Досието O.D.E.S.S.A.

5.

Същата сутрин, в сряда, ръководителите на петте отдела на израелското разузнаване провеждаха редовната си седмична среща.

Съперничеството между разузнавателните служби на различни страни отдавна се е превърнало в легенда. В Русия КГБ не може да понася ГРУ, в Америка ФБР помага на ЦРУ само в краен случай. В Британската служба за сигурност цари убеждението, че Специалният отдел на Скотланд Ярд е пълен с тъпи ченгета, които са станали дюстабанлии от постоянното висене по кьошетата, а във френската СДЕСЕ има толкова много мошеници, че специалистите справедливо си задават въпроса на кого всъщност служи тя — на правителството или на подземния свят.

В това отношение Израел е направо късметлия. Всяка седмица шефовете на различните разузнавателни служби се събират на приятелски разговор, провеждащ се без каквито и да било формалности. Това е едно от малкото предимства на държавата, заобиколена отвред с врагове. На тези срещи се поднасят кафе и безалкохолни напитки, атмосферата е изключително спокойна и участниците в нея се обръщат един към друг на малки имена. По този начин се върши много повече работа, отколкото на което и да било официално съвещание с писмен протокол.

За такава среща се беше отправил сутринта на 4 декември шефът на МОСАД и началник на всичките пет разузнавателни служби генерал Мейр Амит. Зад прозорците на неговата дълга черна лимузина лъчите на утринното слънце осветяваха разпръснатите из хълмовете на Тел Авив бели сгради. Гледката беше красива, но генералът не беше в настроение да й се възхищава. В душата му се беше загнездило чувство на дълбока тревога. Причината за нея се криеше в една информация, получена в ранните часове на деня. Сама по себе си незначителна, тя се превръщаше в документ от важно значение, когато се прибавеше към огромната архива, внимателно събирана по един жизненоважен за Израел въпрос — въпроса с производството на хелуанските ракети.

Лицето на четиридесет и две годишния генерал беше безизразно като на професионален комарджия. Докато шофьорът му внимателно обикаляше площад Зина, за да се отправи към северните предградия на столицата, генералът се облегна на удобната тапицирана седалка и се замисли за сглобяваните някъде в покрайнините на Кайро ракети, които вече бяха отнели живота на няколко агенти, а и службата на неговия предшественик генерал Изер Харел…

През 1961 година, далеч преди двете първи ракети на Насър да преминат в тържествен марш по улиците на Кайро, израелската разузнавателна служба МОСАД вече знаеше за тяхното съществуване. След като в Египет пристигна първата секретна шифрограма, „Фабрика 333“ беше поставена под постоянно наблюдение.

В Израел отлично знаеха, че египтяните набират научно-технически кадри с посредничеството на ОДЕССА. Още тогава на тези действия се гледаше с необходимата сериозност, а през пролетта на 1962 година положението се оценяваше като много тревожно.

През май същата година представителят на ОДЕССА в Германия Хайнц Круг осъществява първия си контакт с австрийския физик д-р Ото Йоклек, който живее във Виена. Но вместо да приеме съблазнителното предложение, професорът се свързва с израелците. Разказът му хвърля в тревога Тел Авив. На изпратения да разговаря с него агент на МОСАД Йоклек съобщава за намерението на египтяните да сложат в бойните глави на своите ракети не експлозив, а радиоактивни отпадъци и чумни вируси.

Новината беше от такова значение, че лично шефът на МОСАД генерал Изер Харел — човекът, който отвлече от Аржентина Адолф Айхман, отлетя лично за Виена да разговаря с професора. Там той се увери, че информацията на учения е вярна. Уверение, което се засили след едно съобщение, че правителството в Кайро е закупило от една фирма в Цюрих такова количество радиоактивен кобалт, което надхвърля поне 25 пъти медицинските нужди на страната.

Веднага след завръщането си от Виена Изер Харел иска среща с министър-председателя Давид Бен Гурион. На нея той поддържа становището, че МОСАД ТРЯБВА НЕЗАБАВНО да подеме репресивна кампания срещу работещите в Египет германски учени, както и срещу онези, които се готвят да заминат там. Възрастният премиер изпада в затруднено положение — от една страна, съзнава, че смъртоносните бойни глави на арабските ракети представляват смъртна опасност за нацията, от друга обаче, не му се иска да се лиши от модерните германски танкове и оръдия, които всеки момент трябва да пристигнат. Провеждането на терористични акции на територията на Германия положително ще накара канцлера Аденауер да отстъпи пред настояванията на своите дипломати, голяма част от които са твърди противници на оръжейните доставки за Израел.

В Тел Авив раздвоението по въпроса за оръжейните доставки на ФРГ не е по-малко от това на Бон. Изер Харел има подкрепата на външния министър г-жа Голда Мейр за твърда политика по отношение на германските учени, докато Шимон Перес и представителите на армията изпадат в ужас от мисълта, че могат да бъдат лишени от скъпоценните танкове. Бен Гурион е подложен на силен натиск от страна на тези две фракции.

В крайна сметка той решава да прибегне до компромисно решение — нарежда на Харел да започне дискретна кампания за обезкуражаване на немските учени, склонни да заминат на работа в Египет. Но за съжаление Харел — човек, който ненавижда Германия и всичко германско от дъното на душата си, далеч надвишава дадените му пълномощия.

На 11 септември 1962 година Хайнц Круг изчезва. Предишната вечер е забелязан в компанията на доктор Клайнвахтер — специалист по ракетни двигатели, когото прави опит да завербува, както и на някакъв египтянин с неустановена самоличност. На 11-и сутринта колата на Круг е открита изоставена близо до дома му в едно от мюнхенските предградия. Съпругата му веднага заявява, че той е отвлечен от израелски агенти, но полицията не открива никакви доказателства за подобна теза. Всъщност германецът е похитен от тайна терористична организация, начело на която стои някой си Леон. Омотаното му в тежка верига тяло е хвърлено на дъното на езерото Щарнберг.

Следващият етап на кампанията е насочен срещу германците, които вече работят в Египет. На 27 ноември в Кайро е получен колет от Хамбург, адресиран до професор Волфганг Пилц — същия онзи ракетен специалист, който някога беше работил за французите. Отваря го секретарката му Ханелоре Венда. Резултатът — момичето е ослепено и обезобразено за цял живот от последвалата силна експлозия.

На следващия ден — 28 ноември, във „Фабрика 333“ пристига още един изпратен от Хамбург колет. Но египтяните вече са въвели задължителен преглед за всички пристигащи от чужбина колетни пратки. Опаковката е отворена от пощенски служител в Кайро. Резултатът — пет убити и десет ранени. На 29 ноември от Германия пристига и трети колет, но полицията успява да го обезвреди.

На 20 февруари 1963 година агентите на Харел отново обръщат поглед към Германия. Доктор Клайнвахтер, който все още се колебае дали да замине за Египет, тръгва за дома си от своята лаборатория в Льорах, разположена близко до границата с Швейцария. Изведнъж пътят му е препречен от черен мерцедес. Докторът успява да се хвърли на пода, преди изскочилият от колата човек да изпразни и пълнителя на автоматичния си пистолет в предното му стъкло. След броени часове полицията открива колата на похитителя, но се оказва, че тя е била открадната още същия ден. В жабката й намират лична карта, издадена на името на полковник Али Шамир. След съответните проучвания става ясно, че така се казва шефът на египетските тайни служби. Агентите на Изер Харел са предали пределно ясно посланието си, прибягвайки дори до малко черен хумор.

По това време терористичните действия вече отдавна са на първите страници на германския печат. Но скандалът се разразява с пълна сила благодарение на „аферата Бен Гал“. На 2 март дъщерята на професор Паул Гьорке — същия онзи учен, който пръв приема да конструира ракетите на Насър, получава телефонно обаждане в хамбургския си дом. Мъжки глас й предлага да се срещнат по важен повод в хотел „Тримата крале“, който се намира отвъд границата, в Базел.

Хайди Гьорке информира полицията, която от своя страна уведомява швейцарските власти. В определената за срещата стая се монтира подслушвателна апаратура. По време на разговора двама млади мъже с тъмни очила предлагат на Хайди и по-малкия й брат да убедят баща си да напусне Египет, ако му е мил животът. Проследени до Цюрих и арестувани още същата вечер, двамата са изправени пред Кантоналния съд в Базел на 10 юни 1963 година. Назрява международен скандал, тъй като се установява, че ръководител на двамата младежи е Юсеф Бен Гал, гражданин на Израел.

Процесът следва нормалния си ход. Професор Йоклек дава показания за бойните глави на ракетите, които трябва да бъдат заредени с острозаразни вируси и радиоактивни отпадъци. Съдебният състав изпада в ужас. Извличайки максимална облага от създалата се конфузна ситуация, правителството на Израел решава да направи публично достояние плановете на Египет за геноцид над неговия народ. Шокирани, съдебните заседатели единодушно оправдават обвиняемите.

Но в Израел е настъпило времето за разчистване на лични сметки. Макар Бен Гурион да получава личното обещание на Аденауер германското участие в производството на хелуанските ракети да бъде прекратено, израелският премиер е унизен от този международен скандал. Той яростно обвинява генерал Изер Харел за превишаване да дадените му пълномощия. Харел се защищава не по-малко разпалено, а след това си подава оставката. За негова огромна изненада Бен Гурион я приема и с това за пореден път доказва, че в Израел няма незаменими хора, дори когато става въпрос за най-висшия ръководител на разузнаването.

Същата вечер Харел провежда дълъг разговор с близкия си приятел генерал Мейр Амит — по това време началник на военното разузнаване. Амит и до днес помнеше дословно този разговор, помнеше и потъмнялото от гняв лице на другаря си, когото в някои среди наричаха „Изер Грозни“ поради руския му произход. Това стана на 20 юни 1963 година.

— Искам да те уведомя, скъпи приятелю — му каза тогава Харел, — че от този момент нататък Израел изоставя провежданата досега политика на възмездие. Нещата преминаха в ръцете на политиците и по тази причина аз си подадох оставката. Предложих за мой заместник да бъдеш назначен ти и вярвам, че молбата ми ще бъде удовлетворена.

Специалната правителствена комисия, която отговаря за дейността на израелските разузнавателни служби, действително удовлетворява тази молба. В края на юни генерал Мейр Амит е официално назначен на поста ръководител на израелските разузнавателни служби.

Но идва и последният час на Бен Гурион. Ястребите в правителството, водени от Леви Ешкол и външната министърка Голда Мейр, го принуждават да подаде оставка. На 23 юни 1963 година министър-председателският пост се поема от Ешкол, а Бен Гурион се оттегля в своя кибуц в сърцето на пустинята Негев и ядосано поклаща побелялата си глава. Все пак той запазва мястото си като член на Кнесета.

Макар че новото правителство отстранява Бен Гурион, то не възнамерява да върне на Изер Харел отнетия пост. Вероятно там преобладава мнението, че Амит ще бъде по-сговорчив от избухливия Харел, който още приживе се радва на легендарна популярност сред народа.

Последните заповеди на Бен Гурион също остават в сила, включително инструкциите му към генерал Амит — на всяка цена да се избягват скандалите във Федералната република по въпроси, свързани с ракетните специалисти. Лишен от избор, генералът насочва своята терористична кампания към онези германски учени, които вече се намират на египетска територия.

Тези учени живеят в предградието Меади на северния бряг на Нил, на около петнадесет километра от центъра на Кайро. Мястото е приятно, но претъпкано с войници от египетските сили за сигурност. Германците са почти затворници в златните си клетки. За да се добере до тях, Адам прибягва до услугите на главния израелски агент в Египет — собственика на школата за езда Волфганг Лутц, който от септември 1963 година нататък приема твърде рисковани операции. Естествено, всичко това води до неговото разкриване, което става шестнадесет месеца по-късно.

Есента на 1963 година се превръща в истински кошмар за германските учени, вече здравата раздрусани от серията бомбени атентати. В сърцето на Меади, обградени от плътния кордон на египетските сили за сигурност, те започват да получават заплашителни писма, подадени от Кайро.

Получател на едно от тях е доктор Йозеф Айзиг. В него с абсолютна точност се описват както жената и децата му, така и работата, с която се занимава. В заключение му се предлага незабавно да напусне Египет и да се завърне в Германия. И останалите учени получават писма с подобно съдържание. На 27 септември едно такова писмо избухва в ръцете на доктор Кирмайер. За много германци това е последната капка, която прелива чашата на търпението. В края на септември в Германия се завръща доктор Пилц, вземайки със себе си нещастната фройлайн Венда.

Последват го и други, а побеснелите египтяни са безсилни да ги спрат. Те просто не са в състояние да ги предпазят от заплашителните писма.

Мъжът, който се возеше на задната седалка не черната лимузина през онази ясна зимна утрин, знаеше отлично кой е авторът на тези писма — неговият главен агент в Египет, германецът с нацистко минало Волфганг Лутц. Той изпращаше и писмата-бомби.

Но този мъж знаеше и друго — ракетната програма на Египет продължава да действа. Току-що получената информация недвусмислено потвърждаваше това. Очите му отново се спряха върху разшифрованото съобщение. В него се казваше, че в лабораторията по заразни болести на Медицинската академия в Кайро е изолиран изключително опасен вирус — разновидност на този, който причинява черната холера. В допълнение тази лаборатория съвсем наскоро е получила десетократно увеличение на бюджета си за изследователска дейност. Тази информация не оставяше никакво съмнение, че въпреки скандала след процеса Бен Гал през миналото лято египтяните са твърдо решени да доведат докрай своята програма за геноцид над израелското население.

Ако Хофман можеше да го види, положително би станал морав от яд. Напускайки мансардния кабинет, Милер взе асансьора до петия етаж и се отби да види юридическия кореспондент на списанието Макс Дорн.

— Току-що разговарях с хер Хофман — съобщи той, докато се отпускаше в креслото пред бюрото на колегата си. — Нужна ми е известна информация. Имаш ли нещо против да ми дадеш за малко на заем прекрасния си мозък?

— Казвай — кимна Дорн, приемайки, че Милер е получил задача да пише някакъв нов материал за „Комет“.

— Кой се занимава с разследването на военните престъпления в страната?

— Военните престъпления ли? — учуди се Дорн.

— Именно. Искам да зная кои държавни учреждения разследват извършеното в окупираните от Райха страни по време на войната и едновременно с това издирват и предават на правосъдието лицата, виновни за масови убийства.

— О, сега ми е ясно. По принцип това са различните поделения на Главната прокуратура, които имат пълна самостоятелност в съответните провинции.

— Искаш да кажеш, че всички те се занимават с това?

Стъпил на познат терен, Дорн спокойно се облегна в креслото си.

— Федералната република е разделена на шестнайсет автономни провинции — започна той. — Всяка от тях си има столица със съответна Главна прокуратура. Вътре в тази прокуратура съществува специален отдел, отговарящ за разследванията на това, което на официален език наричаме „особено тежки престъпления, извършени по времето на нацизма“ Всяка провинциална столица получава определена „порция“ от бившите окупирани територии и отговаря за разследване на извършените там престъпления.

— Например?

— Ами например всички престъпления на нацистите и есесовците в Италия, Гърция и Полска Галиция се разследват от прокуратурата в Щутгарт. Най-големият лагер на смъртта — Аушвиц, попада под юрисдикцията на Франкфурт. Може би знаеш, че през май там започва голям процес срещу двайсет и двама бивши есесовци от лагерната охрана. По-нататък концлагерите Треблинка, Хелмно, Собибор и Майданек се разследват от Дюселдорф — Кьолн. Мюнхенската прокуратура отговаря за Белцек, Дахау, Бухенвалд и Флосенбург. Голяма част от престъпленията в Съветска Украйна и полската област Лодз се падат на Хановер. И така нататък…

Милер кимна, записвайки си тази информация.

— А кой отговаря за престъпленията в трите балтийски държави? — попита той.

— Хамбург — отвърна Дорн, без дори да се замисля. — А заедно с тях и за областите Данциг и Варшава.

— Хамбург ли? — учуди се Милер. — Искаш да кажеш тук, прокуратурата в нашия град?

— Да. Защо?

— Защото се интересувам от Рига.

— Ясно — изкриви лицето си Дорн. — Германските евреи. Е, това действително е работа на нашата Главна прокуратура.

— Означава ли, че ако някой е бил арестуван или даден под съд за извършени в Рига престъпления, това е трябвало да стане тук, в Хамбург?

— В случай на съдебен процес — да — отвърна Дорн. — Но арест може да бъде извършен навсякъде.

— Как се процедира при арестите?

— Съществува списък, който наричат „Книга на издирваните лица“. В него е регистриран всеки търсен от закона престъпник с трите си имена и датата на раждане. Обикновено Главната прокуратура, в чиято област даден индивид е извършил своите престъпления, се заема с подготвителна работа, която някога трае години, преди да стигне до заповед за арест. Когато са готови, нейните хора изпращат искане до полицията на провинцията, в която живее индивидът, с молба за извършване на арест. Двама детективи отиват да го докарат. Ако бъде открит някой особено търсен престъпник, него първо го арестуват, а след това уведомяват съответната прокуратура. И тя изпраща свои хора да го приберат. За съжаление повечето от едрите риби рядко рискуват да живеят под истинските си имена.

— Така е — съгласи се Милер. — А имало ли е някога процес срещу човек, който е вършил престъпления в Рига?

— Не си спомням — отвърна Дорн.

— Може би ще се намери нещо в справочната библиотека, а?

— Положително. Стига събитието да е станало след 1950 година — тогава, когато основахме картотеката си.

— Имаш ли нещо против да хвърлим по едно око?

— Няма проблеми.

Библиотеката, помещаваща се в приземието, се обслужваше от петима архивари в сиви престилки. Площ от почти половин акър беше изцяло запълнена от високи стелажи, върху които бяха подредени всички видове справочна литература. Край стените се издигаха стоманени шкафове с чекмеджета, върху които имаше етикети с описание на съответните папки, които лежаха вътре.

— Какво искаш? — попита Дорн, видял, че към тях се приближава главният архивар.

— Рошман, Едуард — отвърна Милер.

— Разделът за персонална индексация — каза човекът и ги поведе край една от стените. Стигнаха до шкаф, върху който бяха изписани буквите РОА-РОШ, и служителят издърпа съответното чекмедже.

— Няма нищо за Едуард Рошман — каза той след кратко прехвърляне на папките.

Милер се замисли.

— А имате ли нещо, което е свързано с военните престъпления? — попита той.

— Военни престъпления и процеси срещу военнопрестъпници — кимна библиотекарят. — Насам, моля.

Изминаха стотина метра, изцяло запълнени с шкафове, преди отново да се спрат.

— Търсете на „Рига“ — каза Милер.

Библиотекарят взе сгъваема стълба и се изкачи по нея. След малко слезе с червена папка в ръка. Върху етикета пишеше „Рига — процеси срещу военнопрестъпници“. Милер я пое от ръцете му и я разтвори. Вътре имаше само две вестникарски изрезки, малко по-големи от пощенски марки. И двете бяха от лятото на 1950 година. Едната съдържаше информация, според която трима войници от войските на СС били дадени под съд за зверства, извършени в периода 1941–1944. В другата пишеше, че същите трима са получили дългосрочни присъди. Едва ли ще са били толкова дълги, тъй като осъдените щяха да бъдат на свобода към края на 1963 година.

— И това е всичко, така ли? — учуди се Милер.

— Да — отвърна библиотекарят.

Младежът се извърна към Дорн.

— Нима искаш да кажеш, че местната прокуратура е харчила парите на данъкоплатците цели петнайсет години, за да произведе тези две пощенски марки?

Дорн беше от хората, които хранят безрезервна вяра в органите на държавната власт.

— Убеден съм, че са направили всичко, което е било по силите им — с достойнство отвърна той.

— Аз пък се чудя дали наистина е така — изрази съмнение Милер.

Два етажа по-горе се сбогуваха и Милер излезе на улицата, мокра от ситния дъждец.

Главната квартира на МОСАД се помещаваше в една съвсем незабележителна сграда в северните покрайнини на Тел Авив. Дори хората, които живееха непосредствено до нея, не знаеха нищо за главните й обитатели. Входът на подземния паркинг беше заобиколен от съвсем обикновени на външен вид магазини. На партерния етаж се помещаваше филиалът на някаква банка, а в преддверието, още преди човек да стигне до остъклените врати на банката, се забелязваше вратата на един също така обикновен асансьор. На табелката до тази врата бяха изписани фирмите на няколко търговски кантори и молбата за информация да се обръщат към портиера.

Според надписите в този блок имаха кантори няколко търговски компании, две застрахователни дружества, една проектантска къща, някаква фирма за инженерни консултации и една вносно-износна централа, заемаща последния етаж на сградата. Консултации за всички фирми без тази на последния етаж можеше да получи всеки, но всяко любопитство относно дейността на вносно-износната централа се посрещаше с мълчание. Защото именно тази централа действаше като прикритие на МОСАД.

Помещенията, в които се събираха шефовете на израелското разузнаване, бяха голи и хладни, с боядисани в бяло стени и дълги заседателни маси. Покрай стените бяха наредени множество столове. На заседателните маси сядаха само петима ръководители на отделните тайни служби, а столовете покрай стените се използваха от сътрудници и стенографи. Тук рядко влизаха външни хора и това обикновено ставаше само за да се изслуша някоя информация от особена важност. Всички заседания се квалифицираха като строго секретни.

Начело на масата сядаше директорът на МОСАД. Основана през 1937 година, тази организация се наричаше „Мосад Алиях Бет“ — или „Организация за вторична емиграция“. Тя е първият разузнавателен орган на Република Израел, като основната й задача по онова време е да осигурява безопасно преселване на европейските евреи в палестинските земи.

След основаването на Израел през 1948 година тя става най-важният разузнавателен орган на страната, а нейният директор автоматически се назначава за главнокомандващ всички тайни служби.

Вдясно от директора сяда шефът на АМАН — военното разузнаване, чиято главна задача е да държи в течение правителството за боеготовността на външните врагове. По онова време човекът, заемащ този пост, се казваше генерал Аарон Ярив.

Вляво беше мястото на директора на ШАБАК — организация, която често и погрешно назовават „Шин Бет“. Това е съкращение от словосъчетанието „шерут битахон“, което на иврит означава „служба за сигурност“. Пълното наименование на този орган, имащ задачата да контролира сигурността вътре в страната, е „Шерут Бичон Клали“ и именно от тези три думи се образува съкращението ШАБАК.

До описаните двама мъже се настаняват и последните членове на компанията. Единият е генерален директор на Отдела за проучване към Министерството на външните работи, чиято единствена задача е да следи и анализира политическата ситуация в арабските столици — задача от жизненоважно значение за сигурността на Израел. Другият е директор на едно учреждение, което се занимава със съдбата на евреите в онези страни, в които те са подложени на преследване. Това са всички арабски държави и всички страни от комунистическия блок. За да не се получи преплитане на задължения и отговорности, всяка седмица тези ръководни фигури сядаха на масата и координираха своите действия.

Присъстваха и двама наблюдатели — генералният инспектор на полицията и директорът на Специалния отдел — изпълнителния орган на ШАБАК в борбата срещу тероризма в страната.

През онзи ден съвещанието вървеше съвсем нормално. Обсъжданията започнаха веднага след като Мейр Амит се настани на председателското място. Сензационната си новина генералът запази за накрая. Когато я съобщи, в стаята настъпи мъртво мълчание. Всички присъстващи, включително и наредените край стените сътрудници, съвсем ясно си представиха как, попаднала под ударите на бойните глави със смъртоносни вируси и радиоактивни отпадъци, родината им се гърчи в смъртна агония.

— Няма съмнение, че основната ни задача е да попречим на изстрелването на тези ракети — обади се най-накрая шефът на ШАБАК. — След като не можем да предотвратим производството им, следва да намерим начин да ги неутрализираме, преди да излетят.

— Съгласен съм — кимна Амит, сговорчив както винаги. — Но как?

— Като ги ударим! — изръмжа Ярив. — Като ги ударим с цялата си налична мощ! Изтребителите на Езер Вайцман могат да сравнят със земята тази „Фабрика 333“ още при първия си набег!

— Което ще означава нова война, и то в момент, в който нямаме с какво да я водим! — възрази Амит. — За да победим Египет, са ни нужни значителни нови доставки от самолети, танкове и оръдия. Според мен, господа, всички сме единодушни по въпроса, че войната е неизбежна. Насър е твърдо решен да ни нападне. Но той ще направи това само когато бъде напълно готов. А в случай, че му наложим войната сега, в този момент, той положително ще се окаже по-подготвен от нас, защото разполага със значително количество руско оръжие.

Отново настъпи мълчание. След известно време думата взе шефът на Отдела за проучване към Външно министерство.

— Според информацията, с която разполагаме, Кайро ще е готов за война, включително с новите ракети, в началото на 1967 година.

— Дотогава ние ще получим своите танкове и артилерия — отвърна Ярив. — Както и новите френски изтребители.

— А те пък ще разполагат с хелуанските ракети. Четиристотин на брой. Господа, тук разрешението може да бъде само едно — докато ние се готвим за поредната война с Насър, той ще пръсне ракетите си в силози из цялата територия на Египет и ще ги направи недосегаеми за нас. Ако това стане, ние ще трябва да имаме готовност да унищожим не деветдесет процента от тях, а всичките, до последната бройка! А това ще бъде невъзможно дори за пилотите на Езер Вайцман.

— Следователно трябва да ги взривим още докато са в Хелуан! — решително заяви Ярив.

— Съгласен съм — кимна Амит. — Но това трябва да стане, без да се прибягва до открити военни действия. Което означава, че трябва да принудим германските учени да се оттеглят, преди да са си свършили работата. Не забравяйте, че изследователската дейност е към своя край. Разполагаме най-много с шест месеца. След този срок германските учени губят своето значение. Разполагащи с всички конструктивни детайли, египтяните ще бъдат в състояние и сами да си произвеждат ракетите. Ето защо реших да започна кампания срещу работещите в Египет учени, за хода на която своевременно ще ви информирам.

Отново настъпи мълчание. В главите на всички присъстващи се въртеше един и същ въпрос. Зададе го на глас един от представителите на Външно министерство:

— Не можем ли отново да ги обезкуражим още на германска територия?

— Не — поклати глава генерал Амит. — При създалата се политическа ситуация това е изключено. Заповедите отгоре си остават непроменени — никакви демонстрации на сила във Федералната република. От този момент нататък ще търсим ключ за разрешаване на проблема с хелуанските ракети вътре в самия Египет и никъде другаде.

Началникът на МОСАД генерал Мейр Амит беше от хората, които рядко грешат. Но този път сбърка. Защото ключът към проблема с хелуанските ракети се намираше в една фабрика, разположена именно на територията на Федералната република.