Довършителката

QUADRAGINTA UNUS ОГЛЕДАЛЦЕ, ОГЛЕДАЛЦЕ НА СТЕНАТА

Знаех, че не бива да губя нито минута. Знахарите можеха всеки миг да се появят, да отведат Дъф и да ампутират краката му, а се съмнявах, че Делф разполага с нужните средства да им се противопостави. Стигнах тичешком до къщата си на Долната улица, взех Дестин и Мълнията и се втурнах отново навън, оставяйки Хари Две у дома. Нямах намерение да рискувам живота на повече Уъгове или животни чрез своите действия. Без да се замислям, се засилих и полетях в небето. Знаех, че поемам риск, правейки го по светло, но мисията ми беше по-важна.

Комините бяха затворени този ден заради Дуелума. Кацнах на двайсетина метра от страничната врата и я отключих с инструментите си. Не знаех какво ме очаква вътре – предния път също не се бе мръкнало съвсем, но Кобълът въпреки това ни нападна.

Върнах се обратно, както преди, през първия етаж, но не открих нищо. Надникнах дори в офиса на Домитар, в случай че той е открил Камъка. После се качих по стълбите, стигнах до края на коридора и без особено учудване видях, че стената, която бях пробила с Мълнията, е напълно поправена.

Сложих ръкавицата и извадих копието от джоба си. Уголемих го с помощта на мисълта си, прицелих се и го метнах. Както и предния път, се разнесе взрив и пред погледа ми се разкриха черните мраморни стъпала. Огледах ги набързо – белият камък щеше да се откроява ясно на абаносовия им фон, ако го бях изтървала на влизане или излизане, но пак не открих нищо.

На горната площадка поспрях, взирайки се в надписа над входа: Зала на истината. Тъкмо сега не се нуждаех от истината. Трябваше ми само Целебният камък.

Пристъпих прага и не можах да повярвам на очите си. В цялото грамадно помещение нямаше нито една книга, нито пък рафт, върху който да се постави. Вместо това се бяха появили огледала, високи от пода до тавана. Всички те бяха еднакви и ми се сториха познати със своите рамки, богато украсени с причудливи преплетени влечуги.

Тръснах глава, за да се фокусирам. Почти бях забравила целта на идването си тук. Прерових всяко кътче на стаята, но накрая се изправих, обезсърчена и разочарована. Едва тогава нещо превлече вниманието ми в най-близкото огледало. Нищо не можеше да ме подготви за образа, който видях.

– Куентин! – изкрещях.

Куентин Хърмс бе там вътре и тичаше, за да спаси живота си. По заобикалящия го пейзаж разбрах, че трябва да се намира дълбоко в дебрите на Мочурището. Никъде около селото нямаше подобни местности, дървета или растения. Когато погледнах, за да видя какво го гони, кръвта ми се смръзна.

Това бе не един, а цяла глутница Фрекове – огромни, подобни на вълци създания с източени муцуни и зъби като кинжали. Те бяха свирепи зверове. Веднъж в Горчилище бяха докарали един, убит с морта, след като бе ухапал случаен дървар. Освен че бяха остри, зъбите явно съдържаха отрова, от която се полудяваше. Четири дни след инцидента, пострадалият Уъг се хвърли от прозореца на Болницата и загина на място.

Викнах на Куентин да не спира, макар да знаех добре, че никой не може да надбяга Фрек. В следващия миг той се обърна и ме погледна.

И двете му очи бяха на местата си!

Какво тогава ни беше показал Тансий в Камбанарията? Очевидно поредната инсценировка. Дори той самият отчасти го призна, когато по-рано ми каза на арената, че в Горчилище има много неща, от които да се боим, но Кръвниците не са сред тях. И все пак дали картината, разкриваща се сега пред мен, бе истина?

Не след дълго тя се замъгли и огледалото пред мен отново се превърна в обикновено стъкло, в което виждах отражението си. В първия момент се озърнах уплашено, боейки се, че съм попаднала вътре и Фрековете са около мен. Но бях сама, сред тишината на стаята.

Бедният Куентин. Нямаше как да оцелее от тази гонитба. Сърцето ми се сви, но после ми хрумна друга, по-ободряваща мисъл. Аз, за разлика от него, можех да летя! Можех да прелетя над цялото Мочурище. Върху лицето ми трепна плаха усмивка, която се отрази в следващото огледало, към което пристъпих. И в следващата секунда се вцепених.

Той беше там, в огледалото, само на сантиметри от ръката ми. Целебният камък! Отначало заподозрях, че е от клопките, с каквито Комините щедро ме обсипваха напоследък. Но после се сетих за Делф, надвесен над своя баща в ужасяващо очакване, и за своето обещание да му отнеса същия този предмет, което сега беше пред мен. Каквото и да ми струваше, трябваше да опитам. Не можех да се върна с празни ръце – не и преди да съм сторила всичко по силите си, за да успея.

Протегнах предпазливо ръка, докоснах хладното стъкло и веднага отдръпнах пръсти, макар да не се бе случило нищо стряскащо. Проклинайки малодушието си, го докоснах отново. То бе твърдо, както се полагаше на едно огледало, и напълно непроницаемо, освен ако не решах да го строша. Зачудих се дали да не използвам Мълнията за целта, но бързо се отказах. Нейната енергия можеше да разруши и самия Камък.

После си спомних как бях поправила онзи прозорец в къщата си. Взрях се в огледалото и си представих, че то е просто преграда от вода. Че само изглежда плътно, но всъщност не е. Фокусирах цялото си съзнание върху тази идея.

Посегнах отново и дланта ми премина през стъклото. Изпълни ме чувство на възторг. Бях го направила отново! Може би действително ставах като онази магьосница, спомената от Еон.

Пръстите ми се сключиха около Камъка, усещайки неговата твърдост и хладина. Но тържеството ми бе краткотрайно. Нещо ме сграбчи за китката и ме откъсна от пода, вкарвайки ме с главата напред в огледалото. Приземих се върху гладка повърхност и моментално скочих, готова да се отбранявам. Отвсякъде ме обгръщаше мрак – рязка промяна в сравнение с добре осветената стая, в която се намирах допреди малко.

Пъхнах Камъка в джоба си и се ослушах. Нещо бавно приближаваше към мен. Измъкнах Мълнията и пожелах да се уголеми. За първи път обаче това не се случи. Тя продължаваше да лежи върху сребристата ми ръкавица като безполезно късче дърво. Прибрах я обратно и подскочих, опитвайки се да излетя, но напразно – Дестин явно също беше лишена от своите сили. Преглътнах буцата в гърлото си. Каквото и да се задаваше, трябваше да го посрещна с голи ръце.

Скоро различих смътен силует, една идея по-светъл от тъмнината наоколо. Стиснах зъби и го зачаках да се приближи. И за сетен път останах дълбоко изненадана.

Това бе Младок – но неприличащ на нищо, което бях виждала преди. Беше облечен само с платнена пеленка, имаше рядка косица, а кожата му преливаше в перленобяло. Вече можех добре да видя чертите му, които бяха като на ангел. Въпреки това останах нащрек, защото знаех, че сладостта лесно може да добие чудовищен облик – Моригон бе нагледен пример за това.

Съществото дойде на около метър от мен, спря и ме погледна. Усетих, че сърцето ми омеква, защото ъгълчетата на малката му устица увиснаха, а очите му се присвиха и от тях бликнаха сълзи. После то проплака на глас и тогава се случи нещо наистина удивително.

Чертите му започнаха да се променят и то взе да прилича на обикновен мъничък Уъг. Когато трансформацията приключи, ахнах от почуда. Това бе брат ми Джон, на възраст около три Сесии. Той заплака отново, но щом протегнах ръка да го утеша, се отдръпна назад.

– Всичко е наред, Джон – промълвих ласкаво. – Ще те измъкна оттук. – Нищо от това, естествено, нямаше смисъл. Изключено бе Джон да се намира в огледалото, още повече като пеленаче. Но тук вътре мозъкът ми сякаш не работеше много добре. Посегнах отново и той пак се сви плахо. Тази недоверчивост от негова страна разсея и последните ми подозрения. Хвърлих се към него и го улових здраво за ръката.

Очите му се вдигнаха към мен и сълзите в тях секнаха.

– Вега?

– Аз съм – кимнах. – Не бой се, ще се измъкнем. Всичко е наред.

Единственото ми предположение беше, че Моригон по някакъв начин го е затворила тук, за да си отмъсти на мен. Трябваше да потърся изход, затова пуснах ръката му. Или поне се опитах. Когато погледнах надолу, ме побиха тръпки. Неговите пръсти се бяха слели с моите и вече представляваха част от тях. Дръпнах се ужасена, но единственото, което постигнах, бе да повдигна Джон от пода. Другата му ръка се стрелна и ме сграбчи за рамото.

Мигновено почувствах нещо като пробождане и видях как тя преминава през наметката и се сраства с плътта ми. Лицето му бе непосредствено до моето, но това вече не беше Джон, а най-противното, отвратително същество, което бях виждала. Приличаше на гниещ скелет, с парцали разкапваща се кожа, висящи тук и там. Очните му кухини, в които нямаше очи, излъчваха вълни от тъмен пламък. С всяка нова вълна усещах болка да преминава по цялото ми тяло. Зъбите му бяха черни и то се хилеше като свиреп демон, току-що постигнал триумф.

Изпищях, обърнах се и побягнах. Това обаче само позволи на съществото да обвие малките си крака около кръста ми. Изпитах отново пробождане, но не спирах да тичам. Не знам къде очаквах да стигна. Исках просто да се върна обратно през огледалото, но нямах представа как да го сторя. Съществото продължаваше да се слива с гърба ми и тогава се случи нещо необичайно. Изведнъж ми се стори, че тежа цял тон. Не можех да остана права, коленете ми се подгъваха. Подпрях се на длани, а после забих лице в земята. Носът ми се счупи с пращене, раненото ми око се затвори съвсем. Един избит зъб падна от устата ми.

Нещото вече беше върху главата ми и пръстите му, подобно на пипала, обхващаха черепа ми. Но дълбоко се лъжех, че това е най-лошото, което може да ми се случи. Скоро в съзнанието ми започна да се надига мрак, толкова пълен и всепроникващ, че се почувствах парализирана. Помислих, че ослепявам, и от гърдите ми се изтръгна болезнен стон. После пред погледа ми избухна видение – и то такова, че ме накара да се моля мракът да се върне обратно.

Всеки кошмар, който някога бях имала, ме връхлетя, усилен хилядократно. От най-ранните ми спомени до последните минути от живота ми, всяко късче мъчителен спомен експлодира и се стовари върху мен с тежестта на хиляди Колоси.

После дори и тези ужасяващи видения бяха разпръснати от образи, които не бях виждала преди, но които сега наводняваха мозъка ми.

Всички, които бях обичала – родителите ми, Върджил, Калиопа, Джон – бягаха от мен. Аз се мъчех да ги настигна, но една змия изскочи от черна дупка в земята, обви се около глезена ми и започна да ме завлича в дупката. Завиках за помощ, но семейството ми само побягна още по-бързо. Сетне картината се смени и се появи Кроун. Той вдигна високо огромна брадва и когато я стовари, върху ешафода се търкулнаха две глави – моята и на Делф. Те застанаха една срещу друга, гледайки се с безжизнените си очи.

След това се озовах край леглата на родителите си в Приюта. Посегнах към тях, но ръката ми беше като огнен език. Щом ги докоснах, те избухнаха в пламъци и запищяха, мъчейки се да се отскубнат, но не можеха. Плътта им се овъгли и започна да капе, докато останаха само голите им кости, които накрая също се разпаднаха. Но писъците им не замлъкнаха, а продължиха да кънтят, забивайки се като кинжали между ребрата ми.

Последният образ беше най-мъчителен. Яздех летящ жребец, облечена от глава до пети в ризница като Женската, която бях видяла. Кипеше битка и аз държах меч в едната ръка и Мълнията в другата. Отляво и отдясно падаха тела, докато си проправях път през пълчище от врагове. И после нещо ме удари право в гърдите. Светлина, която ме прониза и излезе откъм гърба ми. Болката беше неописуема.

Погледнах надолу и видях раната. Смъртоносната рана. В следващия миг започнах да падам от небето – надолу... надолу... надолу...

Опитах да изпищя, но от гърлото ми не излезе глас. Усетих как съществото върху гърба ми затяга хватката си. Замахнах назад да го ударя, но удряйки го, удрях единствено себе си. А си бях мислила, че Дуелумът е труден. Хиляди пъти бих предпочела Нон да скача върху мен пред това тук. То бе толкова ужасно, че исках единствено да умра.

Съществото ме стискаше толкова силно, че едва дишах. Гърдите ми се повдигаха във все по-стесняващо се пространство. Знаех, че скоро няма да мога да ги повдигна въобще, но не ме беше грижа. Вече не изпитвах желание да живея. Образите постепенно се смаляваха и ставаха по-тъмни, но силата им растеше с всеки изминал миг. Сякаш се разпадах отвътре навън.

Не съм сигурна откъде ми дойде следващата идея. Осъществих я почти несъзнателно. Ръката ми се пресегна надолу. Дишането ми вече бе толкова затруднено, че всеки дъх можеше да ми бъде последният. Въпреки смазващата тежест, която изпитвах, успях да откача Дестин от кръста си.

Спомних си думите на Еон. Той ми бе казал как е направена веригата. Но бе споменал и още нещо.

Че тя е абсолютно неразрушима. Е, сега предстоеше да проверя.

Сграбчих я с двете си ръце, които сега, естествено, бяха част от ръцете на съществото. Вдигнах я нагоре и я преметнах около врата му, след което опънах с всички сили. Тя, на свой ред, повтори движението ми – омота се още веднъж и се стегна още по-здраво. Ако това не помогнеше, бях изгубена. Дърпах краищата и с всяка капка сила, която ми бе останала.

Чух гъргорещ звук – първият, който съществото издаваше, откакто бе спряло да плаче.

Следващото, което видях, отначало ме изпълни с ужас, а после с облекчение. Веригата се отпусна, защото вече нямаше какво да държи. Главата на изчадието тупна на пода пред мен, после подскочи и застина. Бавно, сантиметър по сантиметър, тялото му започна да се отделя от моето. Бяха нужни три мъчително дълги минути, за да се отлепи напълно. Съзнанието ми се проясни и аз се изправих върху разтрепераните си крака.

Не исках да поглеждам съществото, което едва не ме бе убило, защото се боях да не се е превърнало отново в Джон, но накрая се насилих да видя трупа му. Страхът ми бе напразен – черните останки се съсухряха и разпадаха пред очите ми.

Не можех да издържа повече на гледката. Обърнах се и побягнах с всички сили. Вече виждах накъде отивам, защото мракът наоколо бе започнал да се вдига. Зловещият ми нападател сякаш поглъщаше цялата чернота в себе си, позволявайки на светлината да засияе отново.

Точно пред себе си виждах своето отражение. Засилих се и скочих с протегнати напред ръце. Прелетях през огледалото и се претърколих върху твърдия мраморен под. Веднага се изправих и се огледах наоколо. Огледалата започваха да бледнеят и изчезват. След минута наоколо останаха само голи стени. Но този път успях да разгледам добре рамките им. И да се досетя къде съм виждала такива.

С Целебния камък, скътан сигурно в джоба ми, се затичах надолу по стъпалата. Достигнах страничната врата на Комините и изскочих навън. Дестин, възвърнала напълно своите способности извън огледалното пространство, ме издигна вихрено във въздуха. Знаех, че трябва да се завърна в Болницата час по-скоро.