращенето на пресните борови трупчета в камината, чиито пламъци хвърляха весели отблясъци по стените през солидната решетка от ковано желязо, украсена с тежки гроздове — една от малкото вещи на предишния собственик, които беше решил да запази след купуването на имота.

Жена му почука и надникна през вратата.

— Вечерята е готова — съобщи тя.

— Идвам, скъпа — отвърна Едуард Рошман.

На следващата сутрин, в събота, Остер и Милер посрещаха гости от Мюнхен. В колата бяха седнали Леон и Моти, а до шофьора се возеше един непознат с черна чанта.

Когато влязоха в гостната, Леон се обърна към него и каза:

— Ти иди горе, в банята, и монтирай оборудването си.

Човекът кимна и излезе. Шофьорът беше останал в колата.

Леон подаде на Милер шофьорска книжка без снимка.

— Ето ви новата самоличност — каза той. — Ролф Гюнтер Колб, роден на осемнайсети юни 1925 година. В края на войната сте били деветнайсетгодишен, а сега сте на трийсет и осем. Роден сте в Бремен, там сте отраснали. През 1935 година, на десетгодишна възраст, ставате член на „Хитлерюгенд“, а през 1944-та — на осемнайсет — и член на СС. Родителите ви са убити при една от бомбардировките на бременското пристанище през 1944 година.

Милер гледаше мълчаливо книжката.

— А какво става с кариерата му в СС? — попита Остер. — Вече стигнахме до задънена улица.

— Как се представя досега — попита го Леон така, сякаш Милер изобщо не присъстваше.

— Доста добре — отвърна Остер. — Вчера го подложих на двучасов разпит и съм доволен. Ще издържи, в случай че не вземат да го разпитват подробно за службата му в СС. Там е пълна дупка.

Леон кимаше, а очите му не се отделяха от книжата, които беше извадил от куфарчето.

— Не разполагам с данни за кариерата на Колб в СС — призна той. — Няма да е кой знае какво, тъй като името му не е включено в нито един от списъците за търсени престъпници, никой не е чувал за него. Донякъде това е добре, защото има шанс и в ОДЕССА да не знаят нищо за него. Лошото е, че няма и причина да търси закрилата на тази организация, тъй като никой не го преследва. Ето, това е легендата, която успяхме да съчиним.

Той подаде листовете на Остер.

— Добре — кимна онзи, след като им хвърли бегъл поглед. — Всичко съвпада с документираните факти. Ще бъде достатъчно да го арестуват, в случай че някой го разпознае.

Леон доволно изръмжа.

— Именно на това трябва да го научиш. Междувременно намерихме и гарант. Бивш полковник от СС, живее в Бремерхафен и на шестнайсети февруари заминава на морско пътешествие. Притежател на фурна за производство на хляб. Милер ще влезе в действие след тази дата, като разполага с препоръчително писмо от този човек. Вътре ще пише, че неговият работник Колб действително е есесовец и действително се намира в опасност. По това време пекарят ще се намира в открито море и трудно може да бъде открит. — След тези думи се обърна към Милер и му подаде някаква книга. — Няма да е зле да научите това-онова от лекарския занаят. От 1945 година насам сте пекар и нищо друго.

Това, което Леон умишлено пропусна да каже, беше един доста важен факт — собственикът на фурната щеше да отсъства само четири седмици и след този период животът на Милер щеше да увисне на косъм.

— А сега моят приятел, бръснарят, ще ви промени малко външния вид — приключи Леон. — След което ще ви направим нова снимка за шофьорската книжка.

В банята на горния етаж Милер беше подстриган толкова късо, че през косата му започна да прозира бялата кожа на черепа му. Липсата на младежките къдрици видимо го състари. Бръснарят внимателно направи път от лявата страна на главата му, после се зае да скубе веждите му.

— Оскубаните вежди не състаряват човека — словоохотливо обясняваше той, — но правят възрастта му по-трудна за отгатване. Всеки може да сбърка с пет-шест години, когато се натъкне на така обработен човек. Но ще трябва да си пуснете и мустаци. Тънички, не по-дебели от устните ви.

Милер знаеше горе-долу за колко време никнат космите над горната му устна и кимна, когато бръснарят го запита дали ще може да стори това за три седмици. После загледа образа си в огледалото. В момента изглеждаше на около тридесет и пет, а мустаците несъмнено щяха да прибавят още три-четири.

Слязоха долу и младежът застана пред опънат през стаята бял чаршаф, държан за двата края от Леон и Остер. Моти го щракна два пъти с фотоапарата си.

— Това е — каза той. — След три дни книжката ще бъде готова.

Не след дълго тримата си тръгнаха.

— Е, Колб — каза Остер, който отдавна беше престанал да го нарича с истинското му име. — Завършили сте школата край Дахау, получили сте назначение в лагера Флосенбург, лично сте командвали взвода, който е разстрелял шефа на Абвера адмирал Канарис. След това сте взели участие в екзекуцията на още няколко офицери от армията, обвинени от Гестапо в съучастие в покушението срещу Хитлер през юли 1944 година. Именно по тази причина властите са издали заповед за арестуването ви. Адмирал Канарис и неговите хора не са били евреи — факт, който не може да не бъде отчетен. А сега на работа, старши сержант!

Седмичното заседание на МОСАД беше към края си.

— Още няколко думи, макар те да нямат непосредствена връзка с преките ни задачи — каза генерал Амит. — Леон ни съобщава от Мюнхен, че от известно време насам обучава някакъв млад германец, който по лични подбуди желае да проникне в ОДЕССА.

— Какви по-точно са тези подбуди? — подозрително попита един от присъстващите.

— По неизвестни причини се е заел да търси някой си Едуард Рошман, бивш капитан от СС — сви рамене Амит.

Чул името, ръководителят на Отдела за страните, които преследват евреите — сам той евреин от полски произход, — рязко вдигна глава.

— Едуард Рошман, „Касапина на Рига“?

— Точно той.

— Ех, колко сметки ще уредим, ако успеем да го пипнем!

— Вече ви предупредих, че израелското правителство официално се отказва от отмъщението — поклати глава генерал Амит. — И заповедите ми в този смисъл са пределно ясни. Дори този германец да успее да открие Рошман, убийство няма да има. След аферата Бен Гал подобен акт би бил последната капка в чашата на търпението на Конрад Аденауер. Моментът е такъв, че смъртта на всеки бивш есесовец на германска територия веднага ще бъде приписана на израелското разузнаване.

— Ами какво ще правим тогава с този германец? — попита шефът на ШАБАК.

— Много ми се иска да можем да го използваме за идентифициране на онези германски учени, които възнамеряват да заминат за Кайро през тази година — отвърна Амит. — Това е от особено значение за нас. Предлагам в Германия да замине наш агент, който да следи действията на младежа. Само да ги следи и нищо повече.

— Имате ли предвид определен човек?

— Имам — кимна генералът. — Добър агент, на когото можем да имаме пълно доверие. Той ще следи и наблюдава германеца, а докладите си ще изпраща лично на мен. Името му е Йеке, някога е живял в Карлсруе.

— А Леон? — попита друг от присъстващите. — Той няма ли да види сметката на въпросния есесовец?

— Леон ще прави това, което му наредим! — твърдо отвърна генерал Амит. — Повече разчистване на сметки няма да има, и толкоз!

Същата сутрин в Байройт Милер беше подложен на тежък разпит от бившия хауптщурмфюрер Алфред Остер.

— Какво е гравирано върху есесовския нож? — питаше той.

— Думите „кръв и чест“ — отвърна Милер.

— Правилно. Кога есесовецът получава такъв нож?

— На прощалното тържество след завършване на школата — отвърна Милер.

— Добре. Сега ми кажете личната клетва за вярност към Адолф Хитлер.

Милер я повтори дума по дума.

— Кръвната клетва на СС?

Милер издекламира и нея.

— Какво символизира емблемата с мъртвешка глава?

Милер затвори очи и изпя това, което беше научил:

— Образът на черепа е заимстван от древногерманската митология. С такава емблема са се кичили онези тевтонци, които са дали клетва за вярност на своите водачи пред гроба на Валхала. Черепът и кръстосаните кости символизират живота в отвъдното.

— Правилно. Това означава ли, че всеки есесовец автоматически се превръща в член на някоя от дивизиите „Мъртвешка глава“?

— Не. Но клетвата е една и съща.

Остер стана от мястото си и се протегна.

— Не е зле — промърмори той. — Не мога да се сетя какво още могат да ви питат по общите положения… Сега ще минем на детайлите. На първо място — за всичко онова, което би трябвало да знаете за лагера Флосенбург — вашето първо и единствено назначение…

Човекът, седнал до прозореца на самолета на авиокомпания „Олимпик“, изпълняващ редовен полет от Атина за Мюнхен, беше спокоен и вглъбен в себе си.

След като направи няколко неуспешни опита да завърже разговор, седналият до него германски търговец се задълбочи в своя „Плейбой“. Съседът му продължаваше да гледа мълчаливо как далеч долу синята шир на Средиземно море бавно потъва в далечината, а слънчевата пролет постепенно отстъпва място на мрачната зима, която продължаваше да властва над заснежените планински върхове в Доломитите и Баварските Алпи.

Търговецът все пак успя да изтръгне нещичко от своя спътник — разбра, че е германец по безупречния му немски, разбра също, че отлично познава родината си. Връщайки се у дома след успешни търговски преговори в Атина, този човек беше абсолютно убеден, че седи до свой сънародник.

Но въпреки това тотално се заблуждаваше. Съседът му действително беше роден в Германия — по-точно в Карлсруе преди 33 години. Беше син на евреин шивач и се казваше Йозеф Каплан. Беше на три години, когато властта бе завзета от Хитлер; на седем, когато родителите му влязоха в една черна камионетка и той повече никога не ги видя; на десет, когато, след като беше успял да се крие в продължение на три години у свои роднини, дойде и неговият ред да се качи в черната кола. От 1940 до 1945 година живя в различни концентрационни лагери и остана жив единствено благодарение на своята сила и изобретателност. Към края на този период получи блокче шоколад от един непознат, който му говореше носово на неразбираем език, избяга в един от ъглите на лагера и лакомо отхапа от него. Не можа да го погълне цялото, разбира се, тъй като около него моментално се натрупаха полумъртви от глад хора и му го издърпаха от ръцете.

Две години по-късно, наддал с няколко килограма, но все така гладен като плъх и все така недоверчив и подозрителен, той се озова на борда на кораб с името „Президент Варфилд“. След неколкодневно пътуване стъпи на брега на една страна, която се намираше на хиляди километри от Карлсруе и лагера Дахау, но която се превърна в негова втора родина.

През следващите години той възмъжа и се цивилизова, научи много неща за живота. Междувременно се ожени и съпругата му го дари с две прекрасни деца. Постъпи на работа в армията. Изминалите години не можаха да премахнат само едно — онова всепоглъщащо чувство на омраза, което питаеше към същата тази страна, за която се беше отправил през този пролетен ден. Беше приел да замине, да преглътне чувствата си и да свърши това, което бе вършил вече на два пъти през изтеклите десет години, да надене маската на приятен бонвиван, която му беше жизненонеобходима, за да изпълни успешно ролята на истински германец.

Всичко останало беше грижа на Службата — паспортът във вътрешния джоб на сакото му, писмата, картите и всички останали документи, необходими за един западноевропеец, бельото, обувките, костюмите и личните вещи на един типичен търговски пътник от текстилния бранш.

Докато самолетът бавно потъваше в надвисналите над Европа тежки и студени облаци, той още веднъж си припомни задачите, които няколко денонощия му разяснява един спокоен на външен вид мъж, облечен в униформата на полковник. Срещата им се състоя в онзи отдалечен израелски кибуц, който стана известен на света не толкова с плодородието си, колкото с отличните агенти, които подготвяше за нуждите на израелското разузнаване. Задачата му беше да следи млад германец — по-млад от него с четири години, който си беше поставил за цел да постигне успех в едно изключително опасно начинание, отнело живота на няколко души преди него — да проникне в редовете на ОДЕССА. Трябваше да наблюдава отблизо този младеж, да прави реална преценка на успехите и неуспехите му, да регистрира всички, с които той се среща, да проверява достоверността на направените от него разкрития, да знае дали германецът ще бъде в състояние да открие самоличността на новия резидент на ОДЕССА във Федералната република — човека, който се занимава с вербуване и прехвърляне на германски учени в Египет. Едновременно с това му беше заповядано при никакви обстоятелства да не се разкрива, да не проявява каквато и да било самоинициатива. А накрая трябваше да представи доклад, в който да бъдат резюмирани всички разкрития на младия германец до момента на залавянето му — нещо неизбежно според преценката на израелското разузнаване. Той трябваше да направи това и щеше да го направи, макар с открита неохота. Но личните чувства на агента винаги са били без значение, а за щастие никой не настояваше той да харесва ролята си на германец. Никой не го караше да изпитва удоволствие от контактите си с тях, от езика им, от шегите и усмивките им. Ако бяха поискали нещо от него, той положително би отказал да изпълни поставената задача. Защото ги мразеше всичките — включително онзи млад репортер, когото трябваше да следи. И беше сигурен, че чувствата, които изпитваше към този народ, не могат да бъдат променени от нищо.

На другия ден Леон посети за последен път Остер и Милер. С него дойдоха Моти и младеж със здрав загар на лицето, който не продума нито дума през цялото време на срещата. Представиха го като Йозеф и според Милер той едва ли имаше повече от тридесет години.

— Колата ви вече е тук — информира го Моти. — Оставих я на обществен паркинг близо до пазара. — Подхвърли ключовете на Милер и добави: — Не ходете с нея, когато отивате на среща с някой от ОДЕССА. Първо, защото твърде много бие на очи, и, второ, защото сега сте един обикновен работник във фурна, който се укрива заради миналото си на есесовец, служил като охрана в голям концлагер. Такъв човек не може да има ягуар. Пътувайте с влак.

Милер кимна в знак на съгласие, макар вътрешно да му беше мъчно, че се разделя с любимата кола.

— Отлично. Ето ви шофьорската книжка с нова снимка. Ако стане въпрос за кола, кажете, че имате фолксваген. Зарязали сте го в Бремен, защото се страхувате, че полицията може да ви открие по регистрацията му.

Милер внимателно огледа документа. На снимката беше с къса коса и нямаше мустаци. Наличието на мустаци сега лесно се обясняваше като задължителна предпазна мярка.

— Човекът, който, без да знае, е станал ваш гарант, днес сутринта е отплавал на морско пътешествие от Бремерхафен. Той именно е собственик на фурната, в която сте работили, бивш полковник от СС. Името му е Йоаким Еберхарт. Ето ви едно писмо от него. Ще го предадете на човека, с когото предстои да се срещнете. Хартията е взета от неговата канцелария, а подписът е безупречен фалшификат. Вътре пише, че сте добър есесовец, на когото може да се разчита. Намирате се в трудно положение и имате нужда от нови документи за самоличност.

Леон подаде писмото на Милер. Младежът го прочете и го напъха обратно в плика.

— По-добре го запечатайте — посъветва го евреинът и Милер се подчини.

— А на кого трябваше да се представя? — попита той.

Леон извади листче с някакво име и адрес.

— Ето на този човек. Живее в Нюрнберг. Не сме съвсем сигурни какъв е бил по време на войната, но днес положително живее под чуждо име. Сигурни сме в друго — заема доста висок пост в ОДЕССА и положително познава Еберхарт, който също е на отговорна длъжност в северногерманския клон на организацията. Ето ви и снимка на вашия работодател Еберхарт. Разгледайте я внимателно, защото може да ви се наложи да правите словесен портрет. Ясно ли е?

Милер хвърли един поглед на снимката и кимна.

— Ще влезете в действие след няколко дни — продължи Леон. — Когато корабът на Еберхарт излезе извън обсега на радиотелефоните. Не искаме човекът, при когото отивате, да вдигне слушалката и да се свърже с Еберхарт. Ще изчакаме корабът да стигне поне средата на Атлантика. Мисля, че е най-добре да започнете акцията следващия четвъртък сутринта.

— Добре — кимна Милер.

— Две последни неща — добави Леон. — Покрай задачата да откриете Рошман ще трябва да съберете и известно количество друга информация. Искаме да знаем кой се занимава с вербуването на германски учени за ракетната програма на Насър. Тази дейност се извършва тук, на германска територия, от ОДЕССА. Трябва ни името на човека, който отговаря за нея. Второ, между нас трябва да има постоянен контакт. Ето ви един номер, на който ще звъните само от обществени автомати.

В ръцете на Милер премина още едно листче.

— На този номер винаги ще има човек, дори мен да ме няма. Ще докладвате за всичко, което успеете да откриете.

Двадесет минути по-късно гостите си заминаха.

Седнали на задната седалка, Леон и Йозеф пътуваха обратно към Мюнхен. Свит в ъгъла, израелският агент мълчеше. Леон го мушна с лакът в ребрата.

— Защо си толкова мрачен? — попита той. — Всичко върви според плана.

— Чудя се доколко можем да вярваме на този Милер — мрачно промърмори Йозеф.

— Да му вярваме ли? — учуди се Леон. — Той е най-добрият ни шанс да проникнем в ОДЕССА. Нали чу какво каза Остер? Опича ли си акъла, може да мине за бивш есесовец във всякаква среда.

Но съмненията на Йозеф останаха и това ясно личеше от мрачното му лице.

— Имам задача да не се отделям от него — изръмжа той. — Трябва да съм залепен за него непрекъснато, да го наблюдавам и да докладвам за всички лица, с които се среща. Трябва да уточнявам и съответното им положение в ОДЕССА… Как си представяш, че ще успея да направя това само по телефона? Ами ако изобщо не се обади или пък го засекат?

Леон не можеше да скрие раздразнението си. Очевидно този въпрос не се повдигаше за първи път.

— Слушай какво ще ти кажа веднъж и завинаги! — повиши глас той. — Този човек е мое откритие. Проникването му в ОДЕССА е моя идея. Той е мой агент. Години съм чакал да попадна на човек, който не е евреин. По тази причина нямам никакво намерение да го излагам на опасност, като пусна подире му някаква опашка!

— Той е аматьор, а аз съм професионалист! — изръмжа агентът.

— Но освен това е и ариец — възрази Леон. — Това е причината, която ме кара да се надявам, че ще успее да ни съобщи имената на десетте най-важни клечки на ОДЕССА в Германия, преди да бъде разкрит. И ние ще почнем да ги обработваме един по един! Между тях трябва да бъде и вербовчикът на ракетните специалисти… Не се безпокой, сигурен съм, че ще открием както него, така и всички германски учени, които се готвят да потеглят за Кайро.

В Байройт Милер стоеше до прозореца и мълчаливо наблюдаваше снеговалежа навън. Вече беше решил да не прибягва до телефонни контакти, тъй като ракетните специалисти изобщо не го интересуваха. Неговата цел продължаваше да бъде една — да открие капитана от СС Едуард Рошман.