Довършителката

QUINQUAGINTA UNUS ШАМПИОНКАТА НА ДУЕЛУМА

Отворих очи отведнъж. Нямах намерение да го правя, то просто се случи от само себе си. Опитах да седна, но нечия ръка ме бутна обратно. Погледнах настрани и с немалка изненада зърнах до себе си Делф.

– Добре ли си, Вега Джейн? – попита той с уморен, но обнадежден глас.

– Къде съм? – избъбрих несвързано. – В Болницата? Приюта? Светия парцел?

Той докосна челото ми, сякаш да провери дали имам температура.

– Наред ли ти е главата?

– Къде съм, Делф? – не мирясвах аз.

– У вас, не виждаш ли?

Озърнах се и се уверих, че наистина е така.

– Как съм попаднала тук?

– Аз те донесох.

– Помня, че се ударих в нещо твърдо.

– Да, удари се в мен.

Изправих се полека и видях на челото му цицина с големината на кокоше яйце.

– Как е станало? Нали уж полетях встрани от публиката...

– Ами аз просто притичах да те хвана след онази експлозия.

– А Джабитите? – промълвих, пребледнявайки при спомена за тях.

– Нищо не остана от тях. Благодарение на теб.

– Има ли пострадали Уъгове?

– Само неколцина леко посмачкани в суматохата. Нищо сериозно, ще се оправят.

– Лейдън-Тош имаше Джабити в себе си – произнесох бавно, мъчейки се да осмисля случилото се.

– А според мен пък Джабитите имаха Лейдън-Тош около себе си.

Обърнах се на една страна, подпрях се на лакът и го загледах.

– Вярно, може и така да се каже. – После внезапно ми хрумна тревожна мисъл. – Наметката ми? Мълнията?

– Не бой се, тук са – посочи той към стената. Там, на закачалката, висеше наметката ми. Под плата ясно личаха очертанията на Дестин. Жълтото копие, все още в пълния си размер, стоеше подпряно в ъгъла.

– Замалко да забравя да си сложа ръкавицата, преди да го взема – усмихна се Делф.

С натежало сърце произнесох.

– Делф, цялото село ме видя какво направих.

– Онова, което селото видя, бе как от един Уъг изскочиха два Джабита. След това вече никой не разбираше какво се случва. Освен, разбира се, че ти ги уби. А не смятам, че някой ще те упрекне заради тази постъпка.

– А какво се говори сред Уъговете?

– Че са били Кръвници. Всички разправят само едно и също: „Кръвниците са докопали Лейдън-Тош. Влезли са вътре в него“.

– Но това е пълна лудост!

– Разбира се, но те и вярват.

Въздъхнах и се облегнах на възглавницата.

– Е, посъвзе ли се вече, Вега Джейн?

– Защо?

– Защото те чакат, ето защо.

– Кой ме чака? – попитах подозрително.

Делф ми подаде ръка. Аз бавно я поех и станах от леглото. Позволих му да ме отведе до прозореца. Погледнах навън и челюстта ми увисна.

– Ето кой – рече усмихнато той.

Щом пристъпих прага на къщата и излязох отвън, ми се стори, че цяло Горчилище се е събрало отпред. Във въздуха полетяха шапки и екнаха овации.

– Ве-га Джейн! Ве-га Джейн – скандираха всички безспир.

Чух лай на куче и поглеждайки надолу, видях до краката си

Хари Две. Той очевидно бе пазил моето спокойствие. Погладих го по главата и се обърнах към Делф.

– Какво става тук? – попитах учудено.

– Шегуваш ли се? Време е за награждаване. Ти си шампионката, забрави ли?

Действително, покрай всички перипетии това съвсем ми бе изхвръкнало от ума.

– Тишина! Моля за тишина!

Гласът принадлежеше на Тансий. Тълпата се укроти и се раздели, за да му направи път. Той държеше в ръце два предмета. Единият бе метална статуетка. Другият – платнена торба, здраво пристегната с връв.

– Вега, излез напред.

Пуснах ръката на Делф и доближих председателя на Съвета с колебливи стъпки. Още се чувствах леко замаяна, но гледах да не го показвам.

Тансий се обърна към тълпата и извика:

– Официално обявявам Вега Джейн за победител на Дуелума!

Овациите гръмнаха отново. Сред навалицата от Уъгове се мяркаха множество усмихнати и просълзени лица и само тук-таме по някоя кисела физиономия – като на Ран Дигби, Тед Ракспорт, все още на патерици заради простреляния си крак, и Клетъс Луун, който както обикновено ме гледаше на кръв. В по-задните редици забелязах Кроун и Доджсън да шептят нещо помежду си. И на двамата проклетници им се полагаше Валхал, но за съжаление нямах доказателства срещу тях.

– А сега – рече Тансий, щом отново се възцари тишина – от името на Горчилище те възнаграждавам с твоя трофей.

Той ми подаде статуетката. Навярно я бяха направили специално за случая, защото изобразяваше Женска, вдигнала Мъжки над главата си.

– Младият Ковач Джаспър Форк я изработи – прошепна Тансий в ухото ми. – Твоят колега от Комините.

Поех я с широка усмивка. Огледах се, открих Форк сред тълпата и му благодарих с очи. Той кимна свенливо и заби поглед в краката си.

– А това – разтърси торбата Тансий – са обещаните хиляда монети. С поздравления за първата Женска в историята, спечелила Дуелума. И благодарности за добре свършената работа. – Той ме погледна вторачено. – Заслугата ти е изключителна, Вега Джейн. Ти не само победи в турнира, но и спаси живота на много Уъгове. Цялото село ти е задължено.

Стиснах ръката му и този път тълпата наистина пощуря. Делф стоеше отстрани и се усмихваше сякаш с цялото си тяло. По бузата му се търкулна сълза.

Тансий се обърна радушно към множеството.

– Заповядайте всички на централния площад. Питиетата са от мен, а също и храна на корем. Колкото до Младоците, за тях ще има в изобилие джинджифилова бира. Да вървим!

Думите му бяха последвани от гръмки възгласи на одобрение. Тълпата се клатушна и се устреми към центъра, докато Младоците подскачаха отстрани и вдигаха невъобразим шум.

Щом останахме сами, докоснах Делф по ръката.

– Може ли да отидем да видим баща ти?

– Не искаш ли да празнуваш заедно с останалите?

– Нека първо се отбием при него.

Дъф Делфия трябвало да остане у дома си, защото една от протезите му се пукнала – това ми разказа Делф, докато вървяхме натам. Заварихме баща му седнал на верандата, с лула, захапана между зъбите. Той я почука о стъпалата, за да изкара изгорялата пепел, след което я натъпка отново с Пушливо биле. Забелязах, че този път в заграждението му няма никакви животни.

– Победила си, нали? – рече, докато се ръкувахме, ухилен до ушите. – Знаех си, че ще ги биеш. Размазала си ги, а?

– Ти пък откъде знаеш, след като през цялото време си бил тук? – попитах, но не успях да сдържа усмивката си.

– Ами нали виждам, че си жива, как откъде.

– Татко! – възкликна възмутеният Делф.

– Всичко е наред, Делф – успокоих го. – Той е прав – щом не съм мъртва, значи съм шампион.

– И какво правите тук? – попита баща му. – Не трябва ли да поливате победата?

– Приближих се и седнах до него. Хари Две тикна муцуна в коленете му и му позволи да го почеше между ушите.

– Браво, добро кученце – рече Дъф. – Вчера не го ли мярнах из нашия двор, Делф?

– Да, но сега всичко свърши и той отново си е при Вега Джейн.

– Как са протезите? – попитах. – Чух, че едната се пукнала.

– А, няма нищо, ще я оправят. Вече взех да свиквам с тях.

Извадих изпод наметката си торбата с монетите и я вдигнах.

– Ето я и печалбата.

– Виж ти – посочи я Дъф с мундщука на лулата си. – Ей на това му се вика печалба. Хиляда монети, а?

– И всичките са ваши.

– Как така наши? – намеси се Делф.

– Нали ти ме научи да се бия. Никога нямаше да спечеля без твоя помощ. И тъй като аз самата нищо не разбирам от пари, искам ти и баща ти да ги вземете.

– Вега Джейн, да не си се побъркала?

– Всъщност дори ще ми направите услуга. – Станах и се озърнах наоколо. – Къде са всички животни? – попитах. – Адарът, младият Слеп?

Дъф изпуфка с лулата си и за първи път в израза му се появи безнадеждност.

– Отидоха си. Няма ги вече.

– Къде са отишли?

– При Уъг, който може да ги обучава добре. И този Уъг не съм аз.

– А кой тогава?

– Кранк Дезмънд.

– Кранк Дезмънд! Та той не може да различи задника на Слеп от муцуната му.

– Дори така да е, има два крака, а аз не.

– Тогава ето какво ще направим – побутнах торбата с монетите. – Ще доведем тук един млад и способен Уъг, ще му плащаме добра надница и ще го обучим. – Огледах празния обор. – Дори може да развъртим собствен бизнес.

– Бизнес? Какво имаш предвид? – попита Делф.

– Вече говорих за това с Тансий. Дадох му името на някой, който знам, че обича животните. Той каза, че изцяло подкрепя идеята. – Направих пауза, докато двамата ми събеседници ме зяпаха в почуда. – В селото открай време се търсят Кретове, Слепове, Уистове, Адари и какво ли не още. Богатите Уъгове ги гледат за удоволствие. Във фермите и на Мелницата ги ползват за работа. Уистовете са добри пазачи, а Адарите служат за компания и разнасяне на съобщения.

– Но досега аз само съм обучавал чужда стока – приведе се заинтригувано напред Дъф.

– Е, вече ще припечелваш повече, защото освен обучението ще можеш и да продаваш.

– Но ние не разбираме нищо от търговия – изпротестира Делф.

– Затова пък разбирате от животни. Това е най-важното.

– Знаеш ли, сине, тя май има право – примигна през дима Дъф.

Делф обаче още не беше убеден.

– Тогава и ти ще трябва да участваш в печалбата, Вега Джейн.

– О, ще участвам и още как – излъгах.

Трябва да съм го казала твърде припряно, защото той ме изгледа недоверчиво. Подадох торбата с парите на Дъф и се сбогувах. Докато отивах към портата, Делф ме застигна.

– Що за измишльотини бяха това? – попита.

– Сигурна съм, че бизнесът ви ще потръгне – рекох. – Само ви трябваха малко пари, за да започнете.

– Добре, но ще трябва да го обсъдим допълнително.

– Разбира се. Още утре. А сега искам малко да си почина. Но този разговор с Делф нямаше никога да се състои. Защото вече бях решена да напусна селото и да навляза в

Мочурището.

И щях да го направя още същата нощ.