Драконите на сломеното слънце

11 Песен за Лорак

По времето, когато Тасълхоф умираше от скука по пътя за Квалинести, а сър Родерик се завръщаше към Санкшън в блажено неведение за факта, че току-що е предал собствения си командир в челюстите на дракона, Силваношей и Ролан от кирата започваха своето пътуване, за да поставят младия принц на трона на Силванести. Планът на Ролан бе да се придвижат възможно най-близо до столицата на елфите, но да не влизат в нея, додето слуховете, че законният наследник на Кралския дом се е завърнал и се готви да предяви претенции за мястото на Говорител на Звездите не се разнесяха и не им дадяха необходимия повод да престъпят към по-нататъшни действия.

— Колко време ще ни отнеме това? — попита Силван с типичните за младостта си нетърпение и прибързаност.

— Новините ще ни изпреварят, Ваше величество — отговори по-възрастният елф. — Дринел и останалите, които бяха с нас преди два дни, избързаха напред, за да разпространят мълвата. Ще се погрижат да известят всеки член на кирата и всеки Бързоходец, комуто почувстват, че могат да се доверят. Повечето от войниците все още са верни на генерал Конал, но има и такива, които имат своите съмнения. Не го изразяват гласно, но появата на Ваше величество ще им помогне да променят отношението си окончателно. Бързоходците винаги са отдавали лоялността си преди всичко на Кралския дом. Както ще бъде принуден да направи и самият Конал — или поне да се престори.

— За колко време ще стигнем до Силваност тогава? — поиска да узнае младежът.

— Ще изоставим пътеката и ще поемем по Тон-Талас с лодка — отговори Ролан. — Смятам да ви отведа в дома си. Намира се в покрайнините на града. Ще се доберем дотам за около два дни. На третия ден ще си починем и ще изчакаме сведенията, които дотогава би трябвало да започнат да пристигат. След четири дни, броено от днес, Ваше величество, ще имате възможност да влезете тържествено в столицата си.

— Четири дни! — повтори скептично Силван. — Нима за толкова малко време може да бъде постигнато толкова много?

— В дните, когато все още се борехме срещу кошмарите, ние от кирата можехме да изпратим съобщение от северния край на Силванести до далечните ни южни граници за един-единствен ден. Не преувеличавам, Ваше величество — прибави Ролан като се усмихваше на очевидното недоверие на Силваношей. — Извършвали сме този подвиг неведнъж. Тогава бяхме добре организирани и далеч по-многобройни, отколкото сме сега. Но независимо от всичко вярвам, че Ваше величество ще бъде впечатлен.

— Вече съм впечатлен, Ролан — отвърна младежът. — Дълбоко съм задължен на теб и останалите членове на кирата. И възнамерявам да намеря начин да ви се отплатя.

— Спасете народа ни от ужасния бич, Ваше величество — отговори Ролан с премрежени от мъка очи, — за нас това ще е достатъчна отплата.

Независимо от изказаната на глас похвала, Силваношей все още хранеше съмнения, които обаче пазеше за себе си. Майка му имаше на разположение цяла армия, но дори тя правеше планове, които впоследствие се разпадаха пред очите й. Лошият късмет, неразбирателството, лошото време, всичко от изброеното, плюс цял ред други неочаквани обрати, можеха да превърнат един обещаващ ден в пълен провал.

— Никой замисъл не оцелява напълно пред лицето на врага — беше една от поговорките, които Самар повтаряше изключително често. Поговорка, която неведнъж се бе доказвала по трагичен начин.

Силван очакваше злополуки и забавяния. Дори ако лодката на Ролан съществуваше, щяха да научат, че е пробита или че току-що е изгоряла до основи. Реката щеше да се окаже твърде пълноводна или полупресъхнала, прекалено бърза или много бавна. А ветровете като нищо щяха да ги отвеят нагоре по течението, когато искаха да се спуснат надолу или надолу, когато им се искаше да пътуват нагоре.

Ето защо Силван бе изключително изненадан да открие, че малката лодка е изтеглена на брега на реката, точно според описанието на Ролан, че освен това е основно поправена и в отлично състояние, а някой дори се е погрижил да опакова храна в непромокаем брезент и да подреди пакетите на носа й.

— Както виждате, Ваше величество — заяви водачът му, — киратът вече е бил тук преди нас.

По това време на годината река Тон-Талас следваше безкрайните си извивки спокойно и безопасно. Самата лодка, изработена от кора на дърво, бе извънредно малка, лека и толкова добре балансирана, че щеше да бъде истински подвиг да се опиташ да я преобърнеш. Силван много добре разбираше, че Ролан не би си позволил да помоли бъдещия Говорител на Звездите за помощ, така че доброволно се зае със своята част от работата. В началото Ролан се възпротиви, но тъй като не можеше да спори с бъдещия си владетел, бе принуден да се примири и да му даде гребло. Съвсем скоро младежът забеляза, че с това свое действие е заслужил уважението на по-възрастния елф — приятна промяна, след постоянната му неспособност да постигне същото в компанията на вечно недоволния Самар.

И бездруго упражнението му доставяше удоволствие. Гребането бе чудесен повод да изразходи насъбираната от дълго време енергия. Водите на реката бяха спокойни и ведри, горите, през които минаваха — зелени и злачни. Времето беше добро, но Силван не би нарекъл деня красив. През щита се виждаше, че небето е синьо. Ала слънцето, което светеше над Силванести, не бе яростната топка от оранжев огън, която огряваше останалата част от Ансалон. Слънцето над главата на Силван бе по-скоро бледо и жълтеникаво, с цвета на болнава кожа или грозно натъртване. Сякаш гледаше не истинското, а отразено слънце — образ, попаднал във водите на застояло, омазнено езеро. Лъчите на това жълто слънце превръщаха цвета на небето от лазурносин в металическо синьо-зелено. Затова младежът не задържа погледа си дълго върху него и го насочи изцяло към гората.

— Знаеш ли някоя песен, която да улесни усилията ни? — попита той към седналия в предната част на лодката Ролан.

Елфът гребеше бързо и мощно, като потапяше веслото дълбоко и отмерено. Далеч по-младия от него Силван с мъка удържаше темпото му.

Ролан се поколеба. Сетне му хвърли поглед през рамо.

— Има една песен, която е любима на членовете на кирата, но се боя, че може да не се понрави на Негово величество. В нея се разказва историята на вашия достоен дядо, крал Лорак.

— Не започва ли с „Била Епохата на Могъществото, Епохата на Царя-жрец и неговите слуги“? — попита Силван, като опита да изтананика мелодията. Беше чувал песента само веднъж.

— Точно така, Ваше величество.

— Изпей ми я — предложи младежът. — Майка ми ми я изпя, когато навърших трийсет. Тогава за пръв път чух историята на своя дядо. Дотогава не го беше споменавала, нито го споменаваше по-късно. В знак на уважение към нея, другите елфи също спазваха мълчание.

— И аз се прекланям пред майка ви, която береше рози в Градината на Астарин, когато все още бе на вашите години.

Разбирам болката й. Когато пеем, ние всички споделяме тази болка, понеже Лорак оплете сам себе си в капана на злото и предаде страната си, а ние просто избрахме лесния начин и побягнахме, оставяйки го да се бори сам, така че също сме грешни… Ако народът ни беше останал, ако всички ние — от Дома на Краля до Дома на Прислужника, онези от Дома на Бранителя, Дома на Мистика, Дома на Зидаря — ако само се бяхме обединили, бяхме застанали рамо до рамо, без оглед на положението ни, срещу драконовите армии, вярвам, че щяхме да успеем да защитим страната си… Но нека ви разкажа цялата история, каквато е запазена в песента.

— Разбирам защо майка ми не харесва тази песен — обади се Силван, когато и последният продължителен, сладък и тъжен тон на песента заглъхна над водата и бе подхванат от чуруликането на врабчетата. — И защо народът ми не желае да си я припомня.

— Но е добре да си я припомня — възрази Ролан. — Ако зависеше от мен, щяха да я пеят всекидневно. Кой знае дали песента на нашето собствено време няма да бъде също толкова трагична и ужасяваща? Не сме се променили. Лорак Каладон се е смятал за достатъчно силен да подчини драконовата сфера на волята си, макар всички да са го предупреждавали дори да не се опитва. Ето защо се е хванал в капан. Ето защо е паднал. В страха си собственият ни народ е избрал да побегне, вместо да остане и да се бори. Ето защо и днес страхът ни кара да примираме и да се крием под щита и да плащаме за това с живота на елфите. Заради един сън.

— Сън? — попита младежът. Все още мислеше за съня на Лорак, за съня от песента.

— Не говоря за шепота на дракона — отвърна Ролан. — Сънят отдавна си е отишъл, ала сънуващият отказва да се събуди и ето, че го връхлита нов. Сън за отминалото. Сън за славата на дни, които вече ги няма. Не ги виня — добави с въздишка. — Аз също обичам да мисля за изгубеното и да мечтая как някой ден то ще се завърне. Но онези от нас, които се биха заедно с вашия баща, много добре разбират, че старите дни никога не могат да бъдат възвърнати, нито трябва да се опитваме да ги връщаме. Светът се е променил и ние трябва да се променяме с него. Трябва да станем част от него, иначе ще залинеем и постепенно ще измрем до един в затвора, в който сами се заключихме.

За момент Ролан престана да гребе. Обърна се и погледна принца:

— Разбирате ли какво искам да кажа, Ваше величество?

— Мисля, че да — отговори предпазливо Силван. — Аз съм част от света, така да се каже. Идвам отвън. И съм онзи, който може да поведе народа към света.

— Да, Ваше величество — усмихна се водачът му.

— Докато успявам да отбягвам греха на високомерието — каза младежът, като също престана да гребе, благодарен за кратката почивка. Докато казваше последното, се беше усмихнал широко, понеже просто искаше да се пошегува, ала в действителност стана още по-сериозен. — Гордост. Семейната слабост — каза сам на себе си. — Който е предупреден, е въоръжен, както казват.

Отново загреба, този път с още по-голямо желание.

Бледното слънце се скриваше зад върховете на дърветата. Денят чезнеше, сякаш сам се бе превърнал в жертва на тайнствената болест. Ролан внимателно наблюдаваше брега в търсене на подходящо място, където да спрат за през нощта. В същото време Силван наблюдаваше другия бряг, така че пръв забеляза онова, за което бяха пропуснали да го предупредят от кирата.

— Ролан! — прошепна настоятелно той. — Започни да гребеш към западния бряг. Бързо!

— Какво има, Ваше величество? — откликна на часа водачът му. — Какво видяхте?

— Там! На източния бряг! Не ги ли виждаш? Побързай! Оттам могат да ни достигнат със стрелите си!

Ролан тутакси престана да гребе. Обърна се и отправи съчувствена усмивка към Силваношей.

— Вече никой не ви преследва, Ваше величество. Хората, които виждате, са от вашия народ. Събрали са се, за да видят и да ви почетат.

Силван бе изумен.

— Но… откъде са научили?

— Киратът вече е минал оттук, Ваше величество.

— Толкова бързо?

— Казах ви, че слуховете ще се разнесат съвсем скоро.

Силван се изчерви.

— Аз… съжалявам, Ролан. Не че съм се съмнявал в теб. Просто… Майка ми използва вестоносци. Те пътуват тайно и пренасят съобщения от нея до нейната снаха, Лорана от Квалинести. Това е единственият начин да поддържаме връзка, но за същото разстояние на бързоходците им трябват цели дни… Помислих си, че…

— Помислихте, че просто преувеличавам. Не е необходимо да се извинявате, Ваше величество. Навикнали сте към правилата на един свят, пълен с всекидневни заплахи, които няма как да бъдат предвидени. Тук, в Силванести, ние от кирата познаваме всяка пътека, всяко дърво, което расте край нея, всяко цвете, катеричка, птица или клонче — толкова много пъти сме минавали край тях. И ако птицата изпее една фалшива нота, ако катеричката наостри уши разтревожено, ние научаваме първи. Нищо не може да ни изненада. Нищо не може да ни спре.

Ролан се намръщи.

— Ето защо сме изключително разтревожени, че от толкова дълго време не успяваме да открием присъствието на дракона Циан Кръволока. Невъзможно е да ни се изплъзне, но все пак е вероятно да го е направил.

Реката вече ги носеше към насъбралите се по западния бряг елфи. Домовете им се издигаха сред дърветата и бяха нещо, което човеците никога не биха забелязали, понеже самите къщи приличаха на дървета, чиито клони с любов бяха склонени така, че да образуват стени и покрив. Мрежите на елфите се сушаха на слънце недалеч от изтеглените на брега лодки. Нямаше много посрещачи, защото и рибарското селце не бе особено голямо, но пък си личеше, че са се събрали почти всичките му жители. Бяха донесли и болните, които лежаха, увити в одеяла и подпрени на възглавници.

Силван смутено престана да гребе и остави веслото на дъното на лодката.

— Какво да правя, Ролан? — попита изнервено.

По-възрастният елф се озърна и му отправи успокоителна усмивка.

— Просто бъдете себе си, Ваше величество. Точно това очакват.

Той насочи лодката така, че да минат по-близо до брега. Реката като че протичаше по-бързо на това място и почти хвърли Силван към хората, още преди да е успял да се подготви. И преди беше участвал на паради заедно с майка си, когато правеха проверка на войската, така че чувството на смущение и безполезност му бе познато до болка.

Реката най-сетне го изравни с хората. Той вдигна очи, кимна едва-едва и леко вдигна ръка за поздрав. Никой не му помаха в отговор. Никой не извика радостно, както може би очакваше някъде дълбоко в себе си. Просто мълчаха и наблюдаваха как реката го носи в надвисналата тишина, която значеше повече от всеки радостен възглас и успя да разтърси Силван до дъното на душата му. Във вперените им очи и напрегнатото мълчание се долавяше замислената надежда, обнадежденост, в която сякаш не им се искаше да повярват тъй, както бяха вярвали, преди да бъдат предадени.

Дълбоко потресен, той престана да маха с ръка и я протегна към тях в опит да ги задържи, като че ги виждаше да потъват в забрава. Реката най-после му ги отне, понесе го заедно с лодката и скоро гледката към селото бе закрита от поредното възвишение.

Младежът смирено се сви на кърмата, без да може да помръдне или проговори. За пръв път осъзнаваше със съкрушителна сила тежкия товар, който лежеше върху плещите му. Какво можеше да стори, за да им помогне? Какво очакваха от него? Може би твърде много. Твърде, твърде много.

Ролан го поглеждаше загрижено, но запазваше мълчание, не подхвърляше нищо. Продължи да гребе сам, додето не откри подходящо място, където да изкара лодката на брега. Силван най-сетне успя да дойде на себе си и скочи във водата, за да му помогне да я изтеглят. Водата беше леденостудена и му подейства като приятен шок. Ето че отново можеше да потопи тревогите за собствената си непълноценност в Тон-Талас и да потуши напрегнатите мисли с нещо за вършене.

Беше навикнал на живота на открито, така че нямаше проблеми с лагера. Разтовари припасите, разпъна постелите и започна да приготвя вечерята от плодове и сухари, докато през това време Ролан привързваше лодката. Нахраниха се в почти пълно мълчание. Силван все още бе под силното впечатление от неочакваната среща и тежките тревоги за немислимите отговорности, които бе приел толкова жизнерадостно само две вечери по-рано. Ролан от своя страна запазваше уважително мълчание. Двамата решиха да легнат рано. Увиха се в одеялата и оставиха горските животни и нощните птици да бдят над леката им дрямка.

Силван заспа по-рано, отколкото очакваше. Посред нощ го събуди крясъкът на сова. Младежът тутакси се изправи, ала бе възпрян от Ролан, който го увери, че птицата просто споделя последните слухове с мрака и съседите си.

Принцът отново легна и се заслуша в скръбния, натраплив крясък и отговора му, звучащ самотно някъде из отдалечените части на гората. Лежа по този начин дълго, загледан в звездите, блестящи неуверено над покрова на щита, додето Песента за Лорак отново не зазвуча в съзнанието му.

Точно в този момент думите и мелодията на песента повтаряше и менестрелът, който забавляваше гостите на едно празненство в столицата Силваност.

Празненството се провеждаше в Градината на Астарин, недалече от Кулата на звездите, където, стига да имаше такъв, трябваше да живее и самият Говорител на Звездите. Обстановката беше наистина красива. Кулата на звездите бе построена от мрамор, оформен по магически начин, понеже елфите за нищо на света не биха дълбали или навредили на земята. Изглеждаше източена и съвсем жива, сякаш някой я бе излял от восък. Сънят на Лорак бе променил и нея, както и много други постройки в Силваност. Магьосниците на елфите се бяха трудили дълги години, за да възвърнат първоначалния й вид. Понастоящем многобройните като звезди скъпоценни камъни, които навремето улавяха сиянието на сребристата Солинари и червената Лунитари, бяха преместени във вътрешността, за да се използва благословената им сребърна и огнена светлина по възможно най-добрия начин. Сега луните ги нямаше. В небето над Крин висеше една-единствена и поради някаква неизвестна дори за най-мъдрите измежду елфите причина, светлината й се отразяваше във всеки скъпоценен камък като втренчено око. Понеже това изобщо не беше достатъчно, елфите се бяха принудили да прибегнат до помощта на свещи и факли.

Навсякъде между растенията в градината имаше столове. Колкото до растенията — те очевидно цъфтяха на воля. Въздухът бе изпълнен с прекрасния им аромат. Само онези, които се грижеха за тях и генерал Конал знаеха, че цветята не са израсли сами, а са били донесени от Горските градинари, след като са ги отгледали в собствените си градини. Нищо вече не растеше с желание в Градината на Астарин. Нищо друго освен едно дърво, заобиколено от магически щит и известно под името Дървото на Щита. Твърдяха, че от корените му израствал и самият щит, който покриваше цялата страна.

Менестрелът изпълняваше Песента за Лорак в отговор на желанието на едного от гостите на празненството. Сега и последната нота най-сетне отшумя, а пръстите на изпълнителката тъжно преминаха през струните на лютнята.

— Браво! Чудесно! Моля те, изпей я отново — долетя нечий жизнерадостен глас откъм последните редици на местата за сядане.

Музикантката погледна неуверено своя домакин. Присъстващите елфи бяха твърде учтиви и прекалено добре възпитани, за да покажат открития си шок от искането, ала един изпълнител често умее да различава и най-неразличимите желания на своята публика. Менестрелът веднага забеляза леко изчервените бузи и бързите коси погледи, хвърлени към стопанина на дома. Първото изпълнение на песента бе повече от достатъчно.

— Кой каза това? — Генерал Рийл Конал, военен губернатор на Силванести, се изви на стола си.

— Кой друг, предполагаш, чичо? — отвърна неговият племенник, като хвърли мрачен поглед към местата отзад. — Онзи, който се обади и първия път. Твоят приятел Глокъс.

Генерал Конал рязко се изправи и с това сложи край на вечерните забавления. Певицата се поклони, благодарна, задето й е било спестено неудобството отново да изпълни песента. Публиката изръкопляска учтиво, но без особен ентусиазъм. Към нощния ветрец се прибави едва доловима въздишка, която можеше и да е въздишка на облекчение, и се примеси с шумоленето на сплетените над главите им оголени клонки на дърветата. Навсякъде бяха накачени фенери, изработени от филигранно сребро, чиято светлина разпръскваше мекия мрак. Гостите напуснаха малкия амфитеатър и се преместиха около маса, подредена недалече от огледално езерце, за да вечерят със захаросани плодове и маслени сладки и да пият охладено вино.

Конал покани певицата да се присъедини към тях за една лека среднощна закуска и лично я съпроводи до масата. Елфът на име Глокъс, който бе пожелал изпълнението на песента, вече беше там и вдигаше за наздравица чаша с вино към нея, като не скъпеше похвалите си.

— Колко жалко, че не ви позволиха да я изпеете отново — произнесе, хвърляйки бърз поглед по посока на генерала. — Така и не мога да се отегча от тази мелодия. А поезията в думите! Любимата ми част е, когато…

— Мога ли да ви предложа чаша вино, мадам? — намеси се в отговор на едно сръгване с лакът от страна на чичо си неговият племенник.

Певицата мълчаливо му благодари с очи и прие поканата. Младежът я отведе до масата, където бе посрещната още по-радушно от останалите гости. Затревената площ, на която се намираха генералът и Глокъс, скоро опустя съвсем. Макар че доста от посетителите нямаха търпение да поднесат обичайните ласкателства към Конал и с удоволствие биха останали във веселата компания на привлекателния Глокъс, само един поглед им бе достатъчен, за да разберат, че генералът е вбесен.

— Не зная защо изобщо те каня на тези празненства, Глокъс — каза Конал, като кипеше от вътрешно раздразнение. — Винаги правиш нещо, с което да ме изложиш. Достатъчно зле беше, че я помоли да изпее песента, но да я караш да повтори…

— Имайки предвид слуховете, които достигнаха до мен днес — отвърна вяло Глокъс, — ми се стори, че песента за Лорак Каладон би била изключително на място.

Конал прониза приятеля си с остър взор изпод свъсени вежди.

— Чух, че… — той замълча, погледна предпазливо по посока на гостите. — Ела. Да се разходим край езерото.

Двамата се отдалечиха от масата. Освободени от потискащото присъствие на генерала, посетителите най-сетне започваха да се събират на малки шептящи групи, нямащи търпение да обсъдят последните новини от деня, залели по-голямата част от столицата.

— Не беше необходимо да се отдалечаваме — забеляза Глокъс, като хвърли поглед към масата с освежителните напитки. — Всички са го чули.

— Да, но го обсъждат като слух. Разполагам с потвърждение — отвърна мрачно Конал.

Глокъс отсечено спря.

— Искаш да кажеш, че е факт?

— Имам своите източници сред кирата. Видели са го и са разговаряли с него. Твърдят, че младежът е копие на баща си. Силваношей Каладон, син на Алхана Звезден Бриз, внук на покойния, прежалим крал Лорак.

— Но това е невъзможно! — подчерта Глокъс. — За последно чухме, че проклетата вещица, майка му, дебне извън щита, а синът й е с нея. Не може да е минал през бариерата. Нищо и никой не може да проникне през щита. — Очевидно в последното елфът не изпитваше дори капка съмнение.

— Значи появата му трябва да е свързана с чудо, както се твърди — каза сухо Конал, като махна с ръка към шептящите си гости.

— Ха! Сигурно е някой самозванец… Поклащаш глава — огледа го Глокъс невярващо. — Нима наистина си повярвал?

— Източникът ми е Дринел. Както знаеш, той владее способността да прилага изпитанието на истината — отговори генералът. — Не може да има съмнение. Младежът е преминал изпита успешно. Дринел е прозрял в сърцето му. И е научил много повече за случилото се, отколкото той дори подозира.

— И какво му се е случило? — попита Глокъс. Едната му вежда се бе повдигнала съвсем лекичко.

— В нощта на онази ужасна буря Алхана и бунтовниците тъкмо са се готвели да започнат мащабна атака срещу щита, когато лагерът им е бил нападнат от великани. Младежът е бил изпратен да моли за помощ човеците от Стоманения легион — забележи колко ниско е успяла да падне тази жена, — но по пътя го е заслепила мълния. Подхлъзнал се е и се е търколил по някакъв склон. Изгубил съзнание. И щом се събудил, открил, че се намира от вътрешната страна на щита.

Глокъс поглади брадата си с ръка. Брадата му бе добре оформена, а лицето му — изключително красиво. Бадемовидните му очи бяха големи и пронизващи. Всяко негово движение изглеждаше и беше грациозно. Цветът на лицето му бе съвършен, кожата — гладка и бледа. Чертите му нямаха нито един недостатък.

В очите на човеците всички елфи са красиви. Твърди се, че може би това е причината за странната враждебност между двете раси. Човеците — даже най-красивите измежду тях — не могат да не се почувстват грозни в присъствието на който и да е елф. Самите елфи, които разбира се правят разлика между красиво и по-красиво, винаги усещат красотата. Те живеят сред нея, но дори и в една такава земя Глокъс бе най-красивият измежду красивите.

Точно в този момент хубостта му, неговото съвършенство, дразнеха Конал отвъд всичко, което би могъл да понесе.

Генералът отмести поглед към своето езеро. По огледалната му повърхност се плъзгаха два нови лебеда. Зачуди се колко ли дълго ще живеят. Надяваше се да е по-дълго от последната двойка. Харчеше цяло състояние за лебеди, но пък без тях езерото изглеждаше пусто и празно.

Глокъс беше любимец на кралския двор, което бе наистина странно, ако се вземеше предвид, че именно той бе виновен доста от придворните елфи да загубят позициите, влиянието и властта си. Но дори и по този начин никой не го винеше. Виняха Конал, прекия отговорник за връхлетелите ги несгоди.

„И все пак, какъв избор имах — питаше се генералът. — Не можеше да им се има доверие. Някои дори заговорничеха против мен! Ако не беше Глокъс, може би никога нямаше дори да науча за кроежите им.“

Още откакто за пръв път бе встъпил в свитата на Конал, Глокъс използваше всяка възможност да залавя и преследва всеки, комуто генералът някога бе имал доверие. Един от министрите му бе подслушан да хвали Портиос. За друга елфида се твърдяло че преди време била влюбена в Даламар Мрачния. Трети беше изгубил поста си заради най-обикновено несъгласие с желанието на Конал да въведе нов данък. След което един ден генералът се събуди и осъзна, че няма други близки съветници освен Глокъс.

Единственото изключение беше племенникът му Кайрин. Глокъс не криеше привързаността си към него. Съветникът не пропускаше случай да поласкае младежа, правеше му малки подаръци, смееше се от сърце на шегите му и винаги се изказваше възторжено за него. Придворните елфи, които неуморно се бореха за вниманието на Глокъс, мразеха Кайрин до мозъка на костите. Младежът от своя страна като че ли предпочиташе омразата пред симпатиите на съветника. Кайрин не му се доверяваше, макар да не можеше да изложи каквато и да е причина за това.

Независимо от всичко, племенникът на генерала не смееше да застане открито срещу Глокъс. Никой не си го позволяваше. Съветникът бе могъщ магьосник, най-могъщият, когото бяха имали някога в Силванести, дори в сравнение с мрачния елф Даламар.

Глокъс се бе появил в Силваност малко след началото на Драконовата чистка. Говореше се, че е представител на елфите, обитаващи Кулата в Шалост, паметник в западен Силванести, където почиваше тялото на друида Уейлорн Драконогубител. Въпреки че боговете отдавна си бяха отишли, около кристалния саркофаг, където се пазеха останките на елфическия герой, все още се долавяше силно магическо поле. Внимателно, за да не нарушат покоя на останалите мъртъвци, елфите бяха направили опит да уловят и използват част от тази магия.

— И успяхме — докладва Глокъс на генерала. — Тоест — добави с подобаваща скромност, — аз успях.

Под страха от десятъка на драконите, съветникът бе предложил услугите си заедно с Горските градинари да открият способ, чрез който да защитят Силванести от посегателствата им. Така, под прякото му ръководство, Градинарите бяха отгледали дървото, което понастоящем бе известно под името Дървото на Щита. Заобиколено от своя собствена магическа бариера, така че никой и нищо да не може да му навреди, дървото растеше съвсем спокойно в Градината на Астарин за наслада и радост на всички посетители.

Когато Глокъс бе предложил на генерал-губернатора над цял Силванести да бъде спусната магическа бариера, Конал беше изпитал прилив на огромна благодарност. Така товарът от плещите му щеше най-после да бъде смъкнат, а Силванести да получи своята безопасност, истинска сигурност. Сигурност срещу драконите, великаните, човеците, мрачните елфи, срещу целия свят. Предложението бе представено за разглеждане пред Водачите на Дома и прието с пълно единодушие.

Ето как Глокъс беше издигнал щита, за да се превърне във всенароден герой. Някои дори говореха, че е време да му построят паметник. Едва по-късно растенията в Градината на Астарин започнаха да измират. Отвсякъде пристигаха доклади, че дърветата, животните и тревите в непосредствена близост с магическата бариера също са започнали да загиват. Хората из цял Силванести и неизброимите му селца страдаха от непозната, гибелна болест. От кирата и бунтовниците се носеха твърденията, че всичко това се дължи на щита. Глокъс възразяваше, че болестта е дошла отвън, още преди да издигнат бариерата и че само тя ги предпазва от масова смърт.

Понастоящем Конал не можеше да свърши абсолютно нищо без помощта му. Глокъс бе негов приятел и съветник, единственият му съветник. Магията му беше отговорна за издигането на щита и само тя можеше да го свали по всяко време, стига да го пожелаеха. Което значеше да се изложат на всички рискове и ужаси, които светът предлагаше на лишените от закрила.

— Мм? Прощавай. Какво казваше? — Генералът отмести поглед от лебедите, които бе наблюдавал невиждащо през цялото време, докато Глокъс говореше.

— Казах: „Не ме слушаш“ — повтори съветникът с приветлива усмивка.

— Съжалявам. Искам да ми кажеш нещо, Глокъс. Как е успял да премине младежът през щита? — Той снижи глас почти до шепот, макар наоколо да нямаше кой да ги чуе. — Да не би магията на бариерата също да отслабва?

Изражението на съветника стана мрачно:

— Не — отвърна той.

— Но как можеш да бъдеш сигурен? — настоя Конал. — Кажи ми честно. Нима и ти, както останалите наши магьосници, не си усетил това отслабване през последната година?

— Може би при тях е така, но при мен не е — отговори студено Глокъс.

Генералът се взря внимателно в приятеля си. Съветникът отказа да срещне погледа му и Конал реши, че лъже.

— Как тогава може да бъде обяснено това явление?

— Съвсем просто — отговори невъзмутимо съветникът. — Аз му позволих да мине.

— Ти? — генералът бе толкова изненадан, че едва ли не изкрещя думата. Мнозина от гостите прекъснаха разговорите си и погледнаха към тях.

Глокъс им се усмихна успокоително, улови събеседника си под ръка и го поведе към по-уединените части на градината.

— Защо ти е да го правиш? Какво искаш да постигнеш с младежа, Глокъс? — попита настоятелно Конал.

— Защо правя онова, което ти отдавна трябваше да сториш? — отговори съветникът, като приглади ръкавите на бялата си роба. — Ще помогна на един Каладон отново да се възкачи на трона. Напомням ти, приятелю, че ако беше провъзгласил своя племенник за Говорител, както неведнъж ти препоръчвах, сега проблемът със Силваношей нямаше да ни тревожи.

— Много добре знаеш, че Кайрин отказва да приеме поста — заяви генералът.

— Поради погрешно разбирана лоялност спрямо неговата леля Алхана — въздъхна Глокъс. — Многократно опитах да му дам съвета си по този въпрос. Но той не иска да слуша.

— Мен също не би послушал, ако това намекваш, приятелю — подчерта Конал. — И искам да посоча, че именно по твое настояване запазихме статуквото такова, че да позволи едно бъдещо завръщане на някой от рода Каладон. И това е истинската причина, поради която сега сме се забъркали в тази каша. Аз също произхождам от Дома на Краля, така че…

— Ти не си Каладон, Рийл — измърмори Глокъс.

— Но мога да проследя родословното си дърво много по-назад във времето от тях! — произнесе с достойнство генералът. — Чак до Квинари, съпругата на Силванос! Имам също толкова право да управлявам, колкото и един Каладон. Може би дори в по-голяма степен.

— Зная, зная, скъпи приятелю — каза внимателно съветникът, като постави успокоително ръка на рамото му. — Но ще ти е малко трудно да убедиш в това Водачите на Дома.

— Лорак Каладон превърна собствения си народ в развалина — продължи с горчивина Конал. — А неговата дъщеря Алхана Звезден Бриз опита да изравни със земята тези развалини, като взе за съпруг Портиос, един Квалинести. Ако не се бяхме намесили на мига, за да се отървем от двете пепелянки, щяхме да се озовем под ботуша на малоумния мелез и Говорител на Слънцето Гилтас, сина на Танис. И все пак хората продължават да спорят, че на трона трябва да се възкачи един Каладон! Не мога да разбера подобно мислене!

— Приятелю — каза тихо Глокъс, — тяхната кръвна линия е управлявала Силванести в продължение на стотици години. Хората с готовност ще приемат поредния Каладон без дори да се поколебаят. Но ако ти самоволно решиш да се възкачиш на трона, с години ще царят недоволство и завист, ще има обсъждания, безкрайни проследявания на родословни дървета и дори бунтове. Кой знае дали в такъв момент няма да се надигне някой достатъчно могъщ, че да успее да те изтласка от властта и да заграби всичко за себе си? Не, не. Това е най-доброто възможно решение. Още веднъж ти напомням, че твоят племенник е Каладон, така че за мен той беше идеалният избор. Народът щеше да се зарадва да научи, че той е поел нещата в ръце. Неговата майка, и твоя сестра, навремето встъпи във фамилията чрез женитбата си. Наистина би било компромис, но на Водачите на Дома щеше да им се наложи да го преглътнат… Както и да е. Вече е минало. След два дни Силваношей Каладон ще бъде в Силваност. А ти обяви на всеослушание, че ако се появи законен наследник за длъжността на Говорител на Звездите, ще го подкрепиш с всички сили.

— Само защото ти ме посъветва да го направя! — възрази Конал.

— Тогава имах своите причини — рече Глокъс. Той се озърна към гостите, все така заети в своите разговори. Гласовете им развълнувано звънтяха над притихналата градина. Името „Силваношей“ вече се долавяше съвсем ясно през огрения от звездната светлина мрак. — Причини, които един ден ще ти се изяснят напълно, приятелю. Просто ми имай доверие.

— Много добре. Как ми препоръчваш да се отнеса с младежа?

— Провъзгласи го за Говорител на Звездите.

— Какви ги говориш? — генералът изглеждаше като поразен от гръм. — Този… син на мрачни елфи… Говорител на Звездите…

— Овладей се, скъпи приятелю — опита се да го успокои съветникът. — Ще се поучим от Квалинести, Силваношей ще управлява само привидно. Ти ще останеш генерал на Бързоходците. И ще запазиш контрола си над войската. В действителност управник на Силванести ще бъдеш пак ти. Междувременно младежът ще получи поста на Говорител. Така народът може да се радва до насита. Въздигането му на трона ще сложи край на броженията, които ни тревожат напоследък. Веднага щом постигнат целта си, несъгласните — и тук говоря основно за кирата — ще престанат да ни създават неприятности.

— Не мога да повярвам, че говориш сериозно, Глокъс — клатеше глава Конал.

— Никога през живота си не съм бил по-сериозен, приятелю. Така хората ще имат отдушник, пред когото да изливат грижите и злочестините си. А ти ще си напълно свободен да управляваш Силванести. Разбира се, някой трябва да бъде обявен за регент. Силваношей е млад. Твърде млад за подобна огромна отговорност.

— А! — Генералът го изгледа хитро. — Започвам да разбирам какво имаш предвид. Да предположим, че обявим мен за…

Той млъкна. Глокъс поклащаше глава.

— Не можеш да бъдеш едновременно регент и генерал на Бързоходците — каза той.

— И кого ще ми предложиш? — осведоми се Конал.

Съветникът се поклони грациозно и смирено:

— Предлагам себе си. Ще се наема със задачата да съветвам младият крал. Вярвам, че от време на време съветите ми са ти били от полза.

— Но ти не отговаряш на изискванията! — запротестира генералът. — Дори не си от Дома на Краля. Не си служил в Сената. Преди да дойдеш тук, си бил просто магьосник в Кулата на Шалост — отсече безцеремонно.

— Така е, но самият ти ще ме препоръчаш — произнесе Глокъс, като положи длан на ръката му.

— И какво трябва да кажа, за да те препоръчам?

— Само това. Ще им напомниш, че Дървото на Щита расте в Градината на Астарин под моите лични грижи. Ще им напомниш, че аз бях онзи, който най-много допринесе за неговото израстване. И че пак аз съм човекът, който е изцяло отговорен за поддържането на щита.

— Заплаха? — втренчи се мрачно в него Конал.

Съветникът отвърна на погледа му и го задържа достатъчно дълго, за да го накара притеснено да отмести очи.

— Такава е съдбата ми — отвърна най-сетне, — никога ми нямат доверие. Винаги поставят мотивите ми под съмнение. Приемам го. Това е цената, която плащаш, когато искаш да служиш на народа си.

— Съжалявам — каза сърдито генералът. — Просто…

— Приемам извинението ти. А сега — продължи Глокъс, — трябва да се заемем с подготовката за пристигането на младия крал Силваношей. Ще обявиш национален празник. Не бива да жалим средства. Хората се нуждаят от нещо, което да отпразнуват. Ще накараме менестрела от тази вечер да изпее нещо в чест на новия Говорител. Колко красив глас притежава тази елфида!

— Да — съгласи се отсъстващо и замислено Конал. Започваше да смята, че в края на краищата планът на съветника не е чак толкова лош.

— Ах, колко тъжно, приятелю — отбеляза Глокъс, като посочи към езерото. — Един от лебедите ти умира.