Драконите на сломеното слънце

3 Неочакван гост

Бурята бе изчезнала. Беше наистина странна буря. Враг, който връхлетя над Ансалон подобно на армия от нашественици, нанасяйки едновременни удари по всички краища на континента по едно и също време, само за да се изтегли в края на нощта, точно преди зазоряване. Слънцето изпълзя от мрака на раздираните от светкавици далечни облаци и величествено засия над синьото небе. Светлината и топлината раздвижиха унилите жители на Утеха и ги накараха да се подадат от домовете си, за да огледат нанесените щети.

Селцето не бе пострадало толкова много, колкото други части от континента, въпреки че и тук бурята сякаш беше положила специални усилия да премаже всяка съпротива. Могъщите валенови дървета бяха устояли на всяка от унищожителните мълнии, които ги поразяваха през отминалата нощ. На моменти върховете им пламваха, ала огънят така и не се бе разпространил из по-ниските клони и бързо отмираше. Клоните на дърветата се клатеха, брулени от свирепите ветрове, но някак бяха смогнали да удържат сгушените по тях домове. И наистина, реките се надигаха и преливаха, полетата се наводняваха, но къщите и хамбарите бяха останали по местата си.

Гробницата на Последните герои — красива постройка от бял и черен камък в покрайнините на града, бе понесла големи щети. Един от заострените й върхове бе поразен от мълния, а парчетата се бяха разпилели навсякъде по моравата наоколо.

Ала най-много бяха пострадали грубите временни жилища на бежанците, напуснали западните земи и заселили се на юг из местности, които само допреди година бяха свободни, но понастоящем започваха да изпитват силата на безогледната драконеса Берил.

Три години по-рано драконите, сражавали се помежду си за контрол над континента Ансалон, най-сетне бяха стигнали до нещо като нестабилно примирие. Постепенно те разбираха, че битките само изтощават силите им и бяха взели решение всеки да се задоволи със земите, които вече е придобил и да не подхващат нови войни. Пактът издържа в продължение на две години. Тъкмо тогава Берил забеляза, че магическите й способности са започнали да намаляват. В началото драконесата бе сметнала всичко за игра на собственото й въображение, ала колкото повече време минаваше, толкова по-силно се убеждаваше в противното.

Берил обвиняваше червената драконеса Малис за загубата на магията си — всичко това беше просто поредният коварен опит на нейната по-голяма и по-силна братовчедка да увеличи и бездруго неимоверното си богатство. Берил държеше отговорни и магьосниците на човеците, които все така криеха от нея Кулата на Върховното чародейство в Уейрит. В следствие на това драконесата неотклонно бе започнала да разширява контрола си и над техните земи. Правеше го бавно, за да не привлича излишно вниманието на Малис. Братовчедка й едва ли щеше да забележи, ако тук или там изгореше град или някой плячкосаше незначително село. Хейвън бе типичният пример за това. Поне засега Утеха оставаше незасегнат, но очите й го следяха изключително внимателно. Вече бе пристигнало нареждането й пътищата, водещи до него, да бъдат затворени, за да почувстват жителите му натиска, който възнамеряваше да окаже върху тях.

Бежанците, напуснали Хейвън след падането му, бяха увеличили популацията на Утеха поне три пъти над обичайния размер. Хората пристигаха, натоварили собствеността си на гръб или струпана на каруци и се пръскаха из домове, които старейшините бяха определили за „временно настаняване“. Набързо построените колиби бяха временни в истинския смисъл на думата, ала непрестанният поток от бежанци вече започваше да разрушава всички добри намерения на жителите на градчето. За нещастие, временните колиби се превръщаха в постоянни и срещу това нямаше какво да се направи.

Първият човек, който успя да се добере до лагера на бежанците на сутринта след бурята, беше Карамон Маджере. В конската кола, която караше, бяха натоварени хранителни припаси, дървен материал за поправка, сухи дърва за горене и топли одеяла.

Карамон вече прехвърляше осемдесетте — с колко точно едва ли някой можеше да каже, понеже и той самият вече беше изгубил броя на изминалите години. Понастоящем старият войн можеше да се нарече „патриарх“, както бе прието в Соламния за хора на неговата възраст. В неговия случай старостта беше настъпила като среща с благороден враг. Времето му бе изтекло постепенно и с достойнство, а не се беше опитало да го издебне от засада, да го прониже в гръб или да ограби здравия му разсъдък. В цветущо здраве, натежал, но не и прегърбен („Никога няма да се изгърбя, коремът ми не го позволява“ — обичаше да казва с гръмогласен смях), Карамон ставаше пръв в цялата къща, цепеше дърва и качваше огромните бъчви с пиво нагоре по стълбите.

За странноприемницата „Последен дом“ се грижеха двете му дъщери — единственото, от което старецът се бе отказал в своята напреднала възраст. Нищо обаче не му пречеше да продължава да работи зад тезгяха и все така да разказва незабравимите си преживелици. Лора се занимаваше със Странноприемницата, а Дезра, която имаше наклонност към приключенията, обикаляше пазарите в Хейвън и отвъд в търсене на най-добрия хмел за пиво, най-добрите съставки за медовина, че дори се нагърбваше и с превоза на джуджешка ракия чак от Торбардин. В мига, в който Карамон се подадеше на улицата, веднага биваше обграден от съседските деца. Наричаха го „Дядко“, катереха се по исполинските му рамене или го умоляваха да им разказва приказки за отдавнашни герои. Освен това беше и приятел на бежанците, които надали щяха да разполагат дори и с малкото, което имаха, ако той сам не се бе погрижил да получат дървен материал за колибите и не беше надзиравал строежа им. В последно време дори бе взел присърце идеята в покрайнините на Утеха да се издигне истинско селище, и то за постоянно, като лично настояваше, и ако трябва — сплашваше неподатливите към нововъведенията градски власти. Карамон Маджере не можеше да пристъпи по никоя от улиците на градчето, без да чуе името си, произнесено с обич или благословия.

Веднага щом се погрижи за бежанците, той отново се върна в Утеха, за да се увери, че всички са добре и за да повдигне духа на унилите и пострадалите през изминалата ужасна нощ. След като и тази работа бе свършена, Карамон най-после се зае със закуската си, която напоследък споделяше с един соламнийски рицар, чието присъствие му напомняше за двамата му сина, умрели по време на Войната на Хаоса.

Соламнийските рицари бяха основали свой гарнизон в Утеха в дните непосредствено след Войната. В началото гарнизонът беше съвсем малък и се поддържаше единствено с желанието Гробницата на Последните герои да не остава без почетна стража. По-късно размерът му бе увеличен, за да отговори на нарасналото влияние, което омразните дракони придобиваха из цял Ансалон.

Що се отнася до Берил — додето човеците от Утеха не се инатяха да плащат изисквания данък, множаха се и забогатяваха, за да могат да плащат още по-голям данък, тя нямаше нищо против тях и незначителното им селце. За разлика от драконите в предишни времена, намиращи особено удоволствие в убийствата, палежите и грабежите, драконесата бе открила, че веднъж опожарен, никой град не може да се развива нормално. Мъртвите не плащаха данъци.

Немалко хора си задаваха въпроса защо ли драконите, с техните невероятни магически способности, ламтят за богатства и определят налози. Ала Берил и Малис бяха лукави създания. Двете драконеси много добре разбираха, че ако упражняват прекалено силен натиск, ако извършват убийства и се излежават върху планини от кости, народите на Ансалон съвсем логично ще въстанат срещу тях и ще ги унищожат. В крайна сметка се оказваше, че повечето хора намират живота под игото им за относително комфортен и предпочитат нещата да си останат такива, каквито са.

Вярно, някои раси страдаха. Но ги сполитаха злини, които същите тези раси без съмнение си заслужаваха. Ако стотици кендери бяха загубили живота си, и още повече — своите домове, ако бунтовните елфи от Квалинести биваха измъчвани и хвърляни в затвора, какво общо имаха с тяхната съдба човеците? Освен това драконесите се грижеха сред тях винаги да има достатъчен брой шпиони и доносници, които да всяват несъгласие, да разпалват страхове и да следят за движението на всяка медна монета, предназначена за сандъците на Берил или Малис.

Карамон Маджере беше един от малцината, които открито изразяваха омразата си към тях и нуждата да се плащат налози. Той дори отказваше да го прави.

— Няма да отделя и капка пиво за тези демони — отговаряше разпалено на всеки, който го попиташе, което всъщност се случваше доста рядко, понеже хората знаеха, че наблизо винаги се навърта по някой доносник и усърдно си записва имената на недоволните.

Карамон беше непоколебим, но проблемът го тревожеше. Утеха започваше да се замогва, а и всички знаеха, че градът е доста по-богат от Хейвън. Данъците за градчето бяха едни от най-високите. Тика съвсем уместно бе отбелязала, че дялът, който не плащат те, излиза от джоба на другите граждани и поставя в тежка ситуация доста от жителите на Утеха. Старият войн не можеше да не се съгласи с мъдростта в думите й. В края на краищата, Карамон бе стигнал до съвсем новата идея сам да обложи с данък Странноприемницата. Парите, плащани от тях, се разпределяха измежду онези домове в градчето, които страдаха най-силно от „таксата на дракона“.

По този начин хората плащаха и неговия данък, а старейшините им възстановяваха парите и всички бяха доволни, включително и дракона.

Оставаше единствено взривоопасният въпрос с постоянното недоволство на Карамон, който не спираше да се оплаква на висок глас и да обяснява на всички колко мрази потисниците, понеже „ако само се съберем заедно, бихме могли да мушнем Берил в окото с драконово копие“. Ала когато няколко седмици по-рано Берил бе атакувала Хейвън под предлог, че защитава финансовите си интереси и несъбрани взимания, старейшините на Утеха бяха отишли при него, за да измолят на колене обещанието му да прекрати бунтовните приказки.

Впечатлен от очевидния им страх и загриженост, Карамон бе дал съгласието си да „понижи глас“ и старейшините си отидоха доволни от постигнатото. В действителност старият войн наистина понижи глас, но продължи да се оплаква. Единствената разлика в сравнение с преди беше, че сега не го правеше толкова гръмогласно.

Тъкмо тази сутрин Карамон преповтаряше възгледите си по този въпрос и пред младия соламнийски рицар.

— Ужасна буря, сър — каза рицарят, настанявайки се срещу него.

В далечния край на странноприемницата закусваше друга група от соламнийски рицари, ала Джерард ут Мондар демонстративно не им бе обърнал внимание. На свой ред и те се бяха направили, че не го забелязват.

— Задават се ужасни дни — съгласи се Карамон, докато също се наместваше на мястото си в дървеното сепаре — място, което бе излъскано до блясък от задните му части. — Но все пак ми се стори ободряваща.

— Татко! — възкликна възмутено Лора. Тръсна пред него чиния говеждо с яйца и купа овесена каша пред рицаря. — Как можеш да говориш така? Толкова много хора пострадаха. Чух, че някои къщи дори са били отнесени.

— Нямах точно това предвид — протестира с разкаян вид Карамон. — Наистина съжалявам за хората, които са пострадали, но нощес ми хрумна, че и леговището на Берил трябва здравата да се е поразтърсило. Бурята може дори да е подпалила опашката на старата кучка. Ето какво имах предвид. — Той хвърли разтревожен поглед към купата на рицаря. Джерард, сигурен ли се, че овесената каша ще ти бъде достатъчна? Мога да накарам Лора да ти изпържи малко картофи…

— Благодаря ви, сър, но това е всичко, от което имам нужда на закуска — отговори Джерард, както между другото отговаряше на съвсем същия въпрос на закуска от доста време насам.

Карамон въздъхна. Макар наистина да харесваше младежа, не можеше да разбере някой, който не се наслаждава на храната. Човек, който не можеше да се радва на прочутите пикантни картофи на Отик, едва ли умееше да се радва и на живота. Само веднъж досега се бе случвало Карамон да стигне дотам, и то само преди няколко месеца, когато бе починала неговата възлюблена съпруга Тика. Тогава старият войн просто бе отказал да се храни, което моментално хвърли целия град в смайване и ужас, превърнали се в безумна надпревара по готвене в опит да изнамерят нещо, което отново да го приобщи към живите.

Карамон отказваше да се храни, да върши обичайните си задължения и да говори. Или се размотаваше безцелно из целия град, или просто стоеше и се взираше невиждащо в цветните стъкла на странноприемницата — същата странноприемница, където за пръв бе срещнал червенокосата лудетина, която по-късно стана и негова спътница в живота, която бе държал в ръцете си като любовница, като приятел — неговото спасение в тежки мигове и мрачни моменти. Не можеше да пролее и една сълза за нея, не можеше да се насили да отиде при гроба й под валеновите дървета. Не искаше нито да спи в общото им легло, нито да изслуша съболезнователните писма на Лорана и Гилтас от Квалинести и на Златна Луна от Цитаделата на светлината.

Карамон бе отслабнал, кожата му се отпусна и придоби нездрав сивкав оттенък.

— Скоро ще я последва — разправяха хората от градчето.

И може би наистина щеше да стане така, ако не се бе случило по време на безцелното си скитане из Утеха да се натъкне на едно от децата на бежанците. Детето решително му препречи пътя, подавайки му парче хляб:

— Ето, сър — бяха думите му, — мама казва, че ако не се храните, ще умрете. Какво ще стане тогава с нас?

Карамон го изгледа изумено. После просто коленичи и взе детето в прегръдките си, избухвайки в дълго сдържани сълзи. Разказваше се, че след това старият войн изял хляба до последната троха, върнал се у дома и заспал в леглото, което толкова дълго поделяли двамата с Тика. На другия ден занесъл цветя на гроба й и изял закуска, която би заситила поне трима души. Отново се появила усмивката на лицето му, отново се чул смехът му, ала имало нещо в тази усмивка и този смях, което преди не били забелязвали в него. Не точно тъга, но някакво тъжно нетърпение.

Понякога, щом вратата на странноприемницата се отвореше, Карамон поглеждаше през нея към синьото слънчево небе и казваше съвсем тихо:

— Не се тревожи, любов моя. Не бързай. Няма да се бавя.

Джерард ут Мондар се хранеше дисциплинирано и без наистина да се интересува от вкуса на храната. Ядеше кашата, отказвайки да я подправя с кафява захар или канела, нито дори със сол. Храната помагаше на тялото му да се движи и нищо повече. Когато приключи с яденето, той пресуши чаша тарбиански чай и се заслуша в ужасяващия разказ на Карамон за бурята от предната нощ.

Другите рицари платиха сметката си, на минаване покрай тях поздравиха любезно Карамон, но се направиха, че не виждат неговия събеседник. Джерард сякаш изобщо не ги беше забелязал.

Старият войн проследи рицарите с очи и реши да прекъсне историята си, точно на мястото когато по небето пропълзяваше най-голямата мълния, която някой някога бе виждал:

— Оценявам факта, че споделяш времето си със стар дядка като мен, Джерард, но ако предпочиташ да закусваш заедно с приятелите си…

— Те не са ми приятели — отговори младият рицар без каквато и да е горчивина, сякаш просто излагаше фактите. — Предпочитам да се храня с разумни и здравомислещи хора. — Той вдигна чашата си по посока на Карамон.

— Просто ми се струваш малко… — старият войн замълча, дъвчейки енергично пържолата си. — Самотен — измърмори с пълна уста. Преглътна и набучи на вилицата си друго парче говеждо. — Трябва да си намериш приятелка или… или например жена…

Джерард изсумтя.

— Коя жена би погледнала мъж с лице като това? — Рицарят с отвращение огледа отражението си в силно излъсканата калаена чаша.

Джерард беше грозен; този факт просто не можеше да се отрече. Още на младини лицето му бе обезобразено от болест, а носът му — счупен и зараснал накриво при сбиване със съседче на десетгодишна възраст. Косата му бе жълта — не руса, нито просто светла, а сламеножълта. В действителност беше и оплетена като слама и не искаше да застане мирно при каквито и да е обстоятелства — просто стърчеше във всички посоки. За да избегне външната прилика с плашило, както го бяха наричали за по-кратко на младини, Джерард се подстригваше възможно най-ниско.

Единственото хубаво нещо в него бяха очите, които бяха стряскащо — или, както някои биха се изразили, тревожно сини. Но понеже в тях рядко се долавяше топлота и тъй като те винаги се съсредоточаваха върху онова, което гледаше, с изключително внимание без да мига, синеокият Джерард по-скоро отблъскваше, отколкото привличаше хората.

— Ба! — с едно махване на вилицата си Карамон прати по дяволите всичката красота и миловидност на света. — Жените не ги е грижа как изглежда един мъж. Те търсят смелост и достойнство. А за един млад рицар на твоята възраст… На колко години си?

— Видял съм двадесет и осем години от живота си, сър — отвърна Джерард. Той довърши остатъците от кашата и бутна купата настрана. — Двадесет и осем скучни и напълно пропилени години.

— Скучни? — Карамон беше скептичен. — И, казваш, си бил рицар? И аз съм преживял една-две битки. Мога да кажа, че бяха всякакви, но не и скучни, нито една от тях…

— Никога не съм влизал в битка, сър — каза Джерард и този път в гласа му се долавяше горчивина. Той се изправи и подхвърли една монета на масата. — Ако ме извините, днес трябва да поема смяната си пред гробницата. Нали знаете, Средиден е, а по това време на годината за празниците идват онези ужасни хулигани, кендерите. Заповядано ми е да се явя един час по-рано. Желая ви лек и приятен ден, сър, и благодаря за компанията.

Той се поклони сковано, след което се обърна на пети и — сякаш вече бе влязъл в ролята си на маршируващ гвардеец пред гробницата — излезе навън. Карамон остана заслушан, докато стъпките на рицаря отшумяваха надолу по дългото стълбище, водещо надолу от кацналата на едно от най-високите валенови дървета в Утеха Странноприемница.

Старият войн се облегна по-удобно в сепарето си. Слънчевите лъчи нахлуваха през зелените и червените стъкла на прозорците и го затопляха приятно. Сега, когато стомахът му бе пълен, можеше да се каже, че е доволен. Навън хората разчистваха след бурята, събираха изпотрошените клони на валеновите дървета, проветряваха влажните си домове, разпръскваха слама по калните улици. Когато наближеше следобед, щяха да облекат най-хубавите си дрехи, да закичат косите си с цветя и да започнат да празнуват най-дългия ден в годината с танци и угощения. От мястото си Карамон все още виждаше как Джерард гази сковано през калта, без да обръща внимание на нищо и никой край себе си, упътен към Гробницата на Последните герои. Наблюдава отдалечаващия се рицар, додето най-сетне го изгуби в тълпата.

— Наистина е странен — обади се Лора, докато почистваше след Джерард и прибираше монетата му. — Чудя се как изобщо можеш да се храниш с него, татко. Лицето му е толкова грозно, че дори млякото се пресича когато е наблизо.

— Той не е виновен за лицето си, дъще — отговори сурово Карамон. — Останаха ли още яйца?

— Ще ти донеса. Нямаш и най-малка представа какво удоволствие е човек отново да те види да се храниш. — За момент Лора спря и целуна баща си по челото. — Колкото до младежа, не лицето му го прави грозен. Навремето можех да се влюбя и в далеч по-грозни от него. Но е прекалено арогантен и горделив, а това отблъсква хората повече от всичко друго. Мисли се за кой знае какво, може би че е по-добър от всички нас, знам ли? Известно ли ти е, че произхожда от едно от най-богатите семейства в Палантас? Разправят, че баща му на практика поддържа Ордена. И сигурно плаща предостатъчно, за да държат сина му тук, в Утеха, далеч от разни опасни места, като Санкшън, например. Нищо чудно, че останалите рицари не го обичат много.

Лора се завъртя и изчезна в кухнята, за да напълни чинията на баща си.

Карамон все още зяпаше изумено подире й. Вече почти два месеца закусваше с този младеж, а така и не бе разбрал и половината от онова, което тя току-що бе споделила с него. Смяташе, че двамата с Джерард са развили нещо като близко приятелство, а ето че Лорана, която рядко разменяше нещо по-различно от „Захар за чая ви?“ с младежа, знаеше историята на целия му живот.

— Жени — промърмори старият войн, наслаждавайки се на топлите слънчеви лъчи. — Подминах осемдесет, но със същия успех мога да бъда и на осемнайсет. Не ги проумявах тогава, не ги проумявам и сега.

Лора се върна с яйцата. От едната страна в чинията беше натрупала прилично количество пикантни картофи. Целуна баща си още веднъж и се зае със задълженията си за деня.

— Но пък наистина прилича на майка си — поклати с привързаност глава той и започна да се храни с наслада от втората си чиния с яйца.

Докато газеше през дълбоката до глезените кал, Джерард ут Мондар също мислеше за жените. Ако можеше да дочуе отнякъде мислите на Карамон, младият рицар на драго сърце би се съгласил, че на мъжете не им е писано да се научат да разбират тези създания. Все пак старият войн ги харесваше, докато Джерард нито ги харесваше, нито имаше смелостта да им се довери. Някога, още на четиринайсетгодишна възраст, докато се възстановяваше от болестта, която окончателно бе съсипала външността му, едно съседско момиче се бе присмяло на Джерард, наричайки го „надупчено лице“.

Майка му го бе открила облян в сълзи. И беше казала:

— Не обръщай внимание на глупавото девойче, сине. Един ден жените ще те обожават. — След което бе добавила, сякаш току-що й хрумваше: — В края на краищата, ти си изключително богат.

След още четиринайсет години, младият рицар продължаваше да се буди нощем, чувайки пронизителния, предизвикателен смях на момичето и душата му все така се свиваше от срам и притеснение. Чуваше и мъдрия съвет на майка си. Тогава смущението му се превръщаше в горчив гняв, който гореше дори по-силно от факта, че майка му се оказа пророк. „Глупавото девойче“ му се беше хвърлило на врата още на осемнайсет, карайки го да осъзнае, че парите могат да превърнат и най-грозния плевел в красива роза. Естествено, достави му огромно удоволствие да я постави на мястото й. Оттогава насам Джерард винаги подозираше, че жените, които го гледат с интерес, всъщност тайно изчисляват на колко се равнява богатството му, докато прикриват отвращението си със сладки усмивки и пърхащи мигли.

И понеже много добре му бе известно, че най-добрата защита е нападението, рицарят постепенно се обгради с истински крепостен зид — настръхнал от остри бодли, добре зареден с отровни подмятания, скрит зад облак от черен хумор и опасан с ров от сърдито негодувание.

Освен това защитната стена се оказа изключително ефективна и срещу мъжете. Слуховете, които бе дочула Лора, бяха верни. Джерард ут Мондар наистина произхождаше от едно от най-богатите семейства в Палантас, може би дори най-богатото в цял Ансалон. Още преди Войната на Хаоса баща му, Мондар ут Алфрик, притежаваше преуспяваща корабостроителница в Палантас. Предвидил навреме надигането на Мрачните рицари, сър Мондар благоразумно бе обърнал по-голямата част от недвижимата си собственост в чиста конвертируема стомана, след което заедно със семейството си се бе преместил в Южен Ергот, за да подхване бизнеса си със строителство и ремонт на кораби наново — бизнес, който понастоящем процъфтяваше.

В средите на рицарите сър Мондар имаше силно влияние. Самият той правеше по-големи дарения на Ордена от всеки друг. И се беше погрижил синът му не само да стане рицар, но и да заема възможно най-безопасната служба. Бащата на Джерард никога не го бе питал какво иска от живота. Старият рицар просто приемаше за даденост, че синът му винаги е искал да стане част от Ордена, а синът на свой ред също приемаше за даденост, че няма абсолютно нищо против, поне до нощта на бдението преди официалното му посвещаване. Същата нощ всичко му беше станало напълно ясно, бе видял бъдещето си във видение, в което нямаше слава и достойнство, спечелени по време на битка, а ръждясващ в ножницата си меч, тичане по поръчки и даване на почетна стража пред нечии тленни останки, които така или иначе никой не искаше да ограби.

За съжаление, връщане назад нямаше. Ако точно в този момент решеше да се отметне, би нарушил семейна традиция, за която се предполагаше, че се простира чак до времето на Винас Соламнус. Баща му щеше да го низвергне, да го мрази до края на дните си, а майка му, вече разпратила стотици покани за празненството по случай посвещаването, щеше да остане с месеци на легло. И така, Джерард бе дал своя обет — обет, който смяташе за напълно лишен от смисъл. И бе надянал бронята, която щеше да бъде негов затвор.

Понастоящем рицарят служеше вече седем години в Ордена, една от които прекарана в „почетна“ стража пред няколко трупа. Преди това беше запарвал тарбиански чай и водеше кореспонденцията на командващия офицер в Южен Ергот. Когато все пак успя да си издейства назначение като караул в Санкшън и вече се канеше да замине, Рицарите на Нерака нападнаха града. Разбира се, баща му веднага се бе погрижил назначението да бъде анулирано и заменено с далеч по-безопасната служба в Утеха.

Джерард най-сетне стигна до крепостта, почисти ботушите си от калта и отново излезе, за да се присъедини към другия постови, с когото трябваше да дава презряната, омразна му стража пред Гробницата на Последните герои.

Самата Гробница беше изключително семпло построена сграда с елегантни линии, издигната от джуджета, използвали единствено бял мрамор и черен обсидиан. Около нея елфите бяха посадили дървета, чиито клони целогодишно бяха отрупани с цвят. Във вътрешността й лежаха телата на Танис Полуелф, героят от битката за Кулата на Върховния свещенослужител, и това на Стийл Блестящото Отрие, син на Стурм Блестящото Острие и също герой от последната битка на войната. Тук бяха и тленните останки на рицарите, водили сражение срещу бога на Хаоса. Над вратата на гробницата пък бе написано едно-единствено име: Тасълхоф Кракундел, героят кендер от войната на Хаоса.

Естествено, от цял Ансалон се стичаха кендери, за да отдадат почит на своя герой, да хапнат добре из околните ливади, да попеят песни за чичо Тас и да разкажат по някоя история за славните му дела. За нещастие, само няколко години след като гробницата бе построена, на кендерите внезапно бе хрумнало, че няма нищо лошо в това да си вземеш парченце от нея за късмет. Последвалата атака с помощта на чукове и длета бе принудила рицарите да издигнат стабилна ограда от ковано желязо около постройката, чиито стени бавно започваха да приличат на нещо, гризано от мишки.

Слънцето напичаше, Джерард се пържеше в нажежената броня и маршируваше бавно и сериозно, отмервайки стоте крачки от левия край на Гробницата до средата й. Там двамата с другия постови се срещаха, отдаваха си чест, обръщаха се, отдаваха чест на падналите герои и поемаха по обратния път, като движенията им съвпадаха съвсем точно.

Сто крачки напред, сто крачки назад.

Отново, и отново, и отново.

За някой това може би беше голяма чест, например за мъжа, който днес даваше караул с Джерард. Рицарят беше постигнал поста си с кръв, не с пари. Ветеранът изминаваше отреденото му разстояние с леко накуцване, но гордо. И никой не можеше да го вини, че всеки път, когато заставаха лице в лице, устните му се изкривяваха презрително и враждебно.

Джерард маршируваше, а денят напредваше и тълпата ставаше все по-голяма. Мнозина бяха дошли до Утеха специално заради празника. Кендерите пристигаха на тумби, разстилаха огромни трапези по моравата, ядяха, пиеха, веселяха се и играеха на гоблинова топка или пу-за-кендер. Освен това страшно си падаха да зяпат рицарите и да ги дразнят. Ту се кривяха около постовите, ту се опитваха да ги разсмеят, гъделичкаха ги, чукаха по броните им, наричаха ги „чайници“ и „консервирано задушено“ или им предлагаха храна в случай, че са огладнели.

Джерард ут Мондар не обичаше хората. Не обичаше и елфите. Но мразеше кендерите. Определено ги ненавиждаше. Презираше ги. Мразеше всички кендери поравно, включително и така наречените „печални“ кендери, на които повечето човеци гледаха с истинско съжаление. Тези същества бяха оцелели след атаката на драконесата Малис над родните им земи. Разправяше се, че са присъствали на деяния, чиито жестокост и бездушие завинаги са променили веселия им, невинен нрав, превръщайки ги в подобие на човеци: подозрителни, предпазливи и отмъстителни. Джерард не вярваше на подобни приказки. За него всичко беше просто въпрос на поредния начин малките негодници да проврат мръсни ръчички в джобовете ти.

Кендерите бяха паразити. Можеха без всякакви проблеми да сплеснат лишеното си от кости тяло така, че да се промъкнат през всяка пролука, оставена от човешки или джуджешки строители. Поне в това младият рицар беше абсолютно уверен, така че никак не се изненада, когато някъде към края на караула, в късния следобед, чу от вътрешността на Гробницата да се разнасят пискливи викове и подвиквания като „ехоо“.

— Казвам — отново изкрещя някой отвътре, — може ли да ме пуснете? Изключително тъмно е и не мога да намеря дръжката на вратата.

Другият постови за момент обърка поредната си отмерена стъпка. После спря на място, обърна се и се втренчи изумено в Джерард:

— Чу ли това? — попита настоятелно и се намръщи към гробницата. — Прозвуча така, сякаш идва оттам.

— Какво да чуя? — отговори младият рицар, макар наистина да беше чул виковете съвсем ясно. — Въобразяваш си.

Ала никой от двамата не си беше въобразил. Виковете ставаха все по-силни. Сега към „ехоо“ и „ей!“ се добавиха усилено удряне и блъскане.

— Я, от гробницата се чуват гласове! — оповести на всеослушание едно момченце, което бе изприпкало след топката, рикоширала в левия крак на Джерард. Малкият кендер залепи нос на оградата и посочи към масивните запечатани врати: — Вътре има някой! И иска навън!

Разнородната тълпа от кендери и местни, дошли на празника, за да се наливат с пиво и да дъвчат студени пилешки крачета, мигом забравиха за хапването и игрите и се втурнаха целеустремено към оградата, за да видят какво се случва, като едва не прегазиха двамата рицари.

— Заровили са някой жив! — изпищя момиче.

Тълпата се заблъска още по-решително.

— Назад! — извика Джерард и измъкна меча си. — Това е свещена земя! Всеки, който я оскверни, ще бъде арестуван! Рандолф, отиди да извикаш подкрепления! Трябва да прочистим района.

— Дали пък не е призрак? — предположи другият рицар с разширени от страх очи. — Призракът на някой от падналите Герои е дошъл да ни предупреди за смъртна опасност.

Джерард изсумтя:

— Бардовете са ти напълнили главата с небивалици! Със сигурност е някой от малките досадници. Напъхал се е вътре и сега не може да излезе. Имам ключ от оградата. Но не зная как се отварят портите.

Ударите по вратата ставаха все по-нетърпеливи.

Рицарят му хвърли отвратен поглед.

— Ще отида да извикам отговорника. Той ще знае как да постъпим.

Рандолф забързано се отдалечи, като придържаше меча си с една ръка.

— Отдръпнете се! Мърдайте! — заповяда твърдо Джерард.

Извади ключа, застана с гръб към вратата на оградата, за да не изпуска от очи тълпата, и затърси опипом ключалката. След секунда се чу изщракване, последвано от развълнувани подвиквания и неколцина от тълпата веднага опитаха да се шмугнат покрай него. Джерард здравата напердаши с плоското на меча си най-смелите от тях, накара ги да отстъпят за момент и с невероятна скорост затръшна вратата под носа им.

Тълпата от хора и кендери бързо се разпредели така, че да наблюдава какво се случва през пролуките на оградата. Не след дълго първите деца заклещиха главите си и нададоха рев, по-ловките решиха да се покатерят на главите на останалите и да се прехвърлят през пречките, а други просто протягаха ръце без някаква особено логична причина, може би само за да докажат още веднъж на Джерард онова, което отдавна подозираше — че всички смъртни са невероятни глупаци.

Рицарят още веднъж се увери, че вратата на оградата е заключена и осигурена, и отиде при входа на гробницата с намерението да остане на пост, докато отговорникът дойде и намери начин да разчупят печата.

Вече се изкачваше по изработеното от мрамор и обсидиан стълбище, когато чу гласът отвътре да казва бодро:

— О, няма значение. Готово!

Чу се високо изщракване на механизъм, сякаш някой завърташе ключалка, след което портите към Гробницата съвсем бавно и поскърцващо започнаха да се отварят.

Тълпата възкликна, задавена от ужас и вече направо й се искаше да прегази оградата, като всеки се стремеше да намери най-доброто място за гледане, за да не изпусне момента, когато пълчищата от скелети-войни се появяват и разкъсват рицаря на парчета.

На входа се появи малка фигура. Беше прашна, мръсна, косата й изглеждаше така, сякаш я е издухал вятърът, дрехите й бяха в окаяно състояние и опърлени, а кесиите, които носеше, бяха по-скоро оплетени и съвсем неподходящи за носене пред хора. Но не беше скелет. Не беше кръвожаден вампир, нито съсухрен призрак.

Беше кендер.

Тълпата изстена от горчиво разочарование.

Кендерът надникна към ярката светлина навън и премигна полузаслепен.

— Здрасти — каза. — Името ми е… — Той направи пауза, колкото за една кихавица. — Извинете. Ужасно прашно е там вътре. Някой наистина трябва да се погрижи за чистотата. Да ви се намира носна кърпа? Изглежда съм забутал някъде моята. Е, всъщност беше на Танис, но сега едва ли ще си я иска, след като е вече мъртъв. Къде съм?

— В ръцете на закона — осведоми го Джерард, като го спипа за раменете и го повлече след себе си надолу по стълбите.

Разбираемо разстроена, задето не е станала свидетел на кръвопролитна схватка между Рицаря и Неумрелите от Гробницата, тълпата лека-полека се разпръскваше, за да се завърне към обичайните забавления, като похапване и игра на гоблинова топка.

— Това място ми е познато — заяви кендерът и още по-ентусиазирано се озърна, вместо да гледа къде го влачат, което напълно естествено водеше до това, че постоянно се препъваше. — Намирам се в Утеха. Добре! Точно тук исках да дойда. Името ми е Тасълхоф Кракундел и съм дошъл, за да говоря на погребението на Карамон Маджере, тъй че ще бъдете ли така любезен да ме заведете в Странноприемницата, понеже наистина трябва да се връщам съвсем скоро. Нали разбирате, онзи гигантски крак тъкмо се е засилил надолу — бум! — за да се стовари върху мен, а хич не ми се иска да пропускам подобно нещо и…

Джерард вмъкна ключа във вратата на оградата, завъртя го и отвори. Засили кендера пред себе си така, че почти го накара да се просне по очи.

— Единственото място, което ще посетиш днес, е затворът. Достатъчно пакости си натворил.

Кендерът жизнерадостно се изправи на крака. Въобще не беше ядосан, нито дори разстроен.

— Ужасно мило от ваша страна, че искате да ми намерите местенце за пренощуване. Не че смятам да оставам толкова дълго. Тук съм, за да говоря… — Той замълча. — Споменах ли, че се казвам Тасълхоф Кракундел?

Джерард изръмжа, напълно изгубил интерес. Отново улови здраво кендера и зачака търпеливо, докато някой дойде да го отърве от малкия негодник.

— Онзи Тасълхоф — наблегна затворникът.

Рицарят плъзна изморен поглед над тълпата и извика:

— Всеки, който се казва Тасълхоф Кракундел, да вдигне ръка!

Във въздуха се стрелнаха трийсет и седем ръце, а две кучета изджавкаха.

— Я гледай — възкликна кендерът, очевидно хванат неподготвен.

— Ясно ли ти е сега защо не съм впечатлен — каза Джерард и с надежда загледа по пътя, в търсене на някакъв знак, че спасението му е близо.

— Предполагам, едва ли ще има някакво значение, ако ти кажа, че аз бях оригиналният Тасълхоф… Ъъъ, не? — Кендерът въздъхна и нетърпеливо зачака под горещите лъчи на слънцето. Ръката му от чиста скука откри пътя до кесията на рицаря. Джерард беше подготвен, така че бързо съумя да парира нападението, като го удари през кокалчетата на пръстите.

Кендерът засмука насинената си ръка.

— За какво е всичко това? — Той огледа тичащите и скачащи по моравата хора. — Какво прави целият този народ тук? Защо не са на погребението на Карамон? Ами че това е най-голямото събитие, което Утеха някога е виждал!

— Може би поради факта, че Карамон Маджере все още е жив — отговори саркастично Джерард. — Къде се бави този безделник, отговорникът?

— Още е жив? — втренчи се в него кендерът. — Сигурен ли си?

— Тази сутрин лично закусвах с него — отговори рицарят.

— О, не! — дребничкият пленник простена съкрушено и се плесна по челото. — Пак съм объркал всичко! И сигурно вече не ми се полага право на трети опит. С онзи гигантски крак и прочее. — Започна да тършува из една от кесиите си. — Е, поне мога да опитам. Да видим… Къде ли сложих това устройство…

Джерард мрачно се огледа и затегна хватката около прашната яка на затворника си. Трийсет и седемте кендери на име Тасълхоф Кракундел бяха дошли, за да се запознаят с трийсет и осмия си събрат.

— Изчезвайте! — махна с ръка рицарят, все едно пъдеше пилци.

Съвсем естествено, кендерите не му обърнаха внимание. И независимо, че бяха изключително разочаровани да разберат, че новият Тасълхоф не е поклащащо се зомби, все пак искаха да разберат къде е ходил, какво е видял и какви съкровища крие в торбичките си.

— Искаш ли малко средиденски кейк? — попита го приятно на вид момиче.

— Много благодаря, колко мило от ваша страна. Аз… — Очите на пленника се разшириха. Опита се да каже нещо, не успя заради кейка в устата си, след което едва не се задави. Наобиколилите го кендери със съчувствие го потупаха по гърба. Парчето кейк изхвърча като стрела, а той се закашля и най-сетне успя да си поеме въздух. — Кой ден е днес?

— Средиден! — извикаха в един глас кендерите.

— Но тогава не съм го изпуснал! — извика триумфално Тасълхоф номер трийсет и осем. — Всъщност дори е станало по-добре, отколкото можех да се надявам! Така ще мога да кажа на Карамон какво възнамерявам да говоря на погребението утре! Сигурен съм, че ще му се стори изключително интересно.

Кендерът вдигна очи към небето. Прецени местоположението на слънцето — на около половината път до хоризонта — и каза:

— Хм-хм. Явно нямам чак толкова време. А сега, ако ме извиниш, най-добре да бягам.

И наистина побягна, оставяйки втрещения Джерард да стои на моравата, стиснал в ръката си връхната му дреха.

Рицарят стоя така цели пет секунди, зачуден как ли малкият негодник е успял да се измуши от дрехата, без да изгуби нито една от кесиите, които понастоящем весело подскачаха и се тресяха, сипейки по пътя му съкровища за най-голямо удоволствие на трийсет и седемте тасълхофци. Накрая Джерард се принуди да заключи, че е станал свидетел на феномен, който може да се сравни единствено със заминаването на боговете и който никога не му е съдено да разбере, и вече се канеше да се втурне след скитащия си затворник, когато си даде сметка, че не може да изостави поста без охрана.

За щастие тъкмо в този момент се зададе отговорникът, придружен от цял отряд соламнийски рицари. Мъжете изглеждаха сериозни и носеха най-излъсканите си брони, готови да посрещнат завръщащите се Герои, понеже тъкмо това бяха разбрали, че се готвят да направят.

— Просто кендер, сър — обясни Джерард. — Някак е успял да се промъкне в гробницата. После сам се пусна навън. Избяга ми, но мисля, че знам накъде се е упътил.

Отговорникът, як мъжага, който не пропускаше възможността да се наслади на чаша пиво, почервеня. Рицарите се заоглеждаха глуповато — кендерите се бяха хванали за ръце и танцуваха в кръг около тях — след което се втренчиха обвинително в Джерард.

— Ами, аз да бягам да го хвана — измърмори рицарят и се втурна по петите на избягалия затворник.

Кендерът имаше добър аванс. Освен това тичаше бързо, навикнал на чести преследвания на живот и смърт. Джерард също не падаше по-долу, но бе изключително затруднен от тежката церемониална броня, която тракаше, дрънчеше и го промушваше на няколко деликатни места. Навярно щеше да изгуби беглеца още в самото начало, ако кендерът не спираше често, оглеждаше се изумено и настояваше за обяснение:

— Откъде се взе пък това? — попита първия път, втренчен в новопостроения гарнизон, а малко по-нататък: — Но какво правят всички тези тук? — по адрес на къщите на бежанците. И: — Кой е сложил това нещо тук? — към знака, върху който старейшините от града бяха написали, че Утеха се развива добре, че са платили всичките си данъци на дракона, следователно е напълно безопасно за всеки пътник, решил да се отбие при тях.

Очевидно последното го бе накарало да се смути най-силно. Стоеше пред знака и му хвърляше заплашителен поглед.

— Не може да остане тук — извика възмутено. — Ще препречва пътя на процесията.

— Джерард тъкмо си мислеше, че най-сетне е успял да го докопа, ала в този момент кендерът отново му се изплъзна и продължи да бяга колкото му държат краката. Рицарят се принуди да спре, за да си поеме дъх. Тичането в жегата, облечен в тежка броня, не водеше до нищо добро, освен до замайване. Вече виждаше как пред очите му се излива водопад от падащи звезди. Все пак се намираше съвсем близо до Странноприемницата и със задоволство проследи как беглецът пъргаво се изкачва по високото стълбище и хлътва през входната врата.

— Е, добре — измърмори мрачно. — Сега вече те спипах.

Той смъкна шлема си и го захвърли на земята, след което опря гръб на знака, за да нормализира дишането си. Не сваляше очи от стълбището. Така кендерът нямаше да успее да избяга. Противно на всякакви правила, Джерард започна да смъква една по една частите на бронята, които му пречеха да се движи свободно, уви ги в наметалото си и ги скри в най-тъмния ъгъл на бараката за дърва на Странноприемницата. После отиде при варела с вода в сянката на огромното валеново дърво и потопи в нея кратуната за пиене. Водата му се стори прохладна и сладка. Без да откъсва очи от входа, той отново напълни кратуната и я изля върху главата си.

Водата освежително се стичаше по врата и гърдите му. Отпи още една глътка, приглади коса, избърса лицето си и вдигна шлема от земята. Сложи го под мишница и пое по дългия път нагоре към входа. Сега вече чуваше съвсем ясно гласа на кендера. Ако се съдеше по официалния тон и неестествената дълбочина, негодникът изнасяше реч.

— „Карамон Маджере беше голям герой. Той се сражаваше срещу дракони, немъртви, гоблини и хобгоблини, великани и дракониди и стотици други, за които в момента не се сещам. Върна се назад във времето с ей това устройство — можете да го видите в ръката ми…“ — Беглецът за момент отново заговори нормално: — После показвам на тълпата устройството, Карамон, но ще ти демонстрирам по-късно, понеже сега не мога да го открия. Не се тревожи, няма да позволя на никой да го пипа. Докъде бях стигнал?

Мълчание, последвано от шумолене на хартия.

Джерард продължаваше да се катери по стълбите. Никога досега не си бе давал сметка колко много стъпала има до вратата на Странноприемницата. Краката му вече се бяха схванали от продължителното тичане и сега горяха; дъхът му излизаше със свистене. Искаше му се да беше свалил всички части на бронята. Раздразнено осъзна, че се е отпуснал далеч повече, отколкото предполагаше. От предишното атлетично тяло не бе останала и следа. Превръщаше се в госпожица. Поспря за миг на една от площадките и чу как кендерът продължи с речта:

— „Карамон Маджере се върна назад във времето. Там той спаси лейди Кризания от Бездната.“ Тя също ще присъства, Карамон, ще долети на гърба на сребърен дракон. Ще дойдат Златна Луна и Речен Вятър, и техните красиви деца, и Силваношей, кралят на Обединената нация на елфите, заедно с Гилтас, новият посланик на Обединените човешки нации, и разбира се — Лорана. Даже Даламар ще дойде, помисли си само, Карамон! Главата на Конклава да присъства на собственото ти погребение. Ще стои ей тук, точно до Палин, който е начело на Белите мантии, но предполагам, че това го знаеш, понеже ти е син и така нататък. Всъщност само предполагам къде ще стоят. Последният път, когато бях тук за твоето погребение, вече беше късно и всички си бяха тръгнали. Палин ми разказа. Разправяше, че всички много съжалявали. И че ако знаели, че ще се появя, щели да почакат. Тогава ми стана малко криво, но Палин ми обясни, че всички ме смятали за умрял, и аз наистина съм, естествено, само не и в момента. Но понеже първият път пропуснах погребението ти, трябваше да опитам отново.

Джерард простена. Не само, че му се налагаше да се разправя с кендер, но и на кендера явно му хлопаше дъската. Вероятно беше от онези, за които твърдяха, че са „опечалени“. Съчувстваше на Карамон и се надяваше старецът да не е твърде разстроен от станалото. Навярно щеше да прояви разбиране. Поради някаква причина, която напълно убягваше на рицаря, старият войн очевидно изпитваше слабост към дребните досадници.

— Както и да е, речта ми продължава така — каза кендерът. — „Карамон Маджере направи всички тези неща и още други. Той беше велик герой и велик войн, но знаете ли с кое се справяше най-добре?“ — Гласът му се смекчи. — „Беше страхотен приятел. Беше мой приятел, най-добрият приятел, който някога съм имал. Върнах се, или по-скоро напреднах, за да го кажа, понеже смятам, че е важно. Физбан също смяташе, че е важно, така че ми позволи. Струва ми се, че да бъдеш добър приятел е далеч по-важно от това да бъдеш велик войн или голям герой. Да бъдеш добър приятел е по-важно от всичко. Само си помислете. Ако всички по света бяха добри приятели, тогава нямаше да бъдем такива ужасни врагове един с друг. Някои от вас днес са врагове…“ В този момент, Карамон, поглеждам Даламар. Поглеждам го наистина сериозно, понеже е сторил разни работи, които никак не са хубави. После продължавам, казвайки: „Но сте дошли, защото бяхте приятели на този мъж така, както той беше ваш и мой приятел. Така че се надявам, когато го оставим да почива в сетния си сън, да сме станали малко по-добри отпреди и да бъдем малко по-приятелски настроени един към друг. И защо това да не е началото на един траен мир?“. Тогава се покланям и това е краят. Какво мислиш?

Джерард се показа на вратата, тъкмо когато кендерът скочи от масата, откъдето бе изнесъл речта си и изтича обратно при Карамон. Лора бършеше ъгълчето на очите си с края на престилката. Блатното джудже, помагащо в странноприемницата, цивреше безсрамно в единия ъгъл, докато редовните посетители аплодираха шумно, блъскаха чашите си в масите и викаха:

— Браво, браво!

Карамон Маджере седеше в едно от сепаретата с високи облегалки. Усмихваше се и усмивката му бе огряна от последните златисти лъчи на слънцето, които се бяха промъкнали в странноприемницата, само за да кажат лека нощ.

— Съжалявам за случилото се, сър — обади се Джерард и пристъпи към стария войн. — Не си дадох сметка, че може наистина да ви обезпокои. Сега ще го изведа.

Карамон протегна ръка и погали вързаната на опашка коса на кендера — същата тази опашка, която стърчеше право нагоре като козината на наистина стресната котка.

— Не ме безпокои. Радвам се, че отново го виждам. Онази част за приятелството беше чудесна, Тас. Направо чудесна. Благодаря ти. — Старият войн се намръщи и поклати глава. Но не разбирам и думичка от останалото, за което говориш. Всички тези работи за Обединена нация на елфите и, че Речен Вятър щял да дойде в Странноприемницата, след като е мъртъв от толкова много години. Нещо не е наред. Трябва хубаво да го обмисля. — Карамон се измъкна от сепарето и тръгна към вратата. — Смятам да се поразходя, както обикновено, Лорана.

— Вечерята ще те чака, когато се върнеш, татко — отговори тя.

Съдържателката приглади престилката си и здравата разтърси блатното джудже, за да го накара да се стегне и да се връща на работа.

— Не му мисли твърде дълго, Карамон — подвикна след него Тас. — Понеже… ами… нали се сещаш.

Чак тогава кендерът вдигна очи към Джерард, който безмилостно го бе уловил за рамото. Този път се бе погрижил между пръстите му да има не само дрехи, но и порядъчно количество плът.

— Понеже скоро ще умре — прошепна гръмогласно Тас. — Не ми се искаше да го споменавам. Щеше да излезе прекалено грубо, не мислиш ли?

— Мисля, че ще прекараш остатъка от годината в затвора, ето какво мисля — обясни му строго рицарят.

Карамон Маджере все още стоеше в началото на стълбите.

— Да, Тика, скъпа. Идвам — каза той.

После сложи ръка на сърцето си и се хвърли с главата надолу.

Кендерът се отскубна от хватката на Джерард, сетне се свлече на земята и избухна в сълзи.

Рицарят се движеше бързо, но не достатъчно, за да пресече падането на Карамон. Едрият войн се прекатури и затъркаля надолу по стълбите на своята любима Странноприемница. Лора изпищя. Клиентите се разкрещяха. Минувачите по улицата, забелязали, че Карамон е паднал, се втурнаха към хана.

Джерард пръв успя да стигне до стареца. Докато слизаше възможно най-бързо по стълбите, мислеше единствено, че ще го завари в адски мъки, понеже едва ли на човек можеше да остане здрава кост при подобно падане. Все пак изглеждаше, че Карамон не страда. Тревогите на смъртните отдавна го бяха изоставили. Сега духът му се бавеше единствено колкото да им пожелае сбогом. Лора се хвърли до него. Улови ръката му и я притисна към устните си.

— Не плачи, скъпа моя — каза тихо и с усмивка старецът. — Майка ти е тук. Тя ще се погрижи за мен. Всичко ще бъде наред.

— О, татко! — изплака Лора. — Не ме оставяй!

Очите на Карамон обходиха жителите на града, които се бяха скупчили край тях и безмълвно наблюдаваха сцената. Усмихна се и кимна едва-едва. Продължи да търси нещо сред тълпата. Намръщи се.

— Но къде е Рейстлин? — попита след секунда.

Лора вдигна стреснато поглед, но каза на пресекулки:

— Татко, брат ти е мъртъв от дълго, дълго време…

— Каза, че ще ме чака — произнесе баща й. Гласът му придобиваше твърди нотки, макар да бе отслабнал. — Трябва да е тук. Ето я Тика. Не разбирам. Нещо не е както трябва. Тас… Какво каза Тас… Различно бъдеще…

Погледът му срещна този на Джерард. Старият войн му даде знак да се приближи.

— Има нещо, което трябва да… направиш — каза му с усилие. Дъхът стържеше в гърлото му.

Рицарят коленичи до стареца. Беше далеч по-трогнат от смъртта на този човек, отколкото въобще си беше представял, че може да бъде.

— Да, сър — каза той. — Какво?

— Обещай ми — прошепна Карамон. — Закълни се в честта си… на рицар.

— Обещавам — кимна Джерард. Предполагаше, че старият войн ще го помоли да наглежда дъщерите му или да пази техните деца. Един от внуците на Карамон също бе посветен в рицарство към Ордена на соламнийците. — Всичко, което мога да сторя за вас, сър.

— Даламар ще знае… Отведи Тасълхоф при Даламар. — Внезапно старецът откри достатъчно сила, за да проговори силно и ясно. Той се вгледа съсредоточено в Джерард. — Обещаваш ли? Заклеваш ли се, че ще го направиш?

— Но, сър — заекна рицарят, — онова, за което ме молите, е невъзможно! Никой не е виждал Даламар от години. Повечето хора смятат, че отдавна е мъртъв. А колкото до този кендер и това, че нарича себе си Тасълхоф…

Карамон протегна окървавената си от падането ръка. Сграбчи неохотната десница на Джерард и я стисна силно.

— Обещавам, сър — сведе глава рицарят.

Старият войн се усмихна. После изпусна дъха си за последен път. Очите му се бяха фокусирали в смъртта и гледаха право в Джерард. Дори и сега ръката му отказваше да го пусне. Наложи се рицарят да отскубне силом пръстите му. Цялата му длан бе окървавена.

— С удоволствие ще дойда с вас, за да се срещна с Даламар, сър рицарю, но едва ли ще успея за утре — обади се кендерът, като подсмърчаше и бършеше с ръкав обляното си в сълзи лице. — Трябва да кажа няколко думи на погребението на Карамон.