Довършителката

VIGINTI НАИСТИНА САМА

Скоро мрачните двери на Приюта се извисиха пред мен. Часът за посещения отдавна бе отминал, но изобщо не ме беше грижа за това. Не исках да съм сама. Копнеех да бъда отново със своето семейство.

Озърнах се за Нон, но той не се виждаше никъде. Проклетникът навярно патрулираше заедно с другите Жандарми. И толкова по-добре, защото точно сега не ми се гледаше противната му мутра. Извадих инструментите от джоба си, пъхнах ги в ключалката и след минута се озовах в коридора.

Когато стигнах пред стаята на родителите си, за разлика от обикновено не прочетох на глас имената им върху табелките. Стори ми се глупаво. Отключих с помощта на същите инструменти и влязох. Осветлението през нощта явно отслабваше, но източникът му си оставаше все така неразгадаем. Двамата, естествено, лежаха върху леглата си. Без да помръдват, без да продумват. Не че имах нещо против. Тази вечер възнамерявах аз да говоря.

Застанах помежду им, тъй като исках да ме чуват еднакво добре. Не знам откъде се взеха думите ми, но не след дълго те вече се лееха като пълноводен поток, в който се преплитаха черна несправедливост, набеденият Куентин, свирепи Джабити, кървави стени, изгубени братя, непоносими членове на Съвета като Джурик Кроун, лъжи за Кръвници и цялото опротивяло ми Горчилище. Казах им колко силно желая те да се върнат при мен. Бях съвсем сама, нуждаех се от майка си и баща си. После красноречието ми се изчерпа и аз продължих просто да стоя, с облени в сълзи бузи, взирайки се в двамата Уъгове, които ме бяха довели на бял свят, а сега вече от две Сесии лежаха неподвижни и безмълвни. Изведнъж потрих очи, защото не можех да повярвам на случващото се. Леглото на баща ми започна да вибрира. Не, самият той вибрираше. Всъщност тресеше се толкова силно, че се уплаших да не се разпадне на парчета. Погледнах към майка си – същото се случваше и с нея. Втурнах се да ги сграбча, да спра онова, което ставаше.

Но в следващия миг трябваше да отскоча назад, за да не загина.

Защото и от двете легла едновременно изригнаха стълбове от огън. Те се извисиха до тавана и после започнаха да кръжат като фунии, сякаш огромни, свирепи вихрушки се мъчеха да се изтръгнат от тесните предели на стаята.

Притиснах се плътно до стената, докато пламъците бушуваха и се разрастваха, заплашвайки да погълнат всичко. Пищях с разширени от ужас очи и се озъртах за нещо, с което да обуздая огъня. На малка масичка в ъгъла имаше кана с вода. Грабнах я и я лиснах право в сърцето на пожара, но течността се върна обратно в лицето ми, сякаш отблъсната от неведома сила.

– Мамо! Татко! – изтръгна се вик от гърлото ми.

Знаех, че те трябва вече да са станали на пепел, толкова непоносима бе жегата. Но все пак отчаяно търсех начин да се преборя с вихрещата се стихия. Видях купчина сгънати чаршафи и бързо увих ръцете си с тях, като ги напоих с вода от образувалата се локва на пода. После се хвърлих напред, твърдо решена да спася родителите си или поне онова, което бе останало от тях.

Но не успях да се доближа на повече от половин метър, когато се оказах запокитена назад срещу стената. Едва имах време да предпазя главата си. Рамото ми пое основната сила на удара. Целият въздух излезе от дробовете ми и се свлякох безсилно на земята.

И тогава се случи невероятното.

Можех единствено да стоя и да гледам безпомощно.

От пламъците бавно се заиздигаха моите родители, все по-високо, чак до тавана. Не бяха обгорени, нито пострадали по какъвто и да било видим начин. Особено ме потресоха лицата им. Те бяха будни, с отворени очи, докато адският въртоп ги поглъщаше.

Крещях имената им отново и отново, за да ги накарам да ме забележат, но те дори не ме поглеждаха, сякаш изобщо не съществувах.

Тогава ме блъсна порив на вятър и се разнесе писък, толкова силен, че ушите ми зазвъняха. В един миг двете тела изчезнаха и всичко утихна.

Гледах вторачено празните легла, напълно незасегнати от пожара. Всичко в стаята си беше точно както при влизането ми, с единствената разлика, че родителите ми вече ги нямаше.

Изправих се полека, подпирайки се с длан на стената. Коленете отказваха да ме държат, а рамото ме болеше непоносимо от удара. Щях да помисля, че съм сънувала, ако от лицето ми още не капеше вода, а мокрите чаршафи не се въргаляха по пода. Всичко се бе случило наистина.

Вдигнах очи към тавана, очаквайки да видя дупката, през която бяха излетели майка ми и баща ми. Но той си беше най-обикновен таван, измазан и гладък.

Превих се надве, гълтайки конвулсивно въздух. Наоколо нямаше дори мирис на дим. Скоро вече дишах нормално и залитайки, се упътих към вратата. Отворих я и се втурнах по коридора.

Беше ми хрумнала мисълта, че ако видя родителите си да се носят над Приюта, мога да ги настигна с помощта на Дестин и да ги придружа натам, където отиват.

Стигнах до портала, взех на два скока стълбите и вирнах глава към небето в отчаяна надежда да ги зърна там. И тогава нещо ме сграбчи и събори на земята.

Нямах представа колко време съм прекарала вътре, но забелязах, че утринната светлина вече плахо си пробива път през облаците и дъжда. Смътните и отблясъци караха гъстите капки да изглеждат мръсни и безформени.

И сред тях се извисяваше тромавата фигура на малоумника Нон. Той ме бе спрял, той ме бе блъснал в калта, лишавайки ме от всякакъв шанс да последвам родителите си. При вида на противната му усмивка усетих как в мен се надига гореща вълна от гняв.

На гърдите му лъщеше метален нагръдник, а през рамото му бе преметната дълга морта. На колана му се мъдреха къса морта и кинжал. Явно се връщаше от патрул.

– Пипнах ли те сега, проклета Женска. Ще влизаш с взлом в Приюта, а? Валхал те чака за това!

Опитах да стана, но той ме тикна обратно, като улови мортата си за цевта.

– Ще станеш, когато аз кажа и нито секунда по-рано. Тук аз представям властта на Съвета. Добре че реших да намина, да проверя дали всичко е наред. Какво правеше вътре, крадеше неща от болните Уъгове ли?

– Идиот такъв – изкрещях. – Махни се от пътя ми.

Скочих на крака и той понечи да ме блъсне отново.

Това беше огромна грешка от негова страна.

Когато го ударих, усетих как нагръдникът му се огъва и изпуква под напора на юмрука ми. В следващия миг той се просна в калта. Погледнах ръката си. Тя бе подута и разкървавена. Силата, която бях вложила, разтърси цялото ми тяло и рамото ми се взриви от болка, но поне ми помогна да излея яростта си – иначе щях да се пръсна от нея.

Същевременно в краката ми лежеше неподвижният Нон. Беше ранен, може би дори мъртъв. Обърнах се и побягнах. След няколко крачки краката ми сами се отлепиха от земята и аз полетях. Не го сторих нарочно, то просто се случи. Ветровете ме блъскаха от всички страни, но аз успявах да държа прав курс единствено със силата на волята си.

Оглеждах небесата за родителите си, но те не бяха там. Нямах представа къде са отишли, напускайки болничната си стая сред стълбове от огън. Знаех само, че съм ги загубила, вероятно завинаги. Надали някой Уъг се измъкваше жив от онова, което бях видяла. Дори летейки, не успявах да сдържа риданията си.

Минути по-късно се приземих в покрайнините на Горчилище. Не исках да усложнявам допълнително положението си. Съветът вероятно щеше да ме тикне във Валхал за достатъчно дълго дори само за нападението срещу Нон.

Докато крачех под проливния дъжд, се чудех какво, по дяволите, се бе случило в Приюта. Как можеха двама Уъгове да бъдат погълнати от огън без да изгорят? Как този огън ги бе пренесъл някъде другаде? И то през здрав каменен таван, без дори да го повреди? Не ми идваше наум никакъв отговор на тези въпроси. Родителите ми просто си бяха отишли и аз не можех да сторя нищо, за да ги върна.

Скоро достигнах павираните улици. Вървях, без да гледам пред себе си, мъчейки се да подредя обърканите си мисли. Дали пък все още не сънувах някакъв кошмар? Сякаш за да подсили предположението ми, от мрака и мъглата долетя гърлено ръмжене. Замръзнах на място. После то се повтори, съпроводено от дрезгав глас:

– Кой е там? Отговори веднага или понеси последствията от мълчанието си!

Пристъпих още крачка напред и ги видях – Нида и неговият черен Шук, от чиято паст се носеше ръмженето.

Нида ходеше облечен в панталони от рипсено кадифе, кожен шлифер, широкопола шапка, която да го пази от слънцето и дъжда, и ботуши от кожа на Амарок. Говореше се, че още преди да го наемат да охранява Валхал, той и верният му Шук убили звяра в покрайнините на Мочурището. Ако това бе вярно, аз не исках да си имам работа с никого от тях, защото Амароците бяха сред най-свирепите същества, способни да затрият един Уъг по стотици начини. Според някои дори очите им пръскали отрова.

– Аз съм Вега Джейн – викнах в отговор. Очевидно, бродейки без посока, бях доближила затвора в центъра на селото, където Нида и Шук стояха на пост. Нида ме огледа от глава до пети, стиснал дебелата си тояга, а звярът приседна до него. Дори и така достигаше до главата му.

– Една Женска няма работа тук по това време. Махай се. – После се обърна и си тръгна, а Шук покорно го последва.

Минавайки покрай Валхал, видях, че вътре в момента има само четирима затворници – трима Хайдуци и един Уъг, когото не познавах. Съоръжението имаше дървен покрив и пръстен под, но не и стени, а само дебели решетки. Така обитателите му, изложени на всички стихии, се чувстваха още по-потиснати, а това, че всеки минувач можеше да ги види, довършваше унижението им.

Щом приближих до решетките, непознатият Уъг пропълзя напред по корем и ме заговори:

– Моля те, дай ми малко вода. Устата ми е така пресъхнала, сякаш е пълна с пясък. Само една чашка, моля те. Може и от някоя локва. Моля те, миличка.

Нещо профуча край главата ми и се разнесе трясък, от който отскочих назад. Тоягата на Нида се бе стоварила върху решетките с такава сила, че наоколо се разхвърчаха трески.

– Никакво говорене с мирните Уъгове, Маккрийди – изкрещя той. – Затваряй си устата, или следващият удар ще бъде по главата ти.

Маккрийди се оттегли в далечния ъгъл на клетката като ранено животно. Хайдуците ме гледаха с безизразни очи.

– А ти си обирай крушите оттук – махна ми с ръка Нида. – Няма да повтарям.

Шук излая и щракна с челюсти. Аз си плюх на петите.

Но нещо побягна след мен. Озърнах се през рамо, готова да тичам по-бързо или дори да полетя. Но това не беше Шук, а само Хари Две.

Спрях запъхтяно, опряла ръце върху коленете си, а кучето взе да подскача наоколо, опитвайки се да ме близне. Напълно бях забравила за него след посещението си в Приюта. Приклекнах, прегърнах го и той се успокои също толкова бързо, колкото и аз.

– Навярно си гладен – казах.

Отидохме пешком обратно до къщата и аз му дадох последните останки от храна, с които разполагах. Докато той ядеше, седнах на пода с мокрите си дрехи и се вторачих в отдавна угасналото огнище. Огледах сумрачната стая. Това бе всичко, което притежавах. Джон ме бе напуснал, а ето че сега си бяха отишли и родителите ми.

Със стържещ от глад стомах, напълних манерката с вода и се упътих към Дървото си. Хари Две припкаше подире ми. Когато стигнах, го вдигнах от земята, притиснах го здраво към гърдите си и скочих. Издигнах се на много метри във въздуха, чак до дъсчената площадка. Приземих се леко и за свое учудване заварих там кошница, пълна с още топли наденички, зеленчуци, хрупкав хляб, ябълки и круши, пушена шунка от Крет, солени бисквити и тенекиена кутия със сирене. Не можех да повярвам на очите си. Откъде се бяха взели всички тези лакомства?

Настаних се пред кошницата и запретнах ръкави. Всичко ми се струваше особено вкусно, може би заради тайнствения начин, по който се бе появило – като дар от неизвестен приятел. Дадох една наденичка и късче от шунката на Хари Две, който моментално ги омете.

Казват, че на подарен Слеп зъбите не се гледат, но не можех да не забележа, че кутията със сирене носи етикет от скъп магазин в центъра, където пазаруваха само най-богатите Уъгове. Спрях да дъвча. Дали кошницата не идваше от Моригон? Или от Тансий? Но защо?

Част от мен понечи да отблъсне вкуснотиите и да не погълне нито хапка повече. Но гладът ми бе твърде силен.

Храната в кошницата бе намаляла с около четвърт, когато най-сетне спрях да се тъпча. Всичко бе великолепно, но трябваше да оставя малко и за Джон. В следващия миг се сепнах.

Вече нямаше нужда да пазя храна за него. Той навярно ядеше по-вкусни деликатеси от тези всеки ден.

Прониза ме болка на ревност, но бързо я прогоних. Не биваше да завиждам на брат си. Аз му желаех само най-доброто. Що се отнасяше до подслон, храна и образование, той наистина се намираше на най-доброто място. Но животът не се свеждаше само до ядене, спане и учене. А за другото не бях убедена, че мястото е толкова добро.

С пълен корем, полегнах по гръб върху дъските и се загледах в короната на своето Дърво, която почти ме опазваше от дъжда. Листата бяха зелени и се поклащаха от вятъра. Затворих очи и се опитах да си представя, че родителите ми са още живи, но не се получи. Изпод стиснатите ми клепачи се процеждаха сълзи.

Помнех как когато се спомина моята баба, Калиопа Джейн, я погребаха в прост дървен ковчег в Светия парцел, далеч от луксозните паметници на важните Уъгове. Мястото, където почиваше, бе означено само с бронзова плочка с нейното име. Като малка често ходех там и се чудех какво ли прави там долу, в пръстта. Като поотраснах, разбрах, че в гробовете се намират не самите Уъгове, а само онова, което е останало от тях, след като тялото откаже да им служи. Тогава престанах да ходя.

След Случката на дядо беше по-различно. Нямаше ковчег, защото липсваше тяло, което да сложат в него. Но имаше служба в Камбанарията. Не помнех много от нея, понеже непрекъснато плачех. Дядо си беше отишъл и никой не можеше да ми обясни защо.

Обърнах се настрана. Мозъкът ми щеше да се пръсне от безбройните въпроси, на които не намирах отговор.

После ми хрумна мисъл, при която седнах толкова бързо, че главата ми се замая.

Джон! Какво щях да кажа на Джон за нашите родители?

Обгърнах коленете си с ръце и склоних чело върху тях.

Чувствах се раздвоена. От една страна, бях длъжна да му кажа всичко, но от друга – знаех със сигурност, че това ще го съсипе.

Изправих се полека на крака. Сякаш най-добре бе да си мълча. Но истината рано или късно щеше да излезе наяве. Уъговете, които работеха в Приюта, щяха да отворят стаята на родителите ми и като я заварят празна, да докладват на Съвета. Нямаше как да не се узнае, че съм ходила там – Нон, проклетникът, когото бях ударила, щеше да ме издаде. Тогава всички щяха да решат, че имам нещо общо с изчезването им.

Не знаех какво да правя, чувствах се като в капан. Изглеждаше, че в която и посока да поема, не ме чака нищо добро.

Прегърнах Хари Две и скочих. Щом стъпих на земята, го пуснах и тръгнах. Не бях сигурна накъде отивам – не и към Комините, макар вече да наближаваше време за работа. Може би просто трябваше да се свия някъде и да умра.

– Вега Джейн! – извика нечий глас от гората.

Обърнах се при звука на името си. Вече знаех чий е гласът.

На десетина крачки от мен стоеше Джурик Кроун.