14 Маскарадът

Докато за негов най-голям срам влачеха Бича на Ансалон в неизвестна посока, само на няколко мили от него, в Квалиност, Говорителят на Слънцето и владетел на народа на Квалинести, даваше бал с маски. Маскарадът бе нещо относително ново и непознато за елфите — човешки обичай, представен им за пръв път от самия Говорител, чиято кръв имаше нещо общо с чуждата раса благодарение на неговия баща, Танис Полуелф. Елфите по правило презират навиците на човеците, но маскарадът ги очароваше. Гилтас го бе въвел през 21-ва година в чест на възкачването си на трона, около двайсет години по-рано. Честването се бе превърнало в традиция и понастоящем се смяташе за връхната точка на социалния живот през годината.

Поканите за важното събитие се намираха трудно и елфите ги ценяха. Обикновено идваха членовете на Дома на Краля, Водачите на Дома, всички от Талас-Ентия — Сенатът на елфите, — както и мрачните рицари, истинските управници на Квалинести. В добавка присъстваха двайсет девойки-елфи, подбирани лично от префект Палтейнон, бивш член на Сената, а понастоящем главен магистрат, назначен да наглежда Квалинести от самите мрачни рицари. Привидно Палтейнон изпълняваше длъжността на съветник и наставник на Гилтас. Но в столицата бе по-добре известен с духовития прякор „Кукловода“.

Младият владетел Гилтас все още не беше женен и засега тронът оставаше без наследник, а и скоро не се очакваше такъв. Не че младежът изпитваше някаква особена неприязън към брака, но изглежда все не можеше да се престраши за подобна стъпка. Женитбата е важно решение, казваше на придворните той, и не бива да бъде предприемана, без да си я обмислил изключително внимателно. Ами ако допуснеше грешка и избереше неправилната съпруга? Така целият му живот би могъл да се провали, да не говорим за живота на нещастната девица. Не ставаше дума за любов. Никой не очаква от един крал да бъде влюбен в жена си. Бракът му имаше за цел политическо единство; това схващане Палтейнон поддържаше особено стриктно, така че вече бе избрал няколко момичета, които бяха особено обещаваща партия и произхождаха от най-изтъкнатите (и богати) фамилии в Квалинести.

През последните пет години Префектът лично бе привиквал на маскарада по двайсет девойки, за да ги представи за одобрение на Говорителя на Слънцето. Гилтас танцуваше с тях, заявяваше, че ги харесва до една, съзираше във всяка по някое добро качество, ала така и не можеше да реши. Палтейнон контролираше по-голямата част от живота на Говорителя — също прочут под името „марионетния крал“, — но нямаше как да принуди Негово величество да си избере съпруга.

Беше почти един след полунощ. Говорителят бе танцувал с всяка от девиците по веднъж, за да угоди на своя наставник, но с никоя втори път, понеже втори танц би значел, че е направил избор. След всеки танц кралят се оттегляше на мястото си и наблюдаваше празненството с объркано изражение, сякаш решението коя от красивите жени да бъде следваща го хвърляше в мрачно отчаяние и напълно разваляше удоволствието му от забавата.

Двайсетте девици му мятаха прикрити погледи, като всяка тайно се надяваше владетелят да е харесал нея повече от останалите. Гилтас бе красавец. Човешката му кръв почти не се забелязваше, като единственият белег за това наследство се бе появил по време на съзряването му и се проявяваше в малко по-ясно изразената брадичка — нещо рядко срещано при мъжете елфи. Косата му — твърдеше се, че била негова гордост — стигаше до раменете и имаше цвета на мед. Очите му бяха големи и бадемовидни. Слабостта, която го съпътстваше неотклонно, правеше лицето му бледо. Усмихваше се рядко и едва ли някой би могъл да го вини за последното, понеже всички знаеха, че животът му е като на пленена птица. Чисто и просто му казваха какво и кога да говори. А когато се налагаше да мълчи, покриваха клетката със сукно.

Така че не беше за чудене, че Гилтас бе нерешителен, колеблив, привързан към самотата, четенето и писането на поезия — изкуство, към което се бе насочил преди три години и в което притежаваше несъмнен талант. Сега кралят седеше на своя изработен в отдавна отминали времена трон, чиято облегалка символизираше изгряващо слънце, украсено със злато, и наблюдаваше танцуващите неспокойно, сякаш вече нямаше търпение да избяга обратно към тишината на личните си покои и щастието на своите рими.

— Негово величество изглежда в необичайно приповдигнат дух тази вечер — забеляза префект Палтейнон. — Обърнахте ли внимание колко благосклонно се отнесе с най-голямата дъщеря на водача на гилдията на търговците на сребро?

— Не съвсем — отвърна наместник Медан, командващ окупационните части на Рицарите на Нерака.

— Уверявам ви, че беше така — настоя раздразнено Палтейнон. — Вижте само как я следи с поглед.

— Струва ми се, че Негово величество гледа или в пода, или в обувките си — коментира Медан. — Ако изобщо някога възнамерявате да имате своя наследник за трона, Палтейнон, най-добре да уредите женитбата сам.

— Бих го сторил — измърмори префектът, — но законът на елфите диктува, че единствено членовете на семейството могат да уреждат брака, а майка му упорито отказва да се намеси, освен ако синът й сам не промени решението си.

— В такъв случай най-добре се молете Негово величество да живее дълго, дълго време — каза Медан. — Вярвам, че тъкмо такъв ще бъде случаят. Грижите се твърде отблизо и старателно за нуждите му. Не можете да го вините, Палтейнон — допълни наместникът. — В края на краищата, Негово величество е точно копие на онова, в което вие и сенатор Рашас искахте да го превърнете: младеж, който не смее да се изпикае, без предварително да е получил разрешението ви.

— Здравето на Негово величество е твърде крехко — отвърна сковано събеседникът му. — Длъжен съм да го отменям от тежестите и отговорностите, които има като владетел на елфическата нация. Клетият младеж. Треската е чест негов спътник. Човешка кръв, знаете как е, наместник. Известна е със своите слабости. А сега, ако ме извините, ще отида да отдам почитта си на Негово величество.

Наместникът, който бе човек, се поклони безмълвно, а префектът, чиято маска, съвсем подходящо в случая, представляваше стилизирана граблива птица, отиде да се погрижи за младия крал. От политическа гледна точка Медан смяташе префект Палтейнон за изключително полезен. От лична — за невероятно противна личност.

Наместник Алексиъс Медан бе на петдесет и пет години. Беше встъпил на служба в Ордена под водачеството на лорд Ариакан още преди Войната на Хаоса, която бе сложила край на Четвъртата епоха и довела началото на Петата. Трийсет години по-рано именно Медан бе носил отговорността за нападението над Квалинести и пак на него се беше паднало да приеме признанието за поражение на елфите. Оттогава насам той неизменно оставаше начело. Управлението на Медан беше стриктно и безцеремонно, когато от последното възникнеше нужда, но не и безпричинно жестоко. Вярно, елфите напоследък разполагаха със съвсем малко лични свободи, но наместникът не смяташе това за голяма беда. За него свободата беше просто опасна теория, която не носеше нищо друго освен хаос, анархия и разединение на обществото.

Дисциплина, ред и уважение — това бяха боговете на Медан сега, след като Такхизис, в отсъствието на каквито и да било дисциплина и уважение, ги бе предала, превръщайки някога лоялните й рицари в шайка абсолютни идиоти. Наместникът налагаше дисциплина и ред на хората от Квалинести. Налагаше ги и на своите рицари. Но над всичко останало, Медан налагаше дисциплина и ред на самия себе си.

Сега той с отвращение наблюдаваше как Палтейнон се покланя на краля. И понеже му бе прекалено добре известно, че този външен израз на смирение е чисто и просто представление, обърна гръб и на двамата. Почти съжаляваше младия Гилтас.

Танцуващите гости се въртяха около наместника, облечени като лебеди и мечки, и като всяка известна птица или животно, за които можеше да се сети човек. Навсякъде гъмжеше от палячовци и клоуни — не по-малко разноцветни и весели от гостите в тълпата. Принципно Медан присъстваше на маскарада, понеже протоколът го изискваше, но упорито отказваше да носи костюм или маска. Още преди години беше придобил навика да се облича с елфически дрехи. Намираше свободните им тъкани за особено подходящи в умерения климат на Квалинести. И понеже беше единственият, който носеше такива дрехи на маскарада, сам имаше странното чувство, че изведнъж е заприличал на елф повече от всички други край себе си.

Наместникът се отдалечи от сгорещената и шумна танцова площадка и почти с облекчение избяга в градината на двореца. Не допускаше телохранители до себе си. Мразеше да бъде следван навсякъде от рицари в подрънкваща броня. И бездруго не се страхуваше твърде много за живота си. Жителите на Квалинести със сигурност не го обичаха, но бе надживял не един и два опита за убийство. Можеше и сам да се грижи за себе си, вероятно по-добре от всеки телохранител. Смяташе, че няма голяма полза от рицарите, които в днешно време взимаха в Ордена — намираше ги за недисциплинирани, невъзпитани, за крадци, убийци и бандити. В интерес на истината, Медан беше готов да обърне гръб на всеки елф в по-голяма степен, отколкото би се доверил на някой от своите хора.

Нощният въздух бе изпълнен с мекия парфюм от аромата на рози, гардении и портокалови цветове. В клоните на дърветата пееха славеи, а песните им се преливаха с мелодията на арфата и лютнята. Музиката му беше позната. Зад него, в Небесната зала, красивите млади девойки изпълняваха своя традиционен танц. Изкушен от красотата на музиката, наместникът спря и се обърна. Девойките изпълняваха Кванишо — Променада на Пробудата, танца, за който твърдяха, че подлудявал от страст мъжете-елфи. Зачуди се дали ще има някакъв ефект върху краля. Може би щеше да го подтикне да съчини поема.

— Наместник Медан — произнесе нечий глас до него.

Медан изненадано извърна глава.

— Уважавана Майко на нашия Говорител — отвърна и се поклони.

Лорана протегна ръка, която бе бяла, слаба и благоуханна като цвят на камелия. Медан я пое и поднесе към устните си.

— Не е необходимо — каза му тя. — Съвсем сами сме. Подобни формални обръщения не са необходими между… Как да се изразя? „Стари врагове“?

— Уважавани противници — изрече с усмивка той и не без известна съпротива си наложи да пусне ръката й.

Наместник Медан не бе женен за нищо друго освен за своята длъжност. Не вярваше в любовта и я смяташе за пукнатина в бронята на мъжа, която го оставя уязвим и отворен за атака. Той се възхищаваше от Лорана и изпитваше респект към нея. Смяташе, че е красива по начина, по който смяташе за красива и градината, в която се намираха. И я намираше за изключително полезна, когато опреше до разплитане на фино изтъканата паяжина, която елфите наричаха свое правителство. Използваше я с пълното съзнание, че на свой ред и тя използва него. Изцяло задоволително и взаимноизгодно съжителство.

— Повярвайте ми, мадам — каза тихо той. — Намирам антипатията ви към мен за далеч по-приятна от приятелството на други.

Той погледна многозначително обратно към двореца, където Палтейнон тъкмо се навеждаше към ухото на младия крал и му шепнеше нещо.

Лорана проследи погледа му.

— Разбирам ви, наместник — отговори. — Вие сте представител на организация, която според собствените ми критерии е изцяло отдадена на злото. За моя народ вие сте покорител и потисник. Освен това сте съюзник на най-ужасния ни враг, който е решен да ни унищожи до крак. И все пак ви вярвам повече, отколкото вярвам на мъжа до сина си. — Тя рязко обърна гръб на двореца. — Гледката не ми се нрави, сър. Имате ли нещо против да се разходим до разсадника?

Медан нямаше нищо против да прекара една красива, огряна от луната нощ сред най-омагьосващата земя на Ансалон в компанията на най-омагьосващата жена, която тази земя можеше да предложи. Тръгнаха мълчаливо по алеята, настлана с натрошен мрамор, блестящ като подобие на надвисналите звезди по небето. Ароматът на орхидеите насищаше въздуха опияняващо.

Кралският разсадник бе постройка, изградена от кристал и изпълнена с растения, чиято деликатна природа не би могла да преживее дори в относително меките зими на Квалинести. Разсадникът се намираше на известно разстояние от двореца. През цялото време Лорана запази мълчание. Медан чувстваше, че не му е позволено да нарушава това мълчание, така че просто вървеше редом с нея. Двамата най-сетне приближиха постройката на разсадника. Неизброимите й кристални повърхности отразяваха луната така, сякаш в небето беше надвиснала не една, а стотици малки луни.

Влязоха през кристалните врати. Въздухът бе натежал от дъха на растенията, които се размърдаха и зашумяха, като че ли приветстваха появата им.

Тук звуците от музика и смях не се чуваха въобще. Лорана въздъхна дълбоко и задиша наситения с аромати топъл, влажен въздух.

Тя пое в ръка цвета на една орхидея и я обърна към лунните лъчи.

— Прелестна — отбеляза Медан, за да изрази възхищението си от растението. — И моите орхидеи се развиват добре, особено тези, които получих от вас, но не мога да ги накарам да се разлистят също като тези.

— Време и търпение — каза Лорана. — Както във всичко друго. Но за да продължим по-раншния си разговор, наместник, ще споделя с вас защо ви уважавам повече от Палтейнон. Макар понякога да не ми е лесно да се вслушвам в думите ви, вярвам, че говорите искрено. Никога досега не сте ме лъгали, дори когато една лъжа би ви свършила далеч повече работа от истината… Докато думите на Палтейнон се изплъзват от устата му, падат на земята и пропълзяват под първия камък.

Медан се поклони в знак на благодарност към изказания комплимент, но поведението му подсказваше, че това е всичко и няма желание да разрушава допълнително образа си на човек, който държи Квалинести под своя контрол. Реши да смени темата:

— Изоставихте празнуващите твърде рано, мадам. Надявам се, че се чувствате добре? — попита учтиво.

— Не успях да понеса горещината и целия шум — отвърна Лорана. — Предпочетох градината заради тишината.

— Вечеряхте ли? — осведоми се наместникът. — Желаете ли да изпратя някого за храна и напитки?

— Не, наместник, но ви благодаря. Откривам, че напоследък апетитът ми е ужасен. Но ще ви бъда благодарна, ако поне за известно време ми правите компания, стига задълженията да не ви зоват другаде.

— При очарователен събеседник като вас, не мисля, че дори смъртта би могла да ме отзове точно сега — отговори той.

Лорана го погледна бързо изпод ниско спуснати клепки и се усмихна едва-едва:

— По правило човеците не са надарени с дар слово като вашето. Твърде дълго сте се застояли в обкръжението ни, наместник. Всъщност ми се струва, че вече сте много повече елф, отколкото човек. Обличате се като нас, говорите безгрешно езика ни и сте способен да оцените както музиката, така и поезията ни. По ваша заповед бяха въведени закони, които опазват горите — закони, които са далеч по-строги, отколкото ние самите бихме допуснали. Може би все пак съм сгрешила — добави на шега. — Може би в крайна сметка вие сте покореният, а ние покорителите.

— Ето, че сега ми се подигравате, мадам — отвърна Медан. — И вероятно ще се смеете от сърце, когато призная, че навярно не сте далече от истината. Преди да дойда в Квалинести, бях сляп за красотата на природата. Дървото беше нещо, което използвах, за да построя крепост или да направя дръжка за бойната си брадва. Единствената музика, на която бях способен да се наслаждавам, беше бойният призив на барабана. Единственото ми четиво бяха заповедите, пристигащи от щаба на Ордена. Признавам без всякакви уговорки, че се присмях, когато за пръв път навлязох в земите ви и видях един елф да говори уважително на някакво дърво. Но ето че през една пролет, след като бях живял тук в продължение на седем години, открих, че с нетърпение очаквам цветята в градината ми да разцъфнат отново и че с наслада си задавам въпроса дали розовите храсти, насадени през изминалата година от градинаря ми, ще се покрият с цвят. Точно по същото време открих и че в ума ми отекват песните на арфиста, след което се насочих към изучаване на поезията ви, за да науча думите… Ако трябва да говоря истината, мадам Лораланталаса, вярно е — обичам страната ви. И тъкмо поради това — допълни с помрачено лице — правя всичко възможно да я предпазя от гнева на драконесата. Ето защо се налага да се разправям безкомпромисно с онези от вас, които въстават срещу властта ми. Берил само си търси извинение, за да унищожи земите ви. Със съпротивата, терористичните действия и саботажите срещу нашите части, бунтовниците заплашват да донесат разруха и нещастие над цял Квалинести.

Медан нямаше представа на колко ли години е Лорана. Може би стотици. И все пак тя продължаваше да бъде все така красива, както когато бе носила прозвището Златния генерал, повела армиите на светлината срещу Такхизис по време на Войната на копието. Наместникът познаваше стари войни, които продължаваха да говорят за нейния кураж в битката и за това, че е способна да поведе напълно деморализирана войска и да постигне нечувана победа. Искаше му се двамата да се бяха познавали тогава, макар че със сигурност щяха да бъдат от двете страни на барикадата. Искаше му се поне за миг да я зърне отново в боя, възседнала своя дракон, със златна коса, която се развява като знаме пред армията й.

— Казвате, че се доверявате на честта ми, мадам — продължи и изпълнен с внезапен прилив на искреност, взе ръката й в своята. — Ето защо трябва да ми повярвате, когато твърдя, че работя ден и нощ, за да предпазя Квалинести. Тези бунтовници не улесняват ни най-малко задачата ми. Драконесата научава за техните нападения и непокорство и това я дразни още повече. Вече говори пред всеки и на висок глас, че се чуди защо прахосва време, усилия и пари в управление на такива непокорни поданици. Правя всичко по силите си, за да я успокоя, но вярвам, че търпението й е на изчерпване.

— Защо ми казвате всичко това, наместник Медан? — попита Лорана. — Какво общо имат думите ви с мен?

— Мадам, ако имате поне някакво влияние над тези бунтовници, умолявам ви, спрете ги. Кажете им, че дори действията им да имат някакъв краткотраен ефект върху мен и моите части, то в дългосрочен план вредят единствено на собствения си народ.

— И какво ви кара да смятате, че аз, Кралицата-майка, имам нещо общо с някакви бунтовници? — попита тя. Бузите й бяха поруменели, а очите й блестяха.

За момент Медан си позволи да се наслади с възхищение на великолепната гледка, след което отговори:

— Нека го кажем по този начин: трудно ми е да повярвам, че някой, който се е сражавал така упорито с Мрачната царица и нейните слуги преди петдесет години по време на Войната на Копието, сега просто се е отказал от борбата.

— Грешите, наместник — протестира Лорана. — Вече съм стара, твърде стара за подобни глупости. Не, сър — даде му знак да замълчи тя, — знам какво ще кажете. Ще кажете, че приличам на млада девойка по време на първия й танц. Запазете красивите комплименти за онези, които имат желание да ги слушат. Понеже аз нямам. Не са ми останали нито сърце, нито душа за сражения и за непокорство. Сърцето ми е в гробницата, където лежи Танис, моят съпруг. Единственото от значение за мен сега е моето семейство. Искам да видя сина си щастливо оженен и да държа в ръцете си внуци. Искам страната ми да се радва на мир и за да осигуря този мир, съм готова да платя за него.

Медан я огледа със съмнение. В думите й се долавяше истина, но знаеше, че Лорана не му се доверява изцяло. В дните след войната тя се бе превърнала в умел дипломат. Умееше да казва на хората онова, което искаха да чуят и в същото време да ги принуждава да вярват в същото, в което вярва и тя. Независимо от всичко обаче, щеше да бъде изключително невъзпитано да изрази открито съмнение в казаното от нея. Но ако наистина вярваше в собствените си думи, Медан можеше единствено да я съжалява. Синът, когото Лорана обичаше така сляпо, бе най-обикновено безгръбначно, което с часове не успяваше да реши дали на официалния обяд да поднесат ягоди или боровинки. Гилтас едва ли някога щеше да направи сам толкова важна стъпка, като решението за една женитба. Освен, разбира се, ако някой друг не му избереше годеницата.

Лорана извърна глава, но не и преди Медан да забележи сълзите в бадемовидните й очи. Той отново насочи разговора към орхидеите. Опитваше се съвсем сам да отгледа такива в собствената си градина, но с почти никакъв успех. Продължи да говори за орхидеи, за да й даде време да се овладее. Кралицата докосна очи с ръка и това сякаш й бе напълно достатъчно, за да се съвземе. Сетне му препоръча собствения си градинар — истински вълшебник в отглеждането на орхидеи.

Медан с удоволствие прие предложението. Двамата прекараха в разсадника още близо час, потънали в обсъждане на силните коренища и лъскавината на листата.



— Къде е благородната ми майка, Палтейнон? — попита Гилтас, Говорителят на Слънцето. — През последния час не я видях никъде.

Кралят бе облечен в костюма на елф-съгледвач, целия в зелено и кафяво — цветове, които му отиваха. Изглеждаше доста впечатляващо, макар малцина съгледвачи да биха предпочели да изпълняват задълженията си пременени в ръчно изработени чорапи и риза от най-фина коприна, кожена ризница със златен релеф и подходящи за нея ботуши. В едната си ръка държеше чаша вино, но едва-едва я докосваше с устни, и то единствено от учтивост. Всички знаеха, че виното причинява силно главоболие на Гилтас.

— Струва ми се, че майка ви се разхожда в градината, Ваше величество — отговори префект Палтейнон, който рядко изпускаше нещо от случващото се в Дома на Краля. — Спомена, че се нуждае от глътка свеж въздух. Желаете ли да я повикат? Ваше величество не изглежда добре.

— Да, чувствам се зле — каза Гилтас. — Благодаря ти за любезното предложение, Палтейнон, но не е необходимо да я безпокоиш. — Очите му потъмняха и той се загледа към танцуващата тълпа с нещо като завист. — Мислиш ли, че някой ще си направи погрешен извод, ако се оттегля точно сега? — попита тихо.

— Може би един танц ще развесели Негово величество? — предложи Палтейнон. — Вижте там, прекрасната Амиара ви се усмихва. — Префектът се наведе над краля и зашепна: — Баща й е сред най-богатите елфи в Квалинести. Търговец на сребро, нали разбирате? А тя е направо очарователна.

— Да, така е — съгласи се без всякакъв интерес Гилтас. — Но не съм в състояние да танцувам. Чувствам слабост и замайване. Боя се, че е най-добре да се оттегля.

— Но разбира се, щом Ваше величество наистина не е добре — каза неохотно префектът. Може би Медан все пак имаше право. След като сам бе превърнал младежа в безгръбначно, не би могъл да очаква от него да ходи по някакъв друг начин освен на четири крака. — Ваше величество е напълно в правото си да почива през целия утрешен ден. Междувременно, можете да разчитате на мен. Ще се погрижа за всички неотложни държавни дела.

— Благодаря ти, Палтейнон — произнесе тихо Гилтас. — Ако наистина не съм ти необходим, утре смятам да поработя върху дванайсета песен от новата си поема.

Той се изправи. Музиката мигом спря. Танцуващите замръзнаха по средата на вихреното си завъртане. Мъжете се поклониха, а жените направиха реверанс. Девойките го наблюдаваха в очакване. Гилтас очевидно се притесни, когато забеляза погледите им. Младежът наведе глава, слезе от подиума и забързано се насочи към вратата, водеща към покоите му. Личният му паж вървеше пред него, понесъл голям запален свещник, за да осветява стъпките на Негово величество. Девойките започнаха да вдигат рамене и да се оглеждат за нови партньори. Музиката зазвуча от мястото, на което бе прекъснала, а тълпата продължи своя танц.

Като мърмореше гневно под нос, префект Палтейнон се насочи към масата с освежителните напитки и храната.

Преди да напусне залата, Гилтас се озърна, а по устните му се разля едва забележима усмивка. Сетне се обърна и последва меката светлина от свещника през смрачените коридори на двореца. Тук вече не се натъкваха на повече умилкващи се придворни поради простата причина, че никой не можеше да влезе, без изричното разрешение на Палтейнон. Префектът живееше в постоянен страх, че един ден някой ще успее да се промъкне и да изтръгне конците на марионетката от ръцете му.

Най-сетне свободен от кикота и шепота на тълпата, Гилтас въздъхна дълбоко и облекчено. Новоиздигнатият дворец на Говорителя беше голям и просторен — обиталище, чиито стени и тавани се образуваха изцяло от живи, любящо склонени и оформени според желанието на строителите дървета. Гоблените всъщност бяха изработени от истински цветя и други растения; дъхави произведения на изкуството, които се променяха всекидневно в зависимост от периода си на цъфтеж. Подовете на някои помещения, като например в балната зала и в залата за аудиенции, бяха покрити с мрамор, но по-голямата част от личните покои и коридорите, извиващи се покрай огромните дървесни дънери, бяха изцяло обрасли с ароматни растения.

Жителите на Квалинести смятаха двореца за истинско чудо. По лично настояване на Гилтас, нито едно дърво от първоначалния терен не бе отсечено, така че строителите бяха вложили огромни усилия и невероятна изобретателност в оформянето на вътрешния интериор. Никое дърво не стоеше неестествено изкривено, нямаше стълбища в реалния смисъл на думата и клоните растяха по нормален начин, дори и вследствие на това понякога някои от стаите да изглеждаха по-мрачни от необходимото. В крайна сметка, растенията очевидно оценяваха отношението на младежа, понеже вирееха и избуяваха за радост и наслада на окото. Все пак обаче, резултатът приличаше по-скоро на случайно нахвърлян лабиринт от листати коридори, из които незапознатите посетители на двореца можеха да се лутат с часове.

Кралят мълчаливо крачеше със сведена глава и скръстени зад гърба си ръце. Често го виждаха да кръстосва залите на двореца именно в това състояние на ума и тялото. Известно беше, че в такива моменти обикновено обмисля някоя рима или се опитва да улови ритъма на поредната строфа, така че слугите дори не се опитваха да го прекъснат. Онези, които го срещаха, просто се покланяха и отминаваха, без да кажат дума.

През тази нощ всичко изглеждаше притихнало. Шумът от музиката и танците все още се чуваше, но извънредно приглушени от плътно сплетените над главите им клони. Кралят вдигна глава, огледа се и след като не видя никой наблизо, се приближи до личния си прислужник.

— Планшет — произнесе тихо на човешкия език, който малцина говореха, — къде е наместник Медан? Мисля, че го зърнах да отива в градината.

— Така е, Ваше величество — отговори слугата на същия език и без да се обръща, в случай, че някой ги наблюдаваше. Шпионите на Палтейнон бяха навсякъде.

— Неприятно — намръщи се Гилтас. — Ами ако още се помайва там?

— Майка ви забеляза и го последва незабавно, Ваше величество. Ще го държи зает поне още известно време.

— Прав си — усмихна се младежът. Малцина довереници бяха виждали подобна усмивка на лицето му. — Медан няма да ни притеснява тази вечер. Готово ли е всичко?

— Опаковал съм храна, достатъчна за два дни, Ваше величество. Скрих раницата в пещерата.

— А Кириан? Знае ли тя къде ще бъде срещата ни?

— Да, Ваше величество. Оставих съобщението на обичайното място. Когато на следващата утрин проверих, беше изчезнало. На мястото му намерих червена роза.

— Както винаги, си се справил чудесно, Планшет — изрече кралят. — Не зная какво бих правил без теб. Между другото, може ли да получа тази роза?

— В раницата на Ваше величество — отговори слугата.

Двамата прекратиха разговора. Бяха стигнали до личните покои на Говорителя. При появата на Гилтас кралските гвардейци Кагонести — привидно телохранители на Негово величество, но в действителност затворническа стража — му отдадоха чест. Младежът не им обърна внимание. Гвардейците бяха на издръжка при Палтейнон и съответно му докладваха за всяка стъпка на краля. В спалнята вече го очакваше прислугата, за да му помогне в преобличането и да го подготви за лягане.

— Негово величество не се чувства добре — обяви Планшет, докато оставяше свещника на една маса. — Ще се погрижа лично за него. Свободни сте.

Гилтас, пребледнял и отслабнал, попи устни с дантелената си кърпичка и незабавно се отпусна на леглото, без дори да си направи труд да свали ботушите си. Планшет щеше да му направи тази услуга. Слугите и не очакваха друго след тазвечерното празненство. Крехкото здраве на краля беше пословично. Елфите се поклониха и излязоха.

— Никой не бива да безпокои Негово величество — каза през вратата Планшет, след което я затвори и заключи.

Гвардейците разполагаха с ключ, но го използваха изключително рядко. В миналото проверките за присъствието на младия крал бяха редовни. Тъй като винаги го откриваха там, където се предполагаше, че трябва да бъде — болен, настанен в леглото и умислен над поредната си поема — бяха решили, че те са чисто и просто загуба на време.

Планшет остана заслушан до вратата, докато стражите се успокоят и отново се върнат към хазартните игри, с които убиваха безкрайните отегчителни часове на пост. Пажът кимна удовлетворено, прекоси стаята и разтвори широко вратите, водещи към балкона, за да погледне навън.

— Всичко е наред, Ваше величество.

Гилтас скочи от леглото и се насочи към прозореца.

— Знаеш какво да правиш, нали?

— Да, Ваше величество. Възглавниците са приготвени, за да заемат мястото ви под завивките. Ще се преструвам, че сте в стаята. И няма да позволявам на никой да влиза.

— Много добре. Не се тревожи за Палтейнон. Няма да се появи чак до утре сутринта. Ще бъде прекалено зает да подписва името ми и да поставя кралския печат върху разни документи.

Гилтас се приближи до балюстрадата на балкона. Междувременно Планшет вече връзваше здраво едно въже за парапета.

— Ако всичко се развие както трябва, ще се върна до утре преди полунощ.

— Всичко ще бъде наред — увери го елфът. Беше с няколко години по-възрастен от Гилтас. Лорана лично го бе подбрала за прислужник на сина си. И ако префектът си бе направил труда да провери миналото му, щеше да установи, че Планшет дълги години е служил на мрачния Портиос. — Съдбата ви се усмихва, Ваше величество.

Младежът оглеждаше градината в търсене на някакво раздвижване. Той хвърли бърз поглед към прислужника:

— Имаше времена, когато може би щях да оспоря това твърдение, Планшет. Смятах се за най-несправедливо ощетения елф на света, уловен в собствените си суета, самонадеяност и страх. Имаше времена, когато гледах на смъртта като на единствен изход. — Той посегна импулсивно и стисна ръката на прислужника. — Ти ме накара да извърна очи от огледалото, Планшет. Ти ме принуди да загърбя отражението си и да огледам света край мен. А когато те послушах, видях как народът ми страда, смазан под черния ботуш, скрит в сенките на мрачни криле, изправен пред бъдеще, в което има единствено отчаяние и сигурно унищожение.

— Народът ви вече не живее без надежда — каза Планшет, като внимателно отдръпна ръката си, притеснен от проявеното внимание на краля. — Планът на Ваше величество ще успее.

Гилтас въздъхна.

— Да се надяваме, Планшет. Да се надяваме, че Съдба не се усмихва само на мен, а на целия народ.

Той бързо се спусна по въжето и леко скочи в градината. Прислужникът го наблюдава, додето фигурата на краля най-сетне изчезна в нощта. Сетне Планшет затвори вратите към балкона и се върна при леглото на младежа. Известно време подрежда възглавниците под завивките така, че ако някой погледне, да добие впечатлението за лежащо тяло.

— А сега, Ваше величество — каза високо, като взе една арфа и прокара пръсти през струните, — вземете лекарството си за сън, а аз ще посвиря, за да ви приспим.

Загрузка...