Довършителката

SEPTEM КАРТАТА ВЪРХУ МЕН

На следващата вечер седях на Дървото и оглеждах рисунките, които бях направила. Те започваха от единия ми крак, минаваха по корема, надолу по другия крак, покриваха също и ръцете ми отпред и отзад. Имах късмет, че умеех да ползвам перодръжката еднакво добре с лявата и с дясната си ръка.

С помощта на мастилото бях прехвърлила картата върху себе си. Сега я проследих цялата, от очертанията на селото чак до края на Мочурището. Бях изписала думите върху корема си наопаки, за да мога да ги чета по-лесно.

Куентин бе използвал различни обозначения и аз ги бях прекопирала съвестно, до най-малката подробност. Познавах го достатъчно добре, за да знам, че всичко, което е направил, има основателна причина. А една карта, предназначена да те отведе някъде, трябва да бъде толкова пълна и точна, колкото е възможно.

Докато обхождах с поглед линиите върху кожата си, се стараех да ги запечатам в паметта си. Макар да не виждах кога ще се възползвам от техните напътствия, фактът, че ги притежавам, ми даваше сила и увереност, а тези чувства често бяха в недостиг в Горчилище. Освен това в съзнанието ми картата и дядовият пръстен бяха свързани помежду си. Ако Съветът бе открил пръстена в дома на Куентин, това означаваше, че той го е оставил нарочно. Защо ще го прави? Имах известни предположения, но не и твърд отговор.

Картата бе сложна и използваше термини, които не бях срещала преди. В нея се говореше за проблемни зони, обходни маршрути, за това от какво да се пазиш, какво да не доближаваш. В кои случаи да бягаш. Къде да се криеш.

Обух си панталоните и сложих наметката, чиито поли стигаха чак до глезените ми. Знаех, че поемам риск. Ако откриеха картата върху мен, неминуемо щях да попадна във Валхал.

Затворът се намираше в самия център на селото, пред очите на всички минувачи. Пазачът му, Нида, произхождаше от раса, наречена Пекове. Пековете се отличаваха с огромна физическа сила, несъразмерна с ръста им. В Горчилище нямаше много от тях, но не можеше да ги сбъркаш, ако ги видиш. Той притежаваше куче на име Шук, черно като нощта, свирепо като Гарм и едро почти като някой от Слеповете на Тансий.

Разговорите с Уъговете, затворени във Валхал, бяха забранени. Аз самата никога не говорех с тях и се стараех да не ги поглеждам. Съчувствах им и не исках допълнително да утежнявам страданието и срама им. Хайдуците също понякога се озоваваха там.

Но имаше и Уъгове като Роман Пикус или Какус Луун, които, набрали кураж от дебелината на решетките и присъствието на Шук, обичаха да обикалят наоколо и да подвикват обидни думи на затворниците. Бях виждала дори да ги заплюват.

Нида не биваше да позволява това, но си правеше оглушки. Той знаеше от коя страна вее вятърът, както казвахме тук. А и безспорно част от идеята да те затворят във Валхал бе другите Уъгове да виждат, че си там.

Аз нямах никакво намерение да попадам вътре.

Слязох долу и се упътих към селото, озъртайки се през рамо за Гармове и други злонравни чудовища.

На сутринта, както обикновено, Джон и аз отидохме до чешмата пред Общежитието, за да измием лицата, ръцете и подмишниците си. Аз самата внимавах с водата, за да не залича рисунките по себе си, но се постарах поне брат ми да стане толкова чист, колкото бе възможно предвид обстоятелствата. После отидохме да похапнем, или поне Джон да похапне. Не можех да си позволя да плащам закуска и за двама ни. Налагаше се да изкарвам деня с онова, което имах в тенекиената си кутия. Познавах повечето бакали в Горчилище и вземах по нещо за ядене от тях. В замяна им давах красиви дрънкулки, които изработвах от бракувани останки в Комините.

След минута още двама Уъгморти се присъединиха към нас на масата.

Селина Джоунс бе на трийсет Сесии, но изглеждаше по-млада. Имаше дълга руса коса и широко, гладко лице, което сутрин обикновено бе леко отнесено. В очите й грееше мир и доволство от живота. Тя имаше магазинче на Главната, където продаваше неща, свързани с гледане на Нок и предсказване на бъдещето.

Вторият Уъг, Тед Ракспорт, беше на двайсет и четири. Буден и предприемчив още от малък, той бе единственият търговец на морти и други оръжия в Горчилище. Малко по-висок от мен на ръст, як и набит, с обветрени страни, редки мустачки над горната устна и дълга, мазна коса, вързана на опашка с кожена връв. Единият пръст на дясната му ръка липсваше. Говореше се, че му го отхапал някакъв малък Гарм по време на лов.

Ракспорт беше работлив, но като цяло неприятен Уъг и аз се радвах, задето спим в различни помещения. Постоянно миришеше на пот, на метал и на черния барут, който придаваше на мортата убийствената й сила. Веднъж бях виждала как стрелят с нея. Тогава тя проби с лекота дебела дъска и ме уплаши до смърт.

От начина, по който Ракспорт те гледаше, си личеше, че съзнава силата, която му носят оръжията, и е доволен, че ти не я притежаваш. Той си плащаше допълнително за храна и сега аз неволно се захласнах по шунките, сирената, маслините и хляба, които изчезваха с лекота в устата му, запивани с козето мляко, което Хестия бе успяла да намери отнякъде.

Той забеляза моя поглед и ми смигна, прокарвайки език по сухите си устни. Побързах да отвърна очи. Ракспорт нямаше съпруга, нито приятелка, но се говореше, че имал голяма слабост към Женските.

Изпитах облекчение, когато Джон приключи с яденето и двамата излязохме.

– Ще дойда да те взема след работа – казах, когато го оставях пред вратата на училището. Казвах му това всяка сутрин, за да е спокоен през деня. А той винаги отговаряше: „Знам, че ще дойдеш“. Но сега, за разлика от обикновено, думите му бяха:

– Сигурна ли си, че ще дойдеш?

– Защо ме питаш това? – зяпнах в учудване.

– Къде беше снощи?

– На Дървото.

– Защо?

– Просто да помисля. А и бях забравила там нещо, което ми трябваше.

– Какво?

– Просто върви на Обучение, Джон. Ще те взема. Обещавам.

На входа той се спря и ме изгледа. Усетих остро убождане на вина, задето не му бях казала истината. Но нямах друг избор. Нямаше как да му разкрия с какво се занимавам. Ако свършех във Валхал, брат ми също щеше да бъде застрашен. Той не умееше да лъже. Нужен бе само един поглед на Джурик Кроун, за да го накара да си признае всичко. Заради собствената му безопасност трябваше да го държа в неведение.

Обърнах се и закрачих бързо. Трябваше да свърша още нещо преди Комините.

Трябваше да видя Делф.

Той навярно още си беше вкъщи. Мелницата започваше работа по-късно от моята фабрика.

Имах нужда да поговоря с някого за картата, пръстена и въпросите, които се въртяха в главата ми. Сега, когато Куентин Хърмс го нямаше, Делф бе единственият ми истински приятел. Имах му повече доверие, отколкото на всеки друг. Макар и малко бавен, той бе добър слушател и понякога ме учудваше с находчивите си съвети. Докато вървях по пътеката към дома му, усещах картата върху себе си като втора кожа. Думите на Джон още звъняха в ушите ми.

Сигурна ли си, че ще дойдеш?

Разбира се, че щях да отида.

Поне така се надявах.