Довършителката

OCTO СЕМЕЙСТВО ДЕЛФИЯ

Домът на семейство Делфия се намираше в южния край на Горчилище. Правият и равен път стигаше до две високи дървета с вечно червени листа. Оттук се завиваше наляво и се тръгваше по пътека, свършваща насред гората. Огледах внимателно облеклото си, за да се уверя, че покрива добре всеки сантиметър от ръцете, краката и корема ми. После се затичах, за да стигна по-скоро.

Едва когато наближих къщата, забавих крачка и се постарах да овладея запъхтяното си дишане. Делф имаше само един жив роднина – баща му Дъф, който за разлика от него бе съвсем дребен, едва метър и нещо на ръст. Предвид размерите на сина му, винаги бях предполагала, че съпругата му трябва да е била много едра Уъгмортка. Но тя бе починала при раждането на Делф и никой от нас не я беше виждал.

Техният дом бе необичаен – построен не от дърво, камък или подобен материал, а от неща, изхвърлени от другите Уъгове. Имаше формата на голяма топка, с квадратна ламаринена врата, закрепена върху големи месингови панти. Скелетът на постройката бе изработен от стволове на дървета, дебели клони и метални пръти, умело преплетени и частично заровени в земята, върху които се крепеше всичко останало. До къщата имаше нещо като пещера, изкопана в основите на прилежащия хълм. Тук Дъф държеше работните си пособия.

Дъф беше Зверообучител, при това най-добрият в цяло Горчилище. Всъщност той беше единственият, но въпреки това бе много добър. Уъговете му водеха своите животни и той ги учеше на каквото е нужно. Имаше голям открит обор, преграден на няколко по-малки клетки. Тук питомците, с които работеше, се държаха отделно един от друг.

Щом излязох на откритата поляна, където се намираха къщата и оборът, поспрях, за да огледам какви животни има в момента. Видях един млад Слеп, което ме наведе на мисълта, че Танасий вероятно скоро ще подмени някой от онези, теглещи каретата му. Недалеч от него, за здраво забит в земята клин, бе вързан Адар. Той бе по-висок от мен, а размахът на крилете му навярно достигаше четири метра. Адарите разбираха какво им говориш, но трябваше да бъдат обучени, за да започнат да се подчиняват. Самите те също умееха да говорят, което можеше да бъде едновременно и полезно, и дразнещо. Уъговете, които ги притежаваха, ги ползваха за пренасяне на товари и изпълняване на различни задачи по въздуха.

Имаше и едно малко на Уист, не повече от кило на тежина, със сива козина и уплашена муцунка. Пухкавото кученце един ден щеше да стане по-едро от мен на ръст, но това щеше да отнеме поне половин Сесия. Уистовете по природа обичаха да бродят и можеха да надбягат всяко друго животно, включително Гармовете и своите още по-свирепи братовчеди, Амароците.

После се обърнах към най-едрия обитател. Макар и едва наполовина пораснал, Кретът вече тежеше към половин тон. Имаше остри рога, копита с големината на чинии и кръвясали очи, способни да вселят трепет в душата и на най-смелия Уъг. Заграждението му, направено от значително по-дебели дървета, бе достатъчно тясно, за да не може да се засили и да го разбие. Той щеше да бъде обучен да тегли ралото на някой Фермер или да мъкне чували с брашно на Мелницата. Навярно предчувстваше ориста си, защото не изглеждаше никак щастлив, докато риеше пръстта с копито и пръхтеше с влажните си ноздри.

– А, здравей, Ве-Вега Джейн.

Обърнах се и видях Делф, който тъкмо излизаше от дупката в хълма. Трябваше да се наведе, за да не удари главата си. В същия момент от къщата се показа и баща му.

По ботушите на Дъф бе полепнал дебел слой кал, а и дрехите му не бяха по-чисти. Шапката му бе привързана под брадичката с връв, вероятно заради вятъра и буйните му питомци. Ръцете и лицето му бяха покрити с безброй белези от общуването с тях. Кожата му бе обветрена, а брадата – гъста и прошарена със сиво. Личеше си, че животът му не е от най-леките.

– Добре дошла, Вега – рече той с любопитство в погледа, като извади лула от джоба на ризата си, натъпка я и драсна клечка кибрит от подметката си. – Какво те води насам толкова рано?

– Добре заварила. Исках да поговоря с Делф. Слепът за Тансий ли е?

– Да – кимна Дъф. – А също и Адарът.

– За какво му е притрябвал Адар?

– Не ми каза, пък и аз не го питах. – Той посочи с лулата към Крета. – Но ей онзи негодник там ще ми скъси живота. Упорито добиче излезе. От друга страна, всички Кретове са си инати. Виж, Адарите са друго нещо. Вярно, научат ли се веднъж да говорят, мелят като група Женски на пазар, но винаги са ми били по сърце. Добри животни са. Бъбриви, но верни.

– И-и аз щях да с-съм инат, ако знаех, че цял жи-живот са-само ще ме товарят – обади се Делф.

Дъф кимна с усмивка. Синът му понякога подхвърляше пиперливи забележки.

– Е, аз ще ви оставя да си говорите. – Той взе една кожена юзда и се упъти към обора, където я нахлузи на главата на Слепа и взе да го развежда наоколо.

Наблюдавах го минута-две, преди да се обърна към Делф.

– Искам да споделя нещо важно с теб – казах. – Но никой друг не бива да узнава. Обещаваш ли?

Той явно не ме слушаше. Бе вирнал лице към Нок, която още се виждаше в изсветляващото небе.

– Колко далеч мислиш, че е?

– Какво значение има – срязах го. – Нали никога няма да отидем там.

– Но все пак е доказателство.

– Доказателство за какво?

Следващите му думи ме поразиха.

– Ами за това, че не сме само ние.

– Така ли? – изрекох със сподавен шепот, защото в мен се надигаха чувства, каквито не бях изпитвала преди. Делф обаче не забелязваше вътрешната ми борба.

– Ня-няма начин да сме само ние, тук в Г-Горчилище. От к-къде-накъде? – Той сви рамене и се усмихна. – П-поне аз не ви-виждам никакъв смисъл.

Ето защо винаги бях смятала, че в него има нещо повече, отколкото личеше на пръв поглед. За всички други Уъгове той носеше незрелия ум на Младок, затворен в силното му тяло. Но аз знаех, че не е така. И той за пореден път доказа, че съм права. Виждайки, че е философски настроен, реших че моментът е назрял. Рано или късно трябваше да рискувам.

– Какво се е случило с теб, Делф? – попитах. – Когато беше на шест Сесии?

Раменете му се прегърбиха, лицето му се сгърчи и той погледна встрани.

– Съжалявам – казах. – Действително не е моя работа. – Но все пак тайно се надявах, че ще получа отговор.

– Харесвах Върджил – отрони се неочаквано от устните му.

– И той те харесваше – отвърнах, изненадана, че споменава името на дядо ми.

– Неговата... Случка.

Главата му изведнъж ми се стори твърде малка, за да удържи всичко, което се случва там.

– Какво за нея? – попитах заинтригувано.

– Аз я... ви-ви-видях.

Едва сега осъзнах, че неговият недъг и изчезването на дядо датираха приблизително от едно и също време.

– Как така си я видял? – гласът ми бе дрезгав от напрежение и уплаха.

– Б-бях там – кимна той.

– Не може да бъде! – извиках по-силно, отколкото трябваше и погледнах крадешком към Дъф. Неговото внимание обаче бе изцяло заето със Слепа. – Никой досега не е виждал Случка, Делф. – Отчаяно се мъчех да потисна паниката си. Последното, от което имах нужда тъкмо сега, бе да го подплаша.

– Е, аз я видях – рече с безизразен поглед той.

– И какво стана? – произнесох колкото можех по-спокойно, макар че сърцето щеше да изхвръкне от гърлото ми.

– Н-не, помня, Вега Джейн.

– Как така не помниш? – настоях аз.

– Не е хубаво да присъстваш на Случка, Вега Джейн – произнесе, без да заеква, той. В тона му имаше дълбока мъка, която ме накара да се почувствам още по-зле. Думите му бяха прости, но имах чувството, че никога не съм го чувала да говори по-красноречиво. – Това не ти носи нищо добро тук – той докосна главата си. – Нито пък тук – ръката му се отмести към сърцето.

Изпитах жал към него, но следващите ми думи бяха продиктувани от разума, а не от чувствата.

– Откъде можеш да знаеш, след като казваш, че не помниш какво си видял?

Пак бях повишила глас и Дъф ни погледна през рамо, с угриженост, изписана върху дребното му лице. Приближих се към Делф и го попитах, вече по-тихо:

– Не разбираш ли колко ми е нужно да знам? Единственото, което ми казаха, беше, че е преживял Случка и от него не е останало нищо.

Делф взе една лопата и я заби в земята. Огромните му ръце стиснаха дървената дръжка толкова силно, че кокалчетата им побеляха.

– Н-нищо н-не мога да ти кажа – рече накрая, обръщайки близо половин кубик пръст.

– Защо не?

Тъкмо тогава се разнесе тропот на копита и иззад завоя се показа каретата на Тансий. На капрата седеше все същият противен Уъгморт. Томас Богъл бе кочияш на председателя на Съвета откакто се помнех. Носеше черно наметало, а лицето и ръцете му бяха бледи и безкръвни като на мъртвец. Той не ни погледна. Не знаех дали изобщо гледа нещо друго освен лъскавите гърбове на Слеповете си.

Каретата спря край заграждението и вратата се отвори. Тогава видях нея и челюстта ми увисна.

Моригон бе единствената Женска, членуваща в Съвета, най-високопоставената в Горчилище. По-висока от мен, слаба, но не и крехка, със сила в ръцете и раменете. Косата й бе с цвета на кръв, по-червена и от наметалото на Тансий. Тя слезе и пристъпи към мястото, където стояхме Делф и аз.

Беше облечена цялата в бяло, подобно на Езекил Проповедника. Лицето, кожата и облеклото и бяха безупречни. Никога не бях виждала по-чист Уъг от нея. На фона на белите дрехи червенината на косата и бе ослепителна.

Тансий бе обект на уважение сред Уъгмортите.

Моригон бе обект на преклонение и любов.

Не можех да повярвам, че тя е тук. Делф стоеше до мен като ударен от гръм. Погледнах към Дъф. Той продължаваше да държи юздата, но сякаш бе забравил за младия Слеп, вързан за другия и край. Слепът от своя страна като че ли посърна при вида на по-възрастните си събратя и на службата, която го очакваше.

Не ми оставаше друго, освен да се обърна към Моригон и да я зачакам да заговори. В същото време се питах защо ли е дошла – за да види Делф? Дъф? Или пък мен?

Взрях се в лицето й. Ако в Горчилище имаше съвършенство, това бе то. Усетих как моето собствено лице се изчервява под покрилата го мръсотия. Изпитах срам, задето не съм по-красива. И по-чиста.

Повечето Уъгове толкова си приличаме, че е трудно да ни различиш един от друг. Но не и Моригон. Тя бе единствена и неповторима. Усетих погледа й върху себе си и сведох смутено глава.

В следващия миг тя се усмихна на Дъф, който бе захвърлил юздата и се приближаваше с колебливи стъпки към нея. Делф не помръдваше. Краката му със същия успех можеха да са в дупката, която сам бе изкопал. Въпреки ръста си изглеждаше дребен и незначителен. А аз? Аз просто исках да избягам.

– Здравейте, господин Делфия – каза Моригон с мелодичен глас. – Този Слеп изглежда великолепен екземпляр. Не се и съмнявам, че благодарение на несравнимата ви дарба ще представлява достойно попълнение за впряга на Тансий.

Речта й беше също толкова перфектна, колкото и тя самата. Какво ли не бих дала, за да умея да говоря така. Но това не бе писано да стане. Не знаех колко възрастна е Моригон, но се съмнявах Обучението й да е прекъснало, когато е била на дванайсет Сесии. После отиде до Делф и постави ръка върху рамото му.

– Даниъл, чувам само добри неща за твоята работа в Мелницата. Знай, че високо ценим изумителната ти сила. Струва ми се дори, че си пораснал още малко от предния път, когато те видях. Сигурна съм, че конкурентите ти на следващия Дуелум ще бъдат крайно обезпокоени да го узнаят.

Тя извади три монети и му ги подаде пред изненадания ми поглед.

– За работата, която свърши неотдавна в дома ми, Делф. Мисля, че забравих да ти платя.

Той кимна едва, дебелите му пръсти се сключиха около монетите и те изчезнаха в джоба му. После просто продължи да стои като препариран.

И тогава Моригон се обърна и пристъпи към мен. По изражението й разбрах, че всъщност аз съм причината да е тук. Което означаваше, че са ме проследили. Вихър от възможни пропуски и грешки се надигна в ума ми. Тя явно го прочете в лицето ми въпреки плахия ми опит да се усмихна. Имаше толкова малко причини един Уъг да се усмихва, че явно бях изгубила опит. Устата ми просто се изкриви на една страна.

– Вега, каква приятна изненада да те открия тук още по разсъмване. – Забележката, наглед невинна, бе казана с такъв тон, че явно изискваше отговор.

– Исках да поговоря с Делф за нещо – отвърнах.

– Нима? И какво беше то?

Знаех, че ако се поколебая с отговора си, тя ще разбере, че увъртам. Моригон принадлежеше към елита на Горчилище и аз дълбоко я уважавах, но в същото време не познавах много Уъгове, които да лъжат така добре като мен. Истинското умение беше да вплетеш в лъжата нещо истинско, така че да звучи по-убедително.

– Вчера дадох закуската си на Делф – казах небрежно. – Той обеща днес да ми даде своята.

Моригон вдигна очи към него. Той сграбчи лопатата така, сякаш бе последната му опора на света. Уплаших се да не изтърси нещо глупаво, с което да съсипе превъзходната ми лъжа.

– Съ-съ-жалявам, Вега Джейн, ня-нямам храна за теб днес – изломоти.

– Не се притеснявай – махнах с ръка. – Ще си намеря нещо за хапване в Комините.

Задоволена от обяснението, Моригон реши да смени тактиката.

– Носи ти се славата, че правиш чудесни изделия във фабриката. Не по-лоши от тези на Куентин Хърмс.

Очаквах по-изтънчен подход. Тук намекът бе прекалено очевиден. Видях, че в ъгъла на устата и се появява лека бръчица. Не на усмивка, по-скоро обратното. По някаква причина, това ми подейства успокояващо.

– Куентин Хърмс е изчезнал – казах. – Никой в селото не знае къде е. Поне така разправят.

– Снощи си била на своето Дърво – рече тя, потвърждавайки подозренията ми, че съм била следена.

– Да, често ходя там. Обичам да седя и да си мисля.

Моригон дойде малко по-близо до мен.

– А мислиш ли си за Куентин Хърмс? Съжаляваш ли, задето ни напусна?

– Харесваше ми да работя с него. Той бе добър Уъгморт. Научи ме да бъда Довършителка. Тъй че да, съжалявам. Но в същото време не разбирам къде може да е отишъл.

– Може би имаш някакви предположения?

– Че къде ще се дене в Горчилище – престорих се на наивна, както по-рано с Тансий. Но следващите думи на Моригон ме свариха неподготвена.

– Например в Мочурището – каза тя.

Дъф се плясна с длан по бедрото и възкликна:

– Да не му е изпила чавка ума? Чий ще го дири Куентин Хърмс в Мочурището? – После се усети и погледна Моригон като бито куче. Смъкна старото си, омазнено бомбе, разкривайки купчина рошава, посивяла коса, и продължи, заеквайки от смущение: – Ъ-ъ... такова, ще ме прощавате за израза.

Вниманието на Моригон обаче бе изцяло съсредоточено върху мен. Тя явно чакаше моя отговор на коментара си.

– Мочурището означава смърт. – Докато го изговарях, се сетих за израза върху лицето на Куентин, докато прекосяваше границите му. Той не бе избягал, а бе влязъл там по своя воля, макар и с кучета стръвници по петите си.

Тя кимна, но не изглеждаше напълно убедена, което леко ме озадачи.

– Значи никога не си го доближавала? – попита.

За секунда не промълвих нищо. Нямах проблем с лъженето, просто не обичах да си служа с него без необходимост. Това нямаше нищо общо с морала, а само с вероятността да бъда хваната.

– Не и дотолкова, че да бъда нападната от зверовете, които се крият там.

– Но моят колега Джурик Кроун ме информира, че си била на самия му край вчера на разсъмване.

Дъф и Делф си размениха сепнати погледи при това разкритие, но аз бях подготвена.

– Чух писъци и видях кучета стръвници и членове на Съвета. Последвах ги от любопитство и за да видя дали не мога да помогна с нещо. Докато се усетя, бяхме наближили Мочурището.

– Казала си на Кроун, че не си видяла нищо и никого? – повдигна вежди Моригон.

– Така си беше – излъгах. – Едва после узнах, че са гонели Куентин, макар и досега да не разбирам защо.

– Пръстенът на дядо ти е бил у него.

– Това не е престъпление. Освен ако няма доказателство, че го е откраднал. А ако е така, съмнявам се, че щеше да го зареже.

– Може да е имал причина.

– Каква например?

– Не знам. Но знам, че Върджил и той са били добри приятели.

– Вие сте по-наясно от мен. Аз съм била още съвсем Младок, когато дядо е преживял Случката си. Вярно, Куентин беше близък на семейството ни. Грижеше се за брат ми и за мен, когато прибраха родителите ми в Приюта. Даваше ни дрехи, храна, дори по някоя и друга монета, когато можеше да я задели.

– Което ме кара да се чудя защо изведнъж е решил да изчезне.

– Кроун спомена, че е нарушил законите. Кои закони?

– Онези, които забраняват да се влиза в Мочурището.

– Ами ако са го подгонили натам? Ако не е имало къде другаде да отиде? – Знаех, че ходя по тънък лед, но исках Моригон да продължи да говори. Току-виж научех нещо важно.

– Добри въпроси, Вега. За съжаление, не мога да им отговоря.

– Не можете или не искате? – изтърсих, преди да се усетя.

Дъф и Делф се спогледаха отново и ми се стори, че последният дори ми изшътка. Моригон не отвърна нищо. Вместо това махна с ръка. Чу се скърцане на колела и Слеповете, направлявани от Богъл, докараха каретата до нея.

Тя сложи крак върху стъпалото, но преди да се качи, погледът и се плъзна към мен.

– Благодаря ти, Вега Джейн – каза, използвайки пълното ми име, както обикновено правеше Делф.

– Съжалявам, че не можах да помогна.

– Мисля, че помогна повече, отколкото предполагаш.

Коментарът бе придружен от горчиво-сладка усмивка, която по някаква причина накара стомаха ми да се свие.

После вратичката се захлопна и скоро каретата се изгуби зад завоя.

– Да опустее дано – изпухтя Дъф.

И аз напълно го подкрепях.