Досието O.D.E.S.S.A.

9.

На следващата сутрин Петер Милер отново посети кантората на Симон Визентал.

— Обещахте да ми разкажете за ОДЕССА — припомни му той. — Тази нощ си спомних нещо, което пропуснах да ви разкажа.

След това описа срещата си с доктор Шмид, който го беше причакал във фоайето на хотел „Дрезден“ само за да го предупреди да не се занимава повече със случая Рошман.

Визентал навлажни устните си и кимна.

— Ясно е, че сте се изправили срещу тях. Но постъпката им ме учудва, те рядко отправят предупреждения, особено пък към репортер и по такъв начин! С какво ли толкова важно е ангажиран Рошман?

През следващите два часа ловецът на нацисти разказа на Петер Милер цялата история на ОДЕССА — от създаването й като организация за убежище на търсените от правосъдието есесовски престъпници до превръщането й в огромен масонски октопод, разпрострял пипалата си както върху тези, които до вчера носеха сребристочерните петлици, така и върху техните помагачи и съучастници.

Окупирали Германия през 1945 година, Съюзниците откриват ужасите на концентрационните лагери и съвсем естествено искат да научат от народа на тази страна кой е прекият извършител на тези жестоки престъпления.

„Есесовците“, гласи отговорът. Но есесовците вече ги няма.

Къде са изчезнали те? Или се крият под фалшиви имена някъде из Австрия и Германия, или са заминали за чужбина. Но и в двата случая изчезването им едва ли е резултат от някакво импулсивно взето решение. Много по-късно победителите разбират, че всеки от тези убийци е подготвил до най-дребни подробности своето изчезване далеч преди капитулацията на Райха.

Това хвърля доста по-различна светлина върху широкопрокламирания през военните години изключителен патриотизъм на есесовските войници и офицери, които обаче — от Хайнрих Химлер надолу до последния лагерен пазач — правят опит да спасят собствените си кожи, въпреки че това носи изключителни страдания на народа им. Още в началото на 1944 година Химлер прави опит да получи гаранции за личната си безопасност, като започва преговори с граф Бернадот, който е председател на шведския Червен кръст. Но Съюзниците отказват да налапат въдицата. Есесовските престъпници неистово крещят на народа, призовавайки го да се бие до последна капка кръв и залъгвайки го с чудотворното „ново оръжие“, което всеки момент ще обърне войната в полза на Райха, а в същото време бързат да приготвят всичко необходимо за удобния си и безопасен живот в емиграция. Те най-добре знаят, че никакво чудотворно оръжие няма да спаси „хилядолетната империя“, независимо дали Хитлер ще остане на поста си до края.

Германската армия на Източния фронт понася невероятни загуби просто защото есесовците трябва да приключат с плановете си за бягство. Те са заели позиция зад бойната линия и разстрелват всеки, който дръзне да направи крачка назад, след като е направил почти невъзможното в чисто военно отношение. Хиляди войници и офицери от Вермахта намират смъртта си по този начин.

Малко преди крайния разгром, все пак забавен с цели шест месеца именно благодарение на тази политика, лидерите на СС изчезват. Те масово зарязват високите си постове във вътрешността на Германия, преобличат се в цивилните дрехи, в чиито джобове ги чакат безупречно (и официално) фалшифицирани документи, след което потъват в безличносивата маса от бездомни хора, които през май 1945 година се лутат по пътищата и всъщност са основното ядро на германската нация. Пред зейналите портали на концлагерите дежурят старците от Цивилната гвардия, на които се пада „честта“ да посрещнат англичаните и американците; изтощените бойци от Вермахта намират място във военнопленническите лагери, а жените и децата имат избора да оцелеят или загинат под Съюзническата окупация в настъпващата тежка зима.

Онези от есесовците, които съзнават, че са твърде известни и неминуемо ще бъдат разпознати, бързат да напуснат страната. И тук именно се намесва ОДЕССА. Създадена малко преди края на войната, тази организация има задачата да извежда от Германия търсените от властта есесовци. Тя успява да си създаде тесни и приятелски връзки с режима на Хуан Перон в Аржентина и получава от него няколко хиляди празни паспорта. Беглецът трябва само да нанесе фалшивото си име, да залепи една снимка, да го подпечата при някой от аржентинските консули в Европа, които са на разположение двадесет и четири часа в денонощието, а след това да се качи на първия кораб, който тръгва за Близкия изток или Буенос Айрес.

Хиляди есесовски убийци се насочват на юг — към Австрия и южнотиролската област на Италия. Прехвърляйки се при отлична организация от скривалище в скривалище, те се стремят да стигнат до Генуа или още по на юг — до Римини и Рим. Редица организации, които би трябвало да се занимават единствено с благотворителност, решават по известни само на най-висшите им ръководители причини, че есесовските бегълци са подложени на прекалено жестоко преследване от съюзниците. Започват да им помагат, прибягвайки до доста странна преценка за степента на тяхната вина. Сред „Алените огнивчета“ — една от най-известните в Рим благотворителни организации, особено активно работи Алоис Хюдал — архиепископ на немски говорещата област в Рим. Огромната сграда на францисканския манастир в италианската столица се превръща в главно убежище за есесовските убийци. Там, докато чакат документите си за Южна Америка, те получават храна и отлични условия за почивка, намирайки се при това в абсолютна безопасност. При много случаи есесовците пътуват дори без паспорти, защото под натиска на църквата Международният Червен кръст им издава открити листове. В други пък билетите им се заплащат от благотворителната организация „Каритас“.

Това е първата задача на ОДЕССА и тя е изпълнена блестящо. Никога няма да стане известно колко хиляди есесовски убийци са избегнали въжето, приготвено им от съдилищата на Съюзниците. Според последни изследвания те са били около осемдесет процента от всички, които са подлежали на смъртно наказание.

Стабилна благодарение на огромните капитали, натрупани вследствие на масовите убийства, ОДЕССА депозира паричните си средства в различни швейцарски банки и спокойно наблюдава как след 1945 година отношенията между Съюзниците постепенно се влошават. С течение на времето идеята за незабавно изграждане на Четвърти райх отпада от плановете на нейните ръководители, чието постоянно седалище е Южна Америка. След създаването на Федерална република Германия през 1949 година те поставят пред организацията пет конкретни задачи.

Първата е проникването на бивши нацисти във всички сфери на новата република. В края на четиридесетте и началото на петдесетте години бивши членове на националсоциалистическата партия стигат до държавни служби на всички възможни нива — в прокуратури и съдилища, в полицията, в местните органи на властта, дори в болниците. От тези, макар и не особено високи позиции те съвсем ефикасно се предпазват от арести и съдебно преследване, пазят взаимните си интереси и, общо взето, успяват да забавят, а нерядко и да прекратят напълно вече образувани дела срещу своите бивши „камеради“.

Втората задача е проникване в механизма на политическата власт. Старателно избягвайки високите постове, бившите нацисти се промъкват в първоначалните организации на управляващата партия, главно в отдалечените квартали на големите градове и в малките населени места. Те добре се възползват от факта, че в страната няма закон, който да забранява политическа дейност на бивши националсоциалисти. Едва ли е случаен и друг факт — нито един политик, който се обявява за по-решителни съдебни действия срещу престъпленията на нацистите, не е избран в ръководството на ХДС или ХСС нито на федерално ниво, нито в не по-малко влиятелните провинциални парламенти. Един известен политически функционер обяснява с ледена откровеност този факт: „Всичко е въпрос на изборна аритметика — шест милиона мъртви евреи не могат да гласуват, докато пет милиона живи нацисти не само могат, но и активно го правят.“

Основната цел на тези две задачи е проста — да се забави или прекрати напълно преследването на бивши нацисти. За осъществяването на тази цел ОДЕССА разполага и с един могъщ съюзник — тайното чувство за вина у стотици хиляди хора, които в себе си съзнават, че макар и косвено, са помагали за всички престъпления или пък страхливо са мълчали пред това, което става. Години по-късно, вече радващи се на успех и уважение сред своите съграждани, тези хора съвсем не горят от желание да помагат при енергичното разследване на отминали и отдавна забравени престъпления, особено когато съществува и съвсем реалната опасност при подобен процес, провеждащ се в някоя забутана провинциална зала, изведнъж да бъде споменато и тяхното име.

Третата задача на ОДЕССА в следвоенна Германия е проникването в бизнеса, търговията и промишлеността. За тази цел през петдесетте години избрани бивши нацисти създават свои фирми, чиято финансова стабилност е гарантирана от тайните влогове в цюрихските банки. Всеки що-годе добре управляван концерн, създаден благодарение на изобилието от ликвидни средства в началото на петдесетте години, не пропуска да се възползва от „икономическото чудо“, за да се превърне в солидно и проспериращо предприятие. Основната цел е с част от печалбата на подобни фирми да се създаде фонд за онези печатни издания, които срещу изгодни поръчки за реклами приемат да отделят все по-малко място за теми като престъпленията, извършени от нацистите. Друга част от този фонд отива за издания с директна пронацистка ориентация, които имат известен успех в следвоенна Германия, но по-късно изчезват. Накрая средства се отделят и за издръжката на няколко издателства с ултрадясна насоченост, както и известни суми за подпомагане на бивши „камеради“, изпаднали във временно или постоянно затруднение.

Четвъртата задача е била и все още е да се осигури най-добрата възможна юридическа защита за изправените пред съда нацисти. Напоследък е разработена една техника, според която обвиняемият ангажира услугите на известен и скъпоплатен адвокат, провежда няколко консултации с него, а след това обявява, че не е в състояние да му плаща. Според закона при такива случаи защитникът трябва да бъде определен служебно от съдебния състав. Но в началото и в средата на петдесетте години — времето, когато от Русия се завръщат стотици хиляди немски военнопленници, неамнистираните есесовски престъпници са били отделяни от общата маса и затваряни в лагера Фридланд. Там с тях са се свързвали специално наети момичета, които им предавали картичката на адвоката, вече нает от ОДЕССА.

Петата задача е пропагандата. Нейните форми са безкрайно разнообразни — от подпомагане издаването и разпространението на памфлети с дясна ориентация до окончателното ратифициране на Статута за ограниченията, който премахва почти изцяло съдебното преследване за извършените от нацистите престъпления. Правят се упорити усилия да се внуши на съвременните германци, че действителният брой на загиналите евреи, руснаци и поляци е много по-малък от цифрата, която публикуват Съюзниците. Най-често се твърди, че ликвидираните евреи са около сто хиляди, а по отношение на съвременната политика се изтъква колко прав е бил навремето Хитлер — за доказателство се сочи началото на „студената война“ между Запада и СССР.

Все пак основната задача на водената от ОДЕССА пропаганда е да убеди шестдесетте милиона германци, обитаващи днешната Федерална република, че на практика есесовците са били толкова патриоти, колкото и войниците на Вермахта, ето защо солидарността между бившите „камеради“ трябва да бъде подкрепена. Не бива да се отрича, че и в това начинание ОДЕССА постига сериозни успехи, особено ако се отчете колко абсурдни са били поддържаните от нея тези.

По време на войната Вермахтът се държи настрана от СС, отнасяйки се с нескрито презрение към нейните членове. И обратно — есесовците не скриват своята омраза към представителите на редовната армия. В резултат на тази вражда милиони съвсем млади войници са хвърлени на безсмислена смърт или в плен в ръцете на русите — плен, от който живи се завръщат малцина. И всичко това с една-единствена цел — спасяването на есесовските убийци. Хиляди други войници и офицери намират смъртта си от ръцете на самите есесовци — само след неуспешния атентат срещу Хитлер през юли 1944 година са екзекутирани над 5 000 души, макар че в заговора практически участвуват не повече от петдесет човека.

Как ветераните от армията, флота и въздушните сили са приели, че бившите есесовци са техни „камеради“ и не трябва да бъдат подложени на преследване, си остава една загадка. Но именно в тази загадка се крият корените на успеха, който постига ОДЕССА.

Безспорни са заслугите на тази организация при възпрепятстването на официалните власти във ФРГ да преследват и предават в ръцете на правосъдието укриващите се есесовски убийци. До този успех тя стига отчасти и благодарение на твърдостта, която проявява дори към своите членове, ако те са склонни да правят някакви признания пред официалните власти. Разбира се, за това спомагат и много други неща — грешките на Съюзниците в периода 1945–1949 година, „студената война“, типично германският страх от моралните проблеми, който рязко контрастира със смелостта на този народ пред лицето на врага, не на последно място и техническият му гений, проявил се с пълна сила при възстановяването на съсипаната от войната страна.

Симон Визентал свърши своя разказ, а Милер, изморен от обширните записки, които си беше водил, с наслаждение се протегна.

— И представа си нямах за всичко това — призна той.

— Малко германци я имат — съгласи се Визентал. — Всъщност за съществуването на ОДЕССА знаят шепа хора. В Германия това име почти не се споменава, а всеки есесовец ще отрече нейното съществуване така, както американските престъпници отричат съществуването на Мафията. За да бъда напълно откровен, ще ви призная, че и днес това име се произнася точно толкова рядко, колкото и преди години. Официално ОДЕССА сигурно ще чуете да бъде наричана „Братство“ — точно както в Америка прекръстиха Мафията и вече я наричат „Коза Ностра“. Но какво значение има името? ОДЕССА продължава да съществува и ще съществува дотогава, докато има есесовски престъпници, които се нуждаят от закрила.

— И аз съм се изправил точно срещу тези хора, така ли? — попита Милер.

— Убеден съм в това. Не може да има друг автор на предупреждението, което сте получили в Бад Годесберг. Бъдете предпазлив, защото тези хора могат да станат опасни!

Но умът на Милер беше зает с други неща.

— Казахте, че през 1955 година Рошман е имал нужда от нов паспорт, за да изчезне, нали? — попита той.

— Разбира се.

— Но защо точно паспорт?

Симон Визентал се облегна назад и бавно кимна с глава.

— Разбирам учудването ви — каза той. — Нека да ви обясня как стоят нещата. Непосредствено след войната в Германия и тук, в Австрия, хиляди хора се лутаха без никакви документи за самоличност. Някои действително ги бяха изгубили, но други ги бяха захвърлили нарочно… по съвсем очевидни причини.

При нормални условия нови документи за самоличност могат да се извадят само при представяне на свидетелство за раждане. Но милиони хора идваха от източногерманските територии, които вече бяха под разпореждането на руснаците. Кой можеше да каже дали даден човек е роден в някое забутано селце на Източна Прусия, след като това селце се намира на стотици километри отвъд „желязната завеса“. При много други случаи архивите на кметствата са били унищожени от бомбардировките.

Всичко това довело до крайно опростяване на процедурата — нова карта за самоличност се издавала на всеки, който си намери двама свидетели, готови да се закълнат, че той е наистина човекът, за когото се представя. Много от военнопленниците също не разполагали с документи. Преди да ги освободят от лагерите, англичаните и американците им давали по една съвсем обикновена бележка — например, че ефрейтор Йохан Шуман е бил освободен от еди-кой си лагер на еди-коя си дата. Въпросният ефрейтор предавал тази бележка на съответните граждански власти и в замяна получавал съвсем редовен документ за самоличност на същото име. По този начин с нови имена се сдобили много хора.

В дните и месеците непосредствено след войната това било нормално и именно тогава повечето есесовци успели да скрият своето минало. Но какво става с човек, който, като Рошман, е разкрит чак през 1955 година? Той вече не може да отиде в полицията и да заяви, че си е изгубил документите по време на войната, защото ще го питат как е живял в продължение на цели десет години, нали? Ето защо му е бил необходим нов паспорт, а не нещо друго.

— Дотук ясно — кимна Милер. — Но защо паспорт? Защо не шофьорска книжка или обикновена лична карта?

— Защото след създаването на новата република властите ясно разбират, че на нейна територия живеят стотици и хиляди хора с фалшиви имена. Назряла необходимостта от изработването на такъв документ, който да бъде база за издаването на всички останали лични книжа. Тоест документ с несъмнена достоверност. Спрели се на паспорта. За да получите западногермански паспорт днес, трябва задължително да представите акт за раждане, няколко справки и още доста второстепенни документи. Всички те се подлагат на внимателна проверка и едва след това се пристъпва към издаването на паспорта.

И обратно — ако притежавате паспорт, с негова помощ лесно ще извадите всички документи, от които се нуждаете. Това е бюрокрацията. Представянето на паспорта е напълно достатъчно за държавния чиновник, който е убеден, че други бюрократи на друго място са извършили необходимите проверки. Получил новия си паспорт, Рошман бързо може да изгради всички останали елементи на променената си самоличност — шофьорска книжка, банкова сметка, кредитни карти. В днешна Германия паспортът е „Сезам“ за ваденето на документация от всякакъв вид.

— А откъде ще го вземе той?

— От ОДЕССА. Те положително разполагат със свой опитен фалшификатор — отвърна Визентал, после замислено добави: — И който един ден може да ги провали…

— Значи, ако човек се добере до фалшификатора, той ще открие и онзи, който би могъл да идентифицира Рошман, така ли? — попита след кратък размисъл Милер.

— Напълно възможно — сви рамене Визентал. — Но подобна операция трябва да се планира като дългосрочна, тъй като първо трябва да се проникне в самата ОДЕССА, а това е по силите само на някой бивш есесовец.

— Тогава какво да правя оттук нататък?

— Мисля, че ще е най-добре, ако откриете някой от оцелелите лагерници от Рига. Не зная дали такъв човек би бил в състояние да ви помогне, но положително би имал желание да го стори. Всички ние се опитваме да открием Рошман. Вижте… — Той разтвори лежащия върху бюрото му дневник. — Тук имам сведение за някоя си Оли Адлер от Мюнхен, която била в антуража на Рошман по време на войната. Може би тази жена е оцеляла и се е върнала в родния си град.

— И къде би се регистрирала, ако действително е станало така?

— В Еврейския център. Той продължава да съществува и в него се пазят архивите за еврейската общност в Мюнхен от войната насам. Всичко, съществувало преди, е било унищожено. На ваше място бих опитал там.

— Имате ли адреса?

Симон Визентал разлисти един бележник.

— Райхенбах Щрасе № 27, Мюнхен. Предполагам, че ще искате да си получите и дневника на Соломон Таубер, нали?

— Да, страхувам се, че е така.

— Жалко. Много ми се искаше да го задържа. Забележителен документ!

Той се изправи и изпрати Милер до входната врата.

— Желая ви успех. И ме дръжте в течение.

Докато вечеряше в „Къщата на златния дракон“ — заведение, което функционира първоначално като бирария, а после като ресторант от 1566 година без нито един почивен ден, Милер внимателно обмисляше съвета на Визентал. Не вярваше особено, че в Германия и Австрия има повече от шепа оцелели след ужасите на Рига лагеристи, нито пък че някой от тях ще бъде в състояние да му посочи следите на Рошман след 1955 година. Но това беше последната му надежда.

На следващата сутрин подгони ягуара обратно към Мюнхен.