Двестагодишният човек

10

Ендрю не успя да стигне до библиотеката. Бе разучил картата. Знаеше пътя, но не и как изглежда. Действителните ориентири не приличаха на символите от картата и той започна да се колебае. Накрая си помисли, че е объркал пътя, защото всичко му се струваше непознато.

Беше минал покрай няколко полски робота, но когато реши, че трябва да попита за пътя, не се виждаше никой. Една кола мина покрай него и не спря. Застана в нерешителност, което означаваше напълно неподвижно, и тогава видя, че през полето към него се приближават две човешки същества.

Той се обърна с лице към тях и те промениха посоката си, за да се срещнат с него. Миг преди това бяха разговаряли на висок глас; беше ги чул; но сега мълчаха. Във вида им имаше нещо, което Ендрю възприемаше като несигурност у хората. Бяха млади, но не много. Може би по на двайсет години? Ендрю никога не можеше да прави преценка за възрастта на хората.

— Бихте ли ми описали пътя до градската библиотека, господа? — запита ги той.

Единият от тях, по-високият от двамата, чиято висока шапка го издължаваше още повече, почти с насмешка каза не на Ендрю, а на другия:

— Това е робот.

Другият имаше топчест нос и подпухнали клепачи. Той се обърна не към Ендрю, а към първия:

— И е облечен в дрехи.

Високият щракна пръсти.

— Това е свободният робот. Мартинови имат един робот, който никой не притежава. Иначе защо ще носи дрехи?

— Попитай го — подметна оня с топчестия нос. Ти Мартиновият робот ли си? — попита високият.

— Аз съм Ендрю Мартин, сър — отвърна Ендрю.

— Добре. Съблечи си дрехите. Роботите не носят дрехи. — Обърна се към другия — Отвратително е. Погледни го.

Ендрю се поколеба. Толкова отдавна не бе чувал заповед, изречена с такъв тон, че за миг схемите на Втория закон не се задействуваха.

— Съблечи дрехите си. Заповядвам ти — рече високият.

Ендрю започна бавно да се съблича.

— Хвърли ги — нареди високият.

— Щом не принадлежи на никого — подхвърли оня с топчестия нос, — може да стане наш, както и на всеки друг.

— Във всеки случай — поде високият — кой може да възрази срещу онова, което ще направим? Не повреждаме чужда собственост… Застани на главата си — нареди на Ендрю.

— Главата не е предвидена за… — започна Ендрю.

— Това е заповед. Ако не знаеш как, поне попитай.

Ендрю отново се поколеба, после се наведе, за да опре глава в земята. Опита се да вдигне краката си и тежко падна.

— Продължавай да лежиш там — рече високият. След това се обърна към другия. — Можем да го разглобим. Разглобявал ли си някога робот?

— А той ще ни позволи ли?

— Как може да ни спре?

Нямаше начин Ендрю да ги спре, ако му заповядаха строго да не се съпротивява. Вторият закон за подчинение имаше предимство пред Третия закон за самосъхранение. Във все случай той не можеше да се отбранява, без да ги нарани, а това означаваше нарушение на Първия закон. При тази мисъл всички подвижни блокове се натегнаха леко и той потръпна, както беше легнал.

Високият се приближи и го побутна с крак.

— Тежък е. Май ще ни трябват инструменти, за да свършим тая работа.

— Можем да му заповядаме сам да се разглоби — подхвърли оня с топчестия нос. — Голям смях ще падне да го гледаме как ще се опитва да го направи.

— Така е — съгласи се замислено високият, — но най-напред нека го разкараме от пътя. Ако някой случайно мине…

Беше твърде късно. Някой наистина се приближаваше и това беше Джордж. От легналото си положение Ендрю го видя да преваля малка височина не много далеч. Искаше му се да му обади по някакъв начин, но последната заповед беше „продължавай да лежиш там“.

Джордж се затича и стигна до тях задъхан. Двамата младежи се отдръпнаха малко и зачакаха замислени.

— Да не би нещо да не е наред, Ендрю? — запита разтревожено Джордж.

— Аз съм добре, Джордж — отвърна Ендрю.

— Тогава се изправи… Какво е станало с дрехите ти?

— Това ваш робот ли е, друже? — запита високият.

Джордж се обърна рязко.

— Ничий робот не е. Какво става тук?

— Най-учтиво го помолихме да си свали дрехите. А вас какво ви засяга, щом не го притежавате?

— Какво правеха те, Ендрю? — попита го Джордж.

— Имаха намерението по някакъв начин да ме разчленят — отговори Ендрю. — Смятаха да ми заповядат да отида на скрито място и да се саморазглобя.

Джордж погледна двамата младежи и брадичката му потрепера. Двамата младежи не се отдръпнаха повече. Те се усмихваха. Високият рече лековато:

— Какво смяташ да правиш, дебелако? Да ни нападнеш?

— Не — отвърна Джордж. — Няма нужда. Този робот е бил в семейството ми седемдесет години. Той ме познава и ме цени повече от всеки друг. Ще му кажа, че вие двамата заплашвате живота ми и се опитвате да ме убиете. Ще му кажа да ме защитава. Като трябва да избира между вас и мене, той ще предпочете мен. Знаете ли какво ще ви се случи, когато ви нападне?

Двамата започнаха да се поотдръпват с израз на несигурност върху лицата си.

— Ендрю — рече остро Джордж. — аз съм в опасност и тези двама младежи ще ми причинят зло. Придвижи се към тях!

Ендрю изпълни нареждането и двамата младежи не чакаха повече. Втурнаха се да бягат.

— Добре, Ендрю, успокой се — каза му Джордж. Изглеждаше разстроен. Отдавна бе преминал възрастта, когато бя могъл да приеме възможността да се спречка с един млад човек, а камо ли с двама.

— Аз не можех да ги нараня, Джордж — рече Ендрю. — Виждах, че не са те нападнали.

— Не ти наредих да ги нападнеш; казах ти само да се придвижиш към тях. Собственият им страх довърши работата.

— Как могат да се страхуват от роботи?

— Това е заболяване, от което човечеството все още не се е излекувало. Но да оставим това. Какво, по дяволите, търсиш тук, Ендрю? Тъкмо се канех да се върна и да наема хеликоптер, когато те намерих. Как ти дойде наум да ходиш в библиотеката? Щях да ти донеса всяка книга, от която имаш нужда.

— Аз съм… — начена Ендрю.

— Свободен робот. Да, да. Добре, какво щеше да търсиш в библиотеката?

— Искам да зная повече за човешките същества, ча света, за всичко. И за роботите, Джордж. Искам да напиша история на роботите.

— Хайде да се приберем… — рече Джордж. — И най-напред събери дрехите си. Ендрю, написани са милиони книги за роботиката и във всичките има история на тази наука. Светът е наситен не само с роботи, но и с информация за роботите.

Ендрю поклати глава — човешки жест, който от известно време бе възприел.

— Не история на роботиката, Джордж. История на роботите, написана от робот. Искам да обясня как роботите възприемат всичко случило се, откакто на първите роботи им е било позволено да работят и живеят на Земята.

Джордж повдигна вежди, но не отговори нищо.