Досието O.D.E.S.S.A.

13.

Франц Байер беше дебел, закръглен и добродушен — също като съпругата си. Предупреден от Верволф да очаква преследвания от властите младеж, той излезе да го посрещне на стълбите и малко преди осем го въведе във всекидневната да го представи на жена си. Като всяка добра домакиня, тя веднага след това изчезна по посока на кухнята.

— За пръв път ли идвате във Вюртемберг, драги Колб? — попита го той.

— Наистина никога досега не съм бил тук — отвърна Милер.

— Ние се гордеем със своето гостоприемство — похвали се Байер. — А вие май днес нищичко не сте хапвали, нали? Личи, че сте изгладнели.

Милер призна, че наистина е пропуснал закуската и обяда, тъй като през цялото време се е намирал във влака. Байер изглеждаше не на шега разтревожен от този факт.

— Какъв ужас, Господи! — възкликна той. — Но вие трябва да се храните! Знаете ли, хайде да отскочим до града и да похапнем нещичко. Глупости, момчето ми, това е най-малкото, което мога да направя за вас!

Той изчезна във вътрешността на къщата колкото да съобщи на жена си, че излизат да вечерят навън, и десет минути по-късно колата му ги носеше към центъра на града.

Дори когато човек натиска педала до дъно, разстоянието между Нюрнберг и Щутгарт по стария път Е-12 се изминава за не по-малко от два часа. А през тази нощ Макензен правеше точно това — безмилостно натискаше педала на газта. Половин час след телефонния разговор с Верволф, получил адреса на Байер и инструктиран подробно, той вече беше на път. Точно в десет и половина спирачките на колата му изскърцаха пред жилището на Байер.

Предупредена от Верволф, че човекът, представящ се за Колб, вероятно е информатор на полицията, фрау Байер се беше превърнала в една разтреперана от страх женица. Напрегнатото лице на Макензен, появило се в отвора на вратата, съвсем не допринесе за успокоението й.

— Кога излязоха?

— Около осем и четвърт — отвърна със заекване тя.

— Казаха ли къде отиват?

— Не. Франц каза, че отиват да похапнат някъде, защото младежът цял ден не бил слагал залък в уста. Аз му предложих да приготвя нещо у дома, но той открай време обича да вечеря навън. Прави всичко възможно, за да излезе…

— Вие сте видели как Колб паркира колата си. Къде е тя?

Жената описа уличката, на която беше паркиран ягуарът. Макензен се замисли.

— Имате ли представа къде може да са отишли? — попита накрая той.

— Обича да си похапва в „Трите яребици“ на Фридрих Щрасе — промълви тя. — Обикновено първо отива там, а едва след това почва да търси други заведения…

Макензен напусна къщата и измина неколкостотинте метра до паркирания ягуар. Внимателно го разгледа, защото искаше да бъде сигурен, че ще познае тази кола където и да я види. Запита се дали да не остане тук и да изчака появата на Милер. Но Верволф му беше заповядал да открие Байер и да го предупреди, а едва след това да се погрижи за репортерчето. Това беше причината, поради която стигна до решението да не звъни в „Трите яребици“. Предупреди ли Байер в момент като този, Милер положително ще разбере, че е разкрит, и ще направи нов опит да изчезне.

Макензен погледна часовника си. Беше единадесет без десет. Качи се в мерцедеса си и подкара към центъра на града.

Разтворил широко очи, Йозеф лежеше в леглото на малкия и занемарен хотел в покрайнините на Мюнхен. Телефонът до главата му иззвъня. Служителят на рецепцията му съобщи, че на негово име се е получила телеграма. Той стана и отиде да я вземе.

Настанил се на паянтовата масичка, той внимателно разряза плика и се зачете в съдържанието му. Ето какво пишеше там:

Списъкът на плодовете и зеленчуците беше дълъг, но всички те фигурираха в експортната листа на Израел и телеграмата по нищо не се отличаваше от обикновена оферта, изпратена в отговор на запитването на един германски търговец, който се занимава с внос на такива стоки. Използването на международния телеграф едва ли е най-сигурната връзка, но всеки ден Западна Европа се залива от такова огромно количество търговски телеграми, че за проверката им положително би била необходима цяла армия специалисти.

Йозеф извади молив и внимателно подреди цифрите в колонки. На думите не обръщаше никакво внимание. Петцифрените групи числа, на които бяха разделени марките и пфенингите, изчезнаха. Когато всички цифри бяха подредени, той ги преобразува на шестцифрени групи. След това извади датата — 20. 2. 1964 година, от всяка от тях. Тази група числа придоби следния вид — 20264.

Шифърът се заключаваше в несложен буквен код, базиращ се на евтиното издание на „Нов световен речник“ на издателство „Уебстър“, отпечатано по поръчка на нюйоркската Обществена библиотека. Първите три цифри сочеха съответната страница на речника. Четвъртата беше произволно число между едно и девет. Ако то е тек — трябваше да се търси първата колона в страницата, ако е чифт — втората. Последните две цифри обозначаваха номера на точната дума в речника, търсена от горе на долу. В продължение на половин час Йозеф съсредоточено работеше. Накрая свърши с дешифрирането, прочете съобщението и бавно стисна главата си в ръце.

Тридесет минути по-късно вече се намираше в дома на Леон. Лидерът на отмъстителите прочете шифрограмата и яростно изруга.

— Съжалявам — каза накрая той. — Но това не можех да го зная!

В течение на шест дни МОСАД беше успяла да се сдобие с три независими една от друга информации, които не бяха известни на седналите край масата мъже. В първата резидентът на израелското разузнаване в Буенос Айрес съобщаваше, че неизвестно лице е изплатило равностойността на един милион марки на някой си „Вулкан“, който трябвало да приключи с последната фаза на своята научноизследователска програма.

Втората беше от един банков служител от еврейски произход в Швейцария, който имаше достъп до паричните транзакции от банковите сметки на нацистите — същите, от които ОДЕССА плащаше на своите хора в Западна Европа. Съобщението гласеше, че в една от тези сметки от Бейрут е преведена сумата един милион марки. Същата е била изтеглена в брой от личния влог на някой си Фриц Вегенер — влог, стоял замразен повече от десет години.

Третата беше от един египетски полковник, заемащ високопоставено положение в Силите за сигурност, занимаващи се с охраната на „Фабрика 333“. Срещу една внушителна сума в добавка на предстоящата му пенсия този човек се беше съгласил да проведе разговор с представител на МОСАД в един римски хотел. Полковникът потвърдил, че египетските ракети са напълно готови и чакат само надеждна система за теленасочване. Такава система била във фаза за разработка от някаква западногерманска фирма и вече струвала на ОДЕССА над един милион марки.

Заедно с хиляди информации от подобен характер тези съобщения били вкарани в компютърната банка на професор Йовел Нееман, човека, който пръв прибягва до научна обработка на разузнавателни данни, а след години става баща на израелската атомна бомба.

Далеч надвишаващи селективния капацитет на човешката памет, тихо мъркащите компютърни микрочипове свързват безпогрешно трите независими информации. В резултат се оформя и заключението — преди жена му да го разкрие през 1955 година, Рошман е живял под името Фриц Вегенер.

В нелегалната квартира на отмъстителите Йозеф стана и се надвеси над Леон.

— От този момент нататък аз оставам тук! — заяви решително той. — Няма да мърдам от телефона. От вас искам да ми намерите един мощен мотоциклет и съответното облекло към него. След час да са тук! Трябва да бъда готов веднага да тръгна към мястото, от което ще благоволи да се обади скъпоценният ви Милер! Ако изобщо го направи…

— Ако го разкрият, едва ли ще успееш да стигнеш достатъчно бързо при него — възрази Леон. — Нищо чудно, че ме предупредиха да се държа настрана. Те ще го убият в момента, в който се доближи прекалено до техния човек!

Леон излезе от мазето, а Йозеф още веднъж прочете пристигналата от Тел Авив телеграма:

Йозеф седна до масата и се зае да смазва и зарежда своя валтер. От време на време очите му прескачаха към телефона. Но той мълчеше.

Байер се оказа отличен домакин и компаньон. Преливащ от добро настроение, той гръмогласно се смееше на любимите си вицове и Милер напразно се опитваше да поведе разговор за новия си паспорт.

Байер само го потупваше по гърба и казваше:

— Остави това на мен, момчето ми. Остави всичко в ръцете на стария Франц и не мисли за нищо!

След тези думи попипваше дясната страна на носа, намигаше дяволито и отново потъваше във вълните на доброто си настроение.

По време на осемте години репортерска работа Милер беше усвоил едно трудно изкуство — да пие, без да се напива. Но сега това му се отдаваше трудно, тъй като не беше свикнал на бялото вино, с което Байер щедро поливаше храната. Все пак това вино има някои предимства, когато един човек се опитва да напие друг — то се сервираше в специални кофички с лед и издебвайки дебелака, на три пъти успя да изсипе чашата си в тях.

До десерта успяха да изгълтът две бутилки превъзходно и леденостудено рейнско вино. Натъпкан в тясното си сако, което, кой знае защо, отказваше да разкопчае, Байер започваше да се поти. Това, разбира се, засили жаждата му и той поръча трета бутилка.

Милер се престори, че не вярва на способностите му да изготви фалшив паспорт, и изказа опасение, че вероятно ще бъде арестуван поради ролята си в разигралите се през 1945 година събития в лагера Флосенбург.

— Ще ви трябват няколко мои снимки, нали — разтревожено попита той.

— Да, две… Няма проблеми. Ще се щракнеш в някоя от автоматичните кабини на гарата. После ще изчакаш да ти пораснат косата и мустаците и никой няма да те познае…

— А после? — замаяно попита Милер.

Байер се приведе към него и тлъстата му ръка го обхвана през раменете. Дъх на вино обля лицето на младежа.

— После ще пратя един човек да се разходи до едно място и седмица по-късно паспортчето ти е готово — изкиска се в ухото му той. — С него ще ти извадим и нова шофьорска книжка, ама трябва да се явиш на изпит. После ще ти направим и чисто нова социална осигуровка. За властите ще бъдеш един човек, който се връща в родината след петнайсетгодишно изгнание. Няма проблеми, момчето ми, не бива да се тревожиш!

Макар явно да се напиваше, Байер продължаваше да владее езика си. Той млъкна, а Милер се отказа да го притиска, тъй като имаше опасност дебелият съвсем да се затвори в себе си.

Макар да умираше за чаша кафе, Милер отклони предложението на Байер в този смисъл, страхувайки се, че онзи ще изтрезнее от него. Дебелият плати от добре натъпкания си портфейл и двамата тръгнаха към гардероба. Часът беше десет и половина.

— Вечерта беше чудесна, хер Байер — каза Милер. — Много ви благодаря.

— Франц, Франц — поправи го онзи и с усилие започна да навлича топлото си палто.

— Предполагам, че това е всичко, което може да ни предложи нощният живот на град като Щутгарт — отбеляза Милер, докато обличаше своето.

— Глупчо! — скара му се Байер. — Не знаеш в какво славно градче си попаднал. Имаме най-малко половин дузина страхотни кабарета! Искаш ли да отидем?

— Искате да кажете — заведения със стриптийз и всичко останало? — ококори се насреща му Милер.

Байер весело изхъмка.

— Ама сериозно? — настоя Милер. — Нямам нищо против да погледам как някоя сладурана се освобождава от дрешките си!

Байер даде на гардеробиерката щедър бакшиш и тромаво се насочи към изхода.

— Какви нощни заведения има в Щутгарт? — продължи да го разпитва с невинен глас Милер.

— Чакай да видим — спря се дебелият. — „Мулен Руж“, „Балзак“, „Империал“ и „Сайонара“… Още „Мадлен“ на Еберхарт Щрасе…

— Еберхарт ли? — учуди се Милер. — Какво съвпадение, Господи! Така се казваше шефът ми в Бремен — същият, дето ми помогна да се измъкна и ме прати при онзи адвокат в Нюрнберг.

— Много добре, отлично! — възкликна Байер и решително се насочи към колата си. — Значи отиваме там!

В дванадесет без четвърт колата на Макензен спря пред входа на „Трите яребици“. Той видя, че оберкелнерът изпраща последните гости, и се насочи към него.

— Хер Байер ли? Да, беше тук. Пред около половин час си тръгна.

— Имаше ли с него един младеж с къса кестенява коса и тънки мустачки?

— Точно така. Спомням си, че седяха на онази маса — ей там, в ъгъла.

Макензен безцеремонно натика в ръката на човека банкнота от двадесет марки.

— Трябва да го открия на всяка цена! — каза той. — Спешен случай, знаете, жена му внезапно припадна…

Лицето на оберкелнера изрази искрено съчувствие.

— Господи, това е ужасно! — промърмори той.

— Разбрахте ли къде отидоха?

— Честно казано, не — отвърна човекът и се обърна да повика един от подчинените си. — Ханс, нали ти обслужва хер Байер и госта му на онази маса в ъгъла? Споменаха ли нещо за намеренията си да ходят из други заведения?

— Не — отвърна Ханс. — Не съм чул такова нещо.

— Пробвайте гардеробиерката — досети се оберът. — Може би тя е дочула нещо…

Макензен се насочи към момичето и след миг поиска брошурата със заглавие „Къде и какво в Щутгарт“, с която разполагаше всяко реномирано заведение. В раздела с кабаретата бяха изписани половин дузина имена, а в средната част на брошурата имаше начертан план на централните градски улици. Той скочи в колата и потегли към първото име от списъка.

Милер и Байер се настаниха на масичка за двама в нощния бар на „Мадлен“. Пресушавайки второто си двойно уиски, Байер се кокореше към пищната хубавица, която виеше бедра на подиума, а пръстите й сръчно опипваха закопчалките на миниатюрния сутиен. Когато този атрибут най-накрая падна на пода, дебелият сръга Милер в ребрата и възкликна:

— Гледай какво нещо, момче, гледай!

Отново беше обзет от пристъп на лудо веселие, макар че полунощ отдавна минаваше, а той самият беше порядъчно пиян.

— Неспокойно ми е, хер Байер — прошепна Милер. — Нали аз съм този, дето се крие? За колко време ще ми осигурите паспорт?

Байер го прегърна през рамото.

— Нали ти казах вече, Ролф, стари приятелю. Няма за какво да се тревожиш. Остави всичко в ръцете на стария Франц! — Той намигна с хитро изражение на лицето и добави: — Във всеки случай паспортите не ги правя аз. Аз само изпращам снимките на човека, който ги прави, а седмица по-късно той ми дава готовия паспорт. Няма проблеми. Я пийни още едно със стария Франц и си отпусни душичката! — Месестата му лапа се размаха във въздуха и той изрева: — Келнер, още по едно!

Милер се облегна назад и започна да пресмята. Ако трябва да чака да му порасне косата, а след това да го снимат, това положително ще му отнеме седмици. Беше явно, че колкото и да се налива, Байер едва ли ще му каже името на фалшификатора.

Беше изключено да изведе дебелака от клуба, преди да свърши поне първият номер на подиума. Когато най-накрая се озоваха навън сред студения и свеж нощен въздух, вече минаваше един часът. Краката на Байер се подгъваха и той се беше облегнал на рамото на Милер. Внезапният шок на ледения въздух изведнъж го довърши.

— По-добре да карам аз — каза Милер, като наближиха паркираната зад ъгъла кола. Бръкна в джоба на дебелия, измъкна ключовете и го поведе към дясната врата. Байер не се възпротиви. Милер седна зад волана и завъртя ключа. В момента, в който потегли, от срещуположната страна на улицата се появи един сив мерцедес, който паркира на двадесетина метра зад тях. Зад стъклото му Макензен напрегна взор да разчете номера на потеглящата пред него кола. Вече беше успял да обиколи пет нощни заведения. Увери се, че номерът е същият, който му беше дала фрау Байер. Ловецът на хора плавно отпусна съединителя и последва отдалечаващата се кола.

Милер караше бавно, тъй като си даваше сметка за количеството алкохол, което беше погълнал. Никак не му се искаше точно сега да го спре някой нощен патрул и да го подложи на алкохолна проверка. Подкара колата не към жилището на Байер, а към своя хотел. Дебелият през цялото време дремеше и главата му клюмаше напред, разстилайки няколко пласта тлъстина по яката и вратовръзката му.

Милер спря пред хотела и го сръга.

— Хайде, Франц! Ставай да му ударим по едно последно за лека нощ!

Дебелият стреснато се огледа.

— Трябва да се прибирам — изфъфли той. — Жена ми ме чака.

— Хайде, хайде! Само по едно малко, за да приключим хубавата вечер както трябва. Ще си вземем една четвъртинка в стаята и ще си побъбрим за старото време!

Байер пиянски се ухили.

— За едно време, а? Адски гот си живеехме тогава, Ролф!

Милер заобиколи колата и отиде да помогне на дебелия да слезе.

— Страшно време беше! — съгласи се той, докато прикрепяше несигурно пристъпващия дебелак. — Ела да си спомним за него.

Недалеч от тях един сив мерцедес угаси светлините си и се сля с уличния мрак.

Ключът от стаята беше в джоба на Милер. Байер фъфлеше нещо, а нощният портиер клюмаше зад гишето си.

— Шт, тихо! — прошепна Милер. — Не трябва да вдигаме шум!

— Не трябва да вдигаме шум! — повтори послушно Байер и се заклатушка на пръсти към стълбището като някакъв огромен и смешен слон. Поел нагоре, той не издържа и шумно се изкиска на собственото си актьорско майсторство. За щастие стаята на Милер беше на първия етаж и Байер стигна до нея без особени проблеми. Младежът отключи вратата, светна лампата и настани дебелия си гост в единствения стол — едно твърдо и неудобно старо кресло с дървени облегалки за ръцете.

Изправен на тротоара, Макензен внимателно наблюдаваше тъмната фасада на хотела. Когато прозорецът на Милер светна, той запечата в паметта си неговото местоположение — на първия етаж, в дясната половина на сградата.

Запита се дали да не се качи горе и да ликвидира Милер в момента, в който онзи отвори вратата. Възпряха го две обстоятелства. През остъклената врата виждаше, че тътрузенето на Байер покрай гишето на рецепцията беше събудило нощния портиер, който се мотаеше из преддверието. Той несъмнено би запомнил човека, който в два часа сутринта се изкачва по стълбите, и подробно би го описал на полицията. Втората причина да се въздържи беше състоянието на самия Байер. Видял как Милер го подкрепя, той си даваше сметка, че едва ли ще успее да го измъкне бързо и незабележимо от хотела след ликвидирането на Милер. А ако Байер бъде заловен от полицията, Верволф несъмнено ще си има големи неприятности. Макар и добродушен на външен вид, Байер беше отдавна търсен от властите есесовски престъпник, който заемаше отговорен пост в ОДЕССА.

Един страничен фактор го доведе до единственото правилно според него решение. Срещу хотела се издигаше грамадата на някакъв недовършен строеж, към двата етажа на който водеше стълбище от груб бетон. Макензен реши да се скрие там и да чака, докато му се отдаде възможност да опита това, което беше намислил. Един точен изстрел щеше да свърши цялата работа, а Милер нямаше къде да ходи. Обърна се и тръгна към колата си, в която държеше винаги готова ловната си пушка.

Ударът завари Байер напълно неподготвен. Притъпени от алкохола, реакциите му не бяха достатъчно бързи. Преструвайки се, че търси бутилка уиски, Милер мина зад него и извади една вратовръзка от гардероба си. Всъщност имаше само две — другата беше под яката му. Свали и нея.

Никога досега не беше използвал ударите, които бе усвоил като новобранец в просторната казармена зала преди повече от десет години. И по тази причина нямаше представа колко ефективни могат да бъдат те. Гледан отзад, масивният розов врат на Байер приличаше на внушителна планина от сланина и това го накара да употреби цялата си сила. В момента на удара онзи продължаваше да мърмори: „Ех, едно време! Какво беше едно време…“

Въпреки всичко това едва ли можеше да се нарече нокаутиращ удар, тъй като ръбът на ръката му беше мек и нетрениран, а Байер бе защитен от солиден пласт тлъстина. Оказа се обаче, че и той е напълно достатъчен. Когато съзнанието на човека, изпълняващ важна свързваща функция в редовете на ОДЕССА, най-накрая се проясни, двете му ръце бяха здраво завързани за ръчките на креслото.

— Какво става, по дяволите? — изруга той, докато тръскаше глава да избистри мудно мърдащите в нея мисловни процеси. Междувременно влезе в действие и собствената му вратовръзка, която здраво прикрепи към крака на стола левия му глезен, а за десния свърши работа изтръгнатият телефонен кабел.

Главата му се повдигна към Милер бавно като на пробуждащ се от сън бухал, а малките, приличащи на копчета очички постепенно се проясниха.

— Не можеш да ме измъкнеш оттук! — дрезгаво промърмори той. — Няма начин да ме замъкнеш чак до Тел Авив! А и нищо не можеш да докажеш, защото никога не съм докосвал някой от вашите…

Монологът му беше безцеремонно прекъснат от чифт навити на руло чорапи, които Милер натика в устата му. Ролята на лицева превръзка отлично изпълни вълненото шалче, което грижовната му майка беше скътала сред багажа. Над шарената плетка оставаха да се виждат само малките очички, които го гледаха с бясна злоба.

Милер взе табуретката и се настани на петдесет сантиметра от лицето на своя пленник.

— Сега слушай внимателно, дебела свиньо! — прошепна той. — Аз не съм израелски агент и никой никъде няма да те води! Ще стоиш тук и ще говориш, ясно ли ти е?

Получи единствено един преливащ от злоба поглед. Очите на Франц Байер бяха престанали да премигват замаяно. Бяха кръвясали от ярост и той приличаше на някакъв разгневен шопар, който наднича от храсталаците.

— Преди да изтече тази нощ, от теб трябва да науча името и адреса на човека, който фалшифицира паспортите за ОДЕССА.

След тези думи Милер хвърли поглед из стаята, взе настолната лампа от масичката до леглото и я занесе при вързания дебелак.

— А сега, Байер, или както ти е името, аз ще сваля превръзката от устата ти, за да започнеш да говориш. — Ръката му разклати тежката поставка на лампата. — Направиш ли опит да викаш, тази вещ ще се пръсне в черепа ти! И хич няма да ми пука, ако тя се окаже поздрава от него! Ясно ли ти е?

Не говореше истината. Никога не беше убивал човек и знаеше, че едва ли някога ще го направи. Бавно развърза шала и измъкна чорапите от устата на Байер. Дясната му ръка с лампата беше вдигната заплашително над главата на дебелия.

— Мръсник такъв! — просъска Байер. — Ти си шпионин, но от мен нищо няма да научиш!

Веднага след тези думи бузите му отново се издуха от чорапите, които Милер побърза да тикне обратно в устата му. След тях зае своето място и шалчето.

— Така ли? — престорено се учуди Милер. — Сега ще видим. Мисля за проба да започна с пръстчетата ти…

При тези думи той хвана малкия и безименния пръст на дясната му ръка и ги изви, докато те се изправиха почти вертикално. Байер подскочи и почти преобърна креслото си. Милер го подпря и отпусна пръстите му. После отново свали превръзката.

— Ще ти троша пръстчетата едно по едно, Байер — прошепна той. — А знаеш ли какво ще направя след това? Ще развия крушката от настолната лампа и ще ти мушна пишката във фасунгата!

Байер затвори очи и по лицето му започна да избива ситна пот.

— Не, само не електродите, само не електродите! — уплашено промърмори той.

— Знаеш какво се получава, нали? — доближи Милер устата си на сантиметър от ухото на дебелия.

Байер отново затвори очи и тихо простена. Това мъчение той познаваше отлично. Преди двадесет години беше участвал лично в изтезанията на лидера на антифашисткото движение „Бял заек“ Йео Томас, когото бяха превърнали в неузнаваема пихтиеста маса в едно от подземията на парижкия затвор „Фресне“. Прекрасно си представяше това, с което го заплашваше Милер, макар че никога досега не беше заемал мястото на жертвата.

— Говори! — просъска в ухото му Милер. — Името и адресът на фалшификатора!

Байер бавно поклати глава.

— Не мога! — изплака той. — Те ще ме убият!

Милер му постави превръзката, след това хвана малкото пръстче на дебелия, затвори очи и с рязко движение го вдигна нагоре. Едновременно с това действие върху ризата и панталоните му се разля всичко, погълнато в тази тежка нощ — скъпата и прескъпа вечеря, двете бутилки рейнско вино и няколкото чаши уиски…

— Говори! — дрезгаво заповяда той. — Имаш още девет пръста за чупене!

Преодолял гаденето, предизвикано от острото изщракване на пречупената става, той вдигна глава и погледна жертвата си. Извит на дъга, Байер беше повърнал в превръзката си. Милер побърза да дръпне чорапите, защото имаше опасност онзи да се задави. Дебелият конвулсивно пое въздух и тихо простена.

— Винцер — прошепна той със затворени очи.

— Кой?

— Винцер. Клаус Винцер. Той прави паспортите.

— Професионален фалшификатор?

— Не, той е печатар.

— Къде, в кой град?

— Не мога, ще ме убият!

— Ако не ми кажеш веднага, аз ще ги изпреваря! В кой град?

— Оснабрюк — прошепна Байер.

Милер му постави превръзката и се замисли. Клаус Винцер, печатар от Оснабрюк. Стана и отиде да извади дневника на Соломон Таубер от куфарчето си, загърнат в няколко пътни карти. Потърси картата на главните пътища в Германия.

Аутобанът за Оснабрюк — един град, разположен в най-северната част на провинцията Рейн-Вестфалия, минаваше през Манхайм, Франкфурт, Дортмунд и Мюнстер. Четири или пет часа с кола в зависимост от пътните условия. Наближаваше три часът сутринта, а датата беше 21 февруари.

Оттатък улицата Макензен стоически понасяше студа на втория етаж на недовършената постройка. Лампата в стаята срещу него продължаваше да свети. Очите му не се отделяха от осветения прозорец и входа на хотела. В случай че Байер си тръгне сам, той нямаше да има никакви пречки да се справи с Милер. Обратният вариант също изглеждаше сигурен — ако Милер по някакви причини излезе от хотела сам, ще бъде ликвидиран още на улицата. Същото ще стане и ако някой от двамата реши да отвори прозореца за глътка чист въздух. Макензен потръпна и притисна по-здраво към рамото си приклада на тежкия ремингтон, калибър 300. С такава пушка нямаше начин да пропусне целта си от 20–30 метра разстояние. Нужно беше просто да се чака подходящият момент. А Макензен умееше да прави това, тъй като беше един безкрайно търпелив човек…

Милер тихо си събираше нещата. Съзнаваше, че Байер трябва да бъде откъснат от света най-малко за шест часа. Имаше вероятност да скрие от шефовете си своето предателство, за да може да запази живота си, но Милер не можеше да разчита на това.

Изгуби още няколко минути да притегне превръзките по ръцете и краката на дебелия, после обърна креслото странично. Така го лишаваше от възможността да се тръшне на пода заедно с тежката мебел и по този начин да привлече вниманието на хотелския персонал. Телефонният кабел отдавна беше прекъснат. Огледа стаята за последен път, после излезе и внимателно заключи отвън.

На стълбищната площадка спря и се замисли. Беше почти сигурно, че нощният портиер го е видял да се качва заедно с Байер. Нямаше начин да излезе сам, да си плати сметката и да замине — какво щеше да си помисли онзи човек? Обърна се и тръгна в обратна посока по дългия коридор. В дъното имаше един нисък прозорец, под който се намираше аварийната стълба. Милер го отвори и прекрачи перваза. След няколко секунди беше вече в задния двор на хотелчето, превърнат от управата в паркинг и гараж. В стената имаше малка вратичка, от която се излизаше на тясната пуста уличка зад хотелската постройка.

Три минути по-късно младежът вече усилено крачеше, тъй като трябваше да измине пеш повече от пет километра, които го деляха от ягуара, паркиран в близост до дома на Байер. Алкохолът и бурната му нощна дейност го караха да се чувствува ужасно изморен. Спеше му се адски, но съзнаваше, че трябва да се добере до Винцер, преди да е вдигната тревогата.

Малко преди четири часа се качи в ягуара и половин час по-късно вече се включи в аутобана, водещ на север към Хелбрун и Манхайм.

Напълно изтрезнял, Байер започна борбата за освобождаването си почти веднага след излизането на Милер. Направи опит да извие главата си така, че да достигне със зъби превръзката на ръката си въпреки чорапите и шала в устата му. Но тлъстините не позволяваха на врата му да се прегъне до необходимия ъгъл, а зъбите му стояха разтворени от натиканите в устата му чорапи. Налагаше се често да почива, дишайки дълбоко и на пресекулки през носа си. Напрегна мускули и дръпна краката си с всичка сила. Но превръзките се държаха здраво. Накрая реши да се съсредоточи върху китките, въпреки че счупеният пръст го болеше адски и пареше.

Убедил се, че и това няма да му донесе успех, той вдигна поглед към нощната лампа на пода до себе си. Крушката си стоеше на мястото, а той знаеше, че една счупена електрическа крушка предлага достатъчно остри парченца стъкло за срязването на вратовръзка.

Приближаването на преобърнатото кресло до лампата и счупването на крушката му отне повече от час.

Оказа се, че срязването на една вратовръзка с парченце стъкло от електрическа крушка съвсем не е толкова лесно, колкото може да изглежда на пръв поглед. Прерязването на една-единствена нишка от здравия плат отнемаше повече от час. От китките на Байер струеше пот. Попивайки в тъканта на вратовръзката, тя още повече затягаше възлите върху тлъстите му ръце. Едва в седем сутринта, когато дневната светлина бавно заля покривите на заспалия град, първата нишка плат отстъпи пред упоритото движение нагоре-надолу на тънкото парченце стъкло. Малко преди осем дебелакът успя да освободи лявата си китка.

В същия час ягуарът на Милер летеше по околовръстния пръстен на Кьолн. От Оснабрюк го деляха сто и петдесет километра. Заваля и хлъзгавият аутобан се оказа буквално потопен от тонове вода, изливаща се на гъсти завеси от навъсеното небе. Младежът започна да се унася от ритмичното движение на чистачките пред себе си. Реши да намали скоростта на 120 километра, тъй като имаше съвсем реална опасност да излети от някой завой и да се пльосне в калните крайпътни ниви.

Освободил лявата си ръка, Байер за броени минути успя да смъкне превръзката от лицето си. Изтощен, той отвори уста и загълта на едри порции свежия въздух. Всъщност такъв въздух в стаята нямаше, тъй като вътре нетърпимо вонеше на пот, страх и повърната храна, примесена с алкохол. Мръщейки се от болката, той развърза възела на дясната си китка с пострадалия пръст, след което се наведе да освободи краката си.

След като се развърза, стана и се насочи към вратата. Олюлявайки се от слабост върху нестабилните си крака, които още не можеха да възстановят кръвообращението си, той забеляза телефона и спря. След като се увери, че е прекъснат, дебелият мъж с усилие се довлече до прозореца, дръпна завесата и отвори крилата му с рязко движение.

Макар и здравата премръзнал в своето скривалище, Макензен дремеше. Изведнъж видя, че завесите в стаята на Милер се дръпват и прозорецът се отваря. Все още замаян от дрямката, той прилепи приклада на ремингтона към рамото си и зачака неясната фигура зад стъклото да застане на мушката. Когато лицето й попадна в малкото кръгче, той дръпна спусъка.

Куршумът улучи Байер в гърлото и той беше мъртъв още преди тежкото му тяло да се строполи по гръб на пода. Трясъкът на пушечния изстрел би могъл за момент да се приеме за пропукване на автомобилен ауспух. Но само за момент. Макензен добре знаеше това и си даваше ясна сметка, че дори в този ранен час на деня разполага с не повече от минута, за да изчезне.

Хукна надолу по бетонните стъпала, без да хвърли втори поглед към зейналия насреща му хотелски прозорец. Профуча край две малки бетонобъркачки, прибрани в задния двор до купчина чакъл, и скочи в колата си точно шестдесет секунди след изстрела. Хвърли пушката на задната седалка и рязко потегли.

Още докато завърташе ключа в таблото, изпита чувството, че нещо не е наред, че е допуснал някаква груба грешка. Според указанията на Верволф човекът, когото трябваше да убие, беше висок и слаб младеж. А онзи, който за миг се беше мярнал на мушката му, явно беше дебел. Съпостави видяното предишната вечер и постепенно стигна до заключението, че е застрелял Байер.

Това заключение не го разтревожи особено. Когато види трупа на Байер насред стаята си, Милер положително ще хукне да бяга колкото го държат краката. Волю-неволю ще се върне при ягуара си, паркиран на пет километра оттук. Истинската тревога го връхлетя едва когато видя празното място между опела и товарния мерцедес на тихата щутгартска улица.

Ако лесно се поддаваше на паниката, Макензен едва ли би се издигнал до поста главен екзекутор на ОДЕССА. Миналото му изобилстваше от заплетени и на пръв поглед неразрешими ситуации. В продължение на няколко минути той остана неподвижен на мястото си и усилено размишляваше. Накрая стигна до заключението, че в момента Милер е на стотици километри от Щутгарт.

Две са били причините, поради които Байер е останал жив — или Милер не е успял да изтръгне нищо от него, или обратното. Ако първата е вярна, нищо страшно не беше се случило — рано или късно ще се докопа до този хлапак, няма защо да се бърза. Безспорно Милер е искал да изтръгне от дебелия някакви важни сведения. Единственият човек, който знаеше какви сведения са необходими на Милер и каква информация може да получи именно от Байер, беше за съжаление Верволф. За съжаление, тъй като гневът на шефа сигурно ще бъде страшен, но той нямаше друг избор — налагаше се да набере номера на адвоката от Нюрнберг.

Изгуби двадесет минути, преди да открие подходящ уличен автомат. В джоба си неизменно държеше шепа монети по една марка, необходими му за евентуални междуградски разговори.

След като разбра какво е станало, Верволф побесня и обсипа убиеца с поток от ругатни. Доста време му трябваше да се успокои и да започне да разсъждава.

— Веднага трябва да го откриеш, идиот такъв! — кресна той. — Бог знае къде се е запилял!

Макензен търпеливо обясни, че трябва да знае какъв вид информация е издал нещастният дебелак.

Верволф се замисли за момент, после ужасено възкликна:

— Фалшификаторът! Бог да ни е на помощ, научил е името на фалшификатора!

— Какъв фалшификатор, шефе? — учудено попита Макензен.

Верволф с усилие се овладя.

— Ще се свържа с човека, да го предупредя — стегнато процеди той. — Милер е тръгнал към него!

След това продиктува на Макензен един адрес и добави:

— Бягай в Оснабрюк с максимална бързина! Бягай както никога досега не си бягал! Ще откриеш Милер на адреса, който ти дадох, или някъде из града. Ако го няма в къщата, почвай да обикаляш и да търсиш проклетия ягуар! Този път не мърдай от колата му нито за миг! Той винаги се връща при нея.

Верволф затръшна слушалката, после веднага я вдигна отново и набра номера на телефонни справки. Получил номера, който му трябваше, той набра индекса на Оснабрюк.

В щутгартската телефонна кабина Макензен тъпо зяпаше писукащата телефонна слушалка в ръката си. Изминаха няколко секунди, преди да свие рамене и да се върне обратно в колата си. Очакваше го дълго и уморително шофиране, след което му предстоеше да свърши и истинската си „работа“. На тридесет километра от Оснабрюк вече беше толкова уморен, колкото и Милер, преминал това място няколко часа по-рано. И двамата не бяха мигнали повече от двадесет и четири часа, а Макензен дори не беше хапнал нищичко от обяд на предишния ден.

Премръзнал до мозъка на костите си от нощното бдение, умиращ за чаша кафе с няколко капки ром в него, той пришпорваше безмилостно сивия мерцедес на север към Вестфалия.