Довършителката

QUADRAGINTA SEX ЕДНА СПЕЦИАЛНА ВЕЧЕР

Пристигнах в Приюта и след като оставих Хари Две да чака отвън, поговорих с една Сестра, която срещнах в коридора. Мушнах в ръката и монета и й обясних какво искам от нея. Както и предполагах, Делф седеше край леглото на баща си. Щом отворих вратата, той вдигна очи.

– Вега Джейн? Какво правиш отново тук?

– Уредих Сестра, която да се грижи за татко ти.

– Че защо му е притрябвала?

– Слушай, Делф, кога за последен път си се хранил като хората?

Пристъпих напред под мистериозната светлина, обляла стаята, и видях как очите му се разширяват от удивление. Чак леко настръхнах и усетих, че се хиля като глупав Младок.

– Вега Джейн, какво си направила със себе си?

– Ами... просто малко се поизлъсках.

Той се изправи и ме доближи.

– Така ли го наричаш?

– А ти как би го нарекъл, Делф? – попитах и веднага съжалих. Той не очакваше подобен въпрос и взе да се почесва смутено.

– Не знам как, но наистина изглеждаш доста... лъскава – изтърси накрая, като почервеня до ушите.

Усмихнах се.

– Тук съм, за да те изведа на вечеря.

– Какво?

– Обзалагам се, че цял ден не си сложил и хапка в уста. Права ли съм?

Той понечи да отвърне нещо, но после поклати глава, хвърляйки поглед към Дъф.

– Не знам, Вега Джейн, просто не знам. А какво ще правим с татко?

– Нали тъкмо затова идва Сестрата.

– Но ти си толкова... издокарана, докато аз... виж ме само. – Той обходи с поглед прашните си работни дрехи.

– Мисля, че видът ти си е напълно наред – улових го под ръка аз. – Решила съм тази вечер да похапна на свястно място и държа да ме придружиш.

– И какъв е поводът? – усмихна се внезапно той.

Реших да му кажа направо.

– Днес е рожденият ми ден. Ставам на петнайсет Сесии, Делф.

– Наистина? Но аз... не съм ти приготвил нищо. Искам да кажа, не знаех...

– Не е и нужно. Единственото, което искам от теб, е да приемеш поканата ми да отпразнуваме годишнината от моята поява в Горчилище.

След още малко суетене около баща си, но видимо успокоен от появата на Сестрата, на която бях платила, той най-сетне склони и ние поехме към центъра, следвани на крачка разстояние от Хари Две.

Уъговете се обръщаха подире ни, докато вървяхме по Главната улица. Бяхме лика-прилика – високият, едър Делф и аз, потропваща на токчетата си до него. Дрехите му не бяха нови като моите, но на излизане от Приюта бе поспрял да измие лицето и ръцете си, а и сега час по час плюнчеше пръсти и приглаждаше щръкналия си перчем.

– Отдавна се каня да се подстрижа – обясни ми смутено, – но все не намирам време.

Този път масата ни беше не в дъното, а до самата витрина на ресторанта. Всеки път, щом се озърнех, забелязвах околните Уъгове да ме зяпат. Женските им изглеждаха раздразнени от това и постоянно ги ловяха под брадичките, привличайки вниманието им към себе си.

– Струва ми се, че всички те наблюдават, Вега – отбеляза Делф. – Особено Мъжките.

– Скоро ще им мине. Просто не са ме виждали в рокля. Нали знаеш, като на свинче звънче.

Той примига с очи.

– Какво ти свинче, Вега? Чуваш ли се какво говориш? Та ти си... ти си... – Той си пое пресекливо дъх. – Ти си прекрасна!

И в следващия миг така се изчерви, че се уплаших да не се е задавил.

– Благодаря ти, Делф – сведох трогнато очи. Единствените Уъгове в живота ми, които ме бяха наричали красива, бяха дядо, баба и родителите ми, а и аз винаги бях мислила, че го правят по задължение.

Поръчахме си великолепна вечеря, а след нея, когато вече ми се струваше, че не мога да поема и хапка, последва парче торта, съпроводено с пожеланията на Делф по случай рождения ми ден.

– Толкова съм щастлива – казах. – Толкова съм щастлива да бъда тук с теб.

Накрая въпреки бурните му протести успях да платя сметката.

– Но това е твой празник, Вега – възрази той. – Аз трябва да ти подаря нещо, а не ти на мен.

– Ти вече ми подари.

– Не, не съм.

Пресегнах се и улових ръката му.

– Подари ми удоволствието от своята компания в този специален ден.

Той се усмихна свенливо и също стисна моята.

– Аз също не бих искал да съм никъде другаде, Вега Джейн. – После замлъкна и брадичката му потрепери. – Освен може би при татко.

– Знам – казах тихо.

– Е – подхвърли той, решил да смени темата, – готова ли си вече за следващия кръг на Дуелума?

– Не сега, Делф – сложих пръст върху устните му. – Нека тази вечер просто да...

– Добре, Вега Джейн. Разбира се.

Изпратих го до Приюта и го оставих там, в стаята на баща му. Преди това бях нагостила Хари Две с остатъците от вечерята, които той излапа лакомо още пред вратата на „Гладниците“.

Погледнах към небето, преценявайки на око часа. Беше време да тръгвам. Прибрах се у дома и смених роклята и обувките на токчета с новите си панталони, блуза и ботуши. Извадих Дестин от скривалището й и я увих около кръста си под новата наметка. Сложих в джоба си Мълнията и пъхнах под мишница красиво увития пакет. Оставих Хари Две да дреме край огнището и излязох.

Преминах бързешком през селото и стигнах целта си тъкмо навреме. Едва бях успяла да се притая в храстите, когато каретата изтрополя, излизайки от къщата на Моригон. Знаех, че тя е вътре и че отива да се срещне с Тансий на южния край на Стената, близо до Комините. Бях избрала това място, защото знаех, че е максимално отдалечено от дома и – така щях да имам повече време да осъществя замисъла си.

Щом каретата се отдалечи, се промъкнах до постройката – но не до парадния и вход, а до задния. Извадих инструментите си и ключалката скоро поддаде. Влязох на пръсти и се ослушах за някакъв признак от присъствието на Уилям или на прислужницата, която знаех, че също работи тук.

Единственият Уъг, когото исках да видя, беше брат ми. Той вече ми бе показвал спалнята си на втория етаж, тъй че без труд я открих. Почуках тихо и отвътре се дочуха стъпки. По походката познах, че е той.

Вратата се отвори и Джон се изправи пред мен. Стори ми се още пораснал и наедрял. Дрехите му бяха красиви, но този път и моите не им отстъпваха. И можех да се обзаложа, че съм също толкова чиста и добре ухаеща като него.

Очите му ме огледаха любопитно и изведнъж си дадох сметка, че не може да ме познае.

– Джон, аз съм, Вега. – Устните му леко се разтвориха. – Толкова много ли съм се променила?

– Какво се е случило с теб?

– Просто си поднових гардероба.

– Какво правиш тук?

Усетих свиване под лъжичката. Във въпроса му нямаше и грам топлина. Само подозрение, примесено с досада.

– Дойдох да те видя.

– Моригон ми каза какво се е случило помежду ви. Тя се е застъпила за теб пред Съвета. Спасила е живота ти, Вега! А ти се отплащаш за добротата и с предателство.

– Не мислеше така, когато се видяхме в Приюта. Когато си изплака очите заради изчезването на родителите ни. Тогава беше доволен, че съм ти казала. Сам го призна.

– Оттогава имах време да размисля – махна с ръка Джон. – Да, трябваше да знам за тях, но това не променя нещата. Ти предаде Моригон. – Той млъкна и ме загледа навъсено. – Е, какво търсиш тук? Имам още много работа тази вечер.

Събрах цялото си самообладание и рекох, вече по-меко:

– Исках просто да те видя. Отдавна се каня, но все не намирам време. Знам, че и ти си много зает на Стената.

Прехапах устни и се изругах наум. Не биваше да споменавам Стената. Видях как чертите му помрачняха още повече.

– Защо си казала на работниците ми да пренебрегват моите заповеди?

Че откога станаха твои работници, помислих си.

– Те пробиваха допълнителни отвори в металните ленти и така ги отслабваха. Заради това Дъф Делфия изгуби краката си.

– Знам, знам, Моригон ми докладва.

Моригон е докладвала на теб? Виж, това е нещо ново.

– Ще се погрижим за него, не бери грижа – продължи той. – Патерици. Протези. Инвалидна пенсия. Няма да има от какво да се оплаква.

– Няма да има от какво да се оплаква? – възкликнах невярващо. – Та той е останал без крака, Джон. Как би се чувствал ти, ако беше на негово място и трябваше да ходиш на протези?

– Той е работник, Вега. Такива като него е нормално да претърпяват злополуки. Но ние се грижим за тях. И за семействата им. Благодарни сме за тяхната служба в името на общото благо.

Благодарни сме за тяхната служба? Откога брат ми бе започнал да говори така за обикновените Уъгове?

– Аз също съм работничка – отсякох. – Какво ще стане, ако изгубя ръка или крак в Комините, докато се бъхтя за вас и за проклетото ви общо благо?

Той се вторачи в мен, но изражението му не се промени от резките ми думи.

Надзърнах през рамото му, оглеждайки стаята. Тя бе добила съвсем друг облик от последното ми посещение насам. Всеки сантиметър от стените бе покрит с чертежи и диаграми, изпъстрени с непознати за мен символи и знаци. Мяркаха се и рисунки на противни, ужасяващи създания. Главата на едно от тях представляваше маса от слузести пипала, а друго имаше крака на паяк и щипци наместо уста.

Хвърлих му озадачен поглед, тръпнеща от надигналата се в мен тревога. Той бързо затвори вратата зад себе си.

– Какви са тези твари, Джон? – попитах, смръщвайки лице от отвращение.

– Много от съществата, срещу които ще се изправим, са страшни, но това не означава, че не бива да учим за тях. Всъщност колкото повече знаем, толкова по-подготвени ще бъдем.

– Просто не искам да затъваш в неща, които могат да те... погълнат.

– Бъди спокойна, Вега, напълно съм способен да се справя.

Преглътнах и най-сетне изрекох онова, заради което бях дошла:

– Джон, не си ли мислил да се върнеш да живееш при мен? В стария ни дом? Бихме могли да...

Но той вече поклащаше глава.

– Невъзможно. Горчилище се нуждае от мен в настоящата ми роля. Моригон ме уверява, че съм абсолютно незаменим.

Всички надежди, които таях у себе си, се разсеяха яко дим. Преди да успея да кажа нещо, Джон забързано продължи:

– Но ти не бива да оставаш тук. Моригон няма да се зарадва, ако те завари. Тя трябваше да излезе да се срещне с Тансий, но скоро ще се върне.

– Не се и съмнявам. Какво друго ти е разправяла за мен? Освен че съм я предала?

– Всъщност нищо особено.

Сега пред мен отново бе Джон Младокът, но с една значителна разлика. Той лъжеше. При това неумело, защото нямаше опит. За разлика от мен.

– Случайно да ти е споменала, че се бихме? – Той взе да примигва на парцали. – Че разби прозореца ми и после изчезна? – Мигането му се ускори. Посочих с пръст затворената врата зад него. – Какви бяха онези същества по стените ти?

– Просто неща, за които уча.

– Изглеждаха противни и зли. Това ли иска да учиш Моригон?

– Заниманията ми не ти влизат в работата – рече предизвикателно той.

– Смяташ ли, че родителите ни биха ги одобрили?

– Тях вече ги няма. А аз трябва да продължавам напред. Колкото повече знам, толкова по-добре.

– Питал ли си се защо Моригон ти тъпче главата с подобни познания? Смяташ ли, че наистина е заради общото благо?

Оставих тишината да натегне. Исках той наистина да осмисли думите ми.

– Ти... още не си отпаднала от Дуелума.

– Да, така е. Учудена съм, че изобщо те интересува.

– Надявам се... да го спечелиш.

– Благодаря ти.

– А сега трябва да си вървиш.

Бръкнах в джоба си, извадих красиво увития пакет и му го подадох.

– Честит тринайсети рожден ден, Джон.

Лицето му показа известна изненада. С брат ми бяхме родени в един и същи ден, с две Сесии разлика. Той ме погледна виновно.

– Но това означава, че... напълно съм забравил...

– Няма нищо. Сам каза, че си много зает. – Бях благодарна да видя, че под тази черупка, която се втвърдяваше с всеки изминал ден, все още е останало нещо от предишния Джон. Но докога ли? – Хайде, отвори го.

Пръстите му разкъсаха луксозната опаковка. Вътре имаше празен дневник.

– Чел си толкова много книги, че ми се стори безсмислено да ти подарявам поредната. Но реших, че тъй като си много умен, няма да е зле сам да напишеш една.

В очите му напираха сълзи. Ние едновременно протегнахме ръце един към друг и се прегърнахме. Притиснах го с всички сили към себе си и той стори същото.

– Обичам те, Джон.

– А сега най-добре да вървиш – рече притеснено той.

– Да, май си прав – кимнах. И си тръгнах.

На излизане от красивата къща на Моригон се запитах дали някога ще видя брат си отново. Честно казано, бях дошла, за да проверя дали ще склони да напусне Горчилище заедно с мен. Но явно не било писано. А след като и Делф вече не можеше да тръгне, оставах само аз.

Щях да избягам през Мочурището сама.