Драконите на сломеното слънце

23 Лабиринтът

Гномът тъкмо се беше изгубил в лабиринта от жив плет.

Не че беше нещо необичайно. Той често се губеше в този лабиринт. В действителност, винаги когато някой от Цитаделата на светлината искаше да го намери (а това се случваше рядко) и попиташе къде е, неизменният отговор бе: „Изгубил се е в лабиринта от жив плет“.

Той не се щураше безцелно из лабиринта. Нещо повече. Всеки ден влизаше в него с една основна цел, мисия — искаше да състави карта. Гномът, който членуваше в гилдия с название ПъзелиЗагадкиЕнигмиРебусиСиглиМонограмиАнаграмиАкростиховеКръстословициПлетенициЛабиринтиПарадоксиСкрабълЖенскалогикаиПолитика, известна още като П4, знаеше с абсолютна сигурност, че ако успее да опише всички извивки на лабиринта, в картата му ще намери ключа към Големите Въпроси на Живота, сред които: „Защо Се Получава Така, Че Когато Переш Два Чорапа, Накрая Винаги Ти Остава Един?“, „Има Ли Живот След Смъртта?“ и „Къде Отива Другият Чорап?“ Гномът бе напълно убеден, че ако откриеш отговора на втория въпрос, без всякакво съмнение ще си отговориш и на третия.

Мистиците от Цитаделата на светлината напразно се опитваха да му втълпят, че лабиринтът е магически. Онези, които навлизаха сред зелените му стени, натоварени с грижи или натъжени, откриваха, че съзнанието им се прочиства и тревогите им изчезват. Ако човек търсеше мир и спокойствие, го намираше, понеже независимо от това колко души пристъпваха в благоуханния лабиринт, пътеките му си оставаха пусти и необезпокоявани. Съществуваха още куп възможности: дирещите разрешение на някой проблем изведнъж ставаха съсредоточени и целенасочени; търсещите Сребърната стълба в центъра на лабиринта пътешестваха не през гора от жив плет, а през лабиринта на сърцето си.

Онези, които навлизаха в плетеницата му и опитваха да го дефинират в смисъла на хикс на брой коридори, леви и десни завои, дължини, ширини, ъгли, радиуси и периферии, откриваха, че на това място математиката почти не може да бъде приложена. Лабиринтът караше компасите да полудяват, бягаше изпод линеала и се опълчваше срещу всички опити да бъде измерен.

Гномът, чието име (кратката версия) беше Гатанко, отказваше да слуша. И всеки ден влизаше в лабиринта, убеден, че най-после ще успее да разбули мистерията му. За него всеки ден беше денят, в който най-после ще изпълни Мисията на живота си и ще начертае съвсем точна карта, която после да продава на туристите.

Сутрин, с паче перо зад ухото, гномът влизаше в лабиринта и работеше, докато му позволяваше дневната светлина. Измерваше и броеше стъпките си, отбелязваше издигането на живия плет от точка А до точка Б и като цяло се обливаше от главата до петите в мастило и пот. А вечер излизаше сияещ, горд, с клечки в косата и брадата, бързайки да залови първия срещнат злощастник и да му представи омазаната си карта. Нощите си прекарваше в пречертаване на картата, за да бъде напълно сигурен, че е точна, без най-малкото несъответствие. А на следната утрин взимаше картата със себе си, влизаше в лабиринта и се изгубваше безвъзвратно. Все пак някак успяваше да се измъкне докъм обяд, което му оставяше достатъчно време, за да коригира картата — и така нататък, и така нататък вече от година насам.

В същия този ден Гатанко вече бе достигнал някъде до средата на работата. Беше застанал на колене, държеше рулетка и измерваше ъгъла между зиг и заг, когато точно пред очите му попадна нечий ботуш. Ботушът принадлежеше на крак, а кракът — след като погледна нагоре — на един кендер.

— Извинявай — рече любезно кендерът, — но се изгубих и се питах дали…

— Изгубил? Изгубил си се? — Гатанко забързано се изправи, като при това преобърна буркана с мастилото. На зелената трева остана голяма червена локва. Гномът обви ръце около кендера и изплака: — Толкова съм благодарен! Толкова се радвам! Ама наистина! Нямаш никаква представа!

— Хайде, хайде… — потупа го кендерът по рамото. — Сигурен съм, че за каквото и да става дума, всичко ще бъде наред. Да ти се намира кърпичка? Не, вземи моята. Всъщност е на Палин, но той едва ли ще има нещо против.

— Благодаря ти — произнесе прочувствено Гатанко и си издуха носа.

По правило гномите говорят страшно бързо и неразбираемо, като съединяват всички думи в една-единствена, трупайки ги с ужасяваща скорост от чистото суеверие, че ако не достигнеш края на изречението, може и никога да не го завършиш. Гатанко обаче беше живял достатъчно дълго сред човеци, за да знае, че трябва да им се говори по-бавно. Ето защо произнасяше думите изключително отчетливо, което пък караше останалите гноми, с които си имаше вземане-даване, да го смятат за бавноразвиващ се.

— Съжалявам, че се размекнах така — подсмърчаше той. — Просто се трудя толкова усилено и от толкова отдавна, а никой дори не се и опита да се изгуби поне веднъж… — Той отново ревна.

— Радвам се, че ти услужих — рече бързо кендерът. — А сега, след като се изгубих, се питам дали не би ми показал пътя за навън? Разбираш ли, току-що извърших магически преход — Тас беше толкова горд от последното, че се погрижи да наблегне върху думите си, — доста заплетен и мистериозен магически преход, който бих ти разяснил, ако не беше наистина таен. Както и да е, имам страшно неотложна работа. Търся Златна Луна. Имам чувството, че трябва да е тук някъде, защото мислех за нея много усилено, докато пътувах. Впрочем името ми е Тасълхоф Кракундел.

— Гатанко Пасианш — представи се гномчето и двамата си стиснаха ръцете, след което кендерът окончателно довърши кърпичката на Палин, използвайки я за да избърше мастилото от пръстите си.

— Мога да ти покажа пътя за навън! — допълни с готовност гномът. — Имам карта, схващаш?

Размахвайки церемониално ръка, Гатанко гордо я показа на Тас. Начертана върху огромно парче пергамент, картата покриваше изцяло пътеката между двете стени от жив плет, като дори се подгъваше по краищата. Беше по-голяма и от самия гном, който пък бе доста ситен, с воднисти очи и кафява кожа, усмихнатичък и със сплетена на кичури брада, може би някога бяла, но сега червена поради факта, че неминуемо я влачеше из картата всеки път, щом застанеше на четири крака върху нея.

Картата беше изписана на общ език с безброй знаци и предупреждения от сорта на Кръстове, Стрелки, Не Влизай и Тук Завий Наляво. Тасълхоф се втренчи в нея. После вдигна очи и в самия край на коридора, в който се намираха, забеляза, че живият плет се разделя и отваря към поредица от ярко огрени в слънчевите лъчи кристални куполовидни постройки. Отразена в тях, светлината се разливаше във водопад от разноцветни дъги. Две позлатени драконови статуи оформяха арка. Градините около тях бяха изпълнени с цветя. Хора, облечени в бели роби, се разхождаха из градините и тихо разговаряха помежду си.

— Ей, това трябва да е пътят за навън! — рече Тас. — Благодаря все пак.

Гномчето измери с подозрителен поглед картата, след което и онова, което, без всякакво съмнение, трябваше да е изходът на лабиринта.

— Триста демони! — каза и започна да скача върху пергамента.

— Ужасно съжалявам — обади се кендерът виновно. — Беше хубава карта.

— Ха! — скачаше неуморно върху картата си Гатанко.

— Е, извини ме, но трябва да вървя — произнесе Тасълхоф, като лекичко започна да се прокрадва към изхода. — Веднага щом поговоря със Златна Луна, с удоволствие ще дойда да се изгубя пак. Ако това ще ти помогне.

— Ба! — извика гномът и изрита мастилницата в живия плет.

Преди да го изгуби от поглед, Тас видя, че Гатанко се е върнал при входа и тъкмо измерва стъпката си, за да отброи съвсем точно дължината от началото на коридора до първото разклонение.

Кендерът жизнерадостно продължи нататък, оставяйки лабиринта далеч зад гърба си. И тъкмо се канеше да се вмъкне в една красива постройка от искрящ кристал, когато почувства нечия ръка на рамото си.

— Имаш ли някаква работа в Цитаделата на светлината, кендере? — попита един глас на общия език.

— Къде? — заекна Тасълхоф. — О, да. Разбира се.

Вече до такава степен беше свикнал да се оказва под тежкия поглед на закона, че никак не се изненада, когато установи, че стои пред строга наглед, висока жена, облечена в бляскава плетена ризница и сребърен шлем. Носеше дълга дреха без ръкави, украсена с емблема във формата на слънце, а около кръста й бе препасан меч в сребърна ножница.

— Тук съм, за да се срещна със Златна Луна, мадам — допълни учтиво. — Работата не търпи отлагане. Никакво отлагане. Ако само ми покажете къде…

— Стражник, какво има? — попита друг глас. — Неприятности?

Тасълхоф обърна глава, за да види още една жена в доспехи, с тази разлика, че носеше бронята на соламнийски рицар. Тъкмо минаваше по пътеката недалече от тях, следвана от още двама соламнийци.

— Не съм сигурна, лейди Камила — отвърна първата жена, като отдаде чест. — Този кендер пита дали може да се срещне със Златна Луна.

Двете размениха погледи. Тасълхоф си помисли, че е видял как през лицето на жената-рицар минава сянка.

— Какво иска един кендер от Първата учителка?

— Кой? — не разбра Тас.

— Златна Луна, Първата учителка.

— Аз съм неин стар приятел — отвърна той и протегна ръка. — Името ми е… — Замълча. Вече направо му беше омръзнало хората да го гледат странно, когато се представя. Оттегли ръката си. — Не е важно. Ако просто ми кажете къде да я открия…

Никоя от жените не му отговори. Кендерът ги наблюдаваше внимателно и от погледа му не убягна как в същия момент жената-рицар неволно се обърна към един от кристалните куполи. Незабавно му хрумна, че Златна Луна трябваше да е именно там.

— Ммм… Дами, изглеждате ми страшно заети — рече и започна да отстъпва. — Съжалявам за притеснението. Бихте ли ме извинили? — След което си плю на петите.

— Да го догоня ли, сър? — попита стражникът зад него.

— Не, остави го — отговори лейди Камила. — Първата учителка винаги е била мекушава с кендерите.

— Но той може да наруши усамотението й — възрази първата жена.

— Ако успее, съм готова лично да му наброя трийсет стоманени монети — каза соламнийският рицар.

Лейди Камила беше на около петдесет години, красива жена в цветущо здраве, макар по черните й коси вече да започваха да се появяват първите посребрени нишки. На вид изглеждаше сурова и непреклонна, като човек, който рядко дава израз на чувствата си, но Тас можеше да се закълне, че е произнесла последните си думи с въздишка.

Кендерът достигна вратите на кристалния купол и спря в очакване някой да се появи и да му заяви, че не трябва да бъде тук. Наистина излязоха двама облечени в бели роби мъже, които обаче само му се усмихнаха и му пожелаха добър ден.

— Добър и на вас, уважаеми господа — отвърна той и се поклони. — Впрочем, изгубих се. Коя е тази сграда?

— Големият лицей — каза единият.

— О — рече Тас, като се стараеше да изглежда възможно най-умен, макар да си нямаше и най-малка представа какво означава лицей. — Толкова се радвам, че го намерих. Благодаря.

Кендерът се сбогува с тях и влезе вътре. След цялостно изследване на района — изследване, което включваше в себе си отваряне на врати, прекъсване на учебни занимания, задаване на неизброими въпроси и подслушване на лични разговори, Тас откри, че се намира в Голямата зала, популярно място за срещи на работещите, живеещите и учещите в Цитаделата на светлината.

Беше едва ранен следобед и залата бе потънала в мълчание, като само няколко души четяха или разговаряха на малки групи. Когато настъпеше вечерта, Голямата зала щеше да се препълни с народ, понеже я използваха и като трапезария, където всички — и учители, и ученици — се събираха, за да вечерят.

Стаите във вътрешността на кристалния купол искряха, потънали в слънчеви лъчи. Човек се натъкваше навсякъде на кресла, които на всичко отгоре бяха и изключително удобни. В огромната зала имаше дълги дървени маси. Във въздуха, откъм кухненските помещения долу, се носеше аромат на прясно изпечен хляб. Приемните бяха в противоположния край на залата, някои от тях заети от ученици и техните преподаватели.

Тасълхоф не срещна никакви трудности в търсенето си на сведения за Златна Луна. Всеки разговор, който подслушваше и половината от онези, които прекъсна, се въртяха около Първата учителка. Явно всички бяха разтревожени за нея.

— Не мога да повярвам, че Учителите позволяват цялата тази работа да се проточи толкова дълго — говореше една жена на някакъв посетител. — Да разрешават Първата учителка да остане заключена в стаята си! Нищо чудно да е в опасност. Може да се е разболяла.

— Не опита ли поне някой да разговаря с нея?

— Разбира се, че опитахме! — Жената поклати глава. — Направо се поболяхме от тревога. Но още от Нощта на бурята тя отказва да се вижда или говори с когото и да е от нас, дори и с най-приближените си. Нощем й оставят храна и вода на един поднос. На сутринта винаги го намират празен, заедно с бележки, в които ни уверява, че е добре, но умолява да не я безпокоим.

„Няма да я безпокоя — каза си Тасълхоф. — Просто съвсем бързичко ще й кажа какво се случи и ще си тръгна.“

— Какво можем да сторим? — продължаваше жената. — Почеркът на бележките е неин. Всички сме съгласни поне с това.

— Което не доказва нищо. Възможно е да я държат в плен. Може би е принудена да пише тези бележки, особено ако се бои да не навреди на останалите в Цитаделата.

— Но какъв е смисълът? Ако беше взета за заложница, трябваше вече да сме получили искане за откуп или каквото и да е друго, за да си я върнем отново здрава и читава. Все още не са ни отправени никакви искания. Никой не ни е нападал. В тези размирни времена островът е по-спокоен отвсякога. Корабите идват и си отиват. Всекидневно пристигат нови бежанци. Животът си е все така напрегнат.

— Ами сребърният дракон? — попита втора жена. — Огледало е един от пазителите на остров Скелсий и Цитаделата на светлината. Нали с цялото си могъщество и ненадмината магия би усетил, ако над Първата учителка е надвиснало зло?

— Без съмнение, но Огледало също е изчезнал — отвърна приятелката й безпомощно. — Казват, че отлетял, когато бурята била в разгара си и оттогава никой не го е виждал.

— Някога познавах един сребърен дракон — намеси се в разговора Тас. — Името й беше Силвара. Простете, не можах да се сдържа, понеже разговаряхте за Златна Луна. Тя е моя много добра приятелка. Ужасно съм разтревожен за нея. Къде, казахте, са покоите й?

— На върха на Лицея. По онова стълбище — упъти го някой.

— Благодаря — произнесе кендерът и пое нататък.

— Но не допускат никого — прибави строго жената.

Тас отново се обърна:

— О, естествено. Разбирам. Благодаря.

Двете жени отминаха, увлечени в разговор. Кендерът се помота наоколо и известно време се наслаждава на статуята, изобразяваща голям сребърен дракон, изложена на почетно място в средата на залата. Когато жените се скриха, Тасълхоф се огледа. И като видя, че никой не го наблюдава, приближи стълбището и започна да се изкачва нагоре.

Личните покои на Златна Луна бяха разположени на самия връх на Големия лицей. През множеството етажи се извиваше спираловидно стълбище от стотици стъпала, което стигаше право догоре. Изкачването траеше дълго, а и стъпалата бяха съобразени с краката на човеците. И макар да бе поел доста ентусиазирано нагоре, при стъпало номер седемдесет и пет кендерът се принуди да седне и да отдъхне за миг.

— Фиу! — рече задъхано. — Иска ми се да бях сребърен дракон. Поне щях да имам крила.

След още няколко почивки и когато слънцето вече се потапяше във водите на морето, Тасълхоф най-сетне се добра до върха.

Стълбището просто свърши, следователно покоите на Златна Луна трябваше да са някъде наблизо. На пръв поглед коридорът тънеше в мир и покой. В края му се възправяше врата, декорирана с орнаменти, наподобяващи пшеничени класове, лози, плодове и цветя. Когато я приближи, Тас долови нечий плач.

В миг жалостивото сърце на кендера забрави собствените си тревоги. Той почука съвсем тихичко:

— Златна Луна — повика. — Аз съм, Тасълхоф. Всичко наред ли е? Мога ли да помогна?

Хлиповете престанаха и настана тишина.

— Златна Луна — започна Тас. — Наистина трябва да поговоря с…

Нечия ръка се стовари върху рамото му. Кендерът стреснато подскочи, като едновременно с това си удари главата във вратата. Той се озърна подивяло.

Палин се бе втренчил сериозно в него.

— Помислих си, че ще те открия тук — заяви той.

— Няма да се върна — отвърна Тас, докато разтриваше главата си. — Още не. Не и преди да съм говорил със Златна Луна. — Той вдигна очи и го огледа подозрително. — Защо си тук?

— Тревожехме се за теб — отговори магьосникът.

— Обзалагам се, че е така — промърмори кендерът. Той се изплъзна лекичко встрани от Палин и отново се обърна към вратата: — Златна Луна! — Тас почука още веднъж. — Пусни ме! Това съм аз, Тасълхоф!

— Първа учителко — обади се на свой ред магьосникът. — Аз също съм тук. Случи се нещо много странно. Нуждаем се от съвета ти.

Настъпи секундно мълчание, след което един приглушен от сълзите глас отговори:

— Налага се да ме извиниш, Палин. Не приемам никого.

— Златна Луна — настоя магьосникът. — Нося тъжни новини. Баща ми почина.

Поредното мълчание и същият глас, сепнат и съвсем тих:

— Карамон е мъртъв?

— Случи се преди няколко седмици. Смъртта му е била лека.

— Дойдох точно навреме, за да произнеса реч на погребението му, Златна Луна — допълни Тасълхоф. — Колко жалко, че я пропусна. Но мога и да я повторя, ако…

Иззад вратата се разнесе ужасен вик:

— О, щастливецо! О, щастливи, щастливи Карамон!

Палин произнесе още по-непреклонно:

— Златна Луна! Умолявам те, пусни ме!

Кендерът смирено и тържествено залепи нос на бравата:

— Златна Луна — каза през ключалката. — Ужасно съжалявам да чуя, че напоследък не се чувстваш добре, освен това приеми съболезнованията ми за смъртта на Речен Вятър. Но чух, че е умрял като герой, докато е бранел народа ми от дракона, когато малцина твърдели, че кендерите си струват усилието. Исках да ти кажа колко съм благодарен и че с гордост наричам Речен Вятър свой приятел.

— Номерът е стар, Палин, не можеш да ме изиграеш — долетя разгневеният й глас отвътре. — Наследил си способността на чичо си да имитираш други хора. Всички знаят, че Тасълхоф Кракундел е мъртъв.

— Не, не съм — отвърна Тас. — Точно в това е проблемът. Или поне за някои хора — втренчи се строго в магьосника. — Наистина съм аз, Златна Луна — продължи. — Ако погледнеш през ключалката, ще ме видиш.

Той помаха.

Изтрака резе. Вратата съвсем бавно се отвори. Златна Луна застана в рамката й. Стаята зад нея бе осветена от множество свещи, които обгръщаха силуета й като в ореол. Коридорът непосредствено отвъд вратата нямаше никакво осветление, с изключение на една-единствена червена звезда. Първата учителка беше обгърната в сенки. Тас едва успя да я разпознае.

— Първа учителко — пристъпи с протегната ръка Палин.

Златна Луна бързо се обърна и позволи на светлината от стаята да огрее лицето й:

— Сега разбираш… — изрече тихо.

Свещите осветяваха гъста, златиста, избуяла коса, гладко и меко лице и очи, които, макар и зачервени от плач, бяха сини като утринно небе и изпълнени с блясъка на младостта. Тялото й бе така здраво, както в дните, когато дъщерята на Вожда се бе влюбила в младеж на име Речен Вятър. Годините, които Златна Луна бе преживяла на този свят, бяха поне деветдесет, ала тялото, косите, очите, гласът й, нейните устни и ръце бяха на младата жена, внесла жезъла със синия кристал в Странноприемница „Последен дом“.

Красива като утринна зора, тя стоеше пред тях, свела глава, подобно на откъсната роза.

— Що за чудо е това? — извика невярващо Палин.

— Не чудо — отговори с горчивина Златна Луна. — Проклятие.

— Прокълната ли си? — прояви интерес Тас. — Аз също!

Тя се обърна към кендера и го огледа от горе до долу.

— Наистина си ти! — измърмори. — Познах гласа ти. Но защо си тук? Къде беше досега? Защо си дошъл?

Тасълхоф протегна ръка и учтиво се здрависа с нея:

— С удоволствие ще ти разкажа всичко, Златна Луна. Всичко за първото погребение на Карамон, а после и за второто и за това, как съм прокълнат. Но точно сега Палин се опитва да ме убие. Дойдох при теб, за да разбера дали не можеш да му кажеш да не го прави. Така че, моля те само да поговориш малко с него, понеже аз мисля веднага да си тръгвам.

С което Тас отново си плю на петите. Почти беше достигнал стълбището и вече се канеше да полети надолу, когато ръката на Палин се стрелна като змия и в последния момент го улови за яката.

Тасълхоф започна да се гърчи и извива, опитвайки различни кендерски техники за измъкване, развити през годините успешна борба с раздразнени шерифи и разярени собственици на магазини. Първо използва старата Усучи се и Ухапи, а след това приложи всякога ефикасната Наведи се и Ритни, но Палин неизменно успяваше да предугади намеренията му. Най-сетне, в пълно отчаяние, Тас опита Гущера. Понечи да измъкне ръцете си от ръкавите на ризата, макар да го правеше с истинско съжаление, защото дрехата бе наистина хубава, ала като гущера, който оставя част от опашката си в ръката на своя преследвач и кендерът щеше да бъде свободен. За негово разочарование, ризата се оказа доста тясна, така че номерът не сработи. Магьосникът беше слабоват, но изненадващо силен, пък и в добавка имаше непоклатимото намерение да го задържи.

— За какво говори той? — попита Златна Луна, втренчена изумено в Тас. Тя погледна Палин. — Опитваш ли се да го убиеш?

— Разбира се, че не — отговори раздразнено той.

— И още как! — измърмори кендерът, като продължаваше да се извива като червей.

— Изслушай ме, Тас. Наистина съжалявам за случилото се в Утеха — каза Палин.

Очевидно се канеше да допълни още нещо, но вместо това въздъхна и наведе глава. Изглеждаше състарен, доста по-състарен, отколкото го помнеше кендерът, а все пак го бе виждал само преди няколко мига. Бръчките по лицето му се бяха задълбочили, потъмнели и изтеглили; скулите му изпъкваха нездраво. Премигваше начесто и търкаше очи, сякаш се опитваше да гледа през тънък пласт мъгла. Тас вече възнамеряваше да го удари на бяг, но внезапно почувства как сърцето му се свива от тази гледка. Палин очевидно бе разтревожен. Кендерът реши, че може да остане и поне да го изслуша.

— Съжалявам, Тас — произнесе магьосникът, а в гласа му се долавяше не по-малко напрегнатост, отколкото се виждаше и по лицето му. — Бях разстроен и изплашен. Джена ужасно ми се разсърди. След като ти си тръгна, ми каза, че изобщо не те вини, задето си избягал. И беше права. Трябваше да ти обясня нещата спокойно и разумно. Не биваше да ти викам. Но когато видях онази празнота, се паникьосах.

Той погледна Тасълхоф и въздъхна дълбоко:

— Тас, иска ми се да имаше някакъв друг начин. Трябва да разбереш. Ще се опитам да ти го обясня колкото мога по-добре. Съдбата ти е предопределила да умреш. И понеже не си умрял, на света са се случили всички тези ужасни неща. Да го кажем иначе: ако беше умрял, светът, който си видял при първото погребение на баща ми, вероятно щеше да бъде такъв и сега. Разбираш ли?

— Не — каза кендерът.

Магьосникът го погледна с явно разочарование.

— Боя се, че не мога да ти го обясня по-ясно. Може би тримата със Златна Луна трябва да го обсъдим. Не е необходимо да бягаш отново. Няма да те насилвам да правиш нещо против волята си.

— Не искам да наранявам чувствата ти, Палин — отвърна Тас, — но не можеш да ме принудиш да сторя каквото и да било. Освен това аз имам устройство за пътуване във времето, а не ти.

Магьосникът го изгледа още по-мрачно, след което най-неочаквано се усмихна. Не беше съвсем цяла усмивка, по-скоро четвърт, понеже се повдигнаха само ъгълчетата на устните му, а очите дори не промениха изражението си, но поне бе някакво начало.

— Така е, Тас — каза той. — Устройството е в теб. И сам знаеш кое е правилно и кое не. Знаеш и че си дал обещание на Физбан и че той е разчитал да го удържиш.

Палин замълча. После добави тихо:

— Известно ли ти е, че Карамон произнесе реч на твоето погребение?

— Наистина? — попита втрещено Тас. — Дори не знаех, че съм имал погребение! Не смятах, че от мен е останало нещо повече от малко лепкави нещица между пръстите на гиганта. Какво каза Карамон? Имаше ли много хора? Донесе ли Джена бухтички с крема-сирене?

— Имаше огромна тълпа — отговори магьосникът. — За да отдадат почит пред героичните ти тленни останки, се бяха стекли хора от цял Ансалон. А колкото до това, какво каза баща ми, той те нарече „кендер на кендерите“. Каза и че си бил нагледен пример за най-добрите качества на расата си: че си бил благороден, самопожертвователен, храбър и — над всичко — достоен.

— Може пък Карамон да е грешал за мен — рече Тас, като му хвърли крадлив поглед.

— Може би е така — съгласи се Палин.

На кендера никак не му се нравеше начинът, по който се взираше в него магьосникът — като че самият Тас бе започнал да се смалява и да се превръща в нещо гадно, например в хлебарка. Не знаеше как да постъпи, нито какво да каже; доста необичайно усещане за него. Не можеше да се сети някога да го е изпитвал и се надяваше никога повече да не му се наложи да го почувства. Тишината натегна, додето Тасълхоф не се изплаши, че ако някой от тях помръдне, мълчанието ще се отплесне и ще удари някого през лицето. Ето защо усети невъобразимо облекчение, когато откъм стълбището се чу някаква суматоха, която отвлече вниманието на Палин и разведри малко обстановката.

— Първа учителко! — извика лейди Камила. — Стори ми се, че чух гласа ви. Някой спомена, че зърнал един кендер да се качва нагоре и…

Жената-рицар достигна площадката в края на стълбите и най-сетне видя Златна Луна.

— Първа учителко! — замръзна като ударена от гръм тя. Стражниците на Цитаделата се струпаха зад гърба й, опулени и с отворена уста.

Това беше и възможността, която Тасълхоф очакваше. Никой нямаше дори да направи опит да го спре. Можеше просто да се плъзне покрай всички тези човеци и да изприпка надолу. Гатанко почти със сигурност щеше да разполага с някакво плавателно средство. Гномите винаги разполагат с плавателни средства. Понякога средствата са летящи, а друг път и летящи, и плавателни, макар че последното по правило завършваше с експлозия.

„Да — помисли си Тас, като оглеждаше стълбите и скупчените зяпнали хора. — Точно това ще направя. Тръгвам. Сега. Затичвам се. Всеки момент. Краката ми ще започнат да се движат един след друг.“

Очевидно обаче, краката му имаха нещо съвсем различно наум, защото си кротуваха, без да се отлепят от пода.

Може пък краката да си мислеха същото, което се въртеше и в главата му. За казаното от Карамон. И друг път беше чувал подобни думи, но произнесени в памет на Стурм Блестящото острие или Танис Полуелф. А ето, че тогава ги бяха казали и за него! За Тасълхоф Кракундел! Усети как сърцето му се сгрява от тази мисъл. По същото време почувства сходно усещане и в стомаха. Само дето това беше неприятно и гъргорещо, сякаш беше ял нещо, което здравата му се е опънало. Зачуди се дали пък не се чувства така от овесената каша.

— Извинявай, Златна Луна — прекъсна той цялото зяпане и заекване, и оглупяване, което все още цареше в коридора пред вратата, — мога ли да вляза при теб и да полегна за малко? Не се чувствам много добре.

Първата учителка се изправи предизвикателно. Лицето й бе пребледняло и студено. В гласа й се долавяше горчивина:

— Знаех си, че ще стане така. Знаех си, че ще ме гледате като че ли участвам в някакъв проклет селски панаир.

— Простете ми, Първа учителко — произнесе зачервена от смущение лейди Камила. Тя сведе очи. — Моля да ме извините. Но това… чудо…

— Не е никакво чудо! — отвърна остро Златна Луна. Тя вдигна глава и пред тях отново се появи нещо от старото й царствено присъствие, от благородния й дух. — Съжалявам за всички неприятности, които ви причиних, лейди Камила. Знам, че с действията си накарах мнозина да страдат. Моля ви, предайте на когото трябва в Цитаделата, че не е необходимо да се безпокоят за мен. Добре съм. Скоро отново ще бъда с вас, но първо трябва да поговоря насаме с приятелите си.

— Разбира се, с радост ще изпълня всичко, което искате от мен, Първа учителко — кимна жената-рицар и макар да полагаше огромни усилия да не се втренчва, невероятната промяна във външността на Златна Луна отново и отново караше очите й да шарят изумено.

Палин се покашля многозначително.

Лейди Камила премигна.

— Съжалявам, просто…

Тя поклати глава, неспособна да превърне обърканите си мисли в думи. Обърна се, хвърли още един поглед, за да се увери, че онова, което вижда, е истина и забърза надолу по витото стълбище. След секунда колебание стражниците също се запрепъваха подире й. Още дълго се чуваха гласовете им, докато шумно обсъждаха „чудото“.

— С всички ще бъде така — произнесе със стаена болка Златна Луна и замислено влезе в стаята си. — Ще се взират в мен, ще възклицават и ще си задават въпроси.

Изчака ги да влязат, затвори вратата и се облегна на нея.

— Не можеш да ги виниш — каза Палин.

— Да. Знам. Това е причината, поради която останах заключена в стаята си. Когато промяната настъпи, се надявах, че ще бъде само… временна. — Тя махна неопределено с ръка. — Моля ви, седнете. Очевидно трябва да проведем дълъг разговор.

Покоите й бяха обзаведени съвсем просто. Имаше обикновено дървено легло, писалище, ръчно тъкани черги и пръснати навсякъде меки възглавници. В ъгъла се виждаше лютня. Единствената мебел, която не изглеждаше на мястото си — високо огледало в поставка — лежеше преобърнато на пода. Счупеното стъкло бе сметено в спретната купчинка.

— Какво се е случило с теб, Първа учителко? — попита магьосникът. — Вълшебна ли е трансформацията?

— Не знам! Иска ми се да имах някакво обяснение! — отвърна безпомощно тя. — Промяната настъпи в нощта на ужасната гръмотевична буря.

— Бурята — измърмори Палин и погледна кендера. — Доста странности са се случили по същото време. Например Тас. Той също е пристигнал в онази нощ.

— Дъждът барабанеше по покрива — продължи Златна Луна, сякаш без да го чува. — Вятърът виеше и се отъркваше в кристалните стени, като че се опитваше да ги разбие. Тогава проблесна мълния, по-ярка и от най-ярките слънчеви лъчи. Беше така ослепителна, че за момент престанах да виждам. А после слепотата отмина, а аз видях отражението си в огледалото… Помислих… помислих, че в стаята ми е влязла непозната. Обърнах се, но зад мен нямаше никой. Чак когато отново се взрях в огледалото, разбрах, че това съм аз. И вече не бях посивяла и сбръчкана, и стара, а млада. Млада като в деня на сватбата си.

Тя затвори очи. По бузите й се стичаха сълзи.

— Трясъкът, който са чули долу — кимна Палин. — Счупила си огледалото.

— Да! — извика Златна Луна със стиснати юмруци. — Бях толкова близо до него, Палин! Почти можех да го чуя! Най-сетне двамата с Речен Вятър отново щяхме да бъдем заедно. Очаквал ме е търпеливо. Знае, че първо трябваше да свърша важни дела, но сега чувам как ме зове. Щяхме да бъдем заедно завинаги. Пак щях да съм с него и двамата щяхме да крачим към… а сега… това!

— И нямаш никаква идея как се е случило? — Магьосникът колебливо се намръщи. — Дали пък някое несподелено желание в сърцето ти… отвара… или магически артефакт…

— С други думи, дали не съм си го изпросила? — отговори с хладен тон тя. — Не, не съм. Бях в пълно съгласие със себе си. Работата ми приключи. Сега други се нуждаят от сърцето, силата и волята да продължат. Искам единствено отново да се отпусна в прегръдките на своя съпруг, Палин. Искам двамата да пристъпим в следващия етап от съществуването си. С Речен Вятър често сме говорили за това пътуване. По времето, когато бях с Мишакал и получих от нея жезъла, ми бе позволено да надникна, за да видя малка част от него. Красотата на онова тъй далечно място… Не бих могла да я опиша… Изморена съм, толкова изморена. Изглеждам млада, но не се чувствам по този начин, Палин. Това тяло е като костюм за маскарад, лицето ми е маска! Само че не мога да ги сваля! Опитах, но не мога!

Златна Луна вдигна ръце към бузите си. По кожата й се виждаха белези и Тас с ужас осъзна какво ги е причинило. В отчаянието си Първата учителка бе опитала да издере меката плът на лицето си с нокти.

— Вътрешно все още съм стара — продължи тя с изпразнен и одрезгавял глас. — Изживях живота си възможно най-пълноценно. Съпругът ми отпътува преди мен, приятелите ми са мъртви. Сега съм сама. О, зная — вдигна ръка, за да прекъсне възраженията му. — Зная, че все още имам приятели на този свят. Но те не са от моето време. Те… не пеят същите песни.

Тя се обърна към Тас и му се усмихна успокоително, но така тъжно, че очите на кендера се напълниха със сълзи.

— Моя ли е вината, Златна Луна? — попита скръбно той. — Не съм искал да бъдеш нещастна! Не съм!

— Не, кендеркен — докосна го внимателно тя. — Ти винаги си ми носил радост. И почуда. — Първата учителка се обърна към Палин. — Как се е озовал тук? Да не би през трийсетте години, в които го смятахме за мъртъв, да се е разхождал из широкия свят?

— Кендерът се е появил в Нощта на бурята, използвайки магическо устройство, Златна Луна — отговори тихо магьосникът. — Устройството за Пътуване във времето. Устройство, което някога е принадлежало на баща ми. Спомняш ли си историята му за това, как с лейди Кризания се върнали в миналото…

— Да, спомням си я — отговори, изчервявайки се, учителката. — Признавам, че историите на баща ти често ми се струваха доста невероятни. Ако не ставаше дума за лейди Кризания, бих си помислила, че…

— Не е необходимо да се извиняваш — каза Палин. — Самият аз също не вярвах особено в разказа му. Веднъж, още преди Войната на Хаоса, говорих по този въпрос с Даламар. Както и с Танис Полуелф. И двамата потвърдиха историята на баща ми. В добавка прочетох и записките на Пар-Салиан. В тях се описваха причините за решението му да изпрати Карамон назад във времето. Освен това една моя позната, господарката Джена, е присъствала лично в Кулата на Върховното чародейство, когато баща ми е предал устройството на Даламар, за да го пази вместо него. Виждала е устройството и го разпозна. Но преди всичко мога да предложа сам себе си за свидетел. Магическият предмет е в Тасълхоф дори и в този момент. Сигурен съм в това, понеже го използвах.

Очите на Златна Луна се разшириха от учудване. Тя лекичко си пое дъх.

— Нима твърдиш, че кендерът е дошъл при нас от миналото? Че е пътувал през времето? Че ти си пътувал през времето.

— Тасълхоф — произнесе магьосникът, — разкажи на учителката онова, което разказа на мен за първото погребение на Карамон. Помъчи се историята ти да бъде кратка и стегната.

Тъй като нито една от думите „кратък“ или „стегнат“ не фигурира в речника на който и да е кендер, разказът на Тас се разпространи лавинообразно, приемайки чудновати обрати и пространни отклонения, като на няколко пъти затъна в блатото от изречения толкова сериозно, че се налагаше да го освобождават търпеливо и тактично. Все пак Златна Луна бе изключително внимателен и вежлив слушател, седнала сред възглавниците на пода до него, без нито веднъж да отрони и дума.

Ала когато Тас спомена как тя и Речен Вятър присъствали на първото погребение на Карамон; как съпругът й бил посивял и прегърбен, горд вожд на обединените племена на Хората от равнината, придружен от своите син и дъщери, внуци и правнуци, очите на Златна Луна най-сетне отново се изпълниха с капещи сълзи. Независимо от всичко обаче, тя плачеше мълчаливо и продължаваше да слуша изключително внимателно историята му.

Най-сетне Тасълхоф престана да говори, най-вече защото бе на път да изгуби гласа си. Дадоха му чаша вода и го сложиха да легне между възглавниците.

— Е, Първа учителко, какво мислиш за приказката му? — попита Палин.

— Време, в което Речен Вятър не е умирал — промърмори Златна Луна. — Време, в което двамата остаряваме редом. Възможно ли е?

— Самият аз използвах устройството — каза магьосникът. — Върнах се назад във времето с надеждата да открия момента, в който е станала подмяната. Надявах се да го открия, смятайки, че бих могъл да променя хода на историята.

— Би било много опасно — прекъсна го с изострен глас тя.

— Да. Е, вече няма абсолютно никакво значение — отвърна той, — понеже в миналото ни не открих такъв момент.

— Това също не е за чудене — започна Златна Луна.

Палин нетърпеливо махна с ръка, за да я накара да го слуша:

— Първа учителко — обясни тихо той. — Не открих каквото и да е минало.

— Какво искаш да кажеш? Никакво минало?

— Върнах се назад във времето — рече той. — Видях края на Войната на Хаоса. Станах свидетел на заминаването на боговете. Но когато се опитах да надникна отвъд всичко това, отвъд събитията от края й, не съзрях нищо освен огромна празна чернота, сякаш се взирах в чудовищен кладенец.

— Какво значи това?

— Не знам. — Той се обърна към Тасълхоф. — Онова, което знам обаче, е следното: преди много години Тасълхоф Кракундел умря. Или поне се предполага, че трябва да е умрял. Както виждаш, ето го, жив и здрав.

— Значи за това си искал да го изпратиш обратно на смърт — каза, изпълнена с тъга, Златна Луна.

— Може би греша и това няма да промени много нещата. Пръв от всички признавам, че не разбирам много от пътешествия във времето — поклати печално глава магьосникът. — Само един от нашия Орден знае много повече от всички ни взети заедно, и това е Даламар. Но никой не може да ни каже дали е жив или мъртъв, и ако е мъртъв, как да го открием.

— Даламар! — Изражението на Златна Луна се помрачи. — Спомням си, че когато научих за неговото изчезване заедно с Кулата на Върховното чародейство, се помислих колко е хубаво, дето ни е сполетяло нещо добро в тези времена на злини. Зная, че други го харесваха и му имаха доверие — например Танис, както и баща ти. Но освен това зная, че всеки път, щом го видех, забелязвах, че ходи, обгърнат в сянка. Нещо повече. Тази сянка му харесваше. Обгръщаше се в нея, за да скрие подмолните си дела. Смятам, че Танис и Карамон дълбоко се заблуждаваха по отношение на него. Надявам се, че е изчезнал завинаги от лицето на този свят. Колкото и лошо да е положението сега, не е чак толкова добро, че да искаме и той да се мотае наоколо. Надявам се — завърши остро, — че ако отново се появи, няма да губиш и за секунда времето си с него.

— Едва ли има такава вероятност — отговори нетърпеливо Палин. — Дори и да не е мъртъв, сигурно е на място, което така или иначе не можем да достигнем. Исках да обсъдим и друго, Първа учителко. Станалото дотук е поне донякъде обяснимо, но най-странното за мен е, че всички необикновени събития са се случили по време на онази буря.

— Имаше глас в нея — отвърна Златна Луна и потръпна. — Изпълваше ме с ужас, но така и не успявах да разбера какво ми казва. — Тя отново погледна Тас. — Въпросът е, какво да правим сега?

— Това зависи от него — произнесе магьосникът. — Съдбата на света лежи в ръцете на един кендер — допълни мрачно.

Тасълхоф се изправи с достойнство:

— Ще обмисля всичко добре — обяви той. — Решението не е лесно. Трябва да взема предвид доста неща. Но преди да изляза, за да помисля, а и за да помогна на Гатанко да картографира лабиринта, за което обещах и следователно съм длъжен да го изпълня, искам да кажа само едно. Ако вие, хора, не бяхте оставили съдбата на света в ръцете на един кендер, вероятно сега нямаше да водите този разговор.

И като забоде тази последна стрела в гърдите на Палин, Тасълхоф напусна стаята.