Досието O.D.E.S.S.A.

15.

Лекарят огледа Милер от горе до долу със зле прикрита враждебност. Младежът искрено ненавиждаше белите ризи и вратовръзките и ги избягваше винаги когато това беше възможно. Сега носеше бяло поло с висока яка, върху което беше нахлузил дебел вълнен пуловер. Над всичко това беше облякъл черен блейзър. Но изражението на доктора недвусмислено говореше, че според него най-подходящото облекло за посещение в болница е именно бялата риза и вратовръзката.

— Нейният племенник ли? — изненадано повтори той. — Странно, но за пръв път чувам фройлайн Вендел да има племенник…

— Май съм единственият й роднина — каза Милер. — Щях да дойда много по-рано, ако знаех какво е състоянието на леля ми… Но разбрах за него едва тази сутрин от хер Винцер, който ме помоли да я видя.

— По това време хер Винцер обикновено е тук — отбеляза докторът.

— Доколкото разбрах, му се е наложило спешно да замине — спокойно отвърна Милер. — Поне така ми каза по телефона тази сутрин. Каза, че му се налага да замине за няколко дни, и ме помоли да дойда вместо него.

— Заминал ли е? Чудно, много чудно. — Докторът се поколеба за момент, после добави: — Бихте ли ме извинили за момент?

Милер го проследи с очи как излиза от преддверието, в което разговаряха, и се насочва към малката стаичка в дъното. През отворената врата долетяха откъслеци от телефонния му разговор с дома на Винцер.

— Наистина ли е заминал? Тази сутрин, така ли?… За няколко дни? О, благодаря, госпожице… Не, не, просто исках да зная дали ще идва на посещение тази сутрин…

Докторът затвори телефона и се върна при Милер.

— Странно — промърмори той. — Хер Винцер е точен като часовник, откакто фройлайн Вендел постъпи при нас. Страшно е привързан към нея, всеки ден е тук… Но ако иска да я види още веднъж, той ще трябва да побърза. Животът й се крепи на косъм, знаете…

— Същото ми каза и той — направи тъжна физиономия Милер. — Бедната ми леличка!

— Вие, разбира се, имате право на кратка визита в качеството си на роднина. Но искам да ви предупредя, че тя едва ли ще бъде на себе си, затова бъдете кратък. Моля, последвайте ме.

Минаха през няколко коридора на ниската постройка, която някога явно е била частен дом, после спряха пред една врата.

— Тук е — каза онзи и побутна Милер към открехнатата врата, която внимателно затвори подире чу. Милер чу как стъпките му заглъхват по тихия коридор.

Стаята тънеше в полумрак и докато очите му свикнат на проникващата през спуснатите завеси мъждива светлина, Милер не можа да забележи жената, чието тяло едва-едва издуваше завивките. Няколко възглавници бяха подложени под главата и раменете й, но лицето и болничната й роба бяха толкова бледи, че почти се сливаха с белите чаршафи. Очите на жената бяха затворени. Милер не хранеше особени надежди, че ще може да измъкне от нея нещо във връзка с убежището на фалшификатора.

— Фройлайн Вендел — прошепна той.

Клепачите леко потрепнаха и очите й се отвориха.

Гледаше го без всякакъв израз и той се усъмни дали изобщо го вижда. След това очите се затвориха, а устните й зашепнаха несвързани слова. Той се наведе над нея, за да ги чуе по-добре.

Твърде малко от тях имаха някакъв смисъл. Различи името Розенхайм — едно Малко селце в Бавария, вероятно родното й място. После нещо като „всички облечени в бяло, красиви, ох, колко красиви“, последвано от безсмислено бръщолевене.

Милер се наведе още по-ниско и попита:

— Чувате ли ме, фройлайн Вендел?

Умиращата жена продължаваше да мърмори под носа си:

— Всеки носи молитвеник и китка… всички са в бяло, толкова са невинни…

Милер се намръщи от усилието да проумее нещо и изведнъж му просветна. Изпаднала в делириум, жената правеше опит да си припомни своето първо причастие. И тя като него трябва да е била католичка някога…

— Можете ли да ме чувате, фройлайн Вендел? — повтори въпроса си той без особени надежди.

Очите й отново се отвориха, но този път в тях имаше живец. Пробягаха по бялата яка на полото му и черните дрехи над него, а после отново се затвориха. Мършавото тяло конвулсивно се загърчи под завивките. Милер се уплаши и понечи да извика доктора. После видя как две самотни сълзи бавно набъбнаха изпод спуснатите клепачи и още по-бавно се търкулнаха надолу по хлътналите бузи. Жената плачеше.

Отпусната върху завивките, ръката и бавно пропълзя към ръката на Милер — същата, на която се подпираше, докато се навеждаше към нея. Пръстите й се обвиха около китката му с изненадваща сила — вероятно това беше силата на отчаянието. Милер се готвеше да се дръпне и да си върви, тъй като вече беше убеден, че едва ли ще получи от нея някаква информация за Клаус Винцер. В този момент от устата и се отрониха няколко съвсем ясни слова:

— Благословете ме, отче — прошепна тя. — Благословете грешницата…

Няколко секунди младежът я гледа с неразбиращ поглед, после сведе очи към облеклото си и изведнъж разбра, че на слабата светлина на стаята жената го е взела за свещеник. В продължение на две дълги минути се колебаеше. Питаше се дали да зареже всичко и да се върне в Хамбург, или пък да рискува собствената си душа, като направи последен опит да открие Едуард Рошман с помощта на фалшификатора. Накрая въздъхна и се наведе над леглото на умиращата.

— Готов съм да чуя вашата изповед, дете мое — каза той.

И тя започна да говори. Уморено и монотонно потече историята на един объркан живот. Родила се сред полята и горите на Бавария. Спомни си годината на раждане — 1910-а, спомни си как баща й заминал да се бие в Първата световна война, а след примирието от 1918 година се върнал у дома — отчаян и разгневен на берлинските управници, подписали капитулацията. Спомни си политическите размирици в началото на двадесетте години, когато предводителят на мюнхенските тълпи Адолф Хитлер направил опит да свали правителството. Баща й се присъединил към партията на този човек, а когато тя станала на двадесет и три, някогашният уличен побойник вече завзел властта в Германия. Последвали летните лагери, организирани от Съюза на германските девойки, секретарската работа при гаулайтера на Бавария, танците с красивите руси младежи, облечени в черни униформи…

Но тя растяла грозна — дълга като върлина, кльощава, с конско лице и мустачки над горната устна… Когато наближила тридесетте, вече знаела, че едва ли ще се омъжи като останалите момичета в родното село с тази мазна, сплетена на кок коса, с тези груби дрехи и грозни ниски обувки. През 1939 година вече се превърнала в добре обезпечена, но злобна и груба жена — точно такава, каквато трябвало да бъде на новата си работа: надзирателка в лагера Равенсбрюк.

Вкопчила се в ръката на Милер, сякаш се страхуваше, че той ще скочи и ще избяга, отвратен от стаята, жената със сълзи на очи говореше за всички онези хора, които беше измъчвала и пребивала с камшик, за дните на власт и жестокост в лагера.

— А след войната? — меко, като истински изповедник попита Милер.

Години наред скитала. Зарязала есесовците, търсена от Съюзниците. Работела като миячка на чинии, спяла в бордеите на Армията на спасението. А през 1950 година срещнала Клаус Винцер. Живеел в един от хотелите на Оснабрюк, но искал да си купи къща в града. Тя пък работела като келнерка в ресторанта на неговия хотел. Дребният женствен човечец открил къщата, която му трябвала, а след това я поканил да работи при него.

— Това ли е всичко? — попита Милер, когато жената млъкна.

— Да, отче.

— Дете мое, аз не мога да опростя греховете ви, без да зная какви са те…

— Това е всичко, отче — повтори жената.

Милер си пое дълбоко дъх и подхвърли:

— А фалшивите паспорти? Онези, с които вашият господар снабдяваше бягащите есесовци?

Тя не отговори и Милер се уплаши да не би отново да е изгубила съзнание. Но след известно време посинелите й устни отново се раздвижиха:

— Вие знаете за това, отче?

— Зная, дете мое.

— Не съм ги правила аз.

— Но вие сте знаели за тях, знаели сте какво върши Клаус Винцер.

— Знаех — прошепна едва доловимо тя.

— Той замина — каза Милер. — Изчезна завинаги.

— Не, Клаус не може да изчезне. Той никога няма да ме изостави, ще се върне.

— Знаете ли къде е отишъл?

— Не зная, отче.

— Помисли си, дете мое. Бил е принуден да избяга. Къде би могъл да се скрие?

— Не зная, отче — бавно се поклати върху възглавницата измъчената глава на жената. — Ако го заплашват, той ще използва папката… Казвал ми е, че ще го направи…

Милер потръпна, сведе поглед към умиращата, която уморено беше затворила очи, и тихо попита:

— Каква папка, дете мое?

Пет минути по-късно на вратата се почука, Милер дръпна ръката си и стана да си върви.

— Отче…

Гласът й беше отчаян и умолителен. Той се обърна и срещна погледа на пламтящите трескави очи.

— Благословете ме, отче! — помоли тя с дълбоко вълнение.

Милер въздъхна. Това беше смъртен грях и той изпита надеждата, че някой, където и да се намира той и който и да е той, ще може да го разбере. След това вдигна дясната си ръка и бавно прекръсти умиращата.

— В името на Отца и Сина, и Светия дух…

Жената въздъхна дълбоко и отново загуби съзнание.

Докторът го чакаше в коридора.

— Крайно време е наистина — укорително каза той.

Милер кимна.

— Да, тя заспа.

Докторът надникна в стаята, затвори вратата и го изпрати до входния вестибюл.

— Колко й остава? — попита го Милер.

— Трудно е да се каже. Два-три дни, не повече… Много съжалявам.

— Благодаря ви, че ми разрешихте да я видя — каза Милер. Докторът разтвори пред него входната врата. — О, и още нещо, докторе. В нашето семейство всички сме католици, тя поиска свещеник за последно причастие… Разбирате, нали?

— Да, естествено.

— Ще имате ли грижата?

— Разбира се — отвърна докторът. — Не знаех, благодаря ви, че ми казахте. Ще потърся свещеник още днес. Довиждане.

Когато Милер се върна на площад „Теодор Хойс“ и паркира на двадесет метра от хотела, късният следобед вече преминаваше в сумрак. Прекоси платното и се качи в стаята си. Два етажа по-горе Макензен не пропусна да забележи завръщането на своята жертва. Пъхнал под мишница бомбата си, той влезе във фоайето, плати сметката си за предстоящата нощ, обяснявайки, че ще отпътува много рано на следващата сутрин, после излезе и отиде при колата си. Включи двигателя и я премести така, че да може да наблюдава както входа на хотела, така и паркирания наблизо ягуар. Настани се удобно на седалката и се приготви за ново дълго очакване.

Наоколо имаше все още твърде голямо оживление, за да може да се заеме с ягуара. А и Милер можеше да се появи от хотела всяка секунда. Беше решил, че ще се наложи да го ликвидира направо на аутобана, в случай че младежът си тръгне преди поставянето на бомбата. Тогава ще се погрижи и за куфарчето. Но ако остане да пренощува в хотела, убиецът ще има предостатъчно време да инсталира взривното устройство в късните нощни часове.

Опънал се на леглото в стаята си, Милер напразно се опитваше да си припомни едно име. Лицето беше пред очите му, но името се изплъзваше.

Беше се случило малко преди Коледа на 1961 година. Седнал на журналистическите банки в Хамбургския окръжен съд, Милер очакваше началото на едно дело, което го интересуваше. Това беше причината, поради която хвана и края на предишното. Подсъдимият беше дребен човечец, едва надничащ зад съдебната банка. Защитникът му молеше съда за снизходителност, изтъквайки, че идва Коледа, а човекът има жена и пет деца.

Милер си спомни, че за миг беше зърнал и умореното лице на съпругата, прикрила очите си с ръце; когато съдията изтъкна, че взема под внимание молбата на защитата и осъжда подсъдимия на минимален срок затвор — осемнадесет месеца. Обвинението беше окачествило този човечец като един от най-сръчните касоразбивачи на Хамбург.

Две седмици по-късно Милер седеше на Репербан и пиеше коледното си питие с един от хората, които го информираха за дейността на подземния свят. Беше тъпкан с пари, тъй като същия ден бе получил хонорара си за голям материал с цветни илюстрации. В далечния ъгъл на бара една жена търкаше пода с парцал. Оказа се, че е съпругата на онзи дребен касоразбивач, когото бяха осъдили две седмици по-рано. В изблик на щедрост, за която по-късно съжаляваше, Милер пъхна в джоба на престилката й банкнота от сто марки и си излезе.

А през януари получи писмо от хамбургския затвор. Беше толкова неграмотно написано, че смисълът му едва се разбираше. Вероятно жената беше научила името му от бармана и се бе похвалила на мъжа си. Крадецът беше писал до списание, за което Милер често работеше, и оттам му го препратиха.

„Драги хер Милер. Мойта жена ми писа какво сте направили точно навръх Коледа. Никога не съм ви виждал и не знам защо сте го направили, но ви благодаря от сърце. Вие сте истински благородник. С тези пари Дорис и децата изкараха празниците наистина добре. Ако мога да направя нещо за вас, просто ми се обадете. Искрено ваш…“

Но какво беше името под писмото? Копел? Да, май беше Копел… Виктор Копел. Молейки се на Бога онзи да не е пак в затвора, Милер извади малкото тефтерче, в което държеше имената и телефоните на своите информатори, постави апарата на коленете си и се зае да набира различни номера в Хамбург.

Откри Копел в седем и половина. В петъчната вечер той се оказа в някаква кръчма сред приятели и веселбата течеше с пълна сила. Дори по телефона се чуваше надутият до крайна степен мюзикбокс, от който се разнасяше „Искам да държа ръката ти“ на Бийтълс. През онази зима тази мелодия направо го беше влудила, тъй като навсякъде само нея свиреха. След известни усилия Копел си припомни кой е той. Спомни си и за подаръка, направен на Дорис преди две години. Явно вече беше на градус.

— Бяхте много любезен тогава, хер Милер, наистина много любезен…

— Вижте, в писмото си от затвора пишехте, че ще направите за мен всичко, което е по силите ви. Помните ли това?

— Да, помня — мрачно отвърна Копел.

— Е, сега се нуждая от известна помощ. Нищо особено. Ще ми помогнете ли? — попита Милер.

Онзи в Хамбург продължаваше да бъде угрижен.

— Не разполагам с кой знае колко, хер Милер…

— Не ви искам заем — прекъсна го Милер. — Обратното, искам да ви платя да ми свършите една работа. Съвсем дребна работа…

В гласа на Копел съвсем ясно се долови облекчението:

— О, сега разбирам. Къде се намирате?

Милер се зае да го инструктира.

— Отивате на гарата и вземате първия влак за Оснабрюк — нареди му той. — Ще ви чакам на перона. О, и още нещо — вземете си инструментите.

— Вижте какво, хер Милер — опъна се касоразбивачът, — никога не работя извън своя район. А Оснабрюк изобщо не го познавам…

Милер премина на хамбургски жаргон:

— Една малка разходка, Копел. Собственика го няма, къщата е съвсем празна. В касата има доста за теб. Всичко съм проверил, няма никаква опасност. За закуска си обратно в Хамбург с една дебела пачка и никой нищо няма да знае. Човекът ще отсъства цяла седмица, така че спокойно ще можеш да се разтовариш от стоката. А ченгетата ще си мислят, че някой местен хубавец е свършил цялата работа…

— Ами пари за билета?

— Ще ти ги дам, като дойдеш — успокои го Милер. — В девет вечерта от Хамбург тръгва влак за насам. Имаш на разположение цял час. Действай!

— Добре — въздъхна Копел. — Ще се кача на тоя влак.

Милер постави слушалката, после помоли хотелската телефонистка да го събуди в единадесет и се изтегна на леглото.

Отвън самотното бдение на Макензен продължаваше. Бе решил да започне работа по ягуара веднага след полунощ, ако, разбира се, Милер не излезе дотогава.

Но Милер се появи на вратата на хотела в единадесет и четвърт, прекоси площада и влезе в сградата на гарата. Озадачен, Макензен излезе от мерцедеса и се приближи до остъклената стена на чакалнята. Милер стоеше на перона и очевидно чакаше пристигането на някакъв влак.

— Кой влак пристига на този перон? — спря Макензен минаващия край него носач.

— За Мюнстер, единайсет трийсет и три — отвърна човекът.

„Защо ли му е притрябвало да пътува с влак, като си има кола“ — зачуди се Макензен. После бавно се върна в мерцедеса и възобнови дежурството си.

В единадесет и тридесет и пет всичко стана ясно. Милер се появи от изхода на чакалнята, придружен от някакъв дребен човечец, преметнал през рамо голям черен сак. Двамата оживено разговаряха. Макензен изруга. Най-малко от всичко на света му се искаше Милер да отпътува с още някого в колата си. Това усложняваше планираното убийство. Но за негово огромно облекчение двамата спряха едно такси и скочиха вътре. Реши да им даде двадесет минути аванс, след което да започне обработката на ягуара, който кротко почиваше само на двадесет метра от него.

В полунощ площадът съвсем опустя. Макензен се измъкна от колата си. В ръката му имаше малко фенерче във формата на писалка и три малки гаечни ключа. Изправи се до ягуара, хвърли поглед наоколо и бързо се шмугна под него.

Знаеше, че в мръсната лапавица върху паважа костюмът му ще се превърне за броени секунди в мокър парцал, но в момента това беше най-малката му грижа. Освети с фенерчето предницата и бързо откри ключалката, придържаща капака на двигателя. Изгуби двадесет минути да я преодолее, но накрая капакът отскочи два сантиметра нагоре с меко изщракване. За да го заключи отново след приключване на работата, щеше да бъде достатъчно само едно леко натискане. По този начин си спести насилване на вратата, което би му позволило да отвори капака отвътре.

Върна се при мерцедеса и извади бомбата. Знаеше, че човек, който се рови в мотора на колата си, едва ли ще привлече нечие внимание. Евентуалните минувачи ще приемат, че се рови в собствената си кола.

С помощта на лепенките и клещите експлозивът беше прикрепен непосредствено под шофьорската седалка. По този начин Милер, щеше да се намира само на няколко сантиметра от мястото на взрива. Ударния механизъм със стърчащите от него разноцветни жички Макензен внимателно спусна през пролуките край мотора, докато той меко шльопна на земята.

След това отново се мушна под шасито и внимателно разгледа предното окачване на светлината на фенерчето. След пет минути си избра подходящото място — една от кормилните щанги, към която здраво закрепи взривния механизъм. Разтворените стоманени челюсти, обвити с няколко пласта еластична гума и разделени от стъклото на електрическата крушка, той натика между двата дебели кръга на лявата пружина.

След като се увери, че механизмът няма да падне от обичайното за всяка кола леко полюшване, Макензен се измъкна навън.

Изправи се и започна да размишлява. Накрая се убеди, че бомбата действително ще избухне само когато колата се натъкне на някоя по-голяма дупка по пътя, а това непременно щеше да стане. Тогава от Милер и неговите разобличителни документи нямаше да остане нищо.

Убиецът събра провисналите кабели и ги натика в една от кухините на моторното отделение. Искаше да бъде сигурен, че те няма да се влачат по земята — нещо, което евентуално би довело до тяхното протъркване. Свършил и тази работа, той свали капака и леко го натисна. После се върна в мерцедеса, сви се на кълбо и задряма. Беше доволен от нощната си работа.

Милер нареди на шофьора да ги откара до Заар Плац. Там му плати и го освободи. По време на пътуването им Копел благоразумно държеше устата си затворена. Отвори я едва когато червените стоп-светлини на таксито се стопиха в мрака.

— Надявам се, че знаете какво правите, хер Милер — каза той. — Странно е да си върша работата в присъствието на репортер…

— Няма защо да се безпокоиш, Копел. Трябва ми папката с документи, която се намира в касата на въпросната къща. Аз вземам само нея, а ти — всичко останало, което е вътре. Съгласен ли си?

— Съгласен съм, само заради вас… Хайде да вършим работа!

— Има и още нещо — въздъхна Милер. — В къщата живее една прислужница…

— Но нали ми казахте, че е празна? — изрази протеста си Копел. — Появи ли се — аз изчезвам! Хич не ми се мисли за разни груби варианти!

— Ще изчакаме, докато заспи.

Изминаха пеш километъра, който ги делеше от къщата на Винцер, огледаха се и хлътнаха в малката градинка пред нея. Избягвайки застланата с чакъл пътечка, двамата тръгнаха направо през тревата, прекосиха малката полянка и се мушнаха в рододендроновите храсти под широките прозорци на помещението, което по всяка вероятност беше кабинетът.

Придвижващ се пъргаво като малко животинче, Копел остави торбата с инструментите си на Милер и тръгна да обикаля къщата. Когато се върна, прошепна:

— В стаята на прислужницата още свети. Прозорецът й е отзад, точно под стряхата.

Цял час седяха неподвижно под сочните вечнозелени листа. Трепереха от студ, без да смеят дори да запушат. В един часа Копел отиде на нова проверка, след която съобщи, че светлината в стаята на момичето е угаснала.

Останаха неподвижни в продължение на цели деветдесет минути, преди Копел да стисне китката на Милер, да вземе сака си и да мине на пръсти през осветената от луната полянка, за да се добере до прозорците на кабинета. Някъде далеч пролая куче, после изсвистяха гумите на закъснял автомобилист.

За тяхно щастие луната все още осветяваше противоположната страна на къщата и прозорците на кабинета тънеха в мрак. Копел щракна копчето на малкото фенерче и внимателно огледа рамката, обръщайки най-голямо внимание на дъската, която разделяше прозореца на две. Бравата беше здрава и сигурно закрепена, но алармена инсталация нямаше. Дребосъкът отвори сака си и измъкна от него ролка скоч, всмукваща гума на дървена дръжка, наподобяващ автоматична писалка елмаз и малко гумено чукче.

Със забележителна сръчност изряза едно идеално кръгче в стъклото непосредствено под бравичката. После за по-голяма сигурност залепи две дълги лепенки върху кръгчето и част от здравото стъкло. Притисна между тях всмукващата гума, която прилепна съвсем точно към изрязаната окръжност. Взе гуменото чукче и нанесе рязък удар върху стъклото, докато другата му ръка придържаше дръжката на всмукващата гума. След втория удар се разнесе тихо изщракване и стъкленият диск падна във вътрешността на стаята. И двамата притихнаха за момент, но къщата продължаваше да бъде съвсем тиха. Все още придържащ дръжката на всмукващата гума, към която беше залепен изрязаният диск, Копел отлепи двете лепенки с едно-единствено рязко движение. После хвърли поглед във вътрешността на помещението, забеляза, че подът е покрит с дебел килим, и с ловко завъртане на китката хвърли върху него стъкленото кръгче заедно със залепената за него гума. Не се чу абсолютно нищо.

Копел бръкна в направения отвор, завъртя бравичката и бавно вдигна долната част на прозореца. Прехвърли се през него с лекотата на летяща муха, следван от доста по-тромавия Милер. За разлика от добре осветената полянка навън, стаята беше абсолютно тъмна. Но това, изглежда, не представляваше никакъв проблем за Копел.

— Не мърдай! — просъска на Милер той, после спокойно затвори прозореца и дръпна завесата. Тръгна през помещението, заобикаляйки сякаш с шесто чувство всички мебели, които се изпречваха на пътя му. Запали малкото фенерче едва след като затвори вратата към коридора.

Лъчът му бързо обиколи стаята, осветявайки за миг писалището, телефона, лавицата с книги по протежение на цялата стена, дълбокото и удобно кресло. Накрая се задържа върху камината, изградена от няколко реда червени огнеупорни тухли. В следващия миг дребното човече се озова до рамото на Милер.

— Това трябва да е кабинетът, приятел. В къща като тази не може да има друга стая с подобна камина. Къде е лостът за зидарията?

— Не зная — прошепна Милер, неволно подражавайки на тихото мърморене на крадеца, който с цената на горчивия опит бе разбрал, че страничното ухо го улавя много по-трудно от шепота. — Сам трябва да разбереш това.

— Туйто! — ядоса се Копел. — Та това може да ми отнеме и сто години!

После накара Милер да седне в креслото и го предупреди в никакъв случай да не сваля от ръцете си плетените шофьорски ръкавици. След това взе сака си и се приближи до камината. Нахлузи на челото си превръзка със специален отвор и пъхна в него тънкото, наподобяващо писалка фенерче. Чувствителните му пръсти се заеха да опипват зидарията, търсейки издатини и вдлъбнатини по тухлите и свързващата ги мазилка от бял хоросан. Изследва цялото пространство, сетне извади един нож с тънко острие и започна отново. Но този път се интересуваше единствено от малките цепнатини в зидарията. Точно в три и половина откри тайния отвор.

Острието на ножа потъна в едва забележима цепнатина между две от тухлите и в помещението се разнесе тихо изщракване. Част от облицованата с тухли стена — приблизително метър на метър, бавно се плъзна напред. Беше изградена толкова майсторски, че човек с невъоръжено око едва ли би открил къде този квадрат се съединява с истинската стена.

Копел дръпна вратичката, прикрепена на безшумни стоманени панти. Всъщност това беше стоманена рамка, запълнена с огнеупорни тухли. Тънкият лъч на фенерчето освети вратата на неголяма каса.

Без да отмества лъча, Копел измъкна от сака си стетоскоп и внимателно го нахлузи на ушите си. Цели пет минути гледа, без да помръдне шифрованата ключалка, след което внимателно залепи стетоскопа до мястото, което според него криеше механизма с комбинациите. Бавно завъртя първия кръг.

Седнал неподвижно на три метра зад него, Милер наблюдаваше действията му с нарастващо безпокойство. За разлика от него Копел беше невъзмутим като сфинкс, напълно погълнат от работата си. И двамата знаеха, че едва ли някой ще се сети да провери кабинета, докато седят вътре напълно безшумно. Опасният етап беше проникването в къщата, търсенето на кабинета и измъкването обратно навън.

Четиридесет минути по-късно щракна и последната цифра на шифровата комбинация. Копел нежно отвори вратичката на сейфа и се извърна към Милер с тържествуващо изражение на лицето. Лъчът на фенерчето му пробяга по масата, върху която имаше два тежки сребърни свещника и стара кутия за енфие.

Без да проговори нито дума, Милер стана и се приближи. Отмести фенерчето от главата на Копел и освети вътрешността на сейфа. Измъкна отвътре няколко пачки с банкноти и ги подаде на касоразбивача, който доволно подсвирна.

Горното отделение беше заето от една-единствена вещ — дебел плик от кафява хартия. Милер го извади и набързо прегледа съдържанието му. Вътре имаше около четиридесет луксозни картонени листа, всеки от които съдържаше снимка и десетина реда, написани на машина. Стигнал до осемнадесетия от тях, младежът развълнувано спря и викна:

— Господи, Боже мой!

— Тихо! — разтревожено измърмори Копел. Милер му подаде фенерчето, затвори папката с картоните и сподавено нареди:

— Готово, заключвай!

Копел притисна вратичката и завъртя цифрите на ключалките. Постави ги точно на местата, които заемаха преди отварянето. Свършил с тази деликатна операция, той леко натисна тухленото прикритие и то меко щракна в леглото си.

Пачките натъпка в джобовете си. Те представляваха възнаграждението на Винцер за изготвянето на последните четири паспорта. На минаване край масата прибра двата сребърни свещника и античната кутия за енфие. После угаси фенерчето, хвана Милер за ръката и го поведе към прозореца. Дръпна завесите и внимателно огледа пространството пред къщата. Полянката беше все така пуста, а луната бе потънала в облаците. Копел вдигна рамката на прозореца, скочи леко навън и се спря да изчака Милер. Спусна прозореца зад него и се насочи към храсталака. Милер пъхна папката под полото си и го последва.

Придържайки се към храстите, те скоро се озоваха до градинската портичка. В следващия миг бяха вече на улицата. Милер неволно ускори крачка.

— Вървете бавно — посъветва го Копел, без повече да снижава гласа си. — Просто вървете и разговаряйте, сякаш се връщаме от някакъв празник…

До железопътната гара имаше не по-малко от пет километра. Когато стигнаха, вече минаваше пет часът сутринта. Макар и да беше събота, по улиците тук-там се мяркаха хора. Работливите германци не признаваха дори празниците. Излязоха на перона. По целия път никой не им беше обърнал внимание.

Първият влак за Хамбург потегляше едва в седем. Копел заяви, че ще го изчака в бюфета, където с удоволствие ще стопли вътрешностите си с едно кафе и двойна чаша ракия.

— Свършихме екстра работица, хер Милер! — изрази задоволството си той. — Надявам се, че намерихте това, което ви трябваше.

— Намерих го — кимна Милер.

— Чудесно! — усмихна се дребничкият крадец. — Тогава сбогом, хер Милер!

С тези думи той кимна и бавно тръгна към бюфета на гарата. Милер се обърна и се насочи към хотела си. От задната седалка на паркирания сред площада сив мерцедес внимателно го следяха две зачервени от безсъние очи.

Беше твърде рано за проверките, които възнамеряваше да направи, затова той помоли да го събудят в девет и половина, разрешавайки си три часа сън.

Точно в определеното време телефонът рязко започна да дрънчи. Милер се протегна, поръча си кафе и кифли, които пристигнаха точно когато привършваше с ободряващия горещ душ. Седна на масата, отпи глътка кафе и разтвори папката.

Познаваше половин дузина от лицата в нея, но имената им не му говореха нищо. Но в случаи като тези имената едва ли имаха някакво значение.

Стигна до картона, обозначен под номер 18. Човекът на снимката беше по-възрастен, със значително по-дълга коса и тънки мустачки върху горната устна. Но ушите — тази най-характерна и най-индивидуална част от главата на всеки човек, която, кой знае защо, е и най-слабо изследвана — несъмнено бяха същите. Същите бяха и тесните ноздри, наклонът на челото, бледите воднисти очи…

Името беше едно от най-често срещаните в Германия, ето защо Милер обърна внимание преди всичко на адреса. Съдейки по пощенския код, той трябваше да бъде някъде в центъра на посочения град, най-вероятно апартамент.

Точно в десет набра номера на служба „Телефонни справки“ в града, който беше записан върху луксозния картон. Помоли за телефона на домоуправителя на блока, посочен на споменатия адрес. Беше риск, но този път напълно оправдан. На този адрес наистина имаше блок с апартаменти, при това луксозни и скъпи.

Позвъни на домоуправителя — всъщност един обикновен портиер, но надут и самоуверен като пуяк. Обясни му, че от дълго време звъни на един от живеещите в блока, но никой не отговаря. А това било много странно, тъй като точно в този час трябвало да се чуят по важна работа. Дали многоуважаемият господин домоуправител би могъл да помогне с нещо? Да не би телефонът горе да е изключен?

Поласканият портиер прояви изключителна любезност. Хер директорът вероятно е в своята фабрика или пък в планинската си вила.

— Коя фабрика?

— В неговата, разбира се. Фабриката за производство на радиоприемници.

— Господи, колко съм разсеян! — възкликна Милер. — Разбира се, разбира се, благодаря ви много!

От „Справки“ взе номера на фабриката и заизбира цифрите. Момичето, което вдигна слушалката, го прехвърли на секретарката на шефа. Оказа се, че хер директорът е на планинската си вила и ще бъде на работното си място в понеделник сутринта. Не, не може да му даде телефона на вилата, това са личните нареждания на хер директора. Милер благодари и затвори.

Човекът, от когото в крайна сметка се сдоби с номера и адреса на вилата, беше икономически кореспондент на един от големите хамбургски ежедневници, отдавнашен негов информатор. Той откри тези данни в личното си тефтерче.

Записал си внимателно новото име и адрес на Рошман, Милер се облегна назад и втренчи поглед в снимката му. Едва сега си спомни, че и преди беше имал случай да се натъкне на това име — име на известен рурски индустриалец, чиито радиоприемници се срещаха във всеки голям магазин. След това разтвори картата на Германия и откри мястото на частното имение, по-скоро областта, в която се намираше то.

Малко след дванадесет събра багажа си и слезе във фоайето да си уреди сметката. После почувства, че е гладен като вълк, и влезе в хотелския ресторант, носейки само куфарчето със себе си. Поръча си един огромен стек.

Докато се хранеше, реши, че ще измине последната част от своето дълго пътешествие още днес следобед, а утре сутринта ще се изправи очи в очи със своята жертва. Сред книжата му продължаваше да лежи листчето с телефона на онзи юрист от „Комисия Ц“ в Лудвигсбург. Можеше да позвъни още сега, но вече беше решил, че първо трябва да се срещне с Рошман, а едва след това ще вземе необходимите за задържането му мерки. Страхуваше се, че адвокатът може би няма да си е у дома в съботната вечер. По-добре да му позвъни в неделя сутринта и да му поиска взвод полицаи, които да бъдат на негово разположение в разстояние на тридесет минути.

Когато най-накрая излезе от хотела, намести куфара в багажника, а куфарчето подхвърли на седалката до себе си, вече минаваше два часът.

Изобщо не забеляза мерцедеса, който го проследи до покрайнините на Оснабрюк. Шофьорът на сивата кола се придържаше на доста голямо разстояние зад него, докато ягуарът стъпи на аутобана и се понесе на юг. Уверил се, че Милер няма намерение да се отклонява от главната пътна артерия, Макензен сви в първото отклонение и се върна в града.

Набра номера на Верволф от първата крайпътна кабина.

— Потегли — съобщи в слушалката убиецът. — Подкара на юг като бесен.

— Придружава ли го твоето уредче?

— Разбира се — ухили се Макензен. — Здраво закрепено на предната пружина откъм неговата страна… След петдесетина километра от него ще остане само пюре от месо и ламарина, което никой няма да бъде в състояние да идентифицира!

— Отлично! — измърка в слушалката човекът от Нюрнберг. — Сигурно си изтощен, скъпи мой камерад! Сега можеш да се върнеш в града и хубавичко да се наспиш.

Макензен не чакаше втора покана. Не беше спал като хората от сряда вечерта.

Милер измина споменатите петдесетина километра, после още два пъти по толкова. Защото Макензен не беше предвидил една незначителна подробност. Ако ударният му механизъм беше прикрепен в пружините на някоя меко возеща европейска кола, той положително би се задействал в определеното време. Но ягуарът беше спортна машина, произведена в Англия и оборудвана с далеч по-твърдо окачване. Докато фучеше с пълна скорост към Франкфурт, тежката кола едва-едва се поклащаше върху дебелите си предни пружини, разположени непосредствено над колелата. Малката електрическа крушка между стоманените пръстени на взривния механизъм се счупи почти веднага, но заредените с електричество назъбени краища все не успяваха да се докоснат. Доближаваха се на милиметър една до друга на някои по-неравни участъци от пътя, но после твърдите пружини отново ги раздалечаваха.

Без да има представа, че се намира на косъм от смъртта, Милер профуча край Мюнстер, Дортмунд, Вецлар и Бад Хомбург и след по-малко от три часа вече навлизаше в околовръстния пръстен около Франкфурт. Там смени посоката и пое към Кьонигщайн — град, зад който се простираха девствените и отрупани със сняг гори на планината Таунус.