Драконите на сломеното слънце

17 Гилтас и Лъвицата

Точно в този момент Гилтас, „безполезният син“ на Лорана, изтягаше съвсем здравия си гръбнак в облегалката на един стол в подземна таверна, собственост на няколко блатни джуджета. Таверната се казваше „Гаврътни и се оригни“, понеже това беше — поне според мнението на джуджетата, единственото, което хората правеха там.

„Гаврътни и се оригни“ се намираше недалече от обиталище на блатните джуджета (човек трудно можеше да го определи дори като „селце“), което пък беше съвсем близо до крепостта Пакс Таркас. Освен това таверната беше единствената постройка. Блатните джуджета, които я държаха, живееха в пещерите зад нея, а самите пещери можеха да бъдат достигнати чрез тунелите, които минаваха под таверната.

Обиталището на джуджетата отстоеше на около осемдесет мили по права линия от Квалинести и на много повече, ако някой решеше да се добере до него пеша. Гилтас бе долетял на гърба на един грифон, който служеше на Дома на Краля. Грифонът беше свалил младежа и неговата водачка в гората и сега очакваше завръщането им с непривично за звяр като него търпение. Кириан се бе погрижила да го снабди с прясно убит елен, така че да прекара времето до идването им приятно, без да му хрумват разни мисли за закуска с някой от техните домакини.

„Гаврътни и се оригни“ беше изненадващо популярно местенце. А може би никак не беше изненадващо, понеже цените бяха едни от най-ниските в цял Ансалон. С две петачета тук се купуваха доста неща. Бизнесът бе подхванало съвсем същото блатно джудже, готвило и за покойния драконов повелител Верминаард.

Хората, които бяха добре запознати с начина на живот на блатните джуджета, но никога не бяха опитвали кухнята им, може би съвсем естествено биха изпитали силна съпротива само при мисълта, че могат да хапнат нещо, сготвено от тях. Като се има предвид, че блатните джуджета смятаха месото от плъх за деликатес, човек лесно би приравнил един готвач от тази раса с напълно изпълнимо предсмъртно желание.

Блатните джуджета са париите на джуджешкия свят. И макар те също да са джуджета, събратята им винаги са готови да се впуснат в пространни обяснения защо блатните им братовчеди не са такива и единственото общо помежду им е само тяхното наименование. Блатните джуджета са изключително глупави, или поне така смятат някои хора. Не могат и да броят до повече от две, понеже бройната им система е основана върху фундаментите на „едно“ и „две“. Най-умното измежду тях, легендарното блатно джудже на име Бупу, веднъж подобрило този рекорд, като съвсем само стигнало до понятието за „цял куп“.

Така че никой не ги свързва с висшата математика или нещо подобно. Свързват ги с невероятното им малодушие, с тяхната нечистоплътност, с любовта им към мръсотията и — което е достатъчно странно — с техните готварски умения. От блатните джуджета стават чудесни готвачи, доколкото вечерящият предварително се погрижи да въведе правила по въпроса какво да му сервират, като в същото време се въздържа от влизане в кухнята по време на самия процес на подготовка на храната.

В „Гаврътни и се оригни“ предлагаха чудесен печен еленов бут, задушен в собствен сос и лук. Пивото си го биваше — не колкото в някои други заведения, но поне отговаряше на цената си. Джуджешката ракия пък правеше таверната известна надлъж и шир. Беше направо забележителна. Блатните джуджета я дестилираха от свои собствени гъби, които отглеждаха в спалните си. Така че пиещият не биваше да се замисля особено дълго върху този факт.

Посетителите се състояха главно от човеци, които не можеха да си позволят нещо по-добро, от кендери, доволни, че са открили съдържател, комуто присъствието им не пречи, както и от разни съмнителни елементи, понеже последните бързо откриваха, че дълбоките коловози на пътя, водещ до таверната, отказват дори и най-изпълнителните измежду патрулите на мрачните рицари.

Освен всичко друго мястото беше скривалище и щаб на жената-войн, известна още като Лъвицата, а понастоящем — стига въобще някой да подозираше — и кралица на Квалинести, тайна съпруга на Говорителя на Слънцето Гилтас.

Кралят на елфите седеше в задната стаичка на таверната и се опитваше да обуздае нетърпението си. Елфите не страдат от този порок. Народ, чиито представители живеят стотици години, знае, че водата ще кипне, хлябът ще бухне, жълъдите ще поникнат, а дъбът ще израсте и че цялото бързане, гледане и опити да накараш някой или нещо да се размърда най-много да ти докарат киселини в стомаха. Гилтас обаче бе наследил нетърпението си от своя баща полуелф, така че полагаше всички усилия да го скрие като играеше с пръсти по масата и потропваше с крак по пода.

Кириан го погледна с усмивка. Помежду им, върху масата, стоеше една-единствена свещ. Пламъкът се отразяваше в кафявите очи на младата жена, сияеше върху гладката й кафява кожа и искреше в лъскавото злато на косите й. Кириан бе от народа Кагонести, Скитащите елфи, същите, които, за разлика от своите градски роднини в Квалинести и Силванести, предпочитат да живеят сред природата. И тъй като Кагонести не променяха естествената си среда за обитаване по никакъв начин, техните по-напреднали братовчеди ги смятаха за варвари. Нещо повече — бяха стигнали дотам, че да ги заробят и превърнат в своя прислуга, като това се правеше за тяхно добро, естествено.

Кириан беше бивша робиня от домакинството на сенатор Рашас. Двамата се бяха срещнали за пръв път, когато Гилтас бе посетил дома на сенатора в привидната си роля на гост, а в действителност — като затворник. Любовта им беше пламнала почти на секундата, въпреки че след това изминаха месеци и дори години, преди да споделят чувствата си и да се врекат във взаимна вярност.

Само двама души — Планшет и майката на Гилтас, Лорана — знаеха за брака между краля и бившата робиня, която понастоящем бе известна като Лъвицата, безстрашната водачка на Канзари, Нощните хора.

Младежът улови погледа й и моментално осъзна какво прави. Той стисна ръка в юмрук и скръсти крака, за да ги накара да престанат да помръдват.

— Ето — произнесе печално. — Така по-добре ли е?

— Ако не внимаваш, нетърпението ще те поболее — сгълча го все така усмихнато тя. — Джуджето ще дойде. Даде дума.

— Просто твърде много неща зависят от думата му — отвърна той. Протегна крака, за да успокои схващането от необичайното упражнение. — Може би дори цялото наше бъдеще като… — Той сведе очи. — Усети ли това?

— Разтърсването? Да, усещам го от почти два часа. Вероятно блатните джуджета разширяват територията си. Падат си да се ровят в мръсотията. А колкото до последното, което казваше, мисля, че едва ли в предстоящото ни унищожение има място за „може би“ — отговори решително Кириан.

В думите й се долавяше акцентът, който цивилизованите елфи смятаха за признак на недодяланост. В този акцент имаше нещо от песента на врабчето, от нейната пронизваща сладост, примесена с нотка меланхолия.

— Елфите от Квалинести дадоха на дракона всичко, което им поиска. Пожертваха свободата, гордостта и достойнството си. Понякога дори повече. И всичко това, за да получат разрешението й да живеят. Един ден търпението й ще се изчерпи и никой няма да бъде в състояние да изпълни прищевките й. И когато този ден настъпи, а тя открие, че някой се противопоставя на нейната воля, ще унищожи Квалинести.

— Понякога се питам защо те е грижа — попита Гилтас, като погледна тежко жена си. — Елфите от Квалинести са те поробили и разделили от семейството ти. — Имаш пълното право да изпитваш желание за мъст. Имаш пълното право да изчезнеш в пустошта и да оставиш всички ни да получим онова, което заслужаваме. И все пак не го правиш. Всеки ден се сражаваш, за да отвориш очите на моя народ, да им покажеш истината, независимо колко грозна е тя, да ги накараш да се вслушат, без значение дали би им харесала.

— Точно в това е проблемът — отвърна тя. — Трябва да престанем да мислим за елфите като за „твой“ и „мой“ народ. Ето кое разделение ни вкара в беда. Именно то дава сила на враговете ни.

— Не виждам как можем да променим нещо — произнесе мрачно Гилтас. — Не и преди да ни връхлети някое още по-голямо бедствие, но дори и тогава едва ли ще има резултат. Някои се надяваха, че след Войната на Хаоса ще настъпят нови времена. Накрая се оказа, че сме се отчуждили даже повече от преди. Не минава и ден, без някой сенатор да се изправи и да обяви на всеослушание как нашите братовчеди в Силванести са ни изоставили, как са се скрили под щита си и са ни обрекли на смърт, за да могат после да сложат ръка върху земите ни. Или пък без някой да изнесе цяла тирада на тема защо елфите Кагонести ни дърпат назад с невежеството и варварството си и разрушават културата, която сме създавали с толкова мъки в продължение на цели векове. Има дори такива, които открито одобряват факта, че драконесата е завардила всички пътища. Без човеците ни е по-добре, казват. Рицарите на Нерака само подклаждат тези приказки, разбира се. Такива празнословия само укрепват властта им и улесняват задачата, която са си поставили.

— Слуховете твърдят, че в действителност прехваленият магически щит над Силванести може би е най-обикновена гробница.

Кралят я изгледа стреснато. Той се изправи в стола.

— Откъде си чула това. Не си ми казала.

— Не съм те виждала от цял месец — отвърна с лека горчивина Кириан. — Чух го преди няколко дни от вестоносеца Келевандрос, когото майка ти използва, за да поддържа контакт с твоята леля Алхана Звезден Бриз. Алхана е разположила частите си на границата със Силванести, близо до щита. Тя е влязла в съюз с човеците от Стоманения легион. Алхана е споменала, че земите около щита са съвсем оголени, че дърветата боледуват и умират. Над всичко се е спуснала ужасна сива прах. Опасява се, че е възможно същата зараза да тормози природата и във вътрешността на страната.

— Но защо тогава братовчедите ни продължават да държат щита издигнат? — зачуди се Гилтас.

— Понеже се страхуват от света навън. За нещастие, принудена съм да призная, че може би имат известно право. Алхана е водила тежка битка с великаните съвсем наскоро, в нощта на онази невероятна гръмотевична буря. Стоманеният легион им се притекъл на помощ тъкмо навреме, иначе са щели да ги избият до крак. В объркването великаните успели да пленят сина на Алхана, или поне тя вярва, че е така. Когато битката приключила, не могли да открият нито следа от него. Леля ти вече го оплаква като мъртъв.

— Майка ми въобще не го е споменавала — намръщи се младият крал.

— Според Келевандрос Лорана се бои от изострената бдителност на наместник Медан. Доверява се единствено на елфите от близкото си обкръжение и на никого извън него. Сигурна е, че винаги когато сте заедно, някой те следи. Не е искала мрачните рицари да узнаят, че поддържа връзка с Алхана.

— Вероятно има право — призна Гилтас. — Имам вяра единствено в личния си прислужник Планшет, и то понеже ми е доказвал лоялността си многократно. Значи Силваношей е мъртъв. Убит от великаните. Горкият младеж. Смъртта му сигурно е била жестока. Да се надяваме, че го е срещнала бързо.

— Срещал ли си го някога?

Той поклати глава.

— Родил се е в странноприемница „Последен дом“ в Утеха по времето, когато Алхана е била прокудена в изгнание. Нея също не съм виждал след това. Майка ми твърди, че момчето приличало на чичо ми Портиос.

— Смъртта му те прави наследник и на двете кралства — отбеляза Кириан. — Говорител на Слънцето и Звездите.

— Ето нещо, което сенатор Рашас винаги е искал — подметна язвително Гилтас. — Но ми се струва, че ако не настъпят някакви промени, в действителност ще се превърна в Говорител на Мъртвите.

— Недей да говориш така, лошо предзнаменование е! — предупреди го Кириан като описа с ръката си кръг във въздуха, за да улови лошите думи и да не им позволи да се превърнат в реалност. — Ще… Да? Какво има, Среброкрил?

В тайната стая беше влязъл друг елф. Той понечи да заговори, но бе прекъснат от едно блатно джудже, което, ако се съдеше по миризмата, изпитваше невероятно вълнение.

— Мен казвам! — извика джуджето с достойнство и изблъска елфа встрани от пътя си. — Мен гледал. Нея мен наредила — посочи Кириан.

— Ваше величество. — Елфът забързано се поклони на Гилтас, след което се обърна към Кириан, своята водачка, казвайки: — Пристигна кралят на Торбардин.

— Него тук — обяви високо блатното джудже. Макар да не говореше елфически, навярно вече се бе досетило за какво говорят. — Мен покани него?

— Благодаря ти, Понс — изправи се Кириан, като наместваше меча около кръста си. — Ще отида да го посрещна. Ще бъде най-добре, ако останете тук, Ваше величество — допълни. Бракът им се държеше в тайна, даже от елфите, които тя лично командваше.

— Голямо чудо джудже. Него носи шапка! — Поне беше впечатлен. — Него носи обувки. — Блатното джудже беше двойно по-впечатлено. — Мен никога не виждал джудже носи обувки.

— Кралят е довел четирима телохранители със себе си — предупреди я елфът. — Както заповядахте, следихме ги от момента, в който напуснаха Торбардин.

— За тяхна, както и заради нашата безопасност, Ваше величество — побърза да вметне Кириан, забелязала, че изражението на Гилтас се помрачава.

— Не се срещнаха с никого — продължи елфът — и не бяха проследени…

— Освен от нас — поправи го саркастично кралят.

— Малко предпазливост никога не вреди, Ваше величество — каза Кириан. — Тарн Гръмогранит е новият крал на всички кланове в Торбардин. Има сигурни позиции, ала и сред джуджетата, както и измежду елфите, се намират предатели.

Гилтас въздъхна тежко.

— Иска ми се най-сетне да настъпи ден, когато това няма да бъде така. Надявам се, че джуджетата не са забелязали малката ни хитрина?

— Видяха единствено звездната светлина, Ваше величество — отвърна гордо елфът. — Чуха вятъра в клоните на дърветата. Нито ни видяха, нито ни чуха.

— Него казва харесва наша джуджешка ракия — рече важно, с блестящо лице Понс, въпреки че блясъкът може би се дължеше на факта, че съвсем наскоро бе чистил една гъска и целият се беше оплескал с мазнина. — Него казва ние прави хубава джуджешка ракия. Искаш опиташ? — попита Гилтас. — Изправя косми в нос.

Кириан и съгледвачът излязоха, отнасяйки със себе си и блатното джудже. Кралят остана сам, вгледан в потрепващия пламък на свещта. Изпод краката му отново се долови странното потрепване на земята, сякаш помръдваше целият свят. Навсякъде край него имаше само мрак. Единствената светлина идваше откъм свещта, но дори тя би могла да бъде угасена с едно духване. Толкова много неща можеха да се объркат. Дори и в този момент не беше изключено наместник Медан да влиза в спалнята му. Вероятно тъкмо сега разкъсваше възглавниците на парчета, арестуваше Планшет и настояваше да научи местонахождението на краля.

Внезапно Гилтас почувства чудовищна умора. Беше се изморил от двойствения живот, от лъжите и измамите, от факта, че постоянно му се налагаше да играе роля. Винаги се намираше под светлините на сцената, нямаше право и на секунда почивка. Не смееше да се отпусне дори нощем, понеже се страхуваше да не каже нещо в просъница, което да доведе до гибелта му.

Не че той щеше да пострада особено. Префект Палтейнон щеше да се погрижи за това. Медан също. Нуждаеха се от Гилтас, за да имат своята кукла на трона — послушна, предвидима, танцуваща съгласно подръпването на конците. Ако откриеха, че се е освободил от тях, просто щяха да го завържат отново. Щеше да остане на трона. Щяха да го оставят жив. Планшет щеше да умре, след като го изтезават достатъчно, за да признае всичко, което може. Лорана може би нямаше да бъде екзекутирана, но със сигурност би била изпратена в изгнание и обявена за мрачна елфида, по подобие на брат си. Вероятно и Кириан щеше да бъде заловена. В такъв случай съдбата й би била предрешена, след като Медан публично бе заявил какво ще й причини, ако попадне в ръцете му.

Не, Гилтас нямаше да страда. Просто щеше да бъде принуден да гледа как другите страдат и заедно с това да осъзнава, че не може да стори нищо, за да им помогне. Това може би щеше да бъде най-голямото изтезание.

От мрака отново изплуваха старите му познайници: страхът, съмнението, самоненавистта, липсата на желание. Усети как протягат ръце, за да докоснат вътрешностите му, за да изцедят всяка капка ледена пот от разтрепераното му тяло. Чу как виещите им гласове крещят предупреждения за гибел, как нашепват пророчества за смърт и разруха. Не беше достоен за подобна задача. Нямаше сили да продължи в тази посока. Излагаше народа си на риск. Сигурно ги бяха разкрили и Медан знаеше всичко. Може би, ако още сега потеглеше по обратния път, щеше да се справи някак. Щеше да пропълзи в леглото, а те никога нямаше да разберат, че е излизал…

— Гилтас — произнесе нечий твърд глас.

Кралят стреснато се обърна. Загледа се в лице, което не познаваше.

— Съпруже — каза по-меко Кириан.

Гилтас затвори очи. През тялото му премина ожесточен трепет. Съвсем бавно отпусна свитите си в юмруци ръце. Застави се да бъде спокоен, прогони напрежението от себе си, прогони треперенето. Мракът, който за миг го бе заслепил, най-сетне се оттегли. Пламъкът на свещта, който всъщност бе Кириан, беше ярък и неподвижен. Той дълбоко пое дъх.

— Вече съм добре — изрече.

— Сигурен ли си? — попита тя. — Танът чака в съседната стая. Да го задържа ли още малко?

— Не, вече съм добре — преглътна горчилката в устата си Гилтас. — Успя да прогониш демоните. Дай ми минутка да се приведа в подходящ вид. Как изглеждам?

— Сякаш си срещнал призрак — отговори Кириан. — Но джуджето няма да забележи нищо нередно. За тях всички елфи имат нездрав цвят на лицето.

Той я взе в прегръдките си и я прегърна.

— Стига! — запротестира тя, като едновременно се смееше и изглеждаше сериозна. — Сега нямаме време за това! Ами ако някой ни види?

— Нека — отвърна Гилтас, захвърлил всяка предпазливост. — Уморих се да лъжа целия свят. Ти си моята сила, моето спасение. Спасяваш и живота, и здравия ми разсъдък. Всеки път, когато си спомням в какво се бях превърнал, се питам как изобщо си успяла да ме обикнеш.

— Вгледах се през решетките и съзрях затворника отвъд тях — отговори тя, като се отпусна в ръцете му, макар и само за миг. — Прозрях любовта към собствения му народ. Видях как страда заедно с него, видях колко безпомощен се чувства, задето не може да предотврати болката, която изпитват елфите. Любовта беше моят ключ. Всичко, което трябваше да направя, бе да сложа този ключ в ключалката и да го завъртя. Ти свърши останалото.

Тя се изплъзна от прегръдките му и отново се превърна в кралица-войн.

— Готов ли си? Не бива да караме краля да ни чака повече.

— Готов съм — каза Гилтас.

Той си пое още веднъж дъх, разтърси глава, изправи се и влезе в стаята с твърда стъпка.

— Негово величество, Говорителят на Слънцето, Гилтас от Дома на Солостаран — обяви с официален тон Кириан.

Джуджето, което тъкмо се наслаждаваше на чашата си с джуджешка ракия, я остави на масата и сведе глава в знак на уважение. Беше висок за джудже и изглеждаше доста стар за възрастта си, заради посивелите коси и прошарената си брада. Очите му за сметка на това бяха светли, ясни и младежки на вид, а в погледа им безпогрешно се долавяше острота и прозорливост. Той задържа взор върху Гилтас, сякаш можеше да проникне през гърдите му и да достигне до самото му сърце.

— Върховният крал на Осемте клана — обяви Кириан. — Тарн Гръмогранит.

Очевидно джуджето също бе със смесена кръв. Подобно на Гилтас, който имаше човешки предци, Тарн бе продукт на брачен съюз между Хилър — благородниците сред тяхната раса — и Дергър, мрачните джуджета. Веднага след Войната на Хаоса джуджетата от Торбардин бяха работили в тясно сътрудничество с човеците, за да построят наново крепостта Пакс Таркас. Очевидно връзките между тях и останалите раси отново потръгваха, включително и тези с техните братя от хълмовете, които, благодарение на враждата, датираща още от времето на Катастрофата, известно време бяха живели изолирани от роднините си от планината.

Ала с идването на драконите и смъртта и унищожението, които те бяха донесли със себе си, джуджетата — без значение дали бяха планински или хълмисти — отново се бяха скрили под земята. Вратите на Торбардин за пореден път се захлопнаха, прекъсвайки всякакви връзки с останалата част от света. Междувременно Дергър се бяха възползвали от бъркотията, за да се опитат да превземат властта в Торбардин, което в края на краищата бе довело до кървава гражданска война. Тарн Гръмогранит беше герой от тази война и когато настанало време да съберат пръснатите парчета от живота си, тановете се обърнали към него, предлагайки му водачество. Задачата му бе трудна. Кралството беше на косъм от Окончателната разруха. Говореше се, че заслугата воюващите кланове да се обединят била негова. И ето, че кралят на джуджетата се канеше да предприеме нова стъпка, която евентуално отново би записала името му за вечни времена в летописите на Торбардин.

Гилтас пристъпи напред и се поклони дълбоко и с истинско уважение.

— Върховни кралю — произнесе на чист джуджешки, който бе научил от баща си, — най-сетне имам честта да се срещна с вас. Знам, че не обичате да се отдалечавате от дома си под планините. Пътуването ви навярно е било дълго и опасно, както и всичко друго в тези мрачни времена. Благодарен съм за усилията, които полагате и задето сте тук, днес, за да подпишем и подпечатаме официално нашето споразумение.

Върховният крал кимна, като поглаждаше брадата си в знак, че е доволен от думите на елфа. Дори фактът, че Гилтас говореше джуджешки, бе впечатляващ сам по себе си. Тарн вече знаеше за историите за нерешителността на краля на елфите, ала през годините бе разбрал, че никога не е особено мъдро да съдиш за някого преди — както гласеше поговорката на народа на джуджетата — да си видял цвета на брадата му.

— Пътуването мина добре. Радвам се, че имам възможност за разнообразие да подишам малко чист въздух — отвърна той. — Да не губим време, а да се залавяме за работа. — Кралят на джуджетата се вгледа проницателно в младежа. — Известна ми е любовта на елфите към празните приказки. Мисля, че този път можем да минем и без тях.

— Във вените ми тече и една част човешка кръв — отговори усмихнато Гилтас. — По-нетърпеливата част, както твърдят. Трябва да бъда в Квалиност преди утре заран. Ето защо ще започна пръв. Обсъждаме въпроса вече от месец. Надявам се, знаем докъде сме стигнали? И нищо не се е променило?

— Нищо не се е променило, поне при нас — рече Тарн. — А при вас?

— Не, не е. Значи по тази точка сме се споразумели. — Гилтас реши да изостави официалния тон: — Сър, отказали сте всякакво заплащане. Не бих могъл да го допусна, макар да знам, че в цял Квалинести не може да се намери достойна отплата в замяна на услугите ви. Запознат съм с рисковете, които поемате. Зная и че споразумението ни е предизвикало остри спорове сред народа ви. Предполагам, че дори в един момент е бил застрашен собственият ви трон. И не мога да ви отвърна с нищо друго освен с нашата благодарност — нашата вечна и неумираща благодарност.

— Не, момко — пламна от смущение Тарн. Джуджетата не обичат да ги възхваляват. — Делото ми ще донесе добро не само за твоя, но и за моя народ. Не всички го разбират в този миг, но съвсем скоро това ще се промени. Твърде дълго се крихме от света под своята планина. Когато започнахме онази братоубийствена война твърде често мислех, че можем съвсем лесно да се самоизтребим до крак и никой никога да не научи какво се е случило. Кой би жалил за нас? Абсолютно никой. Пещерите на Торбардин щяха да се изпълнят с мрак и мълчание. И никой нямаше нито да проговори, нито да запали лампа, за да разпръсне тъмнината. Сенките щяха да ни погълнат и заедно с тях щеше да дойде забравата… Бях твърдо решен да не позволя да ни сполети такава съдба. Исках ние, джуджетата, отново да се върнем при света. И светът да се върне в Торбардин. Но, разбира се, — намигна му и отпи от чашата си, — не можех просто така да изправя народа си пред промените и да ги принудя да ги приемат. Бяха необходими дълги години, преди да ги накарам да мислят като мен и дори сега някои все още се спъват в собствените си бради. Но постъпваме правилно. В това съм повече от убеден. Вече започнахме работа по тунелите — допълни доволно.

— Наистина? Още преди да сме подписали документите? — попита изумено Гилтас.

Тарн гаврътна остатъка от ракията в чашата си, оригна се подобаващо и се ухили:

— Ба! Какви ти документи? Какви ти подписи? Дай си ръката, крал Гилтас. Ето това подпечатва сделката.

— Давам ти ръката си, крал Тарн, и го правя с готовност — отвърна дълбоко трогнат елфът. — Има ли още нещо, в което бих могъл да те уверя? Имаш ли въпроси, на които да отговоря?

— Само един, момко. — Тарн остави чашата и избърса брада с ръкава си. — Някои от тановете, най-вече тези Нийдър — подозрителна паплач, ако питаш за мнението ми, — повтарят без умора, че ако ви позволим да навлезете в Торбардин, ще завземете кралството ни и ще го превърнете в своето ново владение, в свой нов дом. Двамата с теб знаем, че нищо подобно няма да се случи — прибави Тарн, като вдигна ръка, за да пресече надигащите се протести на своя събеседник, — но какво би казал ти на моя народ, за да го убедиш, че тази трагедия никога вече няма да се повтори?

— Бих попитал тановете на Нийдър — отвърна с усмивка Гилтас — дали имат желание да строят домовете си в короните на дърветата. Какъв ще бъде отговорът им, как мислиш?

— Ха-ха! По̀ скоро биха се провесили на собствените си бради — закиска се Тарн.

— По същия начин и ние, елфите, по-скоро бихме се провесили за ушите, отколкото да се заровим в дупка под земята. Не се обиждаш, нали? — допълни учтиво.

— Ни най-малко, момко. Ще предам на Нийдър думите ти съвсем точно. Това ще издуха пяната от пивото им! — продължаваше да се кикоти кралят на джуджетата.

— Но за да го кажа по-ясно, давам думата си, че елфите ще използват тунелите ви единствено с цел да спасят поставените в опасност от гнева на драконесата. Водим преговори и с Хората от равнината. Получихме съгласието им да приютят бежанците, докато настъпи момент, в който ще можем да ги върнем обратно по домовете им.

— И нека този ден настъпи по-скоро — промърмори мрачно Тарн. Вече не се смееше. Той се взря внимателно в Гилтас. — Бих те попитал защо не използвате услугите на своите братовчеди от Силванести, но чувам, че не са готови да ви приемат радушно. Елфите там били издигнали нещо като магическа крепост около границите си.

— Силите на Алхана Звезден Бриз продължават опитите да пробият щита — отговори младежът. — Надяваме се, че в края на краищата ще открият път към вътрешността, не само заради нас, но и заради собствените ни братовчеди. Колко мислиш ще ви отнеме, за да прокопаете тунела до Квалинести?

— Две седмици — отвърна, без дори да се замисли Тарн.

— Две седмици!? Тунел, дълъг шейсет и пет мили, минаващ през най-твърдата от твърдите скали? Чувал съм, че джуджетата са майстори-каменоделци — изрече Гилтас, — но съм длъжен да призная, че думите ти ме удивляват.

— Както вече споменах, работата е подхваната. Имаме си и помощници — каза джуджето. — Чувал ли си някога за ърканите? Не? Не съм изненадан. Малцина външни знаят нещо за тях. Ърканите са гигантски червеи, които се хранят със скали. Впрягаме ги, и те прогризват гранита като топъл хляб. Кой мислиш е прокарал хилядите мили тунели на Торбардин? — ухили се Тарн. — Разбира се, че те. Червеят върши цялата работа, а ние джуджета си приписваме заслугите!

Гилтас изрази възхищението си от забележителните червеи, след което учтиво се включи в дискусията за техните навици, схватливата им природа и интересния въпрос какво се случва със скалата, когато премине през отделителната система на червея.

— Но стига сме говорили. Искаш ли да ги видиш в действие? — попита внезапно кралят на джуджетата.

— С най-голямо удоволствие — отговори Гилтас, — но някой друг път. Както вече казах, трябва да бъда в Квалинести преди да е пукнала зората.

— Ще бъдеш, момко, ще бъдеш — успокои го джуджето, като се хилеше широко. — Гледай. — Той тупна два пъти по пода с ботуш.

Настъпи кратка тишина, последвана от две потупвания, които отекнаха резониращо в земята под тях.

Гилтас се втренчи в Кириан. Жената-войн изглеждаше гневна и разтревожена. Гневна, понеже не си бе направила труда да проучи в детайли сътресенията от по-рано и разтревожена, защото ако това беше капан, току-що бяха паднали в него.

Тарн се изсмя високо при вида на тяхното объркване.

— Ърканите! — обясни. — Точно под нас са!

— Тук? Вярно ли е това? — възкликна Гилтас. — Стигнали са толкова далече? Усетих, че земята трепери, но…

Джуджето клатеше глава. Брадата му се полюшваше.

— Стигнали сме дори по-далече. Ще слезеш ли долу?

Гилтас погледна жена си.

— Навсякъде другаде в Квалинести аз съм кралят. Но тук е царството на Лъвицата — рече с усмивка. — Какво ще кажете, мадам? Да слезем ли да видим тези чудни червеи?

Кириан не възрази, макар да личеше, че тези непредвидени обстоятелства все още я тревожат. Не каза нищо, с което би могла да обиди джуджето, ала младежът откри, че всеки път, когато се разминеха с някой от Елфите Скитници, тя незабелязано му даваше знак с бърз поглед, кимване или посочване с ръка. Съвсем скоро съпровождащите ги елфи изчезнаха напълно, но Гилтас знаеше много добре, че не са далече, че наблюдават и очакват с ръце върху оръжията си.

Напуснаха „Гаврътни и се оригни“, като някои от джуджетата в ескорта на Тарн не бяха особено радостни, ако се съдеше по тежките въздишки, шумното мляскане и осезаемия дъх на ракия. Тарн не пое по пътеката. Вместо това тръгна направо през храстите, като си проправяше път с рамо и отхвърляше всичко, което му се изпречи. Младежът хвърли поглед към широката просека от начупени клони, стъпкана трева и оплетени филизи, която оставяха след себе си.

Кириан завъртя очи. Много добре знаеше какво си мисли тя в този момент. По начина, по който се придвижваха, на джуджетата щеше да им бъде трудно да чуят и гръмотевица. Тарн забави крачка. Започна да търси нещо. Отправи няколко джуджешки думи към ескорта си. Спътниците му също се включиха в търсенето.

— Не могат да намерят входа към тунела — прошепна Гилтас на Кириан. — Твърди, че трябвало да има такъв тук някъде, но не го вижда.

— Разбира се, че не може — заяви твърдо тя. Все още беше силно раздразнена от номера, който й бяха погодили джуджетата. — Познавам местността. Всеки инч от нея. Ако имаше нещо подобно на…

Тя замълча изумено.

— … проход към тунел — довърши Гилтас, за да я подразни, — ти щеше да знаеш за съществуването му.

Намираха се пред голяма гранитна скала, висока близо трийсет стъпки. Върхът й надничаше над върховете на дърветата. Нормално вертикалните жилки на скалата вървяха странично по повърхността й. Между отделните слоеве се бяха вкоренили малки дървета и тревни чимове. Част от върха на скалата се бе отчупила и сега лежеше в основата й — огромни канари, някои от които достигаха до кръста на Гилтас, а други превишаваха ръста на джуджетата. Младежът изумено проследи как Тарн се приближи до една от тези канари, положи ръка върху нея и натисна. Камъкът се изтърколи встрани, сякаш бе напълно кух.

И наистина беше.

Кралят и неговите джуджета бързо разчистиха срутването, за да разкрият зейнала дупка в основата на скалата.

— Оттук! — изрева Тарн, като им махна с ръка.

Гилтас се обърна към Кириан. Тя просто поклати глава и се усмихна накриво. Пътьом жената-войн спря да огледа кухата канара. Вътрешността й беше като изсмукана.

— Червеите ли са го направили? — попита впечатлено.

— Ърканите — кимна гордо Тарн. — По-точно техните малки — допълни. — Все още гризат по малко. Големите щяха да я глътнат за закуска. Боя се, че не са особено умни. И винаги са ужасно гладни.

— Гледай ти — обади се Гилтас, като гледаше Кириан. Тъкмо преминаваха от царството на лунната нощ към дълбините и вечния хлад на създадената от джуджетата пещера. — Щом джуджета са успели да скрият прохода към тунела си от теб и твоите хора, значи проклетите мрачни рицари нямат никакъв шанс.

— Вярно е — призна тя.

Веднага щом се озоваха вътре, Тарн още веднъж удари два пъти по пода с крак. Отдолу го поздравиха други два удара. В прашната земя се появиха пукнатини и оформиха хитро укрит капак, който се отвори. От дупката надникна джудже. Покрай него струеше светлина.

— Посетители — произнесе на джуджешки Тарн.

Пазачът на прохода кимна и изчезна. Чуха как тежките му подковани ботуши тракат по стъпалата на подвижната стълба.

— Ваше величество — подкани го учтиво Тарн.

Гилтас се възползва от поканата моментално. Дори секундното колебание би било възприето като липса на доверие във върховния тан, а точно сега не му се искаше да губи ценния си съюзник. Спусна се по здравата стълба и не след дълго се озова на съвсем равна и стабилна повърхност. Тунелът бе осветен добре от нещо, което в началото взе за фенери.

Все пак странни фенери, помисли си, като се приближи до един, за да го огледа отблизо. Не излъчваха никаква топлина. Взря се по-внимателно и изненадано установи, че светлината се разпръскваше не от горящо масло, а от тялото на нещо, което приличаше на голяма ларва на насекомо. Ларвата лежеше свита в прозрачна топка, поставена на дъното на клетка, която пък беше закачена на стената. Подобни клетки висяха на всеки няколко стъпки. Светлината от спящите ларви превръщаше мрака на тунела в ярък ден.

— Дори децата на ърканите работят за нас — каза Тарн, докато на свой ред се спускаше по стълбата. — Всяка ларва грее по този начин в продължение на месец, след което потъмнява. По това време и бездруго вече са твърде големи, за да се побират в клетка, така че ги подменяме. За щастие, винаги ни се намира ново поколение от червеи. Но трябва да видиш възрастните екземпляри. Оттук.

Той ги поведе през плетеницата от тунели. Когато най-сетне свиха иззад поредния завой, пред тях се разкри невероятна гледка. Половината ширина на тунела бе заета от огромна, слузеста, вълниста маса с червеникавокафяв цвят. Встрани от нея вървяха джуджета, уловили дълги поводи, закачени за сбруи към тялото на червея. За да попречат на червея да се отклони от пътя или да не се преобърне, премазвайки всички под себе си, джуджетата опъваха юздите, удряха червея по хълбоците или го мушкаха с дълги пръчки. Тарн им обясни, че половината тунел вече е прокопан от друг червей, но той е далече напред. Онзи, който виждаха, доразширяваше вече започнатото.

Гилтас тръгна по дължината на червея, докато най-сетне стигна до главата му. Създанието нямаше очи, понеже не се нуждаеше от такива, след като прекарваше живота си заровено под земята. От главата му се подаваха два огромни рога. Джуджетата бяха прехвърлили през рогата кожен хамут. Малко по-назад, в голяма кошница, привързано за тялото на червея, седеше джудже-водач, което опъваше юздите на хамута и насочваше главата на създанието в нужната посока.

Червеят явно дори не подозираше, че джуджето е там. Единствената му мисъл беше насочена към храната. Той повръщаше някаква течност върху скалата — течност, която вероятно беше вид киселина, защото камъкът моментално започваше да цвърчи и съска под нея. В същия момент от скалата се откъртиха няколко големи парчета. Червеят отвори паст, сграбчи едно от парчетата и го погълна.

— Изключително! — произнесе с толкова категоричен тон Гилтас, че върховният тан и заобикалящите го джуджета едва не се разтопиха от благодарност и задоволство.

Имаше една-единствена спънка. Докато червеят поглъщаше скалата пред себе си и се промъкваше все по-напред, тялото му се извиваше и огъваше така, че цялата земя трепереше. Джуджетата очевидно бяха навикнали на усещането и се разхождаха насам-натам с походката на стари морски вълци. Гилтас и Кириан обаче все още изпитваха трудности да стоят на краката си и често се препъваха един в друг или политаха към стената в търсене на опора.

— Мрачните рицари ще забележат поне това! — отсъди тя, като се опитваше да надвика шума от раздробяването на скалите и шумните викове и псувни на джуджетата-водачи. — Обзалагам се, че когато леглото на Медан започне да подскача из спалнята и се чуят крясъците им, наместникът ще заподозре все нещо!

— Тарн! Това треперене и този трясък! — извика Гилтас в ухото на тана. — Не можете ли да го приглушите по някакъв начин? Ако не го чуят, мрачните рицари със сигурност ще го усетят!

Джуджето поклати глава:

— Невъзможно! — кресна в отговор. — Погледни го от добрата му страна, момко. Червеите са далече по-тихи от бригада джуджета, въоръжени с чукове и длета!

Младежът беше скептичен по въпроса. Тарн им даде знак с ръка и те го последваха обратно назад по тунела, за да оставят по-голямата част от работата и грохота зад гърба си. Когато отново се изкачиха по стълбата и излязоха в нощта, откриха, че е станало малко по-светло отпреди. Скоро щеше да настъпи зората. Гилтас трябваше да потегля.

— Идеята ми е да не копаем под Квалиност — обясни върховният тан, докато влизаха обратно в „Гаврътни и се оригни“. — Сега сме на около четиридесет мили от града. Ще копаем, докато достигнем на пет мили от границите на столицата. Напълно достатъчно, за да сме сигурни, че Рицарите на Нерака няма да заподозрат какво сме намислили. Пък и така шансът да открият входа към тунела ще бъде по-малък.

— Но какво ще правим, ако все пак го открият? — попита Гилтас. — Могат да използват тунела, за да нахлуят право в Торбардин.

— Не и преди да го срутим върху главите им — отвърна безцеремонно джуджето. — Както и върху собствените си глави, но се надявам по-голямата част от нас да успеят да се спасят.

— Научавам все повече и повече за рисковете, които поемате — произнесе с уважение младежът. — И не виждам начин, по който да изразя благодарността си.

Тарн Гръмогранит махна с ръка, за да отклони думите му. Явно се чувстваше неловко. Гилтас побърза да смени темата.

— Колко тунела предвиждате?

— Ако имаме време, ще бъдат три — отговори джуджето. — До този момент разполагаме само с един. Съвсем скоро ще можеш да започнеш евакуацията на част от хората си. Не твърде голяма част, понеже стените все още не са правилно укрепени, но ще се справим някак. Колкото до другите тунели, за тях ще ни бъдат необходими още два месеца.

— Да се надяваме, че все още разполагаме с това време — произнесе тихо Гилтас. — Междувременно в Квалиност наистина има и такива, които не са в особено приятелски отношения с Рицарите на Нерака. Наказанията, които рицарите налагат, са бързи и жестоки. И най-малкото нарушение на някой от неизброимите им закони води до затвор или смърт. С помощта на тунела ще спасим онези, които иначе не биха имали никаква друга възможност… Кажи ми, тане — попита той, понеже, макар да знаеше отговора, искаше да го чуе сам. — Ако се наложи, ще успеем ли да евакуираме целия Квалиност през този тунел?

— Да, предполагам — отвърна кралят на джуджетата. — Ако разполагаме с една или две седмици.

Една или две седмици. Ако драконът или рицарите нападнеха, щяха да разполагат с не повече от няколко часа. В края на тези една или две седмици едва ли щеше да е останал някой, когото да евакуират. Гилтас въздъхна.

Кириан се приближи и сложи ръка на рамото му. Пръстите й бяха силни и студени, а допирът й му вдъхна увереност. И бездруго бе получил повече, отколкото очакваше от живота. Не беше дете, че да плаче за звездите, когато са му предложили луната.

Той я погледна сериозно:

— Ще се наложи да се снишим, за да не дразним излишно дракона поне в продължение на месец.

— Ако искаш да кажеш, че войните ми просто трябва да се претърколят по гръб и да се престорят на умрели, си сбъркал! — отвърна му остро тя. — Пък и ако просто прекратим нападенията, рицарите ще заподозрат, че готвим нещо и ще започнат да душат наоколо. Единствената ни възможност е до последния момент да се опитваме да им отвличаме вниманието.

— Месец — промълви тихо Гилтас в мълчалива молитва, ако въобще някъде там имаше някой, който да се вслуша в нея. — Само един месец. Дай един месец на народа ми.