Драконите на сломеното слънце

10 Господар на нощта

Орденът на Рицарите на Такхизис се бе зародил в сън, изтъкан от мрак, и бе основан за пръв път на отдалечен, таен остров на име Твърдината на Бурите в далечния Север на Крин. По време на Войната на Хаоса островът претърпял сериозни поражения. Врящото море го потопило напълно. Твърди се, че се случило по вина на морската богиня Зебойм, която скърбяла за смъртта на сина си, основателя на Ордена — лорд Ариакан. Водите се оттеглили, ала никой така и не пожелал да се върне обратно на острова. Крепостта се смятала за твърде отдалечена и лишена от практичност за целите на Ордена, който бил излязъл от Войната на Хаоса поразтърсен и лишен от своята Царица и нейното Видение, но заякнал — сила, с която било разумно да се съобразяваш.

Ето защо по време на явяването си пред Съвета на Последните герои Рицарят на Черепа Мириел Абрина се почувствала достатъчно уверена в искането остатъците от мрачните рицари да получат части от континента Ансалон в замяна на героичните си дела по време на войната. Съветът дал съгласие рицарите да задържат онези територии, които така или иначе били заграбили, основно Квалинести (по стар обичай малко човеци се интересували от съдбата на елфите), както и земите в североизточните части на континента, включващи Нерака и околностите й. Мрачните рицари приели този район, независимо от ужасните опустошения, и бързо се заели да съградят наново своя Орден.

Членовете на съвета се надявали, че рицарите бързо ще се задушат и ще изчезнат в натежалия от сяра въздух на Нерака. Но мрачният им Орден не само оцелял, но и започнал да процъфтява. Това се дължало главно на Абрина, Господарката на Нощта, която прибавила към военната си титла и тази на генерал-губернатор на Нерака. Абрина въвела нов принцип за набор на нови попълнения. Изискванията не били толкова строги, колкото старите и почти не налагали ограничения. Така рицарите елиминирали проблема с живата сила. В мрачните дни непосредствено след Войната на Хаоса хората се чувствали самотни и изоставени. Бил издигнат нов идеал — идеалът на голямото „Аз“. С главно предписание: „Никой друг няма значение. Единствено аз.“

Рицарите приветствали това правило, но подходили към него разумно. Личната свобода в никакъв случай не била поощрявана. Вместо това се наблягало на търговията. А когато Келендрос, великият син дракон, превзел Палантас, той избрал тях за свои наместници в града. В началото ужасени до смърт от перспективата да живеят под управата на тези главорези, жителите на Палантас учудено установили, че в действителност просперират и се замогват. И макар да плащали скъпо за удоволствието да съществуват под диктаторския ботуш на рицарите, палантийците все пак имали толкова, че да се чувстват сравнително комфортно. Мрачните рицари опазвали реда и закона, били безкомпромисни по отношение на Гилдията на крадците и дори направили постъпки за прочистването на градската канализация от напастта на блатните джуджета.

Драконовата чистка, която последвала пристигането на великите дракони, в началото разгневила Рицарите на Такхизис, понеже в пламъците на заколението загинали не един и двама от собствените им любимци. Опитите им да се разправят с Малис и нейните братовчеди били напразни. Не само собствените им дракони, но доста от тях самите загинали в тази неразумна война. Ала умелото ръководство на Мириел успяло да превърне и това бедствие в пълен триумф. Мрачните рицари сключили таен договор с драконите, давайки съгласието си да събират налозите вместо тях, да опазват реда и закона в земите, завладени от довчерашните им врагове. В замяна драконите им позволили да се движат свободно и престанали да ловуват оцелелите си събратя.

Жителите на Палантас, Нерака и Квалинести нямали и най-малка представа за този съюз. Хората виждали единствено, че за пореден път рицарите ги били защитили срещу ужасен враг. Соламнийските рицари и мистиците от Цитаделата на светлината подозирали някакъв заговор, но не можели да докажат нищо.

Макар сред редиците на мрачните рицари да се намирали и такива, които все още държали на вярванията в честта и саможертвата, изповядвани от покойния Ариакан, те били главно сред по-старшото малцинство, тоест сред онези, които смятали за изостанали от модерните виждания за света. Ново Видение идвало да замести старото. В същината си то било основано на употребата на мистичните сили на сърцето, разработено от Златна Луна в Цитаделата на Светлината, и откраднато от неколцина преоблечени Рицари на Черепа, които сполучили да се промъкнат в цитаделата, да извършат кражбата и да използват наученото за своите собствени амбициозни планове. Така мистичните рицари овладели способността да лекуват и — което било най-лошото — да манипулират мислите на своите последователи.

Съвсем скоро, въоръжени с уменията да владеят не само телата, но и умовете на онези, които се записвали в Ордена, Рицарите на Черепа започнали бавно, но сигурно да завладяват позиции в управлението. Макар мрачните рицари винаги и на висок глас да оповестявали, че очакват всеки момент завръщането на Царицата на Мрака, те отдавна били престанали да вярват в това чудо. Вече не вярвали в нищо друго, освен в собствените си сили и могъщество и това неизбежно се отразило на новото Видение.

Рицарите на Черепа, които обслужвали тълкуванието на Видението, умело проверявали умовете на кандидатите за посвещение, откривали дълбоко скритите им кошмари и ги употребявали в своя полза, като в същото време обещавали всичко, което кандидатът желаел най-силно на този свят. В края на краищата получавали тялото, ума и пълното му подчинение.

Толкова вещи станали Рицарите на Черепа в употребата на новото Видение, че онези от кръга на Мириел Абрина започнали да гледат на тях с недоверие. По-специално предупреждавали Абрина за техния лидер, Съдника, мъж на име Морам Таргон.

Абрина отговорила с присмех на тези предупреждения:

— Таргон е кадърен администратор. Поне това трябва да му се признае. Но в крайна сметка, какво е един кадърен администратор? Нищо повече от прехвален чиновник. Точно това е Таргон. Той никога няма да посмее да ме предизвика открито. Та на този човек му призлява само при вида на кръвта! Отказва да присъства на турнирите ни и предпочита да се свира в душната си стаичка, погълнат от своите дебити и кредити. Липсва му кураж за истинска битка.

Абрина говорела истината. Таргон наистина не възнамерявал да я предизвиква открито. Дори и насън не му хрумвало. А от вида на кръвта наистина му призлявало. Така че я отровил.

В качеството си на Господар на Рицарите на Черепа, Таргон бе обявил на погребението на Абрина, че е неин законен наследник. Никой не се беше изправил, за да му възрази. На онези, на които все пак им бе хрумнало, първо се наложило да помислят хубаво и да преглътнат думите си. Естествено, по-късно Таргон убил и тях, така че сега никой не поставяше под въпрос властта му. Или поне не за дълго, доколкото той и неговите обучени в пътищата на ума рицари бързо надушваха неправилните мисли в съзнанието на своите последователи и се разправяха светкавично с непокорните и бунтовно настроените.

Таргон произлизаше от богато семейство, притежаващо големи владения в Нерака. Корените на рода му се простираха до град Джелек, разположен северно от бившата столица на Нерака. Гербът на семейството можеше да се опише най-добре с Голямото „Аз“, плюс декоративните винетки на Голямото „П“ за печалба. Първоначално бяха забогатели покрай издигането на Царицата, Такхизис, извършвайки масирани доставки за армиите й, а по-късно — когато нещата бяха тръгнали на зле, — извършвайки също толкова масирани и редовни доставки за армиите на нейните врагове. Парите, натрупани от продажба на оръжие, бързо бяха превърнати в земи, и по-специално в оскъдните плодородни земи в земеделските райони на Нерака.

Издънка на този бележит род, Таргон бе имал невероятния късмет (лично той твърдеше, че става въпрос за предвидливост) да изтегли вложенията си от Нерака само дни преди Храмът да експлодира. Така след Войната на Копието и в дните, когато Нерака беше превърната в земя на поражението, кръстосвана от обезправени войници, гоблини и дракониди, той притежаваше двете неща, имащи жизненоважно значение за хората: зърно и стомана.

Във времето до смъртта на Абрина, нейната голяма амбиция била да построи крепост за Мрачните рицари в Южна Нерака, близо до стария храм. Тези намерения така и не се бяха изпълнили, понеже ужасът от Песента на смъртта успявал да прогони всеки строител, дръзнал да изпълни нарежданията й. Ето защо в крайна сметка бяха взели решение да построят столицата на рицарите в северната част на долината — далече, но и задоволително близо до първоначално замисленото местоположение, ако това можеше да бъде някаква утеха за най-ентусиазираните почитатели на старите традиции.

Една от първите заповеди на Таргон бе столицата да бъде преместена. А втората — името на ордена да бъде променено. Сега щабът на рицарите се намираше в Джелек, на една ръка разстояние от семейния бизнес. По-близо, отколкото повечето рицари дори подозираха.

Понастоящем Джелек процъфтяваше с бързи темпове, разположен на кръстопътя на двете най-големи снабдителни артерии, които минаваха през Нерака. С помощта на малко късмет и няколко умело сключени спогодби, градът бе избегнал опустошителните набези на великите дракони. Търговци от цяла Нерака и дори от далечния южен Хур бързаха да се установят тук и да подхванат бизнес. Доколкото в бързането не забравяха да платят необходимите такси на Ордена и да предложат почитта си на Господаря на Нощта, генерал-губернатора Таргон, търговците бяха добре дошли.

А ако да покажеш почитта си пред Таргон понякога беше съпроводено с подрънкващ звук, сякаш уваженията ти се присъединяваха към уваженията на другите в сандъка му, то беше по-добре да замълчиш и да не изразяваш гласно оплакванията си. Злощастните души, дръзнали да се защитят или дори да помислят да се оплакват, твърде бързо откриваха, че бизнесът им изведнъж тръгва на зле и животът е станал труден. Ако и това се окажеше недостатъчно предупреждение, недоволните по правило биваха откривани мъртви на улицата — случайно и съвсем невинно паднали по гръб върху нечие добре наточено острие.

Крепостта на Рицарите на Нерака, която се мержелееше със страшната си сянка над града, бе построена по личните планове на Таргон. Господарят на Нощта се беше погрижил постройката да бъде издигната на най-високия хълм край Джелек, така че да разполага с добър изглед към долината наоколо.

Самата крепост имаше изключително практичен строеж и се състоеше от неизброими кубове и правоъгълници, натрупани един върху друг и завършващи с четвъртити кули. Наистина малкото прозорци дори не бяха истински прозорци, а чисто и просто цепнатини. Външните и вътрешните стени нямаха никаква украса. Цялата сграда навяваше толкова мрачно и противно впечатление, че новодошлите нерядко я бъркаха или със затвор, или с търговска постройка. Само видът на облечените в черни брони постови успяваше да разпръсне това впечатление, което — трябва да се признае — не беше чак толкова далече от истината. Подземните нива на крепостта се състояха от обширни зандани, а на две равнища под тях и два пъти по-добре охранявана, бе Хазната на рицарите.

Господарят на Нощта беше разположил работния си кабинет и личните си покои в крепостта. Помещенията бяха обзаведени пестеливо и строго функционално и ако новодошлите бъркаха сградата с кантора на предприемач, всемогъщият й властелин често бе взиман за най-обикновен чиновник. Въвеждаха посетителите в тесен, претъпкан кабинет с отчайваща мебелировка и ги караха да изчакат, докато някакъв дребен, плешив и очилат мъж, облечен в мрачни, макар и добре ушити дрехи, довършеше работата си по преписването на колонките с цифри в голяма счетоводна книга с кожена подвързия.

Посетителят неизменно взимаше дребничкия човечец за маловажен служител, който трябва да го въведе при Господаря на Нощта, и започваше да кръстосва неуморно пред бюрото му, мислейки за всевъзможни неща. А мислите му тутакси биваха улавяни във въздуха като пеперуди в паяжина от същия този дребен и съвсем незначителен човечец, който използваше менталните си способности, за да преобърне и най-закътаните ъгълчета от ума му. След като минеше задоволителен период от време и паякът изсмучеше докрай своята жертва, дребният мъж вдигаше глава, поглеждаше през очилата си и запознаваше ужасения посетител с факта, че се намира в присъствието на самия Господар на Нощта Таргон.

Посетителят, който тъкмо този ден стоеше в присъствието на лорда, знаеше много добре пред кого е изправен. Мъжът се казваше сър Родерик, беше заместник-командир под водачеството на лорд Милс и въпреки че досега не беше срещал лично Господаря на Нощта, го познаваше много добре от случаите, когато Таргон бе изпълнявал формалните си церемониални задължения в Ордена. Рицарят стоеше в положение мирно и търпеливо очакваше присъствието му да бъде отбелязано. Вече го бяха предупредили за менталните способности на човечето пред него, така че се опитваше с всички сили да възпира мислите си — с почти никакъв успех. Още преди сър Родерик да е проговорил, Таргон знаеше по-голямата част от случилото се по време на обсадата на Санкшън. По правило обаче той избягваше да демонстрира уменията си твърде очебийно. Господарят на Нощта учтиво го помоли да седне.

Сър Родерик, който бе висок и мускулест и с лекота можеше да сграбчи Таргон за яката така, че да го измъкне иззад бюрото, зае предложеното му място на единствения друг стол в кабинета, сядайки на самия ръб — напрегнат и скован от предстоящия разговор.

Може би се дължеше на онова, което най-много обичаше, но очите на Морам Таргон приличаха точно на две стоманени монети: плоски, блестящи и студени. Човек се вглеждаше в тях и не откриваше нищо друго освен цифри, подредени спретнато в ума му. Всичко, което той наблюдаваше, се свеждаше до тях: дебити и кредити, приходи и разходи, премерено до последната унция, преброено до последното пени, прехвърлено от едната колонка в другата.

Сър Родерик моментално видя себе си отразен в двете стоманени монети и откри, че неусетно са го прехвърлили в колоната с излишните разходи. Зачуди се дали бяха верни слуховете, че стъклата на очилата на Таргон са артефакти, спасени от руините на храма в Нерака. В следващата секунда рицарят се потеше в бронята си, макар крепостта с масивните си каменни стени да бе леденостудена даже и през най-топлите летни дни.

— Моят помощник спомена, че идвате от Санкшън, сър Родерик — произнесе Таргон с типичен глас на чиновник.

Учтив, приятен и скромен. — Как върви нашата обсада над града?

Трябва да се отбележи, че семейството на Таргон притежаваше в Санкшън имоти, които бяха загубени веднага щом Рицарите на Нерака бяха загубили града. В резултат Господарят на Нощта бе превърнал завземането на Санкшън в един от основните приоритети на Ордена.

Сър Родерик беше репетирал речта си по време на двудневното пътуване до Джелек, така че отговори с готовност.

— Ваше превъзходителство, тук съм, за да докладвам, че на Средиден проклетите соламнийци направиха опит да пробият обсадата и да ни изтласкат от стените на града. Нечистите души положиха усилие да заблудят моя командир лорд Милс и да го накарат да мисли, че са напуснали Санкшън. Лорд Милс прозря плана им на часа и в замяна ги увлече в отлично скроен капан. След като даде ход на атака срещу града, лорд-рицарят ги принуди да напуснат укритията си. Престорихме се, че отстъпваме, рицарите налапаха стръвта и се устремиха подире ни. При Пролома на Бекард лорд Милс нареди на войниците да се обърнат и да се изправят срещу преследвачите. Накратко, соламнийците бяха разбити, като много от тях останаха на бойното поле — убити или ранени, и бяха принудени да се оттеглят обратно зад стените на Санкшън. Лорд Милс е радостен да ви извести, Ваше превъзходителство, че долината, в която сме се разположили, остава обезопасена и спокойна.

Думите на сър Родерик влязоха в ушите на Таргон. В същия момент мислите му също влязоха в ума на Господаря на Нощта. Във въображението на рицаря съвсем живо се забелязваше картината как самият той бяга пред побеснелите соламнийци, за да спаси живота си, заедно с лорд Милс, който — командвайки от ариергарда на атакуващите сили — е уловен и увлечен в паниката на отстъплението. Освен това на друго място в съзнанието на сър Родерик Таргон виждаше нещо наистина интересно и до голяма степен притеснително. Картина на млада жена в черна броня, изтощена и окървавена, която получава овациите и уважението на войниците на лорд Милс. Плюс това бе чул името й да отеква в ума на рицаря: „Мина! Мина!“.

Господарят на Нощта почеса лекичко тънкия мустак над горната си устна с края на писалката.

— Наистина. Звучи ми като голяма победа. Лорд Милс трябва да бъде поздравен.

— Да, Ваше превъзходителство — усмихна се доволно сър Родерик. — Благодаря ви, Ваше превъзходителство.

— Победата ви щеше да бъде дори още по-голяма, ако лорд Милс беше завладял град Санкшън, както му бях наредил, но предполагам, възнамерява да се погрижи за тази дреболия, когато му остане време.

Сър Родерик вече не се усмихваше. Понечи да заговори, закашля се и прекара няколко секунди в шумно прочистване на гърлото.

— В действителност, Ваше превъзходителство, ако не бяха бунтовните действия на един от нашите младши офицери, най-вероятно щяхме да завладеем Санкшън. В пълен разрез със заповедите на лорд Милс, този офицер изтегли цяла рота стрелци от предните позиции, така че не получихме необходимото прикритие, за да атакуваме стените. Не само това, но офицерът наредил на ротата да открие стрелба по собствените ни хора, още преди те да са се изтеглили от линията на обстрел. Загубите ни се дължат изцяло на некомпетентните му действия. Впоследствие лорд Милс реши, че няма да бъде особено мъдро да продължим с нападението.

— Гледай ти — измърмори Таргон. — Вярвам, че на мига сте реагирали и сте наказали този младши офицер?

Сър Родерик облиза устни. Това беше най-трудната част.

— Лорд Милс щеше да се погрижи, Ваше превъзходителство, но сметна за нужно първо да се посъветва с вас. Ситуацията е усложнена. Младата жена упражнява някакво странно магическо влияние върху войниците, Ваше превъзходителство.

— Така ли? — Таргон изглеждаше изненадан. Той отново заговори с по-сух тон: — За последно чух, че магическите сили на чародеите ни са намалели. Не знаех, че някой от тях е толкова могъщ.

— Тя няма нищо общо с чародеите ни, Ваше превъзходителство. Или поне така твърди. Според думите й тя е посредник, изпратен от бог — Единият, Истински Бог.

— И какво е името на този бог? — поинтересува се Таргон.

— О, тя е доста умна, Ваше превъзходителство. Твърди, че името му е твърде свято, за да бъде произнасяно.

— Боговете са идвали и са си отивали — рече нетърпеливо Господарят на Нощта. В ума на рицаря се наблюдаваха изумителни и обезпокоителни гледки и искаше да го накара да ги опише сам. — Войниците ни едва ли са се хванали на подобно празнословие.

— Ваше превъзходителство, жената не използва само думи. Тя върши чудеса, като например изцеления, каквито не сме виждали от години поради отслабването на силите на нашите мистици. Момичето възстановява откъснати крайници. Полага ръце на гърдите на ранения и зейналата дупка там се затваря безследно. Казва на някой със счупен гръбнак, че може да стане и той става! Единственото чудо, което не е извършвала, е чудото на съживяването. Над мъртвите произнася само молитви.

Сър Родерик чу как столът на Господаря на Нощта проскърца и стреснато се вгледа в недоволните стоманени очи на Таргон.

— Но, разбира се, — побърза да поправи грешката си рицарят, — лорд Милс съзнава, че това не са чудеса, Ваше превъзходителство. Той знае, че тя е поредният шарлатанин. Просто все още не можем да открием как постига всичко това — добави неуверено. — А междувременно хората са като омагьосани от нея.

Таргон разтревожено осъзна, че в метежа са се включили по-голяма част от войниците и рицарите, отказвайки да приемат по-нататъшни заповеди от лорд Милс. Вместо това бяха положили клетва за вярност пред някакво девойче с обръсната глава в черна броня.

— На колко години е момичето? — попита намръщено той.

— Говори се, че е поне на седемнайсет, Ваше превъзходителство — отговори рицарят.

— Седемнайсет? — възкликна Таргон. — И какво на първо място е накарало лорда да я направи офицер?

— Вината за това не е негова, Ваше превъзходителство — произнесе сър Родерик. — Натрапницата не е част от нашето крило. До пристигането й на бойното поле никой от нас не я беше виждал.

— Дали пък не е преоблечен соламниец? — зачуди се Таргон.

— Съмнявам се, Ваше превъзходителство. Все пак, благодарение на нея соламнийците загубиха битката — отговори рицарят, без въобще да забелязва, че току-що е влязъл в противоречие с твърденията си от преди малко.

Господарят на Нощта отметна несъответствието мимоходом, твърде погълнат от щракащото сметало в ума си, като просто между другото си отбеляза, че лордът е пълен некадърник, който трябва да бъде заменен възможно най-бързо. Той сигнализира със сребърното звънче на бюрото си. Вратата на кабинета се отвори и вътре влезе помощникът му.

— Прегледайте свитъците на Ордена — нареди му той. — Открийте… как й беше името? — обърна се към рицаря, макар вече да чуваше как отговорът отеква в съзнанието на събеседника му.

— Мина, Ваше превъзходителство.

— Ми-на — повтори Таргон, задържайки името в уста, сякаш го опитваше. — Нищо повече? Няма ли презиме?

— Не и доколкото ми е известно, Ваше превъзходителство.

Помощникът бързо излезе, за да натовари неколцина чиновници с поставената задача. Докато търсенето протичаше, двамата рицари запазиха гробно мълчание. Таргон се възползва от времето, за да продължи да претърсва съзнанието на сър Родерик, където откриваше нови и нови доказателства на собствените си догадки, че обсадата на Санкшън е била поверена в ръцете на пълен мухльо. Само намесата на това момиче беше попречила на соламнийците да разкъсат обръча, да победят мрачните рицари, да ги унищожат напълно и да триумфират безнаказано с присъствието си в града.

Помощникът се завърна.

— В свитъците не фигурира нито един рицар на име „Мина“, Ваше превъзходителство. Нищо дори далечно напомнящо.

Таргон му даде знак, че е свободен и помощникът напусна.

— Блестящо, Ваше превъзходителство! — възкликна зарадвано сър Родерик. — Значи е измамница. Можем да я арестуваме и екзекутираме.

— Хм… — изръмжа Господарят на Нощта. — И как смятате, че ще постъпят другите още в секундата, в която сложите ръка върху нея, сър Родерик? По-специално онези, които казахте, че е излекувала? Онези, които е повела към победа срещу омразния враг? Без да споменаваме, че моралът им и така не е бил особено висок още преди появата й. — Таргон потупа купчина свитъци. — Вече се запознах с докладите. Броят на дезертьорите сред вашите войници е пет пъти по-висок в сравнение с този при други командири от армията ни… Кажете ми нещо… — Той го изгледа проницателно. — Способни ли сте наистина да арестувате тази Мина? Разполагате ли със стражи, които биха се подчинили на заповедите ви? Или същите тези стражи по-скоро ще арестуват лорд Милс?

Сър Родерик отвори уста, но бързо я затвори, без да успее да отговори. Опита се да обърне взор към стените, постара се да огледа тавана, да проучи каквото и да е, само не и тези стоманени, ужасно увеличени от дебелите стъкла на очилата очи, които като че пробиваха дупки в черепа му, но напразно.

Таргон мълчаливо прехвърляше зърната на сметалото в ума си. Момичето беше чисто и просто измамница, преструваща се на рицар. И бе пристигнала в момент на най-голяма нужда. Пред лицето на чудовищното поражение тя бе удържала зашеметяваща победа. Освен това извършваше „чудеса“ в името на някакъв безименен бог.

Актив или пасив?

Ако беше пасив, можеше ли да бъде превърната в актив?

Таргон се отвращаваше от ненужното прахосничество. Той бе отличен администратор и проницателен търговец и знаеше къде отива всяка похарчена стоманена монета. Но не беше и скъперник. Грижеше се Орденът да получава оръжия и екипировка с най-високо качество, грижеше се наборниците и наемниците да имат добро заплащане. Просто оставаше твърд по въпроса, че офицерите му трябва да държат стриктна сметка за всичко, което плащаха.

Войниците искаха да последват тази Мина. Много добре. Нека я следват. Тъкмо същата сутрин бе получил запитване от великата драконеса Малистрикс, в което му задаваха въпроса защо продължава да позволява на елфите от Силванести да не зачитат нейните укази и да отказват да плащат налог, като се крият под щита си. Всъщност дори вече бе подготвил своя отговор в писмена форма с обяснението, че атаката над Силванести би била загуба на средства и човешки потенциал, които на друго място биха донесли далеч по-големи приходи. Съгледвачите им бяха донесли, че опитите щитът да бъде пробит — с оръжие или магия — са останали без какъвто и да било резултат. Според думите им, човек можеше да хвърли цяла армия срещу този щит и пак да не постигне целта си.

Към това се добавяше и фактът, че за да изпратиш армия срещу Силванести, същата армия трябваше да прекоси Бльоде, родните земи на великаните. Бивши съюзници на мрачните рицари, великаните се бяха превърнали в техни заклети врагове, след като Орденът се разрасна на юг, слагайки ръка върху техните земи и принуждавайки ги да се изтеглят към планините в ужас от стотиците дадени жертви. Докладите съобщаваха, че понастоящем великаните преследват мрачната елфида Алхана Звезден Бриз и нейната армия недалече от границите на щита, но това не означаваше, че ако рицарите предприемат придвижване, великаните с радост не биха изоставили атаката срещу елфите — нещо, с което се занимаваха през по-голямата част от времето си, — за да се позанимаят с далеч по-сладкото отмъщение срещу съюзник, който вероломно е предал доверието им.

Писмото стоеше на бюрото вече от няколко дни и очакваше подписа му. Таргон много добре осъзнаваше, че отказът да изпълни исканията на драконесата само ще задълбочат нейния гняв, но предпочиташе да се изправи пред него, отколкото да хвърли безценни ресурси в една предварително обречена кауза. Сега той посегна към същото това писмо и съвсем бавно и замислено го накъса на парчета.

Единственият бог, в когото Господарят на Нощта вярваше, бе малкият кръгъл бог, който можеше да бъде подреждан на спретнати купчинки и съхраняван в личния му сандък. Таргон дори и за миг не можеше да повярва, че момичето е посланик на боговете. Не вярваше нито в чудесата на изцелението, нито във внезапното й превръщане в генерал. И за разлика от слабоумния сър Родерик, не изпитваше нужда да обяснява по какъвто и да е начин стореното от нея. Знаеше единствено, че действията й облагодетелстват Ордена, а което беше от полза за Ордена, беше от полза и за Морам Таргон.

Щеше да й даде шанс да извърши още едно „чудо“. Щеше да изпрати тази измамница и нейните побъркани последователи със задачата да нападнат и превземат Силванести. По този начин, със съвсем незначително вложение от една шепа войници, Таргон щеше да задоволи капризите на дракона — щеше да направи Малис щастлива. Опасното момиче Мина и нейните поддръжници рискуваха да бъдат изтрити от лицето на Крин, но компенсацията напълно би покрила загубите. Нямаше значение, че Мина ще умре някъде в пущинаците и, че някой великан би огризвал костите й за вечеря. Още по-добре. Това щеше да е краят на проблемното момиче и нейния „безименен“ бог.

Таргон се усмихна на сър Родерик и дори заобиколи бюрото си, за да го изпрати до вратата. Остана загледан, додето рицарят с черна броня се отдалечаваше по празния отекващ крепостен коридор, след което извика помощника си.

Започна да диктува писмо до Малистрикс в което разкриваше плана си за превземане на Силванести. Сетне нареди военачалникът на Рицарите на Нерака в Хур да отпътува заедно с частите си към Санкшън и да поеме командването от лорд Милс. Междувременно Мина заедно с една рота от лично подбрани от нея войници да се насочи на юг, да нападне и завладее земите на великата елфическа нация Силванести.

— Ами лорд Милс, Ваше превъзходителство? — попита помощникът му. — Ще получи ли друго назначение? Къде да бъде изпратен?

Таргон помисли малко по въпроса. Беше в отлично настроение. Чувството го спохождаше само в случаите, когато бе на път да приключи някоя изключително успешна сделка.

— Изпратете Милс със задача да докладва лично пред драконеса Малистрикс. Така сам ще може да й разкаже за голямата си „победа“ над соламнийците. Сигурен съм, че тя ще остане очарована от подробностите как сам е паднал във вражеския капан и по този начин едва не е погубил всичко, за което досега сме се борили.

— Да, Ваше превъзходителство. — Помощникът събра документите и се накани да се върне обратно при писалището си, за да им даде ход. — Да отпиша ли лорда от списъците? — попита след кратък размисъл.

Таргон отново бе насочил вниманието си към счетоводната книга. Той внимателно нагласи очилата на носа си, взе писалката, махна небрежно с ръка в знак на съгласие и се върна към своите кредити, дебити, събиране и изваждане.