15 Тасълхоф, неповторимият

Въпреки болката и голямото неудобство, Джерард беше доволен от начина, по който се развиваха нещата. От ритника на елфа имаше непоносимо главоболие. Беше завързан за собствения си кон, а главата му висеше отпуснато край седлото. Кръвта пулсираше в слепоочията му, а бронята на нагръдника го пронизваше болезнено в стомаха и му пречеше да диша. Каишите се впиваха в кожата му и вече не си усещаше краката. Нямаше никаква представа кои бяха похитителите им, понеже така и не бе успял да ги огледа в тъмнината, а и точно в този момент превръзката през очите не му позволяваше да вижда каквото и да е. Едва не го бяха убили. Трябваше да благодари единствено на кендера, задето го бяха оставили жив.

Да, нещата се развиваха точно според плана му.

Движеха се от доста дълго време. Струваше му се, че пътуването е продължило десетки дни, достатъчно дълго, за да обиколят Крин поне шест пъти. Нямаше представа как се справя кендерът, но ако се съдеше по откъслечните проскимтявания някъде зад него, Джерард можеше да отсъди, че засега Тасълхоф е в относителна безопасност. После рицарят или задряма, или беше припаднал, понеже отново дойде на себе си, когато конят под него рязко спря.

Човекът, който очевидно водеше елфите, говореше нещо на елфически. Джерард не разбираше езика. Очевидно обаче бяха достигнали целта си, понеже похитителите им се заеха да прерязват каишите, придържащи война към седлото. Някой го улови за яката на бронята, изтегли го от гърба на животното и му позволи да се свлече на земята.

— Ставай, свиньо! — каза елфът на груб общ език. — Никой няма да те носи. — Той махна превръзката от очите му. — Към онази пещера. Ходом марш.

Бяха пътували цяла нощ. Сега небето розовееше. Никъде не се виждаше пещера, ала един от елфите излезе напред и отмести гъсталака сплетени млади дръвчета. На фона на скалите зад гъсталака се открои тъмен проход. Елфът изтегли стената от дръвчета настрана.

Джерард се изправи със залитане и закуца напред. Небето ставаше все по-светло и вече се обливаше в огненооранжево и морскосиньо. Огледа се за спътника си и видя, че краката на кендера стърчат от някаква торба, метната през гърба на понито. Водачът на елфите стоеше встрани от входа на пещерата и наблюдаваше мълчаливо. Наметалото го скриваше плътно и бе спуснал качулката си, но рицарят успя да мерне част от черната тъкан на мантия — дреха, каквато можеше да носи само магьосник. Джерард ставаше все по-уверен, че планът му е проработил. Сега му оставаше единствено да се надява, че ще успее да обясни кой е, преди елфите да са решили да го убият.

Пещерата беше разположена във вътрешността на невисок хълм сред горист район, ала младият войн имаше усещането, че не се намират сред напълно изолирана местност, а съвсем близо до някое населено място. Лекият бриз носеше звука от подрънкващи камбанки — цветята, които елфите имаха обичай да засаждат под прозорците на жилищата си и чийто звън се разнасяше всеки път, щом подухнеше дори най-слаб ветрец. Освен това долавяше аромата на прясно изпечен хляб. Един поглед по посока на изгряващото слънце му бе достатъчен, за да се увери, че през нощта са пътували в западна посока. Което означаваше, че ако не са в самата столица Квалиност, поне бяха някъде в близост до нея.

Закачуленият мъж влезе в пещерата. Двама от елфите го последваха, понесли скимтящия кендер заедно с торбата, а третият подкани Джерард да върви, като опря върха на меча си в гърба му. Останалите елфи, които ги бяха придружавали, изчезнаха в гората, отвеждайки със себе си понито и коня на рицаря. Преди да пристъпи в пещерата, Джерард се поколеба. Елфът моментално го изблъска и го принуди да залитне напред.

Тесният коридор от другата страна ги отведе в неголяма кухина, осветена от пламък, който се полюляваше в купа с благоуханно масло. Елфите стовариха торбата с кендера на пода и го оставиха да подритва и хленчи. Единият от похитителите го сръчка с върха на ботуша си и му нареди да мълчи; щяха да го пуснат след малко, но само ако се държи добре. Елфът зад Джерард отново го бодна с меча си.

— На колене, свиньо — нареди му той.

Рицарят коленичи и вдигна глава. Сега вече имаше възможност да огледа лицето на непознатия по-добре. Мъжът го наблюдаваше мрачно.

— Палин Маджере — въздъхна облекчено Джерард. — Изминах дълъг път, докато те открия.

Палин приближи към рицаря факлата в ръката си.

— Джерард ут Мондар. Помислих си, че може да си ти. Но откога си станал Рицар на Нерака? Най-добре обяснявай и то бързо. — Той се намръщи. — Както ти е добре известно, не храня добри чувства към този проклет Орден.

— Да, сър — Джерард се озърна несигурно към елфите. — Спътниците ви разбират ли човешки, сър?

— Както и джуджешки и общ — отговори Палин. — Мога да им заповядам да те убият на доста езици. Отново ще повторя: обяснявай. Имаш една минута.

— Много добре, сър — кимна Джерард. — Нося тази броня от необходимост, а не поради личен избор. Имам за вас важни новини. Вашата сестра Лора ми разкри, че се намирате в Квалинести, така че реших да се дегизирам като врага, за да пътувам по-безопасно.

— Какви новини? — попита Палин. Все още не вдигаше мрачната качулка и думите му долитаха от сенчестите й дълбини. Гласът му звучеше сурово и студено.

Джерард си припомни какво говореха в последно време жителите на Утеха за Палин Маджере. Откакто бяха разрушили Академията, магьосникът се бе променил. Но не към добро. Постепенно стъпките му се бяха отклонили от пътеките на светлината и сега Палин крачеше по тъмните пътища на мрака — същите, по които бе вървял и неговият чичо Рейстлин в миналото.

— Сър — каза рицарят. — Благородният ви баща почина.

Палин запази мълчание. Изражението му не се промени.

— Случи се бързо — побърза да го увери Джерард. — Смъртта го прибра почти веднага. Излезе през вратата на Странноприемницата, погледна залеза, произнесе името на майка ви, сложи ръка на сърцето си и се строполи. Бях до него, когато умря. Почина в мир, а не в болка. На следващия ден го погребахме до гроба на майка ви.

— Каза ли нещо? — попита най-сетне Палин.

— Да, отправи една молба към мен, която реших да ви разкрия своевременно.

Магьосникът доста дълго се взира в Джерард. После каза:

— А как вървят нещата в Утеха?

— Сър? — Рицарят бе удивен, дори ужасен.

Кендерът изплака от торбата, но никой не му обърна внимание.

— Не чухте ли, че…? — започна Джерард.

— Баща ми е мъртъв. Чух — отговори Палин. Той отхвърли назад качулката си и изгледа втренчено младия войн. — Вече беше на възраст. Майка ми му липсваше. Смъртта е съществена част от живота. Някои биха казали — допълни твърдо, — най-добрата част.

Джерард зяпна. За последно беше виждал Палин преди няколко месеца, когато бе присъствал на погребението на майка си Тика. Тогава магьосникът не бе останал в Утеха задълго — отпътува почти незабавно в търсене на поредния магически артефакт. След унищожението на Академията, градчето не можеше да предложи нищо повече на Палин. А и ако се вярваше на ширещите се слухове, че всички магьосници по света бяха започнали да губят силите си, значи и с него не бе по-различно. Шепнешком се изказваха мнения, че животът вече не го привличал. Бракът му се разпадаше. И постепенно ставаше небрежен, почти безразсъден, особено когато възникнеше и най-малката възможност да се сдобие с магически артефакт от Четвъртата епоха. Беше добре известно, че този род предмети не са изгубили могъществото си и един умел чародей би могъл да извлече магията им, за да я използва за собствените си цели.

На погребението Джерард си помисли, че Палин не изглежда добре. Очевидно последното му заминаване също не бе спомогнало здравето му да се подобри. Изглеждаше още по-измършавял и блед, движенията му подсказваха нетърпение, а в очите му се бе прокраднало нещо потайно, някакво недоверие.

Джерард знаеше доста за Палин. Карамон обичаше да разказва с увлечение за единствения си жив син и темата неизменно се подхващаше по време на обичайните им закуски.

Когато боговете напуснали Крин и отнесли магията заедно със себе си, Палин Маджере, най-малкият син на Карамон и Тика, все още бил многообещаващ млад магьосник. Но макар да скърбял за голямата загуба, Палин не се отказал от магията, както доста от чародеите от неговото поколение. По негова инициатива от всички страни на Ансалон се събрали магове, които започнали да полагат опити да подчинят на волята си суровата магия — тази магия, която според Палин произлизала от самите недра на света, която била там още преди идването на боговете, така че — както предполагал той — би следвало и да е преживяла заминаването им. Усилията им се увенчали с успех. Палин основал Академията за чародеи в Утеха и я превърнал в средище за обучение по магия. Академията растяла и се развивала, а междувременно магьосникът използвал уменията си, за да се сражава с драконите и това му печелело все по-голяма популярност из цяла Абанасиния.

Ала ето, че гобленът на неговия живот започнал да се разплита.

Изключително чувствителен към магията, преди две години Палин пръв бе доловил, че силите му започват да отслабват. В началото просто го сметнал за един от симптомите на напредналата възраст. В крайна сметка, вече прехвърлял петдесетте. Ала след него и собствените му ученици започнали да съобщават за съвсем същите проблеми. Дори младите открили, че заклинанията им се удават по-трудно отпреди и че магията ги изтощава много повече от обичайното. Очевидно възрастта не играела роля в случая.

Заклинанията работели, но за да бъдат постигнати, изисквали от магьосника още и още усилия. Според собственото определение на Палин, да направиш магия сега било все едно да запалиш свещ в буркан. Пламъкът горял, само докато в буркана има достатъчно въздух. Когато въздухът свърши пламъкът потрепва, започва да мъжди и изгасва.

Нима, както твърдели някои, магията била в ограничени количества? Можела ли да пресъхне като езерце в пустинята? Палин не вярвал в това. Магията била там. Усещал я. Съзирал я. Но сякаш някой пиел от езерцето в огромни количества.

Кой или какво карало магията да пресъхва? Палин заподозрял великите дракони. Това негово убеждение се променило, след като драконесата Берил започнала да отправя повече заплахи, станала по-агресивна и изпратила армиите си да завладяват още и още територии. Съгледвачите в Квалинести бяха доложили, че причината се крие в отслабващата й магия. От дълго време вече Берил безуспешно търсела Кулата на Върховното чародейство, ала до този момент магическата гора Уейрит успешно успявала да я скрие от погледа й. Рицарите на Бодила също се включили в надпреварата за голямата награда. В този момент нуждата на драконесата да намери Кулата на Върховното чародейство била по-голяма отвсякога. Така тя започнала да заграбва колкото може повече от земите на Абанасиния, като внимавала да не привлича излишно вниманието на своята братовчедка Малис.

Рицарите на Бодила, надареният с магически способности клон на Рицарите на Нерака, също чувствали, че могъществото им е намаляло. За това те обвинявали Палин и неговата академия за чародеи. Последвало дръзко нападение над Академията, при което Палин бил отвлечен, а слугите-дракони на Берил довършили останалото.

След месеци на „разпити“, Сивите мантии освободили Палин. Карамон така и не бе пожелал да навлезе в подробности около мъченията, на които бяха подложили сина му, а и Джерард не беше поискал да узнае. Жителите на Утеха обаче не бяха толкова сдържани в отношението си и надълго и нашироко бяха обсъждали случая. По тяхно мнение враговете не само бяха изкривили пръстите на Палин, Сивите мантии бяха успели да изкривят и душата му.

Лицето на Палин беше посърнало, с хлътнали бузи и големи петна под очите, сякаш не му достигаше сън. Имаше малко бръчки — кожата му се бе обтегнала върху изтънелите кости. Дълбоките вдлъбнатини около устата му, някога свидетелстващи за склонността му да се усмихва, вече изчезваха. Кестенявите му коси бяха посивели напълно. Пръстите на ръцете му — някога гъвкави и слаби, сега бяха изкривени и ужасно деформирани.

— Освободете го — нареди Палин на елфите. — Той е соламнийски рицар.

Елфите все още бяха изпълнени с подозрения, но се подчиниха, макар да не отделяха погледи от Джерард. Рицарят се изправи на крака, разкърши ръце и започна да разтрива схванатите си мускули.

— Значи измина целия път дотук, преоблечен и с риск за живота си, за да ми донесеш тези новини? — осведоми се магьосникът. — Трябва да призная, че все още не виждам нуждата от кендера. Освен ако историята, която чух, не е вярна и той наистина е откраднал магически артефакт. Да го огледаме.

Палин коленичи до торбата, в която кендерът шаваше. Протегна ръка и се опита да отвърже възлите на въжетата, ала деформираните му пръсти не успяха да се справят. Джерард бързо отмести поглед, за да не си помисли магьосникът, че го съжалява.

— Притесни ли те гледката? — попита подигравателно Палин. Той се изправи и скри ръце в ръкавите на мантията си. — Нека не те тревожим излишно.

— Притеснява ме, сър — отговори рицарят. — Притеснява ме да гледам как един добър човек страда така, както страдате вие.

— Страданията, да! Бях пленник на Рицарите на Бодила в продължение на три месеца. Три месеца! Не минаваше и ден, без да ме изтезават по някакъв начин. Знаеш ли защо? Знаеш ли какво искаха? Искаха да знаят защо магическите им сили отслабват! Мислеха си, че аз имам нещо общо с това! — Той се изсмя с горчивина. — И искаш ли да знаеш защо ме пуснаха? Понеже осъзнаха, че повече не съм заплаха за тях! Просто старец, неспособен нито да ги нарани, нито да им попречи с каквото и да било.

— Можели са да ви убият, сър — отбеляза Джерард.

— Може би така щеше да бъде по-добре — отвърна Палин.

Двамата потънаха в мълчание. Рицарят сведе очи към пода. Даже кендерът мълчеше и се бе укротил.

Магьосникът въздъхна едва доловимо. Протегна смазаната си ръка и я сложи на рамото на Джерард.

— Прости ми — произнесе малко по-сдържано. — Не обръщай внимание на онова, което казвам. Напоследък съм готов да се обидя и от най-малкото. И все още не съм ти благодарил, задето ми донесе новината за смъртта на баща ми. Сега го правя. Съжалявам, че си е отишъл, но не мога да го оплача. Както казах, сега той е на едно по-добро място. — Да, зная — добави, като погледна проницателно младия войн. — Вече съм почти сигурен, че едва ли си дошъл чак дотук единствено заради това. Дегизировката те е поставила в огромна опасност, Джерард. Ако Мрачните рицари те бяха разкрили, вероятно щяха да те подложат на далеч по-големи мъки, отколкото изпитах аз, а накрая щеше да изгубиш и живота си.

Тънките устни на Палин се разтегнаха в горчива усмивка:

— Какви други новини те водят при мен? Едва ли са добри. Никой не би рискувал живота си, за да ми донесе добри новини. А и как изобщо беше сигурен, че ще ме откриеш?

— Не аз открих вас, сър — поправи го рицарят. — А вие мен.

В началото Палин го изгледа объркано, след което кимна на себе си:

— Аха, разбирам. Приказките за артефакт, който някога е принадлежал на моя чичо Рейстлин. Знаел си, че това ще подразни любопитството ми.

— Надявах се, сър — отвърна Джерард. — Предполагах, че или елфът при моста е част от съпротивата или най-малкото самият мост ще бъде под наблюдение. След това просто се доверих на предположението, че един магически артефакт в комбинация с името Маджере ще успее да стигне до вас.

— Допуснал си голям риск, като си се доверил на елфите. Както вече забеляза, част от тях не биха се поколебали да погубят някого като теб.

Джерард погледна към двамината елфи — Калиндас и Келевандрос, ако помнеше правилно имената им. Не отделяха очи от него, а ръцете им неизменно бяха близо до дръжките на мечовете.

— Бях напълно наясно, сър — призна той. — Но това бе единственият начин да се свържа с вас.

— Значи да приема, че няма никакъв артефакт? — поинтересува се Палин, прибавяйки към тона си нотка на горчиво разочарование. — Било е просто хитрост.

— Дори напротив, сър. Има артефакт. Това отчасти е и причината, заради която предприех това пътуване.

При последните думи кендерът отново започна да писука, дори още по-високо и настоятелно отпреди. Започна да тропа с крака по земята и да се търкаля наляво-надясно.

— В името на всичко свято, накарайте го да млъкне — нареди раздразнено Палин. — Хленченето му ще събере всички мрачни рицари околовръст. Внесете го вътре.

— Най-добре да го оставим в торбата, Учителю — каза Калиндас. — Така няма да успее да намери обратния път за навътре.

— Много добре — даде разрешението си магьосникът.

Единият от елфите нарами торбата с кендера. Другият се втренчи заплашително в Джерард и зададе въпрос.

— Не — отговори Палин. — Не е необходимо да му завързваме очите. Той е от школата на стария Орден: от онези, които все още вярват в достойнството.

Елфът, който носеше кендера, тръгна към дъното на пещерата и — за най-голямо удивление на рицаря — продължи право през стената. Палин го последва, като сложи ръка на рамото на Джерард и го засили напред. Илюзията за стена бе така истинска, че не му остана нищо друго, освен да се присвие точно в момента, в който тялото му се канеше да срещне острите назъбени камъни.

— Май някои заклинания все още работят — обади се Джерард с респект.

— Някои — съгласи се магьосникът. — Но са доста капризни. Заклинанието може да те предаде във всеки един момент, така че се налага постоянно да бъде поддържано.

Джерард най-сетне изплува от стената, за да открие, че са попаднали в чудно красива градина, засенчена от дървета, чиито клони образуваха плътна завеса около и над тях. Калиндас остави торбата с кендера на покритата с каменна настилка пътека сред градината. Недалече от тях се виждаше искрящо чисто езерце. До него имаше столове, направени от сплетени върбови клони и маса от най-чист кристал.

Палин каза нещо на Келевандрос. Джерард помисли, че разпознава името „Лорана“. Елфът се отдалечи, като тичаше леко между дърветата.

— Разполагате с верни стражи, сър — обади се рицарят, като проследи Келевандрос с поглед.

— Принадлежат към домакинството на Кралицата-майка — отвърна магьосникът. — Служат на Лорана от години, още от смъртта на съпруга й. Можеш да седнеш.

Палин направи сложно движение с изкривената си ръка. Пред тайния проход за навън се спусна завеса от падаща вода, която напълно го замаскира.

— Пратих го да извести Кралицата за пристигането ти. Сега си гост в нейния дом. Или по-скоро в една от градините в дома й. Тук си в безопасност, доколкото някой може да бъде в безопасност в тези мрачни времена.

Джерард с благодарност свали нагръдника и разтри натъртените си ребра. Напръска лице с вода от езерцето и пи на големи глътки.

— Вече можеш да го пуснеш — нареди Палин.

Калиндас развърза торбата и от нея изскочи един зачервен от негодувание кендер с дълга, разчорлена коса. Той си пое дълбоко въздух и избърса чело:

— Фю! Започваше да ми призлява от миризмата на тази торба.

Кендерът отметна косата от лицето си и се огледа с интерес.

— Гледай, гледай — каза. — Тази градина е красива. Има ли рибки в това езеро? Дали мога да уловя една, как мислите? Доста беше тесничко в онази торба и наистина предпочитам да яздя, вместо да ме разнасят насам-натам. А и нещо постоянно ме ръгаше ей тук в хълбока. Бих се представил — заяви разкаяно, очевидно забелязал, че не се държи според правилата на възпитаното общество, — но страдам от… — Уловил погледа на Джерард, кендерът наблегна: — Страдам от сияен удар по главата и не съм много сигурен кой съм всъщност. Но ти ми изглеждаш ужасно познат. Срещали ли сме се преди?

По време на цялата реч Палин Маджере бе запазил мълчание. Лицето му беше изгубило цвета си. Той отвори уста, но не успя да проговори.

— Сър — протегна ръка към него рицарят. — Сър, трябва да седнете. Не изглеждате добре.

— Не се нуждая от помощта ти — отсече магьосникът, като отблъсна ръката му. Той се взря внимателно в кендера.

— И стига с тези глупости — заяви студено. — Кой си ти?

— Кой смяташ че съм? — парира въпросът му кендерът.

Палин се канеше да му даде подобаващ отговор, но явно успя да се овладее, защото помълча малко и каза:

— Приличаш ми на кендер, когото някога познавах. Казваше се Тасълхоф Кракундел.

— А ти пък малко приличаш на един мой приятел на име Палин Маджере — отговори събеседникът му, като го оглеждаше с интерес.

— Аз съм Палин Маджере. Кой си…

— Наистина? — Кендерът облещи очи. — Ти си Палин? Какво ти се е случило? Изглеждаш ужасно! Да не си бил болен? Бедничките ти ръце. Дай да ги погледна. Казваш, че мрачните рицари са ти причинили това? Как? Да не са използвали чук, понеже на това ми прилича…

Палин прикри пръстите си с ръкавите и се отдръпна от него.

— Каза, че ме познаваш, кендере? Откъде?

— Просто те видях на първото погребение на Карамон. Двамата си поговорихме хубаво, обсъждахме Кулата на Върховното чародейство в Уейрит и това, че си начело на Белите мантии, и Даламар беше там, но беше водач на Конклава, а приятелката му Джена пък беше начело на Червените мантии, а…

Палин погледна намръщено Джерард.

— За какво говори той?

— Не му обръщайте внимание, сър. Държи се като побъркан, още откакто го намерих. — Сега беше ред на рицаря да изгледа замислено магьосника. — Казахте, че ви напомнял за „Тасълхоф“. Той също твърдеше, че се казва така, докато не започна да дрънка всички онези глупости, че имал амнезия. Знам, че може би звучи странно, но баща ви също смяташе, че кендерът е истинският Тасълхоф.

— Баща ми беше възрастен човек — отвърна Палин. — И както мнозина старци, вероятно отново е преживявал отминалите славни дни. И все пак — добави тихо, сякаш на себе си, — наистина прилича на Тасълхоф!

— Палин? — повика един глас от далечния край на градината. — За какво говори Келевандрос?

Джерард се обърна, за да види пред себе си жена от расата на елфите, чиято красота приличаше на зимния здрач. Вървеше право към тях, поела по каменната пътека. Косата й бе дълга и с цвета на мед, примесен със слънчеви лъчи. Носеше роба от ефирна материя, която я караше да изглежда така, сякаш е облечена в нежна мъгла. Жената забеляза Джерард и го изгледа невярващо, твърде разгневена, за да види кендера, който подскачаше щастливо нагоре-надолу и се опитваше да привлече вниманието й.

Рицарят се поклони неумело, объркан и поразен от внезапно благоговение.

— Довел си един мрачен рицар тук, Палин? — обърна се ядосано към магьосника Лорана. — В нашата тайна градина! Какво означава всичко това?

— Той не е мрачен рицар, Лорана — обясни сковано Палин. — Както, впрочем, вече имах възможност да обясня на Келевандрос, но той очевидно не ми е повярвал. Този човек е Джерард ут Мондар, рицар на Соламния, близък приятел на баща ми в Утеха.

Лорана изгледа скептично младия войн.

— Сигурен ли си, Палин? Защо тогава носи противната черна броня?

— Нося бронята единствено като маскировка, милейди — намеси се Джерард. — Сама виждате, че се възползвах от първата удала ми се възможност да я сваля от гърба си.

— Само така е можел да се промъкне необезпокоявано в Квалинести — допълни магьосникът.

— Моля за вашето извинение, сър рицарю. — Лорана протегна към него бялата си деликатна ръка. И все пак, когато Джерард я пое, усети под пръстите си загрубялата кожа от времената, когато същата тази ръка бе държала щит или въртяла меч, от времената, когато бяха наричали Лорана Златния генерал. — Простете ми. Добре дошли в моя дом.

Джерард отново се поклони, изпълнен с дълбока почит. Искаше му се да каже нещо умно и на място, ала чувстваше езика си надебелял, както чувстваше надебелели ръцете и краката си. Той се изчерви и смотолеви нещо, което съвсем скоро затихна от безсилие.

— Мен, Лорана! Виж мен! — извика кендерът.

Сега тя наистина се обърна, за да го огледа хубаво. И явно онова, което видя, я остави без дъх. Устните й се разтвориха, а устата й увисна. Тя сложи ръка на сърцето си и отстъпи крачка назад, без да отделя очи от него.

— Алшана, Квинести-Па! — прошепна. — Не може да бъде!

Палин я наблюдаваше внимателно.

— Ти също го позна, нали?

— Но, разбира се! Това е Тасълхоф! — извика замаяно Лорана. — Но как… Къде…

— Значи аз съм Тасълхоф? — попита разтревожено кендерът. — Сигурна ли си?

— Какво те кара да смяташ, че не си? — отвърна тя.

— Винаги съм смятал, че съм — каза сериозно Тас. — Но никой не ми вярваше и вече започвах да си мисля, че съм допуснал грешка. Но щом ти казваш, че съм, Лорана, тогава всичко е ясно. Най-малко ти от всички можеш да грешиш. Имаш ли нещо против да те прегърна?

Тас обгърна ръце около кръста й. Тя озадачено погледна към Палин и Джерард, търсейки обяснение.

— Сериозно ли говорите? — настоя рицарят. — Простете ми, милейди — поруменя той, осъзнал, че едва ли не е нарекъл Кралицата-майка лъжкиня, — но Тасълхоф Кракундел е мъртъв от повече от трийсет години. Как е възможно? Освен ако…

— Освен ако какво? — попита остро магьосникът.

— Освен ако цялата невероятна история е вярна. — Джерард замълча, замислен над новото развитие на събитията.

— Но, Тас, къде си бил досега? — поиска да узнае Лорана, докато взимаше един от пръстените си, точно когато той съвсем случайно се канеше да изчезне под ризата му. — Както каза сър Джерард, всички те смятахме за мъртъв!

— Знам. Видях гробницата. Много е хубава — кимна кендерът. — Там се запознах със сър Джерард. Все пак няма да е зле, ако поработите над околностите и чистотата — с всичките му там кучета, нали се сещаш, а и самата гробница не е в идеално състояние. Когато се появих в нея, тъкмо я удряше гръмотевица. Чу се невероятен трясък и после част от мрамора рухна. А и вътре е страшно тъмно. Няколко прозореца направо ще преобразят местенцето…

— Трябва да поговорим, Палин — прекъсна го рицарят. — Някъде, където никой няма да ни чува.

— Съгласен съм. Лорана, сър Джерард носи и други тъжни новини. Баща ми е мъртъв.

— О! — Кралицата притисна ръка към устата си. Сълзите изпълниха очите й. — О, Палин, съжалявам. Сърцето ми тъжи за него и все пак тъгата изглежда неуместна. Сега той е щастлив — добави със завист. — Двамата с Тика са заедно. Да влезем вътре — каза, като хвърли поглед към градината. Тасълхоф вече шляпаше из декоративното езерце, за да поразхвърля цветовете на лилиите и да подплаши рибките. — Не бива да говорим тук. — Въздъхна. — Боя се, че дори собствената ми градина вече не е безопасно място.

— Какво се е случило, Лорана? — попита разтревожено магьосникът. — Защо градината ти вече да не е безопасна?

На гладкото чело на кралицата се бе появила съвсем фина бръчица.

— По време на бала с маски вчера разговарях с наместник Медан. Изрази подозренията си, че имам нещо общо с бунтовниците. И ме подкани да използвам връзките си, за да ги накарам да прекратят действията си. Напоследък драконесата Берил е станала страшно изнервена. Заплашва да изпрати армиите си срещу нас. Все още не сме подготвени за нападение.

— Не обръщай внимание на Медан. Единственото, което го интересува, е собствената му безценна кожа.

— Вярвам, че той ми желае доброто, Палин — отвърна Лорана. — Наместникът също не обича драконесата.

— Той не обича никой друг освен самия себе си. Не се заблуждавай от измамната му загриженост. Медан спестява неприятностите на Медан, това е всичко. Изпитва затруднения. Ако атаките продължат, по-старшите от него ще го освободят от сладката длъжност, а от онова, което чувам за новия Господар на Нощта Таргон, нищо чудно да поискат и главата му. А сега, ако ме извиниш, ще снема от себе си това тежко наметало. Ще се видим в атриума.

Палин се отдалечи забързано, последван от дебелите гънки на пътническия си плащ. Крачеше уверено и пъргаво. Лорана разтревожено го проследи с очи.

— Мадам — най-сетне успя да намери думите си Джерард. — Съгласен съм с Палин. Не бива да се доверявате на този наместник Медан. Той е мрачен рицар и макар те да говорят за чест и саможертва, думите им са празни, както са празни душите им.

— Зная, че сте прав — поклати глава тя. — И все пак съм виждала семената на доброто да попадат в най-мрачното блато и, независимо от нездравословните миазми, от тях да израстват силни и красиви цветя. Но има и такива, за които се грижиш дълго, поливаш редовно и държиш на светло, но накрая береш горчиви плодове.

Тя продължаваше да се взира след Палин. После въздъхна, кимна замислено и се обърна.

— Хайде, Тас. Бих искала ти и Джерард да разгледате и останалите чудеса у дома.

Радостен и измокрен до кости, Тасълхоф се покатери вън от езерцето.

— Ти върви, Джерард. Трябва да поговоря с Лорана за момент. Тайна е — допълни.

Лорана се усмихна на кендера.

— Много добре, Тас. Разкажи ми за тайната си. Калиндас — нареди на елфа, който през цялото време бе запазил мълчание и търпеливо изчакваше нарежданията й, — придружи Джерард до къщата. Настани го в някоя от стаите за гости.

Калиндас се подчини. Докато въвеждаше рицаря в дома и му показваше забележителностите, тонът му оставаше любезен, но ръката му не слизаше и за миг от дръжката на меча.

Когато останаха сами, Лорана се обърна към кендера.

— Да, Тас — каза му. — Какво има?

Той изглеждаше изключително обезпокоен.

— Това е много важно за мен, Лорана. Сигурна ли си, че аз съм Тасълхоф? Напълно ли си сигурна?

— Да, Тас, сигурна съм — усмихна се снизходително тя. — Не знам откъде или защо, но съм напълно убедена, че именно ти си Тасълхоф.

— Просто не се чувствам като него — продължи откровено той.

— Вярно е, не приличаш на себе си — съгласи се кралицата. — Не си толкова весел, колкото те помня. Може би се дължи на скръбта ти по Карамон. Той живя истински, Тас. Живот, изпълнен с любов, чудеса и радост. Да, получи своя дял от тъгата и нещастието, но мрачните дни само правят светлите по-хубави. Ти беше добър приятел. Карамон те обичаше. Недей да тъжиш. Той надали би искал от теб да бъдеш нещастен.

— Не, не това ме прави нещастен — протестира Тас. — Тоест, наистина бях нещастен, когато той умря, понеже беше страшно неочаквано, макар да го очаквах. И понякога усещам в гърлото ми да засяда нещо, когато се сетя, че го няма, но буцата в гърлото е едно, а онова, за което ти говоря — съвсем друго. Никога не съм чувствал нещо подобно, Лорана.

— Разбирам. Може би ще го обсъдим малко по-късно — предложи тя и понечи да тръгне към входа на къщата.

Тас я улови за ръкава и увисна така, сякаш се бореше за живота си:

— Говоря ти за чувството, което изпитах, когато видях дракона!

— Какъв дракон? — Лорана беше спряла и го наблюдаваше внимателно. — Кога си видял дракон?

— Докато двамата с Джерард яздехме към Квалинести. Драконът се приближи да ни огледа. Бях… — Той замълча. После прошепна ужасено: — Мисля, че бях… изплашен. — Тас я загледа с кръгли очи, очаквайки разкритието на това противоестествено явление да накара кралицата да припадне от ужас.

— Мъдро е да бъдеш изплашен, Тас — отвърна тя, като явно приемаше ужасните новини с прекалено спокойствие. — Драконесата Берил е противен, страховит звяр. Ноктите й са опръскани с кръв. Всички знаят, че е жесток тиранин и ти не си първият, изпитал страх в присъствието й. Хайде, да не караме останалите да чакат.

— Но това съм аз, Лорана! Тасълхоф Кракундел! Герой на Копието! — Кендерът се удари ожесточено в гърдите. — Аз не се страхувам от нищо. В едно друго време съществува гигант, който се кани да стъпи върху мен и вероятно да ме превърне в палачинка, но не чувствам нищо повече от леко неудобство в стомаха, когато се замисля. Това обаче е друго. — Той въздъхна продължително. — Сигурно грешиш. Не може да съм Тасълхоф и да се страхувам.

Кендерът беше наистина разстроен, поне това се виждаше със сигурност. Лорана го изгледа замислено.

— Да, може би е различно. Колко странно. И преди си се навъртал около дракони, Тас.

— Всякакви видове дракони — поправи я гордо той. — Сини и червени, и зелени, и черни, бронзови, медни, сребърни, златни. Дори се повозих на гърба на един от тях. Беше великолепно.

— И никога досега не си изпитвал драконов страх?

— Спомням си, че си мислех колко красиви са драконите по свой необикновен, страшен начин. И се страхувах, но винаги за приятелите си, не за самия мен. През по-голямата част от времето.

— Звучи ми като описание на другите кендери — произнесе замислено тя. — За кендерите, които наричаме „опечалените“. Някои от тях със сигурност са изпитвали драконов страх и преди, по време на Войната на Копието и след това. Но защо сега се чувстват по различен начин? Никога не се бях замисляла.

— Много пъти хората не мислят за нас — кимна с разбиране Тас. — Не се чувствай зле.

— Но аз се чувствам зле — въздъхна Лорана. — Трябваше да направим нещо, за да помогнем на народа ти. Просто се случваха твърде много други неща, които бяха по-важни. Или поне ги намирахме за такива. Ако този страх е различен от драконовия, какъв ли може да бъде? Може би е някакво заклинание?

— Ами да! — извика Тас. — Заклинание! Проклятие! — Беше направо в екстаз. — Драконът ме е прокълнал. Мислиш ли?

— Наистина не зная — започна кралицата, ала кендерът не я чуваше.

— Проклятие! Аз съм прокълнат! — Той въздъхна толкова облекчено, че всички дървета в градината си отдъхнаха. — Драконите са ми правили толкова много други неща, но досега никой от тях не ме беше проклинал. Почти толкова хубаво е, колкото когато Рейстлин ме превърна в патица. Благодаря ти, Лорана — изрече, докато трескаво разтърсваше ръката й. Съвсем случайно последното я лиши и от останалите й пръстени. — Нямаш представа каква тежест смъкна от раменете ми. Сега отново мога да бъда Тасълхоф. Прокълнатия Тасълхоф! Да отидем да кажем на Палин!… Ей, като заговорихме за Палин — разнесе се пронизителният му шепот, — кога пък е станал черноризец? Когато го видях за последно, беше начело на Ордена на Белите мантии! Какво го е накарало да размисли? Да не би да е бил Рейстлин? Да не би някой друг да насоля… наслоя… населява тялото на Палин?

— Черни мантии, бели мантии, червени мантии, разликата вече я няма, Тас — отговори Лорана. — Палин носи черна мантия, понеже искаше да се слее с нощта. — Тя го изгледа зачудено. — Но никога не е бил начело на Ордена на Белите мантии. Какво те кара да мислиш така?

— Започвам да се обърквам — рече Тасълхоф. — Наистина не се срамувам да ти го призная, Лорана. Ужасно съм объркан. Може би някой населява и моето тяло — добави, но без да влага много големи надежди.

С всички тези странни чувства и буци в гърлото, просто едва ли беше останало място и за още някой там.

Загрузка...