Довършителката

DUODEVIGINTI ХАРИ ДВЕ

Работата по Стената вървеше с пълна пара. Изсичаха се цели гори с помощта на дълги триони, брадви, Кретове, Слепове и практически всички Уъгове в селото. Най-здравите Мъжки бяха ангажирани в сечта, докато по-слабите физически, както и някои Женски, копаеха дълбоките основи и рововете отстрани. Съветът бе приел безусловно идеята на брат ми за двустепенна защита.

Аз не само работех по сглобките и фините детайли във фабриката, но и помагах след работа на Уъговете, които влачеха отсечените трупи към строежа.

Делф се трудеше повече от всички. Огромните му мускули се издуваха като буци, а могъщите му дробове се напрягаха до пръсване, докато местеше и повдигаше тежките греди. Често се виждахме и разминавахме, но не си говорехме. Нямахме време, нито сили за това.

Баща му Дъф се грижеше за впряговете от животни. Обучените от него Слепове и Кретове теглеха огромни товари, а също се използваха за системите от въжета и макари, които повдигаха наведнъж цели секции от Стената. Наблюдавайки сложното им устройство, предположих, че Джон навярно има пръст в тяхното създаване. Същото впечатление остави у мен и машината за копаене, която скоро видях да сглобяват.

Младоците носеха на работниците храна и вода и изпълняваха някои от задачите, изискващи повече сръчни пръсти, отколкото груба сила. Женските се суетяха безспир край кухненските печки, за да пълнят стомасите на гладните Уъгове. Всички до един бяхме пришпорвани от мисълта, че Кръвниците, тези невъобразимо зли същества, могат всеки миг да връхлетят и да погълнат цялото село. А настъпеше ли Седмият ден, цяло Горчилище се стичаше в Катедралата, защото проповедите бяха станали вече задължителни. Там Езекил с яростен и гръмовен глас, преливащ от огън и жупел, ни предупреждаваше, че ако не построим Стената в най-кратки срокове, това ще доведе до нашата неминуема гибел, а костите на Младоците ни ще свършат в търбусите на безжалостните Кръвници.

Сигурна съм, че това носеше тъй необходимото спокойствие и духовна утеха на изтерзаните нерви на Уъгмортите. Никога не бях воювала, но можех да доловя в какво се превръща Горчилище – в селище под обсада, чакащо вражеска атака. Това ми помагаше да се поставя на мястото на своите предци, преживели Битката на зверовете.

Продължавах да работя в Комините, но вече не довършвах красиви неща. Сега производството се свеждаше до метални болтове и шини, ползвани за свързване на стълбовете и гредите, от които бе съставена Стената. Трудех се усърдно – не знам дали за да покажа на Моригон, че Джон не е единственият кадърен член в семейството ни, или за да убедя самата себе си, че имам някаква стойност за Горчилище.

Обикновено ставах преди разсъмване и отивах до своето Дърво. Вече нямаше нужда да залъгвам глада си с останки от тенекиената кутия. Общежитието, вероятно по нареждане на Съвета и в знак на благодарност за способностите на брат ми, бе включило в дневната ми дажба и закуска. Клетъс Луун бе така добър да ми го съобщи една вечер, докато се качвах да си лягам:

– Да се хранят такива като теб си е жива разсипия – рече. – Ние Мъжките се бъхтим да сечем дървета по цял ден, докато вие във фабриката ловите мухите. Не е честно, хубаво да знаеш. Уъговете са направо бесни.

– В Комините не ловим мухи. Да не мислиш, че Домитар би го разрешил? Впрочем – добавих с престорена усмивка – мислех, че твоята работа се състои в това да обикаляш с морта на рамо и да гърмиш по малки пъдпъдъчета, преди да са успели да се спуснат и да те грабнат в ноктите си.

– Ако искаш да знаеш, патрулирам само нощем, а денем очакват от мен да работя на сечището – излая той.

– Е, значи поне не скучаеш – подхвърлих през рамо и продължих нагоре по стълбите.

Не ме беше грижа дали увеличаването на дажбата ми е честно, или не. Гладувах откакто се помнех и нямаше да изпитам угризение заради някоя хапка в повече, особено пред плужек като Клетъс Луун, който се тъпчеше до пръсване още от раждането си.

Дървото бе моето място за уединение и спокойствие. След него настъпваше дългият работен ден, първо във фабриката, а после на сечището. Това и редките посещения при родителите ми съставляваха моето еднообразно съществуване.

Изминаха двайсет дни откакто Джон бе отишъл да живее при Моригон. Раздялата бе тъжен момент и за двама ни. Той очевидно изпитваше смесени чувства. Кой не би искал да има обилна храна, чисто легло и всички останали удобства? Да не забравяме и книгите, които можеше да чете до насита.

И все пак личеше си, че му е тежко да си тръгне от мен. За това говореха и насълзените очи, и цялото изражение на лицето му, докато Моригон го отвеждаше към каретата. Моят брат ме обичаше и аз също го обичах – другото нямаше значение. И все пак трябваше да ме напусне. Нямаше друг избор.

Уговорката бе, че ще мога да го посещавам веднъж седмично. Досега го бях сторила два пъти.

При първата ми визита той не се бе променил особено. Вярно, изглеждаше чистичък, с нови дрехи и понапълнял. Все още леко замаян от мястото, където се намираше, изпълнен едновременно с тъга от раздялата ни и с вълнение от възможностите, разкрили се пред него. Моригон ме нагости и ни остави насаме.

Джон сподели, че работел по някои аспекти от проектирането на Стената. Когато дойде време да си тръгвам, ме прегърна така, че щеше да ми строши ребрата. Накрая се наложи нежно да се освободя от обятията му.

Втория път, седем дни по-късно, забелязах у него определена промяна. Тъгата почти я нямаше, отстъпила място на радостна възбуда от новия му живот и важната роля в съдбините на Горчилище. Носеше хубавите си дрехи с лекота и не изглеждаше ни най-малко впечатлен от луксозната обстановка. Моригон отново ме нагости, но този път не ни остави сами. На прощаване Джон ме притисна за кратко към себе си и хукна нагоре по стълбите с думите, че имал да довършва някакъв важен чертеж.

– Тук му понася добре – каза Моригон, докато ми отваряше външната врата. – Надявам се, че и сама го виждаш.

– Не ще и дума.

– Трябва да се радваш за него, Вега.

– Радвам се – отвърнах искрено.

Тя ме огледа и ми подаде шепа монети.

– Моля те, вземи ги.

– Защо? Не съм свършила нищо, за да ги спечеля.

– В знак на благодарност за това, че позволи на Джон да дойде да живее при мен.

Погледнах малката купчинка в шепата и. Част от мен искаше да я грабне оттам.

– Не – рекох накрая и поех обратно към Общежитието.

Сега, седмица по-късно, седях на Дървото си и слушах далечните звуци от сеченето на други дървета. Стволовете им един подир друг се сгромолясваха на земята. По мои груби сметки, до приключването на строежа край Горчилище почти нямаше да остане гора. Повечето от нея щеше да стане част от Стената.

Напоследък често имах кошмари, в които полухора, полузверове нахлуваха откъм Мочурището, разкъсвайки всички по пътя си. Аз се мъчех да им избягам с помощта на Дестин, но те ме улавяха в ноктите си и всичко приключваше. Лицата им бяха на Уъгове, но жестокостта им не знаеше граници. Събуждах се обляна в пот и разяждана от вътрешни терзания.

Както седях на площадката, се пресегнах и погладих Дестин, притихнала под дрехите ми. От дребни метални части в Комините бях изработила нещо като катарама и сега тя бе пристегната около кръста ми по подобие на колан. Ако някой Уъг я видеше, винаги можех да излъжа, че я използвам, за да си придържам панталоните.

Патрулите през нощта и непрестанната сеч през деня ме затрудняваха да упражнявам летателните си умения. И все пак вече не заривах нос в пръстта при всяко приземяване. Минаваше ми мисълта да се разходя над Мочурището, дори да го прелетя цялото и да кацна от другата му страна. Но се боях, че то може да продължи безгранично, докато накрая Дестин се умори и аз падна долу. Или че Кръвниците ще се издигнат подире ми и ще ме грабнат от небето.

С Делф продължавахме да не си говорим, а рано или късно трябваше да открия какво знае за Случката с дядо ми. Той явно не бе споделил с никого как ме е видял да хвъркам из гората, иначе досега несъмнено щях да разбера. Представях си как вечер се прибира капнал от умора след цял ден сечене и мъкнене на трупи и се просва върху одеялото на пода за няколко безценни часа сън, преди да се надигне и да започне всичко отначало. Напрежение се долавяше в лицата на всички Уъговете сякаш знаеха, че са обречени и не бяха сигурни единствено в точния час, когато бедствието ще ги сполети.

Озърнах се от високата си наблюдателница. Мракът вече отстъпваше на дрезгавата светлина. По пътя насам не бях срещнала никакви патрули и силно подозирах, че на мнозина Уъгове им се струва непосилно да изпълняват едновременно задълженията на дървосекачи през деня и Жандарми през нощта.

По-подходящ момент надали щеше да настъпи. Застанах на самия ръб на площадката, засилих се с две-три бързи крачки и се отблъснах от другия и край. Въздухът ме обгърна и усетих меко повдигане. Летях известно време в права линия, после се преобърнах, и то неведнъж, а цели три пъти. Главата ми леко се замая, но чувството на свобода бе прекрасно – за разлика от долу, на земята, където практически всяка минута трябваше да се подчинявам на чужди заповеди.

Бях се усъвършенствала дотолкова, че вече можех спокойно да гледам надолу, без да губя височина. Сякаш Дестин и аз бяхме постигнали безмълвно разбирателство. А може би тя умееше да чете мисли – или поне моите.

Приземих се меко и известно време останах неподвижно, вдишвайки свежия нощен въздух. Липсваше ми Джон. Обичах да го събуждам, да го водя на Обучение, да му нося храна, когато го вземам след работа. Също и посещенията при родителите ни в Приюта, макар и не особено приятни, представляваха значима част от нашето ежедневие. Но този етап от живота ми бе отминал и си давах сметка, че никога вече няма да се върне.

Чух звука, преди да видя каквото и да било. Нещо се движеше бързо на четири крака. Не се уплаших, не и този път. Притежавах Дестин, която за секунда можеше да ме изстреля нагоре. Впрочем сякаш нямаше повод за притеснение. Това не бяха стъпки на Гарм, Фрек или Амарок. Нямаше шум от плъзгане, нито от копита на Крет. Тези нозе припкаха леко, едва докосвайки земята. Притаих се и зачаках.

Съществото се показа иззад едно дърво, спря и размаха опашка. После се приведе и заби нос в земята, душейки шумно. Пристъпих напред, неспособна да повярвам на очите си. То седна и наклони глава настрани.

– Хари? – възкликнах.

Но разбира се, това не беше Хари. Преди много Сесии имах куче, в което моментално се влюбих. Рошаво и космато, не много голямо и не много малко, с ласкави очи и козина на ръждиви и бели петна. Намерих го един ден на слизане от Дървото и го нарекох с това име. То ме обичаше и ми вярваше с цялото си сърце, сигурно затова ми липсваше толкова.

Но имаше и друго. Аз станах причината Хари да умре. Веднъж се разхождах твърде близо до края на Мочурището и един Гарм ни нападна. Хари застана помежду ни, за да ме защити, да ми даде възможност да избягам и чудовището го уби на място. Още помнех гледката на мъртвото му тяло, захапано между челюстите на противната твар, която го отнасяше, за да го изяде на спокойствие. Тогава едва не изплаках очите си по него. Мой дълг бе да го пазя, а аз го подведох и това му струваше живота. Никога не можах да си го простя. Бих сторила всичко, за да го върна обратно, но знаех, че е невъзможно. Смъртта бе необратима.

И все пак бях готова да се закълна, че ако това куче не е Хари, то е негов близнак. То стана и ме доближи, като дишаше учестено, изплезило език.

– Хари? – викнах неволно отново.

Животното се впусна към мен, спирайки на сантиметри от крака ми. Наоколо вече се виждаше по-ясно – слънцето започваше своя поход през небето, докато Нок се оттегляше там, където бе дневното и леговище.

Докоснах главата на кучето. Козината му бе мека и се плъзгаше между пръстите ми като онези невероятно меки кърпи, които бях използвала в банята на Моригон. Очите му бяха различни на цвят – дясното синьо, а лявото зелено. Хари имаше същите, но огледално противоположни. Винаги ми бе харесвало преливането на тези два цвята в погледа му.

Коленичих и улових една от предните му лапи. То ми позволи да го сторя с израз на леко любопитство. Лапата бе едра и обещаваше, че това игриво пале един ден ще стане голям пес – фактът, че бе мъжки, се потвърждаваше от някои части, които можех да зърна. Хари също тежеше над трийсет килограма, но все пак бе много по-дребен от противния Гарм, който го разкъса.

Забелязах, че козината му е прашна, а ребрата прозират през нея. На единия му крак имаше рана, която трябваше да се почисти. Почесах го зад ушите, чудейки се какво да правя. Знаех, че Луун не обича да пуска животни в Общежитието. В най-добрия случай щеше да ми поиска още пари, а аз не разполагах с тях. Хари бе убит още преди да отведат родителите ми в Приюта, тъй че никога не ми се бе налагало да правя подобен избор.

Явно се налагаше да го оставя да се справя без мен. Станах и тръгнах по пътеката, но кучето ме последва. Ускорих крачка и то стори същото. Поддавайки се на внезапен порив, се засилих и полетях. Това вече трябваше да сложи точка на спора. Но когато погледнах надолу, отново го видях да тича с всички сили, като по някакъв начин смогваше да не изостава. Сниших се и кацнах. То се блъсна в краката ми, като едва не се преобърна и ме загледа запъхтяно с шарените си очи, сякаш се чудеше защо му правя подобни номера.

Бръкнах в торбата си и му подадох комат хляб. Знаейки колко е гладно, очаквах да го грабне лакомо. Но то повдигна муцуна и го измъкна полека измежду пръстите ми, преди да приседне и да го изяде. После се претърколи по гръб и вирна крака, предлагайки ми да го почеша по корема, което и сторих.

Хари правеше същото, но от друга страна, вероятно всички кучета го правеха. Нямаше как да знам, досега бях имала само едно. Срещнах го почти на същото място, увлечено да гони заек. Така и не хвана заека, затова пък успя да плени сърцето ми.

Стоях в нерешителност.

– Бих могла да те нарека Хари Две – рекох. То вирна нос към мен и наостри уши. Адарите разбираха, когато им говориш, но не и кучетата. И все пак новият ми познайник сякаш разбра, че току-що е бил кръстен.

Погледнах към небето. Утрото вече настъпваше, скоро щеше да дойде време да тръгвам към Комините. Погалих кучето по главата, като оставях пръстите си да се плъзгат покрай всяко ухо. Хари обичаше това, затова предположих, че на него също ще му хареса. За благодарност получих близване по ръката.

В ума ми назря план. По пътя към фабриката му хвърлях пръчки и то всеки път ги носеше обратно. Щом стигнахме пред входа, спрях, посочих към сградата и му заръчах да чака.

То незабавно подви опашка и седна. Поставих на земята тенекиената чашка, която носех в торбата, и му налях малко вода от манерката си. Отгоре имаше дърво, което да му пази сянка. Реших, че ако още е тук, когато си тръгна от работа, ще преценя какво да правя с него.

Домитар ме изгледа на влизане в Комините. Той вече пиеше Огнена вода по цял ден. Дори се чудех как успява да стои на краката си. Стори ми се, че иска да ми каже нещо, но явно езикът му изневери, защото само изломоти и се заклатушка към офиса си.

Надянах работните си дрехи и се упътих към цеха. Докато минавах покрай стълбите за втория етаж, погледнах нагоре. Лейдън-Тош вече не стоеше тук на пост, бяха го пратили да поваля дървета заедно с другите яки Уъгове. Всички Ковачи с изключение на трима също се намираха на сечището, където използваха мускулите си за рязане и дялане на греди. Малцината, които бяхме останали във фабриката, посвещавахме цялото си време на изработката на безкрайно количество метални елементи за грандиозния проект. Пещите топяха стоманата, чуковете на Ковачите я оформяха на дълги ленти, Резачите ги режеха на части с необходимата форма и размер, а аз накрая ги довършвах.

През обедната почивка се загледах в дясната си ръка. Между старите белези и драскотини продължаваха да пъстреят мастилените печати на Дис Фидус. Редът за влизане в Комините не бе променен въпреки извънредното положение в селото. Това бе леко озадачаващо, но сега имах по-важни неща, за които да се безпокоя.

Към края на почивката излязох за минутка-две навън и с умиление видях, че Хари Две продължава да ме чака под дървото, където го бях оставила.

– В Комините не се допускат животни – излая нечий глас.

Обърнах се и видях Домитар да стои зад мен. Лицето му беше подпухнало, а речта – завалена. Стори ми се леко иронично, че възразява срещу едно куче, след като на Джабитите се разрешаваше да вилнеят из фабриката на воля.

– Не съм го вкарала вътре, нали? – възразих.

Домитар пристъпи по-близо.

– Твое ли е?

– Може би. Още не съм решила.

Той продължаваше да стои и аз се дръпнах крачка встрани, защото вонята на Огнена вода ме удряше в носа.

– И аз имах куче навремето. – Останах втрещена, когато началникът ми приклекна и го погали.

– Наистина? – възкликнах. По-скоро бих допуснала, че ще гледа Джабит.

– Когато бях Младок, разбира се – поясни смутено той.

– И как се казваше?

Домитар се поколеба, вероятно се боеше да не го счета за твърде мекушав, задето е имал домашен любимец.

– Юлиус – отвърна накрая.

– Също като теб?

– Защо, странно ли ти се вижда?

– Не, можеш да кръстиш кучето си както пожелаеш.

– А твоето как се казва?

– Хари Две.

– Хари две?

– По-рано, когато живеех с родителите си, имах куче на име Хари.

– Какво стана с него?

– Един Гарм го уби.

– Съжалявам – сведе очи Домитар. И изглеждаше, че наистина съжалява.

– А с Юлиус?

– Умря още когато бях малък.

– Как?

– Все едно, няма значение. То пък и какво ли вече има значение.

С учудване видях, че очите му се реят унило над пущинака около фабриката. При това причината явно не беше в Огнената вода – просто бе крайно потиснат, докато от един Уъг в неговото положение се очакваше да гледа със светла увереност в бъдещето.

– Времената се менят и ние трябва да се променяме с тях, Вега. – Това звучеше по-скоро като философско заключение, отколкото като конкретен съвет. – Но докато аз съм началник тук, в Комините, няма да има никакво разхайтване, хубаво да знаеш. Ще даваме само най-първокачествена продукция. – Той хлъцна и прикри смутено устата си с длан.

Обърнах се през рамо към входа на фабриката и любопитството, което никога не ме напускаше, изби на повърхността.

– Домитар, какво е било това място преди?

– Как какво, винаги си е било същото – отвърна той уж равнодушно, но тялото му видимо се напрегна.

– Така ли? – рекох скептично.

– Поне откакто се помня.

– Но то е построено дълго преди да се родиш. Бас държа, че е най-малко на сто Сесии.

– Тогава как очакваш да ти отговоря? – Фразата прозвуча рязко, но всъщност тонът му бе по-скоро на примирение.

– Смяташ ли, че Стената ще удържи Кръвниците? – смених темата аз.

– Естествено, че ще ги удържи. – Начинът, по който го каза, ме притесни силно. И не защото смятах, че лъже, напротив, защото виждах, че безусловно си вярва.

– Е, почивката свърши – рече той, влизайки отново в началническата си роля. Хари Две помаха с опашка и го изгледа любопитно.

Тръгнах към Комините, но на вратата се обърнах и видях Домитар да клечи до кучето ми и да го гали. После извади от джоба си парче хляб и сирене и му ги подаде. Стори ми се дори, че мярнах на лицето му усмивка.

Времената в Горчилище наистина се променяха.