Епилог

Далече от мястото, където Мина спеше, пазена от войниците си, Гилтас наблюдаваше от Кулата на Говорителя на Слънцето как дневното светило се издига все по-високо в небето. Представи си как лъчите му позлатяват остриетата на маршируващата армия на Берил. Соламниецът Джерард бе предложил план — отчаян план, — и сега двамата с наместник Медан очакваха решението на Краля. В крайна сметка то или щеше да спаси неговия народ, или да причини пълното му унищожение. Гилтас щеше да вземе това решение. Щеше да го вземе, понеже бе техен крал. Но поне за момента му се искаше да не се налага да бъде онзи, който е. Вместо това просто гледаше как лъчите на слънцето играят по зелените листа на родните гори.

В Скелсий Тасълхоф и Палин наблюдаваха как Берил и нейните слуги се приближават все повече и повече. Свиреха тръби. Разнасяха се ужасени викове. Викове към Златна Луна, която не се виждаше никъде. Пръснатите парчета на магическото Устройство за Пътуване във времето, лежаха на пода, а немигащата светлина на скъпоценните камъни постепенно помръкваше в сянката на драконовите криле.

Златна Луна не виждаше нито слънцето, нито драконите. В този момент тя се намираше дълбоко под повърхността на океана, обгърната от мрак. Гномът ту идваше да я увещава за нещо, ту се стрелваше нанякъде, запотен, зает да бърше вода, да налива смазочно масло, да върти кранове и да напомпва мехове. Златна Луна не му обръщаше внимание. Мракът я бе погълнал напълно. Сега тя пътуваше на север заедно с реката на мъртвите.

Силваношей стоеше в Градината на Астарин и гледаше как лъчите на новороденото огнено слънце попарват корените на умиращото Дърво на Щита.

Разположил частите си на границата на Силванести, генерал Дога от Рицарите на Нерака наблюдаваше как същото това слънце просиява през кристалните отломъци на рухналия щит. А на следващата утрин, щом слънцето отново се издигна в небето и заблестя ясно и ярко, той даде заповед на войските си да потеглят.

Загрузка...