31 Бледната река на мъртвите

През същата тази нощ Златна Луна напусна болницата, без да обръща внимание на молбите на лечителите и лейди Камила.

— Добре съм — каза тя, като се бранеше от опитите им да я задържат на леглото. — Просто се нуждая от почивка, това е всичко. Но почивка тук няма да намеря!

„Не и с мъртвите.“

Тя бързо прекоси градините и вътрешните дворове на ярко осветения комплекс на Цитаделата. Не поглеждаше нито наляво, нито надясно. Не отвръщаше на поздравите на хората, които подминаваше. Гледаше право пред себе си. Защото, ако дори за миг отместеше взор, щеше да ги види отново. Следваха я.

Чуваше шепота и молбите им. Усещаше докосването им — меко като пух — по ръцете и лицето си. Обгръщаха я като фини копринени шалове. Боеше се, че ако се вгледа в тях, ще забележи Речен Вятър. Сетне й хрумна, че вероятно това бе причината духът му да не я посещава вече. Сега той също бе изгубен, потопен в тази река, отнесен надалече. Никога нямаше да го открие отново.

Тя достигна Големия лицей и изтича нагоре по стълбите към покоите си. За пръв път отправи благодарност за това младо тяло, което не само не се изморяваше, но и с готовност посрещаше всяко изпитание. Щом най-сетне се видя притисната, Златна Луна се обърна и се изправи лице в лице с тях.

— Махайте се. Нямам нищо за вас.

Мъртвите се приближиха още. Един стар, много стар мъж… Сетне крадец, войн, сакато дете… Просяци с протегнати ръце. После внезапно изчезнаха, сякаш някакъв глас, но не нейният, им бе наредил да напуснат.

Златна Луна затвори вратата.

Покоите й бяха празни. Беше сама, истински сама. Може би след като бе отказала да им даде онова, което търсеха, бяха отишли на друго място, в търсене на друга жертва. Тя се облегна на вратата, надмогната от видението си. В мрака картината на мъртъвците, протягащи ръце, за да изсмучат силите на нейните последователи, се завърна още веднъж и с още по-голяма сила. Ето защо лечителите жънеха единствено неуспехи по света. Мъртвите ограбваха живите. Но защо? Защо им бе на мъртвите мистичната сила на сърцето? Какво ги принуждаваше към това? Кое изискваше от тях подобна настоятелност?

— И защо ми бе дадено да ги виждам? — измърмори Златна Луна.

На вратата се почука. Тя не отговори. Вместо това протегна ръка, за да се увери, че е заключено. Почукването се повтори на няколко пъти. Гласове — гласовете на живите — я викаха. Когато отново не отговори, хората отвън замълчаха объркано. Сетне чу как започнаха да разговарят озадачено помежду си.

— Махайте се! — нареди им уморено най-накрая. — Махайте се и ме оставете на мира.

Също като мъртвите, и живите постояха известно време, след което си тръгнаха.

Златна Луна прекоси стаята си, изправи се пред големите прозорци, откъдето се разкриваше изглед към морето, и ги разтвори широко.

Бледнеещата луна хвърляше мъртвешката си светлина над океана. Морето изглеждаше странно. Водата сякаш бе покрита с фин маслен слой, който беше гладък и спокоен.

Въздухът не помръдваше. Някаква противна миризма се носеше в него, навярно от маслото над водата. Нощта бе съвсем ясна. Звездите — ярки. Небето — празно.

В морето излизаха кораби, чиито силуети изглеждаха бездънно черни на фона на лунната светлина. Във въздуха се носеше и друг мирис — този на далечна гръмотевична буря. Обветрените моряци безпогрешно бяха доловили приближаващото вълнение и бързаха да извадят корабите си в открито море, на безопасно разстояние от убийствения прибой и острите островни скали. Златна Луна остана вгледана в тези подобни на играчки, плъзгащи се над черното огледало кораби.

И там, точно над океана, видя мъртвите.

Тя се отпусна на колене, без да откъсва поглед от невероятната картина. Положи ръце на перваза и отпусна брадичка върху тях. Луната залязваше като удавник. Звездите искряха студени и празни. Светлината им също се отразяваше във водата, която бе толкова спокойна, че Златна Луна не успяваше да разбере къде свършва небето и откъде започва океанът. В брега се блъскаха съвсем леки вълнички, подобно на ръцете на болно, капризно дете, което се опитва да привлече вниманието. Мъртвите пътуваха в северна посока, като гигантски блед поток, без да обръщат внимание на нищо друго освен на призива, който звучеше единствено за тях.

А може би не само за тях.

Златна Луна чуваше песента. Пеещият глас бе развълнуван, заповеден и я разтърсваше до дъното на душата.

— Ще го намериш — каза гласът. — Сега той служи на мен. Ще бъдете едно.

Коленичила пред прозореца, с наведена глава и трепереща от благоговение и страх, и възторг, тя нададе вик, изпълнен с копнеж и протегна ръце към онзи, който пееше, както мъртвите бяха протягали ръцете си към нея. Прекара по-голямата част от нощта без да помръдне, вслушана в песента с нещо, което бе едновременно болка и удоволствие, загледана към реката от мъртъвци, попиваща призива, додето леките вълни на неподвижното море се плъзгаха по брега и отстъпваха, оставяйки пясъка след себе си гладък и пуст.

Денят изгря. Слънцето се изплъзна от маслените води, ала и неговата светлина изглеждаше полепена със съвсем фин маслен слой, понеже в нея имаше нещо зелено. Дишаше се трудно. В небето не се виждаше и най-малкото облаче.

Златна Луна се изправи. Беше се схванала от дългото стоене пред прозореца, ала движението започваше да отпуска мускулите й. Тя намери някаква дебела наметка и се загърна плътно в нея, макар сутринта още отсега да обещаваше знойна горещина.

Отвори вратата и откри, че пред нея стои Палин, вдигнал ръка, за да почука.

— Първа учителко — каза той. — Тревожехме се за теб…

Мъртвите бяха навсякъде край него. Дърпаха ръкавите на мантията му, притискаха устни към изкривените му пръсти, неясните им ръце посягаха към магическия пръстен, който носеше и се опитваха да го издърпат — неуспешно, ако се съдеше по разочарования им вой.

— Какво? — прекъсна насред дума магьосникът, разтревожен от изражението на лицето й. — Какво има, Първа учителко? Защо ме гледаш така?

Тя мина край него, като го изблъска с такава сила, че Палин политна назад. Сетне Златна Луна събра около себе си белите поли на мантията си и затича надолу по стълбите, следвана от издуващото се наметало. Появата й в залата долу стресна и учители, и ученици. Стражите се взираха изумено в нея. Без да погледне никого, Първата учителка подмина и тях и продължи да тича.

Покрай кристалните куполи, покрай градините и фонтаните, лабиринтът от жив плет и сребърното стълбище, покрай рицарите и стражите, посетителите, учениците, покрай мъртвите… Тичаше към пристанището. Тичаше към неподвижното, гладко море.



Тас и гномът картографираха лабиринта от жив плет — и имаха успех, който навярно можеше да се приеме за първия такъв в дългата и безславна история на гномската наука.

— Как смяташ, дали се приближаваме? — попита кендерът. — Понеже ми се струва, че вече не си усещам левия крак.

— Задръж! — нареди Гатанко. — Не мърдай. Почти е готово. Проклет вятър — добави раздразнено. — Иска ми се да беше спрял. Непрекъснато ми издухва картата.

Тасълхоф положи всички усилия да изпълни нареждането, макар немърдането да си беше доста трудна работа. Стоеше в средата на пътеката и балансираше несигурно върху левия си крак, докато десният бе вдигнат по възможно най-неудобния начин във въздуха, увиснал в края на нишката на разплетения чорап. Самият чорап беше намалял значително, понеже кремавата нишка се извиваше почти през целия път до входа на лабиринта.

Планът на гнома да използва чорапи при картографирането бе пожънал невероятен успех, макар Гатанко вътрешно да въздишаше пред факта, че финалният му успех в крайна сметка щеше да се дължи на тях, а не на бутоните, предавките, ръчките, осите и колелата, от които всеки научен ум има толкова сериозна зависимост.

Самочувствието му щеше да понесе сериозен удар, ако се наложеше да опише чудодейния механизъм, помогнал му да постигне Целта на Живота си, като „два чорапа, вълнени“. Дори бе прекарал цялата предна нощ в кроежи за добавяне на поне мъничко парна сила, което обаче го бе довело единствено до изобретяването на чифт снегоходки, които не само помагаха на притежателя си да тича по снега, но и пазеха краката топли. Но така или иначе, последното не беше от особена полза за облагородяването на Целта на Живота му.

В крайна сметка Гатанко се принуди да продължи с основния план. Винаги, успокояваше се той, можеше да доукраси нещата, преди да е представил финалния си доклад. Започнаха рано сутринта, още преди изгрев-слънце. Гатанко разположи Тасълхоф при входа на лабиринта, завърза един от чорапите му за началото на разклонението и го проводи напред. Чорапът започна да се разнищва точно според очакваното, оставяйки след себе си ясно различима кремава нишка. Щом кендерът вземеше погрешен завой и достигнеше до задънено разклонение, той навиваше нишката и се връщаше обратно по стъпките си, докато не попаднеше на правилния завой, който да го отведе още по-навътре към центъра на лабиринта от жив плет.

При всеки правилен завой Гатанко се просваше по корем и отбелязваше маршрута на картата. По този начин бяха достигнали много по-навътре, отколкото някога му се бе удавало. Ако всичко беше наред и чорапите на Тас не ги предадяха, гномчето беше напълно сигурно, че до края на деня ще успее да картографира целия лабиринт.

Колкото до Тасълхоф, той не се чувстваше чак толкова бодър и развеселен от факта, че е на ръба на прекрасно научно откритие, колкото би си помислил страничният наблюдател. Всеки път, щом пъхнеше ръка в някой от джобовете си, пръстите му докосваха студената повърхност и острите ръбове на скъпоценните камъни по Устройството за Пътуване във времето. Вече започваше да подозира, че устройството го дразни и нарочно се появява в джобове, за които беше абсолютно сигурен, че са били празни само пет минути по-рано. В който и джоб да пъхнеше ръка, то неизменно се оказваше там и започваше да го ръга.

Но най-лошото бе, че това му напомняше за Физбан. Имаше чувството, че го мушкат не острите скъпоценни камъни, а кокалестият пръст на стария магьосник, сякаш му напомняше за даденото обещание да се върне възможно най-бързо.

Разбира се, кендерите по традиция смятат дадените обещания за поне толкова обвързващи, колкото и една паяжина например — добра за ловене на пеперуди, но нищо повече. Обикновено смятат онзи, който възлага големи надежди на обещание дадено от кендер, за чалнат, нестабилен, незапознат или просто глупав и Физбан наистина отговаряше на всички тези определения чак до върха на шапката си. А и Тасълхоф едва ли би се главоболил с неспазването на обещание, което на първо място така и не бе имал намерение да изпълни, и във връзка с което дори Физбан би помислил отново, преди да очаква някакво сериозно отношение, но ето че Палин бе споменал за речта на погребението му.

Тази реч очевидно навеждаше на мисълта, че Физбан е очаквал от Тасълхоф да изпълни обещанието си. А Физбан очакваше от него да изпълни това обещание, понеже Тасълхоф беше необикновен кендер. Храбър, благороден и — тази ужасна дума — достоен кендер.

Той прехвърли думата няколко пъти из ума си, ала независимо дали я гледаше отгоре, отдолу, отвътре или отвън, тя значеше все едно и също. Достойните хора спазваха обещанията си. Дори ужасните обещания, чието изпълнение значи да се върнеш обратно във времето, за да те настъпи гигант и да умреш.

— Точно така! Това е! — каза живо гномът. — Можеш да си свалиш крака. А сега отскочи до онзи завой. Вдясно. Не, ляво. Не, дясно…

Тасълхоф заподскача, чувствайки как чорапът се разплита около крака му. Щом заобиколи зад ъгъла, кендерът внезапно се озова изправен пред стълбище. Спираловидно стълбище. Спираловидно стълбище, изработено от сребро. Сребърно спираловидно стълбище в центъра на лабиринта от жив плет.

— Успяхме! — извика в екстаз гномът.

— Наистина? — попита Тас, втренчен в стълбището. — Какво сме успели?

— Достигнахме центъра на лабиринта! — подскачаше около себе си гномът и пръскаше мастило в четирите посоки на света.

— Колко е красиво! — рече Тасълхоф и тръгна напред.

— Спри! Твърде бързо разплиташ! — извика Гатанко. — Още не сме картографирали изхода.

В този момент десният чорап на кендера най-сетне се предаде. Той почти не обърна внимание на това — толкова бе заинтригуван от гледката пред очите си. Стълбата нямаше подпори. Вместо това просто висеше във въздуха. Беше толкова лъскава, че приличаше на направена от живак. Извиваше се около себе си отново и отново, без да спира да се изкачва. Щом достигна в основата, кендерът вдигна глава с надеждата да види върха.

Гледаше нагоре и нагоре и виждаше единствено небе, синьо небе, което продължаваме до безкрай като в най-хубавия летен ден, толкова светъл и прекрасен, че не ти се иска да свършва. Копнееш единствено да не настъпва краят му, и все пак знаеш, казваше небето, че нощта трябва да дойде, иначе може да няма утре. А и нощта също таи в себе си красота и щастие.

Тасълхоф започна да се катери по стълбата.

Гатанко го следваше на едно-две стъпала разстояние.

— Интересна конструкция — отбеляза той. — Няма пилони, няма коси подпори, не виждам нитове, балюстради или парапет… Проблем със сигурността. Някой трябва да уведоми властите. — Гномът изкачи още десетина стъпала и се огледа. — Леле, какъв изглед. Виждам чак до пристанището…

От устата му излетя писък, който лесно можеше да бъде сбъркан с парна свирка.

— Корабът ми!

Картите в ръцете му изпопадаха, мастилото се разля. Той се стрелна надолу по стълбата с развяна коса, спъна се в завързания за края на живия плет чорап на Тасълхоф, стана и отново се втурна към пристанището с такава скорост, че дори задвижваните с пара снегоходки доста биха се потрудили, за да го настигнат.

— Крадец, спри! — изрева гномът. — Това е моят кораб!

Кендерът хвърли разсеян поглед надолу, за да разбере каква е тази олелия, видя, че става дума за Гатанко и напълно го забрави. Гномите винаги се вълнуваха от нещо.

Тасълхоф седна на едно от стъпалата, подпря брадичка с ръка и се замисли за обещанията.



Палин отчаяно се опитваше да догони Златна Луна, ала внезапното схващане в крака го караше да примира от болка. Той започна да масажира схванатия мускул. Тръгна отново надолу по стълбите. Когато се добра до залата, откри, че е попаднал в центъра на невероятна суматоха. Златна Луна бе минала оттук като полудяла. Първата учителка беше излязла, още преди някой да е успял да я спре. Преподавателите и лечителите — поразени от изненадващата гледка — едва по-късно си бяха дали сметка, че някой би следвало да я догони. Дотогава Златна Луна беше изчезнала, а понастоящем обръщаха цялата Цитадела наопаки, за да я намерят.

Магьосникът не спомена пред никого какво се бе случило пред вратата й. Хората и бездруго вече шепнеха помежду си какви ли не истории за мъртъвци, които се хранят от силата ти. Необичайното й поведение единствено щеше да затвърди мнението им — както в неговия случай, — че необичайната трансформация напълно е отнела разсъдъка на клетата жена. Все още виждаше пред себе си ужасените й очи, все още чувстваше силата, с която го бе изблъскала встрани от пътя си. Предложи услугите си за издирването й, но лейди Камила рязко му заяви, че рицарите и стражниците от Цитаделата вече са предприели търсене и са напълно способни да се справят с възникналата ситуация.

Без да знае какво повече може да стори, магьосникът реши да се върне в покоите си, като настоя пред жената-рицар, щом Първата учителка се върне, незабавно да бъде уведомен.

— А междувременно — каза си той с въздишка, — може би ще бъде най-добре ако напусна Скелсий. Всичко се обърка. Тас вече не иска дори да се доближи до мен, а и мога ли да го виня? Тук съм единствено в тежест при и бездруго предостатъчното грижи, които си имат. Дали пък не съм виновен и за тази нейна внезапна лудост?

Покоите му в Цитаделата бяха сравнително просторни и се намираха на втория етаж. Разполагаше с малка спалня, кабинет и всекидневна. Една от стените на всекидневната — западната — беше направена изцяло от кристал и от нея се откриваше великолепна гледка над морето в западна посока. Неспокоен, изтощен, но твърде напрегнат, за да заспи, магьосникът се побави, загледан към океана. Водата приличаше на зелено огледало, отразяващо в себе си небето. Ако не беше сиво-зелената ивица на хоризонта, човек едва ли би могъл да каже къде започваше едното и къде свършваше другото. Изгледът му се стори странно обезпокоителен.

Палин влезе в кабинета, седна зад писалището и се замисли дали да не изпрати писмо на Джена. Вдигна перото, ала осъзна, че думите са се превърнали в объркано кълбо и не може да стигне до нищо смислено. Потърка пламналите си очи. През изминалата нощ така и не бе успял да поспи. Всеки път, щом започваше да се унася, му се струваше, че някой го вика, но неизменно се събуждаше, за да открие, че в спалнята няма никой.

Той отпусна глава върху ръцете си. Затвори очи. Гладкото кристално море го заля. Водата беше топла и мрачна.

— Палин! — каза нечий празен, шепнещ глас. — Палин! Събуди се!

— Още малко, татко. — Магьосникът отново сънуваше, че е дете. — Само още…

Карамон се възправяше над него. Все тъй огромен и на ръст, и по душа, какъвто го помнеше от последния път, когато го бе видял, с тази разлика, че сега образът му потрепваше и изглеждаше невеществен като дим от изгасващи въглени. Баща му не беше сам. Наоколо му се виждаха и други призраци, които протягаха алчно пръсти към ръцете на Палин.

— Татко! — извика магьосникът. Той рязко вдигна глава. Втренчи се невярващо. Не можеше да отрони и дума. Просто се взираше във фантастичните фигури, които се тълпяха край него и сякаш опитваха да го сграбчат.

— Назад! — изкрещя с все същия смразяващ шепот Карамон. Той хвърли гибелен поглед край себе си и призраците отстъпиха, но не достатъчно далече. Очите им гладно следяха всяко движение на магьосника.

— Татко — каза Палин, или поне опита да го направи. Гърлото му бе така пресъхнало, че думите накъсваха плътта. — Татко, какво…

— Търсих те! — изрече отчаяно баща му. — Слушай ме внимателно! Рейстлин не е тук! Не мога да го открия! Нещо не е наред…

В кабинета се появиха още призраци. Телата им се вълнуваха около, над и през Карамон. Мъртвите нямаха покой, не можеха да останат на едно място задълго. Те уловиха Карамон и започнаха да го теглят след себе си, както беснеещата тълпа влачи невнимателните към сигурна смърт.

Баща му се напрегна до крайност, отметна яростния поток от мъртъвци и се хвърли към магьосника.

— Палин! — извика безгласно. — Не убивай Тас! Той е…

Внезапно Карамон изчезна. Нереалните форми край него се завихриха и разкъсаха, като че нечия ръка бе преминала през дим. Вледеняващият душата вятър издуха и последните остатъци от дима.

— Татко? Не разбирам! Татко!

Беше го събудил звукът на собствения му глас. Изправи се рязко и си пое шумно дъх, сякаш го бяха облели със студена вода. Озърна се подивяло.

— Татко?

Стаята беше празна. През отворения прозорец нахлуваха слънчеви лъчи. Въздухът бе горещ и зловонен.

— Сън — измърмори замаяно магьосникът.

Но съвсем реален. Споменът за стълпените наоколо му мъртъвци го накара да усети как по тялото му отново преминават ледени тръпки. Струваше му се, че все още усеща как призраците дърпат ръцете му, как теглят дрехите от гърба му, шепнат и умоляват. Той прокара пръсти през лицето си, за да премахне усещането за полепнала по кожата му паяжина.

Казаното от Златна Луна…

— Глупости — изрече високо, най-малкото за да чуе нечий жив глас след ужасния шепот на виденията от съня си. — Просто съм се вживял в думите й, това е всичко. Нищо чудно, че имам кошмари. Довечера ще взема отвара за сън.

Някой натисна дръжката на вратата само за да открие, че вратата е заключена. Сърцето на Палин подскочи в гърлото му.

Разнесе се звук от метал — навярно шперц, — опитващ да завърти ключалката.

Не призраци. Просто кендер.

Той въздъхна. Отиде при вратата и я отвори.

— Добро утро, Тас — каза магьосникът.

— Ъм? Здрасти — отговори Тасълхоф. В ръката си държеше шперц и се взираше внимателно към мястото, където само до преди секунда се бе намирала ключалката на вратата. Кендерът се изправи и бързо пъхна шперца обратно в предния си джоб.

— Помислих, че може да си заспал. Не исках да те тревожа. Да ти се намира нещо за хапване? — Той влезе в стаята, очевидно започнал да се чувства като у дома си.

— Виж, Тас — произнесе Палин, като полагаше невероятни усилия да остане спокоен, — моментът не е подходящ. Много съм изморен. Не спах добре…

— Аз също — заяви кендерът, докато се хвърляше в едно кресло. — Май не ти се намира нищо за хапване. Всичко е наред. И бездруго не бях много гладен.

Той остана смълчан, заклати крака напред-назад и се загледа към морето и небето. Мълчанието му се проточи в продължение на няколко цели минути взети заедно.

Осъзнал, че току-що е станал свидетел на изключително необичайно явление, Палин си придърпа един стол и седна до него.

— Какво има, Тас? — попита внимателно.

— Реших да се върна — каза кендерът, без да отмества очи от празното небе. — Дадох обещание. Никога досега не бях мислил по този въпрос, но обещанието не е нещо, което правиш с устата си. Даваш обещание със сърцето. И всеки път, когато нарушиш някое, в сърцето ти се появява мъничка пукнатина. Много неспазени обещания — много пукнатини. Мисля, че в сравнение с това е далеч по-добре да те стъпче гигант.

— Говориш мъдро, Тас — изрече Палин, чувствайки срам от самия себе си. — Ти си далеч по-мъдър от мен.

Той замълча. Все още чуваше вика на баща си. Не убивай Тас! Видението беше реално, по-реално от всеки сън. Един магьосник е длъжен да се доверява на инстинктите си, да се вслушва във вътрешните гласове на сърцето и душата си, понеже те са езика на магията. Зачуди се дали сънят не е следствие от тези вътрешни гласове, които го предупреждаваха да забави темпото, да помисли, преди да предприеме някакви драстични мерки, да проучи нещата в дълбочина.

— Тас — каза Палин бавно. — Размислих. Не мога да искам от теб да се върнеш. Поне не още.

Тасълхоф скочи на крака.

— Какво? Не трябва да умирам? Наистина? Ама наистина?

— Казах само, че все още не е необходимо да се връщаш — смъмри го магьосникът. — Естествено, все някога ще ти се наложи.

Развълнуваният кендер не го слушаше. Тас подскачаше из стаята, ръсейки навсякъде съдържанието на кесиите си.

— Колко хубаво! Можем ли да се приберем с лодка, като Златна Луна?

— Тя е заминала с лодка? — повтори изумено Палин.

— Да — отвърна бодро кендерът. — Заедно с гномчето. Поне се надявам Гатанко да е успял да я догони. Плуваше ужасно бързо. Не знаех, че гномите умеят да плуват така добре.

— Да не се е побъркала? — извика магьосникът. Той се упъти към вратата. — Отивам да уведомя стражите. Някой трябва да я догони и да я спаси.

— О, вече тръгнаха — подметна между другото Тас, — но едва ли ще ги намерят. Нали разбираш, Гатанко ми каза, че Разрушимият може да се гмурка под вода също като делфините. Наричало се под… пот… пуд… как-там-го-рече. Лодка, която се движи под водата. Гатанко ми я показа вчера. Прилича на гигантска стоманена риба. Ей, чудя се дали не можем да ги зърнем оттук?

Тасълхоф изтича до прозореца. Залепи нос на кристалната стена и затърси някаква следа от кораба. В цялото си смайване Палин напълно забрави за видението си. Сега му оставаше единствено да се надява, че това е поредната от налудничавите истории на кендера и че в действителност Златна Луна въобще не е отплавала на борда на някаква гномска измишльотина.

Вече се канеше да слезе долу, за да разбере повече подробности и се бе насочил към вратата, когато утринната неподвижност се процепи от тръбен звук. Забиха камбани — високо и настоятелно. В коридора отвън се чуваха гласове, които настояваха да разберат какво става. Други гласове им отговаряха с паническа нотка.

— Какво е това? — осведоми се Тасълхоф, без да откъсва нос от прозореца.

— Звучи ми като бойна тревога — отвърна Палин. — Чудя се защо…

— Може да има нещо общо с драконите — предположи кендерът и посочи.

Очертани на сутрешното небе, право към Цитаделата летяха големи крилати фигури. Една от тях — тази в средата — беше доста по-голяма от останалите. Толкова голяма, че зелените оттенъци по небето ти се струваха като отражението на слънцето от люспите на дракона. Палин се вгледа продължително към приближаващите създания. Сетне се дръпна ужасено в средата на стаята и се скри сред сенките, сякаш червеникавите очи на дракона можеха да го видят дори от това огромно разстояние.

— Това е Берил! — произнесе със свито гърло. — Берил и нейните слуги!

Очите на Тас бяха станали кръгли като паници.

— Мислех си, че се чувствам странно, понеже не трябва да се връщам и да умирам. Но е проклятието, нали? — Той се втренчи в магьосника. — Защо идва тя тук?

Добър въпрос. Разбира се, драконесата можеше да е решила да нападне Цитаделата на светлината просто така, но Палин се съмняваше силно в това. Цитаделата се намираше на територията на Келендрос, синият дракон, управляващ тези части от света. Берил не би нахлула в земите на Синия, освен ако нещо не я бе принудило да го стори. А той много добре знаеше какво може да е това нещо.

— Иска устройството — отговори магьосникът.

— Магическото устройство? — Тасълхоф го измъкна от джоба си. — Уф! — Той прокара ръка през лицето си. — Сигурно имаш паяци тук. Целият съм се оплел. — Кендерът упорито стисна устройството, сякаш искаше да го предпази. — Може ли драконесата да го подуши, Палин? Откъде е разбрала, че сме тук?

— Не зная — отвърна мрачно магьосникът. Сега всичко му беше ясно. — Няма значение. — Той протегна ръка. — Дай ми го.

— Какво ще правиш? — попита колебливо Тас. Явно все още му нямаше доверие.

— Ще се измъкнем оттук. Магическото устройство не бива да попада в нея.

Палин можеше единствено да предполага какво би сторила с устройството Берил. Магията му би я направила неоспоримата владетелка на цял Ансалон. Дори и миналото да не съществуваше, драконесата лесно можеше да се върне до която и да е точка от времето след Войната на Хаоса, когато великите дракони за пръв път се бяха появили над континента, и да променя събитията така, че неизменно да излиза победителка от всяка битка. В най-добрия случай, с помощта на устройството Берил лесно можеше да прехвърля огромното си разплуто тяло до която и да е точка на света. По този начин едва ли някой повече щеше да се чувства в безопасност от грабителските й набези.

— Дай ми го — повтори бързо той и посегна да го вземе. — Трябва да тръгваме. Бързо, Тас!

— И аз ли идвам с теб? — попита кендерът, като не го пускаше.

— Да! — почти изкрещя Палин. Понечи да добави, че нямат никакво време, ала му хрумна, че поне времето бе единственото нещо, с което разполагаха в изобилие. — Просто… ми дай устройството.

Тас му го връчи.

— Къде ще отидем? — попита нетърпеливо.

Още един добър въпрос. В цялото объркване магьосникът така и не бе имал време да обмисли възможностите.

— Утеха — каза той. — Ще се върнем в Утеха. Ще известим за случващото се рицарите. Соламнийците в тамошния гарнизон разполагат със сребърни дракони и ще могат да се притекат на помощ на хората тук.

Драконите вече бяха по-близо — много по-близо. Слънчевите лъчи се отразяваха в червени и зелени люспи. Огромните им криле хвърляха сенки, които се плъзгаха безшумно по омаслената морска повърхност. Навън камбаните биеха неистово, подканяйки хората да потърсят убежище, да се изтеглят към хълмовете или околните гори. Тръбите свиреха бойна тревога. Тичаха крака, дрънчеше стомана и се разнасяха отсечени заповеди и команди.

Той вдигна устройството пред очите си. Магията му действаше сгряващо като голяма глътка от най-хубавото бренди. Магьосникът затвори очи и призова в ума си думите на заклинанието и необходимите манипулации за активирането на устройството.

— Не се отделяй от мен! — нареди той на Тас.

Кендерът послушно увисна на ръкава му.

Палин започна да рецитира заклинанието.

— „Твойто време си е твое…“

Опита се да обърне покритото със скъпоценни камъни лице на медальона нагоре. Нещо не беше точно както трябва. Изглежда в механизма имаше някаква засечка. Палин натисна малко по-силно от обичайното и предната плочка се плъзна.

— „Макар да си го изоставил…“

Магьосникът я придвижи отдясно наляво. Почувства как нещо остърга, но плочката все пак се измести.

— „Въртящи се безспир…“

Сега се очакваше, че задната пластина трябва да падне и да оформи две съединени помежду си сфери. За негово изумление обаче задната пластина просто се откачи и изтрака на пода.

— Опа — рече Тас и се загледа как сферичната пластина се върти като полудяла около себе си на пода. — Нарочно ли го направи?

— Не! — възкликна Палин. В ръцете си държеше другата половина на пластината и се взираше ужасено към онази на пода.

— Ето, аз ще я поправя! — Тас услужливо вдигна счупената част.

— Дай ми я! — отне му я магьосникът. Той се втренчи безпомощно в пластината и опита да я напасне в необходимото положение. Лостчетата не влизаха. Усети как го връхлита замъгляващото усещане за страх. Произнесе последния стих още веднъж, почти панически: — „Въртящи се безспир!“ — Разтърси цялото устройство и изкрещя гневно и заповедно: — Работи! Работи, проклето да си!

Веригата изпадна и се изплъзна през опитващите да я задържат пръсти, за да остане на земята като проблясваща сребърна змия. Основният лост все така не успяваше да влезе обратно в сферата. Скъпоценните камъни намигаха и искряха в слънчевите лъчи. След което стаята потъна в мрак, а светлината от скъпоценностите изчезна. Драконовите криле бяха погълнали слънцето.

Палин Маджере стоеше в Цитаделата на светлината и държеше в осакатените си ръце останките от Устройството за Пътуване във времето.

„Мъртвите! — бе казала Златна Луна. — Мъртвите ни пресушават, те крадат силата и магията ни!“

Отново видя баща си и реката от души, която протичаше край него. Сън. Не, не сън, а самата реалност. Златна Луна бе опитала да ги предупреди.

— Ето какво не е наред с магията! Ето защо заклинанията ми не се получават. Те изсмукват магическите ми сили. Те са навсякъде край нас. Докосват ме с ръце и устни…

Усещаше ги съвсем ясно. Докосването им бе като паяжина, която полепва по кожата ти. Или като крила на насекоми, както му се бе сторило в дома на Лорана. Поне вече бе наясно. Загубата на магията. Не той бе изгубил магията си. Мъртвите я изсмукваха от него.

— Е — каза Тас. — Сега поне драконесата няма да получи артефакта.

— Не — съгласи се тихо Палин. — Ще получи нас.

И макар да не ги виждаше, можеше да усети присъствието на мъртвите навсякъде около себе си, които се хранеха.

Загрузка...