Досието O.D.E.S.S.A.

18.

В един часа и десет минути сивият мерцедес на Макензен свърна през разтворения портал и пое по насипаната с чакъл пътека. По средата на пътя откри, че алеята е блокирана.

Очевидно взривен отвътре, ягуарът продължаваше да стои на четирите си колела. Отпред и отзад той все пак приличаше на кола, тъй като здравите стоманени греди на шасито бяха удържали на взривната вълна. Но в замяна на това централната му част, особено шофьорското място, липсваше напълно. Отломки от него бяха пръснати на десетки метри наоколо.

Макензен огледа обгорелия скелет с мрачна усмивка, след това бавно пристъпи към парцаливия вързоп обгорели дрехи, в който все още имаше някакви човешки остатъци. Но размерите на трупа привлякоха вниманието му и той бавно се наведе над него. След миг се изправи и затича с лека крачка нагоре към вилата.

Пренебрегвайки звънеца, той внимателно натисна бравата. Не беше заключено. Изправен във вестибюла, ловецът на хора остана неподвижен в продължение на няколко минути. Приличаше на плашливо животно пред водоем, търсещо опасност във въздуха. Но в къщата цареше абсолютна тишина. Макензен бръкна под мишницата си и измъкна един автоматичен люгер с дълга цев. Вдигна предпазителя и внимателно открехна вратата към вътрешността на къщата.

Първото помещение се оказа безлюдна трапезария, в дъното на която имаше тапицирана врата. Тя беше полуоткрехната и той веднага видя проснатото върху килима тяло. Не отиде при него обаче, преди да е огледал цялото помещение. Познаваше поне двама души, които бяха заплатили с живота си за уловки от този вид. Преди да бутне вратата, залепи око на цепката в задната й част. Уверил се, че никой не се крие зад нея, спокойно влезе в кабинета.

Милер беше проснат по гръб, с извърната на една страна глава. В продължение на няколко секунди Макензен не сваляше поглед от тебеширенобялото му лице, после се наведе да провери дишането му. Локвичката кръв под главата на младежа му даде приблизителна представа за разигралите се събития.

През следващите десет минути огледа къщата. Не пропусна да забележи както зеещите чекмеджета в спалнята на собственика, така и липсващите от банята бръснарски принадлежности. Върна се в кабинета, хвърли бегъл поглед към празния сейф и вдигна телефонната слушалка.

След няколко секунди изруга и я постави обратно върху вилката. Сандъчето с инструментите откри лесно, тъй като вратичката на шкафа под стълбите беше останала отворена. Взе това, което му трябваше, и излезе през френските прозорци на кабинета, хвърляйки пътьом поглед върху все така безжизненото тяло на Милер.

Изгуби почти час, преди да открие мястото, на което беше прекъснат телефонният кабел. Доволен от сръчността си, той прибра инструментите и се върна в къщата. Чул сигнала за свободно, той започна да набира номера на шефа си в Нюрнберг…

Очакваше, че Верволф изгаря от нетърпение да разбере какво е станало, но онзи каза само едно вяло и уморено „да“, когато вдигна слушалката. Като добър войник Макензен сбито докладва за всичко, което беше открил: разкъсаната от експлозията кола, трупа на телохранителя, гривната от белезници на решетката, изтъпената ножовка върху килима и проснатия до нея Милер.

— Не е взел много неща със себе си, шефе — приключи той. — Малко дрехи и вероятно пари, тъй като касата му в стената е отворена. Аз бих могъл да разчистя всичко и той да се върне…

— Няма да се върне — отвърна Верволф. — Току-що разговарях с него. След десет минути отлита за Мадрид, а оттам още тази вечер ще хване връзката за Буенос Айрес…

— Но защо? — учуди се Макензен. — Аз ще накарам Милер да каже къде е скрил документите. Сред останките на колата няма и следа от куфарче, тук също го няма… На пода се въргаля някаква тетрадка, която мяза на нещо като дневник… Няма начин и останалите неща да са далеч…

— Напротив, безкрайно далеч са — отвърна Верволф. — Намират се в някоя от хилядите пощенски кутии на Федералната република.

После уморено му разказа какво е задигнал Милер от къщата на фалшификатора, прибавяйки към разказа си и наученото от Рошман.

— Утре сутринта или най-късно във вторник властите ще разполагат с тези документи — приключи шефът на ОДЕССА. — От същия момент нататък хората в досието ще разполагат с броени часове, за да изчезнат. Цяла сутрин въртя телефона и се опитвам да предупредя когото мога. Всички трябва да напуснат страната в срок от двайсет и четири часа, също като собственика на къщата, в която се намираш…

— А ние какво ще правим? — попита Макензен.

— Ти се покрий някъде — отвърна шефът. — Името ти не е в това досие. Но моето е вътре, затова ще трябва да замина. Иди си у дома и чакай да те потърси заместникът ми. Всичко останало е приключено. Вулкан избяга и няма да се върне. С това се слага край на цялата операция. Поне докато не намерим човек, който да продължи работата…

— Какъв Вулкан, каква работа?

— Нищо не ми пречи да ти кажа… Вулкан беше псевдонимът на Рошман — същия онзи човек, когото ти трябваше да пазиш от Милер…

С няколко изречения Верволф разказа на убиеца какво е било значението на Рошман, каква операция е ръководил и защо без него всичко се проваля. Когато свърши, Макензен тихо подсвирна и хвърли поглед към безжизненото тяло върху килима.

— Значи това хлапе прецака цялата работа, а? — процеди през зъби той.

Изглежда, Верволф започваше да се овладява, тъй като в гласа му се появи нещо от предишния авторитет.

— Трябва да разчистиш бъркотията там, камерад — нареди му той. — Помниш ли групата за разчистване, с която работеше някога?

— Да, зная къде мога да я открия. Не е далеч оттук.

— Открий ги и ги извикай там. Накарай ги да заличат всички следи. Съпругата на нашия човек ще се върне тази вечер и не трябва да разбере нищо. Ясно?

— Ще бъде изпълнено — стегнато отговори Макензен.

— После изчезвай и се спотайвай. О, и още нещо… Преди да си тръгнеш, виж сметката на онова копеле Милер! И помен да не остане от него!

Макензен отново изви очи към тялото на безчувствения репортер.

— Това ще е удоволствие за мен! — изръмжа той.

— Тогава сбогом и успех!

Връзката прекъсна. Макензен извади тефтерче и набра номера, който беше записан в него. Представи се на човека отсреща и му припомни за услугите, вършени някога от членовете на Братството. Каза му къде да дойде и какво ще открие.

— Колата и трупът могат да потънат в някоя крайпътна пропаст. После я залейте с толкова бензин, колкото е необходимо за един хубав огън. Трупът трябва да остане неидентифициран. Пребъркайте джобовете и вземете всичко, включително ръчния часовник.

— Ясно — отвърна насрещният глас. — Ще докарам влекач с лебедка.

— Още нещо. В кабинета на къщата ще откриете още един труп с локва кръв под главата. Отървете се и от него, но отделно от колата. Няма да е зле, ако потъне в някое дълбоко и студено езеро. Накичен със съответните тежести, разбира се. Ясно ли е всичко?

— Няма проблеми. Ще пристигнем в пет и до седем ще сме приключили. Не обичам да возя подобна стока на дневна светлина…

— Отлично — каза Макензен. — Аз няма да ви чакам. Но ще намерите всичко така, както го описах.

Той затвори телефона, стана от писалището и пристъпи към Милер. Извади „Люгер“-а и механично провери затвора, макар да знаеше, че е зареден.

— Мръсно малко лайно! — просъска той и насочи цевта към челото на младежа.

Живял години наред като преследвано животно, оцелявал там, където и врагове, и приятели бяха свършвали на масата за аутопсии, Макензен бе придобил чувствителността на леопард. Не видя сянката, която хвърли върху килима изправилата се до френския прозорец фигура, а просто я усети. Извъртя се светкавично с готов за стрелба пистолет. Но човекът срещу него не беше въоръжен.

— Кой си ти, по дяволите? — излая убиецът, без да отмества дулото от гърдите на пришелеца.

Човекът до прозореца беше облечен в черно кожено яке и панталони на мотоциклетист. Към корема си притискаше каска, а очите му бързо пробягаха по проснатото на пода тяло и пистолета в ръката на Макензен.

— Извикаха ме — простичко отвърна той.

— Кой те извика?

— Вулкан — отвърна човекът. — Моят камерад Едуард Рошман.

Макензен изръмжа и свали оръжието.

— Няма го, замина — каза той.

— Замина ли?

— Подгониха го и отлетя за Южна Америка. Цялата операция се прекратява. И всичко заради ей това мръсно репортерче! — Дулото на пистолета отново се извъртя към Милер.

— Готвиш се да го очистиш ли? — полюбопитства новият гост.

— Разбира се. Той провали операцията, той разкри Рошман и прати документите в полицията заедно с още куп улики! Ако те има вътре в това досие, ще направиш най-добре, ако веднага изчезнеш!

— Кое досие?

— Досието ОДЕССА.

— Няма ме вътре — отвърна човекът.

— Мен също — изръмжа Макензен. — Но Верволф е вътре, а той заповяда да очистим това леке, преди да сме изчезнали.

— Верволф ли?

Дълбоко в душата на Макензен звънна едно тревожно звънче. Току-що разбра, че никой в Германия освен Верволф и него самия не е бил в течение на операция „Вулкан“. Останалите бяха в Южна Америка — там, откъдето се предполагаше, че е пристигнал и този човек тук. Но той задължително би трябвало да знае кой е Верволф. Очите на убиеца леко се присвиха и той попита:

— Ти от Буенос Айрес ли си?

— Не.

— Откъде си тогава?

— От Ерусалим.

Макензен осмисли отговора точно за половин секунда и вдигна готовия за стрелба Люгер. Но понякога половин секунда е страшно дълго време… Съвсем достатъчно, за да умреш…

Еластичният пълнеж на мотоциклетната каска се разхвърча на всички страни от изстрела на скрития в нея Валтер. Фибростъклото почти не намали скоростта на 9-милиметровия куршум, който улучи гърдите на Макензен със силата на конски ритник. Каската падна на земята и под нея за миг се мярна дясната ръка на агента, обвила се в синкавия дим на втория изстрел.

Макензен беше едър и силен мъж. Въпреки куршума в гърдите си той несъмнено би успял да натисне спусъка на своя „Люгер“. Но второто свистящо късче олово на израелеца проникна в главата на убиеца само на пръст от дясната му вежда и с това попречи на точния му прицел. Освен това го и уби.

Милер дойде в съзнание едва в понеделник следобед. Оказа се, че лежи в една стая на Франкфуртската общинска болница. В продължение на половин час лежеше, без да помръдва, после бавно усети, че в бинтованата му глава са намерили убежище двойка мощни артилерийски оръдия. Видя звънеца до леглото и го натисна. Появилата се след миг сестра му каза да мълчи и да не мърда, тъй като има тежка контузия.

Той се подчини и бавно започна да си припомня събитията от предишния ден, рязко прекъснати някъде към средата на сутринта. След това вече нямаше нищо. Задряма. Когато се събуди, навън беше тъмно, а до леглото седеше един човек и му се усмихваше.

— Кой сте вие? — попита го Милер. — Не ви познавам.

— Аз пък ви познавам — отговори човекът.

— Май някъде съм ви виждал — напъна паметта си младежът. — Не бяхте ли вие този, който дойде в къщата на Остер заедно с Леон и Моти?

— Точно така. Какво друго си спомняте?

— Почти всичко. Нещата започват да се подреждат в главата ми.

— Рошман?

— Да, разговарях с него, после тръгнах за полицията.

— Рошман го няма. Избяга в Южна Америка и всичко свърши. Окончателно и безвъзвратно, разбирате ли?

— Не съвсем — бавно поклати глава Милер. — Разполагам със страхотен материал и възнамерявам да го публикувам.

Усмивката на госта изчезна и той рязко се наведе напред.

— Вижте какво, Милер! — строго каза той. — Вие сте един наивен аматьор и имате късмет, че останахте жив. Нищо няма да пишете! Още повече, че няма за какво. Дневникът на Таубер е в мои ръце и заминава с мен още днес. Мястото му е в родината. В джоба ви имаше снимка на някакъв капитан. Това баща ви ли е?

Милер кимна.

— Значи затова се забъркахте в цялата история?

— Да.

— Донякъде съжалявам за това, което се е случило на баща ви… — промълви агентът. — Не съм мислил, че мога да кажа такова нещо на един германец. А сега да поговорим за досието. Какво имаше вътре?

Милер му разказа.

— Но защо, по дяволите, не го предадохте на нас? Вие наистина сте неблагодарен тип! Толкова усилия положихме да ви внедрим в ОДЕССА, а вие предавате на вашите власти намереното! Тази информация щеше да ни бъде от огромна полза!

— Все на някого трябваше да я изпратя посредством Зиги, нали? А това означаваше да я изпратя по пощата. А вие, понеже сте страшно умни, въобще не си направихте труда да ми дадете адреса на Леон!

— Така е — кимна Йозеф. — Но и в двата случая не разполагате със сензационния материал, за който говорите. Нямате доказателства, тъй като и досието, и дневникът са изчезнали. Остава само вашата дума. Ако настоявате да говорите въпреки това, ще ви повярват единствено хората от ОДЕССА, а те едва ли ще се поколебаят да ви затворят устата. Ако си спомняте, те пипат доста грубичко…

Милер се замисли за момент.

— Какво стана с колата ми? — попита той.

— О, забравих да ви кажа за нея…

Йозеф му описа начина, по който се беше възпламенила поставената в ягуара бомба.

— Вече ви казах, че не си поплюват. Откриха колата ви в една пропаст, напълно изгоряла. В нея имаше и един неидентифициран труп, но той не е вашият. Ето каква ще бъде легендата ви — спрял ви е някакъв стопаджия, праснал ви е по главата и е изчезнал с колата. В болницата ще потвърдят, че ви е докарал случаен мотоциклетист, който ви е забелязал да лежите край пътя и е повикал линейка. Няма да ме познаят, защото носех каска и предпазни очила. Това е официалната версия и тя ще остане такава, каквато е. За по-сигурно преди два часа се свързах с Германската агенция по печата и й разказах това, което казвам на вас — станали сте жертва на нападение, а извършителят катастрофира и загива на място.

Йозеф се изправи и се приготви да тръгва.

— Дяволски късметлия сте — добави той. — Макар че още не съзнавате това. Едва вчера по обяд получих съобщението на приятелката ви, която вероятно е следвала вашите инструкции. Карах като луд, за да успея да измина за два часа и половина разстоянието между Мюнхен и онази къща в планината. Заварих ви в безсъзнание тъкмо когато един от онези типове се готвеше да ви види сметката. Все пак успях да го спра навреме…

Той се извърна и постави ръка върху бравата.

— Мога да ви дам само един съвет — вземете застраховката от колата си, купете си фолксваген, оженете се за Зиги, направете й куп деца и си гледайте репортерството. Но повече никога не се бъркайте в работата на професионалистите!

Половин час след като израелецът си отиде, в стаята влезе една от сестрите.

— Вдигнете телефона, търсят ви — каза тя.

Беше Зиги, която плачеше и се смееше в слушалката като побъркана. Някой току-що беше позвънил да й каже, че Петер лежи в общинската болница на Франкфурт.

— Тръгвам веднага! — викна тя и линията прекъсна.

След секунда апаратът отново иззвъня.

— Милер? На телефона Хофман. По телекса на агенцията тече новината за вас. Май са ви треснали по главата, а? Как се чувствате?

— Добре съм, хер Хофман — отвърна младежът.

— Отлично. И докога мислите да останете в болницата?

— Още няколко дни. Защо?

— Разполагам с едни материали, които са точно във вашето амплоа. Цял куп таткови дъщерички се трупат в един скиорски център, където на поразия ги оправят ония хубавци — инструкторите по ски. Една баварска клиника пък се е специализирала да им прави абортите — срещу тлъста сумичка и пълно мълчание. А сега най-интересното — по всичко личи, че онези хубавци, скиорите, вървят на процент в клиниката — според бройката на клиентките, които изпращат там! Страшна историйка, нали? Вече имам заглавието: „Секс сред снеговете, оргии в Оберланд“. Кога, можете да започнете?

— Следващата седмица — отвърна Милер след кратко замисляне.

— Чудесно. А какво стана с лова на нацисти? Хванахте ли човека, ще излезе ли материал?

— Не, хер Хофман — бавно отвърна Милер. — Материал няма да има.

— И аз така мислех. Оправяйте се бързо, ще се видим в Хамбург.

Във вторник вечерта самолетът, летящ по маршрут Франкфурт — Лондон — Тел Авив, кацна меко на летище Лод. Двама мъже с черна лимузина очакваха Йозеф. Откараха го направо в Главната квартира, където полковникът, подписал телеграмата с името „Корморан“, очакваше неговия доклад. Разговорът между двамата, записван от специален стенограф, се проточи до два часа през нощта. Когато свършиха, полковникът се облегна назад и предложи цигара на своя събеседник.

— Добра работа сте свършили — усмихна се той. — Претърсихме фабриката, а след това изпратихме един анонимен сигнал на германските власти. Научноизследователската лаборатория ще бъде закрита — дори германците да започнат да се потриват, ние ще се погрижим за това. Но те едва ли ще постъпят така. А учените там изобщо не са знаели за кого работят. Възнамеряваме да влезем в контакт с всеки един поотделно и предполагаме, че повечето ще приемат да унищожат научната си документация. Защото добре съзнават, че ако тази история се разчуе, несъмнено ще бъдат осъдени от цялата общественост в страната. Сигурно ще предпочетат да си намерят друга работа в промишлеността и да си държат устата затворена. По същия начин ще постъпи както Бон, така и ние. А Милер?

— И той ще направи същото. Какво става с ракетите в Хелуан?

Полковникът изкара дима от устата си и погледна към звездното небе отвъд прозореца.

— Едва ли ще полетят някога. Насър искаше да бъде готов най-късно до лятото на 1967-а, но след като фабриката на Вулкан прекрати своята дейност, той едва ли ще успее да организира ново производство на теленасочващи системи преди този срок.

— Значи опасността е отминала — заключи агентът.

Полковникът се усмихна.

— Опасността никога няма да премине — отвърна той. — Тя само ще променя своята форма. Дори тази конкретна заплаха да е отминала, голямата опасност продължава да съществува. Ще говорим за нейната степен едва след като победим в предстоящата война. Но както и да е… Вие сигурно сте уморен. Можете да си вървите у дома.

След тези думи офицерът издърпа едно чекмедже на бюрото си и извади запечатан найлонов плик с лични вещи. Агентът постави на масата фалшивия си германски паспорт, парите, портфейла и ключовете, след което отиде да се преоблече в съседното помещение. Германските дрехи така и си останаха на пода. Полковникът се изправи на вратата, огледа го с одобрение и му подаде ръка.

— Добре дошли у дома, майор Ури Бен Шаул.

Агентът се чувствуваше далеч по-добре в собствената си кожа. Взе такси и се отправи към апартамента си в едно от телавивските предградия. Бръкна в плика с личните си вещи, извади ключ и си отвори.

В мрака на спалнята тялото на съпругата му Ривка едва се очертаваше под тънкото одеяло. Агентът отвори вратата на съседната стая и хвърли поглед на двете момчета, които дълбоко спяха — шестгодишния Шломо и двегодишния Дов.

Страшно му се искаше да се пъхне под завивките до жена си и няколко дни да не излиза оттам. Но трябваше да свърши още една работа. Постави куфара си на пода и започна да се съблича. Събу дори чорапите си, след което отвори гардероба и взе комплект ново бельо. Ривка спеше непробудно.

От скрина извади униформените си панталони — чисти и изгладени както винаги. Върху тях нахлузи блестящи ботуши от телешки бокс, после отвори другото отделение на стенния гардероб и огледа висящите там униформени ризи и вратовръзки, подредени и идеално изгладени. Избра един комплект, а върху него облече бойната си куртка, на която личаха отличителните знаци на офицер от десантните части и лентичките за пет бойни ордена, получени за участието в Синайската битка и няколко дръзки набега оттатък границата.

Внимателно положи червената барета върху главата си, после събра няколко вещи и ги натъпка в малък сак. Вече се развиделяваше, когато излезе от блока и се насочи към малката кола, паркирана там, където я беше оставил преди повече от месец.

Напусна Тел Авив и пое на изток към Ерусалим. Изпита истинско блаженство от спокойното и чисто утро. Макар че беше все още двадесет и шести февруари, въздухът бе вече топъл и подсказваше за близостта на една чудесна пролет. Въпреки че хиляди пъти беше посрещал изгрева на слънцето в пустинята, той не преставаше да изпитва наслада от хладната му красота, при все че в настъпващия след него горещ ден често се сблъскваше единствено с насилие и смърт. За него това си оставаше най-прекрасната част от денонощието.

Пътят се виеше през плодородна равнина, а след нея изкачваше отрупаните с овощни градини хълмове на Юдея. На върха на един от тях селцето Рамлех бавно се пробуждаше. В онези години пътникът трябваше да се отклонява на около пет километра на юг, тъй като непосредствено зад селцето бяха разположени предните постове на йорданската армия. Вляво от колата се виждаха огньовете, върху които войниците от Арабския легион приготвяха закуската си. Към безоблачното небе се издигаха идеално прави стълбове синкав дим.

В селцето Абу Гош вече шетаха няколко ранобудни араби. Когато колата изкачи възвишението в подножието на Ерусалим, слънцето изскочи на хоризонта и заля с лъчите си Храма на Скалата в арабската част на разделения град. Куполът му ослепително заблестя.

Паркира колата на около половин километър от целта на пътуването си — мавзолея „Яд Вашем“. Закрачи по булеварда с големи дървета, засадени в памет на всички милосърдни хора, които бяха помагали на евреите, пръснати по широкия свят. Не след дълго се изправи пред огромния бронзов портал на мавзолея, издигнат в чест на шест милиона негови сънародници, загинали по време на последната война.

Старият пазач каза, че храмът е още затворен, но след като чу молбата на ранния посетител, той безмълвно го пропусна. Агентът пристъпи в „Залата на спомените“ и се огледа. И преди беше идвал тук да се моли за щастието на своето семейство, но въпреки това се изпъна в страхопочитание пред масивните гранитни блокове.

Бавно тръгна край парапета, оттатък който каменният под беше осеян със стотици хиляди имена, изписани на иврит и латиница. В гробницата липсваше осветление, но всичко се виждаше ясно на светлината на Вечния огън, чийто пламък потрепваше в средата на помещението.

Спря и прочете издълбаните на пода страшни имена: Аушвиц, Треблинка, Белцен, Равенсбрюк, Бухенвалд… Бяха твърде много, но той все пак откри името, което му трябваше — Рига.

Нямаше нужда от покривало, тъй като червената барета продължаваше да стои на главата му. От сака извади един омачкан копринен шал — „талид“, съвсем като онзи, който навремето беше озадачил Милер, заел се да оглежда вещите на мъртвия старец от Алтона. С него обви раменете си.

После извади един молитвеник и го разтвори на съответната страница. Приближи се до пиринчения парапет, който разделяше на две голямото помещение, хвана се за него и впери поглед в пламъчето пред себе си. Не беше религиозен, затова често му се налагаше да хвърля по някой поглед в молитвеника. Устата му бавно започна да реди думите, произнасяни от неговите сънародници хилядолетия наред…

И тъй, двадесет и една години след като душата на мъжа, наречен Соломон Таубер, умря в далечната Рига, един майор от израелските десантни части прочете заупокойна молитва за нея, изправил се сам на един хълм в Обетованата земя…

Ако всичко на този свят приключваше подредено като мозайка, хората едва ли щяха да имат проблеми. Но това става изключително рядко. Човеците продължават да живеят и умират, когато им дойде времето и мястото. Така стана и с главните действащи лица в тази история — доколкото, разбира се, е възможно да бъде проследена тяхната съдба.

Петер Милер се прибра у дома, ожени се за Зиги и продължи да пише онзи тип репортажи, които хората обичат да четат, докато закусват или чакат при бръснаря. През лятото на 1970 година Зиги забременя за трети път.

Хората на ОДЕССА се пръснаха. Върнала се у дома, съпругата на Едуард Рошман завари телеграма, с която мъжът й я викаше да го последва в Аржентина. Тя обаче отказа. През лятото на 1965 година му написа писмо, адресирано до Вила Ербал, и поиска да получи развод според действащите в Аржентина закони.

Получил това писмо на своя нов адрес, Рошман даде съгласието си, но настоя разтрогването на брака да стане според законите на Федералната република. Изпрати в родината си и необходимите за тази процедура документи. Разводът става факт през 1966 година. Бившата съпруга и до днес живее в Германия, приемайки отново моминското си име Мюлер — име, което в тази страна се среща стотици хиляди пъти. Първата съпруга на Рошман продължава да живее в Грац, Австрия.

Верволф успя да получи прошката на своите побеснели шефове в Аржентина, закупи малко имение на испанския остров Форментерия с парите от продажбата на имотите си във Федералната република и окончателно се установи там.

Фабриката за радиоприемници фалира. Всички учени, които работеха върху насочващите системи за хелуанските ракети, намериха ново поприще в промишлеността и науката. Проектът, за който несъзнателно бяха работили под ръководството на Рошман, пропадна изцяло.

Произведените в Хелуан ракети така и не се отлепиха от земята, макар че бяха напълно готови както външно, така и по отношение на горивото. Бойните им глави също бяха стигнали до напреднал стадий на производство. Онези, които все още изпитват съмнения относно съдържанието на въпросните бойни глави, могат да се запознаят с показанията на професор Ото Йоклек по време на процеса срещу Йозеф Бен Гал, състоящ се в Кантоналния съд на Базел, Швейцария, между 10 и 26 юни 1963 година. Четиридесет напълно готови, но неизползваеми без електронните системи за насочване ракети останаха на склад в халетата на опустялата хелуанска фабрика. По време на Шестдневната война те бяха напълно унищожени от набезите на израелската авиация. Малко преди да започне тази война, всички, работещи в Египет германски учени се завърнаха в родината си.

Публикуваните от властите документи, открити в досието на Клаус Винцер, разстроиха работата на ОДЕССА за години напред. Започнала толкова обещаващо за тази организация, годината завърши с пълен крах. Крах толкова значителен, че доста по-късно един съдия-следовател от „Комисия Ц“ в Лудвигсбург сподели пред журналисти: „1964-та беше изключително плодоносна за нашата дейност година.“

В края на същата тази 1964-та, разтърсен от направените разкрития, канцлерът Ерхард издаде специален декрет, който призоваваше всеки, разполагащ с информация за търсените есесовски престъпници, да я сподели със западногерманското правосъдие. Откликът беше внушителен и хората от Лудвигсбург се оказаха претрупани с работа за години напред.

Няколко думи и за политиците, които стояха зад оръжейната сделка между ФРГ и Израел.

Канцлерът Аденауер живя в своята вила в Рьондолф над Рейн, само на няколко километра от Бон, до смъртта си на 19 април 1967 година.

Израелският министър-председател Давид Бен Гурион остана член на Кнесета до 1970 година, после се пенсионира и се оттегли в родния си кибуц Седе Бокер, сгушен сред кафявите хълмове Веер Шаба и Ейлат в сърцето на пустинята Негев. Той обичаше да приема гости и да разказва различни случки от дългата си политическа кариера. Но нито веднъж не засегна темата за хелуанските ракети и за репресиите срещу германските учени, работили за тяхното създаване.

Ето по нещичко и за хората от тайните служби, замесени в нашата история.

Генерал Амит остана на поста началник на МОСАД до септември 1968 година и върху плещите му се стовари цялата отговорност за прецизната информация, от която страната му изпитваше жизнена необходимост в навечерието на Шестдневната война. И както потвърждават историческите факти, той се справя с тази задача блестящо. След като се пенсионира, става президент на израелската корпорация „Коор“, собственост на профсъюзите. Продължава да живее изключително скромно, не си взема дори домашна помощница и цялата домакинска работа върши очарователната му съпруга Йона.

Наследникът му на този пост е генерал Цви Замир.

Майор Ури Бен Шаул загива на 7 юни 1967 година, сряда, по време на една акция за тайно проникване в арабската част на Ерусалим. Куршумът, изстрелян от арабски легионер, улучи челото му на около 400 метра източно от портата Манделбаум.

Симон Визентал продължава да живее във Виена и да събира информация за укриващи се есесовци. Дейността му е повече от успешна.

Леон умира през 1968 година в Мюнхен и групата отмъстители бавно се разпада.

Накрая две думи за старши сержант Улрих Франк — командира на онзи танк, който в средата на зимата пресече пътя на Милер към Виена. Оказа се, че този младеж е сбъркал в прогнозата за бъдещето на своята любима машина „Драконова глава“. Тя не се отправи към пещите за претопяване, след като беше качена на влекач, и изчезна завинаги от живота на старши сержанта. Пет месеца по-късно Франк едва ли би познал своя танк — от туловището му внимателно беше изстърган стоманеносивият цвят и заменен с пясъчножълта боя, която се сливаше с цвета на пустинята. От купола изчезна черният кръст на Бундесвера и на негово място беше изрисувана бледосинята шестоъгълна звезда на Давид. Изчезна и името, с което старши сержантът беше кръстил своя танк. Сега бойната машина се казваше „Духът на Масада“ и пак се командваше от старши сержант — брадат мъж с нос като на граблива птица, който се казваше Натан Леви.

На 5 юли 1967 година за този М-48 „Патън“ започна първата и единствена бойна седмица, откакто беше слязъл от конвейерите в Детройт, Мичиган, десет години по-рано. Той беше един от танковете, които генерал Израел Тал хвърли в битката за прохода Митла, а няколко дни по-късно — на 10 юли, — прашен и изпоцапан с масло, очукан от куршуми и с изтънели от синайските скали вериги, с грохот и поскърцване спря на брега на Суецкия канал.