Довършителката

DECEM НАГРАДАТА

Ако имаше Уъг, когото не исках да срещам тъкмо сега, това бе именно той. Вече ме бе видял при Мочурището. Натъкнеше ли се на мен още веднъж, подозренията му щяха да се усилят до такава степен, че да ме прати във Валхал, дори и по някакво скалъпено обвинение.

Опитах да се смаля съвсем, почти да изчезна, докато стъпките кънтяха по дъсчения под.

– Как е възможно досега да не открием нищо полезно. Абсолютно нищо! Нима този Уъг е бил чак толкова хитър? – рече раздразнено Кроун. Другият му отговори нещо, което не успях да различа, но гласът ми се стори смътно познат. – Но най-много ме озадачава пръстенът – продължи той. – Толкова Сесии минаха, и сега изведнъж се озовава тук. Знам, че двамата са били приятели, близки приятели, но защо Върджил не го е оставил на сина си, Хектор? Този старец винаги е бил страшно потаен...

Отговорът на събеседника му пак долетя като неясно мърморене. Направо полудявах, че не мога да разбера кой е говорещият и какво казва.

– Знаем със сигурност, че е отишъл в Мочурището – каза Кроун. – И че го е планирал предварително. Подозирам също, че Вега Джейн знае нещо по въпроса. Те бяха близки. Работеха заедно. Тя неслучайно беше там онази сутрин.

Другият Уъг отвърна нещо, с още по-приглушен тон. Почти останах с впечатлението, че знае, че някой подслушва. И тогава Кроун подхвърли нещо, от което кръвта се смръзна в жилите ми.

– Можем да кажем, че е било Случка. Както при останалите. Както при Върджил.

Едва се удържах да не скоча и да се разкрещя.

Репликата на другия пак беше неразбираема.

Знаех, че е твърде рисковано, но трябваше да опитам. Отпуснах се полека на колене. На отсрещната страна имаше парче огледало. Ако можех да подам глава иззад шкафа достатъчно, за да зърна отражението на втория Уъг...

Но преди да помръдна и на сантиметър, вратата се отвори и се затръшна отново.

Захвърлила всяка предпазливост, изскочих от скривалището си и се озовах насред празната стая. Втурнах се към прозореца и погледнах навън, но видях единствено синята карета, която бавно потегли и сви зад живия плет.

Как не бях чула тропота от копитата на Слеповете? Или скърцането на колелетата? Но дали вътре е била Моригон? Или пък Тансий? Моригон се качи в същата карета едва преди половин час, пред къщата на Делф. Дали не е минала да вземе Кроун, за да дойдат тук? Нейната червена коса ли бях мярнала в последния момент? Може би... Накрая трябваше да се примиря, че няма начин да узная. Поне бях разбрала със сигурност, че Съветът няма и понятие какво търси пръстенът на дядо ми у Куентин.

Но това откритие бледнееше пред другото, което бях научила току-що. Думите бяха като жигосани в мозъка ми. Можем да кажем, че е било Случка. Както при останалите. Както при Върджил.

Нямаше съмнение какво означават те. Цялата идея за Случките бе просто една лъжа, предназначена да прикрие нещо друго. Но какво? И ако дядо ми не е изчезнал при Случка, какво, по дяволите, се беше случило с него? Явно Кроун знаеше. Както и Моригон, и останалите от Съвета. Това рушеше представата за всичко, в което вярвах, всичко, на което ме бяха учили. Караше ме да се чудя какво всъщност представлява Горчилище и какво правим всички ние в него. Главата ми се маеше и ми се струваше, че ще припадна. Опитах да забавя дишането си, за да се успокоя. Сега нямах време за припадъци. Трябваше да се махам оттук.

Вече наполовина се бях измъкнала през прозореца, когато вратата се отвори отново. Не погледнах назад, но тежките стъпки ми подсказаха, че това е Кроун. Той не викна по мен, което означаваше, че не ме е видял. Засега.

Плъзнах се навън и паднах по корем на земята. Неволно изпъшках от болка.

– Кой е там? – ревна Кроун.

Побягнах така, както не бях бягала никога през живота си. Той вероятно още не бе стигнал до прозореца, когато аз прескочих ниската ограда и се изгубих в храсталака. Продължих да се нося като вихър, докато пред очите ми не се показа входът на Комините. Едва тогава се строполих във високата трева край пътеката, останала без дъх. Погледнах към небето, за да проверя колко е часът.

До началото на работното ми време оставаха броени минути. Извадих книжката от джоба на наметката си и я разгърнах. Още на първите няколко страници очите ми щяха да изскочат от орбитите си. Това бе същински каталог на чудовищата, обитаващи Мочурището.

Разгледах внимателно една от илюстрациите.

Съществото, изобразено на нея, всъщност се състоеше от три ужасни създания, слети в едно. По-уродливо от Гарм и по-зло от Амарок, то бе на големина колкото четири Мъжки Уъга. Според написаното от Куентин то постоянно било обзето от маниакален стремеж към унищожение. Можело да борави умело с меч и боздуган и имало на гърба си чифт мънички криле, които обаче като по чудо можели да издигат грамадното му туловище във въздуха. Наричало се Кобъл и читателят биваше предупреден да не се заблуждава, че поразяването само на една от частите му ще доведе до неговата окончателна гибел. Точните думи гласяха: „Макар да е едно създание, то лесно може да се превръща в повече от едно. Тежко на Уъга, който си позволи да го забрави“.

Затворих умислено книгата. Що за кошмарно място трябваше да е това Мочурище. Не можех да си представя как някой би оцелял там. И все пак Куентин явно бе успял. И отново бе потърсил убежище в него от Съвета и неговите кучета. Кроун и останалите явно са знаели, че го е планирал предварително. Но откъде са разбрали? Дали са изградили цялата си теория само въз основа на пръстена? И ако дядо наистина му го е дал, какво следваше оттук?

Свободните ми минути вече бяха изтекли. Изправих се от тревата и забързах към входа на Комините.

Потърках ръка, след като Дис Фидус постави печата си върху нея. Той изглеждаше остарял с цяла Сесия от изчезването на Куентин насам. Посърналите му бузи потреперваха, карайки наболата сива брада да изглежда така, сякаш плава върху жълтеникавата кожа.

– Не бива да закъсняваш, Вега. Оставих ти малко вода на тезгяха. Днес жегата от пещите е направо непоносима.

Поблагодарих му и влязох вътре, усещайки тежестта на книгата в джоба си. Беше глупаво да я внасям тук, но нямах време да я оставя другаде. А и къде можех да я скрия така, че никой да не я намери? Същевременно след описанието на Кобъла изгарях от нетърпение да я разгледам от кора до кора.

Прибрах я в шкафчето си заедно с наметката и се уверих, че е добре заключено. После надянах работните панталони, ботушите и кожената престилка и влязох в цеха, окачила предпазните очила на врата си. Край работното ми място се издигаше цял куп от недовършени изделия. Смяната нямаше да е от леките. Отпих от студената вода, оставена ми от Фидус, и се залових за работа – бързо, методично, като четях свитък след свитък с инструкции и импровизирах там, където указанията го позволяваха. Стараех се да не се разсейвам въпреки рояка от мисли, кръжащи в главата ми.

Часовете се нижеха неусетно и ето, че се разнесе сирената, оповестяваща края на работния ден. Вече крачех към съблекалнята, когато всички бяхме повикани на спешно събрание. Трябваше да се върна обратно в цеха.

Строихме се в редица и Домитар започна да крачи пред нас – толкова близо, че можех да усетя мириса на Огнената вода в дъха му. Дис Фидус се спотайваше в един ъгъл, с ням страх, изписан върху старото му, сбръчкано лице. Можех само да си представя натиска, на който членовете на Съвета са подложили Домитар. А познавайки добре характера му, не изпитвах и капка съмнение, че ще си го изкара върху нас. Затова се учудих на встъпителните му думи.

– Съветът реши да обяви награда – каза той.

Това привлече вниманието на всички ни, дори на най-закоравелите и обезверените. Следваше да включа и себе си в това число.

– Пет литра Огнена вода. Половин кило Пушливо биле. – Той направи пауза, за да подсили ефекта. – И две хиляди монети.

Сред нас се разнесе ахване.

Това бе баснословно съкровище. Аз самата не употребявах Огнена вода, нито Пушливо биле, макар че винаги можех да ги разменя за достатъчно количество хляб, яйца, туршия и кутии с чай. Но виж, две хиляди монети представляваха несметно богатство – повече, отколкото щях да изкарам за всичките си Сесии в Комините. Те биха променили из основи моя живот. И на Джон също.

Следващите думи на Домитар обаче сринаха всичките ми надежди някога да се сдобия с тях.

– Наградата – продължи той – ще бъде изплатена на онзи Уъгморт, който предостави на Съвета информация, достатъчна за задържането на беглеца Куентин Хърмс. Или лично успее да го залови и върне обратно.

Беглеца Куентин Хърмс?

Погледнах Домитар и видях, че е спрял взора си върху мен.

– Две хиляди монети – повтори натъртено той. – Това, естествено, означава, че вече няма да има нужда да работите тук. Ще живеете единствено за удоволствие.

Огледах Мъжките наоколо. Те всички имаха семейства, които да издържат. Лицата им бяха изпити, ръцете загрубели, а гърбовете – превити от тежкия труд. Живот единствено за удоволствие? Кой се е надявал на нещо подобно. Хлътналите им, гладни очи не вещаеха нищо добро за Куентин.

– Предпочитаме да бъде заловен жив – добави Домитар. – В случай че се окаже невъзможно – действайте според обстоятелствата. Но ни трябва доказателство. Един труп, в сравнително запазено състояние, ще е напълно достатъчен.

Сърцето ми се сви и усетих, че устните ми потреперват. Това на практика бе смъртна присъда за бедния Куентин. След като бе рискувал всичко, за да избяга, трудно можех да си представя, че няма да се съпротивлява със зъби и нокти срещу евентуалния плен. Много по-лесно бе просто да го наръгаш, отколкото да го хванеш жив. В очите ми избиха сълзи и аз ги избърсах с мръсната си ръка.

Хвърлих отново поглед към Мъжките работници. Те вече разговаряха приглушено. Представях си как ще се приберат у дома и след оскъдната вечеря ще се въоръжат кой с каквото може и ще се отправят на лов за Куентин – и за монетите, които ще им осигурят безгрижен живот. Вероятно щяха да тръгнат на групи, за да повишат шансовете си за успех.

– Е, това е всичко – каза Домитар. – Свободни сте да си вървите.

Упътихме се вкупом към изхода, но когато минавах край него, той ме спря с ръка.

– Една минутка, Вега. – Изчака, докато всички излязоха. Наоколо остана само треперещият като куче Дис Фидус, но Домитар нареди и на него да напусне.

– Какво според теб ще правят всички тези Уъгове довечера? – попита ме, щом останахме сами.

– За две хиляди монети предполагам, че ще тръгнат да търсят Куентин Хърмс.

– Ти също би могла да се възползваш от тези пари. Както и брат ти. Да не забравяме и родителите ти в Приюта. Там не е съвсем евтино.

– Успявам да се справя.

– Харесва ли ти тук, в Комините?

– Все е някаква работа.

– Не това те питах.

– Ако не работех във фабриката, нямаше да имам удоволствието да те виждам всеки ден, Домитар.

Той присви очи, от което те станаха още по-малки – като миниатюрни пещери, в чието дъно се спотайваше нещо невероятно слузесто и противно.

– Знаеш ли, Вега, ти имаш мозък в главата, но понякога сякаш нарочно се противиш да го използваш.

– Противоречив комплимент – рекох.

– Но съвсем точен. Помисли само – две хиляди монети. И както споменах, това включва всяка информация, водеща до залавянето му. Няма нужда да си цапаш ръцете сама.

– Или пък до убийството му. Сам каза, че един труп ще е напълно достатъчен, нали?

– Точно така. – Очите му се разтвориха широко, много по-тъмни на цвят, отколкото някога бях предполагала. – Казах го, защото така каза Съветът.

Домитар отстъпи встрани, с което явно искаше да покаже, че мога да си вървя.

Тръгнах към вратата, но той ме улови за рамото и ме извъртя към себе си.

– Имаш много за губене, Вега Джейн – прошепна в ухото ни. – Повече, отколкото си представяш. Помогни ни да намерим Куентин Хърмс.

После ме пусна и аз побягнах навън. Отдавна не се бях чувствала по-уплашена, включително и при нападението на Гарма.

От огнедишащата гад поне знаех какво да очаквам, докато при Домитар не бях сигурна. Знаех единствено, че ме е страх.

Не спрях да тичам, докато не се озовах на няколко километра от Комините.

Междувременно ми хрумна, че наградата е безпредметна за останалите Уъгове. Ако Куентин бе отишъл в Мочурището, а аз знаех, че е така, то никой от тях не можеше да го открие. Предложението на Съвета бе отправено директно към мен. Те се нуждаеха от информация и смятаха, че аз единствена мога да им я предоставя.

Докато стоях запъхтяно, а умът ми прескачаше от една ужасяваща мисъл на друга, забелязах, че дори не съм сменила работните си дрехи. Това означаваше, че съм забравила наметката си в съблекалнята, а в нейния джоб бе книгата за Мочурището.

Доповръща ми се от тревога.

Що за безразсъдство бе изобщо да я нося там. Ами ако Домитар претърсеше шкафчето ми и я откриеше? И аз ли щях да стана беглец тогава? Колко ли щеше да бъде наградата за залавянето ми – две хиляди монети? Десет хиляди?

Трябваше някак да взема книгата. Но върнех ли се сега, щяха да ме заподозрат.

Тогава внезапно ми хрумна план, който преобърна всичко с главата надолу.