Досието O.D.E.S.S.A.

Казвам се Соломон Таубер, евреин съм и скоро ще напусна този свят. Реших да сложа край на живота си, защото той вече няма стойност за никого и няма какво друго да направя. Всичко, което се опитах да направя със своя живот, се оказа безплодно и напразно. Защото злото, с което се сблъсках в живота, оцеля и процъфтява, а доброто отдавна е покрито от праха на забравата. Приятелите ми — онези невинни страдалци и жертви, отдавна са мъртви, а наоколо виждам единствено лицата на техните убийци. Виждам ги всеки ден. Нощем обаче пред очите ми изплува образът на моята съпруга Естер, която отдавна е мъртва. Аз самият останах жив дълго само защото бях решил да свърша на всяка цена една работа, да присъствам на нейния справедлив финал. Но вече зная, че това никога няма да стане.

Не изпитвам нито омраза, нито обида към германския народ. Всъщност народът никога не може да бъде лош — такива са само отделните индивиди. Прав е английският философ Бърк, като казва: „Не познавам начин, по който бих могъл да осъдя цяла нация.“ Колективната вина не може да съществува. Още в Библията се разказва как Бог поискал да унищожи Содом и Гомор, тъй като там живеели обзети от злото хора. Искал да ги унищожи заедно с жените и децата, но изведнъж открил, че сред тях живее и един праведник. Бог без колебание го пощадил. Следователно вината е толкова индивидуална, колкото и избавлението.

Когато напуснах концлагерите на Рига и Щутхоф, когато оцелях след „похода на смъртта“ до Магдебург, когато през април 1945 година тялото ми беше освободено от английските войници, но душата ми остана в окови, аз мразех света. Мразех хората, мразех дърветата и камъните. Мразех ги, защото всички се бяха наговорили да ми причиняват страдание. Но най-много мразех германците. Хиляди пъти си задавах един и същи въпрос — защо Бог не ги беше поразил ведно с жените и децата им, защо не ги беше унищожил до последния човек, защо не беше превърнал в прах техните земи и градове. Заради тази крещяща несправедливост намразих и Него. Плачех от безсилна мъка, плачех, че Той беше изоставил мен и моя народ — неговите истински избраници. Тогава стигнах дотам, че се усъмних в Неговото съществуване.

Но с течение на времето отново се научих да обичам. Да обичам камъните и дърветата, небето над мен, течащата през града река, бездомните кучета и котки, надничащите между паветата стръкчета трева, да обичам дори децата, които бягаха от мен, защото съм грозен. Не ги виня. Една френска поговорка гласи: „Да разбереш, означава да простиш.“ Когато човек успее да разбере хората с цялата им наивност и страх, с цялата им алчност и жажда за власт, с цялото им примирение и лековерие към онзи, който най-силно крещи — тогава човек може да прости. Да, може да прости всичко, което са сторили. Но не и да го забрави.

Съществуват хора, чиито престъпления надхвърлят границите на възприятията. Именно затова такива престъпления не могат да бъдат опрощавани, а тук се крие и най-големият ни провал. Защото тези хора са все още сред нас разхождат се из нашите градове, работят в нашите канцеларии, обядват в нашите ресторанти, усмихват ни се и стискат ръцете ни, обръщат се с прозвището „камерад“ към наистина достойни хора. Провалът ни се крие във факта, че те продължават да живеят. При това живеят не като отхвърлени от обществото престъпници, а като уважавани граждани въпреки факта, че завинаги са омърсили един цял народ със своето индивидуално зло. Това според мен е провалът — моят, вашият, на всички.

На края, с течение на времето, аз отново се научих да обичам Бога. Научих се отново да искам прошка от Него — прошка за всичко, което съм вършил в разрез с Неговите закони. А то никак не беше малко.

Не мога да си спомня колко дни пътувахме, преди влакът да спре за пръв път на някаква гара. Мисля, че от деня, в който ни натовариха на берлинската гара, бяха изминали седем денонощия. Влакът просто спря, а от промъкващата се през цепнатините на вагона светлина разбрах, че навън е ден. Виеше ми се свят от изтощението и вонята.

Отвън се разнесоха крясъци, ключалките издрънчаха и вратите на вагона рязко се разтвориха. Нямаше как да видя на какво приличам, но когато ме арестуваха, бях облечен в бяла риза и с добре изгладени панталони. (Сакото и вратовръзката отдавна бях захвърлил на пода.) Но хората около мен изглеждаха в плачевно състояние.

Всички с вик на болка закриха очите си пред ярката светлина, която нахлу във вагона. Бях стиснал своите още щом видях, че вратите започват да се отварят. Половината вагон просто се изсипа на перона под натиска на наблъсканите като сардели хора. Падналите се превърнаха в потрепваща безлична маса от вонящи и омазани с изпражнения човешки същества. Успях да се задържа на крака просто защото се оказах във вътрешността на вагона, доста встрани от централно разположените врати. Рискувах и леко си отворих очите защото иначе нямаше да мога да сляза, без да ме съборят.

Мъжете, които отвориха вратите, бяха жестоки и груби. Носеха есесовски униформи и крещяха на непознат за мен език. Когато перонът се покри с телата на падналите хора, мъжете отстъпиха погнусени няколко крачки назад. На пода на товарния вагон останаха сгърчени и стъпкани тридесет и едно тела. Те никога вече нямаше да станат. Другите — прегладнели и полуслепи от рязката светлина в зениците, с мъка започнаха да се надигат. От вонящите им дрипи се вдигаше пара. Почернели и подути, езиците ни се бяха залепили за небцата от неколкодневната жажда, а устните ни бяха напукани.

Четиридесет товарни вагона и още осемнадесет от Виена изсипваха живия си товар по протежение на дългия перон. Половината от тези хора бяха жени и деца. Почти всички голи и омазани с изпражнения. Едва ли изглеждах по-добре. Препъвайки се по перона, някои жени продължаваха да носят безжизнените телца на мъртвите си деца.

Конвойните тичаха напред-назад по перона, размахваха камшиците си и се опитваха да оформят нещо като колона, която да тръгне към града. Но към кой град? Какъв беше езикът, на който говореха тези хора? Доста по-късно разбрах, че градът е Рига, а есесовският конвой е от мобилизирани местни жители, които са не по-малко фанатизирани от германските есесовци. За разлика от германците обаче, латишите бяха далеч по-примитивни и необразовани, истински зверове в човешки образ.

Зад конвойните се бяха струпали мъже в омазани дрехи, върху гърдите на които имаше по една голяма буква „Е“. Бяха специалната погребална бригада от гетото, която трябваше да почисти вагоните от човешката мърша. Около тях, в качеството на охрана, стояха половин дузина мъже със същата буква на гърдите, но и с по една лента на ръкавите. В ръцете им имаше дебели сопи. Бяха надзирателите евреи, които получаваха по-добра храна в замяна на мръсната си работа.

Под гаровия навес стояха неколцина германски есесовци, които успях да видя едва след като очите ми свикнаха със светлината. Един от тях, стъпил върху празна каса, наблюдаваше с доволна и малко насмешлива усмивка хилядите човешки скелети, които се изсипваха от влаковата композиция. Държеше в ръка камшик за езда от черна осукана кожа и нервно потупваше лъснатия си ботуш. Беше облечен в зелената униформа със сребърно-черни мълнии на петлиците, която му стоеше като излята. Върху десния му ревер проблясваше двойната светкавица — отличителен знак на Вафен-СС, а върху левия лежаха капитански нашивки. Беше слаб и върлинест мъж с пясъчноруси коси и светлосини, почти безцветни очи. По-късно разбрах, че е крайно изтънчен садист, вече получил прозвището, което по-късно беше използвано и от ръководството на Съюзническите сили — „Касапина на Рига“. Така се запознах с капитана от СС Едуард Рошман…

Гетото на Рига беше неделима част от града. Там и преди войната са живели голяма част от местните евреи. По време на моето пристигане само неколкостотин души от тях все още бяха живи. Но за по-малко от три седмици Рошман и заместникът му Краузе ликвидираха и тях.

Гетото се намираше в северозападните покрайнини на града. Южният му край беше ограден със стена, а западният и източният — с ограда от бодлива тел. На север се простираше голо и мъртво поле. Именно там беше изграден единственият портал на лагера, охраняван от две наблюдателни вишки, върху които дежуреха есесовци от латвийски произход. От портала към центъра на гетото водеше Масе Калну Йела — Малката хълмиста уличка, а вдясно от нея (ако човек се обърне на север, към портала) се намираше Блех Плац или Площадът на канчетата — най-главното лагерно пространство. Там се подбираха хората за поредната екзекуция, там се извършваше проверката, съставяха се групите за робски труд и се изпълняваха наказанията — бой с камшик или смърт чрез обесване. В средата на площада се издигаше бесилката — масивен дървен правоъгълник, под който се поклащаха осем стоманени куки с готови примки на тях. Всяка вечер на примките увисваха поне шестима нещастници, а нерядко за куките трябваше да се чака на опашка, тъй като Рошман беше изключително придирчив към свършената през деня работа.

Гетото се простираше на площ от около три квадратни километра, на която някога са живели между 12 000 и 15 000 души. Преди да пристигнем, около 2 000 оцелели до този момент евреи от Рига успели да привършат строителните работи. В резултат на това при пристигането на нашия транспорт — около 5 000 мъже, жени и деца, мястото беше предостатъчно. Но транспортите не секваха и скоро населението на гетото набъбна до 30–40 000 души. Това принуди лагерната управа да прибягва до екзекуцията на толкова хора от старите лагерници, колкото беше бройката на новопристигналите. В противен случай имаше опасност пренаселеността да се отрази отрицателно върху здравето на онези от нас, които все още бяха годни за работа. А Рошман не можеше да допусне това.

В онази първа вечер се настанихме сравнително добре в най-хубавите постройки. Позволихме си лукса да живеем по един човек в стая, спяхме на истински легла, а вместо завивки използвахме пердетата. Отпивайки вода от канчето си, моят съквартирант каза, че може би няма да сме толкова зле, колкото очаквахме. Но все още нямахме представа за личността на коменданта Рошман…

Лятото отстъпи мястото си на есента. После изтече и тя, за да дойде зимата. Условията в лагера продължаваха да се влошават. Всяка сутрин ни строяваха на Площада на канчетата. Бяхме предимно мъже, тъй като жените и децата ги ликвидираха почти веднага след пристигането им като негодни за работа. Подреждахме се за обичайната проверка под ударите на латвийската охрана. Никой не си правеше труд да чете имената ни, които впрочем не фигурираха в никакви списъци. Просто ни преброяваха и ни разделяха на работни групи. Всеки ден почти цялото население на лагера, жените и децата включително, напускаше лагера подредено в дълги колони. Работехме по дванадесет часа без прекъсване в постоянно увеличаващите се цехове и работилници в покрайнините на Рига.

Още първия ден се обявих за дърводелец, което не беше истина. Но като архитект бях наблюдавал работата на дърводелците и това се оказа достатъчно. Правилно се оказа и предположението ми, че навсякъде ще има нужда от дърводелци. Изпратиха ме на работа в близката дъскорезница, където режеха сурови борови трупи и ги превръщаха в талпи за военни укрепления.

Работата беше тежка до изнемогване и дори здрав човек трудно би се справил с нея. Работехме на открито в студ и пек, във влажните низини на латвийското крайбрежие.

Хранителната ни дажба представляваше половин литър мътна течност, която наричаха супа. Всъщност това беше вода, в която много рядко можеше да се открие по някоя обелка от картофи. Дажбата приемахме сутрин преди работа, още половин литър от нея получавахме вечер, след завръщането си в гетото. Тогава ни даваха и по комат черен хляб, придружен от един гранясал картоф.

За внасяне на храна в гетото имаше едно-единствено наказание — незабавно обесване, още докато траеше вечерната проверка на Площада на канчетата. Но този риск беше неизбежен, ако човек искаше да оцелее.

Вечер, когато колоните лагерници уморено се влачеха към портала, там ги очакваха, готови за внезапни проверки, Рошман и свитата му от есесовци. Те просто посочваха наслуки някой мъж, жена или дете и му заповядваха да се съблече. Откриеха ли в дрипите му картоф или комат хляб, отстраняваха го до вечерната проверка.

Когато всички се строяваха на площада, Рошман бавно се приближаваше откъм улицата. Зад него, наобиколени от есесовската охрана, пристъпяха уморено десетината осъдени. Мъжете се качваха на платформата под бесилката и чакаха края на проверката с примка на шията. След приключване на преброяването Рошман тръгваше покрай платформата, даряваше по една усмивка на покачените върху нея хора и с отмерени ритници отместваше столовете изпод краката им. Предпочиташе да прави това с лице към жертвата, за да може да следи изражението й. Понякога само се правеше, че се готви да ритне стола, и задържаше крака си във въздуха. Наблюдавайки как човекът над него трепери, убеден, че вече танцува на въжето, той се заливаше от весел смях.

Някои от осъдените се молеха на Бога, а други молеха за милост. Рошман обичаше такива представления. Тогава се правеше, че не чува добре, слагаше ръка на ухото си и питаше:

— Моля? Не можеш ли да говориш малко по-високо? Не чух добре!

А след като ритнеше стола — всъщност това не бяха столове, а дървени амбалажни каси, — той се обръщаше към подчинените си и шеговито казваше:

— Господи, май наистина трябва да си сложа слухов апарат…

След няколко месеца в лицето на Едуард Рошман ние, затворниците, виждахме самия дявол. Изобретателността му надминаваше всякакви граници.

Когато залавяше с комат хляб някоя жена, той я оставяше да гледа бесенето на мъжете преди нея и беше особено доволен, ако някой от тях се окажеше неин мъж или брат. След това я караше да падне на колене пред строеното на площада затворническо каре и заповядваше на лагерния бръснар да й обръсне главата.

След проверката я извеждаха отвъд оградата и я подкарваха към близкото гробище. Там тя си изкопаваше плитко гробче, отпускаше се на колене до него, а Рошман или някой от надзирателите притискаше дулото на своя люгер в тила й и бавно дърпаше спусъка. Ние нямахме право да наблюдаваме тези екзекуции, но есесовците от латвийската охрана разправяха как той понякога стрелял край ухото на жертвата и тя падала в гроба ни жива, ни умряла… После, разбира се, отново изпълзявала навън и заемала същата поза. При други случаи капитанът натискал спусъка, без да зареди пистолета си. Очакващата смъртта си жена чувала единствено сухото изщракване на пружината. Дори латишите — съвсем закоравели убийци, поклащаха глави, учудени от изтънчената жестокост на Рошман…

В Рига имаше едно момиче, което с риск на живота си подпомагаше лагерниците. Наричаше се Оли Адлер и беше от Мюнхен, доколкото си спомням. Сестра й Герда, заловена да внася храна в гетото, вече почиваше в гробището край оградата. Оли беше изключително красиво момиче и Рошман беше забелязал това. Той я направи своя наложница, наричайки я официално домашна прислужница, тъй като на есесовските офицери им беше забранено да имат интимни връзки с еврейки. Тя пък пренасяше лекарства в гетото и ги раздаваше на лагерниците при всеки удобен случай. Тези лекарства задигаше от есесовските запаси — една дейност, наказанието за която беше, разбира се, смърт. За последен път я видях, когато ни товареха на кораба, акостирал на пристанището на Рига…

В края на първата зима ми стана ясно, че няма да издържа още дълго. От постоянния глад, студа, влагата, убийствената работа и непрекъснатите изтезания някога здравото ми тяло се превърна в скелет. Поглеждайки се в огледалото, виждах един изпит и брадясал старец с червени кръгове около очите и дълбоко хлътнали бузи. По онова време тъкмо бях навършил тридесет и пет години, но изглеждах на седемдесет. Но така изглеждаха и всички останали.

Бях свидетел на откарването на десетки хиляди хора към изкопаните сред гората масови гробове, на стотици, намерили смъртта си от глад, студ и болести, на десетки, загинали под камшиците на охраната, разстреляни или обесени… Бях дори мъничко учуден, че след цели пет месеца в лагера продължавах да съм жив. Жаждата за живот, появила се за пръв път у мен още в товарния вагон, отдавна бе изчезнала, заменена от апатията и безнадеждността. Живеех като робот, защото знаех, че скоро всичко ще свърши. Но през март се случи нещо, което ми даде сили да изкарам още цяла година.

Дори днес добре помня датата. Беше трети март 1942 година, денят, в който пристигна вторият конвой от Дюнамюнде. Месец преди това за пръв път се появи странният товарен фургон. Беше голям колкото среден по размер автобус, без прозорци, стоманеносив на цвят. Паркираха го пред портала. На сутрешната проверка Рошман обяви, че има да направи тайно съобщение. Обясни, че в малкото градче Дюнамюнде, намиращо се на около сто и двадесет километра от Рига, на брега на река Дюна, е открита малка фабрика за рибни консерви. Работата била лека, храната добра, а условията за живот — отлични. Поради тези причини за нея имали право да кандидатстват само възрастни и болни хора, както жени и деца.

Кандидати, разбира се, имаше в изобилие. Рошман лично се зае да ги избира сред строените лагерници. За пръв път в историята на гетото болните и слабите не се криеха зад гърба на събратята си, не викаха и не протестираха както когато ги влачеха насила към мястото за екзекуции. Напротив — сега те правеха всичко възможно, за да бъдат забелязани. В крайна сметка избраха около сто души, които започнаха да се качват във фургона. Вратите щракнаха зад гърба им и само най-наблюдателните от нас забелязаха колко плътно се затвориха те. Камионът потегли без обичайния облак синкав дим от ауспуха. По-късно лагерниците разбраха каква е истината. Нямаше никаква консервна фабрика в Дюнамюнде, а фургонът беше просто подвижна газова камера. Оттогава насетне в лагерния жаргон се появи нов израз — „конвой за Дюнамюнде“, който означаваше смърт чрез обгазяване.

На трети март из гетото се разнесе слух, че предстои формирането на втори „конвой за Дюнамюнде“. На сутрешната проверка слухът беше потвърден лично от Рошман. Но този път вълната от доброволци липсваше. Широко усмихнат, Рошман закрачи между редиците лагерници и с леко почукване на камшика си посочваше своите избраници. Този път обаче се изхитри и започна от последния, четвърти ред, където обикновено се строяваха най-старите, най-слабите и най-малко годните за работа.

Една старица беше предвидила този ход и смело беше заела място в първата редица. Сигурно беше най-малко на шестдесет и пет години, но жаждата за живот я бе накарала да обуе обувки с висок ток, кой знае откъде изровени черни копринени чорапи, високо вдигната над коленете пола и живописна шапка. Беше начервила страните и устните си, а върху лицето й лежеше дебел слой пудра. Явно беше твърдо убедена, че може да мине за младо момиче, макар на практика да се отличаваше от всяка група лагерници.

Стигнал до нея, Рошман се спря и учудено вдигна вежди. После по лицето му бавно се разля усмивка на радостна изненада.

— Я виж какво сме имали тук! — викна той и върхът на камшика му се насочи към старицата с очевидното желание да привлече вниманието на колегите си, охраняващи в средата на площада вече подбраните за конвоя стотина нещастници. — Не желаете ли една малка разходка до Дюнамюнде, млада госпожице?

— Не, господине — отвърна разтреперана от страх жената.

— На колко сте години, ако не е тайна? — усмихна се още по-широко Рошман под кикота на останалите есесовци. — Седемнайсет? Двайсет?

Кокалестите колене на старицата видимо започнаха да треперят.

— Да, господине — отвърна тя.

— Превъзходно! — викна Рошман. — Винаги съм си падал по хубавите момичета. Излезте, моля ви, в средата на плаца, за да могат всички да се насладят на вашата младост и красота! — С тези думи той я сграбчи за ръката и я блъсна към средата на Площада на канчетата. След това се приближи до нея и продължи: — Е, госпожице… След като сте така млада и хубава, вероятно нямате нищо против и да потанцувате, нали?

Старицата стоеше в средата на площада и трепереше не толкова от мразовития вятър, колкото от ужас. Устните й беззвучно се раздвижиха.

— Моля? Не умеете да танцувате? — викна Рошман. — О, сигурен съм, че такова грациозно създание като вас танцува отлично!

Останалите есесовци се заливаха от смях. Макар че не разбираха какво става, латишите също започнаха да се усмихват. Старицата поклати глава и усмивката на Рошман изчезна.

— Танцувай! — излая той.

Тя направи няколко движения, приличащи повече на конвулсии, отколкото на танц, после отново спря. Рошман измъкна люгера си, дръпна ударника и изстреля един куршум в пясъка на няколко сантиметра от краката й. Старицата подскочи от страх.

— Танцувай! Танцувай!

При всяка дума един куршум вдигаше облаче прах край краката на старицата.

— Ще ни танцуваш, мръсна еврейска кучко!

Рошман сменяше пълнителите и продължаваше да стреля. Накрая и трите паласки на колана му се изпразниха. Беше изминал най-малко половин час — време, през което старицата подскачаше все по-високо и по-високо, а късата поличка се виеше около мършавите й бедра. Накрая, останала без дъх, тя се тръшна на пясъка. Вече й беше все едно дали ще живее, или ще умре. Трите си последни куршума Рошман изстреля на няколко сантиметра от лицето й. Очите й се напълниха със ситни песъчинки. Между изстрелите се долавяше тежкото й хрипливо дишане. Беше толкова силно, че се разнасяше над целия площад.

Свършил куршумите, Рошман изрева още веднъж „танцувай“ и тежкият му ботуши потъна в корема на падналата жена. До този момент всички лагерници наблюдаваха сцената в гробно мълчание. И изведнъж човекът до мен започна да се моли. Беше дребен брадат хасид2, все още облечен в останки от дългото си черно палто. Въпреки студа, принудил повечето от нас да носят ушанки, върху главата си беше поставил широкополата черна шапка на своята секта. Започна да рецитира шема3 с треперещ в началото глас, който постепенно укрепваше. Усещайки, че Рошман е побеснял, аз също започнах да се моля хасидът да млъкне. Но той продължаваше:

— Чуй ме, о, Израел…

— Млъквай! — изсъсках с ъгълчето на устата си аз.

— „Бог е нашият господар…“

— Млъквай, че ще затриеш всички ни!

— „Бог е единствен…“

Последната сричка проточи по традиционния за религиозните певци начин — така, както направил равинът Акива по заповед на Тиний Руфус, преди да умре в амфитеатъра на Цезария. Точно в този момент Рошман престана да крещи на старицата, вдигна глава като животно, което души вятъра, и бавно се извърна към нас. Погледът му падна върху мен, тъй като аз стърчах с една глава над хасида.

— Кой говореше? — попита той и тръгна по пясъка в моята посока. — Ти! Крачка напред!

Пръстът му беше забит в мен. „Ето го края, помислих си. И какво от това? Сега или по-късно — все тая.“ Пристъпих крачка напред точно когато комендантът се спря пред мен.

Не каза нищо, но лицето му се кривеше като на обзет от бяс маниак. След няколко секунди започна да се успокоява и чертите му постепенно се върнаха към спокойната вълча усмивка, от която трепереше всичко живо в лагера, включително и есесовците латиши.

Ръката му се стрелна с такава бързина, че никой не видя нищо. Аз усетих как нещо експлодира в лявата част на лицето ми и главата ми закънтя така, сякаш до ушите ми беше избухнала бомба. След това дойде отчетливото, но някак си далечно усещане, че кожата ми се разцепва от ухото до устата с лекотата на прогнила басма. Още преди да рукне кръвта, Рошман повтори операцията и върху другата ми скула. Върхът на камшика му разцепи със същата лекота кожата ми, аз отново чух как тя се разпаря като старо парче плат, ушите ми отново се изпълниха с оглушителен трясък. Този камшик беше дълъг около шестдесет сантиметра, половината стоманен, половината от твърдо импрегнирана кожа. При съприкосновение с човешкото тяло тази сплав разцепваше тъканта като с нож. Уверих се на практика в това.

В рамките на няколко секунди топлата кръв, която бликаше на два фонтана от лицето ми, обля предната част на дрехата ми. Рошман се извърна от мен и посочи с върха на камшика си старицата, която продължаваше да хълца в средата на площада.

— Вдигни тази стара вещица и я отнеси във фургона! — нареди ми той.

И тъй, няколко минути преди стотината обречени на смърт нещастници да бъдат натоварени в подвижната газова камера, аз вдигнах старицата на ръце и я понесох по Малката хълмиста уличка към чакащия пред портала камион. Струящата от лицето ми кръв я обливаше с топлите си струи. Опрях я в задната част на камиона и понечих да се отдръпна. Но тя изведнъж впи костеливите си пръсти в китката ми с изненадваща сила. Придърпа ме към себе си така, както беше седнала на пода на смъртоносния фургон, извади една малка батистена кърпичка, която положително познаваше и по-добри времена, и бавно попи част от кръвта, все така стичаща се по брадичката ми. После бавно вдигна към мен омазаното си в невъобразима смесица от грим, руж, сълзи и пясък лице. Тъмните й очи блестяха като звезди.

— Евреино, сине мой! — прошепна. — Ти трябва да живееш! Закълни се, закълни се, че ще излезеш жив, жив от тук! Трябва да живееш, за да можеш да разкажеш на света какво се е случило с нашия народ! Обещай ми това!

И аз обещах. Заклех се да оживея независимо как, независимо на каква цена. Тя ме пусна и аз се запрепъвах обратно към гетото. На средата на пътя припаднах.

Малко след като се върнах на работа, взех две решения. Първото беше да започна да си водя таен дневник, като татуирам имена и дати по краката си с помощта на карфица и черно мастило. Исках един ден да бъда в състояние да възпроизведа всичко, което ставаше в Рига, за да мога да дам съвсем конкретни свидетелски показания срещу престъпниците. Второто ми решение беше да стана „капо“ — един от членовете на еврейската полиция.

Това решение не беше леко, тъй като тези хора бяха длъжни да гонят своите братя по местоработата, а нерядко и до лобните им места. Нещо повече — те носеха специална тояга, с която трябваше да налагат сънародниците си и да ги подтикват към по-усърден труд, особено ако наблизо се намираше някой есесовски офицер. Въпреки това на 1 април 1942 година аз се явих пред шефа на еврейската полиция и помолих да бъда назначен за капо. Този акт автоматически прекъсваше връзките ми с всички мои сънародници. Място за нови полицаи винаги се намираше, защото въпреки по-добрата храна и по-човешките условия на живот — главно освобождаването от робския труд — много малко хора приемаха да стават такива…

Чувствам се длъжен да опиша начина по който се ликвидираха негодните за работа хора, тъй като по заповед на Рошман по този начин бяха ликвидирани между 70 и 80 000 евреи в Рига. При пристигането на поредния ешелон товарни вагони най-малко хиляда от петте хиляди нови затворници бяха вече мъртви. Само по изключение в петдесетината вагона можеха да се намерят по-малко трупове.

Новопристигналите се строяваха заедно с нас на Площада на канчетата и подборът на хората за незабавна екзекуция започваше. При него нямаше никакво значение дали са от новопристигналите или от старите лагерници. Именно в това се криеше смисълът на сутрешното и вечерното преброяване. Негодните за работа сред новопристигналите незабавно се отделяха. Това бяха почти всички деца, старците, жените и болните. Останалите биваха преброявани. Ако се окажеха примерно две хиляди, от старите лагерници се изваждаха същото количество хора. В крайна сметка броят на пристигналите се изравняваше с броя на екзекутираните и по този начин се избягваше пренаселването на гетото. Човек можеше да издържи шест месеца робски труд, понякога повече, но настъпваше денят, когато здравето му се влошаваше и камшикът на Рошман го почукваше по гърдите. И тогава той се отправяше към редовете на мъртвите…

В началото тези мъртъвци се строяваха в колона, която бавно потегляше към горите край града. Латишите наричаха тези гори Викерникер, а германците — Хох, т.е. „Високите гори“. Тук, на поляните сред вековните борове, бяха изкопани огромни открити ями — последното дело на рижките евреи преди ликвидацията им. Под надзора на Рошман латвийските есесовци тикаха хората направо в ямите. Там те получаваха по един куршум в главата, а оцелелите местни евреи засипваха труповете им с тънък пласт пръст. Върху тях хвърляха нови тела и нова пръст и така, докато ямата се напълнеше. После идваше ред на следващата…

В гетото съвсем ясно се чуваше тракането на картечниците, ликвидиращи поредния контингент. Малко след това от хълма се спускаше откритата кола на Рошман…

След като станах капо, всички контакти между мен и останалите лагерници се прекратиха. Нямаше смисъл да обяснявам защо съм постъпил така, нямаше смисъл да им казвам, че един капо повече или по-малко е факт без всякакво значение; че една бройка по-малко в списъка на мъртъвците е нещо съвсем незабележимо, докато един-единствен оцелял свидетел може да промени много неща. Разбира се, не толкова да спаси германските евреи, колкото да отмъсти за тях. Това поне беше аргументът, който непрекъснато си повтарях, но дали действително беше така? Не се ли страхувах от смъртта, за да предприема подобно действие? Както и да е. Скоро страхът престана да има каквото и да било значение. Защото през август същата година се случи нещо, което окончателно уби душата ми, макар външната й обвивка да продължаваше своята упорита борба за оцеляване.

През юли от Виена пристигна голям транспорт австрийски евреи. Сигурно всички са били белязани със знака за „специално отношение“, защото в гетото не докараха никого. Ние изобщо не ги видяхме, тъй като от гарата ги откараха направо във Високите гори и там ги разстреляха. Същата вечер по хълма се спуснаха четири камиона, претъпкани с дрехи, които изсипаха товара си на Площада на канчетата за сортиране. Образува се куп колкото къща, който бавно се трансформираше в отделни купчини от обувки, чорапи, бельо, панталони, рокли, сака, четки за бръснене, очила, зъбни протези, венчални халки, пръстени, шапки и прочие.

Това беше нормалната процедура за всички подлежащи на ликвидиране транспорти. Преди да получат куршума си, всички гости на Хълма на екзекуциите биваха събличани абсолютно голи, а вещите им докарваха тук, в гетото. След сортировката ги изпращаха обратно в Райха. Златото, среброто и бижутата оставаха в лично разпореждане на капитан Рошман…

През август 1942 година от лагера Терезиенщад в Бохемия, където чакаха своето унищожение десетки хиляди германски и австрийски евреи, пристигна поредният транспорт. Новодошлите бяха остригани до кожа още в транзитния лагер и по тази причина жените се различаваха от мъжете единствено по дрипавите си рокли. Една такава жена, застанала на отсрещната страна на площада, привлече вниманието ми. Нещо познато в чертите й накара звънчетата на паметта ми да звъннат за миг, макар че тя беше суха като вейка, прегърбена и постоянно кашляше.

Рошман стигна до нея, потупа я по гърдите с върха на камшика си и продължи по-нататък. Пристъпващите зад него латиши я хванаха за ръцете и грубо я тласнаха към средата на плаца, където чакаха останалите жертви. Болшинството хора от този транспорт не бяха годни за работа и по тази причина подборката се проточи. Това означаваше, че малцина от нас ще бъдат принудени да попълнят бройката. Лично за мен този въпрос стоеше почти академично, тъй като в качеството си на капо имах лента на ръкава и тояга в ръцете. Допълнителната храна ми се беше отразила доста добре. Макар да видя лицето ми, Рошман не показа с нищо, че ме е запомнил. Камшикът му беше разцепвал толкова много лица, че той едва ли беше в състояние да запомни всяко едно от тях.

Една голяма част от избраните през онази лятна вечер жертви беше строена в колона и подкарана от еврейските полицаи към портала. Оттам я поеха латишите и транспортът бавно тръгна да измине последните шест километра на своя живот. Толкова беше разстоянието до Високите гори и смъртта.

Но навън чакаше и фургонът камера. По тази причина от тълпата бяха извадени още стотина души — най-болните и немощните. Аз се готвех да придружа основната група на обречените до портала, когато лейтенант Краузе махна с ръка към мен и още трима-четирима капо, които все още не бяхме напуснали площада.

— Хей, Вие! — ревна той. — Заведете тези тук до „конвоя за Дюнамюнде“!

Изчакахме основната маса да напусне територията на лагера и поведохме стотината накуцващи, кашлящи и пълзящи хора към чакащия камион. Сред тях беше и слабата жена с проядените от туберкулозата гърди. И тя, подобно на всички останали, знаеше къде я водеха. Но отново, като всички останали, с безропотно подчинение се насочи към задната част на фургона. Вратите бяха доста нависоко, а тя беше твърде слаба да се качи. Инстинктивно се обърна към мен, за да получи помощ. И двамата се вкаменихме, гледайки се с невярващи очи.

Зад гърба ми се разнесоха стъпки и двамата капо край вратите на фургона се изпънаха в положение мирно, смъквайки с бързо движение омазнените си кепета. Разбрал, че към нас се приближава есесовски офицер и аз направих същото. Жената продължаваше да ме гледа с немигащ поглед. Човекът зад мен излезе напред. Беше капитан Рошман. Кимна с глава на двамата ми колеги да продължават и втренчи в мен воднистосините си очи. Реших, че вечерта непременно ще бъда бичуван, тъй като бях свалил кепето си с известно закъснение.

— Как се казваш? — неочаквано ме попита той.

— Таубер, господин капитан — отвърнах аз, все така изпънат като струна.

— Струва ми се, че си малко бавничък, Таубер… Не мислиш ли, че тази вечер трябва малко да те пооживим?

Нямаше смисъл да отговарям, присъдата беше прочетена. Очите на Рошман се плъзнаха по фигурата на жената и подозрително се присвиха. После върху лицето му бавно изплува познатата вълча усмивка.

— Познаваш ли тази жена? — попита ме той.

— Да, господин капитан — отвърнах аз.

— Коя е тя?

Не можех да отговоря. Сякаш устата ми беше намазана със силно лепило.

— Да не е съпругата ти? — настоятелно попита той и аз тъпо кимнах с глава. Усмивката му още повече се разшири.

— Таубер, Таубер! — поклати глава Рошман с престорено порицание. — Но къде останаха добрите ни обноски? Помогни на дамата да се качи във фургона!

Продължавах да стоя неподвижно, неспособен да направя каквото и да било движение. Той наведе лицето си към моето и изсъска:

— Имаш на разположение точно десет секунди! В противен случай и ти влизаш с нея!

Бавно протегнах ръка и Естер се облегна на нея. Тази помощ й беше достатъчна, за да се покатери вътре. Двамата ми колеги чакаха да затворят вратата. От височината на платформата тя се обърна и ме погледна. По хлътналите й бузи бавно се търкулнаха две самотни сълзи. Не каза нищо. През цялото време не си разменихме дори и дума. После вратата се затръшна и фургонът бавно потегли. Последното нещо, което видях, бяха очите й, вперени в мен.

Оттогава изминаха двадесет години, но аз все още продължавам да се питам какво ли искаше да ми каже с този последен поглед. Имаше ли в него любов или омраза, отвращение или съжаление, учудване или разбиране? Никога няма да узная това.

Когато фургонът замина, Рошман, все така усмихнат, се извърна към мен.

— Продължаваш да живееш, Таубер — произнесе присъдата си той. — Дотогава докогато решим ние. Но от този миг нататък ти си мъртвец!

Прав беше. В този ден моята душа умря, макар обвивката й да продължаваше да живее. Беше 29 август 1942 година.

След тази дата се превърнах в робот. Вече нищо не ме интересуваше. Не изпитвах нито студ, нито болка. Нищо. Гледах жестокостите на Рошман и другите есесовци, без да ми мигне окото. Бях се изолирал от всичко, което може да развълнува човешкия дух, а тялото ми почти не реагираше на физическите дразнения. Единственото нещо, което продължавах да правя, беше да си отбелязвам всяка подробност от лагерния живот, запечатвайки я в съзнанието си с точността на компютър. Датите върху кожата на краката ми бързо се увеличаваха. Транспортите продължаваха да прииждат, хората продължаваха да бъдат отвеждани във Високите гори или вкарвани във фургона, продължаваха да умират и да бъдат заравяни. Понякога, докато ги съпровождах до портала с тояга в ръка и лента на ръкава, аз се взирах в очите им. Припомнях си стиховете на един английски поет, когото някога обичах. В тях се разказваше за един моряк, осъден да живее и гледа очите на своите другари, обречен да открива в тях проклятието. Но проклятия за мен нямаше, тъй като бях недосегаем дори за чувството на вина. То дойде едва година по-късно. Бях се превърнал в кух мъртвец, осъден да стои на краката си…

През есента на 1943 година от Берлин пристигна заповед труповете във Високата гора да бъдат изровени, а след това унищожени по-качествено — чрез изгаряне или чрез заливане с гасена вар. На думи заповедта беше ясна и лесна, но изпълнението й на практика се оказа извънредно трудна работа. Наближаваше зимата и земята беше станала твърда като камък. Това влоши настроението на Рошман за дни наред, но административните подробности по изпълнението на заповедта ангажираха времето му изцяло и той нямаше миг за нас.

Ден след ден, нарамили лостове и лопати, колоните от новообразувани работни групи маршируваха по посока на хълмовете; след ден над гората се извиваха стълбове черен пушек. За гориво се използваха сурови борови трупи, но почти разложените тела горяха трудно, а работата напредваше бавно. От време на време прибягваха до гасената вар — колкото да покриват всеки отделен пласт тела. После, през пролетта на 1944 година, когато земята омекна, ги заровиха.4

Работните групи за изпълнението на тази задача не бяха от гетото и живееха напълно изолирани от останалите лагерници. И те бяха съставени от евреи, но тях ги държаха в един от най-страшните лагери на областта — Салас Пилс. След като заповедта беше изпълнена, тези хора бяха просто оставени да умрат от глад и в резултат на това в този лагер често са били наблюдавани случаи на канибализъм…

През пролетта на 1944 година, след като работата беше в общи линии приключена, ликвидираха гетото. Голяма част от обитателите му (над 30 000 души) бяха отведени в гората и станаха последните приети от нея жертви. Останалите около 5 000 човека бяха транспортирани в лагера Кайзервалд. Гетото беше опожарено, а пепелта — заравнена с булдозери. Всичко, което остана от него, беше равна и мека пепел, простираща се върху стотици декари.5

На 11 октомври следобед пристигнахме в Рига. Конвоят ни, наброяващ едва 4 000 лагерници, беше насочен направо към пристанището. До ушите ни долиташе тътенът на далечната артилерийска канонада — сякаш гръмотевична буря вилнееше някъде там отвъд хоризонта. Известно време се ослушвахме в недоумение, тъй като никой от нас не беше чувал трясъка на ескплодиращите бомби и снаряди. После в замъглените ни от студа и глада мозъци бавно просветна — това бяха руски мини, които експлодираха в покрайнините на Рига.

Пристанището гъмжеше от есесовски войници и офицери. Никога дотогава не бях виждал толкова много от тях на едно място. Май бяха повече дори от нас. Строиха ни в 8 редици до стената на някакъв склад и повечето от нас бяха сигурни, че ще бъдем ликвидирани на място от картечни откоси. Но не било писано това да стане.

Вероятно СС се готвеше да използва нас — шепичката оцелели от стотиците хиляди, ликвидирани в ада на Рига, като алиби за бягството си пред настъпващата съветска армия, а едновременно с това и като пропуск за завръщането си в Райха. Средството за придвижване беше закотвено на кей № 6 — един товарен кораб, останал като по чудо в обкръжения полуостров. Пред очите ни започнаха да товарят стотици ранени германски войници, които лежаха на носилки край един от пристанищните складове.

Малко преди падането на нощта пристигна и капитан Рошман, който впери смаян поглед в суматохата по товаренето. Проумял най-накрая, че пасажерите са ранени войници от Вермахта, той се извъртя към чакащите на опашка санитари и ревна с грозен глас:

— Прекратете!

След това се приближи с едри крачки до мястото за товарене, зашлеви плесница на първия изпречил му се санитар, извъртя се към нас и изкрещя:

— Хей Вие, боклуци! Веднага се качвайте на кораба и започвайте да сваляте ранените! Този кораб е наш!

Ръгани в ребрата от пушките на есесовците, ние бавно се насочихме към трапа. Държали се до този момент настрана, стотици цивилни и униформени есесовци се заблъскаха след нас. Изкачихме се на палубата и се канехме да изпълним заповедта на Рошман, когато откъм кея ни спря друг крясък.

Бях на ръба на трапа и се обърнах да видя какво става.

По кея тичаше един капитан от Вермахта. Той спря на няколко крачки от мен, вдигна глава към хората, които се канеха да свалят на сушата вече натоварените носилки, и извика:

— Кой заповяда разтоварването на тези хора?

— Аз! — отвърна Рошман, приближил се изотзад. — Този кораб е наш!

Капитанът се извърна, извади от джоба си някаква хартия и отвърна решително:

— Този кораб е изпратен да прибере ранените войници! И именно такъв ще бъде товарът му!

След това се обърна към санитарите и им нареди да продължават работата си. Погледнах крадешком към Рошман. Той целият трепереше и аз си помислих, че е изпаднал в ярост. Но още в следващата секунда разбрах, че този човек е изплашен до смърт. Страхуваше се да остане лице в лице с руснаците, които за разлика от нас бяха въоръжени.

— Никой да не мърда! — кресна по посока на санитарите той. — В името на Райха поемам ръководството на кораба!

Без да му обръщат внимание, санитарите продължаваха да изпълняват заповедта на своя капитан. Той стоеше само на два метра от мен и аз спокойно можех да го разгледам. Лицето му беше посивяло от изтощение, а под очите му имаше тъмни торбички. От двете страни на носа му се спускаха дълбоки вертикални бръчки, а брадата му не беше бръсната със седмици. Уверил се, че работата е възобновена, той понечи да заобиколи Рошман и да се върне при своите хора. Откъм струпаните направо върху снега носилки се разнесе ясен глас с типичен хамбургски диалект:

— Браво, капитане! Даде й да се разбере на тази свиня!

Рошман дръпна ръката на минаващия край него военен, завъртя го към себе си и го удари през лицето с облечената си в ръкавица ръка. Хиляди пъти бях виждал как този есесовец бие хората, но този път резултатът беше неочакван дори и за мен. Капитанът разтърси глава от удара, после вдигна юмрук и с пълна сила го стовари върху брадичката на Рошман. Онзи отлетя на няколко метра и се просна по гръб в снега, а от разбитата му устна се проточи тънка струйка кръв. Капитанът му обърна гръб и тръгна към санитарите си.

Рошман измъкна своя люгер, прицели се внимателно между раменете на отдалечаващия се военен и натисна спусъка. При трясъка на изстрела всички замръзнаха по местата си. Армейският капитан потръпна и се обърна. Рошман стреля още веднъж и куршумът прониза гърлото на военния. Тялото му се извъртя и капитанът беше мъртъв преди още да се строполи на кея. При съприкосновението на куршума с гърлото — нещо, което очевидно висеше на верижка около врата му, отлетя на няколко метра и се заби в снега. Изпълнявайки заповедта да хвърля тялото във водата, аз минах край този предмет и внимателно го разгледах. Оказа се, че е медал за храброст, окачен на специален шнур. Никога не научих името на този капитан, но медалът беше рицарски кръст с дъбови листа.

След това ни наредиха да разтоварим обратно ранените войници. Поставяхме носилките направо на кея, върху който се сипеше пухкав сняг. Аз помагах на едно съвсем младо войниче да слезе обратно по стълбите на трапа. Беше ранено в лицето и очите му бяха превързани с мръсно парче от риза. Беше почти в транс и непрекъснато търсеше майка си. Нямаше повече от осемнадесет години.

Най-накрая всички бяха разтоварени и мястото им заехме ние, лагерниците. Натъпкаха ни в трюмовете на два пъти — първите наблъскаха на дъното, а вторите накараха да скачат направо отгоре им. Бяхме притиснати като сардели и изобщо не можехме да помръднем. След като залостиха люковете над главите ни, дойде ред на есесовците. Капитанът на кораба явно искаше да отплава колкото е възможно по-скоро, за да избегне разузнавателните полети на съветските изтребители, които започваха заедно с настъпването на деня.

След три дни плаване стигнахме Данциг, далеч от фронтовата линия. Това бяха три дни на подскачащ и клатушкащ се ад под нивото на палубата, три дни без хляб и вода. Почти една четвърт от пленниците умряха по време на това пътуване. Никой не повръщаше, защото нямаше какво да се повръща. Но морската болест принуждаваше хората да изхвърлят само жлъчна слуз и това бързо ги обезводняваше. Мнозина умряха от самите пристъпи на болестта, други от глад или студ, трети от задушаване, а четвърти — просто защото бяха изгубили волята си за живот и се оставиха на милостта на смъртта. Най-накрая корабът пусна котва, люковете се отвориха и в смърдящите трюмове нахлу на талази свежият и леденостуден зимен въздух.

Разтовариха ни на пристанището в Данциг, строиха живите, а до тях наредиха труповете на мъртвите. Проверката трябваше да установи дали бройката на пристигналите отговаря на количеството затворници, натоварени в Рига. Есесовците винаги са били крайно прецизни по отношение на бройката.

По-късно разбрахме, че Рига е паднала в ръцете на русите на 14 октомври. Това е станало, докато ние сме били в открито море…

За последен път видях Едуард Рошман при проверката, която ни направиха на пристанището в Данциг. Облечен в топли дрехи, той се качваше в някаква кола. Мислех, че повече няма да го видя, но съдбата ни беше отредила още една среща. Тя стана на 3 април 1945 година.

На тази дата бях тръгнал по посока на Гарделеген — едно селце източно от града, и бях успял да изровя малка торбичка картофи в компанията на още трима като мен. Влачехме се обратно по пътя с плячката си, когато една кола профуча край нас и се отправи в западна посока. Малко по-напред колата спря и хората в нея излязоха с очевидното намерение да откупят една каруца с кон от местните селяни. Погледнах към тях просто от любопитство. Бяха четирима — всички офицери от СС, които явно бягаха на запад. До шофьора, нахлузил куртка на ефрейтор от Вермахта, седеше Едуард Рошман.

Не ме позна, защото върху главата си бях нахлузил нещо като калпак от стар чувал за картофи, който ме предпазваше от острия пролетен вятър. Но аз го познах. Нямаше никакво съмнение, че беше той.

И четиримата в колата бяха заети с преобличане, като правеха това дори в движение. Малко преди да изчезнат на запад, от прозорчето изхвърча някаква дреха и тупна в праха. След няколко минути стигнахме до мястото и се наведохме да я разгледаме. Беше куртка на офицер от СС с двойната сребърна светкавица на капитан от Вафен-СС. Есесовецът Рошман вече не съществуваше…

Мирът настъпи двадесет и четири дни след този случай. По това време вече бяхме престанали да излизаме, предпочитайки да стоим гладни зад стените на затвора, вместо да рискуваме живота си на улиците, по които цареше пълна анархия. На 27 април в градчето всичко беше спокойно. Около десет сутринта излязох в двора на затвора и се заприказвах с един от възрастните пазачи. Почти побъркан от страх, този човек в продължение на цял час ми обясняваше, че няма нищо общо нито с Адолф Хитлер, нито с преследването на евреите.

После навън спря някаква кола и вратата се разтресе от тежки удари. Старецът от Цивилната гвардия отиде да отвори. Мъжът, който предпазливо пристъпи напред с готов за стрелба револвер, беше облечен в непозната за мен униформа.

Очевидно беше офицер, тъй като зад него се появи войник с плоска каска и насочена напред пушка. Спрели на вратата, те мълчаливо оглеждаха затворническия двор. В единия ъгъл имаше струпани петдесетина трупа — всичките умрели за последните две седмици, които нямаше кой да погребе. Други полумъртви скелети бяха налягали край стените, подлагайки на бледите слънчеви лъчи своите гноящи и червясали рани.

Двамата мъже се спогледаха, после насочиха погледи към седемдесетгодишния пазач от Цивилната гвардия. Той смутено отвърна на погледа им и отвори уста да изрече онези думички, които вероятно помнеше още от Първата световна война:

— Хелоу, Томи…

Офицерът презрително го огледа, после очите му отново пробягаха по двора, а устните му процедиха на съвсем ясен английски език:

— Ах ти, мръсна свиня!

Аз внезапно се разплаках…

Не зная как успях да се добера до Хамбург, но го направих. Исках да видя дали е останало нещо от предишния ми живот. Не беше. Улиците, на които се бях родил и израснал бяха изчезнали в пламъците на Големия пожар, възникнал вследствие на Съюзническите бомбардировки. Нямаше я сградата на моята служба, нямаше го малкото ми апартаментче…

Англичаните в Магдебург ме настаниха в болница, но аз напуснах по собствено желание и се придвижих към родния град с попътни превозни средства. Когато стигнах там и се уверих, че нищо не е останало, най-накрая не издържах и окончателно рухнах. Прекарах цяла година в болница заедно с други другари по съдба, които бяха докарани тук от лагера Берген-Белцен. През следващата година работих в същата болница като санитар. Грижех се за хора, които бяха по-зле и от мен. Когато напуснах и отидох да си намеря някоя стаичка в Хамбург, имах чувството, че трябва да умра там, в моето родно място…

Живея в тази стаичка на Алтона от 1947 година насам. Малко след като излязох от болницата, започнах да пиша историята на това, което преживях в Рига.

Но далеч преди да я завърша, стана ясно, че не само аз съм оцелял. Оцелели бяха и други, по-добре информирани от мен хора, по-способни да свидетелстват за всички преживени ужаси. Днес стотици книги словоохотливо описват унищожението до последните подробности, така че едва ли някой ще се заинтересува от моята история. А и аз никога не съм я предлагал на някого за прочит.

Сега се обръщам назад и разбирам, че просто съм губил време и енергия, че моята битка за оцеляване само за да мога да запиша своите свидетелски показания е била безсмислена, тъй като други хора са го направили далеч по-добре от мен. Сега ми се иска да бях умрял в Рига заедно с Естер.

Вече зная, че дори последното ми желание — да видя Едуард Рошман на подсъдимата скамейка, а себе си на свидетелската банка — не може да бъде осъществено.

Понякога се разхождам из старите улички на града и си припомням разни случки от миналото. Но съзнавам, че то никога няма да се върне. Направя ли опит да бъда любезен с дечурлигата в квартала, те ми се подиграват и бягат от мен. Само веднъж успях да поговоря с едно момиченце, което, кой знае защо, не избяга. Но затова пък отнякъде долетя майка му и побърза да го отведе по-далеч от мен. Оттогава рядко разговарям с хората.

Веднъж дойде да ме посети някаква жена. Каза, че е от Службата за репарации и аз трябва да получа някакви пари. Отвърнах, че не искам. Тя беше много настоятелна, твърдейки, че имам право на компенсация за всичко, което са ми сторили. Продължавах да отказвам. Изпратиха друг човек, но отказах и на него. Той искрено се учуди, че един бивш концлагерист отказва да приеме паричната компенсация. Разбрал, че отказът ми нарушава изрядността на счетоводните им книги, аз приех да получавам толкова, колкото ми е необходимо да преживявам. Нищо повече.

Докато бях в английската болница, един лекар ми зададе въпроса защо не се преселя в Израел — държавата, която скоро трябваше да получи своята независимост. Как можех да му обясня? Как можех да му кажа, че след всичко, което направих с Естер, моята съпруга, в Свещената земя няма място за мен? Често си мисля за това и се опитвам да си представя какъв е животът там. Но зная, че не съм достоен да замина.

Дали обаче ще се намери човек, който да ми прочете една заупокойна молитва, ако някога тези редове бъдат прочетени в земята на Израел, земя, която никога няма да видя?

Соломон Таубер Алтона, Хамбург 21 ноември 1963 г.