Довършителката

QUATTUOR ТАНСИЙ

Джон, Делф и аз безмълвно последвахме Тансий извън Приюта. Отпред чакаше красива синя карета, теглена от четири великолепни Слепа. Сивата им козина се спускаше чак до копитата на източените като вретена крака. Говореше се, че Слеповете някога умеели да летят. Аз не го вярвах, макар че край плешките им още се забелязваха леки вдлъбнатини, където навремето сякаш е било прикрепено нещо, примерно криле.

Каретата се управляваше от Уъг на име Томас Богъл, който седеше на капрата прав, сякаш глътнал бастун.

– Ти си свободен – обърна се Тансий към Делф. – Разговорът засяга лични въпроси.

Делф побърза да се оттегли, като дългите му нозе за броени секунди го скриха от погледите ни.

После Тансий ни даде знак с ръка да влезем и ние се подчинихме. Не защото искахме, а защото нямахме друг избор. Когато той самият постави крак върху стъпалото, ресорите простенаха и цялата масивна карета се наклони встрани. Не знам колко килограма трябваше да тежи, за да предизвика подобен ефект. Не че разбирах много от карети, всъщност за пръв път се качвах в такава. Обикновено ходех пеш там, където исках да стигна.

След като се настани на седалката срещу нас и приглади гънките на мантията си, Тансий изгледа въпросително Джон.

– Това е брат ми Джон – почувствах се длъжна да поясня.

– Знам кой е. Просто размишлявам дали е нужно да присъства, или не.

– Ние само посещавахме родителите си – казах и стиснах ръката на брат си, усещайки надигащия се у него страх.

– Още един факт, с който съм в течение.

В непосредствена близост Тансий изглеждаше по-стар, отколкото отдалеч. Макар да седеше в сянка, можех да видя добре лицето му. То беше посърнало, с дълбоки бръчки, а под малките му очи имаше торбички. Цветът на дългата му коса бе странна смесица от кремаво и сребристо. Изглеждаше чиста и лъхаше на полски цветя. Обичайно този аромат би ми се понравил, но сега предизвикваше у мен леко гадене.

– Май все пак ще е най-добре да изчака отвън – рече накрая Тансий.

– Аз предпочитам да остане – отвърнах и в следващия миг прехапах устни. Да говориш с този човек бе възможност, удаваща се веднъж в живота. Да му възразяваш бе немислимо.

Тансий наклони глава встрани. За мой късмет не изглеждаше ядосан, а само леко изумен.

– И защо така?

– В случай че онова, което искате да ме питате, касае него. Така няма да има нужда да му го предавам, защото съм сигурна, че никога не ще постигна вашето красноречие.

Това бе напълно искрено. Тансий бе много учен Уъг, с пословични ораторски способности. Всички ние обичахме да го слушаме, макар и невинаги да разбирахме какво казва.

По каменното му лице пробягна подобие на усмивка, която начаса изчезна.

– Куентин Хърмс – каза той. – Не можем да го открием. Много сме притеснени. Моят заместник Джурик Кроун вече го е споменал пред теб.

Кимнах с разтуптяно сърце.

Тансий бръкна в джоба си и извади някакъв предмет. Още преди да ми го покаже, знаех какъв ще е. Дядовият пръстен.

Видът му предизвика у мен цял порой от спомени. Той винаги го носеше, а изображението върху него бях виждала само на още едно място – татуирано върху опакото на ръката му.

– Интересен мотив – каза Тансий, държейки го така, че двамата с Джон да можем да го огледаме добре.

– Знаете ли какво означава? – попитах аз.

– Не – и се съмнявам да има друг Уъг освен дядо ти, който да знае. Върджил бе доста потаен по някои въпроси. – Той прибра пръстена обратно и се наведе напред така, че коляното му почти допря моето. – Но знам, че го открихме в къщата на Хърмс.

– Те бяха приятели. Дядо вероятно му го е дал.

– Вместо да го остави на собственото си семейство? – повдигна скептично вежда Тансий.

– Както сам казахте, той бе потаен Уъг. Може да е имал своите причини.

– Да се върнем на Куентин Хърмс. Той те е обучавал за Довършителка...

– Вярно е. От него усвоих занаята.

– Харесваше ли го?

– Да – рекох след кратък размисъл. Това бе странен въпрос, но реших да му отговоря искрено. И все пак вътрешностите ми се гърчеха като червеи, извадени на слънце.

Тансий поглади брадичка с едрата си ръка. Огледах я, докато го правеше. Тя още изглеждаше силна, но някак изнежена, сякаш навремето е вършила тежък труд, но не и от много Сесии насам.

– Нямаш ли някаква вест от него? Някаква представа къде може да е отишъл...?

– Каква вест да имам? – попитах, подбирайки внимателно думите си.

– Например да ти е оставил нещо?

Можех да видя заплахата, излъчвана от Тансий – пръстите му, почти свити в юмрук, мускулите, издуващи се под пурпурната роба. Смръщих чело и насилих мозъка си да измисли възможно най-добрия отговор, който да не съдържа нищо важно. Прозрачността е чудесно качество, но само ако си прозорец.

– Не знам какво би могъл да ми остави. – И това бе съвършено вярно. Аз наистина не знаех какво ми е оставил.

Той ме изгледа така внимателно, сякаш бях ребус, който трябва да разреши. Имах чувството, че кожата ми ще се стопи под този взор, позволявайки му да надзърне в самата ми душа. После се облегна назад, сведе очи към пода на каретата и стоя така почти минута.

– Ти и брат ти сте свободни да си вървите – рече накрая.

Трябваше да си тръгнем още тогава, но аз имах да кажа още нещо. Половината от мен се ужасяваше само при мисълта за него, но другата половина все пак надделя.

– Мога ли да си получа пръстена обратно?

– Моля? – изненада се той.

– Все пак принадлежал е на дядо ми. И понеже него вече го няма, а родителите ни... не са добре, ние сме единствените останали наследници.

Усетих как Джон затаи дъх до мен. Същото сторих и аз, очаквайки отговора на Тансий.

– Някой ден може би, Вега. Но не сега.

И той отвори вратата на каретата, давайки ни знак да излезем.

Измъкнахме се възможно най-бързо, макар Джон едва да движеше краката си.

В последния миг улових погледа на Тансий, прикован в мен. Той съдържаше някаква странна смесица от жал и разкаяние, но не успях да разтълкувам нито едно от двете. После вратичката се хлопна, Богъл изплющя с юздите и Слеповете се понесоха.

Задърпах Джон по посока на Общежитието.

Имах твърде малко време и твърде много неща за вършене. Бях като замаяна от всичко, което ми предстоеше. Изпитвах повече вълнение, отколкото страх, при все че обратното щеше да е далеч по-разумно.

– Какъв беше онзи пръстен, Вега? – попита Джон.

– Дядо ни го носеше навремето. – Той беше твърде малък, за да помни. Едва бе навършил две Сесии, когато Случката сполетя дядо.

– А как е попаднал у Куентин Хърмс?

– Нямам представа – отвърнах искрено. Докато стигнем Общежитието, Джон вече бе спрял да трепери от срещата с Тансий. Аз още изпитвах вътрешно безпокойство, но умът ми бе концентриран върху предстоящите задачи.

Вратата ни отвори Какус Луун. С ниското си чело и щръкнали вежди той приличаше на хлебарка, а косата му не беше мита поне от една Сесия, може би дори две. Панталоните и ризата му бяха също толкова мазни, колкото нея и освен това имаше навика постоянно да суче краищата на огромните си мустаци, които сякаш извираха от широките му ноздри.

Той се отмести, пускайки ни да влезем, и аз му кимнах мълчаливо. Бях сигурна, че вече е разбрал за Куентин Хърмс и копнее да узнае пресни клюки, но нямаше да ги чуе от мен. Влязохме в голямото помещение на приземния етаж. То съдържаше една дълга маса за хранене и почти нищо друго. Стените бяха от грубо одялани греди, с пролуки, затъкнати с каквото дойде, а неравните дъски по пода хлопаха и скърцаха, всяка на свой глас.

В съседство имаше кухня, където Хестия, жената на Луун, прекарваше дните си в изпълнение на заръките на благоверния си съпруг. Това включваше готвене, пране и угаждане на всевъзможните му прищевки.

– Чувам разни неща за Комините – подхвърли той, палейки голямата си лула, от която се издигнаха гъсти кълба дим.

Без да го поглеждам, продължих към стълбите за втория етаж. Там се намираше нашата стая, която деляхме с още няколко хъркащи и намирисващи Уъгморти.

– Куентин Хърмс бил духнал – продължи Луун, пухтейки свирепо с лулата си, докато димът не го обгърна напълно, сякаш се бе запалил. Де тоз късмет...

Обърнах се, примирена с факта, че няма да миряса, докато любопитството му не бъде удовлетворено.

– Къде би могъл да отиде? – попитах невинно, предприемайки същата тактика както с Тансий, но без особена охота. Луун далеч не представляваше същото интелектуално предизвикателство. Той бе просто една отрепка.

– Ти ми кажи, нали работиш в Комините.

– Там работят поне още сто Уъга. Иди питай тях.

Задърпах брат си нагоре по стълбите. За щастие, Луун не тръгна подире ни.

В тясната стая нямаше никой, а одеялата и сплесканите възглавници бяха разхвърляни по празните нарове. Накарах Джон да седне върху един от тях и го погледнах право в очите.

– Виж – рекох с тих и равен глас, надявайки се да вселя в него спокойствие, което никога не бе лека задача. – Аз скоро ще трябва да изляза.

– Къде ще ходиш? – притесни се на секундата той.

– Просто имам малко работа. Ще се върна преди разсъмване.

– Може ли да дойда и аз?

– По-добре ще е да отида сама – отвърнах. Не знаех дали и на мен ще ми стигне куражът да свърша онова, което трябваше, а Джон не беше от най-смелите.

– Добре тогава – измърмори той, изглеждайки едновременно наранен и объркан. Това заби нови кинжали в сърцето ми, но нямаше какво да сторя. Решението ми бе взето.

Когато слязохме за вечеря, над Горчилище се спускаше здрач. Двайсет и осем Уъгморти ни бяха изпреварили и вече седяха край масата. Ние се сместихме на последните две останали места, докато Хестия, чевръста като невестулка, обикаляше с подноси, отрупани с чинии, върху които дори се забелязваше малко храна. През открехнатата врата към кухнята се виждаха двете й дъщери, дребни и слаби като нея, които се трудеха над печката с изпоцапани от сажди лица.

Те бяха още Младоци, но не ходеха на Обучение – едно, защото бяха Женски, и друго, защото Луун не вярваше в училището. Често го бях чувала да се хвали колко далеч е стигнал той самият, без дори да е стъпвал там. Според мен само това трябваше да накара всеки разумен Уъг веднага да изпрати децата си да учат.

Клетъс Луун седеше до баща си, на когото заприличваше все повече с всеки изминал ден – чак до набождащите мустачки по горната устна. Той бе само две Сесии по-голям от мен, но с подпухналото си лице изглеждаше по-стар. Все гледаше да ми направи мръсно и до едно време се притеснявах, че ще се досети да обърне усилията си срещу Джон. Фактът, още че се въздържаше, ми говореше, че се бои от мен. Страхът е голяма сила, ако боравиш с него правилно.

След вечеря здрачът окончателно отстъпи място на нощта. Джон и аз се пъхнахме под завивките, които отдавна бяха спрели да се преструват, че дават топлина. Изчаках, докато от всички страни не се разнесоха хърканията на съквартирантите ни.

Станах от леглото и се загърнах с наметката си. Взех също единствения си пуловер и едно одеяло. Минута по-късно вече се измъквах през задната врата, озъртайки се внимателно да не ме следят.

Както се оказа, е трябвало да бъда много, много по-предпазлива.