Довършителката

QUADRAGINTA РУХВАНЕТО

Ужасна злополука.

Това бяха думите на Тадеус Кичън.

И все пак те не ни подготвиха за гледката, която ни очакваше.

Дъф Делфия лежеше върху няколко дъски пред огромната и уродлива Стена, която вече ми изглеждаше не по-малко зла и противна от всяко чудовище, което бях срещала. Делф се втурна и коленичи до пострадалия. От пръв поглед се виждаше, че краката му са сплескани като пихтия. Той целият се гърчеше, обезумял от болка, докато двама Знахари се трудеха трескаво над него с инструментите, превръзките и мехлемите си.

– Тук съм – улови го Делф за ръката. – Тук съм, татко.

– Какво се е случило? – попитах.

– Цял ред талпи се срина ей оттам – посочи Кичън, който стоеше зад мен. – Затисна му краката, навсякъде се разхвърчаха кръв и кости. Никога не съм виждал такова нещо, направо страх да те хване. И най-отвратителното беше, че...

– Добре, добре, схващам идеята – вдигнах ръка, обръщайки се притеснено към Делф.

Погледнах към зейналата дупка високо в горния край на Стената.

– Как, по дяволите, стана това?

– Една от металните ленти се скъса, ето как.

Извърнах глава толкова рязко, че щях да си счупя врата.

Метална лента да се скъса? От онези, които изработвах аз?

– Колко пъти повтарям, ама няма кой да слуша – продължаваше с назидателен тон Кичън. – Щураме се тук като обезумели, затова сме я втасали като кучето на нивата. Ранени Уъгове. Смачкани Уъгове. Загинали Уъгове. И за какво? За няколко побити кола, дето ще удържат Кръвниците толкова, колкото и моята Женска с точилката си. Чавка му е изпила акъла на оня, дето е измислил цялата работа, мен ако питате, ама нейсе.

– Всъщност, никой не те е питал, Тадеус Кичън – не издържах аз.

Междувременно Делф се бе вторачил право в мен и лицето му изразяваше смесица от емоции, но за мен основната, която се открояваше сред тях, бе разочарование. Разочарование от немарливата ми работа. То се стовари отгоре ми със сила, по-голяма дори от тази, с която трупите бяха премазали баща му. Съзнанието ми бе така обсебено, че дори не чух как един от Знахарите нарежда пострадалият да бъде откаран в Болницата.

Дойде каруца, теглена от як Слеп, и Дъф, вече в безсъзнание, бе натоварен на нея. Аз помагах на останалите да го качат, докато Делф само стоеше и гледаше безпомощно отстрани. Накрая го сграбчих за ръката и му казах:

– Ти върви с баща си. Аз ей сега ще дойда.

Щом каруцата се отдалечи, отидох до мястото на срутването. Няколко Уъга оглеждаха купчината паднали греди, но аз съсредоточих вниманието си върху металната лента. Можех ясно да видя върху нея инициалите си – отпечатвах ги на всяка една, която излизаше от ръцете ми. Но тази тук беше разкъсана на две неравни парчета. Не можех да си представя как е възможно това. В спецификациите всичко бе подробно пресметнато, а аз ги следвах по-съвестно отвсякога по простата причина, че добре знаех какъв огромен товар ще трябва да носят.

Но когато коленичих, за да видя по-добре, ченето ми увисна. Върху лентата бяха добавени две нови отверстия, при това значително по-широки от онези, които пробивахме във фабриката – с около десет сантиметра, по моя груба преценка. Разкъсването минаваше точно през средата на едно от тях. За мен бе кристално ясно, че именно това е причината за отслабването на целия елемент.

– Ето, тук се вижда къде се е скъсало – викна Кичън, сочейки през рамото ми.

– Кой е добавил тези дупки и ги е направил по-големи от останалите? – изгледах го раздразнено.

Той се надвеси и се почеса озадачено по тила.

– Да пукна дано, наистина са по-големи.

– И не са правени в Комините. Откъде са се взели тогава? – настоях аз.

Към нас се присъедини друг Уъг, малко по-висок от мен, с четинеста брада и едри, възлести ръце. Бях го виждала из Горчилище, но не знаех името му.

– Конструктивна промяна – рече важно той.

– И защо? – попитах.

– Защото така се разтягат, ето защо. И всяка една може да захване повече трупи. Просто, нали? Сами им правим новите отвори, тук на място.

– Но от това якостта им намалява. А и те поначало не са предназначени да носят толкова много греди – посочих бъркотията от натрошен дървен материал върху земята. Изправих се и го изгледах сурово. – Спецификациите не бива да се променят.

Той изду гърди и като подпъхна палци под връвта, която крепеше панталоните му, изфуча:

– Какво ти разбира пък една Женска?

– Аз изработвам лентите в Комините – отсякох. – Аз съм Довършителката. – Погледнах нагоре към Стената. – Колко още такива ленти сте използвали? – Той не отговори. – Сграбчих го за яката и го разтърсих яростно. – Колко още?

– Ей – облещи се Уъгът, – ти да не си оная Женска от Дуелума?

– Същата, дето днес наби Нон – вметна Кичън, поглеждайки ме плахо.

– Колко още?! – изкрещях.

– Още много – обади се спокоен глас.

Обърнах се и я видях пред себе си, облечена в сияйното си наметало, като бяла перла сред море от тор.

– Остави бедния Хенри на мира, Вега – рече Моригон. – Не мисля, че заслужава да бъде удушен само задето си върши работата.

Пуснах „бедния“ Хенри и я доближих.

– Знаеш ли какво се е случило с Дъф? – попитах. Имах чувството, че главата ми ще се разцепи на две от напрежение.

– Бях надлежно информирана за злощастния инцидент. Ще отида да го посетя в Болницата.

– Ако е още жив – процедих.

Друг Уъг отиде до нея и й подаде руло пергамент и перодръжка. Тя го прегледа, отбеляза нещо върху него и накрая постави витиеватия си подпис, който зае почти половин педя. Даде ми знак да я последвам и двете се отдалечихме встрани.

– Говорихме за саможертвите, Вега. Виждам, че все още не си усвоила този урок така добре, както би ми се искало.

– Онзи, който е подменил конструкцията на лентите, е отговорен за случилото се с Дъф – размахах пръст под изящната и брадичка. – Негодникът заслужава да бъде пратен във Валхал.

– Странно, че тъкмо ти настояваш за това – отвърна тя, поглеждайки вляво от себе си.

Проследих погледа й и видях не друг, а собствения си брат, седнал върху импровизирана платформа зад наклонено бюро, отрупано с планове и чертежи. За втори път през последните няколко минути челюстта ми увисна.

– Джон е подменил конструкцията? – успях да промълвя задавено. Гласът ми сякаш се бе изгубил, заедно със самоувереността.

– Той направи изчисленията и се произнесе, че е безопасно – отвърна Моригон така спокойно, сякаш диктуваше рецепта за курабийки.

От самодоволното и отношение гневът ми кипна с нова сила.

– Е, ето доказателството колко е безопасно – рекох, сочейки към натрошените отломки. – Джон може да е гениален, но никога през живота си не е построил дори кучешка колиба. – Гласът ми се извиси. – Не може да очаквате, че ще го хвърлите направо в дълбокото и няма да допуска грешки. Не е честно да искате това от него.

– Никой не го е искал, напротив. При начинание от подобен мащаб грешките са неизбежни. Трябва да се учим от тях и да вървим напред.

– Ами Дъф?

– Ще бъде сторено всичко необходимо за облекчаване на положението на господин Делфия.

– Но той е зверообучител! Как ще упражнява професията си без крака?

– Сигурна съм, че Съветът ще му отпусне пенсия по инвалидност.

– Ами самочувствието му? Любовта към работата? Нима те могат да бъдат изкупени с няколко жалки монети?

В очите ми избиха сълзи, защото единственото, за което можех да мисля, бе злощастното изражение на Делф, разочарованието в погледа му. Сякаш аз го бях подвела, аз бях отнела краката на неговия баща, а нищо чудно и живота му.

– В момента си под влияние на емоциите, Вега. Не може да се очаква да мислиш трезво при тези обстоятелства.

При вида на царствената и, снизходителна физиономия и тези очи, които сякаш дефинираха самото понятие за надменност, емоциите ми отведнъж се охладиха и аз започнах да мисля напълно ясно въпреки хаоса, бушуващ в съзнанието ми.

– Аз също съм те виждала под влияние на емоциите, Моригон – изрекох с тон, не по-малко овладян от нейния. – Прекрасната ти червена коса стърчеше на всички страни, скъпата ти наметка беше изпоцапана, а в очите ти имаше не просто сълзи, а страх. Истински страх. Видях това и още много други неща.

Забелязах, че дясната и буза едва забележимо потрепна, но продължих, най-вече защото думите сами се лееха от устата ми.

– И в случай че ти е убягнало от вниманието, прозорецът на къщата ми вече не е счупен. След като ти излетя сред своя шлейф от синя светлина, аз го поправих само с едно махване на ръката. Помислих си го и то се случи. И твоите умения ли са такива? Защото Тансий не пожела да се разпростира по темата, когато попитах.

Очаквах, че ще замахне и ще ме зашлеви през лицето. Но вместо това тя просто се обърна и си тръгна. Мълнията не беше у мен, инак имах чувството, че с удоволствие бих я запратила подире й.

Погледнах към Джон, който вглъбено разглеждаше чертежите и нанасяше бележки и корекции със своята перодръжка, проектирайки най-прекрасната Стена на света. Ентусиазмът му бе колкото възхитителен, толкова и ужасен за гледане. Върнах се при Кичън и Хенри.

– Ако той ви нареди да правите още дупки в лентите, не му се подчинявайте. Ясно ли е?

– И коя си ти, че да раздаваш заповеди, Женска? – попита с негодувание Хенри, обхождайки с очи прашните ми дрехи и все още окървавеното ми и подуто лице.

Кичън отстъпи благоразумно назад, несъмнено забелязал свирепото ми изражение. Яростта ми бе такава, че усетих невероятен прилив на енергия, извиращ сякаш от самата ми душа. Можех единствено да се надявам, че ще успея да я удържа. Свих ръката си в юмрук и го поднесох на милиметри от брадичката на Хенри. Когато заговорих, гласът ми бе тих и равен, но излъчваше повече мощ от хиляда проповеди на Езекил.

– Нон ще прекара тази нощ в Болницата и се съмнявам, че ще доживее да види утрото. Всъщност изненадана съм, че още е жив, имайки предвид, че му пукнах черепа като яйце. – Хенри преглътна мъчително, сякаш очакваше, че погледът ми всеки миг ще стори същото и с неговия череп. – Ако разбера, че още една секция от Стената е поддала заради това, че някой е правил дупки в моите ленти – забих силно юмрука си в кокалестата му, брадясала скула, – ще дойда у вас и ще ти причиня десетократно повече от онова, което сторих на Нон. Достатъчно ясна ли съм, Мъжки?

Хенри понечи да отвърне нещо, но накрая успя само да кимне с глава, докато Кичън подсвирна тихо и изглеждаше напълно готов да си плюе на петите. Отдръпнах юмрука си, обърнах се и поех към Болницата толкова бързо, колкото можеха да ме носят треперещите ми нозе.

Болницата се намираше на половин километър от Приюта, за по-голямо удобство на злочестите Уъгове, които трябваше да сменят едното място с другото. Беше сурова сива сграда, мрачна и неприветлива, разположена в края на черен път. Дори ако някой имаше надежди за оцеляване, едва ли щеше да ги запази, след като зърне това ужасно място.

Ето защо повечето семейства предпочитаха сами да се грижат за болните си. Рани и ожулвания, счупени кости и други неразположения се церяха у дома, край огнището. Така само пострадалите с най-сериозни травми стигаха до Болницата и нерядко следващата им спирка бе Светият парцел.

Докато преминавах през широките двери, украсени със змия и перо, символизиращи дявол знае какво, насреща ми се появи Сестра в сива престилка и бяло боне на главата. Обясних и коя съм и защо съм дошла и тя кимна съчувствено, което според мен не вещаеше нищо добро за съдбата на Дъф.

Докато я следвах през тесните, тъмни коридори, от всички страни се носеха стенания, примесени с по някой и друг писък. През една открехната врата видях лежащия Нон, уловил се за бинтованата глава. Край леглото му се бяха събрали Роман Пикус, Какус и Клетъс Луун, както и един Знахар в бяла престилка, който тъкмо казваше:

– Нямаш трайни увреждания, Нон. Седмица-две почивка и пак ще станеш като нов.

Скръцнах със зъби и продължих напред, устоявайки на изкушението да вляза вътре и да довърша проклетника.

Стаята на Дъф се намираше в самия край на коридора. Отвътре се носеха тихи ридания. Сърцето ми слезе в петите и леко ми прилоша. Поблагодарих на Сестрата и тя ме остави. Застанах пред вратата, мъчейки се да се подготвя за онова, което ме чакаше вътре. Зарекох се, че каквото и да е, Делф и аз ще го преодолеем рамо до рамо.

Натиснах леко бравата и влязох. Делф се беше привел над леглото с обляно в сълзи лице. Баща му лежеше със затворени очи, а гърдите му се повдигаха с тревожна неравномерност. Пристъпих тихо напред, докато не се озовах при тях.

– Как е той? – попитах шепнешком.

– Зна-знахарят току-що беше тук. Каза, че тря-трябвало да се отрежат.

– Кое? Краката му?

Делф кимна, подсмърчайки.

– Ка-каза още, че това бил единственият му шанс да се ра-размине със Светия парцел. Нищо не разбирам, Ве-Ве-Вега Джейн, но т-той така каза.

При стреса, който изживяваше, не бе чудно, че отново заеква. Сложих длан върху неговата и я стиснах.

– Кога ще го направят?

– Ско-скоро.

Сграбчих ръката му още по-здраво.

– Делф, аз ще отида да взема Камъка. – Той ме изгледа озадачено. – Целебния камък – поясних полугласно. – С него ще го излекувам, преди да се усети.

– Не, Ве-Вега Джейн. Твърде опасно е.

– Държа да поправя нещата.

– То-тогава и аз ще дойда.

– Не, ти трябва да стоиш тук, при него. – Сведох очи към бедния Дъф, съобразявайки бързо. – Ако Знахарите дойдат, преди да съм се върнала, опитай на всяка цена да ги забавиш.

– Н-но те казаха, ч-че можело да умре.

– Знам, Делф – отсякох. – Знам – добавих вече по-спокойно. – Просто ми дай малко време. Ще сторя всичко по силите си.

И се втурнах навън с усещането, че съм недостойна да оставам повече в тяхната компания.