Досието O.D.E.S.S.A.

8.

Милер откри къщата в тихия жилищен квартал на Уимбълдън без никакви трудности. Вратата отвори самият лорд Ръсел — наближаващ седемдесетте човек, облечен с вълнена жилетка и папийонка под яката на ризата. Милер се представи.

— Вчера в Бон обядвахме заедно с мистър Антъни Кедбъри — каза той. — От него научих за вас, даде ми и препоръчително писмо. Много моля да поговорим, сър.

Застанал на най-горното стъпало, лорд Ръсел озадачено го гледаше.

— Кедбъри — промърмори той. — Май не си го спомням…

— Кореспондент на един английски вестник във ФРГ — поясни Милер. — Работи там непосредствено след края на войната. Изпращал е кореспонденции за някои процеси срещу военнопрестъпници, в които сте участвали и вие в качеството си на заместник-прокурор. Сигурно си спомняте процеса срещу Йозеф Крамер и останалите убийци от Белцен…

— Разбира се, разбира се. Сега си спомням Кедбъри — онзи момък от пресата… Години не съм го виждал. Но защо стоите тук, заповядайте вътре. Тук е студено, пък аз вече не съм млад… Влизайте, влизайте!

Лордът се извърна и без да чака отговор, се насочи към вътрешността на къщата. Милер го последва, като не забрави да затвори вратата пред напорите на ледения вятър, появил се в първия ден на новата 1964 година. Окачи палтото си в антрето, подчинявайки се на съвета на домакина, после го последва. В камината на всекидневната приятно пламтеше огън.

Милер извади писмото на Кедбъри и го подаде на стареца. Лорд Ръсел го прочете и учудено вдигна вежди.

— Дошли сте чак тук само за да получите информация за някакъв си нацист? — Очите под гъстите вежди огледаха внимателно младежа. — Добре, сядайте. Няма никакъв смисъл да стърчим прави.

Настаниха се в тапицираните с цветна дамаска кресла, разположени от двете страни на камината.

— Как така млад германски репортер се е нагърбил със задачата да преследва нацисти? — попита без встъпление лорд Ръсел. Прямотата му се стори малко неуместна на Милер и той каза:

— Нека ви разкажа цялата история.

— Така ще е най-добре — кимна благородникът и се наведе да изчука лулата си в решетката на камината. Милер започна, а той отново я напълни, после доволно запуфка. Когато наближи краят на историята, в лулата бяха останали няколко последни гранки тютюн.

— Надявам се, че съм успял да стана ясен със своя английски — приключи Милер и зачака реакцията на стария прокурор.

Лорд Ръсел с мъка се изтръгна от някакви свои мисли.

— О, да. Вашият английски е доста по-ясен от моя немски въпреки всичките ми години в Германия. Човек, знаете, забравя…

— Тази история с Рошман… — започна Милер.

— Крайно интересна наистина. Защо искате да го откриете?

Въпросът беше изстрелян с внезапна острота и Милер забеляза, че очите на стареца го наблюдават с будно любопитство.

— Ами имам своите причини… — сковано започна той. — Убеден съм, че този човек трябва да бъде предаден на съда.

— Хм, всички искаме това, но въпросът е дали на практика ще стане така.

— Ще стане, стига да го открия! — убедено възкликна Милер. — Давам ви своята дума!

Английският благородник никак не се впечатли от ентусиазма му. Малки, съвършено правилни кръгчета ритмично изскачаха от чашката на лулата му и бавно се устремяваха към тавана. Паузата се проточи.

— Питам се дали вие си спомняте за такъв човек, милорд.

— Дали го помня ли? — сепна се лорд Ръсел и сякаш изведнъж включи на скорост. — Разбира се, че го помня. Ако не самия човек, поне името му. Мъча се да прикача и едно лице към това име, но засега не успявам. Паметта на старците отслабва, знаете… Още повече, че в онези години край мен имаше сума подобни типове…

— Вашата военна полиция го е арестувала в Грац на двайсети декември 1947 година — припомни му Милер, след което му показа копия от снимките на Рошман. Лорд Ръсел ги разглежда в продължение на няколко секунди, после стана и дълбоко замислен, започна да крачи из стаята.

— Да — каза той и изведнъж се спря. — Вече го виждам. Делото му действително беше изпратено от Грац, от нашата военна полиция там… А Кедбъри е изпратил кореспонденцията си от службата ни в Хановер. — Лорд Ръсел се извърна към Милер и попита: — Значи вашият Таубер за последен път го е видял, като изчезва от Магдебург с някаква кола, така ли? И това е станало на трети април 1945 година?

— Така е записал в дневника си.

— Хм!… Две и половина години преди да го заловим. А знаете ли къде е бил?

— Не — отвърна Милер.

— В един английски военнопленнически лагер. Странно, много странно… Добре, млади човече, ще се опитам да си спомня каквото мога…

Колата с Едуард Рошман и тримата му колеги есесовци прекосява Магдебург и веднага се отправя на юг, по посока на Бавария и Австрия. До края на април успяват да се доберат до Мюнхен, където решават да се разделят. По това време Рошман вече е облечен в униформата на ефрейтор от Вермахта. Документите му все още са на негово име, но в тях пише, че е обикновен войник.

На югоизток от Мюнхен с грохот настъпват механизираните колони на американската армия. Те не се занимават с цивилното население, оставяйки го на вниманието на тиловата администрация. Бързат да завземат Бавария, обезпокоени от слуховете, че нацистката върхушка възнамерява да се затвори в изградената около жилището на Хитлер в Берхтесгаден непристъпна крепост и да се бие до последна капка кръв. Никой не обръща внимание на стотиците и хилядите невъоръжени германски войници, които се влачат по пътищата, докато бронираните дивизии на генерал Патън с грохот нахлуват в Бавария.

Движейки се само нощем по прашните селски пътища и укривайки се през деня в хижи и кошари, Рошман успява да пресече несъществуващата след 1938 година австрийска граница и се отправя на юг към родния Грац. Там познава достатъчно хора, които биха му осигурили подслон.

Успява да заобиколи Виена и вече е почти сигурен, че ще се справи с трудното пътешествие. Но на 6 май се натъква на английски патрул и неразумно прави опит за бягство. Шмугва се в крайпътния храсталак под куршумите на англичаните. Един от тях обаче пронизва белия му дроб. Томитата11 претърсват набързо храсталака, не го откриват и продължават по пътя си, тъй като е вече почти тъмно. Успял да набере сили, раненият Рошман се добира до къщата на някакъв фермер, издигаща се само на неколкостотин метра от мястото на фаталния инцидент.

Все още в съзнание, той казва на селянина името на един лекар от Грац и човекът тръгва да го доведе с колелото си въпреки мрака и полицейския час. В продължение на три месеца за Рошман се грижат стари негови приятели — първоначално във фермерската къща, а след това в самия Грац. Когато се изправя на крака, вече са изтекли три месеца от края на войната и Австрия е окупирана от четирите Велики сили. Грац попада в сърцето на английската зона.

Всички германски войници задължително трябва да прекарат две години в лагери за военнопленници. Преценил, че там за него ще бъде най-безопасно, Рошман се предава на властите. По този начин от август 1945-а до август 1947-а — годините, в които Европа най-усърдно издирва нацистките престъпници, той си живее на спокойствие в лагера. При доброволното си предаване той е използвал името на свой приятел от Вермахта, отдавна загинал в Северна Африка.

По това време из Европа бродят десетки хиляди германски войници без никакви документи. По тази причина властите са принудени да приемат всекиго по името, което им съобщи. Съюзниците не разполагат нито с време, нито с възможности да проверяват легендите на разни ефрейтори. През август 1947 година Рошман е освободен от лагера и се радва на своята безопасност. Но се оказва, че е прибързал.

Някакъв виенчанин, оцелял като по чудо в рижкото гето, се заклел да открие Рошман и да му отмъсти за всичко. Този човек броди по улиците на Грац, убеден, че есесовецът все някога ще се завърне в родния си град, където го очакват както родителите му, така и неговата съпруга Хела. Старците си той не е виждал от 1939 година. С Хела сключва брак през 1943 година — по време на една от своите отпуски. Бившият концлагерист неуморно шари между двете къщи и чака.

След освобождаването си Рошман остава в околностите на Грац и работи като ратай. На 20 декември 1947 година решава да се прибере у дома и да прекара там Коледните празници. Но концлагеристът го чака. Видял, че към къщата на жена му се насочва висок и слаб мъж с пясъчноруса коса и воднистосини очи, той се прикрива зад един стълб. Рошман чука на вратата и влиза.

Час по-късно двама яки сержанти от английската военна полиция чукат на вратата, без да крият скептицизма си по отношение на това, което им е разказал възрастният концлагерист. След кратък обиск на жилището Рошман е открит под едно легло. Вероятно би успял да спечели доверието на английските полицаи, ако се беше опитал да им обясни, че старецът се е припознал. Но опитът му да се скрие е твърде подозрителен. Арестуват го и го предават за разпит на майора АВП Харди. Той го затваря в една килия и изпраща до Берлин молба за снемане на самоличността му, По това време американците вече разполагат с пълната картотека на есесовските офицери.

Четиридесет и осем часа по-късно пристига потвърждението и колелото се завърта. Докато чакат отговор на молбата си до съветските власти в Потсдам за повече подробности относно лагерите в Рига, американците изискват Рошман като свидетел по делото на група есесовци, вършили своите престъпления именно в тези лагери. Англичаните дават съгласието си.

На 8 януари 1948 година в шест часа сутринта Рошман е качен на влака за Залцбург и Мюнхен. Охраната му се състои от двама сержанти — единият от военната полиция, а другият от Силите за сигурност.

Лорд Ръсел спря да се разхожда и се наведе да изтръска лулата си в камината.

— Какво става по-нататък? — попита възбудено Милер.

— Ами чисто и просто избягал — отвърна лорд Ръсел.

— Какво?

— Избягал. Скочил от прозореца на тоалетната, като преди това на няколко пъти се оплакал, че храната в затвора му докарала разстройство. Когато пазачите му разбили вратата, той отдавна бил изчезнал в дълбокия сняг навън. Така и не успяха да го открият. Естествено, хайка имаше, но той явно е успял да се измъкне благодарение на постоянните виелици. След това вероятно е влязъл във връзка с онези организации, които след войната помагаха на бившите нацисти да изчезнат. Шестнайсет месеца по-късно беше създадена вашата нова република и ние предадохме всички архиви на правителството в Бон.

Милер остави настрана писалката си.

— И сега какво? — попита той.

— Предлолагам, че ще трябва да се обърнете към вашите хора — изду бузи лорд Ръсел. — Вече имате всички подробности от живота на Рошман в отрязъка от рождението му до осми януари 1948 година. Останалата част е в ръцете на германските власти.

— Кои по-точно? — попита Милер, като предварително се опасяваше от отговора.

— Що се отнася до Рига, ще трябва да се обърнете към Главната прокуратура в Хамбург — отвърна лордът.

— Вече бях там.

— И не получихте кой знае каква помощ, така ли?

— Никаква.

— Това не ме учудва — усмихна се лорд Ръсел. — Опитахте ли в Лудвигсбург?

— Да. Бяха любезни, но също не ми помогнаха. Било против правилата.

— С това официалните източници за вашето разследване се изчерпват. Остава значи само един човек. Чували ли сте за Симон Визентал?

— Визентал? Да, чувал съм нещо. Името ми е познато, но не мога да се сетя откъде…

— Евреин от Полска Галиция, живее във Виена. Оцелял след четири години, прекарани в различни концлагери, май че бяха дванайсет… Отдал целия си живот на преследването и разобличаването на търсени нацистки престъпници. И обърнете внимание, без да прибягва до груба сила. Просто събира информация от най-различен характер и когато открие някой укриващ се под фалшиво име нацист, информира полицията. Понякога обаче не прави това. Ако полицията не реагира, той свиква пресконференция и съобщава на света за своите разкрития. Излишно е да ви казвам, че германските и австрийските власти никак не са очаровани от него. Той постоянно ги обвинява, че не си правят труд дори да регистрират укриващите се нацистки престъпници, а камо ли да ги изправят пред съда. Бившите есесовци смъртно го ненавиждат и на няколко пъти са правили опит да го ликвидират. Бюрократите се молят на Бог да бъдат оставени на мира от този човек, докато куп свестни хора го смятат за достоен мъж и правят всичко възможно да му помагат.

— Да, сега си спомням къде съм чувал това име. Нали той откри Адолф Айхман?

— Точно така — кимна лорд Ръсел. — Той откри, че Айхман се крие под името Рикардо Клемент, жител на Буенос Айрес. Оттам нататък израелците поеха нещата в свои ръце. Визентал е разкрил още няколкостотин нацистки престъпници. Ако за вашия Рошман е известно още нещо, той непременно ще го знае.

— Вие познавате ли го? — попита Милер.

Лорд Ръсел кимна.

— Най-добре да ви дам едно писмо. При него ходят всякакви хора, които търсят информация. Препоръката несъмнено ще ви улесни.

Лордът се приближи до писалището си, написа няколко реда на лист луксозна хартия, сгъна го и го пъхна в един плик.

— Желая ви късмет, защото ще имате нужда от него — каза на прага той и побърза да затвори вратата след Милер, тъй като вятърът беше станал още по-хаплив.

На другата сутрин Милер се качи в самолета на БЕА12 до Кьолн, прибра колата си и потегли на двудневно пътешествие до Виена, използвайки аутобана, който минаваше край Щутгарт, Мюнхен, Залцбург и Линц.

Пренощува в Мюнхен, тъй като му се наложи да пътува бавно по отрупаните със сняг пътища — често в едно-единствено платно, тъй като другото беше заето от булдозери и камиони с пясък, които се опитваха да надвият непрестанно сипещия се сняг. Рано на следващата сутрин отново беше на път и сигурно по обяд би стигнал до Виена, ако в района на Бад Толц, южно от Мюнхен, не беше попаднал на голямо задръстване.

Аутобанът се виеше през гъсти борови гори. Изведнъж насреща му изникна гора от знаци, която настойчиво го подканяше да намали скоростта. Следвайки указанията им, той постепенно спря. В аварийното платно беше спряла полицейска кола с включени предупредителни светлини, а двама полицаи в бели униформи задържаха движението. Същото ставаше и на платното за обратно движение. От двете страни на аутобана личеше някакъв черен път, прокаран сред гъстите редици на боровете. В двата му края стояха войници със светещи палки и очевидно очакваха нещо да се появи от гората.

Изгарящ от нетърпение, Милер смъкна страничното стъкло и викна към полицаите:

— Хей, какво става тук? Защо ни спирате?

Единият от мъжете в бели униформи бавно пристъпи към ягуара и се усмихна.

— Военни маневри. След десет минути трябва да се появи колона танкове.

Първата бойна машина изскочи от гората точно след четвърт час. Дългият хобот на дулото й сякаш душеше мразовития януарски въздух и търсеше скрита опасност. След миг плоското бронирано туловище на танка се измъкна от гората и започна да пресича магистралата с оглушително тракане на веригите.

Старши сержант Улрих Франк беше щастлив човек. На тридесетгодишна възраст вече беше постигнал най-голямата мечта в живота си — да бъде командир на танк. Още помнеше деня, в който се беше родила тази мечта — беше 10 януари 1945 година, когато манхаймското момченце отиде на кино. По време на прегледа екранът се тресеше и виеше, изпълнен до краен предел с „кралските тигри“ на Хасо фон Мантойфел, които бяха тръгнали да спрат офанзивата на англоамериканските войски.

Момчето гледаше със страхопочитание и възторг неясно мержелеещите се фигури на танковите командири, чиито глави в стоманени каски и предпазни очила стърчаха от люковете на ревящите машини. Оказа се, че това е повратният момент в живота на десетгодишния Улрих. Когато излезе от салона, той даде клетва пред себе си, че един ден ще стане командир на танк.

Изпълнението на тази клетва отне деветнадесет години от живота му, но той удържа на дадената дума. На онези зимни маневри в горите край Бад Толц старши сержант Улрих Франк участваше за пръв път като командир на танк — една чудесна машина „М-48 Патън“.

Оказа се обаче, че това ще бъде и последното му учение с такъв тип танк. В казармата чакаха, подредени в редици и блеснали с новата си боя, френски машини „АМХ-135“, с които трябваше да бъде превъоръжена неговата част. По-бърз и по-добре въоръжен от „Патън“, новият „АМХ“ само след седмица щеше да бъде поставен под негово командване.

Франк хвърли поглед към черния кръст, символизиращ принадлежността на бойната машина към армията на новата германска държава, после очите му се спряха под изписаното непосредствено под купола собствено име на танка. Изпита леко съжаление. Макар че беше командир на този танк само от шест месеца, той завинаги щеше да си остане първата му бойна машина, голямата му любов. Беше я кръстил „Драхенфелс“ — „Скалата на дракона“ — името на онова място на завоя на Рейн, където преди столетия Мартин Лутер се заел да превежда Библията на немски език и запратил мастилницата си по изскочилия наблизо дявол. След превъоръжаването този „Патън“ най-вероятно щеше да отиде за претопяване.

Намалявайки ход, танкът прекоси с полюшване крайпътната канавка и бавно изчезна сред дърветата.

Най-накрая Милер се добра до Виена. Беше следобед на 4 януари. Отправи се към центъра и попита къде се намира площад Рудолф, оставяйки ангажирането на стая в хотел за по-късно.

Без затруднения откри № 7 и хвърли поглед към списъка на обитателите. Срещу един звънец на третия етаж беше поставена картичка с надпис „Център за документация“. Той изкачи стълбите и почука на вратата, боядисана в кремав цвят. Някой надникна през шпионката и миг по-късно ключалките изщракаха. На прага застана хубаво русо момиче.

— Какво обичате?

— Казвам се Петер Милер и искам да разговарям с господин Визентал. Нося препоръчително писмо.

Милер извади плика и го подаде на момичето. Тя го погледна колебливо, усмихна се с напрегната усмивка и го помоли да почака. След няколко минути надникна от дъното на коридора и му направи знак да я последва.

— Оттук, моля.

Милер затвори входната врата и тръгна по извития коридор, който свършваше пред някаква затворена врата. Човекът зад бюрото се изправи да го посрещне.

— Влезте, моля — каза Симон Визентал.

Беше по-едър от очакваното, висок и широкоплещест мъж, някъде около шестдесетте, облечен в сако от туид. Беше изгърбен така, сякаш очите му постоянно търсеха да открият някой паднал на земята документ. В ръката си държеше препоръчителното писмо на лорд Ръсел.

Кабинетът му беше малък и претъпкан. Едната му стена беше изцяло заета от лавици с книги, а срещу нея имаше нещо като колаж от увеличени фотокопия на показания и протоколи за разпит на членовете на различни антинацистки организации. В дъното имаше дълъг диван, също затрупан с книги, а прозорчето вляво от вратата гледаше към мрачен вътрешен двор. Тъкмо пред този прозорец беше поставено писалището на домакина. Милер се отпусна в стола пред него, явно предназначен за посетители. Известният ловец на нацисти се настани зад бюрото и още веднъж прочете писмото на лорд Ръсел.

— Лордът пише, че се опитвате да откриете есесовски престъпник — започна без всякакви предисловия той.

— Точно така.

— Мога ли да зная името му?

— Рошман. Капитан Едуард Рошман.

Симон Визентал повдигна вежди и учудено подсвирна.

— „Касапина на Рига“. Един от петдесетте най-търсени престъпници в моя списък. Мога ли да попитам защо се интересувате точно от него?

Милер започна да разказва, като се стараеше да не се впуска в подробности.

— По-добре да започнете отначало прекъсна го Визентал. — Още от историята с онзи дневник.

Наложи му се за четвърти път да разказва всичко, което вече бе изложил пред човека от Лудвигсбург, Кедбъри и лорд Ръсел. Всеки път разказът му ставаше малко по-дълъг, тъй като към него се прибавяше по някой нов щрих от живота на Рошман. Започна от самото начало и млъкна едва след като описа помощта, която му беше оказал английският благородник.

— Сега искам да разбера какво е станало, след като Рошман е скочил от влака — приключи той.

Симон Визентал гледаше към притиснатото от жилищни блокове дворче и мълчеше. Очите му проследяваха снежинките, които колебливо се спускаха в тясната и мрачна шахта.

— Разполагате ли с дневника? — попита накрая той.

Милер бръкна в куфарчето си и постави тетрадката на Таубер върху бюрото.

Визентал я гледаше със страхопочитание, после внимателно се зае да я прелиства.

— Невероятно! — прошепна той, после вдигна глава и се усмихна. — Добре, приемам, че вашият разказ е автентичен…

— Нима сте се съмнявали в това? — вдигна вежди Милер.

— Съмнения винаги съществуват, хер Милер — приятелски каза Симон Визентал. — Вашата история е много странна. Все още не ми е ясен мотивът, поради който именно вие сте се заели да издирвате Рошман.

— Аз съм репортер — сви рамене Милер. — А това е отличен материал за човек като мен.

— Който едва ли някога ще види бял свят и едва ли си струва всичките ви спестявания. Сигурен ли сте, че не влагате нищо лично?

Милер се замисли.

— Вие сте вторият човек, който ми задава този въпрос. Първият беше издателят Хофман, собственик на „Комет“. Защо трябва да влагам нещо лично? Аз съм само на двайсет и девет години, а тази история е станала далеч преди да съм пораснал.

— Разбира се — каза Визентал, хвърли поглед към ръчния си часовник и се изправи. — Часът е пет и ми се иска да се прибера у дома. Бихте ли ми оставили дневника до утре? Искам да го прочета.

— Разбира се — отвърна Милер.

— Чудесно. Ако дойдете в понеделник сутрин при мен, ще се опитам да попълня някои празнини в тази история около Рошман.

В десет сутринта в понеделник Милер отново потропа на вратата на Визентал. Завари го да се бори с огромна купчина кореспонденция, пристигнала през двата почивни дни. При влизането на репортера той вдигна очи и му посочи стола пред себе си. И двамата мълчаха. Ловецът на нацисти внимателно изрязваше ъглите на пликовете и едва след това вадеше съдържанието им.

— Събирам марките — поясни той. — А и искам да пазя пликовете цели.

Занимава се още няколко минути с тази дейност, преди да проговори отново:

— Снощи привърших дневника. Наистина забележителен документ!

— Изненадахте ли се от нещо?

— Не. Поне не от съдържанието му. Всички ние малко или много изживяхме същите ужаси. С известни вариации, разбира се. Но Таубер е изключително прецизен и от него би излязло великолепен свидетел. Забелязвал е всичко, дори и най-незначителните подробности. И съответно ги е записвал. Това е много важно за произнасянето на евентуална присъда в Германия или Австрия. Жалко, че е мъртъв.

Милер се замисли за момент, после вдигна глава.

— Хер Визентал, вие сте първият, преживял всички тези ужаси, с когото лично имам възможност да разговарям. Едно нещо от дневника на Таубер предизвика моето учудване — той казва, че понятието „колективна вина“ не съществува. Но вече двайсет години на нас, германците, постоянно ни се втълпява, че сме виновни. Всички, без изключение. Вие споделяте ли това мнение?

— Не — простичко отвърна ловецът на нацисти. — Таубер е напълно прав.

— Но как е възможно да мислите така? Нали сме убили милиони?

— Вие лично не сте били там, вие лично никого не сте убили. Както казва Таубер, трагедията е там, че истинските убийци са избегнали правосъдието.

— Тогава кой на практика е ликвидирал всичките тези хора?

Симон Визентал го наблюдаваше внимателно.

— Чували ли сте нещо за различните организации в рамките на СС? — попита го той. — За обособените отдели, които носят пряка отговорност за убийството на милиони хора?

— Не.

— Значи трябва да ви просветля. Сигурно сте чували за Имперското икономическо управление на Райха, което се е занимавало с експлоатацията на хората преди тяхното ликвидиране, нали?

— Да, чел съм някои неща.

— В известен смисъл тяхната работа е била междинно звено на една цялостна операция — започна Визентал. — Останалото — уточняване на жертвите сред цялата маса на населението, отделянето, транспортирането и ликвидирането им след съответната икономическа експлоатация, е било основната задача на РСХА — Главната имперска служба за сигурност на Третия райх. На практика именно тя е физическият убиец на милионите, за които говорим. Странното прибягване до думата „сигурност“ в наименованието й произтича от факта, че нацистите са смятали своите жертви за заплаха за Райха, който трябва да вземе съответните мерки срещу тях. В задачите на РСХА влиза и задължението да разкрива, разпитва и затваря в съответния концлагер и останалите врагове на Райха — комунисти, социалдемократи, либерали и свещеници с големи уста, бойци от Съпротивата в окупираните територии, а накрая и висши военни като фелдмаршал Ервин Ромел и адмирал Вилхелм Канарис, заподозрени в създаване на антихитлеристки настроения и съответно ликвидирани.

РСХА е била разделена на шест отдела. Първи отдел се занимава с административни и кадрови въпроси. Втори отдел — с финанси и материално снабдяване. Трети отдел съдържа в себе си вдъхващите ужас Служба за имперска сигурност и политическата полиция, ръководени първоначално от Райнхард Хайдрих, а след убийството му при бомбения атентат в Прага — от Ернст Калтенбрунер, който пък намира смъртта си на бесилката на Съюзниците. Техните екипи са автори на всички изтънчени мъчения, прилагани върху заподозрените в предателство, независимо дали това са били германци или жители на окупираните територии.

Четвърти отдел е Гестапо, начело на който е стоял все още намиращият се в неизвестност Хенрих Мюлер. Департамент Б-4 в този Четвърти отдел се е занимавал пряко с еврейските въпроси. Той беше ръководен от Адолф Айхман — същия, когото израелците отвлякоха в Аржентина и впоследствие екзекутираха. Пети отдел е криминалната полиция, а Шести — външното разузнаване.

Двамата ръководители на Трети отдел — първо Хайдрих, а после и Калтенбрунер — са и началници на цялата РСХА, а заместник е шефът на Първи отдел — генерал-полковникът от СС Бруно Щрекенбах, който понастоящем получава добра заплата от един универсален магазин в Хамбург и живее във Фьогелвайде.

Тръгнем ли да специфицираме вината, най-голяма част от нея ще се падне на тези два отдела. Нейни носители действително са хиляди престъпници, но не и милионите обикновени хора, които съставляват населението на днешна Германия. Теорията за колективната вина на шейсет милиона германци, включително онези деца, жени и старци, онези войници, моряци и летци, които нямат нищо общо с масовите убийства, се ражда сред определени среди на Съюзническите сили, но впоследствие се прегръща от бившите есесовци, тъй като за тях е изключително удобна. Тя е най-добрият им съюзник, защото за разлика от мнозинството германци есесовците прекрасно знаят, че докато не бъде поставена под съмнение теорията за колективната вина, никой няма да търси преките извършители или поне няма да ги търси достатъчно настойчиво. От всичко това следва, че дори и в наши дни истинските убийци от СС продължават да се крият зад тази теория.

Милер преосмисляше чутото. Чувстваше се леко замаян от споменаваните цифри. Да се разделят 14 милиона души на отделни личности, беше невъзможно. Много по-лесно бе да извика в съзнанието си представата за един-единствен мъж, проснат мъртъв върху носилката под хамбургския дъжд.

— Вярвате ли в мотивите, довели Таубер до самоубийство? — попита той.

Визентал внимателно разглеждаше плика с две красиви африкански марки, който държеше в ръце.

— Мисля, че е бил прав да смята, че никой няма да му повярва. Да повярва на това, че е видял Рошман жив и здрав на входа на операта. В това отношение има право.

— Но той дори не е уведомил полицията — каза Милер.

Симон Визентал отряза ъгълчето на следващия плик и хвърли поглед върху написаното вътре. След известна пауза отново проговори:

— На практика би трябвало да го стори, но лично аз не вярвам, че то би променило нещата. Поне там, в Хамбург.

— Какво му е на Хамбург?

— Вие ходихте в Главната прокуратура, нали? — попита го меко Визентал.

— Да. И трябва да призная, че не горяха от ентусиазъм да ми помогнат.

— Страхувам се, че Главната прокуратура на Хамбург се радва на определена репутация тук, в този център — вдигна глава Визентал. — Да вземем за пример човека, когото споменава в дневника си Таубер — генерала от Гестапо Бруно Щрекенбах. Преди малко ви говорех за него, спомняте ли си?

— Разбира се — отвърна Милер. — И какво?

Вместо отговор Симон Визентал разрови купчината документи върху бюрото си и измъкна някакъв лист.

— Ето — каза той, без да отделя поглед от написаното. — Документ 141 ИС 747/61. Добре известен на органите на германското правосъдие. Искате ли да научите съдържанието му?

— Разполагам с достатъчно време — отвърна Милер.

— Отлично. Тогава слушайте — шеф на Гестапо в Хамбург преди началото на войната. Бърза кариера към върховете на СД и СП — Службата за сигурност и тайната полиция на РСХА. През 1939 година създава в Полша първите взводове убийци. В края на 1940 година вече е началник на СД и СП, които действат на територията на Полша — това е тъй нареченото „генерално правителство“ със седалище в Краков. През този период подразделенията на СД и СП ликвидират десетки невинни поляци с помощта на така наречената „Операция АБ“.

В началото на 1941 година въпросното лице се завръща в Берлин, назначено на поста началник „Личен състав“ на СД — Трети отдел на РСХА. Става първи заместник на Райнхард Хайдрих. Малко преди нахлуването в Русия организира създаването на взводове убийци, които трябва да се движат в тила на настъпващата армия. Като началник-кадри той има възможност да си подбере лично необходимите хора, които без изключение са убийци от СД.

Не закъснява и поредното повишение — става началник-кадри на всичките шест отдела на РСХА, приемайки същевременно поста първи заместник-началник на РСХА. Над него е само Хайдрих, а след като чешките партизани го ликвидират през 1942 година — Ернст Калтенбрунер. В качеството си на кадровик той поема цялата отговорност за взводовете убийци и редовните части на СД, които вилнеят из окупираните територии.

— И къде казвате, че се намира днес този човек? — попита Милер.

— Разхожда се из Хамбург, свободен като вятъра — отвърна Визентал.

— И дори не са го арестували? — смая се Милер.

— Кой да го арестува?

— Полицията на Хамбург, естествено.

Вместо отговор Визентал извика секретарката си и я помоли да му донесе една дебела папка, върху която пишеше „Правосъдие — Хамбург“. Разтвори я, измъкна някакъв документ и внимателно го приглади с длан. После го постави пред Милер така, че той да прочете само лявата му половина.

— Тези имена говорят ли ви нещо?

Милер сви вежди и хвърли бърз поглед върху написаното.

— Разбира се — отвърна той. — Няколко години работих като полицейски репортер. Всички тези хора са високопоставени офицери в полицията. Защо питате?

— Сега разгърнете листа — нареди му Визентал.

Милер се подчини и пред очите му се разкри следният текст:

Милер приключи с четенето и вдигна глава със смаяно изражение на лицето.

— Господи!

— Сега разбирате защо един генерал от СС все още се разхожда на свобода из Хамбург, нали?

Милер отново погледна списъка с невярващи очи.

— Ето какво е имал предвид Бранд, когато ми каза, че разследването на нацистките престъпления не е много по вкуса на хамбургската полиция!

— Вероятно — кимна Визентал. — А тамошната Главна прокуратура едва ли е от най-енергичните. Все пак в нея работи и един честен юрист, когото вече няколко пъти се опитват да уволнят.

На вратата се появи главата на симпатичната секретарка.

— Чай или кафе? — любезно попита тя.

След почивката за обяд Милер отново се върна в документационния център на Визентал. Там го чакаше изненада — ловецът на нацисти беше разстлал върху писалището си няколко документа от собственото си досие за Едуард Рошман.

Милер се настани пред бюрото, извади бележника си и зачака.

Симон Визентал се облегна назад и започна да разказва историята на това, което се беше случило с Рошман след 8 януари 1948 година.

Англичаните и американците се договорили след разпита на Рошман в Дахау той да бъде върнат обратно в английската зона, най-вероятно в Хановер, където трябвало да чака собствения си процес. Присъдата му положително щяла да бъде смърт чрез обесване. Но още в затвора в Грац той започнал да крои планове за бягство.

Успял да се свърже с една нелегална организация, която подпомагала изчезването на бивши нацисти от територията на Австрия. Наричала се „Шестоъгълна звезда“ — име, което очевидно нямало нищо общо с еврейския символ, а просто указвало, че организацията действа в шест от най-големите градове на Австрия.

На 8 януари събудили Рошман и го откарали на гарата в Грац. В купето възникнал кратък спор. Сержантът от военната полиция настоявал арестантът да пътува с белезници, докато колегата му от Службата за сигурност държал да ги свалят. Рошман успял да наклони везните в своя полза, като казал, че има остро разстройство от храната в затвора, и помолил да го заведат в тоалетната. Свалили му белезниците и единият от сержантите чакал пред вратата на тоалетната. Докато влакът с пъшкане се клатушкал през заснежените поля, Рошман още три пъти помолил да бъде отведен в клозета. Вероятно тогава успял да отвори прозореца и го оставил леко прикрепен към рамката.

Есесовецът ясно съзнавал, че трябва да изчезне, преди да бъде предаден на американците в Залцбург. Оттам до мюнхенския затвор най-вероятно щял да пътува с кола и бягството му щяло да бъде изключено.

Но минавали гара подир гара, а влакът продължавал да се движи с доста висока скорост. На гара Ханайн единият от сержантите отишъл да купи нещо за закуска. Рошман пак помолил да го заведат в клозета. Придружил го сержантът от тайната полиция — същият, който бил настроен по-благосклонно към него. Той само го предупредил да се въздържа, докато влакът е на гарата, и го бутнал в тясната кабинка. Когато влакът бавно започнал да се изнизва от гарата на Халайн, Рошман се промушил през прозорчето и скочил в снега. Изтекли цели десет минути, преди изпадналият в паника сержант да разбие вратата. Но влакът вече препускал с пълна скорост през планините към Залцбург.

Полицейското следствие установява, че беглецът е пресякъл заснежените поля и се е добрал до хижата на някакъв селянин. На следващия ден напуснал територията на Горна Австрия и успял по някакъв начин да се свърже с организацията „Шестоъгълна звезда“. Нейните хора го настанили като общ работник в някаква тухларна, а след това потърсили връзка с ОДЕССА, за да го прехвърлят в Южна Италия.

По онова време ОДЕССА поддържала тесни контакти с бюрото за набиране на доброволци за френския Чуждестранен легион, в който намирали подслон доста бивши есесовци. Четири дни след като хората от двете организации се свързали помежду си, един камион с френски регистрационен номер спрял в покрайнините на селцето Остермитинг. Не след дълго в него се качили Рошман и още пет укриващи се нацисти. Шофьорът от Чуждестранния легион имал необходимите документи за безпрепятствено преминаване на границата. Шестимата есесовци спокойно стигнали до градчето Мерано, отвъд италианската граница. Там ги чакал представител на ОДЕССА, който платил в брой солидна сума за всеки от превозените хора.

От Мерано Рошман бил закаран в Римини, където имало транзитен лагер за бежанци. Там той за пръв път прибягва до новото си име — Фриц Бернд Вегенер.

Малко по-късно е прехвърлен във францисканския манастир в Рим, където изчаква новите си документи за самоличност. След като ги получава, той спокойно заминава за Неапол и си взема билет за кораб, който трябва да отплава за Буенос Айрес. По време на престоя си в манастира, солидна сграда на римската улица Сицилия, той попада в компанията на доста бивши есесовци, за които полага лични грижи епископ Алоис Хюдал.

В столицата на Аржентина Рошман е посрещнат от представител на ОДЕССА, който го настанява на квартира у семейство Видмар, обитаващо сграда на улица Иполито Иригойен. В тази мебелирана стая той живее в продължение на няколко месеца. В началото на 1949 година са му отпуснати 50 000 долара от фондовете на Борман и той открива фирма за износ на дървен материал. Тя работи предимно със Западна Европа и приема името „Щемлер и Вегенер“, тъй като издадените му от Ватикана документи определят окончателно самоличността му като Фриц Бернд Вегенер, родом от Южнотиролската област в Италия.

Назначава за своя секретарка немското момиче Ирмтрауд Зигрид Мюлер, за което през 1955 година се оженва, въпреки че съпругата му Хела продължава да живее в Грац. За пръв път Рошман започва да проявява признаци на нервност. През 1952 година ракът отнася Ева Перон — съпругата на аржентинския диктатор, която до този момент е управлявала задкулисно страната. Три години по-късно столицата осъмва залята с антиправителствени лозунги и Рошман си прави съответните изводи. Той съзнава, че падне ли Перон, наследниците му повече от сигурно ще вдигнат протекциите над укриващите се в Аржентина бивши нацисти. По тази причина Рошман взема новата си съпруга и заминава за Египет.

Там прекарва трите летни месеца на 1955 година, след което отпътува за Германия. Едва ли някой там би се заинтересувал от самоличността на този човек, но той е провален от гнева на една измамена жена. През лятото на 1955 година Хела Рошман изпраща писмо на адреса на семейство Видмар в Буенос Айрес. Бившият наемател не е оставил новия си адрес и по тази причина хазаите отварят плика. От тях съпругата в Грац научава, че Рошман се е върнал в Германия, като малко преди това е подписал брак със секретарката си.

Съпругата без колебание уведомява полицията за новата самоличност на неверния си мъж. Срещу Рошман е заведено следствие за двуженство и е издадена заповед за арестуването му. Всички полицейски участъци във Федералната република получават съобщението, че се издирва лицето Фриц Бернд Вегенер.

— Открили ли са го? — попита с нескрит интерес Милер.

— Не — поклати глава Визентал. — Пак успява да изчезне. Положително с нов комплект документи за самоличност и положително на територията на Германия. Сега разбирате защо вярвам, че Таубер действително го е видял. Всичко съвпада с известните до този момент факти.

— А къде се намира първата му съпруга Хела Рошман? — попита Милер.

— Продължава да си живее в Грац.

— Струва ли си да влизам във връзка с нея?

— Съмнявам се — поклати глава Визентал. — След като веднъж го е предала, Рошман едва ли би й разкрил новото си убежище, още по-малко пък новата си самоличност. Когато прикритието на името Вегенер е пропаднало, той сигурно е бил доста притеснен и дяволски бързо е трябвало да си осигури нови документи.

— А кой би могъл да му ги достави? — попита Милер.

— ОДЕССА, разбира се.

— Какво точно представлява ОДЕССА? На няколко пъти споменавате това име във връзка с историята на Рошман.

— Никога ли не сте го чували? — учуди се Визентал.

— Не, до този момент никога.

Симон Визентал хвърли поглед върху часовника си и каза:

— Най-добре ще е да дойдете утре сутринта. Тогава ще ви разкажа всичко за нея.