17.

След краткото разсъмване, по време на което слънцето огря с ослепителните си лъчи заспалата планина, утрото беше пак сиво и мрачно. Снегът тъжно се белееше под дърветата, а леденият вятър гонеше ниско надвисналите облаци пред себе си.

Веднага след градчето пътят потъваше в гъсталака на Ромбергската гора и стръмно поемаше нагоре. Върху девствения сняг имаше следи от една-единствена кола, принадлежаща на някакъв ревностен и ранобуден богомолец, който се беше забързал за утринната служба в Кьонигщайн.

Милер пое по прякото шосе за Гласхютен, което заобикаляше на широки спирали острите върхове на планината Фелдберг.

На близкото отклонение имаше табела, която сочеше, че нагоре се намира селцето Шмитен. Вятърът тъжно свиреше в скупчилите се край острите завои вековни борове, а там, където нямаше дървета, свиренето му се превръщаше в пронизителен вой.

Макар Милер никога да не беше се замислял върху историческите събития на своята страна, той подозираше, че именно тук, сред гъстите борови гори, бяха живели древните германски племена, които са имали куража да се изправят срещу армиите на Цезар, настъпващи откъм Рейн. Беше чел някъде, че макар и приели християнството, тези горди и силни хора продължавали да се молят на своите праисторически богове, които останали завинаги в съзнанието им като богове на мощта, страстта и мъжеството. Именно този вековен атавизъм, именно този неумолим стремеж към заветите на суровите хора, обитавали някога тези гори, беше успял да възпламени Адолф Хитлер.

След двадесет минути внимателно шофиране Милер отново погледна картата, намали скоростта и се заозърта за портала на имението. Когато го откри, видя, че това е една солидна стоманена конструкция, снабдена със секретна ключалка. Върху нея висеше табелка с надпис: „Частна собственост. Влизането забранено“.

Милер слезе от колата, оставяйки мотора да работи, приближи се до портала и го побутна. Оказа се, че е отключено, затова той разтвори двете крила и вкара колата в алеята. Тук снегът беше напълно девствен и той внимателно потегли на първа, усещайки, че отдолу има дебел пласт замръзнал чакъл.

Измина двеста метра и отново спря. Пътят беше препречен от голям дъб, прекършен от поне половин тон мокър сняг, натрупал се в клоните му. Милер забеляза, че основната маса на дървото лежи почти успоредно на алеята, и реши да мине по сравнително по-дребните клони, които му пречеха. Отново включи на скорост и тежката кола леко подскочи при преодоляването на първия от тях.

Скоро стигна до нещо като малко площадче, около което бяха разположени масивната вила и градината. Паркира на чакъла пред входната врата, слезе и натисна звънеца.



В същия миг, в който Милер посягаше към звънеца на Рошман, Клаус Винцер въздъхна и набра номера на Верволф. Шефът на ОДЕССА беше в лошо настроение, тъй като вече часове наред чакаше да чуе по радиото за тежка пътна катастрофа с една черна спортна кола на аутобана между Оснабрюк и Франкфурт. Слушайки разказа на човека от другата страна на линията, той побледня, а устните му се превърнаха в тънка, едва забележима черта.

— Какво си направил, глупак такъв! — кресна в слушалката той. — Нещастен кретен! Знаеш ли какво ще ти се случи, ако тези досиета не бъдат открити?!

Сам и нещастен в своя кабинет, Клаус Винцер безмълвно изслуша заплахите на Верволф, затвори телефона и се приближи към писалището. Беше ледено спокоен. Вече два пъти животът се беше подиграл с него. Първия път — когато се наложи да потопи в онова езеро плодовете на своя дългогодишен труд, втория — когато натрупаното в банката състояние се превърна в куп ненужна хартия. А сега и това… От най-долното чекмедже на писалището извади стар, но съвсем изправен револвер, марка „Люгер“, захапа дулото му и натисна спусъка. Оловният куршум, който пръсна черепа му и изцапа с кръв и мозък стената зад него, не беше никаква фалшификация, беше си съвсем истински…



Верволф гледаше безмълвния телефонен апарат с все по-нарастващ ужас. В съзнанието му се въртяха имената на всички онези хора, които Клаус Винцер беше снабдил с фалшиви паспорти. Всички без изключение бяха търсени от правосъдието. Публикуването на досието ще доведе до такава вълна от процеси, че германският народ без съмнение ще се отърси от хроничната си апатия по отношение на укриващите се есесовци, а службите, които имат задачата да ги издирват, ще бъдат заредени с нова енергия… Тази перспектива беше наистина ужасна!

Но сега най-важната задача е да предпази Рошман, чието име също фигурираше в откраднатото досие. Вече три пъти беше набирал номера на луксозния апартамент в предградията на Франкфурт, също толкова — и номера на къщата в планината. Във Франкфурт никой не отговаряше, а в планината непрекъснато му даваше „заето“. Накрая позвъни в местната централа и оттам му казаха, че линията вероятно е прекъсната.

Набра номера на хотел „Хохенцолерн“ в Оснабрюк и успя да хване Макензен малко преди да излезе. Обясни му с няколко думи катастрофалното развитие на събитията и му описа къде се намира вилата на Рошман.

— Явно твоята бомба не се е задействала — язвително каза той. — Затова скачай в колата и бързай. Като стигнеш, скрий някъде колата си и стой неотлъчно до него. Той има и един телохранител, казва се Оскар. Ако Милер отиде в полицията с това, което притежава, с всички нас е свършено. Но ако отиде при Рошман, трябва да го хванете жив и да го принудите да говори. Преди да се прости с живота, ние трябва да разберем какво е направил с проклетото досие!

Макензен хвърли поглед върху разстланата пред него пътна карта и започна да пресмята разстоянието.

— Ще бъда там точно в един часа по обяд — каза той.



На второто позвъняване вратата се отвори и от вътрешността на къщата лъхна приятно затоплен въздух. Човекът очевидно беше излязъл от кабинета си, тъй като Милер ясно виждаше от мястото си открехнатата врата.

Годините охолен живот бяха прибавили няколко килограма върху мършавата фигура на бившия есесовец. Лицето му беше зачервено от чистия планински въздух или от редовно пиене, а бакенбардите му бяха съвсем побелели. Приличаше на типичен буржоа на средна възраст, със средни доходи и средно добро здраве. Но макар и променено в детайли, лицето продължаваше да бъде онова лице, което Таубер беше описал толкова подробно. Очите му безстрастно огледаха фигурата на посетителя.

— Да?

Изминаха цели десет секунди, преди Милер да успее да проговори. От главата му излетя всичко, което предварително беше репетирал за тази дългоочаквана среща.

— Името ми е Милер — продума накрая той. — А вашето — Едуард Рошман.

Човекът насреща му очевидно притежаваше железни нерви, тъй като лицето му запази каменното си изражение. Само някакво мимолетно пламъче пробяга в погледа му, когато младежът спомена имената.

— Е, мисля, че прекалявате — спокойно отвърна той. — Никога не съм чувал името, с което ме нарекохте.

Умът на бившия есесовец бясно препускаше зад каменната фасада на лицето му. След войната на няколко пъти беше спасявал живота си именно благодарение на бързото мислене. Отлично знаеше кой е Милер, тъй като помнеше дума по дума разговора, проведен с Верволф преди няколко седмици. Първият му инстинкт беше да захлопне вратата под носа на младежа, но той направи усилие да го превъзмогне.

— Сам ли сте тук? — попита Милер.

— Да — отвърна Рошман с невинно изражение на лицето.

— Отиваме в кабинета ви! — нареди му Милер с равен глас.

Преценил, че трябва да задържи посетителя си до настъпването на подходящия момент, Рошман безмълвно се подчини.

Завъртя се на токовете си и тръгна да пресича входния вестибюл. Милер затръшна вратата и побърза да го настигне. Кабинетът се оказа удобно помещение с дебела тапицирана врата, която Милер внимателно затвори след себе си. В камината гореше хубав огън.

Стигнал до вратата на кабинета, Рошман се обърна с лице към Милер.

— Тук ли е съпругата ви? — попита го младежът.

Есесовецът поклати глава.

— Отиде на гости у роднини — каза той, разкривайки само част от истината. Снощи и се бяха обадили и тя замина с втората семейна кола. За зла съдба другата им кола беше останала в града за дребен ремонт. Жена му трябваше да се прибере тази вечер.

Това, което Рошман премълча, беше фактът, че огромният мъжага с бръсната глава, който го охраняваше, беше тръгнал само тридесет минути по-рано за селото да търси помощ за възстановяване на телефонната линия. Беше заминал с велосипеда си и единственото, което се въртеше в обърканото съзнание на Рошман, беше мисълта, че трябва да задържи по някакъв начин този младеж, докато Оскар се върне обратно…

Когато се обърна към младия репортер, видя, че онзи съвсем недвусмислено е насочил към корема му малък пистолет. Макар и изплашен до смърт, Рошман успя да си придаде разгневен вид.

— Как смеете да ме заплашвате с оръжие в собствения ми дом! — викна той.

— Ами повикайте полицията — кимна Милер по посока на телефона върху писалището.

Домакинът не помръдна.

— Видях, че още понакуцвате — отбеляза Милер. — Ортопедическата обувка помага, но все пак си личи. Липсват ви няколко пръста на крака — същите, които ви отрязаха в лагера Римини. Измръзнаха, докато бягахте през снеговете на Австрия, нали?

Очите на Рошман леко се присвиха, но той не каза нищо.

— Ако полицията дойде тук, вие ще бъдете разпознат, хер директор — продължи Милер. — Лицето ви не е много променено, на гърдите си имате рана от куршум, а под лявата ръка стои белегът на операцията, която сте си направили, за да премахнете татуировката с кръвната ви група… Задължителна за Вафен-СС, доколкото си спомням. Наистина ли искате да повикам полицията?

Рошман бавно изпусна събралия се в гърдите му въздух.

— Какво искате от мен, Милер?

— Седнете — нареди му репортерът. — Не, не зад бюрото. Тук, на стола, за да ви виждам. Поставете ръцете си на облегалките. Не ми давайте повод да натисна този спусък, защото ще го направя с истинско удоволствие, можете да ми повярвате!

Без да отделя очи от дулото на пистолета, Рошман бавно се отпусна на посочения стол. Милер се облегна на писалището, като не го изпускаше от очи.

— А сега трябва да си поговорим — каза той.

— За какво?

— За Рига. За онези осемдесет хиляди мъже, жени и деца, които ликвидирахте там.

След като се увери, че младежът няма намерение да използва оръжието си, Рошман бавно започна да си възвръща самообладанието. Лицето му отново придоби нормалния си цвят, а очите му се вдигнаха към лицето на младия мъж.

— Това е лъжа — каза той. — В Рига никога не са били убити толкова много хора.

— Значи са седемдесет хиляди? — попита го Милер. — Или може би шейсет? Наистина ли смятате, че най-важното нещо е да пресметнем точния брой на убитите от вас хора?

— Точно така, сам го казахте — пламенно отвърна Рошман. — Няма никакво значение бройката — нито тогава, нито сега! Вижте какво, младежо! Не зная причините, поради които сте се заели да ме преследвате, но мога да се досетя за тях. Някой ви е натъпкал главата със сантиментални глупости за военновременни престъпления и други подобни глупости. Това е. На колко сте години?

— Двайсет и девет.

— Значи сте ходили войник.

— Бях в един от първите следвоенни набори на Федералната република. Изкарах в униформа две пълни години.

— Е, тогава знаете какво представлява армията. Човек получава заповеди и ги изпълнява. Не задава въпроса дали тези заповеди са правилни, или не. Знаете това не по-зле от мен. През войната съм вършил само това и нищо друго — изпълнявал съм заповеди…

— Първо, вие никога не сте били войник — тихо продума Милер. — Били сте палач, масов убиец! Затова не се сравнявайте с войниците!

— Глупости! — възкликна Рошман с искрено огорчение. — Пълни глупости! Ние бяхме войници точно като всички останали. Изпълнявахме своите заповеди точно като другите. А вие, сегашните младежи, всичките сте еднакви! Не искате да разберете, че в онези години животът беше доста по-различен от сега.

— Ами защо не ми разкажете какъв точно е бил този живот?

Напрегнато приведен при последните си думи, Рошман видимо се успокои и уверен, че е успял да отстрани непосредствената опасност, спокойно се облегна назад.

— Какъв беше ли? — тихо повтори той. — Беше живот на хора, които са господари на света! Защото в ония години именно ние, германците, управлявахме света! Разбивахме за броени дни всяка армия, която дръзнеше да излезе насреща ни. Бяха ни мачкали в продължение на години, но ние им доказахме, че сме един велик народ. На всички! Днес вие не знаете какво чувство е гордостта да си германец! То е чувство, което разпалва огън в теб! Когато барабаните бият, а оркестърът свири марш, когато знамената се веят, а нацията е обединена като юмрук зад един човек — тогава ние бяхме в състояние да покорим света! Това именно е величието, млади приятелю! Величие, което вашето поколение не познава и никога няма да опознае… А ние, членовете на СС, бяхме елитът и все още сме. Естествено, сега ни преследват — първо Съюзниците, а после онези кресливи бабички в Бон. Искат да ни унищожат. Защо? Защото искат да унищожат величието на Германия, което олицетворявахме ние и само ние!

Не се умориха да плещят глупости за това, което е станало в няколко лагера. Глупости, които, ако притежаваше капка разум, светът отдавна трябваше да забрави. Надават вой само защото се бяхме заели да прочистим Европа от еврейската сган, която се беше впила като пиявица в тялото на Германия и ни дърпаше надолу в калта! Бяхме длъжни да сторим това, което сторихме, повярвайте ми! Аз бях само едно винтче в машината, която трябваше да възвеличи Германия и германската нация — една чиста и свята Германия, исторически предопределена да управлява света. Това бе нейно право, наше право, Милер, наше право и наша съдба! Но проклетите англичани и безкрайно тъпите американци решиха да си наврат мръсните носове и да развалят всичко! Каквото да ми говорите сега, младежо, ние двамата с вас си оставаме от една и съща страна на барикадата. Въпреки годините, които ни делят. Защото сме германци, защото сме представители на най-великата нация в света! Нима ще позволите това, което е станало с шепа нещастни евреи, да повлияе на оценката ви за близката история, за някогашното и бъдещото величие на Германия, за свещените идеали, които винаги са ни обединявали? Не виждате ли, бедни заблуден нещастнико, че двамата с вас сме едно и също, че сме със сродни души, че съдбата ни е еднаква?

Забравил за пистолета, есесовецът скочи на крака и развълнувано закрачи из стаята.

— Искате доказателства за нашето величие? Моля, вижте какво представлява Германия днес. Благодарение на обединените усилия на източните варвари и западните глупаци тази страна беше сравнена със земята през 1945 година. А днес? Бавно и сигурно Германия стъпва на краката си. Все още й липсва онази дисциплина, която само ние можем да й предложим, но с всяка година тя става все по-мощна както в икономическо, така и в политическо отношение. А скоро то ще се превърне във военно, тъй като лека-полека ще се отървем от опеката на победителите във войната. И тогава ще станем толкова могъщи, колкото винаги сме били. Трябва ни малко време, трябва ни нов лидер, но идеалите ни ще останат непроменени, славата също!

А знаете ли как ще постигнем всичко това? Ще ви кажа, млади човече, ще ви кажа… Чрез дисциплина и умело ръководство. Строга дисциплина — колкото по-строга, толкова по-добре. Прибавена, разбира се, към умелото, нашето ръководство, Милер. Това е най-ценното качество на германеца, след смелостта, разбира се. Отдавна сме доказали, че умеем да управляваме. Погледнете какво става наоколо. Погледнете този дом, това имение, фабриката ми там долу, в Рур, хилядите като нея. Погледнете десетките хиляди хора, които набират сила и мощ с всеки изминал ден, а общите им усилия превъртат колелото на историята към новото величие на Германия.

Кой според вас прави всичко това? Мислите ли, че това са хора, които си губят времето със съдбата на няколко нещастни юдеи? Мислите ли, че това правят страхливците, които преследват честните германски войници? Ние направихме всичко това, Милер! Ние — хората, които управлявахме света преди двайсет-трийсет години, върнахме просперитета на днешна Германия!

Той се обърна с гръб към прозореца и пламналият му поглед се закова върху лицето на Милер. Едновременно с това скрито огледа разстоянието, което го делеше от тежката желязна маша до камината. Младежът обаче не пропусна този факт.

— А днес вие, представител на новото поколение германци, идвате тук, пълен със съмнения, и насочвате пистолет в гърдите ми! — продължи разпалено есесовецът. — Защо вашите идеали не са свързани със съдбата на Германия, с вашата родина и вашия народ? Мислите ли, че наистина представлявате хората, които ме преследват? Мислите ли, че именно те изразяват днешните въжделения на германския народ?

— Не — поклати глава Милер.

— Ето, виждате ли? — усмихна се Рошман. — Ако извикате полицията да ме арестува, срещу мен може би ще бъде скалъпен някакъв процес. Казвам „може би“, защото след толкова години това съвсем не е сигурно. Повечето свидетели отдавна не са на този свят. Ето защо ви моля да си приберете пистолета и да се приберете у дома. А там вземете да прочетете истинската история на онова славно време, за миналото величие на Германия, за днешния й просперитет, дължащ се само на хора като мен — истински патриоти!

Милер изслуша цялата тази тирада с чувство на нарастващо отвращение, в което се промъкваше и леко учудване. Запита се дали този човек, който нервно крачеше по килима, искрено се опитва да го надъха с безсрамната нацистка идеология. Прииска му се да каже това, което мислеше за стотици познати и милиони непознати германци — все хора, които бяха безкрайно далеч от идеята да преследват славата с цената на милиони човешки съдби. Но думите не идваха на езика му. Това винаги ставаше във важни моменти и по тази причина той мълчеше.

Накрая вдигна поглед и тихо попита:

— Чували ли сте някога за човек на име Соломон Таубер?

— Кой?

— Соломон Таубер. Също германец, по-скоро германски евреин. Бил е в Рига от началото до края.

— Не го помня — сви рамене Рошман. — Толкова години изминаха… Какъв е бил той?

— Седнете! — остро му заповяда Милер. — И недейте да ставате повече!

Рошман сподави една нетърпелива гримаса и се върна в креслото. Почти убеден, че Милер няма да натисне спусъка, той вече мислеше как да го измами, за да може да избяга. Хич не му беше до някакъв си отдавна умрял и забравен евреин.

— Таубер умря на двайсет и втори ноември миналата година в Хамбург — продължи Милер. — Отрови се с газ. Слушате ли ме?

— Да, след като трябва…

— Той остави един дневник. В него е описал преживяванията си в Рига и на други места, описва това, което сте му сторили вие и другите като вас. Успял да оцелее, прибрал се в Хамбург и живял там цели осемнайсет години след войната. До решението за самоубийство стигнал, когато разбрал, че вие сте жив и никога няма да застанете пред съда. Аз притежавам неговия дневник. Именно от него започнах, за да стигна дотук, до деня, в който успях да ви открия под новата ви самоличност…

— Дневникът на някакъв мъртвец не може да бъде улика — изръмжа Рошман.

— За съда — може би, но не и за мен.

— И вие наистина стигнахте чак дотук само за да ми тикнете под носа драсканиците на някакъв си умрял евреин? — учуди се искрено Рошман.

— Не, разбира се — отвърна Милер. — Просто искам да прочетете една страница от него.

След тези думи младежът измъкна дневника, разтвори го на определената страница, подхвърли го в скута на Рошман и заповяда:

— Вземете и четете на глас!

Рошман приглади с длан хартията и се подчини. На нея се описваше епизодът, в който Таубер разказва за убийството на онзи офицер от Вермахта, който притежавал Рицарския кръст за храброст с дъбови листа.

Рошман стигна до края на пасажа и вдигна глава.

— Е, и какво? — учудено попита той. — Освен че отказа да изпълни заповедта ми, този човек ме нападна. Аз имах пълномощия да поема командването на този кораб, тъй като ми бе заповядано да превозя лагерниците с него.

Милер подхвърли в скута му снимката, която пазеше във вътрешния си джоб.

— Този ли е човекът, когото застреляхте?

Рошман и хвърли бегъл поглед и сви рамене.

— Откъде да знам? Двайсет години минаха оттогава…

Ударникът на пистолета остро изщрака в настъпилата тишина.

— Това ли беше човекът? — вдигна оръжието Милер.

Рошман отново сведе очи към фотографията.

— Добре де, той е — процеди през зъби той. — И какво от това?

— Този човек е моят баща — тихо отвърна Милер.

Кръвта бързо се отдръпна от лицето на Рошман. Сякаш под него имаше кранче и някой го беше завъртял. Устата му зяпна, а очите му се стрелнаха към дулото на оръжието, което една нетрепваща ръка държеше само на метър от него.

— Велики Боже! — прошепна той. — Значи не сте тук заради някакви си евреи!

— Не — призна Милер. — Мъчно ми е за тях, но не чак толкова много…

— Но откъде знаете, че това е баща ви? — направи последен опит за отвличане на вниманието Рошман. — Аз не знаех името му, евреинът, писал дневника — също. Как го разбрахте?

— Двайсет години знаех само това, което пишеше в официалното съобщение за смъртта на баща ми — отвърна Милер. — Загинал в Остланд на единайсети октомври 1944 година. После прочетох дневника и просто съпоставих фактите — дата, ден, година, област, чин… Също като баща ми убитият е имал най-високо отличие за проявена смелост — Рицарски кръст с дъбови листа. Няма кой знае колко носители на този орден, особено пък обикновени армейски капитани… Едно на милион е вероятността двама офицери с един и същи чин и едни и същи ордени да умрат в един и същи район и в един и същи ден…

Рошман разбра, че насреща му е човек, когото едва ли ще успее да залъже с оправдания и общи приказки. Очите му като хипнотизирани следяха дулото на пистолета.

— Значи ще ме убиеш! — дрезгаво каза той. — Не го прави, Милер! Не го прави хладнокръвно! Моля те, не искам да умирам…

— Искам да чуеш какво ще ти кажа, гадно лайно такова! — наведе се към него Милер. — Досега аз слушах перверзните ти бълнувания, макар да ми се повръщаше от тях! Сега ти ще ме слушаш, а аз съм този, който ще реши дали да пукнеш тук, веднага, или да гниеш в някоя килия до края на дните си!

Ти имаше безграничната наглост да заявиш, че истинските патриоти на Германия са хората като теб. Но аз ще ти кажа какво сте вие — вие сте най-отвратителната тиня, която някога е изплувала от клоаката на този народ, при това докопвайки се до властта. И за дванайсет години успяхте да овоните страната ни така, както никога преди.

Това, което направихте през тези години, отврати цялото цивилизовано човечество, а хората от моето поколение няма да могат да изтрият срама от челата си за цял живот! Вие се изплюхте върху лицето на Германия. Мръсниците като теб използваха страната и народа, докато могат, а след това изчезнаха. Сравнихте ни със земята така, както никой нашественик не го е правил. Нямам предвид бомбардировките на противниците ви.

Вие дори не бяхте смели, а напротив — бяхте най-отвратителните страхливци, родили се някога на тази земя. В името на собственото си благоденствие и маниакалната си жажда за власт ликвидирахте милиони невинни хора. А после се измъкнахте и оставихте нас да носим срама. Бесехте и разстрелвахте германските войници само и само да ви бъде осигурено времето, необходимо ви да избягате от настъпващите руснаци. А след като отървахте кожите, канчето с нечистотии трябваше да бъде изхвърлено от такива като мен.

Дори да е възможно да се забрави всичко, което направихте на евреите и останалите си противници, прошка за това, че побягнахте като страхливи псета, никога не може да има. Говориш за патриотизъм, но дори не знаеш значението на тази дума. А да наричаш свои другари войниците и офицерите, които честно са се били на фронта, е наистина връх на цинизма!

Като един от младото поколение, което искрено презираш, искам да ти кажа и още нещо — просперитетът на Германия днес няма нищо общо с теб и такива като теб. Той е дело на милиони честни хора, които упорито се трудят и никого не са убивали. А ако можем завинаги да се очистим от убийци като теб, успели да се смесят с честните хора, ние с удоволствие бихме се отказали от своя сегашен просперитет! Доволен съм, че скоро поне ти ще се махнеш от това общество!

— Ще ме убиеш! — проплака отчаяно Рошман.

— Май няма да го направя — отвърна Милер, посягайки към телефона зад себе си, без да отделя поглед от есесовеца. Дясната му ръка продължаваше да стиска пистолета, а с лявата свали слушалката от вилката и набра някакъв номер. — Ще те прехвърля на един човек от Лудвигсбург, който умира от желание да си поговори с теб!

Притисна слушалката до ухото си и зачака. Но тя мълчеше. Постави я обратно на вилката, после я вдигна отново и изчака да чуе сигнала за свободно. Но такъв сигнал нямаше.

— Ти ли го прекъсна? — кресна той и стисна ръкохватката на пистолета.

Рошман мълчаливо поклати глава.

— Ако си прекъснал телефона, ще те надупча на място!

— Не съм — проплака Рошман. — Тази сутрин изобщо не съм се приближавал до него… Честна дума!

Милер си спомни за падналото край алеята дърво. До него май имаше и един съборен телеграфен стълб. Изруга на глас, а Рошман пусна една бледа усмивка.

— Сигурно са се скъсали жиците — каза той. — Ще се наложи да телефонираш от селото… Какво ще правиш сега?

— Просто ще ти вкарам малко олово в мозъка, ако не вършиш това, което ти заповядам! — остро отвърна Милер, след това измъкна от джоба си белезниците, които беше запазил за китките на евентуалния телохранител. Подхвърли ги в скута на Рошман, вдигна пистолета и заповяда: — Ставай и отивай при камината!

— Какво ще правиш?

— Ще те вържа за решетката, а после ще отскоча до селото да телефонирам — обясни му младежът.

После се приближи да огледа желязната решетка, обграждаща широкия отвор на отоплителното приспособление. Рошман пусна белезниците в краката си, наведе се уж да ги вземе и почти успя да изненада Милер, когато вместо тях грабна тежката маша от ковано желязо и замахна с всичка сила към коленете му. Репортерът отскочи навреме и желязната тояга изсвистя на милиметри от него. Рошман изгуби равновесие и политна напред. Милер отстъпи една крачка и го тресна в тила с дръжката на пистолета.

— Опитай още веднъж, и си мъртвец! — изръмжа той.

С разкривено от болка лице Рошман бавно се надигаше.

— Виждаш ли онзи орнамент над главата си, дето прилича на лоза?

Рошман кимна.

— Слагаш едната гривна на дясната си китка, а другата заключваш на дебелото желязо отгоре!

Милер изчака да бъде изпълнена заповедта му, после пристъпи към камината и изрита настрана всички метални предмети. Ръгна дулото в гърба на Рошман и набързо го обискира. След това премести далеч от пленника си всички по-тежки вещи, с които би могъл да счупи прозореца.

Изпълнил задачата да съобщи за прекъснатата телефонна линия, здравенякът на име Оскар усилено въртеше педалите по посока на вилата. Видял ягуара, той спря и изненадано се вторачи в него. От господаря си знаеше, че днес не очакват гости. Опря велосипеда на стената и тихо влезе. Иззад тапицираната врата на кабинета не долиташе нито звук и той нерешително се спря във входния вестибюл. Но това беше добре, тъй като и намиращите се оттатък вратата хора нямаше да го чуят.

Милер хвърли един последен поглед наоколо и остана доволен.

— Между другото, дори да ме беше ударил, пак нямаше да спечелиш — подхвърли той на Рошман, който мрачно го наблюдаваше. — Сега е почти единайсет часът — часът, в който съучастникът ми трябва да изпрати на съответните служби препоръчано писмо с всички доказателства по твоя случай, ако до този момент не се върна или не го предупредя по телефона. Всъщност той ще чака до дванайсет, затова се налага да сляза в селото и да му се обадя. След двайсет минути ще се върна. За толкова време няма да можеш да се освободиш, дори да разполагаш с ножовка. А половин час след мен ще пристигне и полицията.

У Рошман отново се събуди надеждата. Ако Оскар се върне, той трябва да залови Милер жив и да го принуди да се обади някъде от селото, за да спре изпращането на документите. Стенният часовник над камината показваше 10 часа и 40 минути.

Милер отвори вратата на кабинета и направи крачка към хола. Очите му се спряха върху един дебел пуловер с висока яка, нахлузен на тялото на едър мъжага, стърчащ с цяла глава над него.

Видял Оскар, Рошман неистово изрева:

— Дръж го!

Милер се дръпна назад и бръкна да извади пистолета от джоба си. Но действията му бяха недостатъчно бързи. Огромната лапа на Оскар се стрелна напред и пистолетът изхвръкна от пръстите на младежа. Погрешно доловил нареждането на шефа си, Оскар стовари десния си пестник върху брадичката на Милер. Ударът беше с такава сила, че краката му се отлепиха от пода и цялата му осемдесеткилограмова маса политна във въздуха. Прелетял над махагоновата масичка, репортерът се тресна в библиотеката. Потръпвайки като парцалена кукла, тялото му се сгърчи на една страна и застина.

За няколко секунди настъпи мъртва тишина. Оскар опулено гледаше окования си в белезници шеф, а Рошман се беше втренчил в неподвижното тяло на Милер. Струйка кръв се проточи от главата на младежа и закапа по дебелия килим.

— Глупак такъв! — кресна Рошман, след като сетивата му успяха да обхванат мащаба на това, което се беше разиграло в последните няколко секунди. — Ела тук!

Оскар пристъпи с нерешителен вид. Огромната му фигура тромаво се изпъна в очакване на заповеди. Мислите на Рошман бясно препускаха.

— Опитай се да ме освободиш от тези белезници! — нареди той. — Използвай машата и напъвай решетката!

Но камината беше строена във време, в което майсторите строяха за векове напред. Резултатът от напъните на Оскар беше плачевен — една прегъната на две маша и няколко отчупени листа от ковано желязо.

— Домъкни тук онзи тип! — нареди Рошман.

Гигантът се подчини и Рошман се наведе да опипа пулса на безжизненото тяло.

— Още е жив — заключи той, след като повдигна и клепача му. — Но ако до един час не дойде лекар, той ще изпадне в кома и с него е свършено… Я ми донеси молив и хартия!

Надраска с лявата си ръка два телефонни номера, а Оскар отиде да търси ножовка в сандъчето с инструменти, което стоеше под стълбището. Рошман го изчака да се върне и му подаде листчето.

— Отиваш в селото по най-бързия начин! — заповяда му той. — Набираш този номер в Нюрнберг и описваш най-подробно всичко, което стана тук. После набираш другия номер и казваш на доктора да тръгва насам незабавно. Разбра ли? Кажи му, че случаят е спешен. Хайде, действай!

Оскар изтича навън, а Рошман нервно си погледна часовника. Беше единадесет без десет. Ако гигантът стигнеше за десет минути до селото, може би ще успее да доведе доктора до единадесет и четвърт. Дано свестят Милер навреме, за да спре съучастника си. Трябваше да успеят дори ако се наложеше лекарят да работи под дулото на пистолета! Рошман въздъхна и се зае да реже белезниците с парчето ножовка.

Оскар понечи да възседне велосипеда си, но изведнъж спря и погледна към паркирания наблизо ягуар. Приближи се и видя, че контактният ключ си е на мястото. Той пусна колелото в снега, скочи в колата и го завъртя. Нали господарят му беше казал да побърза? Рязко отпусна съединителя и мощната кола подскочи напред, а колелата и изхвърлиха фонтан от кал и дребни камъчета.

Премина на трета и се понесе по хлъзгавата алея с най-високата възможна скорост. Но едно от предните колела се натъкна на покрития със сняг телеграфен стълб, подаващ се върху крайче от алеята.

Оглушителната експлозия принуди Рошман да прекъсне работата с ножовката. Протегнал врат към широките френски прозорци, той видя гъстия облак над боровете и разбра, че колата на Милер е експлодирала. Сега си спомни какво му бяха обещали камерадите — за Милер ще се погрижат на всяка цена. И ето го резултата от тези „грижи“ — Милер лежи в безсъзнание на половин метър от него, телохранителят му е мъртъв, а времето неумолимо тече… Опря глава на хладния метал и отчаяно затвори очи.

— Всичко е свършено — тихо прошепна той.

Няколко минути по-късно той се овладя и продължи да работи с ножовката. Измина повече от час, преди специалната стомана на военните белезници да отстъпи пред изтънелите зъби на инструмента. Точно когато се освободи от решетката с гривна върху дясната си ръка, часовникът над камината удари дванадесет.

Ако имаше малко време, той положително би се спрял да изрита проснатото върху килима безжизнено тяло, но времето му беше скъпоценно. Отвори стенния сейф и извади от него новичък паспорт и няколко пачки едри банкноти. Двадесет минути по-късно, натикал само най-необходимото в една пътна чанта, Рошман въртеше педалите надолу към селото. Намали само когато му се наложи да заобиколи обгорялото желязо на ягуара и проснатото по очи в снега тяло, което още димеше…

В селото повика такси и нареди на шофьора да го откара на международното летище във Франкфурт. Когато стигнаха до модерната сграда от бетон и стъкло, той забързано се насочи към информацията.

— Кога излита първият самолет за Аржентина, моля? — попита есесовецът. — Ще се радвам, ако е в рамките на един час, защото страшно бързам…

Загрузка...