Довършителката

DUODECIM ВЕРИГАТА ДЕСТИН

Падането продължи безкрайно. Продължих да стискам клепачи през цялото време, но в съзнанието си виждах образи, които прелитаха покрай мен сред талазите на тази кървава река. От тъмните и дълбини излизаха лица и се взираха за кратко в мен.

Дядо ми, Върджил Джейн. Той се появи и впери в мен тъжен, пуст взор. Устните му помръдваха и държеше ръката си вдигната. На нея нямаше пръстен, но той ми показваше татуировката върху кожата си и мълвеше нещо, което не успявах да различа, колкото и да напрягах слух. После изчезна.

Още фигури се носеха наблизо, докато продължавах шеметното си спускане. Тансий. Моригон. Джурик Кроун, който се смееше и ме сочеше с пръст, викайки: „Твоето наказание, Вега. Твоята гибел“. Мярна се Роман Пикус с тумбестия си джобен часовник и Домитар, смучещ своята Огнена вода. Подир тях се появи Джон, с плах и изгубен вид. Баща ми, протягащ към мен ръце. И накрая майка ми, гледаща скръбно как единствената и дъщеря се носи към гибелта си. Най-сетне всички изчезнаха и остана единствено грохотът на водопада, притискащ ме като гигантски смазващи ръце.

Отворих очи. Исках да видя какво ми предстои, да посрещна смъртта с малкото ми останал кураж. Ударът в дъното беше лек и някак успокоителен, като майчина прегръдка. Вече не изпитвах страх.

Продължих да лежа, защото и да исках, не можех да помръдна. Веригата все още бе увита стегнато около мен. Задържах дъха си доколкото можах, но накрая все пак трябваше да отворя уста. Очаквах кръвта да нахлуе в дробовете ми, да ги изпълни до пръсване и да ме задуши.

Но след няколко дълбоки вдишвания все още не усещах противния й вкус. Мина ми през ум, че ако това е смъртта, то тя не е чак толкова ужасна, колкото я смятат.

Тогава се осмелих да повдигна клепачи. Над мен висеше Нок и ме обливаше с бледата си светлина.

Тръснах невярващо глава. Обърнах се наляво и видях дърво. Надясно – бухнал храст. Подуших и усетих аромата на трева. Какво, по дяволите, ставаше? Трябваше да съм вътре, а не вън, нали? В следващия миг едва не изпищях.

Веригата започна бавно да се размотава от мен. Пред очите ми тя се плъзна встрани, после се нави акуратно на кълбо като змия и притихна. След като се отърсих от изненадата, седнах и опипах ръцете и краката си за наранявания. Нищо ми нямаше, макар и мускулите да ме боляха от напрежение. Дори не бях мокра. По мен липсваше и следа от кръв. После вдигнах глава и челюстта ми увисна.

Комините се извисяваха право пред мен, на не повече от двайсет метра.

Как от пропастта, в която пропадах, цялата овързана и готова за удавяне, изведнъж се бях озовала тук? Дали просто не бях сънувала? Но Уъговете сънуват в леглата си, а не на голата земя.

Ами ако въобще не бях влизала в Комините?

Но и това нямаше как да е вярно, веригата служеше за доказателство.

Попипах джоба на наметката си. Там лежеше книгата, която със сигурност бях забравила в шкафчето.

Значи наистина съм била вътре. И Джабитите са ме преследвали. И съм открила малката врата, зад която бе изобразен символът с куките, и пещерата, върху чиито стени се разиграваше епичната битка. И съм била пометена от кървавия потоп, запратена в бездната към сигурна смърт. И съм видяла образите на Уъгове – живи, мъртви и полумъртви.

А сега бях отвън и дори дрехите ми не бяха мокри.

Не бях сигурна дали и впечатляващият ум на брат ми би побрал в пределите си всичко това. Но трябваше да престана да разсъждавам за минута, защото се изправих върху треперещите си крака, превих се надве и повърнах.

После загледах лъскавата верига. Изпитвах страх от нея, но все пак протегнах ръка и предпазливо я докоснах. Очаквах да усетя хладина, но металът се оказа изненадващо топъл на допир. Хванах единия и край с два пръста и го повдигнах нагоре. Веригата започна да се развива. Беше дълга и на светлината на Нок изглеждаше, че леко пулсира, сякаш има сърце, което естествено бе невъзможно. Взрях се по-внимателно и видях, че върху някои от звената и са отпечатани букви. Взети заедно, те изписваха:

Д-Е-С-Т-И-Н.

Дестин? Нямах представа какво означава това. Бях попаднала на веригата напълно случайно и я бях сграбчила от страх за живота си. И ето че тя по някакъв начин го беше спасила. Но как, оставаше загадка за мен.

Пуснах я и тя моментално се нави отново. Очаквах да чуя дрънчене, но тя го стори напълно беззвучно.

Направих крачка встрани и тогава се случи невероятното.

Веригата ме последва. Разгъна се и се плъзна по земята, докато не се озова отново на сантиметър от крака ми. Не знаех как да реагирам. Случващото се бе толкова невъобразимо, че съзнанието ми отказваше да го възприеме. Пъхнах ръка в джоба си и извадих книгата. Тя поне беше истинска, реална. Нещо, което можех да разбера. Разгърнах страниците и, но без фенера, останал при Джабитите във фабриката, не виждах почти нищо от съдържанието им.

Зачудих се какво да правя. Трябваше да я скрия, но не се сещах къде. Закрачих по пътя. Надявах се ходенето да ми помогне да мисля, а и исках да оставя Комините и всички ужасии, спотайващи се вътре, колкото се може по-далеч зад гърба си.

Изминах така близо километър, с Нок увиснала над главата ми и с веригата, плъзгаща се край мен, когато в изтерзания ми ум изникна идея.

Домът на семейство Делфия.

Впуснах се в бяг и отначало дори не забелязах, че веригата се е вдигнала във въздуха. Тя буквално летеше до рамото ми, изпъната като дълга пръчка. Бях толкова сащисана, че се заковах на място. Тя също спря, повися известно време, после се спусна в краката ми и отново се нави на кълбо.

Около минута я гледах запъхтяно, преди да реша да повторя упражнението. Направих крачка и тя веднага надигна единия си край, заставайки в готовност. При втората крачка се отлепи от земята, а щом побягнах, се изпъна и полетя успоредно с мен.

Спрях и тя също спря. Сякаш имах дресирана птица.

Обърнах поглед към пътя напред, после пак към нея и тя потрепна, сякаш доловила нерешителността ми. Дали пък освен сгряващо сърце нямаше и мозък?

Без да си давам ясна сметка защо го правя, посегнах и я сграбчих. Увих я около кръста си и я завързах здраво отпред. После пак се затичах. Тогава се случи немислимото. Преди да се усетя, вече се носех във въздуха, на около шест метра височина. Дори не си дадох сметка, че пищя, докато не се задавих от един бръмбар, влязъл в гърлото ми. Ръцете и краката ми се мятаха край мен и аз се реших да погледна надолу. Последното явно бе грешка, защото полетът ми рязко смени посоката си и аз се забих косо в земята, претъркулвайки се няколко пъти, преди да спра окончателно.

Полежах известно време, преди да се надигна с пъшкане. Изглежда, нямах нищо счупено, само леки натъртвания.

Веригата междувременно се бе смъкнала от мен и кротуваше встрани. Изглеждаше забележително спокойна предвид на това, че едва не ме бе пребила. Тръгнах отново, но вече без да я намотавам на кръста си. Боях се дори да я докосна. Пробвах да се държа по-надалеч от нея, но нямаше как да го сторя – тя следваше всяко мое движение. Накрая я оставих да прави каквото ще и просто продължих напред.

След около два километра свърнах зад последния завой и видях къщата на Делф. Оборът бе притихнал. Масивният силует на Крета се открояваше в ъгъла на тясното му заграждение. Младият Слеп дремеше прав, опрял хълбок на вехтите дъски. Адарът също спеше, пъхнал глава под крилото си, все така привързан към забития в земята клин. Малкият Уист не се виждаше никъде. Надявах се да са го прибрали вътре, за да не се разджафка, ако ме усети.

Извадих книгата от джоба си и се озърнах наоколо. Трябваше ми нещо, в което да я сложа. Погледнах към издълбания в хълма склад и ме осени идея. Спуснах се натам. Край дървената врата имаше стар ветроупорен фенер. Запалих го и влязох вътре.

Пред очите ми се разкри удивителна колекция. Имаше цели купчини от мъртви птици и дребни животни, изчистени и осолени, които, предполагам, щяха да послужат за храна на питомците на Дъф. От куки на тавана висяха всевъзможни стари, ръждиви инструменти. На едната стена бе опъната огромна кожа на Гарм. Заобиколих я отдалеч – макар вече да не можеше да ми навреди, предпочитах да не рискувам.

Върху голям сандък бяха наредени черепи на животни – на Кретове и ако не грешах, на Амароци, кучешките зъби на които бяха дълги повече от педя. Потръпнах и продължих да разглеждам, докато не стигнах до рафт с метални кутии. Прехвърлих няколко и най-сетне открих подходящата. Пъхнах книгата вътре и затворих здраво капака. После взех опряната в ъгъла лопата и отново излязох навън.

Изкопах дупка в корените на една висока ела и сложих кутията на дъното й. Покрих я с пръст и разхвърлях отгоре борови иглички. Когато върнах лопатата на мястото й, небето вече се развиделяваше.

Кретът се размърдваше и сумтеше в обора, а Адарът бе измъкнал глава изпод крилото си и ме гледаше вторачено. Това бе леко обезпокоително. Последното, което ми трябваше, бе да започне да ми бърбори.

Забързах обратно по пътеката сред дърветата. Сега, когато най-сетне се бях освободила от книгата, изпитвах смесени чувства. От една страна, бях облекчена, че никой не може да ми я вземе, но от друга – изгарях от любопитство какво пише вътре. Исках да науча информацията, събрана от Куентин Хърмс, до последната подробност. Казах си, че веднага щом ми се удаде случай, ще се върна, ще я изровя и ще я прочета от кора до кора.

Стигнах до Дървото си и се покатерих на него. Разположих се върху дървената платформа и потънах в размисли. Запретнах нагоре ризата си, смъкнах работните панталони и заразглеждах отново картата. Мастилото бе още прясно и линиите личаха отчетливо. Несъмнено пътят през Мочурището нямаше да е кратък, нито лек. Това бе необятен и тежък терен. Събирах наум километрите, нужни за прекосяването му, докато накрая получих цифра, която бе наистина обезсърчаваща. Оправих дрехите си и в този момент почувствах леко подръпване около кръста. Погледнах надолу и видях, че веригата леко помръдва. Стреснах се, разбира се, защото не знаех какво й е хрумнало. От толкова време си стоеше кротко, защо сега изведнъж беше решила да мърда?

Изправих се бързо и опитах да я сваля. Тя не поддаваше. Опънах по-силно, впивайки болезнено пръсти в кожата си, но тя само се стягаше още повече. Дъф ми бе разправял за змии удушвачи, които правят това, докато изцедят и последната капка живот от жертвата си.

Обзе ме паника, но само за кратко, защото в следващия миг тя спря да ме стиска и се отпусна. Не можех да повярвам, но ми се стори, че тя просто... ме прегръща. Приятелска, успокояваща прегръдка.

Размотах я от себе си и я подържах в ръце. Тя бе топла и допирът й беше приятен. Отидох до ръба на площадката и погледнах надолу. Разстоянието не беше малко, около трийсет метра. Погладих веригата, после се озърнах наоколо, за да се уверя, че никой не гледа. Не изпитвах и капка колебание, напротив – бях уверена, че тя няма да ме подведе. Това просто бе факт, макар че нямаше откъде да го знам.

Скочих.

Отначало полетях надолу, земята се приближаваше твърде бързо. Но някъде към половината път Дестин се стегна около мен и подметките ми докоснаха леко влажната пръст, почти без да оставят отпечатък. Докоснах веригата и усетих как брънките и леко се поместват в отговор.

Повдигнах ризата си и я скрих под нея. Поех си дълбоко дъх. По всичко изглеждаше, че няма скоро да се разделяме. В главата ми назряваше невероятна мисъл. Знаех, че не бива да го правя, но от друга страна, какво щеше да ме спре? Вече бях близо на петнайсет Сесии. Бях Женска. Независима, упорита, твърдоглава и може би още безброй други неща, за които не си давах сметка или не знаех правилните думи, за да ги опиша. Никога не бях притежавала нещо особено. Но ето че сега притежавах веригата. И трябваше да я използвам по предназначение.

Засилих се и затичах колкото ме държат краката. Дори с тежките работни ботуши се чувствах пъргава и лека. След двайсетина метра подскочих във въздуха и усетих как веригата ме обгръща здраво. Полетях нагоре – право нагоре, докато не приведох леко глава и рамене и тогава тялото ми зае хоризонтално положение. Продължих да се нося, прибрала крака и долепила длани край тялото си, като куршум, изстрелян от морта.

Издигнах се над гори и поля. Дишането ми беше учестено, косата ми се ветрееше назад. Подминах една птичка и бедното създание така се стресна, че изпърха с крилца и се преметна няколко пъти във въздуха. Никога в живота си не се бях чувствала по-свободна. Досега целият ми свят се свеждаше до Горчилище. Сякаш бях пуснала корени там, неспособна да се откъсна.

Вече не.

Погледнах надолу и видях селото такова, каквото никога не го бях виждала. То бе малко, незначително, докато преди винаги ми се бе струвало огромно и важно. А около него, като огромна стена, се простираше Мочурището. Наклоних се наляво и полетях над края му. В сравнение с него Горчилище бе като островче в морето. Дори от тази височина отвъдната му страна не се виждаше.

Кръжих още известно време, преди да кацна край Дървото си. Слънцето вече се подаваше над хоризонта, наближаваше утро. Трябваше да заведа Джон на Обучение и да се приготвя за работа в Комините. Затичах се и полетях към селото. Приземих се на четвърт километър от Общежитието и продължих пеша. Когато наближих центъра обаче, заварих неочаквана гледка.

Павираните улици, обичайно празни в този час, бяха изпълнени с Уъгове, които се тълпяха и говореха помежду си.

Спрях един от тях, Хърман Хелвит, който имаше чудесен сладкарски магазин и продаваше в него неща, които никога не можех да си позволя. Той бе едър и кокалест, със силен, гръмлив глас.

– Накъде са тръгнали всички? – попитах.

– Свикано е спешно събрание – отвърна припряно той. – След четвърт час при Камбанарията. Измъкнаха Уъговете от леглата още по тъмно. Казвам ти, едва не получих разрив на сърцето, като задумкаха по вратата ми.

– Кой го е свикал?

– Съветът, кой друг. Тансий, Моригон, всички.

– И по какъв повод?

– Нали точно това сме тръгнали да узнаем, Вега? Хайде сега, мърдай по-живо, да не окъснеем.

И Хърман се присъедини към потока от Уъгове, стичащи се към площада.

Едва тогава в главата ми просветна тревожна мисъл.

Джон!

Втурнах се към Общежитието и открих бедния си брат да стои отпред като безпризорен. Щом ме видя, притича и сграбчи силно ръката ми.

– Къде беше? – попита с толкова наранен глас, че сърцето ми се сви.

– Аз... просто излязох да се поразходя. Значи спешно събрание, а? – побързах да сменя темата, с надеждата да залича обидата от лицето му.

– Да, при Камбанарията – отвърна плахо той.

– Ами тогава по-добре да вървим.

И ние се сляхме с тълпите, отиващи натам.

По пътя ми хрумнаха куп причини, поради които Съветът би могъл да свиква жителите на селото.

Както се оказа, нито една от тях не беше вярна.